Ад

95.

Тристагодишният Пазар на подправките в Истанбул е един от най-големите покрити пазари на света. Построен е във формата на буквата Г и има осемдесет и осем помещения с куполи, разделени на стотици сергии, на които търговците гръмко предлагат зашеметяващо изобилие от всякакви вкусотии от цял свят — подправки, плодове, билки и вездесъщия турски деликатес — локум.

Входът на пазара, огромен каменен портал с готическа арка, се намира на ъгъла на Чичек Пазаръ и улица „Тахмиз“; твърди се, че през него минават по повече от триста хиляди души на ден.

Докато приближаваше оживения вход, Лангдън имаше чувството, че в момента тук са се събрали всички тези триста хиляди души. Все още тичаше с всички сили, без да откъсва поглед от Сиена. Тя бе само на двайсет метра пред него и се носеше право към входа на пазара, без изобщо да забавя крачка.

Сиена стигна портала и хвърли поглед назад. И Лангдън видя в очите ѝ уплашено малко момиче, което бяга… отчаяно и почти обезумяло.

— Сиена! — извика той.

Но тя се хвърли в морето от хора и изчезна.

Лангдън се втурна след нея, като блъскаше и буташе, проточил врат над тълпата. Сиена бягаше през западния коридор на пазара, от лявата му страна.

От двете страни бяха наредени препълнени съдове с екзотични подправки — индийско къри, ирански шафран, китайски чай — и зашеметяващите им цветове създаваха същински тунел от жълти, кафяви и златни нюанси. На всяка крачка Лангдън се сблъскваше с нов аромат — пикантна миризма на гъби, горчиви корени, мускус — и всичко това се смесваше във въздуха с оглушителния хор на езици от целия свят. Резултатът беше замайващ порой от дразнители за сетивата… на фона на непрестанната глъчка на хора.

Хиляди хора.

Смазващ пристъп на клаустрофобия сграбчи Лангдън и той едва не спря, но се овладя и продължи. Виждаше как Сиена си пробива устремно път между хората. Явно смяташе да бяга до края… какъвто и да се окажеше той за нея.

За момент Лангдън се запита защо изобщо я гони.

За да си получи заслуженото? Като се имаше предвид какво беше направила, Лангдън изобщо не можеше да си представи що за наказание я чака.

Да предотврати пандемия? Стореното вече бе сторено и връщане нямаше.

Докато бързаше през океана от непознати, Лангдън внезапно осъзна защо иска така силно да спре Сиена Брукс.

„Искам отговори“.

Само на десет метра пред него Сиена се насочваше към един изход в края на западната част на пазара. Отново погледна през рамо и на лицето ѝ се изписа тревога, когато видя, че Лангдън я настига. И докато се обръщаше напред, се препъна и падна.

Главата ѝ се блъсна в рамото на човека пред нея. Докато падаше, Сиена протегна ръка, за да се задържи за нещо. Намери единствено ръба на буре кестени, отчаяно се вкопчи в него и го преобърна, пръскайки цялото му съдържание по пода.

С три крачки Лангдън стигна мястото, където беше паднала, но видя само преобърнатото буре и кестените. Не и Сиена.

Продавачът крещеше като полудял.

„Къде се дяна?!“

Лангдън се огледа, но Сиена някак беше успяла да изчезне. Когато погледът му се спря на западния изход на петнайсетина метра от него, той разбра, че драматичното ѝ падане изобщо не е било случайно.

Втурна се към изхода и изскочи на огромен площад, също препълнен с хора. Спря и трескаво се заоглежда, но напразно.

Точно пред него, от другата страна на широката улица, мостът Галата се протягаше през широките води на Златния рог. Двете минарета на Новата джамия се издигаха отдясно на Лангдън и сияеха ярко над площада. Отляво имаше само открито пространство… пълно с хора.

Ревът на клаксони отново го накара да погледне към улицата, отделяща площада от водата. Сиена вече се беше отдалечила на сто метра и пресичаше тичешком натоварената улица, като едва не бе смазана между два камиона. Тичаше към морето.

Отляво на Лангдън, на брега на Златния рог, цареше оживление — фериботи, автобуси, таксита, туристически корабчета.

