Абсолютна памет

17

При други обстоятелства в съдебната зала нямаше да има нито едно празно място. Тройно убийство и престъпник, направил самопризнания. Само допреди два дни това щеше да бъде най-голямата новина в Бърлингтън, в целия щат дори. Но след трагедията в „Мансфийлд“ никой не се интересуваше от друго.

С изключение на един човек.

Декър познаваше съдебните процедури, самият той бе давал свидетелски показания безброй пъти по време на процесите срещу обвиняеми, в чието задържане бе участвал.

Мина покрай охраната, кимна на двама шерифи, които познаваше, и провери графика на заседанията, окачен на таблото до гишето за информация. Запъти се към залата, където двайсетина минути по-късно Себастиан Леополд трябваше да се появи за пръв път, след като бе влязъл в полицейския участък и бе направил самопризнания.

Декър отвори тежката дъбова врата и седна на един от средните редове. Бе съвсем сам. Нямаше пристав. Нито стенографка. Нито адвокати. Журналистите отразяваха трагедията в „Мансфийлд“.

Минута по-късно се появи прокурорът, мина покрай Декър и зае мястото си на масата на обвинението. Прокурорът се оказа четирийсетгодишна жена на име Шийла Линч. Декър я познаваше, но тя не погледна към него. Отвори куфарчето си, извади папка с документи и се зачете в тях. Той впери поглед във врата й под стегнатия делови кок. Полата и сакото й бяха черни и доста поизносени, а дясното й токче беше ожулено.

В десет без пет вратата, през която бе влязъл Декър, се отвори отново. Той се извърна назад и видя Ланкастър да му маха от прага. Зад нея беше капитан Милър, който днес бе облякъл униформата си. Те седнаха от двете му страни.

- Не знам къде ми е бил умът, като казах, че ще се видим в участъка - заяви Ланкастър. - Много ясно, че ще дойдеш тук.

- А ти защо не си в „Мансфийлд“? - обърна се Декър към капитана.

- Бях там - отвърна Милър. - От шест и половина сутринта. Сега съм тук. Когато приключим, Ланкастър ще се върне в гимназията, а аз ще разположа дебелия си задник зад бюрото и ще се заема с решаването на въпроси, с които не искам да се заемам.

- Това не отговаря на въпроса ми защо си тук — настоя Декър.

- Така е, не отговаря.

Декър не откъсваше поглед от Милър и накрая каза:

- Не съм въоръжен. Минах през детектора на входа. Не мога да го застрелям.

- И през ум не ми е минало - промърмори Милър, докато оправяше някаква гънка на униформата си. -Случаят обаче е важен, затова съм тук.

- Успяхте ли да разкриете самоличността на Леополд? Служил ли е във флота?

- Изпратихме отпечатъците му на ФБР. Няма съвпадение.

- Пред мен каза, че е служил във флота - продължи Декър. - Има и татуировка. Възможно е да не е служил в нашия флот.

- Чужденец? - предположи Милър. - Възможно е.

- Смяташ ли, че Себастиан Леополд е истинското му име? - попита Ланкастър.

- Доскоро не смятах, но сега не съм толкова сигурен - призна Декър.

- В такъв случай можем да помолим Бюрото да отправи международно запитване - каза Милър. - Те ще извършат проверката в чуждите бази данни по-бързо от нас.

Точно в десет часа вратата, която водеше към кабинетите на съдиите, се отвори и приставът, внушителен мъж с щръкнали нагоре мустаци, влезе в съдебната зала. Нареди им да станат и четиримата се подчиниха.

Декър чу другата врата да проскърцва и когато се извърна, видя млада жена да сяда отзад. Държеше бележник в едната си ръка и малък цифров диктофон в другата.

Пресата. Или по-точно, един неин представител. Сигурно е начинаеща репортерка, каза си Декър. По-опитните отразяват трагедията в „Мансфийлд“. Потърси името й в огромния куп информация, складиран в главата му, и го откри.

Алекс Джеймисън.

Жената, която му бе позвънила да го пита за Леополд. Тя работеше за „Нюз Лийдър“. Беше й затворил телефона. Обърна се, преди да го забележи.

Тъкмо в този момент съдия Крисчън Абернати влезе в съдебната зала, облечен в черната си тога. Беше доста възрастен и немощен, носеше очила, а оредялата му бяла коса приличаше на валма памук, залепени върху розова восъчна хартия. Полицаите от управлението приемаха залози кога съдия Абернати ще изохка на стола си и ще се свлече на мраморния под. Декър си спомни, че съдията не обичаше да облекчава работата на полицията и да раздава присъди с лека ръка, но може би това бе правилно.

