Адвокати и престъпници

9

— До утре следобед тези договори ще бъдат готови — усмихна се Лорин Кънингам.

Арнолд Миндъл — съдружникът, който отговаряше за сделките с недвижими имоти в „Манинг & Андерсън“ и пряк началник на Лорин, се облегна назад в коженото кресло, а на лицето му се появи недоволно изражение.

— Твърде късно — промърмори той. — Трябват ми сутринта.

Лорин се втренчи в него. Не можеше да бъде наречен дебел, въпреки излишните килограми. Те просто придаваха пълнота на красивото му лице с леко подпухнали очи, което част от сътрудничките в офиса намираха дори секси. Стисна зъби и направи опит да отговори любезно:

— Но вие току-що ми ги възложихте…

— Нямаше друг начин — сви рамене Миндъл. — Предполагам, че ще се наложи да поработиш на лампа…

В душата й проблесна гневна светкавица, но красивото й лице остана безизразно. Розовата рокля подчертаваше ярко женствеността й, гърдите правеха съблазнителна извивка под дълбоко изрязаното деколте. Мнозина твърдяха, че прилича на младата Рита Хейуърт и на чара й не може да устои нито един мъж. С изключение на този, който седеше насреща й…

Господи, през последните две седмици вече за четвърти път ме кара да работя извънредно, въздъхна тя. Направо ще ми съсипе личния живот! Мразеше Арнолд, особено след като случайно дочу какво е мнението му за нея, изказано пред един от колегите в коридора: „Лорин е лишена от инициатива и не е склонна да даде нещо повече от това, което влиза в рамките на работното време…“. А за какво трябва да го дава? Сега обаче нямаше друг избор, освен да се подчини. Нали предстоеше обсъждането на кандидатурите за съдружник?

— Добре — сладко се усмихна тя. — Ще ги имате сутринта. — Само от леко пребледнялото й лице личеше колко е ядосана.

— Знаех, че мога да разчитам на теб — насмешливо я изгледа Арнолд.

Копеле мръсно, помисли си тя. Притискаш ме до стената, но един ден всичко ще ти се върне тъпкано! Вдигна глава и гордо напусна прекрасно подредения ъглов кабинет, задръстен от антични произведения на изкуството. Мина покрай тапицираните с кожа врати на останалите съдружници и пое по дългия, застлан с мокет коридор.

— Лорин, ела за малко — повика я Кейт.

— Само за секунда — спря се на вратата й Лорин.

— Как вървят нещата?

— Работя по много интересен случай — отвърна тя. Проклета да бъда, ако й дам възможност да ме гледа отвисоко!

Телефонът на бюрото издрънча.

— Само минутка — погледна я Кейт, прикрила мембраната с ръка.

Лорин кимна и пристъпи навътре. Обзавеждането в кабинета на Кейт не се отличаваше от това в нейния, но беше решено в друга цветова гама. Действителната отлика идваше от картините, цветята и личните вещи, чрез които всеки юрист тук се стремеше да подчертае своята индивидуалност. В това помещение всичко беше в бяло, черно и бежово, цялата стая беше отрупана със саксии в най-различна форма, върху бюрото имаше ваза със свежи цветя.

Кабинетите на асоциираните партньори придобиват истинска индивидуалност, едва когато притежателите им станат част от фирмата, помисли Лорин. Само съдружниците разполагат с достатъчно средства за обзавеждане според личния си вкус. Въпреки че и Кейт беше асоцииран партньор в „Манинг & Андерсън“, тя ръководеше самостоятелен отдел и по тази причина кабинетът й се намираше на етажа на съдружниците. Факт, който Лорин никак не харесваше. Положението на Кейт във фирмата беше за завиждане и това щеше да стане още по-явно, ако Чарлс Римън поеме президентския пост след оттеглянето на Франклин Манинг.

