Абсолютна памет

10

Единственото хубаво в случая, каза си Декър, е, че не ми остана време да си взема пистолета от кофата за смет. Старите му дрехи също останаха там. Щеше да е глупаво да попадне въоръжен в ситуацията, която най-вероятно го очакваше. Можеше да побегне, но нищо чудно бившите му колеги да очакваха да направи тъкмо това. А и той не обичаше да бяга. Тялото му вече не си падаше по подобни натоварвания.

Затова разхлаби вратовръзката си, разкопча яката на ризата си и въздъхна от облекчение, когато дебелият му врат се освободи от елегантната им примка. Влезе във фоайето на „Резидънс Ин“, където мигом бе заобиколен от четирима полицаи.

Декър ги изгледа спокойно.

- Не очаквах да отделите чак толкова хора предвид случилото се в гимназията.

- Стига глупости, Декър - изрече познат глас.

Декър се извърна настрани.

- Здрасти, Мак.

- За теб съм капитан Милър.

- Вече не съм полицай.

- Но можеш да проявиш известно уважение, ако не искаш да се озовеш зад решетките още преди да съм приключил с теб.

Маккензи Милър наближаваше шейсет; беше се надул като голяма жаба и бе добил същия зеленикав оттенък на лицето. Бе толкова висок, колкото и широк - приличаше на Декър в умален вариант. Носеше костюм, а полите на палтото му се развяваха, докато прекосяваше фоайето. Декър забеляза неизменните тиранти, които придържаха панталона на капитана въпреки внушителната му талия, която и сама би се справила със задачата.

- На какво основание?

Милър го изгледа снизходително и изкомандва рязко:

- Бримър!

Видимо притеснената Сали дотича от мястото, където бе застанала - до изкуствен фикус с дебел слой прах по листата.

- Това ли е човекът, госпожице Бримър?

- Без съмнение, сър - отвърна бързо тя, като присви очи и удостои Декър с отровен поглед.

- Благодаря - каза Милър с триумфална нотка. Обърна се към Декър и продължи: - Дошъл си в участъка, докато почти всичките ни хора бяха ангажирани с онзи ужасен инцидент в „Мансфийлд“, възползвал си се от това, представил си се за адвокат и си влязъл в килията на Себастиан Леополд.

- Това е вашата версия - отвърна Декър.

- Това е единствената версия! - възкликна Бримър.

- Не, не е - възрази спокойно Декър.

Милър разпери ръце.

- Кажи ми тогава какво се е случило според теб, Декър. И гледай да прозвучи достоверно!

- Дойдох в участъка и помолих за среща със Себастиан Леополд. Казах, че той има нужда от адвокат. Никога не съм казвал, че аз съм адвокат.

- Но той ми даде визитка! - възмути се Бримър.

Мисълта на Декър вече бе изпреварила тази на опонентите му с шест хода. Все едно играеше шах с начинаещи.

- Дадох ви визитна картичка. Тя обаче е на Харви Уоткинс. Той наистина е член на адвокатската колегия. Работил съм с него като полицейски инспектор.

- Но вие се представихте за самия Уоткинс! - възкликна Бримър.

- Може просто да ви се е сторило така. Не съм ви показвал документ, който да удостоверява, че съм Харви. А вие не поискахте да проверите кой съм. Попитахте дали съм адвокат. Аз не казах „да“, само ви дадох визитната му картичка в случай, че ви потрябва адвокат.

- Казахте, че познавате Пит Рурк - не се предаваше задъханата от отчаяние Бримър.

- Аз наистина познавам Пит. Работил съм с него в продължение на години. Казах ви истината, а това не е престъпление.

- Но вие... вие...

Бримър изгуби дар слово и погледна Милър за помощ. Капитанът обаче не отмести поглед от Декър. Явно го изчакваше да изиграе всичките си карти.

Декър продължи:

- Предполагам, че тъй като бях с костюм и вратовръзка и носех куфарче, сте решили, че съм адвокат. Поисках от вас само да разговарям с Леополд. Отпуснахте ми петнайсет минути. Щом изтекоха, излязох и оставах Леополд в килията му. - Той огледа заобиколилите го полицаи и продължи: - Нямам представа защо е целият този цирк.

Бримър не знаеше какво да каже. Полицаите изглеждаха объркани. Милър изръкопляска, оценил по достойнство изпълнението на Декър, и каза:

- Свободни сте, момчета. - Сетне посочи Бримър. - Ще вземете ли и дамата с вас?

- Капитан Милър... - започна Бримър, но той я прекъсна:

- По-късно, Бримър. Сега просто се прибери с момчетата.

Когато те си тръгнаха, Милър и Декър останаха сами, вперили погледи един в друг.

- Можем ли да поговорим? - попита капитанът.

- Трябва да се концентрираш върху „Мансфийлд“, Мак. Решиш ли да се върнеш и да ме арестуваш, ще ме завариш тук.

Милър кимна и на устните му заигра многозначителна усмивка, разведрила за миг, но само за миг строгото му изражение.

