Ана Каренина

I

В края на зимата в къщата на Шчербацки се състоя консилиум, който трябваше да реши в какво положение се намира здравето на Кити и какво трябва да се предприеме, за да се възстановят отслабващите й сили. Тя беше болна и с наближаването на пролетта здравето й се влошаваше. Домашният лекар й предписа рибено масло, след това желязо и най-после лапис, но тъй като нито първото, нито второто, нито третото помогна и понеже той я съветваше напролет да замине за чужбина, извикаха един знаменит лекар. Знаменитият лекар, още млад, много красив мъж, поиска да прегледа болната. Сякаш с особено удоволствие той настояваше, че моминската срамежливост е само остатък от варварството и че няма нищо по-естествено от това един млад още мъж да преглежда младо разголено момиче. Той смяташе това за естествено, понеже го правеше всеки ден и при това, както му се струваше, не чувствува и не мисли нищо лошо, така че срамежливостта на момичето бе за него не само остатък от варварството, но и обида.

Трябваше да се подчинят, защото въпреки че всички лекари бяха учили в едно и също училище, по едни и същи книги и знаеха една и съща наука и въпреки че някои казваха, че тоя знаменит доктор е лош лекар, в къщата на княгинята и в нейния кръг, кой знае защо, смятаха, че само тоя знаменит лекар знае нещо особено и само той може да спаси Кити. След като прегледа и почука внимателно смутената и зашеметена от срам болна, знаменитият лекар грижливо изми ръцете си и остана в гостната да приказва с княза. Князът слушаше лекаря, мръщеше се и покашлюваше. Като преживял доста, умен и здрав човек, той не вярваше в медицината и вътрешно се ядосваше на цялата тая комедия, толкоз повече, че може би само той разбираше напълно причината за болестта на Кити. „Ех, че дърдорко“ — мислеше той, като наричаше с това название от ловджийския речник знаменития лекар и слушаше бръщолевенето му за признаците на болестта на дъщеря му. Между това лекарят едва се сдържаше да не изкаже презрението си към тоя стар богаташ и едва успяваше да слезе до ниското равнище на неговите разбирания. Той разбираше, че няма какво да приказва със стареца и че глава на тая къща е майката. Тъкмо пред нея той възнамеряваше да изсипе бисерите си. В това време княгинята влезе в гостната заедно с домашния лекар. Князът се отдръпна, като се мъчеше да не даде да забележат колко смешна му се вижда цялата тая комедия. Княгинята беше смутена и не знаеше какво да прави. Тя се чувствуваше виновна пред Кити.

— Е, докторе, решавайте съдбата ни — каза княгинята. — Кажете ми всичко. „Има ли надежда?“ — искаше да каже тя, но устните й затрепериха и тя не можа да изрече тоя въпрос. — Е, как е, докторе?…

— Ей сега, княгиньо, да си поприказваме с колегата и тогава ще имам честта да ви кажа мнението си.

— Значи, да ви оставим сами?

— Както обичате.

Княгинята въздъхна и излезе.

Когато лекарите останаха сами, домашният доктор започна плахо да излага мнението си, което се състоеше в това, че има начало на туберкулозен процес, но… и т.н. Знаменитият лекар го слушаше и по средата на обясненията му погледна големия си златен часовник.

— Така — каза той. — Но…

Домашният лекар млъкна почтително, не се доизказа.

— Както знаете, ние не можем да определим началото на един туберкулозен процес, преди да се явят каверни, не може да се каже нищо определено. Но можем да предполагаме. А има указание: лошо хранене, нервна възбуда и пр. Въпросът стои така: когато се предполага туберкулозен процес, какво трябва да се направи, за да се поддържа храненето?

— Но нали знаете, че тук винаги се крият нравствени, духовни причини — с тънка усмивка си позволи да забележи домашният лекар.

— Да, това се разбира от само себе си — отвърна знаменитият лекар, като погледна отново часовника си. — Извинете, направен ли е Яузкият мост, или трябва все още да се заобикаля? — попита той. — А, направен е! Значи, аз мога да отида за двадесет минути. И тъй, ние говорихме, че въпросът стои така: да се поддържа храненето и да се лекуват нервите. Едното е във връзка с другото, трябва да се действува от двете страни на кръга.

— А заминаването в чужбина? — запита домашният лекар.

— Аз съм враг на ходенето в чужбина. И съгласете се: ако има начало на туберкулозен процес, което ние не можем да знаем, заминаването в чужбина няма да помогне. Необходимо е такова средство, което да поддържа храненето и да не вреди.

И знаменитият лекар изложи своя план за лекуване със соденска минерална вода, като я предписваше очевидно защото тя не може да причини вреда.

Домашният лекар внимателно и почтително го изслуша.

— Но в полза на заминаването в чужбина аз бих посочил промяната на навиците, отдалечаването от ония условия, които будят спомени. И после, майката иска това — каза той.

— А! В такъв случай добре, нека заминат; само че тия немски шарлатани ще направят някоя пакост… Трябва да слушат… Е, нека заминат.

Той пак погледна часовника си.

— О! Време е вече. — И тръгна към вратата.

Знаменитият лекар каза на княгинята (чувството на приличие му подсказа това), че трябва да види още веднъж болната.

— Как! Още веднъж да я прегледате! — с ужас извика майката.

— О, не, трябват ми някои подробности, княгиньо.

— Заповядайте.

И придружена от лекаря, майката влезе в гостната при Кити. Отслабнала и зачервена, с особен блясък в очите поради преживения срам, Кити стоеше сред стаята. Когато лекарят влезе, тя пламна и очите й се напълниха със сълзи. Цялата й болест и лекуването й се струваха такова глупаво и дори смешно нещо! Лекуването й се виждаше толкова смешно, сякаш беше сглобяване на парчета от строшена ваза. Сърцето й бе разбито. Защо искат да я лекуват с хапчета и прахчета? Но не биваше да наскърбява майка си, толкова повече, че майката се смяташе виновна.

— Направете си труд да седнете, княжна — каза знаменитият лекар.

Той седна усмихнат срещу нея, провери пулса й и отново започна да задава отегчителни въпроси. Тя му отговаряше, но изведнъж се разсърди и стана.

— Извинете, докторе, но, право да ви кажа, това не ще доведе до нищо. Вие ме питате вече три пъти едно и също.

Знаменитият лекар не се обиди.

— Болезнена нервност — каза той на княгинята, когато Кити излезе. — Впрочем аз свърших…

И пред княгинята, като пред изключително умна жена, лекарят научно определи състоянието на дъщеря й и завърши с наставление как да пие минералната вода, която беше безполезна. На въпроса дали да заминат за чужбина лекарят потъна в размишления, сякаш разрешаваше някой труден въпрос. Най-после той каза решението си: да заминат, но да не вярват на шарлатани, а да се обръщат за всичко към него.

Сякаш нещо весело се бе случило, след като лекарят си отиде. Когато се върна при дъщеря си, майката се развесели, а Кити се престори, че и на нея й е весело. Напоследък често, почти винаги, й се случваше да се преструва.

— Наистина аз съм здрава, maman. Но щом искате да заминем, да вървим! — каза тя и като се мъчеше да покаже, че се интересува от предстоящото заминаване, започна да приказва за приготовленията преди тръгването.

II

След лекаря дойде Доли. Тя знаеше, че тоя ден ще има консилиум и макар че наскоро се бе вдигнала от раждане (в края на зимата тя роди момиченце), макар че тя си имаше много неприятности и грижи, остави кърмачето и болното си момиченце и се отби да научи за участта на Кити, която се решаваше днес.

— Е, какво става? — попита тя, влизайки в гостната, без да свали шапката си. — Всички сте весели. Значи, добре е?

Опитаха се да й разправят какво е казал лекарят, но излезе, че макар лекарят да бе говорил много разбрано и дълго, не можеше никак да се предаде онова, което бе казал. Интересно беше само това, че е решено да заминат в чужбина.

Доли неволно въздъхна. Най-добрата й приятелка, сестра й, заминава. А нейният живот не беше весел. Отношенията й със Степан Аркадич, след като се помириха, бяха станали унизителни. Спойката, направена от Ана, се оказа слаба и семейното съгласие се пречупи пак на същото място. Нямаше нищо определено, но Степан Аркадич почти никога не се свърташе у дома си, пари също почти никога нямаха и Доли постоянно се измъчваше от подозрения в изневяра, макар че вече се стремеше да ги отпъди, понеже се страхуваше от преживените мъки на ревност. Преживяното веднъж първо избухване на ревността вече не можеше да се повтори и дори ако откриеше изневяра, тя не би могла вече да й подействува така, както първия път. Такова откриване на изневяра сега би я лишило само от семейните й навици и затова тя се оставяше да я мамят, но презираше него, а още повече себе си за тая слабост. На всичко отгоре грижите за голямото семейство непрестанно я измъчваха: ту храненето на кърмачето не вървеше, ту бавачката си беше отишла, ту се разболяло, както сега, някое от децата.

— Е, как сте в къщи? — попита майката.

— Ах, maman, малко ли са вашите грижи? Лили се разболя и страхувам се, че е скарлатина. Излязох сега да ви видя, защото ще трябва после да стоя постоянно в къщи, ако, не дай Боже, излезе скарлатина.

След като си бе отишъл лекарят, старият княз също излезе от кабинета си и като подложи бузата си на Доли и поприказва с нея, обърна се към жена си:

— Какво решихте, ще вървите ли? Ами с мене какво ще правите?

— Мисля, че ти трябва да останеш, Александър Андреич — каза жена му.

— Maman, защо татко да не дойде с нас? — попита Кити. — И на него, и на нас ще бъде по-весело.

Старият княз стана и погали Кити по косата. Тя вдигна лице и го погледна, като се усмихваше насила. Винаги й се струваше, че той я разбира най-добре от всички в семейството, макар че приказваше малко с нея. Като най-малка, тя бе любимка на баща си и струваше й се, че любовта му към нея го прави проницателен. Сега, когато нейният поглед се срещна със сините му добри очи, които я гледаха втренчено, струваше й се, че той прониква в душата й и разбира всичко лошо, което става в нея. Тя се изчерви и се протегна към него, очаквайки да я целуне, но той я попипа само по косата и й рече:

— Ах, тия глупави фризури! До истинската си дъщеря не можеш да се докоснеш, а галиш косите на умрели жени. Ами ти, Долинка — обърна се той към по-голямата си дъщеря, — какво прави твоят юнак?

— Нищо, татко — отвърна Доли, която разбра, че става дума за мъжа й. — Все ходи, почти не го виждам — не можа да не прибави тя с иронична усмивка.

— Ами не е ли отишъл още на село да продава гората?

— Не, все се кани.

— Виж ти! — рече князът. — Значи, и аз да се стягам за път? Слушам — каза той към жена си и седна. — А ти, Катя — обърна се той към по-малката си дъщеря, — като се събудиш някой прекрасен ден, кажи си: та аз съм съвсем здрава и весела и ще идем пак с татко сутрин рано да се разхождаме по студа. А?

Изглежда, че това, което каза бащата, беше много просто, но при тия думи Кити се смути и се обърка като заловен престъпник. „Да, той знае всичко, всичко разбира и с тия думи ми казва, че макар да е срамно, трябва да понеса своя срам.“ Тя не можа да се опомни и да отговори нещо. Понечи да заговори, но изведнъж се разплака и изскочи из стаята.

— Такива са твоите шеги! — нахвърли се княгинята върху мъжа си. — Ти винаги… — започна тя укорните си думи.

Князът слуша доста дълго укорите на княгинята и мълчеше, но лицето му все повече и повече се чумереше.

— Тя е за съжаление, горката, за съжаление е, а ти не можеш да разбереш, че й става мъчно при всяко загатване за причината на болката й. Ах, как може човек да се излъже толкова в хората! — каза княгинята и от промяната в тона й Доли и князът разбраха, че говори за Вронски. — Не разбирам как може да няма закони срещу такива долни, неблагородни хора!

— О, да не бях те слушал! — мрачно каза князът, като стана от креслото и сякаш искаше да излезе, но се спря на вратата. — Закони има, майко, и щом ме предизвикваш, ще кажа кой е виновен за всичко: ти, ти и само ти! Закони срещу такива вагабонти винаги е имало и има! Да, ако не беше станало така, както не трябваше да стане, макар че съм стар, бих извикал на дуел тоя франт. Да, а сега я лекувате, мъкнете тия шарлатани.

Изглежда, че князът имаше да каже още много неща, но щом чу неговия тон, княгинята веднага утихна и се разкая, както ставаше винаги при сериозни въпроси.

— Alexandre, Alexandre — пошепна тя, като се поотмести, и се разплака.

Щом тя се разплака, князът също утихна. Той пристъпи до нея.

— Е, стига, стига! Зная, че и на тебе ти е тежко. Какво да се прави? Няма по-голямо нещастие. Бог е милостив… благодари на Бога… — каза той, без да знае вече какво приказва, отвърна на мократа целувка на княгинята, която почувствува на ръката си, и излезе от стаята.

Още щом Кити излезе разплакана от стаята, майчиното чувство на Доли веднага й подсказа, че тая работа е женска и се приготви да я свърши. Тя си свали шапката и като събра моралните си сили, приготви се да действува. Когато майка й се нахвърли върху баща й, тя се опита да я спре, доколкото й позволяваше почтителността на дъщеря. Когато князът избухна, тя мълчеше; срамуваше се заради майка си и изпитваше нежност към баща си за възвърналата се веднага негова доброта; но когато баща й излезе, тя се приготви да направи главното, което бе необходимо — да отиде при Кити и да я успокои.

— Отдавна исках да ви питам, maman: знаете ли, че когато беше тук последния път, Левин е искал да направи предложение на Кити? Той казал това на Стива.

— Е, та какво? Аз не разбирам…

— Но може би Кити му е отказала?… Не ви ли е казала нещо?

— Не, не ми е казвала нито за единия, нито за другия; тя е много горда. Но аз зная, че всичко е от това…

— Да, представете си, ако е отказала на Левин — а тя не би му отказала, ако не беше оня, аз зная… И после той я излъга така ужасно.

На княгинята й бе твърде страшно да си спомня колко много е виновна пред дъщеря си и затова се разсърди.

— Ах, вече не разбирам нищо! В днешно време всички искат да бъдат самостоятелни, не казват нищо на майките си, а след това виж, че…

— Maman, ще отида при нея.

— Иди. Нима ти забранявам? — каза майка й.

III

Когато влезе в малкия кабинет на Кити, една хубавичка, розова, с украшения vieux saxe20, стаичка, също така свежа, розова и весела, каквато бе самата Кити преди два месеца, Доли си спомни с каква радост и любов миналата година подреждаха заедно тая стаичка. Сърцето й изстина, когато видя Кити, седнала на един нисък стол близо до вратата и втренчила неподвижните си очи в ъгъла на килима. Кити погледна сестра си и студеният, донейде суров израз на лицето й не се промени.

— Аз ще си отида ей сега и ще се затворя в къщи, така че не ще можеш да ме видиш — каза Даря Александровна и седна до нея. — Искам да си поговорим.

— За какво? — бързо попита Кити, като вдигна уплашено глава.

— За какво друго, ако не за твоята мъка?

— Аз нямам никаква мъка.

— Стига, Кити. Нима мислиш, че не зная нищо? Аз зная всичко. И, повярвай ми, това е толкова незначително… Ние всички сме минали по тоя път.

Кити мълчеше и лицето й имаше строг израз.

— Той не заслужава да страдаш за него — продължи Даря Александровна, като пристъпи направо към въпроса.

— Да, защото ме пренебрегна — с треперещ глас рече Кити. — Не говори! Моля ти се, не ми говори!

— Но кой ти е казал това? Никой не е казал такива неща. Уверена съм, че той беше влюбен в тебе и си остана влюбен, но…

— Ах, най-ужасното за мене са тия съболезнования! — извика Кити, като се разсърди изведнъж. Тя се обърна на стола, изчерви се и бързо зашава с пръстите си, като стискаше ту с едната си ръка, ту с другата токата на колана, която държеше. Доли познаваше тоя маниер на сестра си да шава с ръце, когато се разсърди; тя знаеше, че когато кипне, Кити е способна да се забрави и да изприказва много излишни и неприятни неща и затова Доли искаше да я успокои; но беше вече късно.

— Какво, какво искаш да ме накараш да почувствувам, какво? — бързо рече Кити. — Това ли, че бях влюбена в един човек, който не искаше и да знае за мене, и че умирам от любов по него? И това ми говори сестра ми, която мисли, че… че… че ми съчувствува!… Не искам тия съжаления и преструвки!

— Кити, ти си несправедлива.

— Защо ме измъчваш?

— Та аз, напротив… Виждам, че си огорчена… Но в своята възбуда Кити не я слушаше.

— Нямам за какво да се отчайвам и да се утешавам. Аз съм толкова горда, че никога не ще си позволя да обичам един човек, който не ме обича.

— Но и аз не казвам… Кажи ми право само едно — рече Даря Александровна и я улови за ръка, — кажи ми, Левин говорил ли ти е?…

Напомнянето за Левин сякаш лиши Кити от последното самообладание: тя скочи от стола, хвърли токата на земята и заприказва, като правеше бързи движения с ръце:

— Какво общо има тук Левин? Не разбирам, защо ти е потрябвало да ме мъчиш? Казах и повтарям, че съм горда и никога, никога няма да направя това, което правиш ти — да се върнеш при човека, който ти е изневерил, който се е влюбил в друга жена. Аз не разбирам, не разбирам това! Ти можеш, но аз не мога да направя това!

И като каза тия думи, тя погледна сестра си и когато видя, че Доли мълчи, тъжно навела глава, Кити, вместо да излезе от стаята, както смяташе, седна до вратата, закри лицето си с кърпичката и наведе глава.

Мълчанието продължи една-две минути. Доли мислеше за себе си. Унижението, което винаги чувствуваше, особено болезнено се обади, когато сестра й напомни за него. Тя не очакваше такава жестокост от сестра си и й се сърдеше. Но изведнъж чу шумолене на рокля и заедно с това сдържано ридание и нечии ръце отдолу прегърнаха шията й. Пред нея стоеше на колене Кити.

— Долинка, аз съм толкова нещастна! — виновно прошепна тя.

И обляното й в сълзи мило лице се скри в полите на Даря Александровна.

Сякаш сълзите бяха оная необходима смазка, без която не можеше да върви добре машината на взаимното общуване между двете сестри — след сълзите те не приказваха вече за онова, което ги занимаваше; но те се разбраха дори когато говореха за странични неща. Кити разбра, че с казаните в гнева си думи за изневярата на мъжа и за унижението бе поразила до дъното на сърцето клетата си сестра, но че тя й прощаваше. От своя страна Доли разбра всичко, което искаше да знае; тя се убеди, че предположенията й са верни, че мъката, неизцеримата мъка на Кити беше тъкмо в това, че Левин бе й направил предложение и тя му бе отказала, че Вронски бе я излъгали, че тя бе готова да обича Левин и да мрази Вронски. Кити не каза нито дума за това; тя приказваше само за душевното си състояние.

— Аз нямам никаква мъка — каза тя, като се успокои, — но можеш ли да разбереш, че всичко ми стана отвратително, противно, грубо и преди всичко самата аз на себе си. Не можеш си представи какви противни мисли ми идват за всичко.

— Но какви противни мисли могат да ти идват? — усмихната попита Доли.

— Най-противните, най-груби мисли: не мога да ти кажа. Това не е тъга, нито скука, а нещо много по-лошо. Сякаш всичко хубаво в мене се изгуби, а остана само лошото. Но как да ти кажа? — продължи тя, като прочете недоумение в очите на сестра си. — Преди малко татко бе започнал да говори… струва ми се, той мисли само за това, че трябва да се омъжа. Мама ме води по баловете: струва ми се, че и тя ме води само за да ме омъжи по-скоро и да се отърве от мене. Зная, че това не е истина, но не мога да прогоня тия мисли. Не мога да гледам вече така наречените кандидати. Струва ми се, че те идват да ме оглеждат. По-рано за мене беше просто удоволствие да отида някъде с бална рокля, аз се любувах на себе си; сега ме е срам, неловко ми е. Е, какво пък! Лекарят… и той…

Кити се запъна; тя искаше да каже по-нататък, че откак бе настъпила тая промяна у нея, Степан Аркадич й е станал непоносимо неприятен и че не може да го гледа, без да си представи най-груби и безобразни неща.

