Зовът на костите

12

Хуанитаенеа се намираше зад хостела „Тринкете“, в равнинна зона с черна пръст, сред зеленчукови градини. Най-близките къщи бяха на около триста метра и изглеждаха скупчени, за разлика от самотната каменна постройка, потъмняла от времето, лишеите и скорошния дъжд, който като че ли бе проникнал във фасадата и й бе придал бисквитен цвят.

Широката стряха от резбовано дърво излизаше на повече от метър и половина напред и предпазваше от влага горния етаж, който изглеждаше по-светъл на цвят. Влизаше се откъм първия етаж по тясна външна стълба без парапет, която сякаш поникваше от стената и изглеждаше прекалено малка и несъразмерна. В двата края на фасадата на партера имаше две полукръгли арки с врати, които сега бяха заковани с дебели груби дъски. Затова пък огромният квадратен портал между тях бе запазил металните си крила, които, макар и ръждясали, излъчваха красотата на кованото желязо, дело на изкусен местен майстор от едно друго време, когато старанието и стойността на добре свършената работа са се ценели високо. Самотната къща беше заобиколена от всички страни от ниви и градини. Зад нея се виждаше група стари дъбове и букове, както и гордата плачеща върба, която Амая помнеше от детството си. В парцела се влизаше отпред, а от едната страна имаше добре обработена зеленчукова градина от около хиляда квадратни метра.

- Един човек се грижи от години за земята. От време на време ми носи по някой и друг зеленчук, но поне я поддържа чиста, не като всичко останало - каза Енграси, обхващайки с широк жест предната част, където се валяха парчета от щайги, пластмасови кофи и неразпознаваеми останки, най-вероятно от стари мебели.

Възторгът на Джеймс се поохлади, като видя вратата високо горе в края на причудливата стълба.

- Оттук ли трябва да се качим? - запита той, оглеждайки с недоверие стъпалата.

- Има вътрешна стълба, която стига до втория етаж откъм конюшнята - обясни лелята и му подаде ключ, с който посочи катинара и веригата на една от арките.

Старинната врата леко заяде, когато Джеймс я избута навътре. Енграси щракна един електрически ключ и някъде горе светна прашна крушка с много бледа оранжева светлина, която потъна сред високите греди.

- Затова настоях да дойдем сутринта, тук няма много светлина - каза тя и се обърна към прашните, увити с паяжини прозорци със затворени капаци. - Джеймс, ако ми помогнеш, може би ще успеем да отворим поне един от тях.

Медните дръжки изглеждаха клеясали, но в крайна сметка отстъпиха пред напора на Джеймс, прозорецът се отвори навътре и сутрешната светлина нахлу с пълна сила, очертавайки в сумрака идеален сноп прах, увиснал във въздуха.

Джеймс се обърна и заразглежда смаяно стаята.

- Майко мила, колко е голяма! И адски висока - промълви той, запленен от дебелите греди, прекосяващи тавана от единия до другия му край.

Енграси се усмихна и погледна към Амая:

- Елате насам - каза тя, сочейки стълбата от тъмно дърво с две изящни разклонения, които

се изкачваха нагоре и се губеха на горния етаж.

Джеймс беше безкрайно изненадан.

- Невероятно! Такава стълба в конюшнята.

- Не е чак толкова невероятно - обясни Амая. - В продължение на векове конюшнята била най-важното помещение в къщите, тази стълба е била нещо като достъпа до твоя гараж.

- Качвайте се внимателно, не знам в какво състояние е дървото - предупреди лелята.

Вторият етаж беше разделен на четири просторни стаи, кухня и баня, от която бе изтръгнато всичко, с изключение на тежката вана с крака на граблива птица, която Амая помнеше. Тесни и дълбоки прозорци, вкопани в дебелите стени, и дървени капаци, играещи ролята на втори прозорец. Стаите бяха абсолютно празни, а в старата кухня бе останала само камината, двойно по-голяма от тези в другите стаи, издялана от същия камък както външните стени и почерняла от дългогодишната употреба.

- Не знам защо очаквах, че мебелите са тук - промълви Амая.

Енграси кимна с разбиране.

- Хубави мебели бяха, повечето ръчна изработка; при делбата се паднаха на баща ти заедно с пекарната. Аз получих къщата, земята около нея и солидна сума пари. Нали знаеш - той беше мъж и проявяваше интерес към работилницата, а аз заминах да уча, после заживях в Париж и се върнах чак две години преди да почине баба ти. Още на другия ден след отварянето на завещанието майка ти повика камион и опразни къщата.

