Адвокати и престъпници

15

Мадлин хвана Филип на вратата.

— Ще ми отделиш ли една минута?

— Какво има? — обърна се той, кимайки разсеяно за довиждане на служителите, които бързаха по коридора.

— Следствието е открило някои неща за Джеймс д’Арси, които бих искала да споделя с теб.

— Иди си вземи палтото — рече той. — Ще отидем да пийнем по нещо.

— Веднага се връщам — завъртя се Мадлин.

Петнадесет минути по-късно вече седяха в кафенето на хотел „Уестин Бонавентур“. Филип даде поръчката и се извърна към нея:

— Какво са открили ченгетата?

— Противоречиви неща — въздъхна тя. — Хората с охота говорят за Джеймс д’Арси като известна фигура в обществото. Всички са впечатлени от личния му чар, от загрижеността му за света, от богатството му, от огромната семейна империя и най-вече от фондацията Д’Арси…

— А за личния му живот?

— Тъкмо тук е проблемът — поклати глава Мадлин. — Детективите са останали с впечатлението, че същите тези хора са много по-сдържани, когато говорят за човека Джеймс д’Арси. Практически са проявили към него открита неприязън, дори омраза…

— Омраза? — вдигна вежди Филип.

— Точно така — кимна Мадлин. — Изглежда е имал остър език, често е унижавал служителите си публично…

Филип смукна лулата си, помисли за миг, после попита:

— Нападал е хора, които не са имали възможност да му отвърнат със същото?

— Да. Дребни хора, обикновени служители. Малцината, които са приели да говорят за тази част от характера му, твърдят, че с него е било невъзможно да се общува. Той е издавал заповеди и е изисквал пълно подчинение. Не признавал мнението на никого, бил е злопаметен и не е пропускал да наказва дори най-малката и неволна грешка… — Мадлин замислено прехапа устна и продължи: — Освен това хората се страхуват да говорят за него дори и сега, опасявайки се от отмъщението на семейството…

— Значи е бил доста по-различен от усмихнатия филантроп, когото виждахме по телевизията…

— Да. Това е бил един старателно изграждан имидж, зад който обаче се крие доста различен човек. Един от служителите в компанията споделил пред следователите, че някакъв доставчик дръзнал да обиди Д’Арси пред двама от подчинените му. Отмъщението на Джеймс било страшно. Съсипал горкия човечец, не се спрял пред нищо. В крайна сметка онзи изгубил всичко — бизнес, дом, обществени контакти…

— Значи имаме работа с доктор Джекил и мистър Хайд, а?

Тя само кимна с глава.

— Възниква един логичен въпрос — продължи Филип. — Дали някой от всичките тези хора го е мразел достатъчно силно, за да го убие?

— Точно това се опитваме да установим.

Той разклати чашата в ръката си, ледените кубчета тихо звъннаха.

— Значи ти решително търсиш връзка между Томи и някой неизвестен подстрекател, така ли?

— Абсолютно. Двамата с Боуър сме убедени, че Томи не е планирал престъплението сам. Има съучастник, а може би и съучастници…

— Допускаш трио?

— Защо не? Според достоверни източници Тео д’Арси е единственият член на фамилията, който е приел човешки Сандра. Кой беше написал мъдрата сентенция, че „алчността си ляга със странни партньори“?

— Не помня — засмя се той. — Но е бил абсолютно прав. — Очите му пробягаха по лицето й. — Как са момчетата?

— Добре — усмихна се тя. Приятно е да имаш за шеф човек, който не забравя и личния ти живот, онзи извън стените на прокуратурата. — Кени членува в Лигата на малчуганите и аз съм принудена да им търся свободни паркинги за игра… Джуд е затънал в тайнството на музиката. Уредбата му дъни ден и нощ, освен това е барабанист в някакъв състав… Имам чувството, че ще се побъркам от шума, който се вдига в къщата. — Пръстите й шеговито разтъркаха слепоочията.

Филип разбиращо се усмихна.

— Сам редовно ли ги взема?