— Да, да, всичко ми се представя в най-груб, отвратителен вид — продължи тя. — Това е болестта ми. Може би то ще мине…

— Но ти не мисли…

— Не мога да не мисля. Добре ми е само при децата у вас.

— Жалко, че не бива да идваш у дома.

— Не, ще дойда. Аз съм прекарала скарлатина и затова ще помоля maman да ме пусне.

Кити настоя на своето, пренесе се у сестра си и докато траеше скарлатината, която наистина бе дошла, се грижеше за децата. Двете сестри благополучно изгледаха и шестте деца, но здравето на Кити не се подобри и през великите пости Шчербацки заминаха за чужбина.

IV

Петербургското висше общество е всъщност едно; всички се познават, дори си ходят на гости. Но тоя голям кръг има своите подразделения. Ана Аркадиевна Каренина имаше приятели и тесни връзки в три различни кръга. Единият беше служебният, официалният кръг на мъжа й, който се състоеше от неговите колеги и подчинени, свързани и разединени от обществените условия по най-различен и капризен начин. Сега Ана едва можеше да си спомни онова чувство на почти набожно уважение, което изпитваше отначало към тия лица. Сега тя познаваше всички, както се познават хората в някои провинциален град; знаеше кой какви навици и слабости има, на кого кой ботуш го стиска; знаеше отношенията помежду им и към главния център; знаеше кой за кого и как и с какво е свързан и кой с кого и в какво е съгласен или несъгласен; но тоя кръг на правителствени, мъжки интереси, въпреки внушенията на графиня Лидия Ивановна, никога не можа да я заинтересува и тя го отбягваше.

Вторият близък на Ана кръг беше оня, чрез който Алексей Александрович бе направил кариерата си. Център на тоя малък кръг беше графиня Лидия Ивановна. Той се състоеше от стари, грозни, добродетелни и набожни жени и от умни, учени и честолюбиви мъже. Един от умните хора, които принадлежаха към тоя кръг, го наричаше „съвестта на петербургското общество“. Алексей Александрович ценеше много тоя кръг и Ана, която така умееше да се сближава с всички, намери на първо време от петербургския си живот приятели и в тая среда. Но сега, след завръщането й от Москва, тоя кръг й стана непоносим. Стори й се, че както тя, така и те всички се преструват и й стана тъй досадно и неловко в това общество, че ходеше колкото може по-рядко у графиня Лидия Ивановна.

Най-после третият кръг, дето тя имаше връзки, беше всъщност висшето общество — обществото на баловете, обедите, блестящите тоалети, обществото, което с едната си ръка се държеше за двореца, за да не изпадне до демимонда, който членовете на тоя кръг мислеха, че презират, но с който имаха не само сходни, но и еднакви вкусове. Връзките й с тая среда се поддържаха чрез княгиня Бетси Тверская, жена на братовчед й, която имаше сто и двадесет хиляди доход и която още с появяването на Ана в обществото я обикна много, угаждаше й и я привличаше в своя кръг, като се присмиваше над кръга на графиня Лидия Ивановна.

— Когато остарея и погрознея, и аз ще стана такава — казваше Бетси, — но за вас, за една млада, хубава жена, е още рано да влизате в тоя приют.

Ана отначало отбягваше, доколкото може, обществото на княгиня Тверская, защото то изискваше разходи, които превишаваха средствата й, пък и вътрешно предпочиташе първия кръг; но след пътуването й до Москва стана обратното. Тя започна да отбягва нравствените си приятели и ходеше във висшето общество. Там срещаше Вронски и при тия срещи изпитваше вълнуваща радост. Особено често тя срещаше Вронски у Бетси, която беше по баща Вронская и му се падаше братовчедка. Вронски беше навред, дето можеше да срещне Ана, и когато можеше, й говореше за любовта си. Тя не му даваше никакъв повод, но всеки път, когато се срещаше с него, в душата й пламваше онова чувство на оживление, което бе я обзело във вагона, когато го видя за първи път. Тя сама чувствуваше, че щом го види, в очите й светва радост и на устните й заиграва усмивка и не можеше да загаси израза на тая радост.

Отначало Ана искрено вярваше, че е недоволна, задето той си позволява да я преследва; но наскоро след връщането си от Москва, когато бе отишла на една вечеринка, дето се надяваше да го срещне, а него го нямаше, по обзелата я тъга тя ясно разбра, че се е лъгала и че това преследване не само не й е неприятно, но съставя целия интерес на живота й.

Една знаменита певица пееше за втори път и цялото висше общество беше в театъра. От стола си на първия ред Вронски видя братовчедка си и без да дочака антракта, влезе в ложата й.

— Защо не дойдохте на обед? — попита го тя. — Учудвам се на това ясновидство у влюбените — прибави тя с усмивка, но така, че да чуе само той. — И нея я нямаше. Но елате след операта.

Вронски въпросително я погледна. Тя наведе глава. Той й благодари с усмивка и седна до нея.

— А като си спомня как се присмивахте! — продължи княгиня Бетси, която изпитваше особено удоволствие да следи успеха на тая страст. — Къде се дяна всичко това? Загазили сте, мили!

— Тъкмо това искам и аз — да загазя — отвърна Вронски със спокойната си добродушна усмивка. — Ако трябва да се оплаквам от нещо, то е, че съм загазил много малко, да си кажа правото. Започвам да губя надежда.

— Но каква надежда можете да имате? — каза Бетси, засегната заради приятелката си. — Entendons nous…21 — Но в очите й проблясваха пламъчета, които казваха, че и тя като него разбира много добре каква надежда може да има той.

— Никаква — каза Вронски, като се смееше и показваше гъстите си зъби. — Извинете — прибави той, взе от ръцете й бинокъла и започна да наблюдава над оголеното й рамо отсрещните ложи. — Боя се, че ставам смешен.

Той знаеше много добре, че в очите на Бетси и на всички светски хора не рискува да стане смешен. Знаеше много добре, че в очите на тия хора може да бъде смешна ролята на един нещастно влюбен в някое момиче или изобщо в някоя свободна жена; но ролята на човек, който се е присламчил към някоя омъжена жена и който си е поставил за цел в живота на всяка цена да я въвлече в прелюбодеяние, тая роля има нещо красиво, величествено и никога не може да бъде смешна и затова той с горда и весела усмивка, която играеше под мустаците му, отпусна бинокъла и погледна братовчедка си.

— А защо не дойдохте на обед? — каза тя, като му се любуваше.

— Трябва да ви разправя. Бях зает и знаете ли с какво? Обзалагам се на каквото искате… не можете да познаете. Помирявах един мъж с оскърбителя на жена му. Да, истина е!

— Е, и помирихте ли ги?

— Почти.

— Трябва да ми разправите тая работа — каза тя и стана. — Елате през следващия антракт.

— Не мога, отивам във Френския театър.

— Зарязвате Нилсон? — попита ужасена Бетси, която никак не би могла да направи разлика между Нилсон и коя да е хористка.

— Какво да се прави? Там имам среща, все във връзка с моето миротворство.

— Блажени са миротворците, те ще се спасят — каза Бетси, като си спомни нещо подобно, чуто от някого. — Е, тогава седнете и ми разправете каква е работата.

И тя отново седна.

V

— Малко е нескромно, но е толкова мило, че ужасно ми се иска да ви го разправя — каза Вронски, като я гледаше със засмени очи. — Няма да назовавам имена.

— Толкоз по-добре, аз ще ги налучквам.

— Слушайте сега: вървят двама весели младежи…

— Разбира се, офицери от вашия полк?

— Аз не казвам офицери, а просто двама похапнали младежи…

— Кажете по-добре: пийнали.

— Така да е. Отиват на обед у един свой другар в най-весело настроение. Гледат, една хубавичка жена ги настига с файтон, озърта се и — поне на тях така им се струва — кима им и се смее. Те, разбира се, подире й. Препускат с всичка сила. За тяхна изненада хубавицата спира пред входа на същата къща, където отиват и те. Хубавицата изтичва на горния етаж. Те виждат само румените устица изпод късия й воал и прекрасните й малки крачка.

— Вие разправяте това с такова чувство, сякаш сте единият от тях.

— А какво ми казахте преди малко? И тъй, младежите влизат у другаря си, той давал прощален обяд. И, разбира се, те си пийват може би повечко, както става винаги на прощалните обеди. През време на обеда разпитват кой живее в горния етаж на същата къща. Никой не знае това и само когато запитват лакея на домакина: живеят ли горе мамзели, той отговаря, че там ги има много такива. След обеда младежите отиват в кабинета на домакина и пишат писмо до непознатата. Написали страстно писмо, признание, и сами занасят писмото горе, та да разяснят това, което в писмото би се оказало не твърде ясно.

— Защо ми разправяте такива мръсотии? Е, и после?

— Звънят. Излиза слугинята, те й дават писмото и я уверяват, че и двамата са толкова влюбени, че ей сега ще умрат пред вратата. Слугинята в недоумение води преговори. Изведнъж идва един господин с бакенбарди като наденички, червен като рак, казва им, че в къщата не живее никой друг освен жена му и ги изгонва и двамата.

— Отде знаете, че бакенбардите му са били, както казвате, като наденички?

— Слушайте сега. Днес ходих да ги помирявам.

— Е, и какво стана?

— Тук е най-интересното. Оказа се, че това е една щастлива двойка: титулярен съветник и титулярна съветница. Титулярният съветник подава жалба и аз ставам помирител, и то какъв!… Уверявам ви, Талейран е нищо в сравнение с мене.

— Но каква трудност има тук?

— Слушайте, слушайте… Ние се извинихме както трябва. „Отчаяни сме, молим да ни простите за злополучното недоразумение.“ Титулярният съветник с наденичките поомеква, но иска също да изрази чувствата си, а когато рече да ги изрази, започва така да се горещи и да говори грубости, че аз отново трябва да пусна в ход всичките си дипломатически способности. „Съгласен съм, че постъпката им е лоша, но моля да вземете под внимание недоразумението и младостта им; при това хората току-що са били похапнали. Нали разбирате? Те се разкайват искрено, молят да простите вината им.“ Титулярният съветник пак омеква: „Съгласен съм, графе, и съм готов да им простя, но, разбирате ли, съпругата ми, моята съпруга, е честна жена и се излага на преследвания, грубости и дързости от страна на някакви си хлапаци, мръс…“ И знаете ли, единият от хлапаците присъствува и аз трябва да ги помирявам. Отново пущам в ход дипломацията и отново, тъкмо когато трябва да се тури край на цялата тая разправия, моят титулярен съветник се горещи, черви се, наденичките му се изправят и отново се впускам в дипломатически тънкости.

— Ах, трябва да ви разправя тая история! — засмяна се обърна Бетси към влязлата в ложата й дама. — Той тъй ме разсмя.

— Е, bonne chance22 — прибави тя, като подаде на Вронски единия си пръст, с който не държеше ветрилото, и с движение на раменете отпусна повдигналия се корсаж на роклята, та когато излезе отпред, до рампата, под газовата светлина и пред очите на всички, да бъде както трябва разголена.

Вронски отиде във Френския театър, дето действително трябваше да се срещне с полковия командир, който не пропущаше нито едно представление в театъра, за да поприказва с него във връзка с миротворството си, което го занимаваше и забавляваше вече трети ден. В тая работа бе замесен Петрицки, когото той обичаше, и един друг, наскоро постъпил на служба, славен момък и отличен другар, младият княз Кедров. И, главно, тук бяха засегнати интересите на полка.

И двамата бяха в ескадрона на Вронски. При полковия командир бе идвал един чиновник, титулярният съветник Венден, с оплакване срещу негови офицери, които оскърбили жена му. Младата му жена, както разправил Венден — той бил женен от шест месеца, — била с майка си на черква и понеже изведнъж почувствувала неразположение, което се дължало на известно състояние, не можела да стои повече и си тръгнала към къщи с първия срещнат файтон. Тогава именно я погнали офицерите, тя се изплашила и като се почувствувала още по-зле, хукнала по стълбата към къщи. Венден, който се бил върнал от учреждението, чул звънеца и някакви гласове, излязъл и като видял пияните офицери с писмото, изпъдил ги. Той молеше да им наложат строго наказание.

— Не, все пак — бе казал полковият командир на Вронски, когато го извика при себе си — Петрицки става невъзможен. Не минава седмица без някоя история. Тоя чиновник няма да се откаже лесно, ще отиде по-далеч.

Вронски виждаше цялата неблаговидност на тая работа, виждаше, че тя не може да се свърши с дуел, че трябва да се направи всичко възможно, за да се укроти тоя титулярен съветник и да се потуши работата. Полковият командир бе извикал Вронски тъкмо защото го познаваше като благороден и умен човек и главно като човек, който държи за честта на полка. Те си поприказваха и решиха, че Петрицки и Кедров трябва да отидат заедно с Вронски да се извинят пред титулярния съветник. И двамата, и полковият командир, и Вронски, разбираха, че името на Вронски и флигеладютантският му вензел могат да помогнат много за укротяване на титулярния съветник. И наистина тия две средства се оказаха донейде ефикасни; но резултатът от помиряването бе останал съмнителен, както личеше от разказа на Вронски.

Когато пристигна във Френския театър, Вронски се уедини с полковия командир във фоайето и му разправи за своя успех или неуспех. След като обмисли всичко, полковият командир реши да остави делото без последствие, но след това вече за свое удоволствие започна да разпитва Вронски за подробностите на срещата и дълго не можеше да сдържи смеха си, като слушаше разказа на Вронски как успокоилият се титулярен съветник изведнъж кипвал отново, като си спомнял подробно станалото, и как Вронски, лавирайки при последните си помирителни думи, се оттеглял, за да избута напред Петрицки.

— Мръсна, но комична история. Как може Кедров да се дуелира с тоя господин! Значи, ужасно се ядосва, а? — отново запита той със смях. — Ами как ти се вижда тая вечер Клер? Чудо! — каза той за новата френска артистка. — Колкото пъти и да я гледаш, все е нова. Само французите са способни на това.

VI

Княгиня Бетси не дочака края на последното действие и излезе от театъра. Тя едва бе успяла да влезе в тоалетната си, да напудри дългото си бледо лице, да избърше пудрата, да оправи прическата си и да нареди да приготвят всичко за чая в голямата приемна, когато каретите започнаха да пристигат една след друга пред грамадната й къща на улица Голяма Морска. Гостите слизаха пред широкия вход и дебелият вратар, който сутрин, за да се докара пред минувачите, четеше вестници зад стъклената врата, безшумно отваряше тая грамадна врата и даваше път на гостите.

Почти в едно и също време влязоха от едната врата домакинята с оправена прическа и освежено лице, а от другата гостите — в голямата приемна с тъмни стени, меки килими и ярко осветена маса, която под светлината на свещите блестеше с бялата си покривка, със среброто на самовара и с прозрачния фарфор на чайния прибор.

Домакинята седна до самовара и сне ръкавиците си. Като придвижваха столовете и креслата, подпомагани от безшумните лакеи, гостите се настаниха, разделени на две — около домакинята при самовара и на отсрещния край на приемната — около хубавата жена на един посланик с черна кадифена рокля и с черни, рязко очертани вежди. Разговорът и в двата центъра, както става винаги в първите минути, вървеше мудно, прекъсван от посрещанията, здрависванията, от поднасянето на чая, сякаш търсеше на какво да се спре.

— Тя е необикновено добра като актриса; вижда се, че е изучила Каулбах — каза един дипломат в кръга на жената на посланика, — забелязахте ли само как падна…

— Ах, моля ви се, да не говорим за Нилсон! За нея не може да се каже нищо ново — каза една пълна, червена, без вежди и без шиньон руса дама със стара копринена рокля. Това беше княгиня Мяхкая, известна със своята простота и груби обноски и наречена enfant terrible23. Княгиня Мяхкая седеше по средата между двата кръга, ослушваше се и вземаше участие в разговора ту на едната, ту на другата група. — Тая вечер трима души вече ми повториха същата тая фраза за Каулбах, сякаш са се наговорили. Кой знае защо тая фраза им се е харесала толкова!

Разговорът бе прекъснат от тая забележка и трябваше пак да се измисли нова тема.

— Разкажете ни нещо забавно, но да не е заядливо — каза жената на посланика, голяма специалистка по изящните разговори, наречени на английски small-talk, като се обърна към дипломата, който също не знаеше отде да започне.

— Казват, че това е много трудно, защото само заядливото е смешно — усмихнат започна той. — Но ще се опитам. Дайте ми тема. Цялата работа е в темата. Щом темата е дадена, лесно е да се бродира по нея. Често си мисля, че знаменитите словоохотливци от миналия век биха били затруднени днес да говорят умно. Всичко умно е омръзнало толкова много…

— Това е казано отдавна — прекъсна го със смях жената на посланика.

Разговорът бе започнал приятно, но тъкмо защото беше твърде приятен, отново се прекъсна. Трябваше да се прибегне към едно сигурно средство, което никога не изневерява — злословието.

— Не намирате ли, че у Тушкевич има нещо от Louis XV? — каза той, като сочеше с очи един хубав рус младеж, застанал до масата.

— О, да! Той е в тон с приемната, затова и често идва тук.

Тоя разговор се задържа, защото се приказваше със загатвания тъкмо за онова, което не трябваше да се говори в тая приемна, сиреч за отношенията между Тушкевич и домакинята.

В това време разговорът около самовара и домакинята, който също за момент се въртеше между трите неизбежни теми: последните обществени новини, театъра и критикуването на близки хора, тръгна както трябва, след като попадна на последната тема, сиреч злословието.

— Научихте ли, че и Малтишчева — не дъщерята, а майката — си шие костюм diable rose24?

— Не може да бъде! Не, това е прелестно!

— Чудя се как с нейния ум — а тя не е глупава — не вижда, че става смешна!

Всеки имаше какво да каже, за да разкритикува или подиграе нещастната Малтишчева, и разговорът весело запращя като разгоряна клада.

Мъжът на княгиня Бетси, добродушен шишко, страстен колекционер на гравюри, като научи, че жена му има гости, преди да отиде в клуба, се отби в приемната. Безшумно по мекия килим, той пристъпи до княгиня Мяхкая.

— Хареса ли ви Нилсон? — попита той.

— Ах, колко ме уплашихте! Бива ли да се приближавате така дебнешком? — отвърна тя. — Моля ви се, не говорете с мене за операта, вие не разбирате нищо от музика. По-добре да се приравня до вашето равнище и да говорим за вашите майолики и гравюри. Е, какво съкровище сте купили напоследък от битпазар?

— Искате ли да ви го покажа? Но вие не разбирате от тия работи.

— Покажете ми го. Аз се научих от ония, как ги казват… банкерите… те имат прекрасни гравюри. Те ни ги показваха.

— Как, вие сте ходили у Шюцбургови? — попита домакинята откъм самовара.

— Ходихме, ma chère. Поканиха ни с мъжа ми на обед и ми разправяха, че сосът на тоя обед струвал хиляда рубли — високо каза княгиня Мяхкая, понеже виждаше, че всички я слушат, — а пък беше един отвратителен сос, нещо зелено. След това трябваше да ги поканим ние, аз направих сос за осемдесет и пет копейки и всички бяха много доволни. Не мога да правя сос за хиляда рубли.

— Няма друга като нея! — каза домакинята.

— Бива си я! — прибави някой.

Ефектът, който правеха думите на княгиня Мяхкая, беше винаги еднакъв и тайната на тоя ефект се състоеше в това, че тя говореше, макар и не съвсем на място, както сега, винаги прости неща, които имат смисъл. В средата, в която тя живееше, такива думи имаха ефект на най-остроумна шега. Княгиня Мяхкая не можеше да разбере защо думите й действуват така, но знаеше, че действуват така и използуваше това.

Понеже, докато говореше княгиня Мяхкая, всички я слушаха и разговорът около жената на посланика бе престанал, домакинята искаше да събере наедно всички гости и се обърна към жената на посланика:

— Никак ли не искате чай? Да бяхте минали насам.

