Ад

11.

Предметът в ръката на Лангдън беше изненадващо тежък за големината си — тесен цилиндър от лъскав метал, дълъг петнайсетина сантиметра. Двата му края бяха заоблени като на миниатюрно торпедо.

— Преди да си го разтърсил прекалено силно, не е зле да го погледнеш от другата страна — с нервна усмивка го посъветва Сиена. — Нали каза, че си професор по символика?

Робърт погледна цилиндъра, завъртя го… и видя яркочервен знак.

И моментално се напрегна.

Като специалист по иконография, Лангдън знаеше, че само няколко образа притежават способността мигновено да всяват страх в човешкия ум… и символът пред него определено попадаше в този списък. Реакцията му беше инстинктивна и незабавна — той остави цилиндъра масата и се отдръпна от него.

— Да, и аз реагирах така — каза Сиена.

Върху цилиндъра имаше прост трисъставен образ.

Тази злополучно известна емблема, както беше чел Лангдън, била въведена от „Дау Кемикъл“ през 60-те години на XX век на мястото на цяла серия неуспели да се наложат знаци, използвани по-рано. Подобно на всички успешни символи, тя бе проста, характерна и лесно се възпроизвеждаше. Съвременният символ за биологична опасност предизвикваше всевъзможни асоциации — от щипки на рак до метателни ножове на нинджа — и се беше превърнал в универсален знак, предупреждаващ за сериозен риск.

— Това е контейнер за пренасяне на опасни вещества — продължи Сиена. — Понякога ги използваме и в медицината. Вътре има подложка от стиропор, в която се поставя епруветка. В този случай… — тя посочи символа за биологична опасност — предполагам, че е някаква смъртоносна химическа субстанция… или пък… вирус? — Замълча за миг. — Първите проби ебола са донесени от Африка в подобни цилиндри.

Лангдън най-малко искаше да чуе такова нещо.

— Но какво прави в моето сако, по дяволите?! Аз съм професор по история на изкуството! Защо е в джоба ми?!

В ума му нахлуха образи на гърчещи се тела… и над тях се извисяваше маската на чумния лечител.

„Варвари… варвари…“

— Откъдето и да се е взел, този контейнер е с изключителна изработка — каза Сиена. — Направен е от титан, изолиран с олово. Нищо не може да проникне през него, даже радиация. Предполагам, че е произведен по поръчка на държавна служба. — Тя посочи големия колкото пощенска марка черен правоъгълник до символа за биологична опасност. — Четец за пръстов отпечатък. Мярка за сигурност в случай на изгубване или кражба. Такива контейнери могат да се отварят само от конкретни лица.

Макар Лангдън да усещаше, че умът му вече функционира с нормална скорост, все още му се струваше, че схваща нещата със закъснение. „Носил съм биометрично заключено устройство!“

— Когато го намерих в сакото ти, реших да го покажа на доктор Маркони, но нямах възможност, преди да се свестиш. Мислех да опитам да го отворя с палеца ти, докато ти беше в безсъзнание, обаче нямах представа какво има вътре и…

— С моя палец ли?! — Робърт поклати глава. — Това нещо не може да е програмирано да го отварям аз. Не разбирам от биохимия и никога не съм имал подобен контейнер.

— Сигурен ли си?

Естествено, че беше сигурен. Протегна ръка и постави палеца си върху биометричния четец. Не се случи нищо.

— Виждаш ли?! Нали ти…

Титановият цилиндър изщрака и Лангдън отдръпна ръката си като опарен. „Мама му стара!“ Вторачи се в контейнера, сякаш всеки момент той щеше сам да се развърти и да започне да бълва смъртоносен газ. След три секунди механизмът изщрака пак. Явно се самозаключваше.

Изгубил дар слово, Робърт се обърна към Сиена.

Младата лекарка си пое дъх. Изглеждаше уплашена.

— Е, поне вече е ясно, че не си ти.

Целият този сценарий му се струваше нелеп.

— Невъзможно. Първо, как бих могъл да пренеса това метално нещо през проверката на летището?