Амая кимна мълчаливо. Не си спомняше нито една от мебелите на Хуанита да е пристигала в дома на родителите й.

- Сигурно ги е продала - прошепна.

- Да, и аз така мисля.

Чуваше се как Джеймс обикаля стаите, възторжен като дете на панаир.

- Амая, видя ли това? - извика той и отвори един прозорец, който гледаше към тясната стълба на фасадата.

- Сигурно е бил замислен за голям сняг или за наводнения, макар че не помня да сме го използвали някога. Най-разумно ще е да се затвори, дори да се зазида - предложи Енграси.

- Дума да не става - отсече Джеймс, затваряйки прозореца, и се отправи към тясната част от вътрешната стълба, която водеше към горния етаж.

Амая го последва, тананикайки на Ибай, който седеше в бебешкото кенгуру, окачено на врата й, и риташе, заразен сякаш от ентусиазма на баща си.

Горният етаж беше леко скосен, но това почти не отнемаше пространство. Покривът беше прекъснат от две кръгли капандури и лъчите на зимното слънце осветяваха една-единствена стая без прегради, където в средата се мъдреше люлката на Ибай, или поне това си помисли, като я видя.

- Лельо - извика тя, пристъпвайки към люлката.

- Извинявай, дъще, прекалено много стълби за моите колене - обади се Енграси, когато стигна до етажа.

Амая отстъпи настрана, за да й даде възможност да види потъмнялата дървена люлка.

Лелята погледна изненадано люлката, после нея, без да знае какво да каже. Джеймс я заразглежда отблизо.

- Съвсем като нашата, абсолютно еднаква. Ако не беше слоят лак, който нанесох, нямаше да има разлика.

- Лельо, откъде взе онази, която беше у вас? - попита Амая.

- Моята майка ми я подари, когато се върнах от Париж и си купих новата къща. Помня, че я държеше в конюшнята, покрита с брезент, и аз й я поисках, за да си редя дървата в нея. Стори ми се красива с тази дърворезба, но не помня да е имало две. Сигурно са били ваши, на теб и на сестрите ти, и Хуанита ги е донесла тук, когато сте престанали да ги използвате.

Амая прекара пръсти по прашното дърво и изведнъж остра болка, прониза ръката й, сякаш я удари ток. Тя отскочи смаяно назад, при което Ибай се разплака, уплашен от писъка й.

- Амая, добре ли си? - приближи се разтревожено Джеймс.

- Да... - отвърна тя, разтривайки изтръпналата си ръка.

- Какво стана?

- Не знам, май ми се заби треска или нещо подобно.

- Дай да видя - настоя Джеймс.

След като огледа внимателно ръката, усмихнато отсъди:

- Нищо ти няма, Амая, може би е мускулен спазъм, като си протегнала ръката си.

- Сигурно - отвърна тя не особено убедено.

Лелята ги наблюдаваше навъсено откъм стълбата с изражението, което Амая добре познаваше.

- Добре съм, лельо - каза тя, опитвайки се гласът й да прозвучи успокоително. - Сериозно. Този таван е прекрасен.

- Фантастична къща, Амая, много по-хубава, отколкото си я представях - заяви Джеймс, който сияеше като дете и не спираше да се оглежда.

Тя кимна снизходително. Още от мига, в който се бе съгласила да посетят Хуанитаенеа, знаеше, че Джеймс ще се влюби в къщата, същата къща, в която тя бе идвала толкова често през детството си, но в спомените й представляваше низ от откъслечни видения като старинни фотографии, на които баба й винаги стои на преден план, а къщата - на втори, сякаш е само сцена, на която протича животът на нейната амачи Хуанита. Слезе по стълбите до средния етаж, слушайки как Джеймс обяснява на леля й как това място може да се преобрази.

Започна да обикаля стаите, отваряйки капаците на прозорците, при което промъкналото се между облаците слънце осветяваше помещенията и подчертаваше старинността на облицовките. Облегната на широкия перваз на прозореца, тя зарея поглед в далечината. Откри кулите на църквата „Свети Яков“, щръкнали над покривите, които изглеждаха като поръсени с перли от нощния дъжд и останали така заради влагата от река Бастан, влага, която проникваше в керемиди и кости с откраднато сякаш от морето усещане и която отразяваното от стъклата на прозорците бледо слънце нямаше да смогне да изсуши през целия ден. Ибай, отново спокоен, притвори клепачи и опря личице на гърдите й, почувствал топлата слънчева ласка. Амая го целуна по главата, вдъхвайки аромата на рядката му руса

косица.