— Не, тук ни е много добре — с усмивка отговори жената на посланика и продължи започнатия разговор.

Тоя разговор беше много приятен. Критикуваха Каренини, мъжа и жената.

— Ана се промени много, откак ходи в Москва. В нея има нещо странно — каза една нейна приятелка.

— Главната промяна е тая, че тя доведе подире си сянката на Алексей Вронски — каза жената на посланика.

— Е, та какво от това? Има една басня от Грим: човекът без сянка, човекът лишен от сянка. Това му била дадено като наказание за нещо. Аз никога не можах да разбера в какво се състои това наказание. Но на жената трябва да е неприятно да бъде без сянка.

— Да, но жените, които имат сянка, обикновено свършват зле — каза приятелката на Ана.

— Пепел ви на езика — изведнъж каза княгиня Мяхкая, като чу тия думи. — Каренина е прекрасна жена. Аз не обичам мъжа й, но нея обичам много.

— Но защо не обичате мъжа й? Той е толкова забележителен човек — каза жената на посланика. — Мъжът ми казва, че такива държавници са малко в Европа.

— И моят мъж казва същото, но аз не вярвам — каза княгиня Мяхкая. — Ако мъжете ни не говореха, щяхме да видим това, което е, а според мене Алексей Александрович е просто глупав. Казвам това шепнешком… Колко ясно става всичко, нали? По-рано, когато ме караха да го смятам умен, все търсех и намирах, че глупавата съм аз, понеже не можех да видя неговия ум; а щом казах: той е глупав, макар и шепнешком — всичко стана толкова ясно, нали?

— Колко сте хаплива днес!

— Ни най-малко. За мене няма друг изход. Единият от двама ни е глупав. А вие знаете, че човек никога не може да каже такова нещо за себе си.

— Никой не е доволен от състоянието си, но всеки е доволен от ума си — цитира дипломатът един френски стих.

— Точно така е — бързо се обърна към него княгиня Мяхкая. — Но работата е там, че аз няма да ви оставя Ана. Тя е толкова добра и мила. Какво да прави, щом всички са влюбени в нея и се влачат като сенки подире й?

— Но аз не съм и мислила да я осъждам — оправдаваше се приятелката на Ана.

— Ако подире ни не ходи никой като сянка, това не значи, че имаме право да осъждаме другите.

И като нахока както трябва приятелката на Ана, княгиня Мяхкая стана и заедно с жената на посланика се присъедини към оная маса, дето се водеше общ разговор за пруския крал.

— За какво клюкарствувахте там? — попита Бетси.

— За Каренини. Княгинята правеше характеристика на Алексей Александрович — отвърна жената на посланика и усмихната седна до масата.

— Жалко, че не можахме да чуем — каза домакинята и погледна към входната врата. — А, ето ви най-после! — обърна се тя усмихната към влизащия Вронски.

Вронски не само се познаваше с всички, но се срещаше всеки ден с присъствуващите тук и затова влезе с оня спокоен маниер, с какъвто се влиза при хора, с които току-що сме се разделили.

— Отде идвам ли? — отговори той на въпроса на жената на посланика. — Какво да се прави, трябва да призная. Идвам от „Буф“. Струва ми се, че ходя там вече за стотен път и все с ново и ново удоволствие. Прелест! Зная, че е срамно, но в операта заспивам, а в „Буф“ седя до последния миг и ми е весело. Тая вечер…

Той спомена една френска актриса и искаше да разправи нещо за нея, но жената на посланика го прекъсна, като се престори на ужасена:

— Моля ви се, не разправяйте за този ужас.

— Добре, няма да разправям, още повече, че всички знаят тия ужаси.

— И всички биха отишли там, ако беше също така прието, както в операта — подзе княгиня Мяхкая.

VII

При входната врата се чуха стъпки и княгиня Бетси, която знаеше, че това е Каренина, погледна Вронски. Той гледаше към вратата и лицето му имаше странен нов израз. Радостно, втренчено и заедно с това плахо гледаше той влизащата и бавно ставаше на крака. В приемната влезе Ана. Изправена както винаги извънредно много, с бърза, твърда и лека стъпка, която я отличаваше от походката на другите светски жени, и без да промени посоката на погледа си, тя направи ония няколко крачки, които я отделяха от домакинята, стисна ръката й, усмихна се и с тая усмивка се обърна към Вронски. Вронски се поклони ниско и й подаде стол.

Тя отговори само с кимане на глава, изчерви се и се начумери. И като кимаше бързо на познатите и стискаше протегнатите ръце, веднага се обърна към домакинята:

— Бях у графиня Лидия и исках да дойда по-рано, но се заседях. Там беше сър Джон. Много интересен човек.

— Ах, оня мисионер ли?

— Да, той разказваше много интересно за индийския живот.

Разговорът, прекъснат от идването на Ана, отново почна да се люшка като пламъка на мъждукаща лампа.

— Сър Джон! Да, сър Джон. Виждала съм го. Той говори хубаво. Власева е истински влюбена в него.

— Ами истина ли е, че по-малката Власева се жени за Топов?

— Да, разправят, че това е окончателно решено.

— Чудя се на родителите й. Казват, че това било брак по любов.

— По любов? Какви допотопни мисли имате! Кой говори днес за любов? — каза жената на посланика.

— Какво да се прави? Тая глупава стара мода още не е минала — каза Вронски.

— Толкоз по-зле за ония, които се придържат към тая мода. Аз зная щастливи бракове само по сметка.

— Да, но затова пък колко често щастието на браковете по сметка се разпилява като прах тъкмо защото се появява същата оная любов, която не са признавали — каза Вронски.

— Но бракове по сметка ние наричаме ония, когато и двамата са вече прекипели. Това е като скарлатината, която всеки трябва да изкара.

— Тогава трябва да се научим да присаждаме изкуствено любовта като едрата шарка.

— На младини аз бях влюбена в един псалт — каза княгиня Мяхкая. — Не зная дали това ми е помогнало.

— Не, без шеги, но аз мисля, че за да се познае любовта, трябва човек да се излъже и след това да се поправи — каза княгиня Бетси.

— Дори след брака ли? — шеговито каза жената на посланика.

— Никога не е късно човек да се разкае — цитира дипломатът една английска пословица.

— Точно така — подзе Бетси, — трябва човек да се излъже и след това да се поправи. Вие как мислите? — обърна се тя към Ана, която с едва доловима твърда усмивка на устните мълчаливо слушаше тоя разговор.

— Мисля — каза Ана, като си играеше със свалената ръкавица, — мисля… че… щом като колкото глави, толкова и умове има, то и колкото сърца, толкова видове любов съществува.

Вронски наблюдаваше Ана и с примряло сърце чакаше какво ще каже. Когато тя изрече тия думи, той въздъхна, сякаш бе минала някоя опасност.

Ана изведнъж се обърна към него:

— Получих писмо от Москва. Пишат ми, че Кити Шчербацкая била много болна.

— Наистина ли? — намръщено попита Вронски.

Ана го погледна строго.

— Не ви ли интересува това?

— Напротив, много ме интересува. Мога ли да науча какво именно ви пишат? — попита той.

Ана стана и пристъпи до Бетси.

— Дайте ми чаша чай — каза тя и се спря зад стола й.

Докато княгиня Бетси й наливаше чай, Вронски пристъпи до Ана.

— Какво ви пишат? — повтори той.

— Често си мисля, че мъжете не разбират кое е благородно и неблагородно, а постоянно говорят за това — каза Ана, без да му отговори. — Отдавна исках да ви кажа това — прибави тя и като направи няколко крачки, седна до ъгловата маса с албумите.

— Не мога да разбера напълно значението на вашите думи — каза той, когато й подаваше чашата чай.

Тя погледна към дивана до себе си и той веднага седна.

— Да, исках да ви кажа — каза тя, без да го гледа. — Вие постъпихте лошо, много лошо.

— Нима аз не зная, че съм постъпил лошо? Но кой е причината, за да постъпя така?

— Защо ми казвате това? — каза тя и го погледна строго.

— Вие знаете защо — отвърна той смело и радостно, като срещна погледа й и не сведе очи.

Смути се тя, а не той.

— Това показва само, че нямате сърце — каза тя. Но погледът й казваше, че тя знае, че той има сърце и тъкмо затова се страхува от него.

— Това, за което току-що споменахте, беше една грешка, а не любов.

— Вие помните, че аз съм ви забранила да произнасяте тая дума, тая противна дума — каза Ана и потрепери; но веднага почувствува, че именно с думата забранила признаваше, че има известни права над него и с това го поощрява да й говори за любов. — Отдавна исках да ви кажа това — продължи тя, като го гледаше смело в очите и цяла пламтеше от руменината, която изгаряше лицето й, — а тая вечер дойдох нарочно, защото знаех, че ще ви срещна. Дойдох да ви кажа, че на всичко това трябва да се тури край. Аз никога и пред никого не съм се червила, а вие ме карате да се чувствувам виновна за нещо.

Той я наблюдаваше и бе поразен от новата духовна красота на лицето й.

— Какво искате от мене? — попита той просто и сериозно.

— Искам да заминете за Москва и да искате прошка от Кити — каза тя и в очите й заигра пламъче.

— Не, вие не искате това — отвърна той.

Той виждаше, че тя не говори това, което иска, а онова, което си налагаше да говори.

— Ако ме обичате, както казвате — прошепна тя, — направете така, че да бъда спокойна.

Лицето му светна.

— Нима не знаете, че за мене вие сте целият живот? Но аз не зная спокойствие и не мога да ви го дам. Целия себе си, любовта си… да. Аз не мога да мисля поотделно за вас и за себе си. За мене вие и аз сме едно. И аз не виждам, че занапред може да има спокойствие нито за мене, нито за вас. Може би ни чака отчаяние, нещастие… или то може да е щастие, и то какво щастие!… Нима е невъзможно? — прибави той само с устните си; но тя го чу.

Тя напрягаше всички сили на ума си да каже това, което трябва; но вместо това спря върху него погледа си, пълен с любов, и не отговори нищо.

„Ето! — с възторг помисли той. — Тъкмо когато бях започнал да се отчайвам и когато ми се струваше, че не ще има край — ето! Тя ме обича. Сама признава това.“

— Тогава направете това за мене, не ми казвайте никога тия думи и ще бъдем добри приятели — каза тя с думи; по погледът й казваше съвсем друго.

— Вие знаете, че не можем да бъдем приятели. А дали ще бъдем най-щастливите или най-нещастните от хората — това е във ваша власт.

Тя искаше да каже нещо, но той я прекъсна:

— Аз искам само едно, искам правото да се надявам, да се измъчвам, както сега; но ако и това не може, заповядайте ми да се махна и аз ще се махна. Вие няма да ме виждате повече, ако моето присъствие ви тежи.

— Аз не искам да ви пъдя никъде.

— Само не променяйте нищо. Оставете всичко, както си е — каза той с треперещ глас. — Мъжът ви идва.

И наистина в тоя миг Алексей Александрович влезе в приемната със своята спокойна, тромава походка.

Той погледна жена си и Вронски, пристъпи до домакинята и след като седна да пие чай, заприказва с бавния си, но винаги ясен глас, с обикновения си шеговит тон, като да се присмиваше на някого.

— Вашият Рамбуйе е в пълния си състав — каза той, като изгледа цялото общество, — грации и музи.

Но княгиня Бетси не можеше да търпи тоя негов sneering25 тон, както го наричаше тя, и като умна домакиня, веднага го въвлече в сериозен разговор за общата военна повинност. Алексей Александрович веднага се увлече в разговора и започна вече сериозно да защищава новия указ пред княгиня Бетси, която беше против него.

Вронски и Ана продължаваха да седят до малката маса.

— Това е вече неприлично — пошепна една дама, сочейки с очи Вронски, Каренина и мъжа й.

— Не ви ли казвах аз? — отвърна приятелката на Ана.

Но не само тия дами, а почти всички, които бяха в приемната, дори княгиня Мяхкая и самата Бетси, по няколко пъти поглеждаха към уединилите се от общия кръг, сякаш това им пречеше. Само Алексей Александрович не погледна нито веднъж натам и не се отвлече от започнатия интересен разговор.

Княгиня Бетси забеляза, че това прави неприятно впечатление на всички, и затова незабелязано тикна на мястото си едно друго лице, което да слуша Алексей Александрович, и пристъпи до Ана.

— Винаги се учудвам на яснотата и точността в изразите на мъжа ви — каза тя. — Когато той говори, за мене стават достъпни най-трансцендентните понятия.

— О, да! — каза Ана, светнала в щастлива усмивка и без да разбира нито дума от онова, което й казваше Бетси. Тя се премести до голямата маса и взе участие в общия разговор.

След като поседя половин час, Алексей Александрович се приближи до жена си и я покани да си вървят заедно; но без да го погледне, тя отговори, че ще остане да вечеря. Алексей Александрович се сбогува и си отиде.

Кочияшът на Каренина, стар, дебел татарин с лъскаво кожено палто, едва задържаше левия сив кон, който бе премръзнал и се изправяше на задните си крака пред входа. Лакеят бе отворил вратичката на каляската. Вратарят държеше входната врата. Ана Аркадиевна откачваше с малката си сръчна ръка дантелите на ръкава от копчето на шубката си и навела глава, слушаше с възхищение какво й казва Вронски, който я изпращаше.

— Вие не казахте нищо; да предположим, че не искам нищо — каза той, — но вие знаете, че на мен ми трябва не приятелство, за мен има само едно щастие в живота, тая дума, която вие толкова не обичате… да, любов…

— Любов… — повтори тя бавно, с някакъв вътрешен глас, и изведнъж, в същия миг, когато откачи дантелите, прибави: — Аз не обичам тая дума тъкмо защото за мене тя значи много нещо, много повече, отколкото можете да разберете — и го погледна в лицето. — Довиждане!

Тя му подаде ръка и с бързи и плавни стъпки мина покрай вратаря и се скри в каретата.

Погледът й, докосването на ръката й го изгориха. Той целуна дланта си на онова място, дето тя бе го докоснала, и се прибра у дома си, щастлив от мисълта, че тая вечер се е приближил до постигането на целта си повече, отколкото през последните два месеца.

VIII

Алексей Александрович не бе видял нищо особено и неприлично в това, че жена му седеше с Вронски на отделна маса и разговаряше оживено; но той забеляза, че на другите в приемната то се видя особено и неприлично и затова го сметна неприлично и той. И реши, че трябва да каже това на жена си.

Когато се върна в къщи, Алексей Александрович влезе в кабинета си, както правеше обикновено, седна на стола, разтвори на означеното с ножа за разрязване място книгата за папизма и чете до един часа, както обикновено; само от време на време той търкаше високото си чело и разтърсваше глава, сякаш отпъждаше нещо. В точно определения час стана и направи нощния си тоалет. Ана Аркадиевна я нямаше още. С книгата под мишница той се качи горе; по тая вечер, вместо обикновените мисли и планове за служебните работи, мислите му бяха изпълнени с жена му и с нещо неприятно, което бе се случило с нея. Противно на навика си той не си легна, а сключи ръце на гърба си и закрачи из стаите. Не можеше да си легне, защото чувствуваше, че трябва преди това да обмисли нововъзникналото обстоятелство.

Когато Алексей Александрович реши, че трябва да поприказва с жена си, струваше му се, че това е много лесно и просто; но сега, когато започна да обмисля това нововъзникнало обстоятелство, то му се видя доста сложно и трудно.

Алексей Александрович не беше ревнив. Според него ревността обижда жената, а мъжът трябва да има доверие в жената. Той не се запитваше защо трябва да има доверие, сиреч пълна увереност, че младата му жена ще го обича винаги, но не изпитваше недоверие, защото имаше доверие и си казваше, че трябва да го има. А сега, макар че не бе разклатено убеждението му, че ревността е срамно чувство и че човек трябва да има доверие, той чувствуваше, че се е изправил лице с лице пред нещо нелогично и безсмислено и не знаеше какво трябва да прави. Алексей Александрович стоеше лице с лице пред живота, пред възможността жена му да обича някого другиго освен него и тъкмо това му се струваше твърде безсмислено и необяснимо, защото това беше самият живот. Целия си живот Алексей Александрович бе прекарал в служебни среди, които имаха връзка с отраженията на живота. И всеки път, когато се сблъскваше със самия живот, той се стъписваше пред него. Сега изпитваше чувство, подобно на онова, което би изпитал човек, който спокойно е минал по мост над някоя пропаст и изведнъж е видял, че мостът е разглобен и отдолу зее бездна. Тая бездна беше самият живот, а мостът — оня изкуствен живот, който бе прекарал Алексей Александрович. За пръв път му мина през ума, че жена му може да се влюби в другиго и той се ужаси от това.

Без да се съблече, той се разхождаше с умерени крачки насам-натам по отекващия паркет на осветената с една лампа трапезария, по килима на тъмната приемна, в която светлината се отразяваше само върху големия му, наскоро нарисуван портрет, закачен над дивана, и в нейния кабинет, дето горяха две свещи, които осветяваха портретите на роднините и приятелките й и красивите, отдавна така добре познати нему дребни украшенийца на писмената й маса. От нейната стая той идваше до вратата на спалнята и се връщаше отново.

При всяко отиване и връщане насам-натам, и най-вече по паркета на светлата трапезария, той се спираше и си казваше: „Да, това трябва да се реши и да се прекрати, трябва да изкажа възгледа си върху тая работа и да взема решение.“ И той се връщаше назад. „Но какво да изкажа? Какво решение да взема?“ — казваше си той в приемната и не намираше отговор. „Пък и най-после — питаше се, преди да завие към кабинета — какво се е случило? Нищо. Тя говори дълго с него. Че какво от това? С малко ли мъже може да говори една жена от обществото? И после, да я ревнувам — това значи да унижа и себе си, и нея“ — каза си той и влезе в кабинета й; ала това разсъждение, което по-рано имаше такава тежест за него, сега не тежеше и не значеше нищо. И от вратата на спалнята той отново се връщаше към салона; но щом се върнеше назад в тъмната приемна, някакъв глас му казваше, че не е така и че щом другите са забелязали това, значи, има нещо. И отново си казваше в трапезарията: „Да, трябва да се реши и прекрати тая работа, трябва да изкажа възгледа си…“ И пак в приемната, преди да завие, се питаше: как да се реши? А после пак се питаше: какво се е случило? И отговаряше: нищо, и си спомняше, че ревността е чувство, което унижава жената, но отново в приемната се убеждаваше, че се е случило нещо. Мислите, както и тялото му, описваха затворен кръг, без да попаднат на нещо ново. Той схвана това, потърка челото си и седна в кабинета й.

Тук, загледан в масата й, върху която имаше малахитов бювар и някакво започнато писмо, мислите му изведнъж се промениха. Той взе да мисли за нея, за това какво мисли и чувствува тя. За пръв път живо си представи личния й живот, нейните мисли, желания, и мисълта, че тя може и трябва да има свой отделен живот, му се видя така страшна, че побърза да я прогони. Това беше оная бездна, дето той се страхуваше да надникне. За Алексей Александрович беше чуждо душевното действие да се пренесеш с мисълта и чувството си в друго същество. Той смяташе това душевно действие за вредно и опасно фантазьорство.

„И най-ужасното е това — мислеше той, — че тъкмо сега, когато работата ми е към края си (той мислеше за проекта, който прокарваше сега), когато имам нужда от цялото спокойствие и всички сили на душата си, тъкмо сега ми се струпва тая безсмислена тревога. Но какво да се прави? Аз не съм от тия хора, които понасят безпокойството и тревогите, а нямат сили да ги погледнат в лицето.“

— Трябва да обмисля тая работа, да я реша и да я отхвърля настрана — гласно каза той.

„Въпросът за нейните чувства, за онова, което е ставало и може да стане в душата й, не е моя работа, то е работа на съвестта й и е от областта на религията“ — каза си той и почувствува облекчение при съзнанието, че е налучкал оная точка от закона, към която спадаше възникналото обстоятелство.