- Да поседнем за малко. Тук правят ли свястно кафе?

Декър го поведе към масата си в ресторанта. Наля две чаши кафе от каната, оставена до стената, отнесе ги до масата и се настани срещу бившия си шеф.

- Как е в „Мансфийлд“? - попита Декър.

- Катастрофа. Продължаваме да намираме... трупове. Очаквам броят на жертвите да нарасне.

- Как е внукът на Пит?

Милър поклати глава.

- Не знам, Еймъс. Все още не разполагаме с имената на жертвите. Там учат децата на доста колеги. Това е най-голямата гимназия в града.

- А стрелецът?

Милър изскърца със зъби.

- Измъкнал се е.

- Как е успял?

- Нямаме представа. Тепърва ще работим по случая.

- Обикновено се самоубиват на място.

- Не и този път. Имам чувството, че в тази страна всяка седмица се стреля в някое училище. Кога ще сложим край на това, Еймъс? Ти си умен човек. Кога?

- Не съм чак толкова умен.

Милър кимна, докато барабанеше с пръсти по масата. Изпи кафето си на няколко бързи глътки, избърса устни и каза:

- Защо го направи, Еймъс? Защо отиде да говориш с онова копеле?

- Исках да го видя с очите си.

- Можеше да го видиш по много други начини.

- Надявам се Бримър да не загази.

- Смятам, че си й дал ценен урок. Да не се доверява на никого. - Милър огледа костюма и вратовръзката на Декър. - Чух, че си имал трудни моменти. Или информацията ми не е вярна?

- Бях доста по-зле, отколкото съм сега.

- Двамата с Мери бяхте чудесен екип. Жалко!

- Жалко за всичко, нали?

Милър смачка празната хартиена чашка.

- За какво си говорихте с Леополд?

- Водих си записки. Искаш ли да ги видиш?

Милър разхлаби вратовръзката си.

- По-добре ми разкажи.

- Той е странен тип.

- Много странен, бих казал, след като е убил хладнокръвно трима души.

- Разполага с определена информация за престъплението, но не знае нищо, което да не може да научи от вестниците. Или...

- Или какво? - попита бързо Милър, без да откъсва сините си очи от лицето на Декър.

- Или я е получил от някой, който знае повече подробности.

- Като от човека, който го е извършил? Или от хората, които са го извършили?

- Мислиш ли, че Леополд е убиецът?

- Не знам какво да мисля. Знам само, че се е появил в полицията тази сутрин и е направил самопризнания. Какво друго?

- Бил е във флота - отвърна Декър. - Забелязах татуировката му и го принудих да си признае. Вероятно Себастиан не е истинското му име. Една проверка в Министерството на отбраната би трябвало да разкрие самоличността му. Има бучка на врата. Изглежда, че не му причинява болка. Но е възможно да е тумор. Обърка някои важни подробности от местопрестъплението.

- Например?

- Например не успя да си спомни от коя страна на коридора се намира първата спалня, в която е влязъл. Предположих, че е отляво, и той се съгласи. А тя всъщност е отдясно. Вероятно е незначителна подробност, но след това каза, че е застрелял Каси, докато е спяла. После се поправи, че го направил, след като се събудила. Раната беше контактна. Нямам представа как би могъл да стреля от упор в челото й, ако е била будна и е крещяла и със сигурност би оказала съпротива. Тя лежеше на пода. Мисля, че Леополд си спомни това и промени разказа си. Но не спомена какво друго е направил с нея.

Милър кимна. Очевидно знаеше какво има предвид Декър.

- Продължавай.

- Изглежда смахнат, но не чак толкова. Ту се отнася някъде, ту се връща към реалността. Не мисля, че паметта му е добра. Освен това е наркоман. Следите от игли по ръката му са скорошни.

- Продължавай.

Декър вече бе решил да не споделя всичко, което бе научил или предположил. Инстинктът му подсказа да премълчи някои неща, докато не види как ще се развие ситуацията.

- Каза, че съм го засегнал по някакъв начин в кварталния „Севън-Илевън“. Не каза дали е работил там или не. Очевидно е заявил същото и пред вашите хора. „Севън-Илевън“? Там ходех само с кола. Никога пеша. А той няма кола. Но каза, че ме е проследил до дома ми. Как го е направил? Освен това никога не съм го виждал. Щях да запомня, ако някой е имал проблем с мен.

Милър се замисли върху думите му, докато опипваше възела на вратовръзката си.

- А ти никога не забравяш нищо, нали така?

Декър не бе споделял с никого за случилото се след онази контузия. Когато му поставиха диагноза, го изпратиха в изследователски център край Чикаго за допълнителни прегледи. Прекара месеци в срещи с хора със сходни способности, мъже и жени. Бяха участвали в общи сеанси. Някои се бяха приспособили по-добре. Но други изпитваха сериозни проблеми да приемат това, в което се бяха превърнали. Доколкото знаеше, той единствен не се бе родил с необикновената си способност, а я бе придобил впоследствие. Останалите в групата живееха по-отдавна в това състояние, което бе и хубаво, и лошо, предположи Декър.