- Ти какво ще кажеш, миличък? Какво да отговоря на твоя айта, когато ме попита? Ти искаш ли да живееш в къщата на амачи Хуанита?

Амая погледна сина си и в същия миг той се усмихна точно преди да заспи.

- Тъкмо щях да те попитам - каза Джеймс, който я гледаше очарован от вратата на стаята. Какво каза Ибай?

Амая се обърна да го погледне.

- Каза да.

Джеймс обиколи още няколко пъти Хуанитаенеа, преди да склони да напусне къщата.

- Още сега ще звънна на Маноло Аспирос. Мой приятел архитект, който живее в Памплона. С радост ще дойде да огледа къщата - обясняваше той на Енграси, докато отново заключваше катинара на импровизираната врата.

- Задръж го - каза лелята, когато той й подаде ключа, - ще ти трябва, ако ще я показваш на този твой приятел архитект. Пък и що се отнася до мен, тя вече е ваша. При първа възможност ще идем при нотариуса и ще го оформим на хартия.

Джеймс се усмихна и показа ключа на Амая.

- Ключът от новата ни къща, скъпа.

Амая поклати глава, преструвайки се, че не споделя възторга му, и се отдалечи на няколко крачки, за да огледа фасадата. Името, Хуанитаенеа, беше издълбано в камъка над вратата, а над него изпъкваше шахматният герб на Бастан. Усетила някакво движение зад гърба си, тя се обърна навреме, за да види сбръчканото лице, което напразно се опитваше да се скрие между коловете, за които бяха привързани насажденията в градината. Лелята застана до Амая и извика:

- Естебан, това са моите племенници.

Мъжът се изправи, гледайки ги малко враждебно. Вдигна ръка с едри пръсти и без да продума, възобнови работата си.

- Май не му допаднахме особено.

- Не му обръщайте внимание, стар човек, вече е пенсионер и от двайсет години обработва земята. Когато вчера му се обадих да му кажа, че вие ще бъдете новите собственици, усетих, че не се зарадва много на новината. Сигурно се бои, че няма да може да работи повече в градината.

- И ти му го каза вчера? Преди да сме дошли да видим къщата, ти вече си му казала, че ние ще бъдем новите собственици? - попита Амая развеселена.

Енграси сви рамене и хитро се усмихна.

- Имам си своите източници.

Джеймс прегърна старицата.

- Ти си невероятна жена, знаеш ли? А на този човек му кажи, че аз поне няма да му преча, земя около къщата колкото щеш, нека я обработва; от друга страна, няма да е лошо да си имаме градина, само че от сега нататък ще трябва да носи зеленчуци и на нас.

- Ще говоря с него - каза Енграси, - той е добър човек, малко затворен, но като разбере, че

ще може да си работи градината, ще промени отношението си, ще видите.

- Не знам... - каза Амая и се обърна да го погледне, полускрит, дебнещ между храстите, очертаващи терена.

Слабите пориви на вятъра разпръскваха остатъците от мъгла и между тъмните облаци проблясваха повече светли петна. Нямаше да вали през следващите часове. Амая закопча пухенката, като покри с нея Ибай и го притисна към гърдите си. В този момент телефонът завибрира в джоба й. Погледна екрана и отговори.

- Кажете, Ириарте.

- Шефке, Бенят Салдуа току-що дойде с баща си.

Амая отново погледна небето, което на моменти се изясняваше.

- Добре, разпитайте го.

- ...Мислех, че вие ще разговаряте с него - поколеба се той.

- Заемете се вие, моля ви, трябва да свърша нещо важно.

Ириарте мълчеше.

- Ще се справите - добави Амая.

Усети как Ириарте се усмихва в другия край на линията, преди да отвърне:

- Както кажете.

- Още нещо, дойде ли докладът на съдебния лекар за костите от църквата?

- Не, засега нищо ново.

Тя затвори и веднага набра номера на Йонан.

- Йонан, ще трябва сам да обиколиш погребалните бюра, аз няма да успея, трябва да свърша нещо.