„И така — каза си Алексей Александрович, — въпросът за нейните чувства и така нататък е въпрос на съвестта й, с която аз не мога да имам работа. А моето задължение е ясно определено. Като глава на семейството, аз съм лицето, което е длъжно да го ръководи и следователно съм донейде отговорно лице; аз трябва да посоча опасността, която виждам, да я предотвратя и дори да употребя власт. Трябва да й кажа всичко.“

И в главата на Алексей Александрович се изясни всичко, което той ще каже сега на жена си. Като обмисляше какво ще й каже, той съжали, че трябва да употреби времето и силите на ума си така, за нищо, за домашна употреба; но въпреки това в главата му ясно и отчетливо, като доклад, се очерта формата и последователността на предстоящата му реч. „Аз трябва да кажа и да изложа следното: първо, да обясня значението на общественото мнение и приличие; второ, да дам религиозно обяснение на значението на брака; трето, ако е необходимо, да посоча, че може да се случи някое нещастие на сина; четвърто, да посоча, че и на нея може да се случи нещастие.“ И като сплете пръстите си с дланите надолу, Алексей Александрович ги изопна и пръстите запукаха в ставите.

Това движение, един лош навик — да сплита ръцете си и да изпуква с пръстите, — винаги го успокояваше и го довеждаше до равновесие, което сега му беше толкова необходимо. Пред входа на къщата се чу шум от пристигаща карета. Алексей Александрович се спря посред салона.

По стълбата се чуха женски стъпки. Алексей Александрович, готов да произнесе речта си, стоеше прав, стискаше сплетените си пръсти и чакаше дали не ще изпука още някой пръст. Една от ставите пукна.

Той почувствува приближаването й още по леките й стъпки по стълбата и макар че бе доволен от речта си, обзе го страх от предстоящото обяснение…

IX

Ана крачеше с наведена глава и си играеше с пискюлите на качулката. Лицето й блестеше с ярък блясък; но тоя блясък не беше весел — той напомняше страшния блясък на пожар сред тъмна нощ. Когато видя мъжа си, тя вдигна глава и се усмихна, сякаш се пробуждаше от сън.

— Още ли не си легнал? И таз хубава! — каза тя, свали качулката и без да спре, отиде нататък, към тоалетната. — Време е, Алексей Александрович — рече тя иззад вратата.

— Ана, трябва да поприказвам с тебе.

— С мене ли? — учуди се тя, излезе иззад вратата и го погледна.

— Да.

— Но какво има? Какво има да ми кажеш? — попита тя и седна. — Добре, да си поприказваме, щом е толкова необходимо. Но по-добре е да спим.

Ана говореше, каквото й дойде на езика, и като слушаше себе си, сама се учудваше на способността си да лъже. Колко прости, естествени бяха думите й и как изглеждаше, че наистина й се спи! Тя се чувствуваше загърната в непроницаемата броня на лъжата. Чувствуваше, че някаква невидима сила й помага и я крепи.

— Ана, аз трябва да те предпазя — каза той.

— Да ме предпазиш? — попита тя. — От какво?

Тя гледаше така просто, така весело, че който не я познаваше, както я познаваше мъжът й, не би могъл да забележи нищо неестествено нито в звука, нито в смисъла на думите й. Но за него, който я познаваше, който знаеше, че когато той си легне пет минути по-късно, тя забелязваше това и го питаше за причината, за него, който знаеше, че тя му съобщава веднага всяка своя радост, веселие и мъка, за него сега значеше много това, че тя не иска да види състоянието му, не иска да каже нито дума за себе си. Той виждаше, че дълбината на душата й, която по-рано бе открита винаги за него, сега бе затворена. Нещо повече, по тона й разбираше, че тя не се смущава от това, а сякаш направо му казва: „Да, затворена е, така трябва да бъде и така ще бъде занапред.“ Сега той изпитваше чувство, подобно на онова, което би изпитал човек, който се е върнал у дома си и е намерил къщата заключена. „Но може би ключът все още ще се намери“ — мислеше Алексей Александрович.

— Искам да те предпазя от това — с тих глас каза той, — че поради невнимание и лекомислие можеш да дадеш повод на обществото да приказва за тебе. Тазвечерният ти твърде оживен разговор с граф Вронски (той твърдо и със спокойна отмереност произнесе това име) обърна внимание на всички.

Той говореше и гледаше засмените й очи, които за него сега бяха страшни със своята непроницаемост, и говорейки, чувствуваше цялата безполезност и безсъдържателност на думите си.

— Ти винаги правиш така — отвърна тя, сякаш съвсем не можеше да го разбере и умишлено разбираше само последните думи от онова, което бе казал. — Ту ти е неприятно, че съм отегчена, ту ти е неприятно, че съм весела. Аз не се отегчавах. Обижда ли те това?

Алексей Александрович трепна и сплете ръце, за да изпука с пръстите си.

— Ах, моля ти се, не пукай, не обичам това! — каза тя.

— Ана, ти ли говориш така? — тихо каза Алексей Александрович, като направи усилие над себе си и прекъсна движението на ръцете.

— Но какво значи всичко това? — каза тя с такова искрено и комично учудване. — Какво искаш от мене?

Алексей Александрович помълча и потърка с ръка челото и очите си. Той видя, че вместо онова, което искаше да направи, сиреч да предпази жена си от грешки пред обществото, неволно се вълнуваше за това, което засягаше съвестта и, и се бореше с някаква въображаема стена.

— Ето какво искам да ти кажа — продължи той студено и спокойно — и те моля да ме изслушаш. Както знаеш, аз смятам, че ревността е обидно и унизително чувство и никога няма да си позволя да се отдам на това чувство; но има известни закони за приличие, които човек не може да престъпва безнаказано. Да не говоря за себе си, но като съдя от впечатлението, направено на присъствуващите, тая вечер всички забелязаха, че ти се държеше и постъпваше съвсем не така, както може да се желае.

— Не разбирам абсолютно нищо — каза Ана и сви рамене. „На него му е все едно — помисли тя. — Но гостите забелязали и това го тревожи!“ — Ти нещо не си добре, Алексей Александрович — прибави тя, стана и искаше да излезе; но той пристъпи напред, сякаш искаше да я спре.

Лицето му беше некрасиво и мрачно, такова Ана никога не бе го виждала. Тя се спря, отметна глава назад, настрани и живо започна да вади фуркетите си.

— Е, добре, слушам какво ще кажеш — рече тя спокойно и иронично. — И дори те слушам с интерес, защото бих желала да разбера каква е работата.

Тя говореше и се учудваше на тоя естествено-спокоен, сигурен тон, с който говореше, и на избора на думите, с които си служеше.

— Аз нямам право да навлизам във всички подробности на чувствата ти и изобщо смятам това за безполезно и дори за вредно — започна Алексей Александрович. — Ровейки се в душата си, ние често пъти изравяме такива неща, които биха останали незабелязани там. Твоите чувства са въпрос на съвестта ти; но аз съм длъжен пред тебе, пред себе си и пред Бога да ти посоча твоите задължения. Нашият живот е свързан, и то не от хората, а от Бога. Тая връзка може да бъде разкъсана само от едно престъпление, а такова едно престъпление влече след себе си тежко наказание.

— Нищо не разбирам. Ах, Боже мой, а на всичко отгоре ми се и спи! — каза Ана, която опипваше с ръка косите си и търсеше останалите фуркети.

— Ана, за Бога, не говори така! — кротко каза той. — Може би се лъжа, но повярвай ми, че това, което казвам, го казвам колкото за себе си, толкова и за тебе. Аз съм твой мъж и те обичам.

Лицето й за миг бе се отпуснало и в погледа й бе угаснала ироничната искра; но думата „обичам“ отново я възмути. Тя помисли: „Обича ме? Нима той може да обича? Ако не е чувал, че съществува любов, той никога не би употребил тая дума. Той дори не знае какво е любов.“

— Алексей Александрович, наистина не разбирам — каза тя. — Кажи, че според тебе…

— Позволи ми, чакай да се изкажа. Аз те обичам, но аз не говоря за себе си; главните лица тук са нашият син и самата ти. Повтарям, твърде е възможно думите ми да ти се сторят съвсем излишни и неуместни; може би те се дължат на моето заблуждение. В такъв случай моля да ме извиниш. Но ако ти самата чувствуваш, че имам поне най-малко основание, моля те да помислиш и ако сърцето ти подскаже, да ми откриеш всичко…

Алексей Александрович, без сам да забележи, говореше съвсем не това, което бе намислил.

— Няма какво да казвам. Пък и… — изведнъж рече бързо тя, като едва сдържаше усмивката си — наистина е време да спим.

Алексей Александрович въздъхна, не каза повече нищо, и отиде в спалнята.

Когато тя влезе в спалнята, той вече бе си легнал. Устните му бяха стиснати строго, а очите му не я гледаха. Ана легна в леглото си и чакаше всеки миг той да я заприказва пак. Тя хем се страхуваше да не я заприказва, хем й се искаше, това. Ала той мълчеше. Дълго чака тя неподвижно и вече забрави, за него. Мислеше за другия, виждаше го и чувствуваше как при тая мисъл сърцето й се изпълва с вълнение и престъпна радост. Изведнъж чу равномерно и спокойно свирене през нос. В първия миг Алексей Александрович сякаш се изплаши от хъркането си и спря; но след две вдишвания свиренето се разнесе с нова, спокойна отмереност.

— Късно е, късно е вече — пошепна тя с усмивка. И дълго лежа неподвижна с отворени очи и струваше й се, че вижда блясъка им в тъмнината.

X

От тая вечер за Алексей Александрович и жена му започна нов живот. Нищо особено не бе се случило. Както винаги Ана посещаваше висшето общество, особено често ходеше у княгиня Бетси и се срещаше навред с Вронски. Алексей Александрович виждаше това, но не можеше да направи нищо. Срещу всичките му опити да я предизвика към обяснение тя издигаше непроницаема стена от някакво весело недоумение. Външно беше същото, но вътрешните им отношения бяха се променили напълно. Алексей Александрович, толкова силен човек в държавническата си дейност, тук се чувствуваше безсилен. Като бик, покорно навел глава, той чакаше удара на брадвата, която чувствуваше надвесена над себе си. Всеки път, когато започнеше да мисли за това, той чувствуваше, че трябва да опита още веднъж, че има надежда да я спаси с доброта, нежност и убеждаване, да я накара да се опомни, и всеки ден се канеше да й приказва. Но всеки път, когато почнеше да говори, чувствуваше, че оня дух на зло и измама, който бе я завладял, завладяваше и него и той казваше съвсем не това и не с оня тон, с какъвто искаше да й говори. Неволно й говореше със своя обикновен тон на присмиване над ония, които биха говорили така. А с тоя тон не можеше да се каже онова, което трябваше да й се каже.

…………………………………………………………………………………

…………………………………………………………………………………

XI

Това, което почти цяла година за Вронски бе единствено желание в живота, изместило всичките му по-раншни желания; това, което за Ана бе една невъзможна, ужасна и тъкмо затова омайна мечта за щастие — това желание бе постигнато. Бледен, с трепереща долна челюст, той стоеше над нея и я молеше да се успокои, без сам да знае от какво и с какво.

— Ана! Ана! — казваше той с треперещ глас. — Ана, за Бога!…

Но колкото по-високо говореше той, толкова по-ниско навеждаше тя своята горда и весела някога, а сега посрамена глава, цяла се свиваше и от дивана, на който седеше, се свличаше на пода, в краката му; тя би паднала на килима, ако той не я държеше.

— Боже мой! Прости ми! — хълцаше тя и притискаше ръцете му към гърдите си.

Чувствуваше се толкова престъпна и виновна, че й оставаше само да се унижава и да моли за прошка; и понеже сега освен него нямаше никого другиго в живота, към него именно отправяше молбата си за прошка. Като го гледаше, тя физически чувствуваше унижението си и не можеше да каже нищо повече. А той чувствуваше същото, което сигурно чувствува убиецът, когато види тялото, което е лишил от живот. Това тяло, което той бе лишил от живот, беше тяхната любов, първият период от любовта им. Имаше нещо ужасно и отвратително в спомена за това, което бе заплатено с тая страшна цена на срама. Срамът пред духовната й голота я потискаше и се предаваше и нему. Но въпреки целия ужас на убиеца пред тялото на убития това тяло трябва да се нареже на парчета, да се скрие, убиецът трябва да използува това, което е добил с убийство.

И както убиецът се нахвърля със злоба и сякаш със страст над това тяло и го влачи, и го реже, така и той покриваше с целувки лицето и раменете й. Тя държеше ръката му и не се помръдваше. Да, тия целувки са онова, което бе купено с тоя срам. Да, и тая ръка, която ще бъде винаги моя, е ръката на моя съучастник. Тя вдигна тая ръка и я целуна. Той коленичи и искаше да види лицето й, но тя го криеше и не казваше нищо. Най-после, сякаш направи усилие над себе си, тя стана и го отблъсна. Лицето й беше все така красиво, но затова пък толкова по-жалко.

— Всичко е свършено — каза тя. — Аз нямам нищо друго освен тебе. Помни това.

— Не мога да не помня това, което е моят живот. За един миг от това щастие…

— Какво щастие! — с отврата и ужас каза тя и тоя ужас неволно обхвана и него. — За Бога, нито дума, нито дума повече!

Тя бързо стана и се отдръпна от него.

— Нито дума повече! — повтори тя и със странен за него израз на студено отчаяние върху лицето се раздели с него. Чувствуваше, че в тоя миг не можеше да изкаже с думи чувството на срам, радост и ужас пред това навлизане в един нов живот и не искаше да говори за това, да опошлява това чувство с неточни думи. Но и после, и на другия, и на третия ден тя не само не намери думи, с които би могла да изрази цялата сложност на тия чувства, но не намираше и мисли, с които да обсъди в себе си всичко, що бе на душата й.

Казваше си: „Не, сега не мога да мисля за това; ще помисля после, когато бъда по-спокойна.“ Но това спокойствие за мислите не настъпваше никога; всеки път, когато й идваше на ум какво е направила, какво ще стане с нея и какво трябва да направи, обземаше я ужас и тя пъдеше от себе си тия мисли.

— После, после — казваше тя, — когато бъда по-спокойна.

Затова пък насън, когато нямаше власт над мислите си, положението й се представяше в цялата си безобразна голота. Почти всяка нощ я навестяваше един и същ сън. Сънуваше, че и двамата едновременно са нейни мъже, че и двамата я отрупват с ласките си. Алексей Александрович плаче, целува ръцете й и й казва; „Колко е хубаво сега!“ Но тук е и Алексей Вронски, и той също е неин мъж. А тя, учудвайки се, че по-рано това й се е виждало невъзможно, засмяна им обяснява, че то било много по-просто и че сега и двамата са доволни и щастливи. Но тоя сън я потискаше като кошмар и тя се събуждаше ужасена.

XII

Още в първите дни след връщането си от Москва, когато всеки път потреперваше и се изчервяваше при спомена за позорния отказ, Левин си мислеше: „Също така се изчервявах, потрепервах и смятах всичко за изгубено, когато получих единица по физика и останах да повтарям втори курс; също така се смятах изгубен, след като обърках възложената ми от сестрата работа. И какво? Сега, когато минаха години, си спомням и се чудя как е могло да ме огорчава всичко това. Същото ще бъде и с тая мъка. Ще мине време и аз ще бъда равнодушен към това.“

Но изминаха три месеца, а той не стана равнодушен и също както в първите дни му беше тежко да си спомня за това. Не можеше да се успокои, защото той, който така дълго бе мечтал за семеен живот и така се бе чувствувал узрял за него, все пак не беше се оженил още и сега, повече от когато и да било, бе далеч от женитбата. Самият той чувствуваше болезнено, както го чувствуваха и всички около него, че за човек на неговите години не е хубаво да бъде сам. Спомни си как, преди да замине за Москва, бе казал веднъж на говедаря си Николай, наивен селянин, с когото обичаше да разговаря: „Е, Николай, искам вече да се оженя!“ и как Николай му отговори веднага, като за някоя работа, в която не може да има никакво съмнение: „Отдавна ви е време, Константин Дмитрич.“ Но сега женитбата беше за него по-далеч от когато и да било. Мястото беше ангажирано и сега, когато той мислено поставяше на това място някое от познатите си момичета, чувствуваше, че е съвсем невъзможно. Освен това при спомена за тоя отказ и за ролята, която бе играл тогава, се измъчваше от срам. Колкото и да си казваше, че в случая не е виновен никак, тоя спомен, наред с други такива също срамни спомени, го караше да тръпне и се изчервява. И той, като всеки човек, имаше в миналото си осъзнати лоши постъпки, за които съвестта сигурно го мъчеше, но споменът за лошите постъпки далеч не го измъчваше така, както тия нищожни, но срамни спомени. Тия рани никога не заздравяваха. И наред с тези спомени сега стояха отказът и онова жалко положение, в каквото сигурно са го виждали другите през оная вечер. Но времето и работата вършеха своето. Незабележими, но значителни събития от селския живот все повече и повече затрупваха тежките спомени. Всяка нова седмица той все по-рядко си спомняше за Кити. С нетърпение чакаше съобщението, че вече се е омъжила или ще се омъжва тия дни, надявайки се, че такова едно съобщение, като изваждането на зъб, ще го излекува напълно.

Между това дойде пролетта, прекрасна, мила, без пролетни очаквания и измами, една от ония редки пролети, на които се радват едновременно и растения, и животни, и хора. Тая прекрасна пролет още повече възбуди Левин и затвърди намерението му да се отрече от всичко по-раншно, за да уреди твърдо и независимо самотния си живот. Макар че не изпълни много от ония планове, с които бе се върнал в село, все пак той запази най-главното — чистотата в живота. Не изпитваше оня срам, който обикновено го измъчваше след всяко падение, и можеше да гледа смело хората в очите. Още през февруари той получи писмо от Мария Николаевна, която му пишеше, че здравето на брата Николай се влошавало, но той не искал да се лекува, и във връзка с това писмо Левин ходи при брат си в Москва и успя да го склони да се посъветва с лекар и да замине на някои минерални бани в чужбина. Така леко бе успял да склони брат си и да му даде назаем пари за заминаването, без да го разсърди, че в това отношение бе доволен от себе си. Освен със стопанството, което напролет изискваше особени грижи, и освен четенето Левин бе започнал тая зима и едно съчинение върху стопанството, чийто замисъл се състоеше в това, че характерът на работника в стопанството се приемаше като нещо абсолютно дадено, също както климатът и почвата, и следователно всички положения на науката за стопанството се извеждаха не само от данните на почвата и климата, а изобщо от данните на почвата, климата и от известен неизменен характер на работника. Така че, въпреки уединението или тъкмо поради уединението, животът му беше извънредно запълнен и само от време на време той изпитваше незадоволеното желание да сподели мислите, които се въртяха в главата му, и с някого другиго освен Агафия Михайловна, макар че и с нея често му се случваше да разсъждава за физика, теория на стопанството и особено за философия; философията беше любим предмет на Агафия Михайловна.

Пролетта се забави много. През последните седмици от постите времето беше ясно и студено. На слънце през деня се размразяваше, а нощем стигаше до седем градуса; имаше такава снежна кора, че колите пътуваха без път. Великден беше със сняг. След това изведнъж, на втория ден, духна топъл вятър, надвиснаха облаци и три дни и три нощи валя бурен и топъл дъжд. В четвъртък вятърът утихна и надвисна гъста сива мъгла, която сякаш скриваше тайната на промените, които ставаха в природата. Посред мъглата рукнаха води, запукаха и се понесоха ледове, потекоха по-бързо мътни, пенливи потоци и на Червена могила още от вечерта мъглата се разкъса, облаците се разпиляха като овце, проясни се и настъпи истинска пролет. На сутринта издигналото се ясно слънце бързо изяде тънкия лед, който бе покрил водата, и топлият въздух затрептя от изпълнилите го изпарения на съживената земя. Раззелени се старата и набола като игли млада трева; наляха се пъпките на калината, на френското грозде и лепкавата спиртова бреза и над обсипаната със златист цвят върба забръмча литналата на простор пчела. Запяха звънливо невидими чучулиги над кадифената зеленина и заледеното стърнище, заплакаха птици-калугерици над залените с мътна придошла вода ниски места и блата и с пролетно крякане се понесоха високо жерави и гъски. Зарева по пасбищата излинелият, само тук-там с неопадала козина добитък, заскачаха кривоноги агнета около своите блеещи, остригани майки, заприпкаха бързоноги деца по съхнещите пътечки, по които оставяха отпечатъци от боси крака, закънтяха край езерото весели гласове на жени, белачки на платна, и по дворовете затракаха брадви на селяци, които стягаха оралата и браните. Настъпи истинска пролет.