Единствената надежда на Лорин беше в Диксън, тя горещо се надяваше, че кръвната връзка ще натежи при избора на нов президент. Диксън открито ненавижда Чарлс, а веднъж и самата Кейт й довери, че Диксън не обича и нея. Мислите на Лорин потекоха в тази посока. Дали пък няма да успее да убеди Диксън, че именно тя е най-добрият избор за вакантното място на съдружник? Заслужава си да опита…

— Извинявай — остави слушалката Кейт. — Непрекъснато ми звънят във връзка с Джеймс д’Арси. Предполагам, че и на теб…

— О, да — кимна Лорин, която за нищо на света не би признала, че клиентите рядко я търсят по телефона. Арнолд умишлено я държеше в изолация, по този начин й отмъщаваше за богатството и връзките на баща й, благодарение на които тя получи място в „Манинг & Андерсън“. — Чарлс сигурно е изнервен от слуховете, появили се след смъртта на Джеймс…

— Доста е разтревожен — кимна Кейт.

Забелязала безпокойството в очите й, Лорин понечи да подсвирне. Я виж колко е загрижена за покровителя си!

— Джеймс носеше доста пари на фирмата — отбеляза на глас тя.

— Сигурна съм, че семейство Д’Арси ще продължи да ползва услугите ни — отвърна Кейт.

— Човек никога не знае — проточи Лорин и със задоволство отбеляза загриженото изражение, появило се върху лицето на приятелката й. — Май ще е по-добре да тръгвам — въздъхна тя. — Арнолд пак ми възложи една спешна задачка… Чао, ще се видим по-късно.

Продължи до дъното на коридора и започна да се спуска по широкото стълбище с бронзови парапети, което водеше към долния етаж. Там й се наложи да прекоси още един безкрайно дълъг коридор, преди да стигне до собствения си кабинет. Мразеше дупката, в която я бяха натикали, тук винаги се чувстваше като сираче.

Затръшна вратата зад гърба си, най-сетне получила възможност да даде воля на гнева, който кипеше в душата й.

— Мамичката им на Арнолд и Кейт! — просъска тя. — Мръсни гадини, бих могла да ги убия!

Папката с непопълнените договори полетя към дивана.

— Ценя високо подкрепата ти — промълви Диксън и попипа изтъняващата си коса. Сякаш искаше да се увери, че все още е на главата му.

— Можеш да разчиташ на мен — отвърна Арнолд Миндъл, стана и се насочи към вратата.

Диксън го изчака да излезе и се облегна назад. За пръв път от доста време насам се почувства добре. Беше изложил мнението си задълбочено и подробно, а Арнолд го подкрепи изцяло. Той също виждаше изгодата от евентуалното обединение с нюйоркската адвокатска фирма. В допълнение го увери, че е изцяло на негова страна в предстоящия избор на президент. Това беше наистина добра новина. Арнолд се ползваше с авторитет сред останалите съдружници и откритата му подкрепа за Диксън не можеше да не им повлияе.

Същевременно Диксън си даваше сметка, че част от съдружниците в „Манинг & Андерсън“ са склонни да го подкрепят единствено поради убеждението си, че у Франклин Манинг ще заговори гласът на кръвта и в крайна сметка той ще отстъпи поста на сина си. Слава богу, че баща му никога не изпусна контролния пакет акции на фирмата, който си оставаше семейна собственост. Този факт също щеше да окаже влияние в тежката борба с онзи хитрец зет му…

Ако Чарлс не се държи както подобава, като нищо може да се окаже изтласкан от ръководния си пост във фирмата, въздъхна Диксън и на лицето му се появи самодоволна усмивка. Беше твърдо решен да покаже на този слагач кой командва парада…

Завъртя се заедно със стола си, в главата му започна да се очертава стратегията на предстоящата битка. Задължително условие за победа в тази битка бе компрометирането на Чарлс в очите на Франклин Манинг. За целта Диксън възнамеряваше да следи зет си отблизо, нещо дълбоко в душата му го правеше уверен в успеха…

— Какво става? — вдигна глава детектив Боуър.

Партньорът му Доналдсън току-що беше затръшнал вратата и бързаше към него със зачервено от възбуда лице.