Окапалите през есента листа се бяха превърнали в жълто-кафява и доста хлъзгава на места каша, което правеше горския път непроходим за кола. Тя паркира встрани и с мъка измина разстоянието до дърветата. Като навлезе в гората, установи, че земята е по-твърда и суха, а вятърът, с който се бе борила по пътя, едва се усещаше сред дърветата; за силата му загатваха само извиващите се корони, които при движението си пропускаха слънчевите лъчи и те просветваха между клоните като звезди в мразовита нощ. Ромонът на потока, слизащ от хълма, й показа посоката. Мина по каменния брод над водата, макар че можеше да преодолее малката рекичка и стъпвайки по сухите камъни. Погледна плана, който й бе дал Падуа, и измина няколко метра нагоре под навеса от дървета, докато стигна до голямата скала, зад която се намираше пещерата. Оттам пътеката се очертаваше доста ясно; буренаците още не бяха успели да заличат просеката, отворена от служителите на жандармерията преди тринайсет месеца, когато в пещерата бяха открити човешки кости от поне дванайсет различни индивида. Изведнъж я обзе колебание. Посегна към телефона, за да позвъни, и въздъхна с досада, като забеляза, че няма покритие.

- Природата ни закриля - прошепна.

Входът на пещерата беше достатъчно широк, за да влезе, без да се навежда. Извади от джоба си мощно светодиодно фенерче, но следвайки инстинкта си, измъкна и пистолета си от кобура. Стиснала глока и фенера с две ръце, тя навлезе в пещерата, която извиваше леко надясно и описваше „8“, преди да се разтвори в просторна зала от близо шейсет квадратни метра с почти правоъгълна форма, стесняваща се към дъното, където образуваше природна фуния, издълбана в скалата. Неравният по височина таван достигаше до четири метра в най-високата си точка, а в най-тясната отсечка я принуждаваше да върви приведена. Вътре беше студено и сухо, може би с няколко градуса по-хладно отколкото навън, и миришеше на пръст и на нещо сладникаво, което й напомни за органични отпадъци. Огледа стените и пода; те бяха видимо чисти, без остатъци от какъвто и да е вид, но пръстта тук-там изглеждаше разровена. В най-близката до входа част, където подът беше по-влажен, откри следи от стари стъпки и толкова. Обходи повторно стените с мощния светлинен лъч и излезе от пещерата. Прибра оръжието и фенера, усещайки как гърбът й трепери. Върна се към голямата скала, сочеща входа, стъпи върху камъка и видя мястото, където Мари бе зърнала странния мъж. Слезе до брега на потока и следвайки течението му, обиколи хълма до мястото, откъдето се бяха изкачили тогава тримата с Рос и Джеймс. В спомените й склонът беше по-стръмен, но разпозна площадката от рядка трева, където Рос бе спряла да почине. Оттам пътеката изглеждаше разчистена от бодливия улекс и се разширяваше подканващо, сякаш някой бе минавал наскоро по нея. Тя тръгна нагоре по лекия наклон, като с всяка стъпка се чувстваше все по-нервна и напрегната, струваше й се, че хиляди очи я дебнат и че някой се мъчи да сдържи смеха си. Когато се добра до върха, изпита невероятно облекчение, че там няма никого. Приближи се до грамадната каменна маса и с изненада видя, че върху нея има голямата купчина различни на вид камъчета. Върна се, проклинайки, до пътеката, взе едно продълговато камъче и го постави при другите, докато обхождаше с очи пейзажа над дървесните корони. Всичко тънеше в покой. След малко се огледа, усещайки се малко глупаво, и заслиза към пътеката, по която бе дошла. За миг се изкуши да погледне назад, но гласът на Росаура отекна в съзнанието й. „Трябва да излезеш, както си влязла, а ако си с гръб, никога не бива да се обръщаш и да поглеждаш назад.“ Докато вървеше, се питаше какво бе очаквала да открие и дали това бе искал да каже Дюпри. Измина обратния път до каменния брод и тогава забеляза нещо. Отначало й се стори, че мярва някакво момиче, но като се загледа, установи, че покритите със зелен мъх скали и проблясъците на слънцето между дърветата я бяха подвели. Стъпи с единия крак върху малкото мостче, отново погледна и този път я видя. Беше около двайсетгодишна и седеше на няколко метра от моста върху един от хлъзгавите камъни край потока толкова близо до водата, че изглеждаше невъзможно да е стигнала дотам, без да се намокри. Беше наметната с кожух, но отдолу носеше къса рокля, под която се показваха дългите й бедра, и въпреки студа краката й бяха потопени във водата. Гледката й се стори хем красива, хем тревожна и кой знае защо посегна към глока. Девойката я погледна, усмихна се чаровно и вдигна ръка за поздрав.

- Добър ден - каза тя и гласът й прозвуча като песен.