XIII

Левин обу големите ботуши, за пръв път облече сукнена антерия вместо кожух и тръгна из стопанството, като крачеше през ручеите, които заслепяваха очите с блясъка си на слънцето, и стъпваше ту върху тънка корица от лед, ту в лепкава кал.

Пролетта е време на планове и кроежи. И излязъл на двора, като дърво напролет, което още не знае накъде и как ще покарат младите му издънки и клонки, затворени в налените пъпки, Левин сам не знаеше добре за какви предприятия в любимото му стопанство ще се залови сега, но чувствуваше, че е изпълнен с най-хубави планове и кроежи. Преди всичко той се отби при добитъка. Кравите бяха пуснати на открито и лъснали с подновената си гладка козина, се приличаха на слънце, мучаха и се озъртаха към полето. След като се полюбува на познатите му до най-малки подробности крави, Левин нареди да ги напъдят в полето, а на тяхно място да пуснат телетата. Говедарят весело хукна да се стегне за полето. Жените-говедарки, със запретнати поли, шляпаха с босите си, още бели, незагорели крака из калта и тичаха с пръчки в ръце след мучащите, разлудували се от пролетната радост телета, които изкарваха на двора.

След като се полюбува на тазгодишния приплод, който беше необикновено добър — ранните телета бяха едри като селски крави, а Павината дъщеря, макар и на три месеца, на ръст беше като годиначетата, — Левин поръча да им изнесат навън коритото и да им сложат сено зад решетките. Но оказа се, че направените през есента решетки, неупотребявани през зимата, бяха счупени. Той изпрати да извикат дърводелеца, който сега трябваше да приготвя вършачката. Но оказа се, че дърводелецът поправя браните, които трябваше да бъдат поправени още по сирница. Това ядоса много Левин. Яд го беше, че се повтаря това вечно нехайство в стопанството, срещу което той толкова години се бореше с всички сили. Както научи, решетките, ненужни през зимата, били пренесени в конюшнята и там се изпочупили, понеже били направени слаби, за телета. Освен това оказа се също, че браните и всички земеделски сечива, за които бе заповядано да се прегледат и поправят още през зимата и за които бяха наети нарочно трима дърводелци, не бяха поправени и ги поправяха сега, когато трябваше вече да брануват. Левин изпрати да извикат управителя, но веднага тръгна сам да го търси. Сияещ, както всичко тоя ден, с обшито с агнешка кожа кожухче, управителят идваше откъм хармана, като чупеше една сламка в ръцете си.

— Защо дърводелецът не поправя вършачката?

— Аз исках да ви кажа още вчера: трябва да се поправят браните. Дойде време за оране.

— А де бяхте през зимата?

— Но защо ви е дърводелецът?

— Къде са решетките от обора на телетата?

— Наредих да ги отнесат по местата им. Какво можеш да направиш с тия хора! — каза управителят и махна с ръка.

— Не с тия хора, а с тоя управител! — кипна Левин. — Ама защо държа вас! — развика се той. Но като си спомни, че с това няма да помогне, прекъсна наполовина думите си и само въздъхна. — Е, може ли да се сее вече? — попита той, след като помълча.

— Отвъд Туркинов дол ще може утре или вдругиден.

— А детелината?

— Изпратих Василий и Мишка, сеят. Само че не зная дали ще могат да минат, кално е.

— Колко десетини ще засеят?

— Шест.

— Защо не цялата нива? — викна Левин.

Още повече го доядя, дето засяваха с детелина шест, а не двадесет десетини. Посевът на детелина — и на теория, и от собствен негов опит — биваше добър само тогава, когато се правеше колкото може по-рано, почти докато има сняг. А Левин никога не можеше да постигне това.

— Няма хора. Какво искате да се направи с тия хора? Трима не дойдоха. Ето и Семьон…

— Но вие да бяхте ги отменили от сламата.

— Та аз и оттам ги отмених.

— Къде са тогава хората?

— Петимата правят компот. (Той искаше да каже компост.) Четирима пресилват овеса — да не се развали, Константин Дмитрич.

Левин много добре знаеше, че „да не се развали“ значеше, че английският овес за семе вече се е развалил — тоест пак не бяха направили това, което бе наредил.

— Но нали ви казах още през постите, простаци!… — извика той.

— Не се безпокойте, всичко ще направим навреме. Левин сърдито махна с ръка, отиде до хамбарите да види овеса и се върна в конюшнята. Овесът не беше се развалил още. Но работниците го пресилваха с лопати, когато можеха да го прехвърлят направо в долния хамбар; след като нареди това и откъсна оттук двама работника, които да отидат да сеят детелина, Левин се успокои след яда си срещу управителя. Пък и денят беше толкова хубав, че не биваше да се сърди.

— Игнат! — извика той на кочияша, който със запретнати ръкави миеше каляската при кладенеца. — Оседлай ми…

— Кой кон ще заповядате?

— Е, хайде Колпик.

— Слушам, господарю.

Докато му оседлаваха коня, Левин отново извика управителя, който се въртеше наблизо, за да се помирят, и му заприказва за предстоящите пролетни работи и стопански планове.

Превозването на тора да започнат по-рано, за да може да се свърши всичко преди ранната коситба. А с плуговете да преорават често далечните ниви, та да останат по за дълго черна угар. Коситбата да стане с работници, а не на изполица.

Управителят слушаше внимателно и, както изглежда, правеше усилие да одобрява кроежите на господаря си; но той пак имаше безнадежден и отпаднал вид, който бе така познат на Левин и който винаги го дразнеше. Тоя вид казваше: всичко това е добре, но пак както Бог даде.

Нищо не огорчаваше така много Левин, както тоя тон. Но тоя тон беше общ за всички управители, каквито той бе имал досега. Те всички имаха същото отношение към кроежите му и затова сега вече той не се сърдеше, а се обиждаше и се чувствуваше още по-възбуден за борба с тая някаква стихийна сила, която не можеше да нарече другояче освен „както Бог даде“ и която постоянно му се противопоставяше.

— Дано успеем, Константин Дмитрич — каза управителят.

— Защо пък да не успеете?

— Трябва непременно да наемем още петнадесетина работника. А не идват. Днес идваха, но искат по седемдесет рубли за едно лято.

Левин млъкна. Тая сила пак се противопоставяше. Той знаеше, че колкото и да се мъчеха, не можеха да наемат на редовна цена повече от тридесет и седем, тридесет и осем до четиридесет работници; до четиридесет наемаха, но повече не. И все пак той не можеше да не се бори.

— Изпратете да търсят в Сури, в Чефировка, ако не дойдат други. Трябва да се търси.

— Че ще изпратя — ще изпратя — унило каза Василий Фьодорович. — Но ето че и конете поотслабнаха.

— Ще купим други. Ама аз зная — прибави той и се засмя, — вие не си давате много зор; но тая година аз няма вече да ви оставя да правите, каквото си знаете. Ще нареждам всичко сам.

— Та вие и без това, струва ми се, малко спите. На нас ни е по-добре, когато господарят следи всичко…

— Отвъд Брезовия дол ли засяват детелина? Ще ида да видя — каза той и се качи на дребния кулест Колпик, който кочияшът му доведе.

— През потока няма да можете да минете, Константин Дмитрич — извика кочияшът.

— Тогава ще мина през гората.

И с пъргав раван на доброто, отпочинало конче, което пръхтеше над локвите и подръпваше поводите, Левин потегли през калния двор към вратнята и оттам за полето.

Ако в обора и в хамбара Левин беше във весело настроение на полето му стана още по-весело. Той се поклащаше равномерно от вървежа на доброто конче, вдишваше топлия въздух, който го облъхна със свеж лъх на сняг, когато навлезе в гората, дето тук-там бе останал още неразтопен сняг, и се радваше на всяко свое дърво с покарал по кората му мъх и с набъбнали пъпки. Когато излезе от гората, пред него на огромно пространство се ширнаха като гладък кадифен килим посевите без никакво голо място и мочурище и само тук-там по ниските места с останки от топящ се сняг. Не го разсърдиха нито селският кон и жребчето, които тъпчеха посевите му (той каза на селянина, когото срещна, да ги прогони), нито ироничният и глупав отговор на селянина Инат, когото срещна и го пита: „Е, Ипат, скоро ли ще сеем?“ — „Най-напред трябва да изорем, Константин Дмитрич“ — отвърна Ипат. Колкото по-нататък отиваше, толкова по-весело му ставаше и стопанските планове му се виждаха един от друг по-добри: да засади върби около всички ниви, изложени на юг, така че снегът, да не се залежава под тях; да раздели на шест наторените ниви и трите оставени за засяване с трева, да построи обор в далечния край на нивите и да изкопае езеро, а за наторяване да се построят подвижни огради за добитъка. И тогава ще има триста десетини с пшеница, сто — с картофи и сто и петдесет — с детелина и нито една изтощена десетина.

С такива мечти, карайки предпазливо коня по синорите, за да не тъпче посевите, той се приближи до работниците, които сееха детелина. Талигата със семена не беше на междата, а сред нивата, и зимният пшеничен посев бе изровен от колелата и стъпкан от коня. И двамата работника седяха на синора и, изглежда, пушеха с обща лула. Пръстта в талигата, с която бяха размесени, семената, не беше размачкана, а сбита или замръзнала на буци. Като видя господаря си, работникът Василий тръгна към талигата, а Мишка започна да сее. Това не беше хубаво, но Левин рядко се сърдеше на работниците.

Когато Василий се приближи, Левин му каза да отведе коня на междата.

— Няма нищо, господарю, ще се вдигне — отвърна Василий.

— Моля ти се, не разсъждавай — каза Левин, — а направи, каквото ти казвам.

— Слушам, господарю — отвърна Василий и улови коня за главата. — А пък посев ли е, Константин Дмитрич — каза той, като се подмилкваше, — първо качество! Само че мъчно се гази! На цървулите си влачиш по десет оки кал.

— Но защо не сте пресели пръстта? — попита Левин.

— Ние я размачкваме — отвърна Василий, като загребваше от семето и стриваше пръстта в дланите си.

Василий не бе виновен, че му бяха насипали непресята пръст, но все пак беше неприятно.

Левин, който неведнъж бе опитвал с успех едно познато нему средство да потиска яда си и пак да поправя всичко, което му се струваше лошо, и сега употреби това средство. Той погледна как Мишка крачи, като влачи грамадни буци пръст, полепнали по краката му, слезе от коня, взе сеялката от Василий и тръгна да сее.

— Докъде си стигнал?

Василий посочи с крак белега и Левин започна, както знаеше, да сее пръстта със семената. Трудно се вървеше, сякаш из блато, и затова, като измина една леха, Левин се изпоти, спря се и върна сеялката.

— Е, господарю, през лятото няма да ми се карате за тая леха — каза Василий.

— Защо? — весело попита Левин, който вече почувствува въздействието на изпитаното средство.

— Ще видите през лятото. Ще се отличава. Я вижте де съм сял миналата пролет. Колко хубаво съм посял! Та аз, Константин Дмитрич, струва ми се, залягам като за родния си баща. Самият аз не обичам да работя лошо, и на другите не давам. Щом на господаря е добре, и нам е добре. Като погледнеш наоколо — каза Василий и посочи полето, — сърцето ти се радва.

— Хубава пролет, Василий.

— То такава пролет и старците не са запомнили. Аз си ходих у дома, нашият старец също засял три осминника пшеница. Та казва, израснала висока като ръж.

— Ами вие отдавна ли започнахте да сеете пшеница?

— Нали ни научихте по-миналата година: бяхте ми подарили две мери. Една четвърт продадохме и три осминника засяхме.

— Е, внимавай, стривай буците — каза Левин, като пристъпи до коня, — па наглеждай и Мишка. Ако покълне хубаво, ще ти дам по петдесет копейки на десетина.

— Покорно благодарим. Ние и без това сме много доволни от вас.

Левин се качи на коня и тръгна към оная нива, дето бе миналогодишната детелина, и към другата, която бе изорана с плуг за засяване с пролетна пшеница.

Детелината бе покарала по стърнището отлично. Тя бе пораснала вече и ярко се зеленееше между поломените миналогодишни стъбла на пшеницата. Конят затъваше до глезените и краката му с жвакане се измъкваха от полуразмразената земя. По разораното с плуг никак не можеше да се мине; по-устойчиво беше само там, дето имаше лед, а в размразените бразди кракът на коня затъваше над глезена. Оранта беше отлична; след два дни можеше вече да се бранува и да се сее. Всичко беше прекрасно, всичко беше весело. На връщане Левин мина през потока, като се надяваше, че водата е спаднала. И наистина той успя да мине и подплаши две патици. „Сигурно има и бекаси“ — помисли той и тъкмо когато зави към къщи, срещна горския пазач, който потвърди предположението му за бекасите.

Левин подкара в тръс към къщи, за да успее да се наобядва и да приготви пушката си за вечерта.

XIV

Когато наближи до в къщи в най-весело настроение, откъм главния вход на къщата Левин чу звънче на тройка.

„Да, някой идва от гарата — помисли той, — тъкмо е пристигнал московският влак… Кой ли може да е? Дали не е братът Николай? Той ми беше казал: «Или ще замина някъде на бани, или ще дойда при тебе».“ В първия миг му стана страшно и неприятно, че присъствието на брат му ще развали това негово щастливо пролетно настроение. Но го досрамя за това му чувство и веднага той сякаш разтвори душевната си прегръдка и с трогателна радост очакваше и желаеше сега от все сърце пристигналият да е брат му. Той сбута коня и когато зави зад акацията, видя приближаващата пощенска тройка от гарата, а в нея един господин с шуба. Не беше брат му. „Ах, дано е някой приятен човек, с когото бих могъл да си поприказвам“ — помисли той.

— А! — радостно викна Левин, като вдигна и двете си ръце нагоре. — Ето ти приятен гостенин! Ах, как ти се радвам! — провикна се той, като позна Степан Аркадич.

„Сега вече ще разбера сигурно дали се е омъжила, или кога ще се омъжи“ — помисли той.

И в тоя прекрасен пролетен ден почувствува, че споменът за нея не му причинява никаква болка.

— Е, не ме ли очакваше? — попита Степан Аркадич, който излезе от шейната с пръски кал на носа, на бузата и веждите, но грейнал от радост и здраве. — Дойдох, първо, да те видя — каза той, като го прегърна и целуна, — второ, да походя на лов и, трето, да продам гората в Ергушово.

— Прекрасно! А каква пролет, а? Как успя да дойдеш с шейна?

— С талига е още по-трудно, Константин Дмитрич — отвърна познатият файтонджия.

— Е, много, много ти се радвам — каза Левин, като се усмихваше искрено с детски-радостна усмивка.

Левин отведе гостенина си в стаята за гости, дето внесоха и нещата на Степан Аркадич: чанта, пушка в калъф, чантичка за пури, и като го остави да се умие и преоблече, отиде за малко в канцеларията да съобщи за оранта и детелината. Агафия Михайловна, която винаги се грижеше за честта на къщата, го посрещна в коридора с въпроси относно обеда.

— Както искате направете, само че по-скоро — каза той и отиде да търси управителя.

Когато се върна, Степан Аркадич, умит, сресан и светнал в усмивка, излизаше от вратата на стаята си и те заедно се качиха на горния етаж.

— Колко се радвам, че се домъкнах до тебе! Сега вече ще разбера какви са тия тайнства, които вършиш тук. Ама, право да ти кажа, завиждам ти. Каква хубава къща, колко хубаво е всичко тук! Светло, весело — казваше Степан Аркадич, забравил, че не всякога е пролет и не винаги дните са ясни като днес. — Пък и икономката ти каква е прелест! По-добре би било да беше някоя хубавичка камериерка с престилчица; но при твоето монашество и строг стил — и това е много добре.

Степан Аркадич разправи много интересни новини и особено интересната за Левин новина, че брат му Сергей Иванович се канел през лятото да му дойде на гости в село.

Но Степан Аркадич не му каза нито дума за Кити и изобщо за Шчербацки; предаде му само поздрав от жена си. Левин му бе благодарен за неговата деликатност и се радваше много на гостенина си. Както винаги през време на уединението у него се бяха набрали сума мисли и чувства, които той не можеше да сподели с околните, и сега изливаше пред Степан Аркадич както възторжената си радост от пролетта, така и неуспехите и плановете си в стопанството, и мислите и бележките върху книгите, които бе чел, и особено идеята за съчинението си, чиято основа, макар че и сам той не забелязваше това, беше критика на всички стари съчинения върху стопанството. Степан Аркадич, винаги мил, разбиращ всичко само от едно загатване, през това си гостуване беше особено мил и Левин долови нова черта на уважение и сякаш на нежност от страна на приятеля си, която го поласка.

Старанията на Агафия Михайловна и на готвача обедът да бъде особено хубав имаха за последица само това, че двамата изгладнели приятели, като седнаха да закусят, се наядоха с хляб и масло, пушено и солени гъби, а и това, че Левин заповяда да поднесат супата без пирожките, с които готвачът искаше особено да учуди гостенина. Но Степан Аркадич, макар че бе свикнал с други обеди, намираше всичко за отлично: и ракията, и хляба, и маслото, и особено пушеното, и гъбите, и копривената чорба, и кокошката с бял сос, и бялото кримско вино — всичко беше превъзходно и чудесно.

— Отлично, отлично — каза той, като запуши дебела цигара след печеното. — Сякаш съм слязъл от параход след шум и друсане и идвам при тебе като на някакъв тих бряг. Значи, ти казваш, че трябва да се изучава самият елемент — работникът, и да се ръководим от него при избора на стопанските методи. Аз съм профан в тия работи, но струва ми се, че тая теория и нейното прилагане ще упражнят влияние и върху работника.

— Да, но почакай: аз не говоря за политическата икономия, а за науката, за стопанството. Тя трябва да бъде като естествените науки и да разглежда дадените явления и работника от неговото икономическо, етнографско…

В това време влезе Агафия Михайловна със сладкото.

— Е, Агафия Михайловна — каза й Степан Аркадич, като целуваше крайчетата на пълничките си пръсти, — какво пушено имате, каква ракийка!… Но не е ли време, Костя? — добави той.

Левин погледна през прозореца слънцето, което залязваше зад оголените върхари на гората.

— Време е, време е — каза той. — Кузма, впрягай кабриолета! — и се затече в долния етаж.

Степан Аркадич също слезе долу, грижливо свали платнения калъф от лакираната кутия и като я отвори, започна да сглобява скъпата си, нов модел пушка. Кузма, който вече подушваше големичка сума за почерпка, не се отделяше от Степан Аркадич и му обуваше и чорапите, и ботушите, а Степан Аркадич с удоволствие го оставяше да прави това.

— Костя, нареди, ако дойде търговецът Рябинин — аз му съобщих да дойде днес, — да го приемат и да ме почака…

— А ти на Рябинин ли продаваш гората?

— Да. Нима го познаваш?

— Как не, познавам го. Имал съм с него работа „положително и окончателно“.

Степан Аркадич се засмя. „Окончателно и положително“ бяха любимите думи на търговеца.

— Да, той приказва много смешно. Тя разбра къде отива господарят й! — прибави той, като потупа с ръка Ласка, която квичеше, увиваше се около Левин и ближеше ту ръката, ту ботушите и пушката му.

Когато излязоха, кабриолетът стоеше вече пред външната стълба.

— Наредих да впрегнат кабриолета, макар че не е далеко; или да отидем пешком?

— Не, по-добре да се качим — каза Степан Аркадич и пристъпи до кабриолета. Той се качи, седна, зави краката си с тигровата завивка и запуши пура. — Как може да не пушиш! Пурата е не само удоволствие, а и венец и признак на удоволствието. Това е живот! Колко е хубаво! Ето така бих желал да живея!