Абернати седна и те го последваха.

Вратата вдясно се отвори. Декър знаеше, че тя води към стаичката на обвиняемите.

На прага застана Себастиан Леополд, облечен в оранжев гащеризон. Ръцете и краката му бяха оковани в белезници, а от двете му страни стояха яки полицаи. Веригите подрънкваха при всяка крачка на арестанта. Той огледа просторната съдебна зала с висок таван, сякаш не осъзнаваше напълно къде се намира и защо се е озовал тук.

Надзирателите го съпроводиха до масата на защитата, макар че тя бе празна.

Декър се наведе към Милър.

- Служебен защитник?

Милър поклати глава и прошепна:

- Очевидно не. - Не изглеждаше доволен от констатацията си. Никак даже.

Униформените свалиха белезниците на арестанта и отстъпиха към стената.

Приставът стана, взе един лист, обяви делото и прочете обвиненията, които грозяха Леополд. После се отдръпна назад с машиналното движение на кукувичка, която се прибира зад вратичката на стенен часовник.

Абернати намести очилата си и погледна представителката на прокуратурата.

- Госпожо Линч?

Тя се надигна, оправи маншетите на блузата си и започна:

- Ваша чест, господин Леополд е обвинен в извършването на три предумишлени убийства. Той няма постоянен адрес и никакви връзки с местната общност. Убедени сме, че предвид тези сериозни обвинения не бива да се допуска излизането му на свобода под гаранция и настояваме да остане в ареста до началото на процеса.

Добре, каза си Декър, това можеше да се очаква. Прокуратурата нямаше намерение да пусне обвиняемия на свобода.

Абернати изгледа Леополд от високото си място и отново се обърна към Линч.

- Къде е адвокатът на господин Леополд?

Линч се покашля и отговори:

- Той не беше в състояние да си наеме адвокат, в резултат на което му бе назначен служебен защитник. Но господин Леополд се отказа от услугите му. При това неведнъж, ако трябва да бъда точна.

Абернати попита:

- Господин Леополд, разбирате ли обвиненията, които ви бяха прочетени?

Арестантът се огледа, сякаш се чудеше на кого говори съдията.

- Господин Леополд, защо не искате адвокат? - изрече рязко Абернати.

Леополд поклати глава и отвърна:

- Нямам пари.

- Затова са служебните защитници, господин Леополд - сопна се съдията. - Те са безплатни. Можете да благодарите за това на тълкуванието, което Върховният съд направи на Конституцията. Ще отложа предварителното изслушване, докато не ви бъде осигурен...

- Аз го направих, сър - прекъсна го Леополд.

Съдията го изгледа с такъв поглед, сякаш обвиняемият бе буболечка на тротоара.

- Моля?

- Аз го направих, затова не се нуждая от адвокат.

- Искате да кажете, че се признавате за виновен и по трите обвинения за предумишлено убийство?

- Аз ги убих, така че... да. Предполагам, че да.

Абернати свали очилата си и започна да ги бърше, сякаш това щеше да му помогне да разбере по-ясно какво се случва в неговата зала. След като ги намести на дългия си крив нос, той заяви:

- Моментът е крайно неподходящ за предположения, господин Леополд. Обвиненията са сериозни, възможно най-сериозните. Осъзнавате ли, че залогът е не само свободата, но и животът ви? Обвинен сте в престъпления, които се наказват със смърт.

- Искате да кажете, че ме заплашва смъртно наказание?

Абернати щеше да получи удар.

- Да! Точно това искам да кажа!

- Ами... признавам се за виновен, защото аз го направих. Предполагам, че процесът е излишен.

Съдията отново погледна към Линч. В гласа му се прокрадна недоволство.

- Госпожо Линч, намирам това за осъдително!

- Ваша чест, направихме всичко по силите си. Но господин Леополд отхвърли предложението ни за...

Абернати погледна зад Линч към мястото, където седеше Милър, и му махна да се приближи.

- По дяволите! — измърмори капитанът.

Надигна се от седалката, мина покрай Декър и Ланкастър и закрачи енергично към подиума.

Полицейският началник, представителката на прокуратурата и съдията се впуснаха в оживено обсъждане. Всъщност през по-голямата част от времето говореше Абернати. Съдията изглеждаше доста възбуден и на два пъти посочи към Леополд. Милър кимна и отвърна нещо. Линч направи същото и двамата побързаха да се върнат на местата си. Изглеждаха смутени.

Когато Декър го погледна с въпросително изражение, Милър поклати глава и каза:

- По-късно.

Абернати се обърна към Леополд.

