Зовът на костите

40

По улиците на Памплона още се мяркаха хора, излезли да пазаруват, макар че по това време магазините бяха пред затваряне. Докато пътуваха, бе позвънила на Маркина, който като че ли задиша по-спокойно, когато разбра, че Сарасола не изглежда замесен в случая и че всичко сочи, че другият лекар, Берасатеги, е действал на своя глава.

- Пътуваме към дома му, но ще ми трябва заповед за влизане и претърсване на жилището, независимо дали той е там, или не.

- Имате я.

- ...Още нещо.

- Каквото кажете.

- Благодаря за предишното разрешение.

- Не е нужно да ми благодарите, оказахте се права; макар да не е бил Сарасола, ключът е бил там.

Монтес и Амая се качиха в асансьора заедно с портиера, а Ечайде и Ириарте тръгнаха по стълбите. Амая изчака всички да заемат позиция от двете страни на вратата и Монтес задумка по нея.

- Полиция, отворете - извика той и се дръпна настрани.

Отговор не последва, не се чу и движение вътре.

- Казах ви, че го няма - обади се портиерът зад гърба й. - Постоянно е в чужбина и сега сигурно е на път; поне от седмица не съм виждал господин Берасатеги.

Амая даде знак на Ириарте и той взе ключа от портиера, вкара го в бравата, превъртя го два пъти и отвори вратата. Монтес я бутна и влезе с оръжие в ръка, следван от останалите.

- Полиция - извикаха.

- Чисто е - извика Ириарте от другия край на апартамента.

- Чисто е - повтори Монтес откъм спалнята.

- Добре, ще претърсим къщата, всички с ръкавици - нареди Амая.

Апартаментът се състоеше от дневна, кухня, спалня с баня, помещение с гимнастически уреди и обширна тераса; общо около двеста квадратни метра, в които цареше усещане за строг ред, подсилвано от почти монашеското обзавеждане в черно и бяло.

- Гардеробите са практически празни - обяви Ириарте. - Дрехи почти няма, няма и кой знае колко вещи, не видях компютър, нито стационарен телефон.

Йонан застана на вратата на кухнята.

- И тук шкафовете са празни, в хладилника има само бутилки с вода, затова пък под кухненския плот открихме скрит малък фризер. По-добре елате да го видите.

Ставаше дума за доста съвременен модел от неръждаема стомана, идеално замаскиран между кухненските шкафове и общия горен плот. Приличаше малко на шкаф за вино с две подвижни чекмеджета, които младши инспекторът отвори пред нея, за да види, че поне едното от тях е празно. Вътрешните стени не бяха заскрежени и замразителят изглеждаше безупречно чист, като току-що доставен от магазина. Върху най-горната табличка имаше дванайсет пакетчета с различен размер, но не по-големи от мобилен телефон всяко. В строг ред те заемаха цялата полица и веднага се набиваше на очи старанието, с което бяха подредени и опаковани в плътна и твърда, кремава на цвят восъчна хартия, а както бяха привързани с панделка, имаха вид на дребни подаръчета, стига да не бяха картонените етикетчета на всяко от тях. Всички мигновено ги познаха - бяха ги виждали стотици пъти да висят от пръстите на краката или ръцете на труповете в моргата. На редовете за отбелязване на данни бяха написани ръчно с нещо, което Амая определи като въглен, различни поредици от цифри, които според нея приличиха на дати.

- Носиш ли куфарчето? - обърна се тя към Йонан.

- В колата ми е, отивам да го донеса - каза той и излезе.

- Искам всичко да бъде заснето, не пипайте нищо, преди младши инспекторът да го е обработил.

- Какво според вас има в тези пакетчета? - чу се глас зад гърба й.

Като се обърна, видя съдия Маркина, който бе влязъл тихомълком, както и всички налични полицаи в апартамента, строени около отворения фризер. От него периодично бълваха валма от ледена пара, които падаха тежко върху безупречно лъснатия под и изчезваха, оставяйки само усещането за студ, концентриращо се около краката им.