— Справката потвърди, че Томи Бартоломю живее на посочения адрес в Нортридж — съобщи Доналдсън. — Но най-интересното е, че има досие. Осъден условно по обвинение в опит за измама при придобиване на недвижим имот.

— Така ли?

— Точно така — кимна Доналдсън. — Измамил някаква бабичка и й отмъкнал парите…

— Интересно — промърмори Боуър. — Много интересно!

— Но това не е всичко — тържествуващо се усмихна младият му партньор.

— Хайде, казвай! — погледна го с неподправен интерес Боуър.

— Томи Бартоломю кара бял мустанг последен модел и регистрационните му номера съдържат комбинацията HKB…

Боуър подскочи толкова рязко, че разля част от кафето по панталона си.

— Да не си правиш майтап?!

— Нищо подобно — отвърна партньорът му. — Предполагам, че дойде времето да си побъбрим с тоя приятел…

— Да вървим! — изръмжа Боуър и се втурна към изхода.

Тридесет минути по-късно показалецът му натисна звънеца на адреса на Бартоломю. Наложи му се да повтори упражнението няколко пъти, преди отвътре да се разнесе приглушен глас:

— Кой е?

— Полиция, отворете.

Ключалката изщрака, в процепа се появи лицето на красив младеж, някъде около тридесетте. Върху челото му падаха кичури светла коса — от онзи тип, който някои хора наричат пясъчна. Дълбоко хлътналите кафяви очи гледаха мрачно.

— Вие ли сте Томи Бартоломю?

— Да.

Доналдсън му показа значката си.

— Може ли да влезем?

— Заповядайте — въздъхна Томи Бартоломю, отвори вратата на малкия апартамент и им направи място да минат. В ръката му димеше цигара.

Боуър влезе пръв в оскъдно мебелираното помещение. Обхвана го с един бърз поглед и поиска да види шофьорската книжка на младежа. Томи пристъпи към масата в ъгъла, взе портфейла си и извади книжката.

Доналдсън си записа данните, а Боуър започна с въпросите:

— Каква марка кола притежавате?

— Мустанг.

— Номер?

— Четири, пет, три, HKB — отвърна Томи и нервно почеса брадичката си. — Хей, какво става?

— Разполагаме с информация, че в понеделник вечерта кола като вашата е станала причина за пътнотранспортно произшествие.

— Не съм правил никаква катастрофа.

— Къде бяхте в понеделник вечер, между шест и полунощ? — хладно го изгледа Боуър.

— У дома… Или може да съм отскочил до бара на ъгъла, който посещавам често… Да, точно така. Отбих се там някъде около четири. Изпих няколко бири, но ми стана кофти… Някой ме доведе у дома, след това не съм излизал…

Доста хлабава история, помисли си Боуър.

— Някой може ли да потвърди думите ви? — попита на глас той.

— Това пък за какво?

— Отговорете на въпроса — намеси се Доналдсън.

— Не мога да се сетя за никой познат — сви рамене Томи. — С изключение на бармана…

— Как се казва този бар? — попита Боуър.

Томи обясни.

— Кой ви доведе у дома?

— Чакайте да видим… Да, мисля, че името му е Винсънт. Никога преди това не съм го виждал. Заспах като труп… А като се събудих, имах ужасно главоболие… От тогава насам непрекъснато повръщам, вероятно съм хванал грип…

— Можем ли да се поогледаме?

— Ами… Не съм много сигурен. — Томи колебливо ги изгледа, пръстите му нервно смачкаха цигарата в пепелника. — Всъщност какво търсите? Аз не употребявам наркотици…

— Искаме да огледаме обстановката — поясни Боуър. — Това ще ни помогне да повярваме на историята ви…

— Не — поклати глава Томи. — Мисля, че няма да стане…

— Добре тогава — въздъхна Боуър, решил да премине на твърдия вариант. Хвърли бегъл поглед на Доналдсън и младият полицай изпъчи гърди.

— След малко ще се върнем със заповед за обиск — изръмжа заплашително Доналдсън. — И няма да ни се сърдите, ако обърнем всичко наопаки.

— Заповед за обиск? — В очите на Томи се появи страх.

