Абсолютна памет

32

Александра взе диктофона, бележника и химикалката, прибра ги в чантата си и стана. Избягваше погледа на Декър.

- Е, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, признавам, че ме изплаши до смърт - каза тя.

- Видя ли Леополд да напуска бара?

- Какво?

Той посочи вестника.

- Бара, в който е направена тази снимка.

Тя го погледна предпазливо.

- Няма да отговоря на този въпрос.

- Току-що отговори. Добре, имам още един.

- Какъв?

Декър вдигна вестника.

- Как се сдоби с тази снимка, на която двамата с Леополд сме в бара? Не виждам името на фотографа. Знам, че в журналистиката се отнасят доста стриктно към авторските права, затова се чудя защо няма име под нея.

- Аз я направих.

- Не, не си.

- Откъде знаеш?

- Доста съм наблюдателен и добре знам, че ти не беше в бара. Който и да я е направил, е бил там заради Леополд и мен. Което означава, че ни е проследил, докато вървях след него. - Помълча и продължи: - Нямаше да те питам, ако не беше важно. Откъде получи тази снимка?

- От анонимен източник - призна най-сетне Джеймисън.

- Същият анонимен източник ли ти предостави подробности около статията, която написа?

- Не мога да отговоря на този въпрос.

- Ако не знаеш името на източника, не бива да се тревожиш за опазването на анонимността му. - Декър остави вестника да падне на масата. - Имейл или есемес? Информацията със сигурност не е дошла по обикновената поща. Тогава не би имала време да напишеш статията.

- Имейл.

- Можеш ли да ми изпратиш адреса?

- Защо това е толкова важно за теб?

- Защото човекът, който ти е изпратил имейла, е убиецът на всички тези хора.

- Не можеш да си сигурен.

- Абсолютно съм сигурен. И предполагам, че в имейла са те посъветвали непременно да напишеш тази статия, защото нещата не изглеждат никак добре - аз се срещам с убиеца на моето семейство и зад това сигурно се крие нещо. Прав ли съм?

Очите на Джеймисън се разширяваха с всяка негова дума.

- Ти ли ми изпрати имейла? - просъска тя.

- Аз? За да прочета в твоя вестник статия, която на практика ме обвинява, че съм замесен в смъртта на семейството ми?

Тя прехапа устни.

- Съжалявам, това беше глупаво. - Преглътна с усилие и попита: - Наистина ли мислиш, че е той?

- Бил е там. Бил е на няколко метра от мен, а аз така и не го видях. Нямам представа как е възможно.

- Нали каза, че бил хитър.

Декър кимна.

- Така е. Очевидно иска да ме унищожи професионално, преди да ме убие.

- Мога ли да ти задам един въпрос?

Декър я погледна.

- Давай!

- Кого, по дяволите, си ядосал до такава степен, че да ти причини всичко това?

Декър не отговори, защото нямаше какво да каже. Записа имейл адреса си на една салфетка и я побутна към Джеймисън. Тя я взе, обърна се и си тръгна.

Декър не помръдна от мястото си. Минута по-късно телефонът му изпиука. Погледна дисплея и си позволи мимолетна усмивка.

Джеймисън му бе изпратила имейла на анонимния източник. Декър знаеше, че това няма да го отведе до подателя. Беше прекалено очевидно. Но искаше да проучи написаното.

Побутна чинията настрани и зачете съобщението. Бе изпратено от Малард2000. Това име не му говореше нищо. Прочете съобщението. Общо взето, казваше онова, което той бе предположил. Авторът явно целеше Джеймисън да напише статия, която да хвърли подозрение, че Декър е виновен за смъртта на семейството си. Бе подбрал прости, но силни думи. Декър си представи как Себастиан Леополд изрича тези думи на глас, опита се да сравни този изказ с накъсаната му реч. Не откри никакво съвпадение.

Били са двама. Заедно. Един човек не може да бъде на две места едновременно. Леополд е бил в ареста по време и на двете убийства. Следователно, ако е замесен, а аз съм убеден, че е замесен, има още някой. Тази теория обаче води до необичаен проблем.

