Абсолютна памет

42

На път към дома на Рабиновиц Джеймисън се обърна и погледна Декър, който се возеше на задната седалка.

- Един въпрос - каза тя.

- Само един?

- Може би не. И така, за да бъдем съвсем ясни, не си имал проблем с Леополд. А с партньора му. Леополд просто е предал посланието.

- Точно така.

- Вероятно защото ти би познал съучастника му.

- Със сигурност бих го познал.

- И този човек е бил с теб в института?

- Няма друга причина да използва „Малард две хиляди“. Не вярвам в съвпадения, особено когато те са толкова значими.

- Добре. Предполагаме, че убиецът е мъж. Не можем да сме сигурни, но по-вероятно е да е мъж. Макар барманът да нарича сервитьорката „то“, а не „той“, явно смята, че е мъж, преоблечен като жена. А ако е травестит, може да не си го познал, тъй като промяната е твърде радикална.

- Възможно е.

- Сервитьорката може да е била мъж в института и жена сега. Или обратното.

- Възможно е.

- Смяташ, че някое твое действие е засегнало въпросния човек по време на престоя ви в института, така ли?

Телефонът на Декър иззвъня. Беше Ланкастър.

- В тоалетната на бара открихме отпечатъци и ДНК, които можем да използваме - каза тя. - Елиминирахме част от заподозрените и проверихме останалите в полицейската база данни. Федералните направиха същото.

- И нищо?

- Двама наркомани и престъпник с досие за изнасилване. В момента и тримата са в ареста, но преди време са ползвали тази тоалетна.

- Но не и нашата сервитьорка?

- Не. Как върви при вас?

- Ще ти звънна след два часа. Проучваме следа.

Той затвори телефона и се облегна на задната седалка на сузукито.

Джеймисън го погледна изпитателно.

- Нищо?

- Нищо. Да се надяваме, че Рабиновиц ще ни помогне.

Доктор Харолд Рабиновиц живееше в апартамент в стара сграда, разположена в другия край на града. Когато Декър почука на вратата, чу приближаващи се стъпки.

- Кой е? - попита мъжки глас.

- Еймъс Декър.

Вратата се отвори и пред него застана нисък плешив старец с посивяла брада и тъмни очила. Беше облечен с износена жилетка, памучен панталон и колосана бяла риза.

- Здравей, Еймъс - каза той. Гледаше в корема му. На Декър му трябваха няколко секунди да разбере каква е работата.

- Кога изгубихте зрението си, доктор Рабиновиц?

- Напълно ли? Преди седем години. Дегенерация на макулата. Гадно заболяване. Ти не си сам. Усещам още някого.

- Водя една приятелка, Алекс Джеймисън.

- Здравейте, доктор Рабиновиц. Моля, наричайте ме Алекс.

- Харесва ми парфюма ви. Ванилия и кокос. Много е приятен. Прав ли съм?

- Прав сте. Много сте добър.

Той се усмихна доволно.

- Нали знаете, останалите сетива се изострят, за да компенсират загубата. Заповядайте.

Седнаха в малката дневна. Декър се огледа и забеляза колко подредено е всичко и колко внимателно са прокарани маршрутите, по които да се движи домакинът им.

Видя и характерния за незрящите хора бял бастун, окачен до вратата.

- Бях изненадан, като чух, че искаш да ме видиш - започна Рабиновиц.

- Няма да ви отнема много време.

- Достигнах етап от живота си, Еймъс, когато не разполагам с нищо освен с време. Професионалната ми кариера приключи. Жена ми почина. Здравето ми се влошава. Старите ми приятели са покойници. Децата ми имат собствени здравословни проблеми. Внуците ми завършват колеж и тръгват по свой път. Така че мога само да се радвам на твоето посещение.

Декър се облегна на стола и впери очи във възрастния лекар, докато погледът на Джеймисън сновеше между двамата.

- Кога напуснахте института? - попита Декър.

- Пенсионирах се преди десет години. Можех да остана и по-дълго, но зрението ми вече беше започнало да се влошава.

- Преместили са се.

- Знам. Поддържам връзка с колегите. Институтът се разрасна, знаеш ли?

- Не, нямах представа.

- Затова се премести. Трябваше му повече място. Извървяхме огромен път от времето на престоя ти при нас. Направихме куп открития.

- Очевидно си ме спомняте добре.