— Всичко зависи от вас — отвърна Доналдсън, измъкна от чантата си формуляр за доброволен обиск и му го подаде. — Ако подпишете това, нещата няма да стигнат дотам…

Ще клекне, прецени Боуър, докато Томи разглеждаше формуляра. Повечето клякат. Томи огледа намръщените им лица, после се подписа и отвори вратата на спалнята.

Боуър влезе пръв, а Доналдсън неволно сбърчи нос от вонята, която го лъхна. В стаята миришеше на повръщано, леглото беше неоправено, по пода се валяха дрехи.

Боуър се насочи към купчината бельо до прозореца. Край нея имаше чифт ботуши. Той ги взе в ръце и огледа калните им подметки.

— Кога за последен път сте ги обували?

— В понеделник вечерта.

— Доста са кални… Къде бяхте?

— Нали вече ви казах? Изпих няколко бири в кръчмата и това е последното, което си спомням…

— Може ли да ги вземем? — небрежно попита Боуър. — Трябва да направим някои анализи…

Томи се поколеба, а Боуър хвърли красноречив поглед на партньора си: „Покажи му къде зимуват раците…“.

Доналдсън изпъчи гърди и пристъпи напред, под ръкавите му заиграха мускулите.

— Добре, вземете ги — промърмори Томи.

Боуър не можеше да повярва на късмета си. Ако това хлапе беше казало „не“, той просто нямаше какво да стори. Щеше да се наложи да вади заповед за обиск, а дотогава ботушите положително щяха да бъдат старателно почистени. Пристъпи към издрасканата масичка и започна да рови из струпаните върху нея хартии и разписки. Една от тях беше издадена от мотел „7-П“, под нея се показа разписка от бензиностанция на „Юниън ойл“. До двете смачкани банкноти от по един долар и пръснатите в безпорядък монети имаше прегънат на четири лист хартия.

Боуър понечи да го разтвори, но Томи нервно пристъпи напред:

— Дайте ми го!

Без да му обръща внимание, Боуър разгъна листа и прочете съдържанието му: „Това са парите, които ти обещах. С обич: Сандра“.

Джакпот, рече си Боуър и усети как нервите му се стягат.

— Какво означава тази бележка?

— Просто бележка. От една приятелка…

— Познавате ли жена на име Сандра д’Арси?

Лицето на младежа стана загрижено.

— Какво ви интересува това?

Огромната лапа на Доналдсън тежко легна върху рамото му.

— Въпросите задаваме ние, приятелче. Ти само отговаряш.

Боуър пристъпи крачка напред. Опасяваше се да не прекалят, имаше нужда от леко сплашване и нищо повече.

— Вижте какво — загрижено промълви той. — Нещата са доста сериозни. Съветвам ви да ни окажете нужното съдействие. В противен случай… — Ръцете му безпомощно се разпериха. — В противен случай ще бъдем принудени да ви откараме в управлението и да ви подложим на официален разпит!

Томи отмести уплашения си поглед от Доналдсън и го спря върху лицето на Боуър. Личеше, че мисли напрегнато. Най-сетне от устата му излетя примирена въздишка.

— Какво искате да знаете?

Боуър се отпусна. Номерът с доброто и лошото ченге както винаги излезе успешен.

— Познавате ли жена на име Сандра д’Арси? — повтори въпроса си той.

— Да.

— Къде се запознахте с нея?

— В курса по аеробика.

— Адрес? Точна дата? — изстреля Боуър.

— Занятията се провеждат три пъти седмично, в понеделник, сряда и петък. Между два и три следобед… — После Томи съобщи адреса на салона за упражнения.

— Срещате ли се с въпросната дама и извън занятията?

— Да, понякога…

— Близки ли са отношенията помежду ви?

Кафявите очи на Томи се присвиха.

— Какво би трябвало да означава това?

— Знаете какво — намигна му приятелски Боуър. — Нещо по-така…

— Ние… Ние сме само приятели… — Томи сграбчи пакетчето от масата и измъкна една цигара. Запали и напълни дробовете си с дим.