- Добър ден - отвърна Амая, усещайки се леко смешна. Явно беше някоя туристка, слязла до потока, за да погази във водата.

„Да, бе, сама сред гората, при шест градуса температура и стъпила в ледената вода“, присмя се сама на себе си. Стисна още по-здраво дръжката на пистолета и го измъкна полека от кобура.

- Дар ли дойдохте да оставите? - запита момичето.

- Моля? - прошепна изненадано Амая.

- Вече знаете, да оставите дар на дамата.

Амая не отговори веднага. Гледаше девойката, която не сваляше очи от нея и разресваше с малко гребенче дългите си коси, сякаш присъствието на Амая не я вълнуваше ни най-малко.

- Дамата предпочита да донесете камък от вкъщи.

Амая преглътна слюнката си и навлажни устни, преди да заговори.

- Ами... всъщност не дойдох за това. Аз... търсех нещо.

Момичето не й обръщаше много-много внимание. Продължаваше да се реши старателно, с влудяващо усърдие, което скоро започваше да изглежда хипнотизиращо.

Капка студена пот се плъзна по тила й и я накара отново да се върне на земята и да забележи как светлината бързо чезне зад планините. Едва ли беше повече от три-четири часа следобед, но тя се запита откога ли стои и зяпа момичето. В същия миг в далечината отекна гръм и вятърът там горе разлюля короните на дърветата.

- Вече идва...

Гласът прозвуча толкова наблизо, че Амая се стресна, загуби равновесие и падна на колене. Разтреперана, насочи пистолета си по посока на гласа, досами нея.

- Но не си открила каквото търсеше.

Сега девойката се намираше само на два метра от нея, седеше усмихната на ръба на малкото мостче, а краката й галеха водната повърхност с леко шляпане. Тя погледна пистолета, който Амая стискаше с две ръце, и изкриви презрително устни.

- Това няма да ти е от полза, за да виждаш, ти трябва светлина.

Амая не сваляше очи от нея, докато в съзнанието й се оформяше мисъл. „Трябва ми светлина“, мина й през ума.

- Нова светлина - добави девойката и без да поглежда Амая, стана и измина на бос крак разстоянието до малък вързоп, в който, изглежда, държеше вещите си.

Напук на заповедта, която крещеше вътре в нея, Амая се наведе напред, за да я проследи с очи над тесния ръб на мостчето, но вече не я виждаше, дори й се стори, че никога не е била там.

- Мамка му! - прошепна тя, останала почти без дъх, оглеждайки се все още с пистолет в ръка. Погледна към небето и осъзна, че само след час съвсем ще се стъмни. Не носеше часовник, а този на мобилния й телефон мигаше, цифрите танцуваха лудешки, без да показват нищо. Прибра оръжието си и затича към края на гората с джиесема в ръка, докато чертичките за покритие не й показаха, че вече може да се обади.

- Тъкмо ви звънях, шефке, здравейте. Постигнах известен успех в погребалните бюра по въпроса с жените, родени в Бастан и починали от насилствена смърт, освен това ми разказаха и цял куп доста интересни неща.

Амая го остави да говори, докато възстановяваше дишането си.

- После ще ми разкажеш, Йонан, намирам се на черния път на отклонението вдясно, където говорихме с горските стражари, помниш ли?

Той като че ли се поколеба.

- Добре, ще изляза с колата на шосето, за да ме видиш. Донеси твоя комплект за работа на терен, синя лампа и спрей луминол.

Затвори телефона и отново набра.

- Падуа, обажда се Саласар - каза тя още преди да я е поздравил. - Имам един въпрос. Когато откриха костите в пещерата Ари Саар, обработиха ли местопрестъплението?

- Да, всички останки бяха събрани, надписани, заснети и обработени, само че без ДНК за сравнение не се стигна до никакво заключение, освен, както знаете, в случая с Йоана Маркес.

- Нямам предвид останките, а местопрестъплението.

- Това не беше никакво местопрестъпление или поне беше вторично. Костите бяха нахвърляни безогледно и прекалено безразборно, за да се предположи човешка дейност. Всъщност отначало помислихме за диви зверове заради следите от ухапвания и разположението на останките, докато съдебномедицинският анализ не установи, че ухапванията съответстват на човешки зъби, както и факта, че всички кости са от ръце, и то женски. Пещерата, разбира се, беше претърсена и заснета, но нищо не подсказваше, че това е основното местопрестъпление. Взеха мостри от пръстта, за да се изключат скрити погребения или наличие на кадаверин, което би доказало разлагането на труп там.