Нямаше да отговори на този въпрос. Отказваше да отстъпи и капчица място на догадките. Много скоро щеше да разбере.

- Моля ви, господа, нуждаем се от пространство за работа - обяви тя и посочи младши инспектор Ечайде, който се връщаше. - Монтес, носите ли бележките за всички престъпления. - Монтес извади своето блекбери и го вдигна да й го покаже.

- Според мен надписите са дати. Този от 31 август миналата година съвпада с датата на изчезването на Лусия Агире; този от 15 ноември предишната година според мен е за Мария от Бургос и точно шест месеца преди това, на 2 май, Едурне... от Билбао.

Инспектор Монтес потвърди с глава.

Йонан бе поставил белег до пакетчетата и ги снимаше от различни ъгли. Тя обходи с очи етикетите, чиито надписи не й говореха нищо, докато погледът й не се спря на един от пакетите. Той беше най-малкият, не по-дебел от запалка, по хартията личаха следи от стари прегъвания, а ширитът на етикета висеше полуразвързан, като поставен набързо, поради което вече едва задържаше коравата восъчна хартия. Амая погледна датата - февруари миналата година: съвпадаше с убийството на Йоана Маркес. От гърдите й се отрони дълбока въздишка.

- Йонан, снимай този, ширитът е по-хлабав, а по състоянието на хартията личи, че го е разгъвал и загъвал неведнъж.

Изчака младши инспекторът да свърши със снимките и с две пинсети извади пакетчето от табличката на фризера и го постави върху парчето плат, постлано за случая върху кухненския плот. Свали панделката, внимавайки да не развали възела, с помощта на пинсетите отгърна хартията и тя щръкна отворена и твърда като листенца на причудливо цвете. Вътре имаше парче месо, увито в тънко прозрачно фолио. Познаваше се лесно по издължените влакна, съставяли някога мускула, видимо разнищени и белезникави по краищата като прекъсната от

студ верига на нещо замразявано и размразявано неколкократно.

- Мама му стара, шефке - възкликна Монтес. - Мислите ли, че това е човешко месо?

- Да, така мисля. Ще трябва да изчакаме анализите, но прилича на някои от мострите, които съм виждала в Куонтико.

Тя клекна, за да разгледа краищата от тази височина.

- Погледнете. Това са следи от зъби. Той го е ръфал, а по белезникавото оцветяване, което говори за замразяване и е различно в различните зони, съдя, че го е размразявал, за да си отхапе едно парче и после отново го е замразявал.

- Като ястие, което хем искаш да запазиш, хем не можеш да му устоиш - обади се Йонан.

Амая го погледна с гордост.

- Много добре, Йонан. Завий го пак и го остави на мястото му, докато експертите не си свършат работата - каза тя, стана и излезе от кухнята.

Обиколи целия апартамент, опитвайки се да долови посланието на този дом, и пак се върна в кухнята.

- Мисля, че това е декор.

Всички очи се обърнаха към нея.

- Всичко тук, гимнастическият салон, мебелите, целият прекрасен апартамент, в който, по думите на портиера, той рядко пребивава, всъщност е само декор. Част от маската, зад която се крие, за да поддържа образа на млад и преуспял психиатър. Адрес, място, където понякога да води колегите си на чашка. Убедена съм, че е канил и жени, не много, но достатъчно, за да изглежда нормален. Има само едно нещо, което говори за него: пакетите във фризера, и нещо, което не се вижда, но се усеща: няма безпорядък, няма хаос, няма никакъв боклук, всичко е кристално чисто и това вече е съвсем истинско. Великият манипулатор трябва да се подчинява на желязна дисциплина.

- Тогава?...

