Абсолютна памет

24

Декър взе автобус, защото не искаше да изпусне Леополд.

Докато чакаше, наблюдаваше минувачите. Бърлингтън изглеждаше съсипан, сякаш някакво чудовище се бе промъкнало в него и бе откраднало най-ценните му съкровища. Което си бе самата истина.

Двайсет минути по-късно вратата на ареста се отвори. Декър се напрегна, когато Себастиан Леополд излезе на свобода, облечен в дрехите, с които се бе предал в полицията. След като обвинението в убийство отпадна, бе заменил с тях оранжевия гащеризон и белезниците.

Леополд се оглежда наоколо няколко секунди, сякаш искаше да се ориентира къде е попаднал. После зави надясно и тръгна на север.

Декър изчака малко и пое след него, но по срещуположния тротоар. Гледаше напред, но го следеше с периферното си зрение.

Петнайсет минути по-късно се озоваха в квартал на Бърлингтън, който Декър познаваше добре - западнал, с лоша репутация, предпочитан от криминалния контингент.

От дясната страна имаше някакъв долнопробен бар. Леополд изкачи тухлените стъпала и влезе вътре.

Декър се огледа и пресече улицата. Бе влизал в този бар по време на две полицейски наблюдения на заподозрени преди години, и двете безрезултатни. Може би третия път щеше да извади късмет.

Леополд седеше на бара. Помещението бе тъмно, а атмосферата мрачна и потискаща. Осветлението бе приглушено, но Декър знаеше, че това е с цел да не се вижда мръсотията. Собственикът вероятно смяташе, че тя ще отблъсне клиентите, които обаче не обръщаха внимание на такива неща. Когато бе идвал тук, те бяха или пияни, или дрогирани, или и двете.

Настани се в едно сепаре в дъното, отделено от останалите с висока до гърдите му преграда, която му позволяваше да надзърта отгоре, но и му осигуряваше известно прикритие. Не бе човек, който можеше да се изгуби сред тълпата и макар да се бе срещал с Леополд само веднъж, той го бе запомнил и познал в съдебната зала.

Не само веднъж. Според Леополд сме се срещали два пъти. Нали първия път съм го засегнал по някакъв начин в „ Севън-Илевън “? Защо обаче не мога да си го спомня, при положение че не забравям нищо?

Леополд си поръча питие и когато барманът го сложи пред него, той впери поглед в чашата и стоя така цяла минута, преди да я поднесе към устните си. Отпи малка глътка, след което я остави на същото място. Огледа я и я намести леко, така че дъното да съвпадне напълно с влажната следа, която бе оставила върху барплота.

Това не убягна от вниманието на Декър.

Вероятно обсесивно-компулсивно разстройство.

По време на предишната им среща Декър бе забелязал, че ръцете на Леополд непрекъснато се движат неспокойно. Според адвоката той страдаше от биполярно разстройство, но сега отново вземал лекарствата си. Щеше ли да е в състояние да проведе смислен разговор?

Една от сервитьорките се запъти към Декър. Беше висока и слаба, с изрусена коса. Къдриците закриваха голяма част от лицето й. Миризмата на химикалите, използвани за изрусяването, бе сладникава и леко неприятна. Декър си поръча бира, която тя му донесе минута по-късно.

Отпи от халбата, изтри устни и зачака. Зад бара нямаше огледало, затова Леополд не можеше да го забележи, освен ако не се обърнеше.

Изминаха двайсет минути. Никой не приближи към Леополд, който отпи още две глътки и пак впери поглед в чашата си, сякаш нямаше представа как се е озовала пред него.

Декър остави банкнота на масата си, взе халбата, отиде до бара и седна до Леополд, който дори не вдигна поглед. Продължаваше да се взира в питието си.

- Добре ли се чувстваш на свобода? - попита го Декър. - Празнуваш ли?

Леополд го погледна.

- Ти беше в съдебната зала. Видях те.

- Бях и в килията ти в ареста.

Думите като че ли не достигаха до съзнанието му и той промърмори нещо неразбираемо.