— За съжаление, не — въздъхна тя, лицето й помръкна, като си спомни колко разочароващо се държи с момчетата бившият й съпруг. Обзе я чувство на срам пред Филип, чиято съпруга беше починала, без да го дари с деца. Той с положителност би бил прекрасен баща. — По всичко личи, че все по-малко се интересува от тях… А когато все пак ги вземе, компания им прави 19-годишната му любовница…

— О, така ли?

Забелязала любопитството му, тя въздъхна от досада. Вероятно си мисли, че ревнувам…

— Не става въпрос за мен, Филип — поясни. — Става въпрос за момчетата… Те не одобряват подобно поведение…

Раменете му се отпуснаха заедно с едва чута въздишка:

— Разводът винаги е за сметка на децата…

— Така е. Аз предварително знаех, че по отношение на мен Сам ще бъде егоист, но никога не съм допускала, че ще бъде същият и спрямо децата…

— Съжалявам — промълви Филип и докосна ръката й.

Мадлин му хвърли изпълнен с благодарност поглед. Какъв добър човек!

— Благодаря, Филип. Нямах намерение да ти досаждам с моите истории…

— Аз пък нямаше да те питам, ако не исках да ги чуя — сериозно отвърна той.

Диксън паркира пред къщата на Д’Арси, приглади коси в огледалцето за обратно виждане и слезе от колата. На прага вече го очакваше Артър, икономът на фамилията. Поздрави го с леко кимване на глава и го поведе към втория етаж, където бяха покоите на Абигейл.

— Диксън, радвам се да те видя — поздрави го възрастната дама и подаде страната си за целувка.

— Аз също, Абигейл — приведе се над нея той. — Надявам се, че се чувстваш добре…

— Точно така — кимна тя, в гласа й прозвуча обичайната твърдост. Ръката й махна по посока на красивия диван. — Моля, настанявай се. Да ти предложа ли нещо за пиене?

— Не, благодаря — кръстоса крака той. — Отбих се съвсем за малко…

— Радвам се, че си тук. И искам да ти благодаря за подкрепата, която оказваш на Тео. Той трудно понася смъртта на брат си.

— За всички ни е така — кимна Диксън. — Надявам се, че наистина мога да му помогна…

— Трябва да се върви напред. Точно това би поискал от нас Джеймс…

Диксън кимна, отново впечатлен от душевната сила на тази жена.

— И тъй, казвай какво те носи насам…

— Искам да си поговорим за Тео.

— Нещо не е наред? — вдигна вежди Абигейл.

— Става въпрос за завещанието на Джеймс.

— Ясно — кимна тя и умните й тъмни очи пробягаха по лицето му.

— Тео е дълбоко убеден, че Джеймс е направил ново завещание малко преди смъртта си — поясни Диксън.

— Разбрах — кимна възрастната дама. — Но не съществуват никакви доказателства в подкрепа на това убеждение.

Той се поколеба за миг, после реши да говори открито.

— Имаш ли доверие на сина си, Абигейл? Имам предвид истинско доверие?

Тя потрепна, сякаш готова да накаже безцеремонността му, после се овладя и кимна с глава:

— Разбира се.

Диксън прекрасно съзнаваше, че Абигейл не е от хората, които могат да бъдат поучавани, но въпреки това продължи:

— Защо тогава не подкрепиш намеренията му да оспори завещанието? Нали това е искреното му желание?

— Защото от подобен акт не очаквам нищо добро.

— Но ако се окаже, че…

— Не съм свършила — вдигна ръка тя и той прехапа език. — Може би Джеймс наистина е имал намерение да промени завещанието си. Никой не може да го потвърди или отхвърли. Но той с положителност си е останал само с намерението. В противен случай несъмнено би се посъветвал с мен…

— Значи допускаш, че е възможно…

— Всичко е възможно. Синът ми беше зрял човек, Диксън. Но въпреки това обсъждаше с мен всички по-важни въпроси. Като например предбрачния си договор със Сандра, също и завещанието, което направи, след като сключиха брак…

Диксън направи опит да скрие изненадата си. Тео никога не беше споменавал, че Джеймс и Абигейл са обсъждали тези въпроси.

— Не знаех това — призна на глас той.