- Това не е неговият дом. Той не живее в този апартамент, но се нуждае от него като част от идентичността, която показва. Затова прекарва толкова малко време тук, минималното, за да поддържа привидностите, но достатъчно, за да му домъчнее за вкъщи, за личните му вещи и предмети, за трофеите му. Да идва тук, със сигурност му е било неприятно и за да преодолява скуката, е донесъл със себе си част от нещата си, от котвата към истинския си бит, към човека, който в действителност е. Затова си е донесъл няколко мостри, дребни фетиши, които да му помагат да понася фалша на двойствения си живот.

- Госпожо инспектор - прекъсна я Ириарте, - обаждат се от Елисондо. Нурия... Казала, че никога не е виждала този мъж, но в момента са при майката на Йоана Маркес и тя настоявала да говори с вас.

- Да, инспекторке, познавам го, беше клиент на сервиза, в който работеше... онзи демон, прощавайте, но още не мога да го нарека по име след всичко, което ни причини. Караше луксозна кола, мисля, че беше мерцедес, не ме бива много по марките, но тази я познавам по звездата. Докара я веднъж в сервиза, после идва още няколко пъти, но не заради колата, а само да пие кафе с... с него. Направи ми впечатление, когато един ден, минавайки покрай кафенето, ги видях. Беше много елегантен, доброто образование и парите си личаха отдалече. Стори ми се странно, че такъв изискан господин ще идва дотук да пие кафе с някакъв малограмотен монтьор. Дори го попитах, но ми каза, че не било моя работа. После пак го виждах още няколко пъти.

- Благодаря, Инес, много ни помогна.

Амая затвори и се загледа в снимката на Берасатеги в телефона, която им бяха дали от болницата. Затвори картинката, преди да набере номера на леля Енграси. Чу звъненето, но никой не вдигна. Погледна колко е часът - почти девет, изключено бе да е излязла по това време. Обади се на мобилния на Рос, която вдигна още при първото позвъняване.

- Рос, притесних се, звъня вкъщи, но никой не вдига.

- Телефонът е развален. Над Елисондо бушува страхотна буря и преди петнайсет минути токът спря. Аз съм в пекарната с Ернесто, не можеш да си представиш какво е тук. Подготвяхме огромна поръчка за голяма френска верига, която трябваше да замине вдругиден. Ернесто и двама работници бяха останали да наглеждат фурната, но като угасна токът, пещите изстинаха и всичко вътре отиде по дяволите. Тестото се е разляло и е полепнало навсякъде, на всичко отгоре системата за почистване на пещите не работи без електричество, така че стържем и отлепваме тестото с шпатули под чешмата на свещи и се молим токът да дойде час по-скоро. Още дълго ще съм тук, но ти не се тревожи, леля е напълнила дневната с ароматизирани свещи и къщата е истинска приказка, звънни й на мобилния, ако искаш.

- Леля има джиесем?

- Да, не ти ли е казала? То е, защото никак не го обича. Купих й го наскоро, боях се да не й се случи нещо, когато тръгне сама нанякъде: наскоро една жена от Ерацу паднала на пътя и лежала така два часа, докато мине някой; дойде ми като по поръчка, за да я склоня, макар че вечно забравя да го сложи да се зарежда - заключи Рос през смях и й продиктува номера.

Амая набра телефона на баба си.

- Енграси Саласар на телефона.

Посмя се малко, преди да отговори.

- Лельо, аз съм.

- Много се радвам да те чуя, дъще. Е, поне за нещо добро да послужи тая джунджурия.

- Как сте?

- Повече от прекрасно, светим си със свещи и се топлим на камината. Токът спря, когато вече бях изкъпала Ибай, а пък сестра ти трябваше да прескочи до пекарната. Ернесто й се обади, тъкмо пекли и всичко отишло по дяволите. Тук се изсипва порой, казват, че на площада и по улица „Хайме Урутия“ имало две педи вода. Пожарникарите тичат от едно място на друго, гърми и трещи, но синът ти пет пари не дава, изпи си шишето и спи като ангелче.

- Лельо, искам да те питам нещо.

- Разбира се, питай.

