Ад

77.

Тихият звук на плискаща се вода бавно върна Робърт Лангдън в съзнание. Той долови стерилната миризма на антисептици, смесена със солен морски въздух. Светът се люлееше.

„Къде съм?“

Струваше му се, че само преди минути се бореше ожесточено срещу силни ръце, които го измъкваха от шахтата обратно в криптата. Странно, но сега не усещаше студения под на „Сан Марко“ под себе си… Вместо това ръката му докосваше мек дюшек.

Отвори очи и се огледа. Намираше се в малка чиста стая с един-единствен кръгъл прозорец. Люлеенето продължаваше.

„На кораб ли съм?“

Последните му спомени бяха как един от войниците в черно го прикова на пода на криптата и му изсъска:

— Спри да се съпротивляваш!

Лангдън се развика за помощ, но войниците му запушиха устата.

— Трябва да го махнем оттук — каза единият войник.

Партньорът му кимна неохотно.

— Действай.

Лангдън усети как силни пръсти вещо напипват артериите и вените на врата му. И след като намериха точното място на сънната артерия, натиснаха здраво. След секунди светът пред Лангдън започна да се размазва и той усети как губи съзнание — мозъкът му беше лишен от достъп на кислород.

„Убиват ме — помисли Лангдън. — Точно тук, до гроба на свети Марко“.

Мракът дойде, но изглеждаше непълен… по-скоро като сива пелена, пълна със смътни сенки и звуци.

Нямаше представа колко време е минало, но светът отново започваше да идва на фокус. Доколкото можеше да прецени, се намираше в нещо като корабна лечебница. Стерилната обстановка и миризмата на изопропил създаваше странно усещане за déjà vu, сякаш беше направил пълен кръг и се събуждаше по същия начин, по който се беше събудил снощи, в непозната болнична стая и със замъглени спомени.

Мислите му незабавно се насочиха към Сиена и безопасността ѝ. Все още виждаше меките ѝ кафяви очи, взиращи се надолу към него, изпълнени с разкаяние и страх. Лангдън се молеше да е избягала и да е успяла да се измъкне благополучно от Венеция.

„Объркали сме страната“ — беше ѝ казал, след като за свой ужас си даде сметка къде в действителност се намира гробницата на Енрико Дандоло. Загадъчният музейон на светата мъдрост от стихотворението изобщо не се намираше във Венеция… а ужасно далеч от нея. Точно както предупреждаваше текстът на Данте, значението на загадъчния текст бе скрито „под булото на стиховете странни“.

Лангдън възнамеряваше да обясни всичко на Сиена веднага щом се измъкнат от криптата, но така и нямаше възможност.

„Тя избяга, знаейки само, че съм се провалил“.

Стомахът му се сви на топка.

„Чумата още е там… ужасно далеч“.

В коридора се чу тропот на кубинки. Лангдън се обърна и видя мъж в черно да влиза в каютата. Беше същият мускулест войник, който го беше приковал на пода на криптата. Очите му бяха леденостудени. Когато мъжът приближи, Лангдън инстинктивно се сви, но нямаше къде да избяга. „Тези хора могат да направят с мен каквото си поискат“.

— Къде се намирам? — остро попита Лангдън, като се мъчеше да говори колкото се може по-твърдо.

— На борда на яхта недалеч от Венеция.

Лангдън погледна зеления медальон върху униформата на мъжа — глобус, заобиколен от буквите ЕЦПКБ. Никога не беше виждал нито символа, нито съкращението.

— Трябва ни информация — каза войникът. — И не разполагаме с много време.

— Защо изобщо да ви казвам нещо? — попита Лангдън. — Та вие едва не ме убихте!

— Изобщо не сме се опитвали да ви убием. Използвахме техника за обездвижване от джудото, известна като шиме уадза. Нямахме намерение да ви нараняваме.

— Вие стреляхте по мен сутринта! — заяви Лангдън и ясно си спомни удара на куршума в бронята на триколесния мотопед на Сиена. — Куршумът едва не ме улучи в гръбнака!

Очите на мъжа се присвиха.