— Джеймс държеше на моето мнение, защото имаше чувството, че слуша мнението на Уилям, покойния си баща… — Главата й леко се вирна при споменаването на съпруга й. — Ние с него бяхме изключително близки…

Всичко това представляваше допълнително усложнение за Диксън. Абигейл е твърде упорита и своенравна, за да си позволи да я превърне във враг. Същевременно обаче никак не му се искаше да се откаже от своите намерения. Просто залогът бе твърде висок. Той прочисти гърлото си.

— Разбирам те много добре, Абигейл… Сигурен съм, че в думите ти се съдържа чистата истина.

— Тогава защо продължаваш да подтикваш Тео към тази глупост? — остро попита Абигейл.

Настроението му се помрачи. Нещата очевидно поемаха в неблагоприятна посока и Тео май ще получи единствено трохи… Не, това не бива да става! Би се отразило пагубно и върху собствената му кариера! От гърдите му се откъсна дълбока въздишка, очите му се заковаха в лицето на старата дама.

— Защото аз видях новото завещание с очите си! — Направи многозначителна пауза, после добави: — Подписано пред двама свидетели…

За пръв път от началото на разговора Абигейл показа признаци на изненада. Веждите й се извиха като дъги, очите й станаха твърди.

— Двама свидетели? Тео не ми е споменавал подобно нещо…

— Пожела засега да изчакаме…

— Защо?

— Първо, за да видим дали завещанието няма да се появи. Второ, искахме да ти дадем време да се съвземеш от шока. Трето, защото се надявахме, че всички ще изпълнят волята на Джеймс, без да се стига до съдебни дела. Но това, последното, очевидно няма да стане…

Тя отпусна ръце в скута си. На лицето й се появи презрителен израз.

— Ясно…

— Като адвокат аз отлично съзнавам колко неприятно е едно оспорване на завещанието — подхвърли той. — По време на подобни дела излизат на бял свят доста интимни тайни…

— Това аз няма да допусна! — изправи гръб Абигейл. — Кои са твоите тъй наречени свидетели?

— Съжалявам, не помня — поклати глава той.

— Поведението ти става все по-неадекватно, Диксън! — изгледа го с хладно презрение тя. — Настоявам незабавно да чуя имената на свидетелите!

— За съжаление не ги помня, вероятно защото ми бяха напълно непознати…

— Тогава ще е най-добре да се обадим на Чарлс.

— Не! — повиши глас той. — Не искам Чарлс да се забърква в тези неща!

— Диксън, аз съм от хората, които не се спират пред нищо!

— Съжалявам. Правя всичко възможно да си спомня… Дано през това време се появи въпросният документ… — Изправи се, окачи на лицето си любезна усмивка и се насочи към вратата. — Благодаря за времето, което ми отдели, Абигейл.

Когато видя Диксън да излиза от вратата на дома си, Тео се изненада, после върху лицето му се изписа загриженост.

— Какво става?

— Току-що разговарях с майка ти — поясни Диксън. — Налага се да ти изложа някои факти като адвокат на клиент…

— Казвай!

— По всичко личи, че майка ти, моят баща и най-вече Чарлс не желаят ти да поемеш попечителството върху състоянието на фамилия Д’Арси!

— Какво искаш да кажеш?

— Стигнах до убеждението, че един от тях притежава новото завещание! — изпъна рамене Диксън. — Но по лични, напълно егоистични подбуди са решили да го скрият и да изпълняват клаузите на старото!

Тео пребледня и с несигурна крачка се насочи към дивана във входния вестибюл.

— Страхувам се, че нищо не разбирам — промърмори той.

Диксън се насочи към барчето в ъгъла.

— Мисля да си сипя едно питие. За теб?

— За мен двойно — въздъхна Тео.

Диксън напълни две чаши с неразреден алкохол и седна до Тео.

— Време е да преминеш в настъпление — рече той.

— Ще ми обясниш ли какво точно имаш предвид?

— Трябва да се държим така, сякаш новото завещание е официално заведено. Точка. Фактически това означава, че аз съм го виждал с очите си…

— Какво би постигнал с подобно твърдение?

— Това се нарича „юридическа фикция“. Целта е да притиснем в ъгъла хората, които не желаят да признаят съществуването на ново завещание. Друг начин няма.