- Мъжът, който обработва градината на Хуанитаенеа.

- Да, Естебан Янес.

- Да, ти ми каза, че имал син, помниш ли дали си приличаха?

- Като две капки вода, поне докато беше малък.

- А знаеш ли как се казваше?

- Не, миличка. През ония години вече не бях тук, не знам дори дали съм чувала името му, по-скоро ти би трябвало да го познаваш, отколкото аз. Трябва да е само две години по-голям от теб, най-много три.

Амая се замисли. Не, практически невъзможно. На тази възраст две години са цял свят.

- Пък и нали ти казах, когато майка му се помина, го пратиха в интернат, горкичкия. Едва ли е бил на повече от десет години, знаеш как е в Швейцария - скъпи колежи, но малко обич.

- Добре, лельо, благодаря. Още нещо: зареден ли ти е телефонът?

- Не знам как да проверя.

- Погледни екрана, най-горе излизат едни чертички, колко са на брой?

- Чакай да си сложа очилата.

Амая се усмихна развеселена, слушайки я как тършува.

- Една чертичка.

- Почти нямаш батерия, а сега не можеш да го заредиш

- Сестра ти все ми се кара, но аз просто забравям, не го ползвам, както виждаш.

Вече се канеше да затвори, когато й хрумна нещо.

- Лельо, а жената, която се е самоубила, майката на момчето, помниш ли тя как се казваше?

- О, да, разбира се. Маргарита Берасатеги, много мила жена, жалко.

Имаше друго повикване, сбогува се с Енграси и отговори на отец Сарасола.

- Инспектор Саласар, прегледах какво е казала Росарио по време на сеансите, много е малко. Най-интересното може би е, че изглежда, е очаквала с вълнение възможността да види своята внучка.

- Росарио няма никаква внучка - отсече Амая.

- Но нали вие самата сте родили наскоро?

- Да, но родих момче, освен това не ми се вярва да е знаела... Няма откъде.

- Тогава ми хрумва само, че е имала предвид сина ви.

Тя затвори и отново набра, докато очите й трескаво скачаха по монашеското обзавеждане, което един убиец бе избрал за дома си.

- Амая? Каква изненада. На какво дължа честта? - възкликна Флора.

- Флора, ти казвала ли си на ама, че ще раждам?

Когато Флора отново проговори, тонът й беше съвършено различен.

- Не... Всъщност...

- Казвала ли си й, или не?

- Да, казах й, че ще става баба. Тогава все още мислехме, че чакаш момиче, но като видях как реагира, повече не й го споменах.

- Какво отговори?

- Моля?

- Каза, че е реагирала зле, какво каза?

- Отначало попита как ще се казва и аз й отговорих, че още не си избрала име... Изглеждаше много зарадвана, кълна ти се, но тогава почна да приказва нещо неясно, взе да се смее и наговори ужасни неща...

- Какво каза, Флора? - настоя Амая.

- Мисля, че е по-добре да не знаеш, ясно ти е колко е болна, понякога говори ужасни неща.

- Флора! - извика тя.

От другата страна на линията гласът на Флора потрепера, когато отговори:

- „Ще изям тая малка мръсница.“

Паниката предизвиква внезапно сърцебиене, адреналинът рязко се покачва и ускорява още повече сърдечния ритъм, устата се изкривява в нещо като пародия на усмивка, първичната усмивка, която еволюцията ни е научила да показваме на враговете си като знак за помирение. Под напора на сърцето дишането се ускорява, от адреналина очите изпъкват, създавайки усещането, че са прекалено широко отворени, а периферното зрение почти напълно изчезва.

- Амая, какво става? - приближи се към нея Маркина.

Тя посегна инстинктивно към оръжието си.

- Ще убие сина ми, отиват в Елисондо, затова я е освободил. Ще убият детето ми. Ето какво е чакал Гаридо. Джеймс е в Билбао, а ние сме тук и сме се заплеснали по този цирк. Пратил ни е за зелен хайвер, баломосва ни с тая гадория и отива да убие сина ми, ще убият Ибай. Боже господи! Леля ми е сама с него - проплака тя, усещайки как от очите й бликват топли и гъсти сълзи.

