Ад

60.

Нюйоркският издател Джонас Фокман се събуди от звъна на телефона. Обърна се и погледна часовника на нощното шкафче — 04:58.

В света на книгоиздаването спешните случаи в малките часове бяха толкова редки, колкото и изненадващо успешните удари. Изнервен, Фокман стана и забърза по коридора към кабинета си.

— Ало? — прозвуча в слушалката познат дълбок баритон. — Джонас, слава богу, че си си вкъщи. Робърт съм. Надявам се, че не съм те събудил.

— Разбира се, че ме събуди! Четири сутринта е!

— Извинявай, в чужбина съм.

„В Харвард не ги ли учат за часовите пояси?“

— Джонас, малко съм загазил и се нуждая от услуга. — Гласът на Лангдън звучеше напрегнато. — Свързана е със служебната ти карта „НетДжетс“.

— „НетДжетс“ ли? — Фокман се изсмя изумено. — Робърт, ние сме в книгоиздателския бизнес. Не можем да си позволим частни самолети.

— Приятелю, и двамата знаем, че лъжеш.

Фокман въздъхна.

— Разбери ме. Не можем да си позволим частни самолети за автори на трудове по история на религиите. Ако смяташ да пишеш „Петдесет нюанса иконография“, може да поговорим отново.

— Джонас, каквито и да са разходите за полета, ще ти ги възстановя. Имаш думата ми. Някога да съм нарушавал дадено обещание?

„Освен че последния път изостана с три години от крайния срок ли?“ Въпреки това Фокман долавяше по тона на Лангдън, че положението е напечено.

— Кажи ми какво става. Ще се опитам да помогна.

— Нямам време за обяснения, но наистина те моля да го направиш. Въпрос на живот и смърт е.

Фокман беше работил достатъчно дълго с Лангдън, за да е запознат със странното му чувство за хумор, но точно в този момент не долавяше и следа от майтап в напрегнатия глас на професора. „Говори адски сериозно. — Фокман издиша и взе решение. — Финансовият директор ще ме разпъне на кръст“. След трийсет секунди вече си беше записал подробностите около специфичната молба на Лангдън.

— Проблем ли има? — попита Лангдън, който явно не долавяше колебанието и изненадата на издателя около подробностите.

— Не. Просто си мислех, че си в Щатите — отвърна Фокман. — Изненадан съм, че си в Италия.

— Значи сме двама — каза Лангдън. — Още веднъж благодаря, Джонас. Тръгвам към летището.

Американската централа на „НетДжетс“ се намира в Кълъмбъс, Охайо, с пилотски екипи на повикване, които са на денонощно разположение.

Деб Кийр от отдел „Обслужване“ получи обаждане от корпоративен собственик на дял от Ню Йорк и каза:

— Един момент, сър. — Нагласи слушалките си и направи справка с компютъра. — Технически това е полет на „НетДжетс Юръп“, но мога да ви помогна.

Бързо се свърза със системата на „НетДжетс Юръп“ с централа в Пасо де Аркос, Португалия, и провери самолетите им, които се намираха в и около Италия. После каза:

— Сър. Разполагаме със „Сайтейшън Ексел“ в Монако, който може да бъде пренасочен към Флоренция за по-малко от час. Това Устройва ли господин Лангдън?

— Да се надяваме — отвърна човекът от издателската къща. Говореше уморено и малко раздразнено. — Много сме ви благодарни.

— Удоволствието е изцяло наше — отвърна Деб. — Господин Лангдън до Женева ли желае да лети?

— Така изглежда.

Деб започна да пише, после каза:

— Всичко е уредено. Господин Лангдън има потвърждение от летище „Тасиняно“ в Лука, което е на осемдесет километра западно от Флоренция. Отлита в единайсет и двайсет сутринта местно време. Трябва да се яви десет минути преди излитането. Не искате наземен превоз и кетъринг, дадохте ми паспортните му данни, така че всичко е готово. Желаете ли нещо друго?

— Може би нова работа? — със смях каза той. — Благодаря. Много ни помогнахте.

— За нас е удоволствие. Всичко добро.

Деб прекъсна разговора и се обърна към екрана да довърши резервацията. Въведе паспортните данни на Робърт Лангдън и тъкмо се канеше да продължи, когато на екрана ѝ замига предупредителен червен прозорец. Деб прочете съобщението и се ококори.

„Трябва да е някаква грешка!“

Опита се да въведе отново паспортните данни. Предупредителното съобщение замига отново. Същото предупреждение би трябвало да се появи на компютрите на всяка авиокомпания в света, ако Лангдън се опиташе да си резервира полет.

Деб Кийр дълго остана вторачена невярващо в екрана. Знаеше, че „НетДжетс“ се отнасят много сериозно към желанието на клиентите си да останат анонимни, но примигващото предупреждение отменяше всякакви фирмени правила в това отношение.

И Деб Кийр се обади на властите.

Агент Брюдер рязко затвори мобилния си телефон и нареди на хората си да се качват в микробусите.

— Лангдън е в движение — заяви той. — Взема частен самолет до Женева. Излита след по-малко от час от Лука, на осемдесет километра на запад. Ако се размърдаме, можем да стигнем, преди да се е измъкнал.

В същото време наетият фиат се носеше на север по Виа деи Панцани, като се отдалечаваше от Пиаца дел Дуомо в посока към гара „Санта Мария Новела“.

Лангдън и Сиена се бяха снишили на задната седалка, а доктор Ферис седеше отпред с шофьора. Резервацията на полет на „НетДжетс“ беше по идея на Сиена. С малко късмет щяха да заблудят преследвачите достатъчно дълго, за да могат тримата да минат незабелязано през гарата, която в противен случай несъмнено щеше да е пълна с полиция. За щастие Венеция се намираше само на два часа път с влак, а за пътувания в рамките на страната не беше нужен паспорт.

Лангдън погледна Сиена, която наблюдаваше загрижено доктор Ферис. Той очевидно изпитваше болка и дишаше трудно, сякаш го болеше при всяко поемане на дъх.

„Дано да е прав за заболяването си“ — помисли Лангдън, докато гледаше обрива и си представяше всички микроби, носещи се в препълненото купе на малката кола. Дори върховете на пръстите на Ферис изглеждаха подпухнали и зачервени. Лангдън пропъди тревогите от ума си и погледна през прозореца.

На път за гарата минаха покрай грандхотел „Балиони“, който често беше домакин на събития, свързани с ежегодните конференции за изкуство, в които Лангдън участваше всяка година. Когато го видя, Лангдън осъзна, че предстои да направи нещо, което не бе правил никога.

„Напускам Флоренция, без да съм видял Давид“.

Извини се мислено на Микеланджело, обърна поглед напред към гарата… и насочи мислите си към Венеция.