— А кой ти пречи? — засмян каза Левин.

— Не, ти си щастлив човек. Имаш всичко, което обичаш! Обичаш коне — имаш, кучета — имаш, лов — имаш, стопанство — имаш.

— То е може би защото се радвам на това, което имам, и не скърбя за онова, що нямам — каза Левин, като си спомни за Кити.

Степан Аркадич разбра, погледна го, но не каза нищо.

Левин беше благодарен на Облонски, задето с обикновения си такт не споменаваше нищо за Шчербацки, след като забеляза, че Левин се страхува да заприказва за тях; но сега на Левин му се искаше вече да научи онова, което го измъчваше толкова; само че не смееше да заприказва.

— Е, как са твоите работи? — попита Левин, сметнал, че не е хубаво от негова страна да мисли само за себе си.

Очите на Степан Аркадич весело заблестяха.

— Ти не си съгласен, че човек може да обича кравайчетата, когато си има определена дажба — според тебе това е престъпление; а аз не разбирам живота без любов — каза той, понеже бе разбрал посвоему въпроса на Левин. — Какво да се прави, така съм създаден. И право да ти кажа, с това не причиняваш никому зло, а на себе си доставяш такова удоволствие…

— Пак ли има нещо ново? — попита Левин.

— Има, братко! Виждаш ли, ти познаваш типа на Осиановите жени… ония жени, които виждаш насън… Ето тия жени ги има наяве… и тия жени са ужасни. Жената, знаеш, е такъв предмет, че колкото и да я изучаваш, все ще ти се вижда съвсем нова.

— Тогава по-добре да не я изучаваме.

— Не. Един математик бе казал, че насладата не е в откриването на истината, а в търсенето й.

Левин слушаше мълчаливо и въпреки всички усилия, които правеше над себе си, никак не можеше да се пренесе в душата на приятеля си и да разбере чувството му и удоволствието от изучаването на такива жени.

XV

Мястото на лова беше близо край реката в млада трепетликова гора. Когато наближиха гората, Левин слезе и отведе Облонски на края на една обрасла с мъх мочурлива полянка, на която снегът вече бе се стопил. А той се върна на другия край до две брези-близначки и като опря пушката на едно ниско разклонено сухо клонче, съблече кафтана, препаса се и опита дали ще може да движи свободно ръцете си.

Старата, побеляла Ласка, която вървеше подире му, клекна предпазливо срещу него и наостри уши. Слънцето залязваше отвъд голямата гора; и в светлината на зарята брезите, разпилени из трепетликовата гора, се открояваха ясно с висящите клони с набъбнали, готови да се пукнат пъпки.

От гъстата гора, дето имаше още сняг, в лъкатушил тесни ручейчета едва чуто се стичаше още водата. Дребни птици чуруликаха и от време на време прелитаха от дърво на дърво.

Посред пълната тишина се чуваше шумоленето на миналогодишните листа, които се поклащаха от размразяването на земята и от растенето на тревата.

„Колко интересно! Чува се и се вижда как тревата расте!“ — каза си Левин, като забеляза как един мокър кафяв трепетликов лист се хлъзна край едно стръкче млада трева. Той стоеше, слушаше и гледаше надолу ту мократа, покрита с мъх земя, ту ослушващата се Ласка, ту простиращото се далеч пред него море от оголени върхари на гората, ту тъмнеещото небе, забулено от белите ивици на облаците. Един ястреб, бавно размахвайки криле, излетя високо над далечната гора; друг също така излетя в същата посока и се скри. Птиците все по-високо и по-усърдно чуруликаха в гъстака. Наблизо забуха бухал. Ласка трепна, предпазливо пристъпи няколко крачки и се заослушва, навела глава встрани. Отвъд реката се обади кукувица. Тя изкука два пъти с обикновения си вик, а след това захриптя, прегракна и се забърка.

— Колко интересно! Кукувица кука! — каза Степан Аркадич, като се подаде иззад един храст.

— Да, чувам — отвърна Левин, с неудоволствие нарушавайки тишината на гората със своя неприятен и за самия него глас. — Сега вече наближава.

Фигурата на Степан Аркадич отново се скри зад храста и Левин видя само яркото пламъче на кибрита, което след това бе сменено от червеното въгленче на цигарата и от синия й пушек.

„Чът! Чът!“ — щракна и оправи ударниците на пушката си Степан Аркадич.

— А какво е това, което крещи? — попита той, като обърна вниманието на Левин върху едно провлечено гукане, сякаш някое разиграло се конче бе изцвилило с тънкото си гласче.

— Нима не знаеш? Това е мъжки заек. Но стига сме приказвали! Слушай, лети! — почти извика Левин и приготви ударника.

Чу се далечно, тънко изсвирване, а след две секунди — точно в обикновения такт, така познат на ловците — второ, трето изсвирване и след това започна вече да се чува и къркане.

Левин стрелна очи наляво-надясно и ето че върху мътносиньото небе пред него, над сливащите се като нежни вълни върхове на трепетликите, се показа летяща птица. Тя летеше право срещу него: близкото й къркане, наподобяващо равномерно дерене на кораво платно, се чу над самото му ухо; показаха се вече дългият клюн и шията на птицата и в тоя миг, когато Левин залегна иззад храста, дето стоеше Облонски, блесна червена мълния; птицата като стрела се спусна и отново полетя нагоре. Отново блесна мълния и се чу гърмеж; птицата запляска с криле, сякаш се мъчеше да се задържи във въздуха, спря се, постоя един миг и тежко тупна на калната земя.

— Нима не улучих? — извика Степан Аркадич, който поради дима не можа да види нищо.

— Ето го! — каза Левин, като сочеше Ласка, която, вдигнала едното си ухо и размахала високо края на пухкавата си опашка, с бавни стъпки, сякаш искаше да продължи удоволствието и сякаш се усмихваше, донесе убитата птица на господаря си. — Е, радвам се, че улучи — каза Левин, който същевременно изпитваше и завист, че той не е успял да убие бекаса.

— Колко мръсно ме излъга дясната цев! — отвърна Степан Аркадич, като пълнеше пушката си. — Шш… лети.

И наистина се чуха пронизителни, бързо следващи едно след друго изсвирвания. Два бекаса, които си играеха и се надпреварваха в летенето и само свиреха, а не къркаха, налетяха точно над главите на ловците. Чуха се четири изстрела и бекасите завиха бързо като лястовици и се изгубиха от очи.

…………………………………………………………………………………

Ловът беше отличен. Степан Аркадич уби още две птици и Левин две, но едната от тях не можа да намери. Започна да се стъмва. Ниско на запад ясната сребърна Венера вече светеше иззад брезичките с нежния си блясък, а високо на изток се мержелееше с червените си пламъчета мрачният Арктур. Над главата си Левин ловеше и губеше звездите на. Голямата мечка. Бекасите престанаха вече да летят; но Левин реши да почакат още, докато Венера, която той виждаше под клончето на една бреза, мине над него и когато започнат да се виждат ясно звездите на Голямата мечка. Венера мина вече над клончето, колата на Голямата мечка с процепа си се виждаше вече цяла върху тъмносиньото небе, но той все още чакаше.

— Не е ли време? — попита Степан Аркадич.

В гората беше вече тихо и нито една птичка не помръдваше.

— Да постоим още — отвърна Левин.

— Както искаш.

Сега те бяха на петнадесетина крачки един от друг.

— Стива — изведнъж неочаквано каза Левин, — защо не ми кажеш дали твоята балдъза се е омъжила, или кога ще се омъжва?

Левин се чувствуваше толкова твърд и спокоен и затова смяташе, че никакъв отговор не би могъл да го развълнува. Но той никак не очакваше онова, което му отговори Степан Аркадич.

— Нито е мислила, нито мисли да се омъжва, защото е много болна и лекарите я изпратиха на лечение в чужбина. Дори се страхуват за живота й.

— Какво приказваш! — извика Левин. — Много болна ли? Какво й е? Как тя…

Докато говореха това, Ласка, наострила уши, поглеждаше ту нагоре към небето, ту към тях с укор.

„Ама че намерили време да разговарят! — мислеше тя. — А той си лети… Ето го, бекас е. Ще го изтърват…“ — мислеше Ласка.

Но в същия миг и двамата изведнъж чуха рязко изсвирване, което сякаш ги шибна по ушите, и двамата изведнъж грабнаха пушките, блеснаха две мълнии и се чуха два гърмежа в един и същи миг. Високо летящият бекас за миг отпусна криле и падна в гъсталака, като правеше слаби лъкатушки.

— Това е отлично! Общ е! — извика Левин и хукна заедно с Ласка в гъсталака да търсят бекаса. „Ах, да, за какво ми бе станало неприятно? — мъчеше се да си спомни той. — Да, Кити е болна… Какво да се прави, много ми е жал“ — мислеше той.

— А, намери го! Ех, че умно куче! — каза той, като издърпа от устата на Ласка топлата птица и я сложи в почти пълната чанта. — Намерих го, Стива! — извика той.

XVI

Когато се връщаха в къщи, Левин разпита за всички подробности около болестта на Кити и за плановете на Шчербацки и макар че би му било съвестно да признае, но онова, което научи, му беше приятно. Приятно му беше и защото имаше още надежда, но още по-приятно му беше, защото се измъчваше тъкмо оная, която му бе причинила толкова болка. Но когато Степан Аркадич заприказва за причините на болестта на Кити и спомена името на Вронски, Левин го прекъсна:

— Аз нямам никакво право да зная семейните подробности, а, право да ти кажа, и никакъв интерес.

Степан Аркадич едва доловимо се усмихна, като забеляза мигновената и така позната нему промяна в лицето на Левин, който стана толкова мрачен, колкото бе весел преди малко.

— Ти напълно ли свърши вече с Рябинин по въпроса за гората? — попита Левин.

— Да, свърших. Цената е отлична, тридесет и осем хиляди. Осемте предварително, а останалите на шестгодишно изплащане. Дълго се разтаках с тая работа. Никой не даваше повече.

— Това значи, че си му подарил гората — мрачно каза Левин.

— Защо пък да съм я подарил? — с добродушна усмивка попита Степан Аркадич, понеже знаеше, че сега вече всичко ще се вижда лошо на Левин.

— Защото гората струва най-малко по петстотин рубли десетината — отвърна Левин.

— Ах, тия селски стопани! — шеговито каза Степан Аркадич. — Тоя ваш презрителен тон към нас, гражданите!… А когато дойде да се върши работа, ние я свършваме винаги по-добре. Повярвай ми, аз пресметнах всичко — каза той — и гората е продадена на добра цена, така че дори се страхувам да не би той да се откаже. Та това не е гора за строителен материал — каза Степан Аркадич, който с думите за строителен материал искаше да убеди Левин напълно в неправотата на съмненията му, — а повече са дърва за горене. И тя ще се хване не повече от тридесет сажена на десетина, а той ми даде по двеста рубли.

Левин презрително се усмихна. „Зная — помисли той, — тоя маниер е не само негов, а и на всички граждани, които, след като са били на село един-два пъти на десет години и са научили две-три селски думи, ги употребяват, дето трябва и не трябва, твърдо уверени, че знаят вече всичко. «За строителен материал», «ще се хване тридесет сажена». Говори думи, но не разбира значението им.“

— Няма да седна да те уча на онова, което ти пишеш там в съда — каза той, — а ако трябва, ще питам тебе. А ти си така уверен, че разбираш цялата тая наука за гората. Тя е трудна. Преброи ли дърветата?

— Как ще преброиш дърветата? — със смях каза Степан Аркадич, който все искаше да извади приятеля си от лошото му настроение. — Едва ли някой висок ум би могъл да преброи пясъка, лъчите на планетите…

— Да, но високият ум на Рябинин може. И нито един търговец не купува нищо, без да го брои, ако не му го подарят, както ти. Аз познавам твоята гора. Всяка година ходя там на лов и мисля, че тя струва по петстотин рубли чисти пари, а той ти е дал по двеста на изплащане.

Значи, ти си му подарил тридесет хиляди рубли…

— Е, стига си се увличал — жално каза Степан Аркадич. — Защо никой не ми даваше повече?

— Защото той се е наговорил с търговците; дал е откуп, за да не му пречат. Имал съм работа с всички тях и ги познавам. Това не са търговци, а спекуланти. Той няма да се залови за сделка, от която ще спечели десет-петнадесет процента, а чака да вземе рублата за двадесет копейки.

— Е, стига! Ти нямаш настроение.

— Нищо подобно — мрачно каза Левин, когато наближиха до в къщи.

Пред входа вече стоеше здраво обкована с желязо и кожа талижка, със здраво впрегнат с широки хамути охранен кон. В талижката седеше здраво налян с кръв и здраво препасан домоуправител, който служеше за колар на Рябинин. Самият Рябинин беше вече влязъл в къщата и посрещна приятелите в антрето. Той беше висок, слаб човек на средна възраст, с мустаци и бръсната издадена брадичка и изпъкнали мътни очи. Беше облечен в дългопол син сюртук с копчета по-ниско от задника му и обут с високи, набръчкани при глезените и прави на прасците ботуши, надянати в големи галоши. Той избърса с кърпичка лицето си наоколо, попристегна сюртука си, който и без това му стоеше много добре, и с усмивка поздрави влезлите, като протегна ръка на Степан Аркадич, сякаш искаше да улови нещо.

— Значи, дойдохте — каза Степан Аркадич и му подаде ръка. — Отлично.

— Не се осмелих да не изпълня нарежданията на ваше сиятелство; макар че пътят е много лош. Положително из целия път съм вървял пешком, но дойдох навреме. Константин Дмитрич, моите почитания — обърна се той към Левин, като се опита да улови и неговата ръка. Но Левин се намръщи; той се преструваше, че не вижда ръката му и вадеше бекасите от чантата. — С лов ли се поразвлякохте? Ами какви ли ще са тия птици? — прибави Рябинин, като гледаше презрително бекасите. — Трябва да са вкусни. — И той поклати неодобрително глава, сякаш много се съмняваше дали за това нещо заслужава да си хаби човек времето напразно.

— Ако искаш, идете в кабинета — каза на френски Левин на Степан Аркадич, като се чумереше мрачно. — Минете в кабинета, там ще се разберете.

— Може, където обичате — с презрително достойнство каза Рябинин, сякаш искаше да подчертае, че за другите може да има затруднения с кого и как да се постъпва, но за него не може да има затруднения никога и в нищо.

Когато влезе в кабинета, Рябинин се озърна по навик, сякаш търсеше икона, но и след като я видя, не се прекръсти. Той изгледа шкафовете и лавиците с книги и със същото недоверие, както беше и при бекасите, презрително се усмихна и неодобрително поклати глава и вече никак не допущаше, че за това нещо заслужава да си хаби човек времето напразно.

— Е, донесохте ли парите? — попита Облонски. — Седнете.

— За парите няма да се караме. Аз дойдох да се видим, да си поприказваме.

— За какво има да приказваме? Седнете де.

— Това може — каза Рябинин, седна и се облакъти на гърба на стола по най-мъчителен за себе си начин. — Трябва да отстъпите малко, княже. Грехота ще бъде. А парите са готови окончателно, до копейка. С парите няма да се бавим.

Левин, който в това време бе прибрал пушката си в шкафа, вече излизаше от вратата, но като чу думите на търговеца, се спря.

— И без това сте купили гората на безценица — каза той. — Късно дойде той при мене, иначе аз щях да определя цената.

Рябинин стана и мълчаливо, с усмивка изгледа Левин отдолу нагоре.

— Константин Дмитрич е голям скъперник — с усмивка каза той, вече обърнат към Степан Аркадич, — от него окончателно нищо не може да купи човек. Пазарих пшеницата, хубави пари му давах.

— Защо ще ви давам стоката си без пари? Не съм я намерил нито на пътя, нито съм я откраднал.

— Моля ви се, в днешно време е положително невъзможно да се краде. В днешно време всичко става окончателно по явното съдопроизводство, всичко днес върви благородно; няма вече кражби. Ние си говорихме честно. Скъпо иска за гората, ще объркаме сметките. Моля да ми отстъпите поне малко.

— Ама вие свършихте ли с пазарлъка, или не? Ако сте свършили, няма защо да се пазарите повече; ако ли не — каза Левин, — аз ще купя гората.

Усмивката изведнъж изчезна от лицето на Рябинин. То доби ястребов, хищен и суров израз. С бързите си костеливи пръсти Рябинин разкопча сюртука, под който се показаха провисналата му риза, медните копчета на жилетката и верижката на часовника, и бързо извади дебелия си стар портфейл.

— Моля, гората е моя — рече той, като се прекръсти бързо и протегна ръка. — Вземи парите, гората е моя. Ето как купува Рябинин, а не да се скъпи за един грош — започна той, като се чумереше и размахваше портфейла.

— На твое място аз не бих бързал — каза Левин.

— Моля ти се — с учудване каза Облонски, — дума съм дал.

Левин излезе от стаята, като тръшна вратата. Рябинин погледна към вратата и усмихнат поклати глава.

— От младост го прави, окончателно само от детинщина. Честна дума, купувам я, така да се каже, значи, само за слава, да се знае, че не друг, а Рябинин е купил гората на Облонски. Дай Боже, дано не объркаме сметките. Вярвайте Бога. Моля. Да напишем сега договорчето…

След един час, грижливо загърнал връхната си дреха, закопчал копчетата на сюртука, с договора в джоба, търговецът се качи в здраво обкованата си талижка и тръгна да си върви.

— Ех, тия господа! — каза той на управителя си. — Всички са една стока.

— То си е така — отвърна управителят, като му подаде поводите и затегна кожения гюрук. — А с покупчицата какво стана, Михаил Игнатич?

— Де, де…

XVII

Степан Аркадич, с джоб, подут от банкнотите, които му даде търговецът в аванс за три месеца, се качи на горния етаж. Работата с гората бе свършена, парите са в джоба му, ловът излезе отличен и Степан Аркадич беше в най-весело настроение; поради това особено му се искаше да разсее лошото настроение, което бе обхванало Левин. Искаше му се да завърши деня с вечерята също така приятно, както бе го започнал.

И наистина Левин не беше разположен и въпреки цялото си желание да бъде приветлив и любезен с милия си гостенин, не можеше да си наложи. Съобщението, че Кити не се е омъжила, започваше постепенно да го опиянява.

Кити не се е омъжила и е болна, болна е от любов към човека, който я е пренебрегнал. Тая обида сякаш засягаше него. Вронски бе пренебрегнал нея, а тя пренебрегна него, Левин. Следователно Вронски има право да презира Левин и затова е негов враг. Но Левин съвсем не мислеше за това. Той смътно чувствуваше, че има нещо оскърбително за него, но сега не се сърдеше за онова, което бе го разстроило, а се обиждаше от всичко, което ставаше пред очите му. Глупавата продажба на гората, измамата, в която бе попаднал Облонски и която бе станала в къщата му, го ядосваше.

— Е, свърши ли? — попита той, когато срещна Степан Аркадич в горния етаж. — Искаш ли да вечеряш?

— Да, няма да се откажа. Какъв апетит имам тук на село — чудо! Но защо не покани Рябинин да си хапне?

— Да върви по дяволите!

— Ама как се отнасяш с него! — каза Облонски. — Дори не му подаде ръка. Защо да не му подадеш ръка?

— Защото не подавам ръка на лакея си, а лакеят е сто пъти по-добър от него.

— Какъв ретроград си бил наистина! А къде остана сливането на съсловията? — попита Облонски.

— Комуто е приятно да се слива — на добър му път, а на мен ми е противно това.

— Както виждам, ти си наистина ретроград.

— Право да ти кажа, никога не съм мислил какъв съм. Аз съм Константин Левин и нищо повече.

— И то Константин Левин, който няма никак настроение — засмяно каза Степан Аркадич.

— Да, нямам настроение и знаеш ли от какво? От твоята, извинявай, глупава продажба…

Степан Аркадич добродушно се намръщи, като човек, когото обиждат и дразнят без причина.

— Е, стига вече! — каза той. — Кога е било някой да продаде нещо и да не му кажат веднага след продажбата: „Струва много повече.“ А докато го продава, никой не дава цена… Не, аз виждам, че ти имаш зъб на тоя нещастен Рябинин.