Били са старателни, помисли Амая, но не колкото нея.

- Само още едно нещо, лейтенант. Знаете ли дали убитата жена от Логроньо е имала близки роднини? Какво е станало с трупа?

- Чули сте ме, както виждам - възкликна Падуа въодушевено.

- Да, и вече започвам да съжалявам - отвърна тя почти на шега.

- Не, нямам представа, но ще се обадя на полицаите от Логроньо, с които разговарях, да видим какво ще ми кажат. Щом науча нещо, ще ви позвъня.

Младши инспектор Сабалса хвърли един поглед на часовника си, докато стоеше и гледаше навън през широките прозорци на участъка, наблюдавайки джипа, който приближаваше по входната алея след бариерата. Колата направи няколко странни маневри, а като тръгна по лекия наклон към паркинга, угасна и шофьорът направи няколко опита да я подкара отново и да стигне до местата, запазени за посетители. Когато автомобилът спря, вратата от другата страна на шофьора се отвори и оттам излезе слабичко момче, облечено в джинси и пухено яке в червено и черно. От вратата на водача с доста усилия се измъкна мъж, не по-дебел от момчето, но малко по-висок и някъде към четиресет и пет годишен. Двамата се запътиха към главния вход и Сабалса забеляза, че стоят постоянно отделени един от друг, като че ли помежду им имаше невидим и непреодолим парцел, който ги държеше на точно определено разстояние. Той притвори очи, разпознавайки усещането за отдавна научен урок - че не разстоянието е това, което разделя родителите от децата им. Ето че Бенят Салдуа пристигна заедно с баща си, нямат друг заподозрян по случая до момента, а легендарната полицайка има по-важни неща за вършене, вместо да дойде да го разпита. Когато влязоха под стряхата, двамата изчезнаха от погледа му и той се втренчи в телефона, чакайки обаждането.

- Младши инспектор Сабалса, тук са господин Салдуа и синът му, казват, че имали уговорена среща с вас.

- Сега слизам.

Отблизо момчето беше изключително хубаво. Черната му коса, контрастираща с млечнобялата кожа, беше прекалено дълга и падаше върху челото му, закривайки отчасти очите, при което още по-ясно изпъкваше моравото петно на скулата му. Стоеше с ръцете в джобовете и гледаше към дъното на коридора. Бащата подаде на Сабалса потната си ръка и изфъфли някакъв поздрав, който стигна до него примесен с неподражаемата миризма на алкохол.

- Оттук, моля. - Сабалса отвори вратата на една зала и им даде знак да влязат. - Изчакайте за момент - каза той, докосвайки леко рамото на момчето, при което то потръпна от болка.

Кръвта във вените на Сабалса кипеше, внезапно го бе обзел такъв гняв, че едва се сдържаше. Изкачи стълбите две по две, прекалено ядосан, за да чака асансьора, и нахлу, без да чука, в кабинета на Ириарте.

- Долу са Бенят Салдуа и баща му; бащата вони на алкохол, едва успя да паркира, а момчето е ударено по лицето и по рамото най-малко, като минавах покрай него, го докоснах и само дето не припадна от болка.

Ириарте го погледна, без да каже нищо. Затвори капака на компютъра си, взе пистолета от бюрото и го сложи на кръста си.

- Добър ден - каза той, сядайки зад бюрото и обръщайки се само към момчето. - Аз съм инспектор Ириарте, вече познаваш колегата ми. Както той ти каза вчера по телефона, искаме да ти зададем няколко въпроса по повод твоя блог за аготите...

Зачака реакция от младежа, но той не помръдна, свел поглед. Когато Ириарте тъкмо реши, че няма да получи отговор, момчето кимна утвърдително.

- Името ти е Бенят... Бенят Салдуа, аготска фамилия... - подкани го той.

Хлапакът вирна предизвикателно глава. В това време бащата мърмореше нещо неразбираемо.

- И съм горд с него - заяви Бенят.

- Нормално, човек трябва да се гордее с фамилията си, независимо каква е тя - отговори помирително Ириарте.

Момчето се поотпусна.

- За това пишеш в блога си, за гордостта да бъдеш агот.

- Тия тъпотии, дето ги трака по цял ден, го вкараха в беля, само си губи времето - обади се бащата.

- Оставете сина си да говори - заповяда Ириарте.

- Той е малолетен - изгъгна бащата - и ще говори само ако аз искам да говори.