— Спиш ли с нея? — ледено попита Боуър, без да го изпуска от очи.

Томи се поколеба и Боуър отново погледна към Доналдсън.

— Избирай — изръмжа едрият полицай. — Или ще ни кажеш истината сега, или ще сториш това по-късно, в управлението!

Стиснал цигарата между устните си, Томи натика юмруци дълбоко в джобовете на протърканите си дънки.

— Да — отвърна с неохота той. — И какво от това?

— Какво означава бележката? — игнорира въпроса му Боуър.

— Даде ми малко пари на заем… За наема.

— Колко малко?

— Две хиляди долара.

Очите на Боуър скептично пробягаха по стените на занемарения апартамент.

— Колко наем плащаш?

— Две хиляди.

Доналдсън въздъхна от досада и пристъпи напред.

— Съветвам те да не ни занасяш! — заплашително изръмжа той. — В кой апартамент е домоуправителят?

— Добре де — предаде се Томи. — Не е чак две хиляди…

— Колко? — попита Боуър.

— Някъде към петстотин… Но имах и други сметки за плащане…

— Много мило от нейна страна — пристъпи от крак на крак Боуър. — С какво се занимаваш?

— Опитвам се да стана актьор… Не е много лесно.

— Откъде си?

— От Канзас.

— Имаш ли семейство?

— Да. Майка ми и сестра ми живеят в Канзас сити. От доста време не съм ги виждал…

— Там ли си учил?

— Да. Завърших гимназия и влязох в казармата.

— А оттам вероятно те изритаха с почести… — изгледа го внимателно Боуър.

— Без почести. Натопиха ме…

— В какво по-точно? — приятелски попита Боуър.

— Организация на хазарт и събиране на залози — отвърна Томи. — Но не беше точно така. Не съм организирал никакъв хазарт, само казах на момчетата къде могат да хвърлят по някой зар. Началниците обаче имаха нужда от жертва за назидание…

— Лоша работа — въздъхна Боуър. — Някога да си бил арестуван?

— Да.

— За какво?

— Една жена каза, че съм й откраднал парите…

— А как стояха нещата в действителност?

— Беше ужасна грешка и нищо повече. Просто се опитах да й помогна да инвестира… Тя сама ми даде парите и ме помоли да ги вложа в нещо. А после се появи приятелят й и започна да ме заплашва… Не трябваше да се залавям с тая кучка… Първо ми даде парите да ги инвестирам, после ме обяви за крадец!

— Влезе ли в затвора?

— Не. Получих условна присъда с изпитателен срок.

— Още ли тече този срок?

— Не.

— Работиш ли нещо в момента?

— Да. Дребни роли на хонорар…

Боуър бръкна във вътрешния си джоб и му подаде една картичка.

— Съветвам те да не напускаш Лос Анджелис, без да ни се обадиш предварително, Бартоломю — изръмжа заплашително той.

— Да, разбира се — кимна объркано Томи.

Телефонът иззвъня и Сандра д’Арси скочи към слушалката.

— Томи! — извика тя, разпознала гласа насреща. — Вече няколко дни те търся!

— Защо си казала на полицията за мен?

— Нищо не съм им казвала. Вероятно сами са те открили.

— Как така сами? Някой трябва да им е казал!

— Нищо не знам. Разбрах само, че са научили името ти. Идваха ли вече?

— Да. Току-що си тръгнаха…

— Какво им каза? — попита със свито сърце тя.

— Казах, че съм изпил няколко бири в кръчмата, а след това ми е станало лошо и някакъв тип ме е придружил до дома.

— Ясно.

Томи включи новините по радиото и повторно хвана слушалката. Отсреща вдигнаха почти веднага.

— Трябва да ми дадеш още малко време за парите… Знам, знам… Но жената, за която ти казах, има неприятности с ченгетата… Няма значение. Заклевам се, че до края на седмицата ще ги имам. Да, тя обеща да ми помогне… — По лицето му избиха червени петна. — Виж какво! Не съм идиот! Ще ти осигуря тези пари, но ми трябва малко време!