— Може и да имам. А знаеш ли защо? Ще кажеш пак, че съм ретроград или кой знае още каква страшна дума; но все пак мене ме е яд и ми е обидно, като виждам това всестранно обедняване на дворянството, към което принадлежа, и въпреки сливането на съсловията радвам се, че принадлежа… И това обедняване не е поради разкош — то би било нищо; да живееш господарски, е дворянска работа, само дворяните умеят да правят това. Сега селяните закупуват земята наоколо — това не ми се вижда обидно. Господарят не работи нищо, селянинът работи и изтласква излишния човек. Така трябва и да бъде. И аз съм доволен много от селянина. Но мене ми е обидно, като гледам това обедняване поради някаква, не зная как да се изразя, наивност. Тук някой арендатор поляк купува на безценица чудесно имение от някоя дворянка, която живее в Ница. Там дават на някой търговец под наем по една рубла на десетината земя, която струва десет рубли. Тук ти без всякаква причина подари тридесет хиляди рубли на тоя мошеник.

— Но какво да правя? Нима трябва да броя всяко дърво?

— Непременно трябва да се брои. Ето ти не си ги броил, но Рябинин ги е броил. Децата на Рябинин ще имат средства да живеят и да получат образование, а твоите май няма да имат!

— Е, извини ме, но в това броене има нещо мизерно. Ние си имаме своите занятия, те си имат своите, трябва и те да печелят. Впрочем работата е свършена — край. А ето и пържените яйца на очи, които обичам най-много. Агафия Михайловна ще ни даде и от оная чудесна ракийка…

Степан Аркадич седна до масата и започна да се шегува с Агафия Михайловна, като я уверяваше, че отдавна не е виждал такъв обед и такава вечеря.

— Поне вие ме похвалете — каза Агафия Михайловна, — а то на Константин Дмитрич, каквото и да му поднесеш, дори и корица хлебец — хапне набързо и тръгва.

Колкото и да се мъчеше да надвие настроението си, Левин беше мрачен и мълчалив. Трябваше да зададе един въпрос на Степан Аркадич, но не можеше да се реши и не намираше нито форма, нито време как и кога да го зададе. Степан Аркадич беше вече в стаята си в долния етаж, съблече се, отново се изми, облече басмената си нощница и си легна, а Левин все се бавеше в стаята му, приказваше за разни незначителни неща и не намираше сили да пита за това, което го интересуваше.

— Колко чудно правят сега сапуна! — каза той, като разглеждаше и въртеше миризливото късче сапун, което Агафия Михайловна бе приготвила за гостенина, но с което Облонски не си послужи. — Погледни, та това е произведение на изкуството.

— Да, днес всичко вече се усъвършенствува — каза Степан Аркадич, като се прозяваше влажно и блажено. — Например театрите и тия увеселителни… а-а-а! — прозяваше се той. — Навред електрическа светлина… а-а!

— Да, електрическа светлина — каза Левин. — Да. Ами де е Вронски сега? — попита тон, оставил изведнъж сапуна.

— Вронски ли? — прекъсна прозявката си Степан Аркадич. — Той е в Петербург. Замина си наскоро след тебе и след това вече не е идвал нито веднъж в Москва. И знаеш ли, Костя, ще ти кажа истината — продължи тон, като се облакъти на масата и опря на ръката хубавото си румено лице, на което светеха като звезди мазните му добри и сънливи очи. — Вината беше в тебе. Ти се изплаши от съперника си. А аз, както ти казвах и тогава, не зная на чия страна имаше повече шансове. Защо ти не направи решителната стъпка? Тогава аз ти казвах, че… — Той се прозина само с челюстите, без да отвори уста.

„Дали знае, или не, че съм направил предложение? — помисли Левин, като го гледаше. — Да, има нещо хитро, дипломатично в лицето му“ — и чувствувайки, че се изчервява, той мълчаливо гледаше Степан Аркадич право в очите.

— Ако тогава е имало нещо от нейна страна, то е било увлечение от външността — продължи Облонски. — Тоя, знаеш, блестящ аристократизъм и бъдещото положение в обществото са подействували не на нея, а на майка й.

Левин се намръщи. Обидата от отказа, която той бе изживял, загоря в сърцето му като прясна, току-що получена рана. Той беше у дома си, а у дома и стените помагат.

— Чакай, чакай — започна той, като прекъсна Облонски, — ти казваш: аристократизъм. Но позволи ми да те попитам, в какво се състои аристократизмът на Вронски или на когото и да било — тоя аристократизъм, поради който съм могъл да бъда пренебрегнат? Ти смяташ Вронски за аристократ, но аз не го смятам. Човекът, чийто баща се е издигнал с лукавство, чиято майка кой знае с колко души е имала връзки… Не, извини ме, но аз смятам за аристократ себе си и хора като мене, които могат да посочат в миналото три-четири честни поколения от рода си, които са се намирали на най-високо стъпало на образованието (дарбата и умът са нещо отделно) и които никога пред никого не са се подмазвали и от никого не са се нуждаели, както са живели баща ми и дядо ми. И аз познавам мнозина такива. Тебе ти се струва низко, че броя дърветата в гората, а ти подаряваш тридесет хиляди рубли на Рябинин; но ти ще получиш наем от земята и не знам още какво, а аз няма да получа, и затова скъпя онова, що съм наследил или съм спечелил с труд… Аристократи сме ние, а не ония, които могат да съществуват само благодарение на подаянията от силните на тоя свят и които могат да се подкупят за двадесет копейки.

— Но кого нападаш? Аз съм съгласен с тебе — искрено и весело каза Степан Аркадич, макар да чувствуваше, че под името на ония, които могат да се подкупят за двадесет копейки, Левин подразбира и него. Оживлението на Левин искрено му харесваше. — Кого нападаш? Макар много от това, което казваш за Вронски, да не е истина, думата ми не е за това. Казвам ти направо, че ако съм на твое място, бих тръгнал за Москва и…

— Не, не зная дали ти е известно, или не, но мене ми е все едно. И ще ти кажа — аз направих предложение и получих отказ и за мене сега Катерина Александровна е един тежък и срамен спомен.

— Защо пък? Ех, че глупости!

— Но да не говорим за това. Извини ме, моля ти се, ако съм бил груб с тебе — каза Левин. Сега, след като издума всичко, той отново стана такъв, какъвто беше сутринта. — Нали не ми се сърдиш, Стива? Моля ти се, не ми се сърди — каза той и усмихнат го улови за ръка.

— Не, ни най-малко не ти се сърдя и няма защо. Радвам се, че се обяснихме. Знаеш ли, понякога и утринният лов е хубав. Дали да отидем? Аз и без това няма да спя, а ще отида направо оттам на гарата.

— Отлично.

XVIII

Въпреки че целият вътрешен живот на Вронски бе изпълнен от неговата страст, външният му живот неизменно и неудържимо се движеше по предишните, обикновени релси на светските и полкови връзки и интереси. Полковите интереси заемаха важно място в живота на Вронски не само защото той обичаше полка, но най-вече защото и него обичаха в полка. В полка не само обичаха Вронски, но го и уважаваха, и се гордееха с него; гордееха се, че тоя неизмеримо богат човек, с отлично образование и способности, с отворен път към всякакъв род успехи, честолюбие и тщеславие, пренебрегваше всичко това и от всички жизнени интереси вземаше присърце най-вече интересите на полка и на другарството. Вронски схващаше, че другарите му гледат така на него и, освен че обичаше тоя живот, чувствуваше се задължен да поддържа това мнение, което имаха за него.

От само себе си се разбира, че той не говореше с никого от другарите си за своята любов, не се изтърваваше дори при най-големите пиянства (впрочем той никога не се напиваше дотолкова, че да изгуби власт над себе си) и запушваше устата на ония от лекомислените си другари, които се опитваха да му намекнат за любовната му връзка. Но въпреки че любовта му бе известна на целия град — всички, повече или по-малко, сигурно се досещаха за отношенията му с Каренина, — повечето младежи му завиждаха тъкмо за това, което беше най-тежкото в неговата любов — за високото положение на Каренин и поради това за популярността на тая връзка в обществото.

Повечето от младите жени, които завиждаха на Ана и на които отдавна вече бе дотегнало, че нея е наричат вярна, се радваха на онова, което предполагаха, и очакваха само да се уверят, че общественото мнение за Ана се е променило, за да стоварят върху нея цялата тежест на своето презрение. Те приготвяха вече ония буци кал, с които ще я замерят, когато му дойде времето. Повечето възрастни и високопоставени лица бяха недоволни от тоя подготвян обществен скандал.

Майката на Вронски, след като научи за връзката му, отначало бе доволна — не само защото според нея нищо друго не може да даде такава голяма цена на един блестящ млад човек, както връзката му във висшето общество, но и защото Каренина, която толкова бе й харесала, понеже така много говореше за сина си, беше все пак като всички красиви и порядъчни жени според разбиранията на графиня Вронская. Но в последно време тя научи, че синът й се е отказал от предложената му, важна за неговата кариера служба само за да може да остане в полка, дето имаше възможност да се среща с Каренина; научи, че поради това от него са недоволни някои високопоставени лица, и промени мнението си. Не й харесваше и това, че от всичко, което бе научила за тая връзка, личеше, че тя не беше от ония блестящи, грациозни светски връзки, каквито тя би одобрила, а някаква си вертеровска, отчаяна страст, както й разправяха, която можеше да го въвлече в някоя глупост. Тя не бе го виждала след неочакваното му заминаване от Москва и чрез по-големия си син бе поискала той да отиде при нея.

По-големият брат беше също недоволен от по-малкия. Той нямаше представа каква е тая любов, голяма или малка, страстна или нестрастна, порочна или непорочна (самият той, макар че имаше деца, издържаше една танцувачка и затова бе снизходителен към тия работи); но той знаеше, че тая любов не се харесва на ония, на които трябва да се хареса, и затова не одобряваше поведението на брат си.

Освен заниманията в службата и в обществото Вронски имаше още едно занимание — конете, на които бе страстен любител.

И тая година бяха определени да се състоят офицерски конни надбягвания с препятствия. Вронски се записа за надбягванията, купи си една английска породиста кобила и въпреки любовта си беше страстно, макар и въздържано, увлечен от предстоящите конни състезания…

Тия две страсти не си пречеха. Напротив, той имаше нужда от едно занимание и увлечение, независимо от любовта му, с което да се освежава и да си отпочива от силно вълнуващите го впечатления.

XIX

В деня на красноселските конни надбягвания Вронски дойде по-рано от обикновено да изяде бифтека си в общия другарски стол на полка. Нямаше нужда да пази строга диета, понеже теглото му се равняваше тъкмо на необходимите седемдесет и два килограма; но не трябваше и да затлъстява повече и затова отбягваше тестени и сладки неща. Той седеше с разкопчан над бялата жилетка сюртук, облакътен с две ръце на масата, и докато чакаше поръчания бифтек, гледаше във френския роман, разтворен върху чинията му. Гледаше в книгата само за да не разговаря с влизащите и излизащите офицери и мислеше.

Мислеше за тона, че Ана му бе обещала среща днес след надбягванията. Но той не бе я виждал от три дни и понеже мъжът й бе се върнал от чужбина, не знаеше дали срещата ще може да стане днес, или не и не знаеше как да научи това. Последния път се вижда с нея във вилата на братовчедката си Бетси. А във вилата на Каренини той ходеше колкото може по-рядко. Сега искаше да отиде там и обмисляше как да направи това.

„Разбира се, ще кажа, че Бетси ме е изпратила да я питам дали ще дойде на надбягванията. Разбира се, ще отида“ — реши той в себе си и вдигна глава от книгата. И предвкусвайки щастието, че ще я види, лицето му просия.

— Изпрати да съобщят у дома да приготвят по-скоро каляската с три коня — каза той на слугата, който в сребърно горещо блюдо му поднесе бифтека, и като придърпа чинията, започна да яде.

От съседния билярден салон се чуваха удари на топки, говор и смях. На входната врата се появиха двама офицери: единият младичък, със слабо, фино лице, който неотдавна бе постъпил от Пажеския корпус в техния полк, а другият — пълен, стар офицер с гривна на ръката и сплути малки очички.

Вронски ги погледна, намръщи се и уж че не ги е забелязал, наведе се над книгата и започна да чете и да яде едновременно.

— Е, за надбягването ли събираш сили? — попита дебелият офицер и седна до него.

— Както виждаш — отвърна Вронски намръщен, като бършеше устата си и не го поглеждаше.

— Ами не се ли страхуваш, че ще напълнееш? — попита офицерът и приближи един стол за младичкия си другар.

— Какво? — сърдито каза Вронски, като направи гримаса на отвращение и показа гъстите си зъби.

— Не се ли страхуваш, че ще напълнееш?

— Момче, хереско! — извика Вронски, без да отговори, и като премести книгата на другата си страна, продължи да чете.

Дебелият офицер взе листа за вината и се обърна към младичкия офицер.

— Избери какво да пием — каза той, като му подаваше листа и го гледаше.

— Може рейнско — каза младият офицер, поглеждайки плахо към Вронски и мъчейки се да улови с пръсти едва наболите си мустачки. Като видя, че Вронски не се обръща, младият офицер стана.

— Да отидем в билярдния салон — каза той.

Дебелият офицер покорно стана и те тръгнаха към вратата.

В това време в салона влезе високият и строен ротмистър Яшвин, който кимна презрително, отвисоко на двамата офицери и пристъпи до Вронски.

— А! Ето го! — извика той, като го тупна силно с голямата си ръка по пагона. Вронски се озърна сърдито, но веднага лицето му светна от свойствената му спокойна и твърда любезност.

— Умно, Альоша — каза ротмистърът с гръмкия си баритон. — Сега си хапни и изпий една чашка.

— Не ми се яде вече.

— Ей ги тия неразделните — прибави Яшвин, като гледаше подигравателно двамата офицери, които в това време излизаха от салона. И той седна до Вронски, като сви под остър ъгъл твърде дългите си за височината на столовете бедра и пищяли в тесни бричове. — Защо вчера не дойде в Красненския театър? Нумерова съвсем не беше лоша. Ти къде беше?

— Заседях се у Тверски — отвърна Вронски.

— А! — обади се Яшвин.

Яшвин, картоиграч, гуляйджия и не само човек без всякакви принципи, но дори с безнравствени принципи, беше най-добрият приятел на Вронски в полка. Вронски го обичаше както заради необикновената му физическа сила, която в повечето случаи се проявяваше в това, че той можеше да се налива като бъчва, да не спи и да си бъде все същият, така и заради голямата нравствена сила, която проявяваше в отношенията към началниците и другарите си, у които будеше страх и уважение, а също и като играеше на десетки хиляди и въпреки изпитото вино винаги така умело и спокойно, че го смятаха за пръв играч в Английския клуб. Вронски го уважаваше и обичаше особено защото чувствуваше, че Яшвин го обича не заради името и богатството му, а заради самия него. И измежду всички други само с него Вронски можеше да приказва за своята любов. Той чувствуваше, че само Яшвин, макар да изглеждаше, че презира всяко чувство, само той, както се струваше на Вронски, можеше да разбере тая силна страст, която сега бе изпълнила целия му живот. Освен това той беше уверен, че Яшвин сигурно вече не намира удоволствие в сплетните и скандалите, а разбира това чувство както трябва, сиреч знае и вярва, че тая любов, не е шега, не е забава, а нещо по-сериозно и по-важно.

Вронски не бе говорил с него за любовта си, но виждаше, че той знае всичко, разбира всичко както трябва и беше му приятно да чете това в очите му.

— А, да! — каза той, когато Вронски му отговори, че е бил у Тверски; черните му очи светнаха, той улови левия си мустак и по лош навик започна да го засуква към устата.

— Ами ти какво направи вчера? Спечели ли? — попита Вронски.

— Осем хиляди. Но трите са спорни, едва ли ще ми ги даде.

— Е, тогава можеш и да изгубиш заради мене — засмян каза Вронски. (Яшвин бе направил голям облог за него.)

— По никой начин няма да изгубя. Само Махотин е опасен.

И разговорът мина върху очакваните днешни надбягвания, за които само можеше да мисли сега Вронски.

— Да вървим, аз свърших — каза Вронски, стана и тръгна към вратата. Яшвин също стана, като изопна грамадните си крака и дълга снага.

— За мене е още рано да обядвам, но трябва да си пийна нещо. Ще дойда ей сега. Момче, донеси ми вино! — викна той със своя знаменит в командуването плътен глас, от който стъклата трепереха. — Не, няма нужда — веднага извика той пак. — Отиваш ли си? И аз ще дойда с тебе.

И той тръгна с Вронски.

XX

Вронски бе на квартира в една широка и чиста, преградена на две финска къща. Петрицки живееше заедно с него и когато бяха на лагер. Сега, когато Вронски и Яшвин влязоха в квартирата, Петрицки спеше.

— Ставай, стига си спал — каза Яшвин, като мина зад преградката и бутна по рамото чорлавия Петрицки, който бе заврял нос във възглавницата.

Петрицки изведнъж скочи на колене и се озърна.

— Брат ти идва тук — каза той на Вронски. — Събуди ме, дявол да го вземе, и каза, че ще дойде пак. — И той отново дръпна одеялото и се хвърли на възглавницата. — Но остави ме, Яшвин — каза той сърдито на Яшвин, който му дърпаше одеялото. — Остави! — Той се обърна и отвори очи. — По-добре кажи какво да си пийнем; толкова ми горчи в устата, че…

— Най-добре водка — каза басово Яшвин. — Терешченко! Донеси на господаря си водка и краставички! — извика той и явно обичаше да слуша гласа си.

— Водка ли, смяташ? А? — попита Петрицки, като се мръщеше и търкаше очите си. — Ами ти ще пиеш ли? Ако пиеш и ти, добре! Вронски, ще пиеш ли? — попита Петрицки, като стана и се загърна под митниците с тигровото одеяло.

Той излезе през вратата на преградката, вдигна ръце и запя на френски: „Имало един крал в «Ту-у-ла»“.

— Вронски, ще пиеш ли?

— Махай се — каза Вронски. — който обличаше подадения му от лакея сюртук.

— Накъде тъй? — попита го Яшвин. — Ето и тройката — прибави той, като видя пристигналата каляска.

— Отивам в конюшнята, а трябва да се отбия и при Брянски за конете — каза Вронски.

Вронски наистина бе обещал да отиде у Брянски, на десет версти от Петерхоф, и да му занесе пари за конете, и той искаше да свари да се отбие и там. Но другарите му веднага разбраха, че не отива само там.

Като продължаваше да пее, Петрицки смигна с око и нацупи устни, сякаш искаше да каже: знаем кой е тоя Брянски!

— Внимавай да не закъснееш! — каза само Яшвин и промени разговора. — Как е моят дорестият, върви ли добре? — загледан през прозореца, попита той за средния кон, който бе му продал.

— Стой! — извика Петрицки на излизащия вече Вронски. — Брат ти остави писмо и бележка. Чакан, къде ли са?

Вронски се спря.

— Е, къде са?

— Де са? Там е въпросът! — тържествено рече Петрицки, като мръдна показалеца си над носа.

— Но казвай де, това е глупаво! — засмя се Вронски.

— Камината не съм палил. Трябва да са тук нейде.

— Е, стига си лъгал! Де е писмото?

— Не, наистина съм забравил. Или съм сънувал? Чакай, чакай! Защо се сърдиш? Ако ти бе изпил, както аз вчера, четири бутилки, щеше да забравиш дори къде лежиш. Почакай, ей сега ще си спомня!

Петрицки мина зад преградката и легна на кревата.

— Стой! Аз лежах така, а той стоеше така. Да-да-да… Ето го! — И Петрицки измъкна писмото изпод дюшека, дето го бе пъхнал.

Вронски взе писмото и бележката от брат си. Тъкмо това и очакваше той — писмо от майка му с укори, че не я е споходил, и бележка от брат му, в която се казваше, че трябва да си поприказват. Вронски знаеше, че всичко е все за същата работа. „Какво ги интересува тях!“ — помисли той, смачка писмата и ги пъхна между копчетата на сюртука си, за да ги прочете внимателно по пътя. В коридора той срещна двама офицери — единият от техния, а другият от друг полк.