— Нещо не мога да следвам мисълта ти…

— Всичко е една юридическа еквилибристика, но в общи линии се свежда до следното: след като не разполагаме с действителния документ, ние трябва да поддържаме становището, че сме го виждали с очите си и познаваме свидетелите, пред които е бил подписан. От това автоматически следва, че липсата на въпросния документ е свързана с неговото умишлено унищожение…

— Чакай, чакай… Това означава, че възнамеряваш да прибегнеш до една лъжа, облечена в юридическа форма, така ли?

— Точно така. Няма да навлизам в повече подробности, но само подобно поведение може да ни донесе успех.

— Разбирам. А от мен ще поискаш да потвърдя тази лъжа.

— Не — поклати глава Диксън и стана на крака. — Тя ще прозвучи по-убедително, ако я изкаже външен, незаинтересован човек… — Изгледа Тео от горе надолу и тихо попита: — Имаш ли ми доверие?

— Разбира се, и ти знаеш това.

— Добре. Тогава остави нещата в мои ръце. Ако някой започне да те разпитва, ще кажеш да се обръщат към мен като твой юридически съветник. Независимо дали този някой е майка ти, Виктория, Франклин или Чарлс… Искам да бъдеш твърд и да не обсъждаш въпроса с когото и да било.

— Но нали сам каза, че в този случай не можеш да бъдеш мой представител? — вдигна вежди Тео. — Конфликт на интересите, или нещо от тоя сорт…

— Точно така. Утре ще ти намеря външен адвокат. Пред него ще дам клетвени показания и колелото ще се завърти.

— Не виждам как ще…

— Зная какво върша, Тео! — прекъсна го с категоричен тон Диксън. — Това е често срещана маневра в юридическата практика. Благодарение на нея оставаме в играта. Не се безпокой, ще се справя добре…

В очите на Тео остана недоверието и Диксън настоятелно добави:

— Ще се погрижа за всичко, няма за какво да се тревожиш. Тази игра е нещо обикновено в съдебната практика.

Чарлс изслуша Абигейл, затръшна слушалката и забързано се насочи към кабинета на Диксън. Секретарката каза, че още не се е появил.

— Съобщете ми, като дойде! — сухо заповяда той и се върна в кабинета си.

Един час по-късно зет му излезе от асансьора на двадесет и шестия етаж, точно когато Чарлс минаваше оттам.

— Да не би да си ми организирал официално посрещане? — язвително се усмихна Диксън. — Излишен труд…

— Време е да поговорим.

— Разбира се, защо не? — небрежно кимна Диксън и го последва към ъгловия кабинет. Затвори вратата зад гърба си и подхвърли: — Хайде, почвай!

Чарлс направи усилие да се държи любезно.

— Не искаш ли преди това едно питие?

— „Краун Роял“, без лед.

Чарлс напълни две чаши и подаде едната на Диксън.

— Вътре няма отрова, нали?

— Опитай една глътка. Ако до две минути не се строполиш, спокойно можеш да изпиеш и останалото…

— Много смешно! — процеди Диксън и потопи пръст в чашата.

— Ето вземи — не успя да скрие изненадата си Чарлс. — Изпий моето…

Диксън се поколеба, после поклати глава и отпи голяма глътка.

Какъв задник, въздъхна в себе си Чарлс и вдигна глава.

— Ако с това приключихме предварителните любезности, нека преминем на въпроса. Предлагам да говорим открито, така ще е по-добре и за двамата…

— Още не съм в течение на темата, която ще обсъждаме — изгледа го подигравателно Диксън. — Нашите различия по завещанието на Джеймс, състоянието на фондацията и „Д’Арси къмпани“ или бъдещето на нашата любима фирма? — Иронията му се стопи, в гласа му прозвуча открита враждебност. — Не е много забавно, нали? Особено като се замисли човек по колко много въпроси сме на различни мнения… Май се превръщаме в открити врагове… Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че „забавно“ едва ли е точната дума. В нашите различия няма нищо забавно… — Чарлс отпи една глътка и се замисли. Търсеше начин да повдигне въпроса за завещанието, без Диксън да разбере за обаждането на Абигейл.

— Независимо от твоето убеждение, аз съм готов да се закълна, че никога не съм виждал новото завещание на Джеймс… Той действително спомена пред мен за евентуални промени, но нищо не беше решено окончателно…

— Какви промени? — погледна го с интерес Диксън.