Декър го огледа. Бяха му дали възможност да се изкъпе преди явяването си пред съда и бяха изпрали дрехите му, най-вероятно защото на ченгетата им е прилошавало от миризмата им.

- Аха, в килията ми. Точно така. Разговаряхме.

- Да. Значи ги оттегли, а?

Леополд изглеждаше обезпокоен.

- Какво съм оттеглил?

- Самопризнанията си.

Леополд вдигна чашата си и отпи нова глътка.

- Не пия. Обаче... е добро.

- Твоето питие ли? Значи празнуваш, а?

- Какво да празнувам? - попита заинтригуван Леополд.

- Отпадането на обвинението в тройно убийство. Излизането от ареста. Все хубави неща, не смяташ ли?

Леополд сви рамене.

- Там ми даваха храна. Имах легло.

- Затова ли направи самопризнания? Заради леглото и трите хранения дневно?

Леополд отново сви рамене.

- Значи в нощта на убийствата си бил арестуван в Кранстън.

- Предполагам. Беше отдавна. Не си спомням. Много неща не си спомням.

- Като например истинското си име?

Леополд го изгледа, сякаш не разбираше какво иска да му каже Декър.

- Съдията не би те пуснал, ако изпитваше и най-малкото съмнение, че си замесен. Явно снимките и отпечатъците върху документите за ареста наистина са били твоите.

- Адвокатът остана много доволен - каза Леополд, забил поглед в чашата си.

- Как разбра за тези убийства?

- Аз... аз убих тези хора, нали? - попита Леополд с тих смирен глас, в който нямаше и следа от убеденост, от разбиране дори.

Барманът, петдесетгодишен мъж с огромен корем, почти като на Декър, но с петнайсетина сантиметра по-нисък, вдигна поглед от чашата, която бършеше, и изгледа продължително Леополд, преди да отмести поглед.

- Тази сутрин в съда каза нещо съвсем различно. Всъщност каза точно обратното. Адвокатът ли те посъветва да го направиш?

- Той ми каза да не говоря с никого.

Декър впери заинтригуван поглед в него.

Проблясък на здрав разум, проява на инстинкт за самосъхранение сред море от лудост? Лекарствата ли го карат да говори по този начин?

- В такъв случай, предполагам, че наистина не би трябвало да говориш с никого, ако сам не пожелаеш. Аз обаче не виждам проблем. Ченгетата не могат да ти направят нищо. Бил си в ареста по същото време. Съдията те освободи, а те не могат да ти повдигнат обвинение, освен ако не открият доказателства за твоето участие. Но пък могат да потърсят. Да намерят съучастник, който е извършил убийствата поради някаква причина. Могат дори да те натопят.

- Наистина ли могат? - попита Леополд с детинско удивление.

- Разбира се. Редовно се случва. Решат ли, че си от лошите, ще направят всичко възможно да те пратят зад решетките. Дали са клетва да служат и защитават. Разбираш това, нали?

Леополд се наведе и отпи отново от питието си, без да повдигне чашата. Приличаше на куче, което лочи от купичката си.

- Такъв ли си и ти, Себастиан?

- Какъв?

- От лошите ли си? Мястото ти зад решетките ли е?

- Нямам представа.

Декър започна да се ядосва. Мозъкът му може и да бе започнал да функционира по различен начин, разните му там логически вериги може и да бяха прокарали нови пътища, но промяната го бе лишила от всякаква толерантност към лъжите, глупостите и шикалкавенето. Той обичаше правите линии - от точка А до точка Б, от 1 до 2. Не обичаше увъртанията от типа една напред, две назад. Това бе негова благословия, но и проклятие като полицай.

- Каза, че си убил онези хора. Призна го пред мен. Призна го и пред ченгетата. Но тази сутрин заяви, че не си го направил. Сега седиш в този бар и твърдиш, че вероятно си го направил, макар да си бил в арест на сто километра от тук и да е било невъзможно да бъдеш в къщата. Разбираш объркването ми, нали? И това на ченгетата. Кое е лъжа и кое истина? Това трябва да открием.

