Ад

65.

Тоалетната на скоростния влак беше голяма колкото тоалетната на пътнически авиолайнер — мястото едва стигаше да се обърнеш. Мъжът с обрива завърши разговора с Ректора и прибра телефона в джоба си.

„Земята се е разместила“ — осъзна той. Целият ландшафт изведнъж се беше преобърнал и му трябваше известно време, за да се овладее.

„Приятелите ми вече са мои врагове“.

Разхлаби пъстрата си вратовръзка и се вторачи в пъпчивото лице в огледалото. Изглеждаше по-зле, отколкото предполагаше. Лицето обаче беше последната му грижа в сравнение с болката в гърдите.

Колебливо разкопча няколко копчета и разтвори ризата си.

Насили се да погледне в огледалото… и заразглежда голите си гърди.

„Исусе!“

Черната област растеше.

Кожата в центъра на гърдите му беше станала синкавочерна. Появилото се нощес петно беше с размерите на топка за голф, но вече бе станало голямо колкото портокал. Мъжът внимателно докосна чувствителната плът и трепна.

Забързано закопча ризата си с надеждата, че ще има сили да извърши онова, което трябваше.

„Следващият час ще е най-важният — помисли си той. — Предстои деликатна серия от маневри“.

Затвори очи и се замисли за онова, което трябваше да се случи. „Приятелите ми вече са мои врагове“ — помисли си отново.

Пое няколко пъти дълбоко и болезнено дъх с надеждата, че това ще го успокои. Знаеше, че трябва да остане спокоен, ако иска да запази намеренията си скрити.

„Вътрешното спокойствие е жизненоважно за убедителното представяне“.

Заблудата не му беше чужда, но въпреки това сърцето му биеше лудо. Отново пое дълбок треперлив дъх. „Мамиш хора от години — напомни си той. — Това ти е работата“.

Събра сили и се приготви да се върне при Лангдън и Сиена.

„Последното ми представление“ — помисли си.

Като последна предпазна мярка преди да излезе от тоалетната извади батерията на телефона, за да е сигурен, че вече няма да може да се използва.

„Изглежда блед“ — помисли си Сиена, когато мъжът с обрива се върна в купето и седна с болезнена въздишка на мястото си.

— Всичко наред ли е? — попита го с искрена загриженост.

Той кимна.

— Благодаря, да. Всичко е наред.

Това явно беше цялата информация, която възнамеряваше да сподели.

— Ще ми трябва отново телефонът ви — каза Сиена. — Ако нямате нищо против, искам пак да пусна търсене за дожа. Може би ще успеем да намерим нещо преди да стигнем до „Сан Марко“.

— Няма проблем — каза той, извади телефона от джоба си и погледна дисплея. — Ох, по дяволите. Батерията е паднала. Съвсем е сдала багажа. — Погледна си часовника. — Скоро ще пристигнем във Венеция. Ще се наложи да почакаме.

На осем километра от брега на Италия, на борда на „Mendacium“, фасилитатор Ноултън гледаше мълчаливо как Ректора крачи като затворено в клетка животно. След телефонния разговор колелата в главата му явно се въртяха ожесточено, а Ноултън много добре знаеше, че не бива да произнася нито дума, докато шефът му мисли.

Накрая мъжът със силния загар заговори. Ноултън никога не бе чувал гласа му толкова напрегнат.

— Нямаме избор. Трябва да покажем видеото на доктор Елизабет Сински.

Ноултън остана да седи абсолютно неподвижно — не искаше да показва изненадата си. „Среброкосата? Онази, от която Зобрист се спасяваше цяла година с наша помощ?“

— Добре, сър. Да намеря ли начин да ѝ пратя записа по имейл?

— Не! Не може да рискуваме видеото да стане публично достояние! Това ще предизвика масова истерия. Искам доктор Сински тук колкото се може по-скоро.

Ноултън го зяпна изумен. „Иска да докараме тук директора на СЗО?“

— Сър, нарушаването на протоколите ни за сигурност води до несъмнен риск…

— Направи го, Ноултън! Веднага!