- Трудно ми е да те забравя. Единственият професионален футболист при нас. Беше необичайно.

- След като си тръгнах, постъпих в полицията. Първо бях полицай, после станах инспектор.

- Когато беше тук, казваше, че искаш да станеш полицай.

- Да, така е.

- Радвам се за теб. Добра кариера ли направи?

- С върхове и спадове като повечето кариери.

- Надявам се успехите да надвишават провалите.

- Можете да ми помогнете в това отношение.

- Не разбирам - намръщи се Рабиновиц.

Декър спомена трагедията в „Мансфийлд“.

- Чух за това - каза докторът, - цялата страна чу. Какъв ужас! Толкова много прекъснати животи.... Безсмислено насилие... без никаква причина.

- Работя по този случай. Всъщност има причина. И тя е свързана лично с мен.

- Как така? - попита рязко Рабиновиц.

- Мисля, че някой от института по времето, когато бях тук, е замесен в касапницата в гимназията.

Рабиновиц стисна силно страничните облегалки на фотьойла си.

- Какво?

- Не мога да ви съобщя подробности, но убиецът ми изпрати стария адрес на института. Твърди, че съм го засегнал по някакъв начин. И че това е причината да убие всички тези хора.

- О, господи!

Рабиновиц едва не падна от фотьойла, но Декър реагира светкавично въпреки пълнотата си - скочи и успя да го задържи на мястото му.

- Вода! - извика той на Джеймисън.

Тя се втурна към съседната стая и се върна след секунди с чаша вода.

Декър я подаде на Рабиновиц и докторът отпи малка глътка, преди да я постави внимателно на масичката до себе си.

- Съжалявам - каза Декър. - Не трябваше да го казвам толкова директно. Понякога... понякога просто не осъзнавам...

Рабиновиц изтри устни с разтрепераната си длан и се облегна във фотьойла си.

- Знам, че... как да се изразя... неврологичните ти превключватели не са настроени по обичайния начин, Еймъс. Знам, че ти е трудно да възприемаш някои социални параметри, но това се отнася до голяма част от хората, попаднали в нашия институт. Части от мозъка им развиват изумителни способности, докато други части... ами те регресират в известна степен, поне от гледна точка на социалните умения. Всичко е въпрос на приоритети за мозъка.

- Затова съм тук. Заради хората, попаднали в института. Един от тях може да е нашият убиец.

Рабиновиц поклати глава и сбърчи тревожно чело.

- Това ми се струва... ужасно. И малко вероятно.

- Психиката на някои от тях е увредена, доктор Рабиновиц.

- Мисля, че можеш да ме наричаш Харолд. Отношенията ни вече не са като на лекар и пациент.

- Добре, Харолд. Колкото и гениални да са в дадено отношение хората с увредена психика, те са способни на много неща. Някои добри, други лоши.

- Сигурен съм, че си спомняш съвсем ясно пациентите, които си срещнал в института. Виждаш ли сред тях закоравял убиец?

- Честно казано, не. И не си спомням да съм засегнал когото и да било от тях. Не си спомням да съм обидил никого.

- Но нали каза... че човекът, отговорен за това ужасно престъпление, ти е дал адреса на института?

- Стария адрес, на „Дъктон“. Беше кодиран, но несъмнено става дума за института.

Рабиновиц потри устни.

- Не съм сигурен, че мога да добавя нещо към това, което вече знаеш.

Джеймисън се обади за пръв път.

- Споменахте пациентите, които са били при вас. Ами лекарите, психолозите, останалите специалисти, които са били там по същото време?

Декър кимна.

- Не се бях замислял за това.

Рабиновиц заяви категорично:

- Не мога да повярвам, че някой, който е работил в института, е способен на такова чудовищно злодеяние.

- И аз не искам да си го мисля - побърза да добави Джеймисън, - но при подобно разследване не бива да отхвърляме нито една възможност. Би било безотговорно.

- Крие Сайзмор - каза Декър.

- Кой? - попита Джеймисън.

- Беше психолог в института - обясни Рабиновиц. - Доколкото чух, напуснал е преди няколко години.

- Защо го спомена, Декър? - попита Джеймисън.

- Защото двамата не се спогаждахме. Разменихме си обиди дори. Това изобщо не означава, че е той, но ако съм имал конфликт с някого, то е било с него.