Като я чуха, всички излязоха от кухнята.

- Обадихте ли се вкъщи? - попита Ириарте.

Тя го погледна изненадано. Не можеше да повярва. Паниката й пречеше да мисли. Извади телефона и набра номера на леля си. Чу сигнала, но още с вдигането на слушалката връзката прекъсна. Пред очите на Амая изникна ярък кошмар и тя видя как Росарио се навежда над люлката на Ибай, както се бе навеждала толкова пъти над нейното легло. Няма батерия, на дисплея имаше само една чертичка, енергията за позвъняването я беше изчерпало, почти си представяше как Енграси проклина безполезния апарат.

- Джиесемът на леля ми няма батерия, а стационарният не работи, токът в Елисондо е спрял преди час.

- Да вървим, шефке, ще вдигнем всички на крак, ще ги спрем.

Не дочакаха асансьора, хукнаха надолу по стълбите, като Ириарте и Монтес говореха междувременно по телефона. Когато стигна до колата, Амая вече се бе овладяла достатъчно, но Йонан измъкна ключовете от ръцете й и тя не възрази: главата й бе на път да се пръсне, сякаш се намираше под вода или бе нахлупила каска, която й пречеше да възприема изцяло действителността. Осъзна, че съдията стои до нея.

- Идвам с теб - каза той.

- Не - успя да възрази Амая. - Не може да дойдете.

Той я хвана за ръцете.

- Амая, няма да позволя да отидеш сама.

- Казах не - отсече тя и изтръгна ръцете си.

Той отново ги хвана още по-здраво.

- Ще дойда с теб, където и да отидеш.

Тя го погледна за миг, опитвайки се да мисли.

- Добре, но в друга кола.

Той се съгласи и изтича към колата на Монтес.

Мобилният на Йонан иззвъня още щом потегли. Той го включи на високоговорител. В колата се разнесе ясният глас на инспектор Ириарте.

- Госпожо инспектор, всичките ми патрулки са на улицата, знаете, че вчера река Бастан преля, а днес заради бурята продължава да се покачва. Повече от половината долина е без ток, гръм ударил едно дърво, което паднало върху далекопровода, и ще им трябват часове, за да го поправят, освен това от дъждовете има срутване в тунел „Белате“. Шосе N-121 е прекъснато, това може да се окаже в наша полза. Ако им се е наложило да обърнат и да тръгнат по N-1210, след като веднъж са стигнали дотук, със сигурност са загубили доста време; разбрах, че имало голямо задръстване. Позвъних и на пожарникарите от Оронос, имали много повиквания заради наводненията и не успях да се свържа с тях. Ще пробвам на личните джиесеми, във всеки случай една патрулна кола в момента тръгва за дома ви.

Сестра ми, сети се тя изведнъж и набра нейния номер.

- По-лошо е, отколкото очаквах, сестрице - каза Рос още щом вдигна.

- Рос, трябва да идеш вкъщи. Един лекар е помогнал на ама да избяга от клиниката, а тя казала на Флора, че ще убие малката мръсница, която съм щяла да родя. - Докато го изричаше, очите й отново се наляха със сълзи. Напрегна се и ги преглътна. - Рос, тя ще го убие, понеже не успя да убие мен.

Когато Рос отговори, разбра по гласа й, че тича.

- Отивам, Амая.

- Рос, не тръгвай сама, вземи Ернесто с теб.

Тътенът от мощна гръмотевица стигна до нея през слушалката и връзката прекъсна или Рос затвори. Обзе я отчаяние.