- Нареждам да се върнете в килията си. Засега. Ще ви бъде назначен защитник. Едва тогава ще се явите отново в съда за предварителното изслушване, което насрочвам за утре сутрин. - Погледна към Линч и продължи: - И се погрижете да му бъде направен обстоен психиатричен преглед, госпожо Линч. Ясно ли е? - Тя кимна. - Моля, отведете обвиняемия — разпореди съдията на двамата полицаи и удари с чукчето.

Униформените пристъпиха напред, сложиха белезниците на объркания Леополд и го изведоха.

Абернати се обърна към пристава.

- Обявете следващото дело, моля. И се погрижете този път обвиняемият да има адвокат. - При тези думи той хвърли унищожителен поглед първо към Линч, после и към Милър.

Декър, Ланкастър и Милър станаха и тръгнаха към вратата. В същия миг въведоха втория обвиняем за деня.

Репортерката вече си беше отишла.

Когато излязоха в коридора, намръщената Линч се приближи към Милър.

- Никак не обичам някой да ме излага в съда, Мак.

- Не можахме да го принудим да приеме адвокат, Шийла. Ти участваше в това. Знаеш много добре.

- Да, но ще получи адвокат, независимо дали го иска или не, дори само за да се признае за виновен. - Тя хвърли поглед към Декър. - Здрасти, Еймъс. Май не бива да съм изненадана, че те виждам тук.

- Ни най-малко - отвърна той.

Линч отново заговори на полицейския началник:

- И тъй като Абернати нареди Леополд да мине на психиатричен преглед, ако заключението на специалистите е според очакванията ми, не съм сигурна, че ще получи възможност да пледира каквото и да било.

- Искаш да кажеш, че ще го обявят за невменяем - обади се Ланкастър.

- Видяхте с очите си. Нали не мислите, че е с всичкия си?

- Но може да е бил преди шестнайсет месеца - каза Декър.

- Това няма никакво значение, ако се окаже, че психическото му състояние не позволява да бъде съден.

Линч се обърна и се отдалечи; куфарчето се удряше в бедрото й.

Декър се обърна към Милър.

- Е, какво стана?

- Абернати ни три сол на главите. Беше бесен, че Леополд няма служебен защитник и беше прав. Как да започне процес, който може да завърши със смъртна присъда, при положение че обвиняемият няма адвокат? Каквото и да направи на този етап, то може да бъде отхвърлено с лекота при евентуално обжалване. А Абернати никак не обича Апелативният съд да отменя присъдите му. Затова беше ядосан. Май смяташе, че ние сме подредили така нещата.

- А защо не назначиха на Леополд служебен защитник? - попита Декър.

- Както каза Линч, Леополд не искаше адвокат. Не прояви никакво желание за сътрудничество. Повтаряше само, че не желае защита, защото е виновен. Ако не бяхме толкова заети с „Мансфийлд“, щяхме да подходим по различен начин. Допуснахме грешка.

Декър пъхна ръце в джобовете си и замислено наведе глава. Брадичката му опря в гърдите.

- Добре, намирате му адвокат, той се връща в съдебната зала, признава се за виновен и после?

- Надявам се адвокатът му да го убеди да пледира невинен и така нещата ще изглеждат по-добре. Можем да споменем, че защитата ще поиска извънсъдебно споразумение, и да видим какво ще постигнем. Но първо да изчакаме психиатричния преглед. Окаже ли се невменяем, това ще осуети процеса.

- Ами ако не е виновен? - попита Декър.

- Ти какво мислиш? - отвърна Милър.

- Срещнах го само веднъж. Не съм сигурен какво да мисля.

- Е, каквото и да се случи, няма да е днес. Разполагаме с достатъчно време. - Милър погледна Ланкастър и каза: - Побързай да се върнеш в „Мансфийлд“. Разбрах, че федералните полагат сериозни усилия да ни отнемат случая.

- А можем ли да ги спрем? - попита Ланкастър.

- Няма да отстъпим с подвити опашки, Мери - каза твърдо Милър и се обърна към Декър. - Ще продължиш ли да ни помагаш? Леополд няма да избяга. А този мръсник в „Мансфийлд“... колкото повече време минава, толкова по-трудно ще го открием.

Отговорът би трябвало да е съвсем лесен. Само че не беше. Милър го гледа изпитателно в продължение на няколко секунди.

- Добре, уведоми ме, когато вземеш решение.

Обърна се и си тръгна, като остави Ланкастър и Декър в коридора. Съдебната палата като че ли започна да се пробужда и изпълва с хора. Разстроени майки плачеха за синовете си, които се бяха забъркали в неприятности. Адвокати се скупчваха на групички като пилци. Ченгета сновяха напред-назад, а обикновените посетители се разминаваха с хора, които вече бяха загазили или скоро щяха да загазят.