Момчето се сви на стола и бретонът му закри напълно очите.

Сабалса забеляза как трепери брадичката му.

- Както желаете - уж отстъпи Ириарте. - Ще сменим темата, кажи ми например какво ти е на окото.

Без да вдига глава, момчето погледна с омраза баща си, преди да отговори:

- Блъснах се в една врата.

- Във врата, значи. А рамото ти? И него ли блъсна във вратата?

- Паднах по стълбите.

- Бенят, искам да станеш, да свалиш якето си и да вдигнеш фанелката.

Бащата се изправи непохватно, блъсна се в краката на стола, залитна и едва не падна.

- Нямате право, той е малолетен, още сега ще си го отведа оттук - каза той и хвана момчето за рамото, при което то извика от болка.

Сабалса се хвърли върху него, изви китката му и го залепи за стената.

- Няма да мине номерът - изсъска му той. - Ще ти кажа какво ще стане. Държанието ти и миризмата ти ми подсказват, че си употребил алкохол, а си дошъл дотук с колата. Камерите на входа са те заснели, така че ей сега ще наредя да ти направят проверка за алкохол. Ако откажеш, ще те задържим; това, че не позволяваш да разговяряме със сина ти, си е твое право, затова ще повикаме социалните служби, ти сам каза, че е малолетен. Те ще го закарат в болница, ще му направят пълен преглед и тогава ще е все едно какво твърди момчето. Съдебният лекар може да установи имало ли е насилие, или не и ще действа по надлежния ред, дори момчето да не си отвори устата. Какво ще кажеш?

Мъжът вече беше капитулирал, само попита:

- Как ще се върна вкъщи без кола?

Ириарте остави да минат няколко минути и нареди да донесат кутия кока-кола, която постави пред момчето, изчака го да отпие една глътка и продължи:

- Сигурно знаеш, както всички в Арискун, какво се е случило в църквата.

Момчето кимна.

- Като експерт по темата за аготите, какво мислиш по въпроса?

Момчето като че ли се изненада, поизправи се на стола, отметна бретона от очите си и сви рамене.

- Не знам...

- Очевидно е, че някой иска да насочи вниманието към историята на аготите...

- Към несправедливостта, на която са били подложени аготите - уточни момчето.

- Да - съгласи се Ириарте, - към несправедливостта. Било е страшно време за цялото общество, белязано най-вече от несправедливостта... но оттогава е изтекла много вода.

- Това не прави несправедливостта по-малка - уверено заяви малкият. - Ето тук е проблемът, знаете ли, че не си взимаме поука от историята, новините престават да бъдат новини само няколко дни след събитието, понякога дори само след часове и скоро всичко изглежда отминало, обаче забравяме, че като не им обръщаме внимание, понеже вече са част от миналото, същата несправедливост ще се повтаря пак и пак.

Ириарте гледаше хлапака, възхитен на речовитостта му и от страстта, с която излагаше аргументите си. Беше хвърлил едно око на блога му, но начинът, по който говореше това момче, разкриваше буден и подреден ум. Запита се доколко е и борбен, до каква степен болката и гневът на един юноша могат да полетят като стрела към най-разнородните обществени слоеве, настоявайки за справедливост, от каквато всъщност се нуждаеше самият той, защото Бенят Салдуа преживяваше най-жестоката несправедливост: озлоблението на бащата, смъртта на майката, самотата на блестящия ум.

И докато го слушаше как описва историята на аготите от Арискун, реши, че не, че страстта на Бенят Салдуа пламти само в душата му, че пред него стои само едно уплашено дете, което търси обич, ласка, разбиране и най-важното - а това го отхвърляше като заподозрян, - че то е самотно, толкова самотно, че на човек му дожаляваше да го гледа как защитава такива възвишени идеали с потрошено от бой тяло.

Бенят говори, без да спира, в продължение на двайсет минути, а Ириарте го слушаше, поглеждайки от време на време към Сабалса, който бе влязъл и бе останал да слуша до вратата, сякаш се боеше да не го прекъсне. Когато Бенят млъкна, Ириарте си даде сметка, че не си е записал почти нищо от неговия разказ. Вместо това бе надраскал на листа поредица от плетеници както обикновено, когато разсъждаваше.

Сабалса пристъпи напред и застана пред момчето.

- Баща ти бие ли те? - попита той трогнат, може би заразен от почти фанатичната словоохотливост на хлапето, но въпросът стопи мостовете, които то сякаш бе прехвърлило между присъстващите.