— Ако исках да ви улуча в гръбнака, щях да ви улуча. Стрелях само веднъж, за да спукам задната гума на триколката ви и да ви попреча да избягате. Имах заповед да установя контакт с вас и да разбера защо действате така хаотично.

Преди Лангдън да успее да проумее думите му, в каютата влязоха още двама войници.

А между тях вървеше жена.

Призрак.

Ефирна и не от този свят.

Лангдън моментално я позна — привидението от халюцинациите. Жената пред него беше прекрасна, с дълга сребриста коса и амулет от лазурит. Тъй като преди му се явяваше на ужасяващия фон на умиращи хора, на Лангдън му трябваха няколко секунди, за да повярва, че сега тя стои пред него в плът и кръв.

— Професор Лангдън — каза жената и се усмихна уморено, когато спря до леглото му. — Слава богу, че сте добре. — Седна и провери пулса му. — Разбрах, че имате амнезия. Помните ли ме?

Известно време Лангдън се взираше в нея.

— Имах… видения с вас, но не си спомням да сме се срещали.

Жената се наведе към него. На лицето ѝ беше изписано съчувствие.

— Аз съм Елизабет Сински. Директор съм на Световната здравна организация и ви привлякох да ми помогнете да открия…

— Чума — успя да произнесе Лангдън. — Създадена от Бертран Зобрист.

Сински кимна. Изглеждаше окуражена.

— Значи помните?

— Не. Събудих се в болница със странен малък проектор и видения, в които вие ми казвате да търся и да намеря. Точно това се мъчех да правя, когато тези мъже се опитаха да ме убият. — Лангдън кимна към войниците.

Мускулестият настръхна, явно готов да възрази, но Елизабет Сински му махна да замълчи и каза тихо:

— Професоре. Не се съмнявам, че сте много объркан. Тъй като лично ви забърках във всичко това, съм ужасена от случилото се и съм много благодарна, че сте в безопасност.

— В безопасност? — повтори Лангдън. — Та аз съм пленник на борда на този кораб!

„Също като теб!“

Среброкосата жена кимна с разбиране.

— Боя се, че поради амнезията много от онова, което ще ви кажа, ще ви смути и обърка. Въпреки това, времето ни е малко, а много хора се нуждаят от помощта ви.

Поколеба се, сякаш не беше сигурна как да продължи.

— Първо — започна тя, — искам да разберете, че агент Брюдер и хората му изобщо не са се опитвали да ви навредят. Те имаха изрична заповед да възстановят контакта с вас по всякакъв възможен начин.

— Да възстановят? Не…

— Моля ви, професоре, просто ме изслушайте. Всичко ще се изясни. Обещавам ви.

Лангдън се намести в леглото. Какво ставаше? Доктор Сински продължи:

— Агент Брюдер и хората му са екип от НБР — група за наблюдение и бързо реагиране. Работят под ръководството на Европейския център за превенция и контрол на болестите.

Лангдън погледна медальоните на униформите им. „Превенция и контрол на болестите ли?“

— Неговата група — продължи тя — е специализирана в откриване и неутрализиране на носители на заразни болести. По същество те са специални части за предотвратяване на сериозни и мащабни рискове за здравето. Вие бяхте основната ми надежда да открия създадената от Зобрист зараза и затова когато изчезнахте, пратих НБР със задачата да ви открие… Аз ги извиках във Флоренция да ми окажат подкрепа.

Лангдън се втрещи.

— Значи тези войници работят за вас?

Тя кимна.

— Да. По линия на ЕЦПКБ. Снощи, когато изчезнахте и престанахте да се обаждате, решихме, че ви се е случило нещо. Едва рано тази сутрин научихме, че сте жив, когато екипът за техническа поддръжка ви засече да проверявате харвардския си имейл. Тогава единственото обяснение за странното ви поведение бе, че сте минали на нечия друга страна… че може би са ви предложили по-висока сума да откриете заразата за някой друг.

Лангдън поклати глава.

— Това е абсурдно!