— Главно в предбрачния му договор — отвърна Чарлс. — Но аз го разубедих…

— Не мога да си представя по-голяма глупост от страна на Джеймс — кимна Диксън. — Друго?

— Имаше идеи във връзка с компанията и фондацията… Искаше да даде по-важна роля на Тео в тяхното управление. Помоли ме да помисля в тази насока и да направя конкретни предложения…

— Само роля, така ли?

— Това бяха неговите думи.

— Е, хубаво — проточи Диксън. — Но защо мислиш, че ново завещание не съществува, само защото ти не знаеш нищо за него?

— Не съм казал подобно нещо — поклати глава Чарлс. — Може и да съществува, но къде? Аз нямам никаква представа, а ти?

— Ако имах, ти отдавна щеше да знаеш — отвърна с нотка на горчивина Диксън.

— В такъв случай не е ли по-добре да се съсредоточим върху конкретните неща, които трябва да направим в компанията и фондацията, вместо да си губим времето с глупости?

— С една дума да си гледаме работата, а?

Чарлс долови горчивината в гласа на зет си, но въпреки това продължи:

— Според мен сме длъжни да работим в тази посока. Продажбите на „Д’Арси къмпани“ все още са нестабилни. А ние с теб трябва да изгладим различията си, в името на тази фирма, в името на нашите партньори…

— Лошо ми става от вечната ти загриженост за фирмата! — отвърна гневно Диксън. — Тя е и моя фирма, забрави ли? Тя е създадена от моя баща и един ден ще премине в моите ръце!

— Не мислиш ли, че решението за това ще вземат нашите партньори? — спокойно го изгледа Чарлс.

— Точно така — тръсна глава Диксън. — Ще го вземат, като му дойде времето. И ще изберат мен! Кръвта вода не става, приятелю. Нашите партньори знаят това и ще бъдат на моя страна!

— Прекрасно, тогава да не обсъждаме повече този въпрос. Предлагам да поговорим за Тео. Имам искреното желание да го въведа в управлението на компанията…

— Голяма работа!

— Хайде да престанем с глупостите! — повиши тон Чарлс за пръв път от началото на разговора. — Ти прекрасно знаеш, че нямаш юридически основания за оспорване на завещанието на Джеймс! В най-добрия случай Тео е получил устно уверение за нещо ново, но то няма никаква сила, след като го няма черно на бяло, нали?

— Точно тук грешиш, драги зетко! Аз видях документа със собствените си очи, подписан в присъствието на двама свидетели! — В очите на Диксън се появи триумфиращ блясък.

— Това е лъжа!

— Не, не е…

— Кои са тогава тези тайнствени свидетели?

— Не мога да си спомня имената им — отвърна Диксън. — Но не се тревожи, и това ще стане…

— Ти си лъжец! — заби пръст в гърдите му Чарлс. — Цялата тая история сте я изфабрикували двамата с Тео!

— Но ти ще трябва да го докажеш, нали? — ухили се цинично Диксън и тръгна към вратата. — Ще се видим в съда, господин адвокат!

Вратата се затръшна зад гърба му.

Преди да отлети обратно за Тексас, Майлс Кънингам разказа на дъщеря си за срещата с Франклин Манинг. Въпреки убеждението му, че Франклин ще вземе предвид неговото мнение, в душата на Лорин остана несигурността.

Господи, въздъхна тя. Номерът трябва да мине, особено след като татко е предложил международния си бизнес на фирмата. Този бизнес означава много пари, милиони долари годишно. Ако това не впечатлява стария козел, с положителност би впечатлило някой друг, по-практичен член на управата… Ножът за разтваряне на писма бавно се въртеше между пръстите й. Изведнъж спокойствието я напусна, тялото й възбудено се приведе напред.

— Разбира се! — възкликна на глас тя. — Как не се сетих досега?

Скочи и излезе в коридора, токчетата й забързано зачукаха по посока на стълбището за горния етаж. Чу затръшването на някаква врата, в следващия миг видя зачервеното лице на Диксън, който току-що беше напуснал кабинета на Чарлс. Отлично. Диксън положително ще знае как да използва офертата на баща й, при това по най-добрия начин и за двамата…