Абсолютна памет

38

Беше късно. Двамата седяха с кръстосани крака на бетонния под в склада, заобиколени от кашони. Няколко минути преди това Джеймисън се бе върнала с вечеря от близкия китайски ресторант. Беше донесла хартиени салфетки и пластмасови прибори и сега пълнеше с храна чинията на Декър.

Той я погледна с изненада.

- Не съм кой знае каква домакиня - обясни му тя, - но съм най-голямото от седем деца. Аз сервирах на масата.

Декър кимна и налапа едно пролетно рулце, докато Джеймисън поднасяше лъжица супа към устата си. Бе взела и по една бира. Декър отпи от своята, след което остави бутилката.

Джеймисън огледа складовата клетка.

- Всичко ли си запазил?

- Само онова, което е важно за мен.

- Не виждам нищо от дните ти на състезател.

Той сви рамене и набоде една скарида.

- Това не ми беше важно.

Тя кимна.

- Не е ли болезнено да запазиш тези неща предвид случилото се с твоето семейство? Дрехите на дъщеря ти? Готварските книги на жена ти? Писма? Снимки?

- Единственото болезнено нещо е липсата им. - Погледна я и попита: - Колко време беше омъжена?

- Прекалено дълго.

Декър я погледна с очакване.

- Две години и три месеца - отговори Джеймисън. - Всъщност май не е толкова дълго.

- Какво се случи?

- Всичко се обърка. Той не се оказа човекът, за когото го мислех. Предполагам, че и аз не се оказах жената, за която ме мислеше.

- Деца?

- Слава богу, не. Това би направило нещата несравнимо по-трудни.

- Да, така е. Децата правят всичко по-приятно. И по-трудно.

Тя се облегна на един кашон, събра колене и отпи от бирата си. После почука по главата си и попита:

- Ударът е променил мозъка ти по някакъв начин, така ли?

Декър кимна и също отпи глътка бира.

- Видях в един кашон документите от онзи институт. Странно място, не мислиш ли?

Той остави бутилката и потри брадата си.

- Искаш да попиташ дали не съм се чувствал като опитна мишка? Да.

- Как бяха подбрани останалите?

- Никой не ни каза официално. Предполагам, че от съображения за неприкосновеност на личната информация или нещо подобно. Но винаги има слухове. Повечето бяха такива по рождение. Онези като мен, които бяха преживели мозъчна травма, се брояха на пръсти. Мисля, че някои от хората в института ме познаваха, защото бяха гледали сблъсъка по телевизията.

- Всички ли имахте сходни...

- Дарби? Това беше основното, по което си приличахме - почти абсолютна памет по отношение на определени неща. В други отношения обаче се различавахме доста. Един можеше да свири на всеки музикален инструмент, без никога да е вземал уроци. Друг можеше да раздели наум всяко число, независимо колко голямо е то. Имаше една жена, която бе изумила всички с невероятната си памет още на седемгодишна възраст.

- Как?

- С три неща. Първо, наизустила хиляда случайно подбрани числа в рамките на един час. Второ, запомнила последователността на картите в десет тестета, отново за един час. И накрая, запомнила последователността на картите в едно тесте за по-малко от две минути.

- Е, това едва ли е толкова трудно! - възкликна шеговито Джеймисън.

- В света има едва сто и петдесет души, които могат да се справят успешно и с трите задачи.

- Не очаквах да са толкова много.

- Не са много на фона на седем милиарда.

- Ти можеш ли да го направиш?

- Никога не съм опитвал. Не виждам смисъл да го правя.

И двамата замълчаха.

Джеймисън се вгледа изпитателно в Декър.

- Дори ти да си мотивацията на онзи тип, тук не става въпрос за теб, разбираш го, нали?

- До този момент загинаха тринайсет души само защото някой има проблем с мен. Определено става въпрос за мен.

- Не ти си натиснал спусъка. Някой друг го е направил. За каквото и да те смята отговорен, то не оправдава зверствата му.

- Кажи го на роднините на жертвите.

- Ти също си роднина на жертви.

Декър отмести чинията си встрани и се изправи с усилие. Коленете и гърбът го боляха, мехурът му щеше да се пръсне.

Излезе навън, сви зад ъгъла, свали ципа си и се облекчи.

Остана изненадан, когато чу Джеймисън. Явно го бе последвала.

- Не бива да се самообвиняваш. Точно това е целта му. Знаеш много добре, че насаждането на вина у теб е част от плана му. Проникне ли в главата ти, печели, при това на два фронта. Първо, ще изглежда по-умен от теб и ще се почувства удовлетворен. Второ, ако не разсъждаваш трезво и логично, никога няма да го заловиш. Двойна победа. Той разчита на това.

Декър вдигна ципа на панталона си и се обърна към нея.

- Знам.

- Тогава не му позволявай да го прави.

- Звучи лесно на думи.

- Може би, но само за човек със средностатистически умствени способности. А ти не си такъв.

Декър пристъпи към нея и я принуди да опре гръб на стената на склада.

- Смяташ, че като имам толкова ненормален ум, съм лишен от чувства? Че не изпитвам нищо? Това ли си мислиш? Защото грешиш.

- Не, не си мисля това. Мисля, че онзи, другият, е лишен от чувства. Не е нормален в това отношение. За разлика от теб.

- Тогава какво, по дяволите, се опитваш да кажеш?