— Да, изглеждаше малко вероятен сценарий, но това бе единственото логично обяснение и тъй като залогът беше твърде голям, нямахме намерение да рискуваме. Разбира се, изобщо не подозирахме, че сте получили амнезия. Когато от техническата поддръжка видяха, че имейлът ви се активира, проследихме адреса му до апартамента във Флоренция и предприехме действия. Вие обаче избягахте с триколка с някаква жена, което само засили подозренията ни, че работите за друг.

— Ние минахме точно покрай вас! — възкликна Лангдън. — Видях ви в черния микробус, заобиколена от войници. И си помислих, че сте в плен. Изглеждахте замаяна, сякаш са ви упоили.

— Значи сте ни видели? — Доктор Сински го погледна изненадано. — Странно, прав сте… те наистина ми биха инжекция. — Тя замълча за момент. — Но само защото аз им наредих да го направят.

Лангдън съвсем се обърка. „Казала им е да я упоят?“

— Може и да не помните — рече Сински, — но когато самолетът ни кацна във Флоренция, получих позиционен пароксимален световъртеж. Това е тежък пристъп, който те изважда от строя. Получавала съм го и преди. Временен е и не е сериозен, но жертвите му са толкова замаяни, че не могат дори да си държат главите изправени. Обикновено си лягам, докато силното гадене отмине, но се намирахме в криза и затова си предписах ежечасови инжекции метахлопрамид, за да не повръщам. Като страничен ефект лекарството причинява силна отпадналост, но поне можех да ръководя операцията по телефона от микробуса. От НБР искаха да ме откарат в болница, но им наредих да не го правят, докато не завършим мисията си и не ви приберем. За щастие, световъртежът най-сетне премина по време на полета до Венеция.

Лангдън се отпусна изнервен в леглото. „Цял ден съм бягал от Световната здравна организация — хората, които са ме наели“.

— Сега трябва да се съсредоточим, професоре — настойчиво заяви Сински. — Чумата на Зобрист… имате ли представа къде се намира? — И го загледа, изпълнена с очакване. — Разполагаме с много малко време.

„Много е далеч“ — искаше да каже Лангдън, но нещо го спря и той погледна Брюдер — човека, който беше стрелял по него и едва не го бе удушил. Почвата под краката му се местеше толкова бързо, че вече нямаше представа на кого да вярва.

Сински се наведе към него. Изражението ѝ бе станало още по-напрегнато.

— Останахме с впечатление, че заразата е тук, във Венеция. Това вярно ли е? Кажете ни къде е и ще изпратя екип на брега.

Лангдън се поколеба.

— Сър! — нетърпеливо се обади Брюдер. — Очевидно знаете нещо… Кажете ни къде е! Не разбирате ли какво ще се случи?

— Агент Брюдер! — Сински гневно се завъртя към мъжа и нареди: — Спрете! — След което отново се обърна към Лангдън и заговори тихо: — Като се има предвид какво сте преживели, е напълно разбираемо да сте объркан и да не знаете на кого да се доверите. — Замълча и го погледна право в очите. — Но времето ни изтича и ви моля да се доверите на мен.

— Лангдън може ли да стане? — попита нов глас.

На прага стоеше дребен почернял от слънцето мъж. Изучаваше Лангдън с овладяно спокойствие, но професорът видя заплаха в очите му.

Сински направи знак на Лангдън да стане.

— Професоре, това е човек, с когото бих предпочела да не си сътруднича, но ситуацията е много сериозна и нямаме друг избор.

Лангдън несигурно спусна краката си на пода и се изправи.

— Последвайте ме — каза мъжът и се обърна да излезе. — Трябва да видите нещо.

Лангдън не помръдна.

— Кой сте вие?

— Имената не са важни — отвърна мъжът и го погледна през рамо. — Можете да ме наричате Ректора. Ръководя организация… която, уви, направи грешката да помогне на Бертран Зобрист да постигне целите си. Сега се опитвам да поправя тази грешка, преди да е станало твърде късно.

— Какво искате да ми покажете? — попита Лангдън.

Мъжът го изгледа с твърд поглед.

— Нещо, което категорично ще ви увери, че всички сме на една и съща страна.