N-1210 беше едно от най-красивите шосета в Навара. Пътят се виеше сред зелена буколическа гора, слънчевите лъчи се промъкваха през короните на дърветата и образуваха снопове светлина, които стигаха до земята. Засиленият трафик на камиони обаче правеше старата национална артерия доста опасна. Тесни платна, асфалт в лошо състояние, дупки и локви, а понякога паднали клони и животни на пътя затрудняваха шофирането. Когато към това се прибавеха и непрогледна нощ, прорязвана само от проблясващите в небето мълнии, дъждът и натовареното движение и в двете платна, шосето се беше превърнало в ад.

Амая не виждаше пътя. Твърдо решена да не се поддава на кошмарите, които въображението й рисуваше, тя се съсредоточи върху изработването на профил, профила на психопат. Психопатите са неспособни да изпитат съчувствие, това им е фабричен дефект; те не познават чувството, което те обзема, когато се опитваш да влезеш в чужда кожа. Не са в състояние да проявяват милост или състрадание, солидарност или симпатия към ближните, но се поддават на емоциите, събуждани от музиката или изкуството, от завистта или алчността, от гнева или задоволството. Пълновластни божества в един чисто себичен свят, те се движат в обществото с преструвки с ясното съзнание, че не са като другите, с чувството, че са избрани и същевременно лишени от определена чест.

Умен мъж с отлично образование. Дете, откъснато от родния дом след смъртта на майка си, когато бива отхвърлено от единствения човек, останал му на този свят. Може би е ковал с години отмъщението на вече порасналото момче, което се завръща. Положението му на психиатър му е осигурило достъп до типа индивиди, от които се е нуждаел. Опитен манипулатор, той бе направлявал тези мъже като вещ кукловод, опъвайки или отпускайки конците им, докато ги заведе, докъдето иска. Гений на ужаса, безгрешен и в най-дребните подробности, способен да овладява слепия гняв на тези чудовища и да го насочва като точно оръжие, да ги убеди да посегнат на живота си, докато подготвя предизвикателството с оскверняването и манипулира собствения си баща. Високомерен.

Тя се замисли откога ли е знаел за съществуването на ичусурия, дали не е попаднал случайно на този „пояс на мълчанието“, докато е копаел? Или нарочно го е търсил, предполагайки, че в толкова стара къща би следвало да има такъв. Така или иначе, това е било изключително ефектен удар, поредният в неговия списък на безобразни ужасии. Обаче бе допуснал една грешка, любопитно, но го бе подвела последната капчица човещина, останала в него. Най-вероятно случайна авария го бе отвела в сервиза, където е работел Хасон Медина, сигурно и Йоана се бе изпречила ненадейно на пътя му. Амая беше убедена, че веднага е отхвърлил Хасон Медина - хора като него не подлежат на никакъв вид контрол. Сексуалните насилници са рецидивисти, напук на присъди и терапии, те не подлежат на рехабилитация, защото се ръководят от първичното желание да задоволят нуждата си независимо от последиците.

Берасатеги трябва да го е знаел, нали той беше експертът, само че се е поддал на влечението към Йоана. Невинното и непорочно момиче със стегната мургава плът е пробудило в него непознати чувства. Дар от усещания, бликащи от незнайно кътче с възбудата, присъща на влюбването. Йоана се е превърнала в идея фикс и това откритие се е оказало така неустоимо, че заради нея е извършил единствено допустимата за подобен ум грешка: да позволи на неумолимото желание да го повлече, да наруши присъщия си модел на действие и да остави на показ основната брънка, която всеки следовател чака. Несъответствието. Всички робуваме на навиците си.

Велик манипулатор, да, чиито прищевки на божество канибал са бледнеели до Росарио. Амая го бе осъзнала, докато гледаше заедно със Сарасола записите от охранителните камери. Тартало е вървял доброволно до нея, той е умеел да манипулира гневни чудовища, но ако дори за миг си е помислил, че е в състояние да контролира Росарио, дълбоко се е заблуждавал. Тя е имала цел, поставена в деня, когато бе родила двете си еднакви дъщери, и повече от трийсет години никой не бе успял да я отклони от пътя й.