Ланкастър попита рязко:

- Защо биеш отбой? Снощи каза, че убиецът няма да се измъкне.

Декър не отговори веднага. Наблюдаваше репортерката, която стоеше край входа на съдебната палата. Очевидно го чакаше.

- Еймъс? - настоя Ланкастър.

Той погледна бившата си партньорка.

- Ще дойда в гимназията малко по-късно.

- Това означава ли, че продължаваш да работиш по случая?

- По-късно - повтори той и тръгна към задния изход.

Репортерката обаче го настигна, преди да е прекосил половината фоайе.

- Господин Декър? Господин Декър?

Първоначалното му намерение бе да продължи напред, но тази жена изглеждаше твърдо решена да го преследва из цялата сграда, на улицата, до края на света дори. Затова той спря, обърна се и я погледна. Съзнанието му автоматично регистрира наблюденията му и ги подреди в стройни заключения.

Беше красива, висока и слаба брюнетка на двайсет и няколко години, с късо подстригана коса. Ушите й не бяха пробити. Забеляза татуировката на лявата й китка.

„Айрън Бътърфлай“. Прочутата рок група от края на 60-те. Беше се събрала отново, след като Алекс Джеймисън се бе родила.

Очите й бяха сивосини, цвят, който определено не се връзваше с външния й вид. Един от предните й зъби бе нащърбен, ноктите й бяха изгризани до кожата, десният й показалец бе чупен и зараснал накриво, а устните й бяха прекалено тънки и напукани. Не миришеше на цигари и алкохол, нито пък на парфюм. Дрехите й не бяха нито кой знае колко нови, нито особено чисти, но стояха добре на стройната й фигура. Имаше тъмно петно от вътрешната страна на средния пръст на дясната си ръка, с която държеше химикалката. Явно не пишеше само на компютър. Използваше и мастило.

Лицето й излъчваше някакъв ентусиазъм и удивление, непомръкнали още от житейските трудности. Беше на прекрасна възраст. А ентусиазмът определено щеше да й потрябва, за да се справи с онова, което щеше да последва през идните години.

В какво ужасно място ще се превърне светът, ако всички млади хора бяха циници.

- Господин Декър? Аз съм Алекс Джеймисън от „Нюз Лийдър“.

- Обичате ли „Ин А Гада Да Вида“? Това беше най-големият хит на „Айрън Бътърфлай“. Продадоха трийсет милиона копия и още продават. Песента е в топ четирийсет на всички времена.

Декър бе прочел това в списание „Ролинг Стоун“ преди три години, докато ядеше сандвич с фъстъчено масло и желе и пиеше кафе, чакайки да свидетелства по дело за обир с взлом, който двамата с Ланкастър бяха разкрили. Статията се намираше на четирийсет и втора страница на списанието, а снимката към нея се бе запечатила така ярко в главата му, сякаш гледаше екран с висока разделителна способност. Отначало феноменалната му памет го бе уплашила, но сега се бе превърнала в нещо толкова естествено като дишането.

Джеймисън се изненада и сведе поглед към татуировката. После вдигна глава и се усмихна.

- Майка ми ме запозна с ранните им парчета. А когато се събраха за последен път, направо се вманиачих по тях. Та те са свирили с Джими Пейдж и „Лед Цепелин“! Случиха им се доста трагични неща, между другото.

Декър не отговори, защото не музиката я бе довела тук, а и той си имаше друга работа. Джеймисън схвана правилно мълчанието му и каза:

- Опитах се да се свържа с вас по телефона. Не обичам да преследвам хората из съдебните зали.

Той продължи да се взира в нея.

- Себастиан Леополд нямаше адвокат - отбеляза тя.

- Нямаше - отвърна Декър. - Но ще има.

- Какво смятате за всичко това? - Тя поднесе диктофона си към него. - Имате ли нещо против да ви запиша?

- Нямам какво да кажа.

- Сигурна съм, че това е тежък момент за вас. Имам предвид, че Леополд се появи изневиделица и направи самопризнания. Трябва да е било голяма изненада.

- Нищо не е в състояние да ме изненада - отвърна Декър и се накани да си тръгне.

- Но трябва да чувствате нещо. Какво изпитахте, когато го видяхте? Сигурно е върнал спомените ви за онази нощ?

Декър я погледна.

- Нищо не е върнал.

Тя изглеждаше объркана.

-Мислех, че...

- Защото тези спомени никога не са ме напускали. А сега ме извинете, чака ме доста работа.

Той напусна съдебната палата, а Джеймисън не го последва.