- Всеки забравя нещо - отвърна той.

- Знаеш ли, че те проверих? Казвал ли съм ти го?

Декър поклати глава.

- Знаех, че си футболист. Гледах те по телевизията.

- Имаш предвид в Ютюб?

- Не, имам предвид, че гледах онзи мач, в който те контузиха. Беше най-жестокият удар, който съм виждал някога. Нямам представа как оцеля, Еймъс, наистина нямам.

- И защо си гледал мача?

- Ти беше страхотен играч в гимназиалния отбор. Най-добрият куотърбек, който сме имали в нашата гимназия, и страхотен лайнбекър. Много бърз за размерите си. Беше добър и в колежа. Доколкото знам, ти единствен от нашия скромен град си стигнал до Националната футболна лига. Да, гледах мача по телевизията. Ако имах възможност, щях дори да отида на стадиона.

- Добре, радвам се, че си го гледал, тъй като това си остана единственият ми мач в лигата.

Милър продължи:

- Проверих успеха ти в полицейската академия. Както и резултатите ти от изпита за инспектор.

- Защо?

- Защото ми беше интересно, Еймъс. Не си мисли, че управлението не е забелязало добрата ти работа като полицай и инспектор. У теб имаше нещо, което липсваше у останалите.

- Мери е добро ченге.

- Да, така е. Добро, но не страхотно. Добро, но не идеално. Твоите резултати обаче - и в академията, и на изпита за инспектор - бяха невероятни. Не беше пропуснал нито един въпрос. Казаха ми, че това се случва за пръв път в историята на щата. Тогава се върнах към дните ти в колежа. Бил си добър студент, много добър дори, но не и отличен. По онова време не е имало нищо страхотно или идеално у теб.

- Футболът не оставя много време за учене.

Милър потри брадичката си. Изглеждаше умислен.

- Да се върнем на Леополд. Какво друго откри?

Декър почувства как мигрената започва да пълзи нагоре по тила му. Ресторантът тънеше в сумрак, но той имаше чувството, че стои насред циркова арена под светлината на прожекторите. А тя бе синя, електриковосиня, струеше отвсякъде и проникваше в душата му. Усети напрежението да расте.

- Не мисля, че Леополд е нашият човек - изрече с усилие той.

- Разбрах това още преди да седна срещу теб.

- Откъде? - попита Декър.

- Не си го убил. Защото ти отиде в ареста за това, нали? Да го видиш с очите си, да му зададеш въпросите, които те интересуват, да разбереш как мисли, да провериш дали е истинският убиец? И ако бе стигнал до извода, че това е той... сбогом, Леополд. - Милър го огледа и продължи: - Никакъв проблем за теб. Бивш футболист, здрав като бик. Може да не си в най-добрата си форма, но още си едър и силен. Леополд не би имал никакъв шанс.

- Не можеш да арестуваш някого само защото му е минала мисълта да извърши престъпление.

- Така е, но понякога смятам това за проклятие, а не за благословия.

- За какво тогава ти бе нужно цялото това представление с Бримър и патрулните?

- Може да съм капитан, но имам началници.

- Значи тази визита е, за да си покриеш задника?

Милър се изправи на крака и нагласи възела на вратовръзката си точно под адамовата си ябълка.

Декър го погледна. Имаше чувството, че мигрената започва да блъска мозъка му в стените на черепа. Притвори очи, за да ги предпази от слабата светлина, която обаче го заслепяваше, сякаш грееха милиони луминесцентни лампи.

- Какво ще правиш?

-С теб ли? Нищо. Ще повдигнем обвинение на Леополд въз основа на неговите признания. След което или ще потвърдим историята му, или ще я отхвърлим. Ще обмисля сериозно това, което ми каза. В края на разследването или ще го изправим пред съда, или ще го пуснем на свобода.

- А ако някой го е заставил да направи това признание?

- Чрез него може да успеем да го пипнем. Сигурен съм, че вече си обмислил тази възможност.

- Ще ме уведомиш ли, когато решите какво да правите с Леополд?

- Вече не си в полицията. Съжалявам, че не остана, но ти така си избра.

- Тогава това беше единственото възможно решение.

Милър почеса носа си и закопча сакото си.

- Различните времена изискват различни решения. - Понечи да си тръгне, но спря и се обърна. Вдигна пръст и каза: - Днес отърва кожата, Еймъс. Направих компромис, но само един. Втори няма да има. Помни това. И забрави за съществуването на Себастиан Леополд. Оттук поемаме ние. Опиташ ли се да ни попречиш, край на приятелството ни. Ще те разпъна на кръст. Приятен ден.

Еймъс Декър остана неподвижен минута-две, после се прибра в стаята си, заключи вратата, дръпна завесите, легна на леглото с възглавницата върху лицето си, за да се скрие от оскъдната светлина, и се остави на милостта на звяра, който тормозеше съзнанието му.