Възможно бе един човек да му има зъб и да подеме лична вендета. Но двама?

Препрати имейла на Ланкастър с молба да го проследят. Съмняваше се, че полицията или ФБР ще постигнат нещо, но трябваше да опита. Той не разполагаше с компютър, затова отиде в градската библиотека, където можеше да ползва техните терминали.

Не се отличаваше с кой знае какви компютърни умения и възможностите му да открие човек само по имейл адреса му бяха повече от ограничени. Бързо се отказа и стана от компютъра. Отиде до рафтовете, отрупани с книги, и се насочи към секцията с научнопопулярна литература.

Хрумнало му бе нещо, а библиотеката беше идеалното място да провери теорията, която започваше да се оформя в главата му.

Убийството на семейство Клътър.

Отиде при авторите, чиято фамилия започваше с К. Не го интересуваше злощастното семейство Клътър, а авторът на тази трагична история.

Откри книгата и я свали от мястото й.

„Хладнокръвно“ от Труман Капоти.

Историята бе едновременно проста и многопластова. Декър бе чел романа преди години и - подобно на всичко останало - бе запаметил всяка страница, всяка дума от него.

Затворник научава от друг затворник, че канзаски фермер на име Клътър държи огромна сума пари в сейфа си. Когато излиза на свобода, среща свой съкилийник и двамата тръгват към дома на фермера. Проникват в къщата, но откриват, че няма сейф, няма и пари - информацията е невярна. Историята би трябвало да свърши тук, но за нещастие на семейство Кътлър тя продължава. По-боязливият, но и по-лабилен от двамата престъпници решава, че трябва да избият семейството. Партньорът му, който до този момент е държал нещата в свои ръце, се съгласява неохотно. Избиват членовете на семейството един по един. Убийците обаче не са особено умни и бързо биват заловени. След съдебен процес и продължително обжалване и двамата увисват на бесилката в затвора в Канзас.

Трагична история, откъдето и да я погледнеш. Миналото и на двамата убийци бе изпълнено с неуспехи, проблеми, неприятности. Но нищо не оправдаваше стореното от тях. И не би могло да го оправдае.

В момента обаче не тази част от историята интересуваше Декър. Интересуваше го възможността двама души с различен произход и различно минало да се срещнат в подходящия момент и да установят партньорство, което да доведе до избиването на толкова много хора. Той не познаваше Леополд. Никога не го бе виждал до момента, в който влезе в арестантската килия. Следователно инициаторът на вендетата не бе Леополд. Трябваше да е партньорът му. Кой обаче бе той?

Остави книгата на мястото й и напусна библиотеката.

Крачеше по улицата, когато Ланкастър му се обади.

- Нямаме нищо по отношение на имейла - заяви тя. - Наистина ли мислиш, че е нашият човек?

- Убеден съм.

- От ФБР също го проверяват.

- Нещо за Лафърти?

- Това е причината да ти се обадя. Можем ли да се срещнем в моргата?

- Да. Защо?

- Чакай ме там. Сам ще видиш.

* * *

Декър взе автобуса до моргата, която се намираше в покрайнините на Бърлингтън и, подобно на по-голямата част от града, бе виждала и по-добри времена. Размишляваше върху думите на Ланкастър, докато пътуваше, но не успяваше да проумее какво се крие зад тях. Какво трябваше да види той с очите си?

Когато пристигна пред моргата, Ланкастър вече го чакаше. Изражението й бе напрегнато, а ръката й трепереше повече от преди.

- Какво има? - попита Декър.

- Да вървим, Богарт вече ни чака.

Тръгнаха по коридорите, пропити с миризма на антисептици и смърт. Смъртта имаше собствена характерна миризма, която проникваше в носа, гърлото, очите. Моргите не бяха хигиенични места. Всъщност бяха изключително мръсни. Никой не се притесняваше да не би „пациентите“ му да пипнат инфекция.