Като цвете, което се затваря при силен студ, момчето отново се сви в себе си.

- Ако те бие, ние можем да ти помогнем. Нямаш ли други близки, чичовци, братовчеди?

- Имам един братовчед в Памплона.

- Не може ли да се пренесеш при него?

Момчето вдигна рамене.

- Бенят - продължи Ириарте, - независимо от това, което младши инспектор Сабалса каза на баща ти, истината е, че ако отричаш малтретирането, никой не може да ти помогне. Единственият начин да направим нещо за теб е, ако признаеш, че те бие.

- Благодаря - каза хлапакът едва чуто, - но паднах.

Сабалса изпръхтя звучно, с което показа възмущението си и си спечели укорителен поглед на Ириарте.

- Добре, Бенят, паднал си, но дори да е така, трябва да те види лекар.

- Вече си записах час за утре в моя здравен център.

Ириарте се изправи.

- Добре, Бенят, радвам се, че се запознахме - заяви той и му подаде ръка.

Момчето внимателно протегна своята.

- Но ако някой път промениш решението си, звънни и попитай за мен или за младши инспектор Сабалса. Ще ида да видя как е баща ти. Ако искаш, изчакай го тук, той не може да шофира, така че младши инспектор Сабалса ще ви закара до вас.

Ириарте влезе в чакалнята, където бащата на Бенят хъркаше здраво, седнал на края на стола, за да подпре главата си на стената. Събуди го най-безцеремонно.

- Приключихме разговора със сина ви, научихме много полезни неща.

Мъжът го погледна недоверчиво и се изправи на крака.

- Вече сте приключили?

- Да - отвърна полицаят, но изведнъж реши друго: не, не бяха приключили. Той се изправи пред мъжа, преграждайки пътя му.

- Синът ви е много умно и добро дете, ако чуя, че пак сте му посегнали, ще си имате работа с мен.

- Не знам какви ви ги е наговорил, той много лъже...

- Разбрахте ли какво ви казах? - настоя Ириарте.

Мъжът сведе глава. Както обикновено: тези, които налитаха на жени и деца, рядко дуеха мишци пред по-силни от тях. Той заобиколи Ириарте и напусна чакалнята, но когато излезе, инспекторът си помисли, че не се чувства по-добре, и знаеше защо: интуицията му подсказваше, че предупреждението му не е достатъчно.

Сабалса ги закара до Арискун в мълчание, заслушан в дишането на своите спътници, които се возеха напрегнати като чужди хора или като врагове. Когато стигнаха до входа на голяма самотна къща в покрайнините на селото, мъжът слезе от колата и тръгна към дома си, без да поглежда назад; хлапакът се позабави няколко секунди и Сабалса помисли, че може би иска да му каже нещо. Изчака, но момчето мълчеше, седеше в колата, гледаше към къщата и не се решаваше да слезе.

Сабалса загаси двигателя, включи аварийните светлини и се обърна да го погледне.

- Когато бях на твоите години и аз имах проблеми с баща си, проблеми, подобни на твоите.

Бенят го погледна, сякаш не разбираше за какво му говори.

- Пребиваше ме от бой.

- Защото сте гей?

Сабалса зяпна, смаян от прозорливостта на момчето, и накрая отговори:

- Да речем, че баща ми не ме приемаше такъв, какъвто бях.

- Не е моят случай, аз не съм гей.

- Това е най-малкото, причините нямат значение, виждат те различен и те мачкат.

Момчето се усмихна горчиво.

- Знам какво ще ми кажете, че сте се борили, че сте държали на своето и че с времето всичко се е оправило.

- Не, не се борих, не държах на своето и с времето нищо не се оправи, той не ме приема -отговори Сабалса; „аз също“, добави сам наум.

- Каква е поуката тогава? Какво искате да ми кажете?

- Искам да ти кажа, че има битки, които са загубени още преди да ги започнеш, че понякога е по-добре да не надигаш глас днес, за да го надигнеш утре, че е много смело и похвално да воюваш за това, в което вярваш, за всякакъв вид правда, но трябва да умееш да правиш разлика, защото, когато се сблъскаш с нетолерантността, фанатизма или глупостта, по-добре е да отстъпиш, да се оттеглиш и да запазиш силите си за кауза, която си струва.

- Аз съм на седемнайсет години - каза момчето, като че ли ставаше дума за болест или за присъда.

- Потърпи и се махни оттук при първа възможност, махни се от тази къща и заживей своя живот.

- Вие това ли направихте?

- Точно това не направих.