- Можеш да изпитваш каквито чувства пожелаеш, Декър. В момента си бесен. Това ми е ясно. Мисля, че престъпленията започват и свършват на твоя праг. Може да ти се иска да удариш нещо или някого. Да забиеш юмрук в стената и той да излезе от другата страна. Добре, но не му позволявай да си играе игрички с мозъка ти, защото ще ти трябва, за да щракнеш белезниците на това копеле, ще ти трябва, за да видиш как издишва последния си дъх в камерата за екзекуции. Искаш ли да спечелиш тази игра? Защото в нея оцелява само победителят, а загубилият получава смъртоносна инжекция.

Декър отстъпи крачка назад. Джеймисън не помръдна. Той извърна глава встрани и заби поглед в асфалта. След малко се върна в склада и продължи да рови.

Два часа по-късно бяха преровили всеки кашон и не бяха открили нищо.

Декър се облегна на стелажа.

- Върнах се чак до първия ден, в който облякох униформата, за да потърся кого може да съм ядосал до такава степен, че да направи всичко това. Никого! Не съм ядосал никого и в „Севън-Илевън“. Вярно, арестувал съм разни гадни типове, но не съм направил нищо, което да даде повод за подобна лична вендета.

Той разтърка лицето си и затвори очи.

Джеймисън, която масажираше врата си, го погледна изненадано.

- Защо се върна само до деня на постъпването ти в полицията?

Декър отвори очи.

- Припомних си и всички в „Мансфийлд“, питах се кой би могъл да ми имат зъб. Не открих такъв.

- Добре, анализирал си ученическите си години в Бърлингтън. Анализирал си и живота си след връщането в Бърлингтън. А периода между тях?

- Какво, да не мислиш, че зад всичко това стои онзи, който ме фрасна на терена? Коленете и раменете му се скапаха, изхвърлиха го от отбора, остана без пукната пара и започна да продава наркотици. В момента е клиент на затворническата система на щата Луизиана. Освен това никога не съм бил достатъчно добър футболист, за да накарам някого в колежа или в отбора да ми завиди.

Джеймисън се прозя.

- В такъв случай, ако Себастиан Леополд е замесен, защо ще казва на ченгетата, че сте се срещнали в „Севън-Илевън“, след като не е така?

- Питаш защо му е на един убиец да лъже?

- Искам да кажа, как е възможно да не си го спомняш, след като уж си направил нещо толкова лошо, че той да си отмъщава по този начин? Цялата история с лудостта му може да е просто... актьорска игра. Този тип обаче ми изглежда прозаичен и лишен от въображение. Семейството ти, гимназията, посланията, адресирани до теб... Можеш ли да ми кажеш какво пишеше в тях?

- Първото открих на стената в старата ми къща.

- Какво пишеше?

Декър й цитира надписа.

- А останалите?

Предаде й шифрованото с ноти послание в дома на Деби Уотсън. После думите върху тялото на агент Лафърти.

- Господи! - възкликна тя. - И във всяко послание се обръща към теб с „братле“?

Декър кимна.

- Освен това казва, че много си приличате. Че ти си всичко, което той има.

- Да.

- А с последното те уверява, че ти всъщност контролираш нещата. И можеш да решиш кога да сложиш край на всичко.

Декър я погледна.

- С което ми казва: или аз, или ти.

- Очевидно иска да излезе победител в тази игра.

- Очевидно.

- Добре. Струва ми се, че той възприема всичко това като някакво състезание с теб. Братя? Явно смята, че сте част от нещо, което ти просто не виждаш.

Декър отвори очи.

- Като бойни другари? Или съотборници?

- Не си служил в армията, нали?

Той поклати глава.

- В такъв случай съотборници.

- Вече ти казах, никога не съм бил толкова добър футболист, че някой да се почувства прецакан заради мен. Никого не съм лишил от мястото му в отбора или от парите му по договора. Освен това не разбирам защо някой ще убива толкова хора само защото е свирил трета цигулка, докато аз съм свирил втора в някакъв колежански футболен отбор. Що се отнася до професионалистите, изобщо не бях на нивото им.

- Но си убеден, че Леополд е замесен?

- Да.

- На предчувствие ли се осланяш?

- Осланям се на факта, че той изчезна. Проверих всеки приют за бездомници в града. Никога не е бил в нито един от тях. Изиграл ме е. Излязъл е от бара с ясното съзнание, че ще изчезне. А сервитьорката е била в комбина с него. Тя е другият човек. Тя ми има зъб. Нея трябва да открия.

-Но нали спомена, че сервитьорката може да е мъж?

- Да. И действителният убиец. Леополд е бил в ареста и двата пъти. Следователно другият е стрелял.

- И е използвал нещата, които си открил в училището, за да изглежда по-едър и по-висок.

- Доста хитър подход, тъй като полицаите разчитат прекалено много на физическите описания. Получат ли веднъж ръста и теглото на заподозрения, те се запечатват в главите им и край. Не са в състояние да погледнат извън тази матрица.

- Следователно Леополд или стрелецът знаят как разсъждават полицаите.

- Да.

Джеймисън се замисли върху това.

- Единственият факт, който Леополд е казал на когото и да било, е конфликтът ви в кварталния „Севън-Илевън“. Ти обаче си сигурен, че това е лъжа. Трябва да се върнем на този факт и да започнем от там... Декър?

Той се бе изправил на крака и се взираше в нея.

- Какво има? - попита тя.

- Каза, че това е единственият факт.

- Да, знам, но...

- Но той не е.

- Какво не е?

- Не е факт.

Декър излезе от склада, без да пророни нито дума повече. Джеймисън скочи на крака, грабна чантата си и го последва.