Ланкастър водеше. Накрая мина през двукрила летяща врата. Декър я последва. Помещението, в което се озова, бе голямо, изпълнено с множество рафтове и маси от неръждаема стомана, три от които бяха заети от трупове, покрити с бели чаршафи. От тавана висяха подвижни душове, които приличаха на пръскачки за поливане, а шкафовете бяха пълни с бутилки и инструменти. В съседното помещение се разнесе вой на трион. Декър бе чувал този звук и преди. Явно отваряха нечий череп. Запита се дали е на жертва от гимназията „Мансфийлд“, дали сега мозъкът на някой ученик или ученичка ще бъде изваден, измерен, претеглен.

Около масата в дъното се бяха събрали няколко души. Сред тях бе и Богарт. Отново бе облечен в костюм с вратовръзка, на която дори имаше игла, а по ризата му нямаше и една гънка. Всяко косъмче от косата му бе пригладено на мястото си. Самото въплъщение на професионализма. Но подпухналото му лице, зачервените очи и отпуснатата стойка говореха съвсем друго. До него стояха още двама агенти и един мъж, когото Декър познаваше - главният съдебен лекар. Да, не биха позволили на обикновен патоанатом да се заеме с агент на ФБР. Декър дори бе изненадан, че не са повикали специалист от Бюрото.

Богарт вдигна поглед, когато ги чу да приближават. Кимна, поздрави Декър с мрачен поглед и отново се обърна към тялото под чаршафа.

Ланкастър попита съдебния лекар:

- Какво знаем до момента?

- Както е отбелязал колегата още на местопрестъплението, причината за смъртта е прободна рана в сърцето. Тялото е местено след настъпването на смъртта. Трупните петна свидетелстват за това. Кръвта се е събрала в тъканите на гърба, но тялото е намерено окачено на кука за лампа. - Медикът отметна чаршафа и показа едната ръка на Лафърти. Повдигна я с усилие заради вкочаняването. - Тъканите започват да се отпускат, най-вече челюстта и вратът, което потвърждава повече или по-малко първоначално установения час на смъртта.

- А околната температура? - попита Декър. - Беше студено.

- Колегата, който е работил на място, е отчел външната температура. Жертвата е била инжектирана с много мощен седатив. Открихме следи от него. Той е трябвало да й отнеме възможността да се съпротивлява.

- Да не забравяме и осакатяването на половите органи - каза Декър.

Съдебният лекар кимна. Но когато понечи да вдигне чаршафа, за да разкрие долната половина от тялото й, Декър го спря.

- Вече сме го виждали.

Медикът погледна въпросително Ланкастър. Тя на свой ред се обърна към Богарт и заяви:

- Не съм му казала. Реших, че е най-добре да го види сам.

Богарт кимна и погледна другите двама агенти, едри широкоплещести мъже, които изглеждаха готови да убият някого, когото и да било.

- Обърнете я.

Медикът дръпна чаршафа и разкри тялото на специален агент Лафърти. Кожата й беше много бледа. Разбира се, вече й бяха направили аутопсия, разрезът във формата на буквата Y разсичаше трупа по грозен и страховит начин; приличаше на полуотворен цип, сраснал се с плътта. Кожата на лицето й бе поувиснала малко, защото бе обелена и отново опъната. Черепът й бе разрязан с трион, а мозъкът й бе изваден, преди да дойде ред на обратната процедура и всичко да бъде върнато на мястото му.

Когато обърнаха тялото й, бледият цвят изчезна. Кожата отдолу бе виолетовочервена от стеклата се кръв.

Декър обаче не гледаше това. Гледаше нещо друго на гърба й.

Пристъпи напред, защото промяната в цвета на кожата го бе направила почти незабележимо.

И тогава го видя добре. Беше съобщение.

Някой бе изрязал думи с върха на нож, използвайки тялото й като хартия. Съобщението бе на два реда.

Кога ще свърши това ли, братле?

Ти ми кажи.