Ад

64.

Вълна на облекчение заля Лорънс Ноултън. „Ректора размисли за видеото на Зобрист“. Ноултън буквално се хвърли към алената флашка и я пъхна в компютъра си, за да покаже съдържанието ѝ на шефа си. Шантавото деветминутно послание на Зобрист преследваше фасилитатора и той изгаряше от желание да сподели товара с някой друг.

„Това вече няма да тежи само на мен“.

Затаи дъх и пусна записа.

Екранът потъмня и каютата се изпълни със звуците на леко плискаща се вода. Камерата се движеше през червеникавата мъгла на пещерата и макар че Ректора не показа видима реакция, Ноултън усети, че е колкото разтревожен, толкова и озадачен.

Камерата спря и се наклони надолу към повърхността на лагуната, гмурна се във водата и се спусна на няколко стъпки дълбочина, разкривайки полирана табела от титан, занитена за дъното.

НА ТОВА МЯСТО И НА ТОЗИ ДЕН

СВЕТЪТ СЕ ПРОМЕНИ ЗАВИНАГИ.

Ректора трепна едва забележимо.

— Утре — прошепна той, загледан в датата. — И знаем ли къде се намира „това място“?

Ноултън поклати глава.

Камерата се завъртя наляво и показа найлонов чувал с жълтеникавокафяв подобен на желатин флуид.

— Какво е това? — Ректора придърпа един стол и седна, вперил поглед в издутия мехур, увиснал под водата като завързан балон.

Възцари се напрегната тишина. Видеозаписът продължи нататък. Скоро екранът потъмня, след което на стената на пещерата се появи странна сянка с подобен на клюн нос и заговори тайнствено.

Аз съм Сянката…

Прогонен в дълбините, аз трябва да говоря на света от земните недра, прокуден в мрачна пещера; където води кървавочервени се събират в лагуна, в която не блестят звездите.

Ала това е моят рай — идеалната утроба за крехкото ми чедо.

Това е Адът.

Ректора вдигна очи.

— Адът ли?

Ноултън сви рамене.

— Казах ви, че е смущаващо.

Ректорът отново се обърна към екрана и загледа напрегнато. Сянката с клюноподобния нос продължи да говори още няколко минути за чуми, за необходимостта човечеството да бъде пречистено, за собствената си славна роля в бъдещето, за битката си срещу невежите души, които се опитват да го спрат, и за малцината верни, които осъзнават, че драстичните действия са единственият начин да се спаси планетата.

За каквото и да беше тази война, Ноултън цяла сутрин се чудеше дали Консорциумът не се сражава на погрешната страна. Гласът продължи:

Създадох шедьовъра на спасението, но въпреки това усилията ми бяха възнаградени не с фанфари и лаврови венци… а със смъртни заплахи.

Не се боя от смъртта… защото тя прави от мечтателите мъченици… и превръща благородните идеи в могъщи движения.

Исус. Сократ. Мартин Лутър Кинг.

Скоро и аз ще бъда между тях.

Моят шедьовър е дело на самия Бог… дар от Онзи, който ме дари с интелекта, инструментите и куража, нужни за такова сътворение.

И сега денят наближава.

Адът спи под мен, готов да бликне от водната си утроба… под зоркото око на хтоничното чудовище и всички негови фурии.

Въпреки добродетелите ми и аз не съм чужд на Греха, подобно на вас. Дори съм виновен в най-тъмния от седемте — онова самотно изкушение, от което малцина намират спасение.

Гордостта.

Дори чрез правенето на този запис аз се отдавам на примамливото привличане на Гордостта… изгарящ от желание светът да научи за делото ми.

И защо не?

Човечеството трябва да знае източника на собственото си спасение… името на онзи, който затвори завинаги зейналите порти на ада!

С всеки изминал час резултатът става все по-сигурен. Математиката, неуморна като закона за гравитацията, е неумолима. Експоненциалното разцъфване на живота, което едва не уби Човечеството, ще бъде и неговото избавление. Красотата на живия организъм, бил той добро или зло, е в това, че той ще следва Божия закон с една-единствена цел.

Да се плоди и размножава.

И затова се боря срещу огъня… с огън.

— Достатъчно — каза Ректора толкова тихо, че Ноултън едва го чу.

— Сър?

— Спрете видеото.

Ноултън се подчини.

— Сър, наистина плашещата част е краят.

— Видях достатъчно. — Ректора изглеждаше зле. Закрачи нервно след което рязко спря и каза: — Трябва да установим контакт с FS–2080.

FS–2080 беше кодовото название на един от доверените контакти на Ректора — същият, който беше посочил Зобрист като клиент на Консорциума. Несъмнено точно сега Ректора се ругаеше, че се е доверил на преценката на агента: препоръчването на Бертран Зобрист като клиент беше предизвикало хаос в деликатно подредения свят на Консорциума.

„FS–2080 е причината за тази криза“.

— Трябва да разберем истинските намерения на Зобрист — заяви Ректора. — Искам да знам какво точно е създал и дали тази заплаха е реална.

Ноултън знаеше, че ако някой разполага с отговора на този въпрос, това би трябвало да е FS–2080. Никой не познаваше по-добре Бертран Зобрист. Време беше Консорциумът да наруши протокола и да прецени що за безумие може да е подкрепял неволно през последната година.

Замисли се за възможните последици от пряката конфронтация с FS–2080. Самото установяване на контакт криеше известни рискове.

— Ясно е, сър — рече той, — че ако се свържете с FS–2080, трябва Да го направите изключително деликатно.

Очите на Ректора блеснаха гневно и той извади мобилния си телефон.

— Времето за деликатност свърши.

Седнал със спътниците си в купето на скоростния влак, мъжът с вратовръзката с индийски десен и очилата „Плюм Пари“ правеше всичко възможно да не чеше обрива си, който ставаше още по-сериозен. Болката в гърдите му като че ли също се беше усилила.

Когато влакът най-сетне излезе от тунела, мъжът погледна Лангдън, който бавно отвори очи, сякаш се връщаше някъде отдалеч. До него Сиена започна да поглежда към мобилния телефон който беше оставила, докато влакът летеше в тунела и нямаше сигнал.

Сиена като че ли изгаряше от нетърпение да продължи ровенето в интернет, но преди да успее да вземе телефона, той изведнъж завибрира и зазвъня в стакато.

Мъжът с обрива добре познаваше сигнала. Незабавно грабна телефона и погледна светналия екран, като се опитваше да скрие изненадата си.

— Извинете — каза той и стана. — Майка ми не е добре. Трябва да се обадя.

Сиена и Лангдън кимнаха с разбиране. Мъжът излезе от купето и бързо тръгна по коридора към тоалетната.

Заключи вратата и вдигна телефона до ухото си.

— Ало?

Гласът от другата страна беше ужасно мрачен.

— Ректора съм.