Лангдън се втурна към улицата, стигна загражденията, издебна удобен момент да ги прескочи и успешно пресече първото платно. За петнайсет секунди, почти ослепен от ярките фарове и оглушен от гневни клаксони, успя да стигне до отсрещната страна, като спираше, тръгваше и размахваше ръце, докато най-сетне прескочи парапета и се озова на тревистия бряг.

Сиена се бе отдалечила още повече и сега тичаше покрай такситата и автобусите към кейовете, където се виждаха всякакви съдове — туристически корабчета, водни таксита, рибарски гемии, скутери. Светлините на града примигваха по западния бряг на Златния рог и Лангдън не се съмняваше, че ако Сиена успее да стигне до отсрещната страна, сигурно никога няма да я открие.

Лангдън най-сетне стигна до водата, зави наляво и се втурна по алеята, следван от стреснатите погледи на туристите, които чакаха на опашки да се качат на флотилията от крещящо украсени плаващи ресторанти, покрити с куполи като джамии, апликации от фалшиво злато и мигащи неонови светлини.

„Лас Вегас на Босфора“ — мислено изстена Лангдън, докато тичаше покрай целия този кич.

Видя Сиена далеч напред. Тя вече не тичаше. Беше спряла на един кей за частни катери и се молеше на един от собствениците.

„Не я качвай!“

Когато наближи, Лангдън видя, че Сиена се моли на млад мъж, който стоеше зад кормилото на лъскав катер. Мъжът се усмихваше вежливо, но клатеше отрицателно глава. Сиена продължаваше да жестикулира, но собственикът на лодката явно ѝ отказа категорично и ѝ обърна гръб.

Докато Лангдън тичаше с все сили, Сиена се обърна към него. Лицето ѝ беше маска на отчаяние. Под нея двата двигателя изреваха, разпениха водата и катерът се отдели от кея.

Сиена изведнъж скочи, прелетя над водата и падна тежко на кърмата на катера. Усетил удара, мъжът зад кормилото се обърна и я зяпна изумено. Дръпна ръчката на газта и спря катера, който вече се намираше на двайсет метра от кея. Като викаше гневно, мъжът се надигна и пристъпи към нежеланата пътничка.

А Сиена приклекна, сграбчи го за китката и използва собствената му инерция, за да го метне през борда. Мъжът падна във водата с главата надолу. След секунди изплува, като плюеше и крещеше ругатни.

Сиена небрежно му хвърли спасителен пояс, отиде до кормилото и бутна двете ръчки напред.

Двигателите изреваха и катерът потегли.

Лангдън стоеше на кея и гледаше как лъскавият бял корпус се плъзга по водата и се превръща в призрачна сянка в нощта. Сиена вече можеше да стигне не само до отсрещния бряг, но и имаше достъп до почти безкрайната мрежа от канали, минаващи от Черно до Мраморно море.

„Изчезна“.

Собственикът на катера излезе от водата и забърза да се обади на полицията.

Докато гледаше как светлините на откраднатия катер изчезват в нощта, Лангдън се почувства ужасно сам. Воят на двата двигателя също затихваше.

А после те изведнъж замлъкнаха.

Лангдън впери поглед в далечината. „Да не би да е изключила двигателите?“

Светлините на лодката като че ли престанаха да се отдалечават и сега се поклащаха на малките вълни на Златния рог. Неизвестно защо Сиена Брукс бе спряла.

„Да не би да ѝ е свършило горивото?“

Той доближи ръка до ухото си, заслуша се и чу тихото пърпорене на двигателите.

„Щом има гориво, какво прави?“

Зачака.

Десет секунди. Петнайсет. Половин минута.

Накрая двигателите изреваха отново, отначало с неохота, но после по-решително. За изумление на Лангдън светлините на лодката започнаха да описват широка дъга и носът се обърна към него.

„Връща се!“

Катерът се приближи и Лангдън видя Сиена на кормилото. Тя се взираше с празен поглед напред. На трийсетина метра от него върна лодката до кея, от който беше тръгнала, и изключи двигателите.

Тишина.

Лангдън я гледаше изумено.

Сиена така и не погледна нагоре.

Вместо това скри лице в дланите си. Започна да трепери, раменете ѝ се отпуснаха и се разтресоха. Когато най-сетне погледна Лангдън, очите ѝ бяха пълни със сълзи.

— Робърт — изхлипа тя. — Вече не мога да бягам. Нямам къде да отида.