Леополд се обърна към Декър и го погледна, сякаш го виждаше за пръв път.

- Какво ти пука дали е лъжа или истина?

Дори да се бе сблъскал с този тип в „Севън-Илевън“ преди цели седемнайсет месеца, Декър едва ли се бе променил толкова, че Леополд да не го познае. Вярно, сега беше по-дебел и по-грозен. Следователно Леополд или бе невинен, или бе изпечен лъжец. Декър нямаше представа кое от двете отговаря на истината.

- Случаят ме заинтригува. Не мислех, че ще арестуват някого след толкова време.

- Студено досие, а?

Изразът привлече вниманието на Декър.

- Знаеш какво означава „студено досие“?

- Обичам телевизионната поредица. Понякога я гледам в приюта.

- В приюта за бездомни ли?

Леополд кимна.

- Аз съм бездомен, но трябва да спя някъде. Понякога спя навън. През повечето време спя навън - добави уморено той.

- Защо?

- Защото е по-безопасно. В приюта има разни типове, които са доста опасни.

- И интересът ти към случая се е зародил там? Защото е „студено досие“?

- Мисля, че да.

- Защо точно този случай привлече вниманието ти? Едва ли е единственото „студено досие“. Някой разговаря ли с теб по този въпрос?

Леополд закима. Погледна питието си и отпи отново, без да използва ръцете си.

- Какво си поръча? - попита Декър и погледна чашата му, прикривайки отвращението си към начина, по който пиеше питието си.

- „Камикадзе“ - усмихна се Леополд. - Харесва ми.

- Нали каза, че не пиеш?

- Не пия, защото никога не съм имал пари. Но намерих банкнота от пет долара, които мислех, че съм похарчил. Харесвам камикадзетата.

- Предполагам, че харесваш коктейла от водка, трипъл сек и лайм, а не японските пилоти самоубийци?

Леополд сви рамене равнодушно.

- Когато бях малък, исках да стана пилот.

- Но не и такъв, който разбива самолета си нарочно?

- Не, не такъв.

- Значи си разговарял с някого? И той ти е разказал за случая? Сигурно си се развълнувал. И си решил да го използваш, за да си осигуриш легло и три хранения дневно. Това ли ти казаха, че можеш да получиш срещу самопризнанията? Храна и легло?

- Кой да ми го каже?

Декър допи бирата си и стовари халбата върху барплота с рязко движение, от което Леополд подскочи. Всъщност това бе целта на Декър. Искаше да стресне този хлъзгав като змиорка кучи син.

- Нямам представа. Затова те питам. Този човек имали си име?

- Трябва да тръгвам - каза Леополд и понечи да стане от мястото си, но Декър сложи ръка на рамото му и го задържа.

- Като стана въпрос за три хранения дневно, какво ще кажеш да хапнем нещо? Изглеждаш ми гладен. Ченгетата не са те нахранили за последно, нали?

- Откъде знаеш?

- Измъкна се от обвинение в убийство. Едва ли са останали доволни. Затова не са ти дали нищо. Да си поръчаме нещо и да поговорим.

- Наистина трябва да се прибирам.

- Къде ще отидеш? Чака ли те някой? Мога ли да повървя с теб?

- Че защо ще го правиш?

- Не бързам за никъде, а ти ми се струваш интересен човек. В този град няма много интересни хора.

- Този град е пълен с тъпаци.

- С тъпаци? Да, прав си, пълен е с тъпаци. Сещаш ли се за някой такъв?

Леополд се надигна отново и този път той не го спря.

Барманът го наблюдаваше. Последното нещо, от което се нуждаеше Декър, бе да повикат полиция заради държането му.

- До скоро, Леополд - каза той.

Можеш да се обзаложиш, че ще се видим скоро, много скоро.

Леополд излезе от бара. Декър изчака петнайсетина секунди и също си тръгна. Възнамеряваше да го проследи, да види къде „ще се прибере“.

Но когато се озова навън, от Себастиан Леополд нямаше и следа.