— Може да си дошъл с частен самолет. Или да са ти го дали след пристигането ти в Италия.

— Трябва да се обадя в консулството, Сиена. Веднага.

— Не смяташ ли, че първо трябва да го отворим?

На Лангдън му се беше случвало да се подвежда по лоши съвети, но отварянето на контейнер с биологично опасни материали в кухнята на тази жена нямаше да се нареди сред тези случаи.

— Ще го предам на властите. Незабавно.

Сиена замислено сви устни.

— Добре. Но без мен. Аз няма да се замесвам. В никакъв случай няма да се срещнеш с тях тук. Моето имиграционно положение в Италия е… сложно.

Той я погледна в очите.

— Знам само, че ти ми спаси живота, Сиена. Ще направя каквото кажеш.

Лекарката кимна, отиде при прозореца и погледна към улицата навън.

— Добре, ето как ще постъпим.

И бързо очерта план за действие. Елементарен, умен и безопасен.

После включи блокирането на идентификация на линията на повикващия и набра. Фините ѝ пръсти решително се движеха по клавишите.

— Informazioni abbonati? — попита Сиена на перфектен италиански. — Per favore, può darmi il numero del Consolato americano di Firenze? — Замълча, после бързо записа телефонния номер. — Grazie mille* — каза и затвори.

Подаде на Лангдън листчето и джиесема си.

— Сега е твой ред. Запомни ли какво да кажеш?

— Нищо ми няма на паметта — усмихна се той, докато набираше номера.

„Е, да става каквото ще“.

Включи на високоговорител и остави телефона на масата, за да може да слуша и Сиена. Отговори телефонен секретар с обща информация и работното време на консулството — отваряха чак в 8.30.

Лангдън погледна часовника на джиесема. Едва минаваше шест.

— Ако случаят е спешен, можете да наберете седем-седем и да се свържете с дежурния служител — завърши съобщението.

Той веднага набра вътрешния телефон.

— Consolato americano — отговори уморен глас. — Sono il funzionario di turno**.

— Lei parla inglese?*** — попита Лангдън.

— Разбира се — премина на английски мъжът. Явно бе ядосан, че са го събудили. — Какво обичате?

— Аз съм американец. Намирам се във Флоренция и бях нападнат. Казвам се Робърт Лангдън.

— Номерът на паспорта ви, моля. — Служителят се прозя.

— Паспортът ми изчезна. Мисля, че са ми го откраднали. Прострелян съм в главата. Бях в болница. Имам нужда от помощ.

Дежурният веднага се разсъни.

— Прострелян ли казахте, господине? Бихте ли повторили името си?

— Робърт Лангдън.

Последва шумолене, после Лангдън чу тракане на клавиатура. Разнесе се компютърен сигнал. Пауза. Отново тракане на клавиши. Пак сигнал. После три остри сигнала.

По-дълга пауза.

— Господине? — обади се накрая мъжът. — Робърт Лангдън ли се казвате?

— Да, точно така. И съм в беда.

— Добре, господине, към вашето име е приложено указание да ви свържа веднага с главния административен заместник на генералния консул. — Дежурният замълча за миг, сякаш самият той не вярваше на очите си. — Останете на линия.

— Чакайте! Бихте ли ми казали…

Отсреща вече звънеше.

Свърза се на четвъртото иззвъняване.

— Колинс — каза дрезгав глас.

Лангдън си пое дъх и заговори колкото можеше по-спокойно и ясно.

— Господин Колинс, казвам се Робърт Лангдън. Аз съм американец, намирам се във Флоренция. Простреляха ме. Имам нужда от помощ. Искам веднага да дойда в американското консулство. Бихте ли ми помогнали?

— Слава богу, че сте жив, господин Лангдън — отговори гърленият глас. — Издирваме ви.

* Телефонни услуги? Бихте ли ми дали номера на американското консулство във Флоренция… Много благодаря (ит.) — Б. пр.

** Американското консулство. Говори дежурният (ит.) — Б. пр.

*** Говорите ли английски? (ит.) — Б. пр.