Ад

76.

Циганката, която продаваше венециански маски, си почиваше облегната на стената на базиликата. Както винаги, се беше настанила на любимото си място в малката ниша между две метални решетки в паважа — идеално място, където да остави тежките си стоки и да гледа залеза.

През годините бе виждала какво ли не тук, но шантавото събитие, което се разиграваше в момента и привличаше вниманието ѝ, се случваше не на площада… а под него. Стресната от силния шум в краката ѝ, жената погледна през решетката в тясната дълбока шахта. Прозорецът долу беше отворен и някой пъхаше в шахтата сгъваем стол, който се търкаше в камъка.

За изненада на циганката, столът беше последван от красива жена с руса коса, вързана на опашка. Някой сигурно я повдигаше отдолу и сега тя се провираше през прозореца в шахтата.

Русата жена се изправи, погледна нагоре и се стресна, когато видя циганката да се взира в нея през решетката. Доближи пръст до устните си и ѝ се усмихна. После разгъна стола и се качи на него, като протегна ръка към решетката.

„Много си дребна — помисли си циганката. — И какво всъщност правиш?“

Русата жена слезе от стола и заговори с някого вътре. Макар че едва имаше място да стои до стола, тя се отмести настрани, когато втори човек — този път висок тъмнокос мъж с елегантен костюм — се надигна от мазето на базиликата и се вмъкна в тясната шахта.

Той също погледна нагоре и срещна погледа на циганката през решетката. После двамата с русата жена си смениха тромаво местата, като преплитаха ръце и крака. Мъжът се качи на люлеещия се стол. Беше по-висок и когато се пресегна, успя да издърпа резето под решетката. Застанал на пръсти, опря длани на решетката и натисна. Решетката се надигна на един-два сантиметра, но след това мъжът я пусна.

— Помогни! — извика русата жена на циганката.

„Да ви помогна? — зачуди се циганката: нямаше никакво намерение да се замесва. — Какво правите?“

Русата жена измъкна от джоба си мъжки портфейл, извади банкнота от сто евро и я размаха. Това бяха повече пари, отколкото циганката изкарваше за три дни от маските си. Тя обаче не беше чужда на пазарлъците — поклати глава и вдигна два пръста. Русата жена извади втора банкнота.

Шашардисана от късмета си, циганката кимна неохотно, като се мъчеше да изглежда безразлична, докато хващаше решетката и кимаше на мъжа, за да синхронизират усилията си.

Мъжът забута отново, а циганката задърпа със силните си ръце. Решетката се надигна нагоре… наполовина. И точно когато тя си помисли, че са успели, отдолу се чу силен трясък и мъжът изчезна — полетя надолу в шахтата. Сгъваемият стол се беше свил под краката му.

Желязната решетка моментално натежа и циганката си помисли, че ще ѝ се наложи да я пусне, но обещаните двеста евро ѝ дадоха сила и тя успя да я вдигне и да я подпре със силен звън на стената на базиликата.

Задъхана, циганката надникна в шахтата към оплетените тела и потрошените останки от стола. И когато мъжът успя да се изправи и се изтупа, тя протегна ръка надолу, за да си прибере парите.

Жената кимна с благодарност и вдигна двете банкноти над главата си. Циганката се опита да ги вземе, но бяха твърде далеч.

„Дай парите на мъжа“.

Изведнъж долу настана суматоха — откъм базиликата долетяха гневни гласове. Мъжът и жената се огледаха уплашено.

И настана пълен хаос.

Тъмнокосият мъж клекна и нареди на жената да стъпи в столчето, което беше направил с ръце. Тя се подчини и той я вдигна нагоре. Жената се закатери в шахтата, стиснала банкнотите със зъби, за да освободи ръцете си, докато се мъчеше да достигне ръба. Мъжът я повдигна още… и още… докато пръстите ѝ не се вкопчиха в ръба.

С огромно усилие жената се набра и излезе на площада, сякаш излизаше от плувен басейн. Тикна парите в ръцете на циганката, обърна се и коленичи до шахтата, протегнала ръка към мъжа.

Твърде късно.

Силни ръце в дълги черни ръкави се протягаха в шахтата като пипала на някакво гладно чудовище, сграбчиха мъжа за краката и го задърпаха надолу.

— Бягай, Сиена! — извика мъжът. — Бягай!

Циганката видя как двамата се погледнаха със съжаление… след което всичко приключи.

Мъжът беше вмъкнат обратно в базиликата.

Русата жена се взираше надолу, очите ѝ бяха пълни със сълзи.

— Ужасно съжалявам, Робърт — прошепна тя. И след кратка пауза добави: — За всичко.

В следващия миг скочи и се втурна към тълпата. Русата ѝ опашка се развяваше, докато тя тичаше по тясната алея на Мерчерия дел'Оролоджо, за да изчезне в сърцето на Венеция.