Ад

49.

В тайния кабинет на херцогиня Бианка Капело агент Брюдер чу зловещото тупване, последвано от все по-гръмогласна бъркотия в Залата на Петстотинте. Втурна се към решетката на стената и надникна през нея. Трябваха му няколко секунди, за да смели сцената върху елегантния каменен под. Бременната музейна работничка, която бе дошла до него при решетката, покри устата си ръка в безмълвен ужас от гледката долу — размазано тяло, заобиколено от паникьосани туристи. Жената бавно плъзна поглед нагоре към тавана на Залата на Петстотинте и нададе жален вопъл. Брюдер също вдигна очи към кръглия панел, към който гледаше тя — в средата на изрисуваното платно имаше голяма дупка. Обърна се към жената.

— Как можем да стигнем там горе?

В другия край на сградата Лангдън и Сиена се спуснаха останали без дъх от мансардата и излетяха през вратата. Само след секунди Лангдън намери малка ниша, умело скрита зад алена завеса. Помнеше я много добре от разходката по тайните проходи.

Стълбището на атинския херцог.

Стъпките и крясъците сякаш идваха вече от всички посоки. Лангдън знаеше, че времето им е кратко. Дръпна завесата и двамата със Сиена пристъпиха на малката площадка.

Без да кажат и дума, тръгнаха надолу по каменното стълбище. Стълбите в прохода бяха плашещо стръмни и на няколко пъти сменяха посоката си на тесни площадки. Колкото по-надолу слизаха, толкова по-тесен ставаше проходът. Точно когато на Лангдън започна да му се струва, че стените се събират, за да го смачкат, стигнаха нивото на улицата.

В подножието на стълбището имаше малка каменна стая и макар вратата ѝ да бе една от най-малките на света, те се зарадваха да я видят. Беше не повече от метър и двайсет висока, от дебело дърво с метални нитове и тежко резе, което не позволяваше на никой да влезе.

— Чувам звуците на улицата зад вратата — прошепна Сиена, която все още бе потресена. — Какво има от другата страна?

— Виа дела Нина — отвърна Лангдън и си представи тълпата на пешеходната улица. — Но може би и полиция.

— Няма да ни познаят. Ще търсят руса жена и тъмнокос мъж.

Лангдън я погледна странно.

— Точно като нас…

Сиена поклати глава и по лицето ѝ премина меланхолична решителност.

— Не исках да ме виждаш така, но за съжаление точно така изглеждам. — Вдигна рязко ръка и хвана един рус кичур. След това дръпна и цялата ѝ коса се свлече с едно движение.

Лангдън трепна, стресна се от факта, че Сиена носи перука, както и от промяната във външността ѝ. Сиена Брукс беше абсолютно плешива, голият ѝ скалп бе гладък и блед като на болен от рак пациент на химиотерапия. „И на всичкото отгоре е болна?“

— Знам — каза тя. — Дълга история. А сега се наведи. — И вдигна перуката с ясното намерение да я сложи на главата на Лангдън.

„Ама тя сериозно ли?“ Лангдън неохотно се наведе и Сиена му нахлупи русата прическа на главата. Перуката едва му стана, но тя я нагласи така, че да не си личи много, че му малка. След това отстъпи и го огледа. Не беше много доволна, така че свали вратовръзката му и я надяна на челото му, след това я стегна като бандана и пристегна перуката на главата му.

След това се захвана със собствения си външен вид. Нави крачолите на панталоните си и си смъкна чорапите на глезените. Когато се изправи, устните ѝ бяха разтегнати в подигравателна усмивка. Хубавата Сиена Брукс се бе преобразила в пънкар скинхед. Трансформацията на някогашната шекспирова актриса бе поразителна.

— Помни — каза тя, — деветдесет процента от разпознаването идва от езика на тялото, затова когато се движиш, се движи като застарял рокер.

„На застарял няма да ми е трудно да се направя. Но на рокер — не съм сигурен“.

Преди Лангдън да започне да спори с нея, Сиена дръпна резето на малката врата и я отвори. Наведе се и излезе на оживената калдъръмена улица. Лангдън я последва почти на четири крака и се измъкна на дневна светлина.

Ако не се брояха няколкото стреснати погледа при появата на странната двойка от малката врата в основата на Палацо Векио, никой им обърна внимание. Само след секунди Лангдън и Сиена вече се отдалечаваха на изток и бяха погълнати от тълпата.

Като попипваше кървящия си обрив, мъжът с дизайнерските очила се промушваше през множеството на безопасна дистанция зад Робърт Лангдън и Сиена Брукс. Въпреки хитрата дегизировка той ги забеляза, когато излизаха на Виа дела Нина, и веднага ги позна.

Следи ги само няколко пресечки, а после изведнъж остана без дъх и почувства остра болка в гърдите. Чувстваше се все едно някой го е ударил с юмрук в слънчевия сплит.

Стисна зъби, събра всичките си сили, съсредоточи се отново върху Лангдън и Сиена и продължи да ги следва по улиците на Флоренция.