- Възможно ли е да се превърне в Леополд двайсет години по-късно?

Декър затвори очи и превъртя лентата, за да открие нужните кадри.

- Височината и телосложението съответстват. Чертите на лицето са сходни. Но се затруднявам да определя възрастта на Леополд. Сайзмор би трябвало да е на петдесет и една-две. Струва ми се малко вероятно да са един и същ човек, обаче не мога да бъда сигурен. Татуировките на ръката може да са били направени по-късно. И Леополд може да ме е излъгал, че е служил във флота. Гласът му може да се е променил с годините. Много неща могат да се променят за двайсет години. Все пак, когато полицаите са арестували Леополд, те са му взели пръстови отпечатъци и ДНК проба. Предполагам, че отпечатъците на Сайзмор фигурират в някоя професионална база данни. Не би било проблем да ги сверим.

Той имаше снимка на Леополд в телефона си, но, разбира се, не можеше да я покаже на Рабиновиц и да го попита дали според него това е Сайзмор.

- Знаете ли какво се е случило, защо е напуснал института?

Старият лекар потропа нервно с пръсти по бедрото си.

- Както казах, пенсионирах се много по-рано.

-Но споменахте, че поддържате връзка с бившите си колеги.

- Доколкото знам, имал е проблеми от професионално естество.

- Какви по-точно?

- Не искам да навлизам в подробности. Но мога да ви уверя, че са били достатъчно сериозни, щом ръководството го е помолило да напусне.

- Какъв конфликт си имал с него, Декър? - попита Джеймисън.

- Сайзмор имаше протежета, а аз не бях сред тях.

- Крие наистина имаше своите любимци - потвърди Рабиновиц. - Лаская се от мисълта, че към всичките си пациенти проявявах еднакво уважение, старание, загриженост... Но и аз съм човек, и аз имам своите слабости и трябва да призная, че някои случаи ме интересуваха повече от други. Казусите, при които тежката мозъчна травма води до клинична смърт, преди човекът да се върне на този свят с изменени когнитивни способности, се броят на пръсти. Твоят случай е такъв, Еймъс. - Рабиновиц се усмихна. - Аз съм от „Беърс“ вече повече от шейсет години, а ти играеше в „Кливланд“, но пък беше единственият професионален футболист, попадал някога в института. След като го спомена... да, спомням си, че Крие създаваше проблеми. Не знам дали просто не те харесваше, или проявяваше онези недостатъци, които впоследствие го принудиха да напусне института... не знам. Но той не смяташе, че трябва да се занимаваме с теб.

- Не разбирам - каза Джеймисън, - на какво основание е достигнал до този извод?

- Сайзмор смяташе, че като професионален футболист съм се изложил доброволно на риска да претърпя мозъчно увреждане - обясни Декър. - Според мен мислеше, че незаслужено съм заел мястото на някой друг.

- Не го знаех - каза Рабиновиц.

- Защото не съм го споделял с никого. Думите му се изплъзнаха по време на един „разговор“ в коридора.

- Доста непрофесионално от негова страна - отбеляза рязко Рабиновиц.

- Съгласен съм. Но никога не ми е хрумвало, че това може да е мотивът, който се крие зад убийствата в „Мансфийлд“.

- И така, стигаме до най-важния въпрос: къде е доктор Сайзмор сега? - каза Джеймисън.

- Нямам представа - отвърна Рабиновиц. - Не ми се е обаждал, след като напусна.

- Дали пък не се е преместил в Бърлингтън? - попита репортерката.

- Ако все още практикува, би трябвало да го открием в някоя база данни с имената на лицензираните психолози. Ще започнем от там.

- Мога да позвъня в института и да поразпитам — предложи Рабиновиц. - След като не става въпрос за пациент, може да проявят повече отзивчивост. Някой колега може да знае къде е сега Крие.

Декър записа телефона, на който да се свърже с тях.

- Ще останем в града още ден-два - каза той и се надигна от мястото си. - Благодаря, Харолд, много ни помогнахте.

Рабиновиц също се изправи.

- Ще се моля Крие да не е вашият човек, но ако е той, ще се моля да го заловите, преди да навреди на други хора.

- Да се надяваме, че Бог ще чуе молитвите ви - каза Декър.

- Значи смяташ, че убиецът няма да спре дотук? - попита Рабиновиц.

- Сигурен съм, че ще опита отново.