Квартирата на Вронски винаги бе свърталище на всички офицери.

— Къде?

— Трябва да отскоча до Петерхоф.

— Ами коня докараха ли от Царское село?

— Докарали го, но не съм го виждал още.

— Казват, че Махотиновият Гладиатор започнал да куца.

— Глупости! Само че как ще се надбягвате при тая кал? — попита другият офицер.

— Ето моите спасители! — като видя влезлите, развика се Петрицки, пред когото стоеше вестовоят с водка и солени краставички на подноса. — Яшвин ми казва да пийна, за да се освежа.

— Ех, че ни нагласихте вчера — каза единият от дошлите, — не ни оставихте да спим цяла нощ!

— Как я завършихме само! — разправяше Петрицки. — Волков се покатери на покрива и казва, че му е тъжно. Аз викам: музиката да засвири погребалния марш! И той заспа на покрива под звуците на погребалния марш. Но какво да пия? — каза той, като държеше чашата и се мръщеше.

— Пийни, пийни непременно водка, а след това сода с много лимон — казваше Яшвин, изправен над Петрицки като майка, която кара детето си да вземе лекарство, — а след това вече мъничко шампанско, ей тъй, една бутилчица.

— Това е умно. Вронски, чакай да си пийнем.

— Не, сбогом, господа, днес няма да пия.

— Да не би да станеш по-тежък? Добре, тогава ще пием сами. Донеси сода и лимон.

— Вронски! — извика някой, когато той излизаше в антрето.

— Какво?

— Да беше си остригал косата, иначе ще ти тежи, особено на голото ти теме.

Вронски наистина бе започнал да плешивее предивременно. Той весело се засмя, показвайки гъстите си зъби, и като сложи фуражката върху плешивината си, излезе и се качи в каляската.

— Карай за конюшнята! — извика той и понечи да извади писмата, за да ги прочете, но се отказа, за да не се отвлича, преди да прегледа коня. „После!…“

XXI

Временната конюшня, една дъсчена барака, беше построена до самия хиподрум и там вчера трябваше да докарат коня му. Той не бе го виждал още. През последните дни не бе ходил на обяздка, а бе натоварил с това треньора и сега не знаеше в какво състояние беше докаран и се намира неговият кон. Още щом слезе от каляската, конярят му (грумът), така нареченото момче, което бе познало отдалече каляската му, извика треньора. Един сух англичанин с високи ботуши и къс жакет, със снопче косми, оставено само под брадичката, излезе насреща му с несръчна походка на жокей, като разперваше лакти и се поклащаше.

— Е, как е Фру-Фру? — попита Вронски на английски.

— All right, sir — всичко е наред, господине — нейде от вътрешността на гърлото изрече гласът на англичанина. — По-добре е да не отивате — прибави той и повдигна шапката си. — Сложих му намордник и е възбуден. По-добре е да не отивате, това дразни коня.

— Не, ще вляза. Искам да го видя.

— Да идем — все така, без да отваря устата си, намръщен, каза англичанинът и като размахваше лакти, тръгна напред с поклащащата си походка.

Влязоха в дворчето пред бараката. Дежурният, едно пременено, напето момче, в чиста куртка, с метла в ръка, посрещна влизащите и тръгна след тях. В бараката имаше пет коня в отделни преградки и Вронски знаеше, че днес тук сигурно е бил доведен и се намира неговият главен съперник, червеникавият висок Гладиатор на Махотин. Повече, отколкото своя кон, Вронски искаше да види Гладиатор, който не бе виждал; но той знаеше, че според законите на приличието на конния спорт не само не бива да го види, но е неприлично дори да разпитва за него. В това време, когато вървеше из коридора, момчето отвори вратата на втората преградка отляво и Вронски видя един едър червеникав кон с бели крака. Той знаеше, че това е Гладиатор, но с чувството на човек, който махва погледа си от някое чуждо разтворено писмо, се извърна и пристъпи до преградката на Фру-Фру.

— Тук е конят на Ма-к… Мак… никога не мога да произнеса това име — каза англичанинът през рамо, като показваше с големия си пръст с мръсен нокът към преградката на Гладиатор.

— На Махотин ли? Да, той е един от сериозните ми съперници — каза Вронски.

— Ако яздехте него — каза англичанинът, — бих се обзаложил за вас.

— Фру-Фру е по-нервна, но той е по-силен — каза Вронски, като се усмихваше от похвалата на ездата му.

— При надбягванията с препятствия цялата работа е в ездата и в pluck’а — каза англичанинът.

Pluck, сиреч енергия и смелост, Вронски не само чувствуваше достатъчно в себе си, но което е много по-важно, той бе твърдо убеден, че никои в света не можеше да има повече pluck от него.

— А вие сигурно знаете, че не трябва да се слага повече плъст под седлото на коня?

— Не трябва — отвърна англичанинът. — Моля ви се, не говорете високо. Конят се плаши — прибави той, като кимна към затворената преградка, пред която стояха и отдето се чуваше тъпчене с крака по сламата.

Той отвори вратата и Вронски влезе в слабо осветената през едно мъничко прозорче преградка. В преградката тъпчеше с крака по прясната слама дорест кон с намордник. Когато се взря в полумрака в преградката, Вронски отново неволно обгърна с един общ поглед стройния си любим кон. Фру-Фру беше кон със среден ръст и по телосложение не беше безукорен. Той целият беше с тесни кости и макар че гръдният му кош се издаваше силно напред, гърдите му бяха тесни. Задницата му беше малко увиснала и предните и особено задните му крака бяха доста кривички. Мускулите на задните и предните крака не бяха особено големи; но затова пък при колана конят беше необикновено широк, нещо, което особено бе за чудене сега, при слабото хранене и хлътналия корем. Костите на краката му под коленете, гледани отпред, бяха не по-дебели от един пръст, но погледнати отстрани, изглеждаха необикновено широки. Целият кон, освен в ребрата, сякаш бе сплескан в хълбоците и източен надлъж. Но той имаше до голяма степен едно качество, което караше да се забравят всичките му недостатъци; това качество беше кръвта, оная кръв, която според един английски израз личи от пръв поглед. Рязко изпъкващите мускули изпод мрежата от жили, опъната в тънката, подвижил и гладка като атлаз кожа, изглеждаха здрави като кос ги. Сухата глава с изпъкнали, блестящи, весели очи се разширяваше към носа в издадени ноздри с ципа, наляна отвътре с кръв. В цялата фигура и особено в главата му имаше подчертан енергичен и същевременно нежен израз. Той беше едно от ония животни, които, изглежда, не говорят само защото механическото устройство на устата не им позволява това.

На Вронски поне се стори, че конят разбра всичко, което той чувствуваше сега, наблюдавайки го.

Още щом Вронски влезе при него, конят пое дълбоко въздух, изкриви изпъкналото си око така, че бялото се наля с кръв и загледа отсреща влезлите, като тръскаше намордника и пъргаво пристъпваше от крак на крак.

— Е, виждате ли колко е неспокоен? — каза англичанинът.

— О, милият! О! — каза Вронски, като пристъпваше до коня и го успокояваше.

Но колкото повече се приближаваше, толкова повече конят се вълнуваше. Едва когато се приближи до главата му, конят изведнъж се укроти и мускулите му затрепериха под тънката нежна козина. Вронски погали здравата му шия, оправи на острия връх кичура от гривата, който се бе преметнал на другата страна, и приближи лице до разтегнатите му, тънки като крило на прилеп ноздри. Конят звучно пое и изпусна въздух през напрегнатите си ноздри, трепна, притисна острото си ухо и протегна здравата си черна бърна към Вронски, сякаш искаше да го улови за ръкава. Но като си спомни за намордника, той го разтърси и пак започна да разтъпква един след друг изваяните си крака.

— Успокой се, мили, успокой се! — каза Вронски, като го погали пак с ръка по задницата и зарадван, че конят е в най-добро състояние, излезе от преградката.

Вълнението на коня се предаде и на Вронски; той чувствуваше, че кръвта прелива към сърцето му и че и на него, както на коня, му се иска да се движи, да хапе; беше му и страшно, и весело.

— И тъй, разчитам на вас — каза той на англичанина, — в шест и половина на мястото.

— Всичко е наред — каза англичанинът. — А вие къде отивате, милорде? — неочаквано попита той, като употреби названието my-Lord, което почти никога не бе употребявал.

Вронски с учудване вдигна глава и погледна, както той умееше да гледа, англичанина не в очите, а в челото, учудвайки се на смелия му въпрос. Но като разбра, че задавайки тоя въпрос, англичанинът го гледа не като господар, а като жокей, той отвърна:

— Трябва да отида при Брянски, но след един час ще си бъда у дома.

„Колко пъти вече днес ми задават тоя въпрос!“ — каза си той и се изчерви, което рядко се случваше с него. Англичанинът внимателно го погледна и сякаш знаеше къде отива Вронски, прибави:

— Първото нещо е да бъдете спокоен преди ездата — каза той, — да не бъдете в лошо настроение и да не сте развълнуван от нещо.

— All right — усмихнат отвърна Вронски и като скочи в каляската, заповяда да карат към Петерхоф.

Щом той се отдалечи на няколко крачки, и облакът, който от сутринта предвещаваше дъжд, се надвеси и плисна пороен дъжд.

— „Лошо! — помисли си Вронски, като вдигна покрива на каляската. — И без това беше кално, а сега ще заприлича на блато.“ Уединил се в покритата каляска, той извади писмото на майка си и бележката на брат си и ги прочете.

Да, всичко това беше все за същото. Всички, и майка му, и брат му, смятаха за необходимо да се месят в сърдечните му работи. Тая намеса будеше у него злоба — чувство, което той рядко изпитваше. „Какво ги интересува тях? Защо всеки смята за свой дълг да се грижи за мен? И защо ме задяват? Защото виждат, че това е нещо такова, което не могат да разберат. Ако беше някаква обикновена долна светска връзка, биха ме оставили на мира. Но те чувствуват, че е нещо друго, не е игра, че тая жена ми е по-скъпа от живота. И тъкмо това не разбират и затова се дразнят. Каквато и да е и да бъде съдбата ни, създали сме си я ние и не се оплакваме от нея — казваше си той, като под думата ние разбираше себе си и Ана. — Не, те ще ни учат как да живеем! А нямат дори понятие какво е щастие, не знаят, че без тая любов за нас няма нито щастие, нито нещастие — няма живот“ — мислеше си той.

Той се сърдеше на всички, задето му се месят, тъкмо защото в душата си чувствуваше, че всички са прави.

Чувствуваше, че любовта, която го свързва с Ана, не е минутно увлечение, което ще мине, както минават всички светски връзки, без да оставят други следи в живота на единия или другия освен приятни или неприятни спомени. Чувствуваше цялата мъчителност на своето и нейното положение, цялата трудност да крият любовта си, след като тя се развиваше явно пред очите на всички, сред които живееха, да лъжат и да заблуждават, и то да лъжат, да заблуждават, да хитруват и постоянно да мислят за другите, когато страстта, която ги свързваше, беше така силна, че и двамата забравяха за всичко друго освен за любовта си.

Той живо си спомни ония често повтарящи се случаи, когато ставаше нужда да се лъже и заблуждава и които бяха така противни на природата му; спомни си особено живо, че бе забелязал неведнъж и у нея чувство на срам от тая необходимост да се заблуждава и лъже. И изпита странно чувство, което от време на време го обземаше, откак бе започнал връзките си с Ана. Това бе чувство на отврата към нещо: към Алексей Александрович ли, към себе си ли или към целия свят — той не знаеше добре. Но винаги отпъждаше това странно чувство. И сега, като се опомни, продължи хода на мислите си.

„Да, по-рано тя беше нещастна, но горда и спокойна; а сега не може да бъде спокойна и достойна, макар че не се издава. Да, трябва да се тури край на това“ — реши той в себе си.

И за първи път му мина през ума ясната мисъл, че трябва да се тури край на тази лъжа и колкото по-скоро, толкова по-добре.

„И тя, и аз да захвърлим всичко и да се скрием нейде сами с любовта си“ — каза си той.

XXII

Дъждът не бе продължителен и когато Вронски пристигна с пълен тръс на средния кон, повлякъл и страничните два коня, които препускаха из калта вече без подкарване, слънцето отново надникна и покривите на вилите и старите липи в градините от двете страни на главната улица блестяха с мокър блясък, от клоните весело капеше, а от покривите се стичаше вода. Той не мислеше вече, че тоя пороен дъжд ще развали хиподрума, а сега се радваше, че благодарение на дъжда сигурно ще я свари в къщи, и то сама, понеже знаеше, че Алексей Александрович, който неотдавна бе се върнал от курорт, не беше се прибрал от Петербург.

Надявайки се да я свари сама, Вронски, както правеше винаги, за да обърне по-малко внимание, слезе от каляската, преди да мине мостчето, и тръгна пешком. Той не отиде на външния вход откъм улицата, а влезе в двора.

— Дойде ли си господарят ти? — попита той градинаря.

— Не. В къща е господарката. Но заповядайте от външната стълба; слугите са там, ще ви отворят — отвърна градинарят.

— Не, ще мина през градината.

И като се убеди, че е сама и искаше да я изненада, тъй като не бе й обещал да дойде днес, а тя сигурно не мислеше, че той ще може да се отбие преди надбягванията, той прихвана сабята си и като крачеше предпазливо по пясъка на пътечката, оградена с цветя, тръгна към терасата, която гледаше към градината. Сега Вронски бе забравил всичко, което мислеше из пътя за трудното си и тежко положение. Той мислеше само за едно — че ей сега ще я види не само във въображението си, а жива, цяла, каквато е в действителност. Той вече се качваше, като стъпваше с цял крак, за да не вдига шум, по полегатите стъпала на терасата, когато изведнъж си спомни онова, което винаги забравяше и което беше най-мъчителната страна в отношенията му с нея — нейния син с неговия въпросителен, противен, както му се струваше, поглед.

Това момче по-често от всички други пречеше на отношенията им. Когато то бе тук, нито Вронски, нито Ана не само не си позволяваха да говорят за нещо такова, което не биха могли да повторят пред всички, но не смееха дори със загатвания да кажат онова, което момчето не би могло да разбере. Те не бяха се наговорили за това, но то се бе установило от само себе си. Биха сметнали за обидно да заблуждават това дете. Пред него говореха помежду си като познати. Но въпреки тая предпазливост Вронски често виждаше устремения към него проницателен и недоумяващ поглед на детето и някаква странна плахост, неопределеност, ту нежност, ту студенина и свенливост, които момчето проявяваше към него. Сякаш детето чувствуваше, че между тоя човек и майка му има някакви важни отношения, значението на които то не можеше да разбере.

И наистина момчето чувствуваше, че не може да разбере тия отношения и се мъчеше и не можеше да си обясни какви чувства трябва да изпитва към тоя човек. С усета на децата към проявите на чувствата то ясно виждаше, че и баща му, и гувернантката, и бавачката — всички не само не обичат, но с отвращение и страх гледат Вронски, макар че не говореха нищо за него, и само майка му го смята най-добър приятел.

„Но какво значи това? Кой е той? Как трябва да го обичам? Щом не разбирам това, вината е в мене, или съм глупав, или съм лошо момче“ — мислеше детето; и тъкмо на това се дължеше неговият изпитващ, въпросителен и донейде неприязнен израз и плахостта и смущението, които така стесняваха Вронски. Присъствието на това дете винаги и неизменно предизвикваше у него онова странно чувство на безпричинно отвращение, което изпитваше напоследък. Присъствието на това дете будеше у Вронски и у Ана едно чувство, подобно на чувството, което изпитва мореплавателят, когато вижда от компаса, че посоката, по която се движи бързо, далеч не отговаря на истинската, но не е по силите му да спре движението и всеки миг го отдалечава все повече и повече от необходимата посока, а да признае, че се е отклонил от пътя, е равносилно да признае, че загива.

С наивния си поглед за живота това дете беше компасът, който им показваше до каква степен са се отклонили от онова, което те знаеха, но не им се искаше да знаят.

Тоя път Серьожа го нямаше в къщи, тя бе съвсем сама и седеше на терасата в очакване да се върне синът й, който беше отишъл на разходка и бе изненадан от дъжда. Тя беше изпратила един слуга и една слугиня да го търсят и сега седеше и го чакаше. Облечена в бяла рокля с широка бродерия, тя седеше зад цветята в ъгъла на терасата и не чу Вронски. Навела чернокъдрата си глава, тя бе притиснала чело до студената лейка, оставена на перилата, и с двете си хубави ръце, с така познатите му пръстени, крепеше лейката. Хубостта на цялата й фигура, на главата, шията и ръцете всеки път като нещо неочаквано поразяваше Вронски. Той се спря и с възхищение я гледаше. Но още щом се накани да пристъпи една крачка, за да се приближи до нея, тя вече усети близостта му, отмести лейката и обърна пламналото си лице към него.

— Какво ви е? Болна ли сте? — попита той на френски и пристъпи към нея. Искаше да се спусне към нея; но като си спомни, че можеха да го видят, озърна се към вратата на балкона и се изчерви, както се изчервяваше всеки път при мисълта, че трябва да се пази и озърта.

— Не, здрава съм — каза тя, стана и здраво стисна протегнатата му ръка. — Не очаквах… тебе.

— Боже мой! Какви студени ръце! — каза той.

— Изплаши ме — каза тя, — Аз съм сама и чакам Серьожа, той отиде на разходка; те ще дойдат оттук.

Но въпреки че се мъчеше да бъде спокойна, устните й трепереха.

— Простете ми, че дойдох, но не можех да прекарам деня, без да ви видя — продължи той на френски, както говореше винаги, за да избегне невъзможно студеното помежду им вие и опасното ти на руски.

— Защо да ви простя? Аз така се радвам!

— Но вие сте болна или огорчена — продължи той, без да пусне ръката й и наведен над нея. — За какво мислехте?

— Все за едно и също — каза тя усмихната.

Тя казваше истината. Когато и в каквато минута да я попитаха какво мисли, тя би могла да отговори, без да сгреши: за едно и също, за щастието и нещастието си. Ето и сега, когато той я свари, тя мислеше следното: мислеше защо за другите, за Бетси например (тя знаеше скритите й от обществото връзки с Тушкевич), всичко това е леко, а за нея е така мъчително? По известни съображения днес тая мисъл особено я измъчваше. Тя го попита за надбягванията. Той й отговаряше и понеже видя, че е развълнувана, помъчи се да я разсее, започна да й разправя с най-естествен тон подробности около приготовленията за надбягванията.

„Дали да му кажа, или да не му казвам? — мислеше тя, като го гледаше в спокойните ласкави очи. — Той е така щастлив, така зает със своите надбягвания, че няма да разбере това както трябва, няма да разбере какво голямо значение има за нас това събитие.“

— Но вие не ми казахте какво мислехте, когато дойдох — каза той, като прекъсна разказа си, — моля ви се, кажете ми!

Тя не отговори и с леко наведена глава го гледаше въпросително изпод вежди с блестящите си зад дългите ресници очи. Ръката й, която си играеше с един откъснат лист, трепереше. Той видя това и на лицето му се изписа оная покорност, робска преданост, която така много я подкупваше.

— Виждам, че се е случило нещо. Нима мога да бъда спокоен един миг, когато знам, че имате някаква мъка, която не съм споделил? Кажете, за Бога! — умоляващо повтори той.

„Но аз няма да му простя, ако не разбере цялото значение на тая работа. По-добре да не му казвам, защо ще го изпитвам?“ — мислеше тя, като продължаваше да го гледа все така и усещаше, че ръката й с листа все повече и повече трепери.

— За Бога! — повтори той и я улови за ръката.

— Да кажа ли?

— Да, да, да…

— Аз съм бременна — тихо и бавно каза тя.

Листът в ръката й затрепери още по-силно, но тя не махваше очи от него, за да види как ще посрещне той това. Той побледня, искаше да каже нещо, но се спря, пусна ръката й и наведе глава. „Да, той разбра цялото значение на това събитие“ — помисли си тя и с благодарност стисна ръката му.

Но тя грешеше, че той е разбрал значението на това известие така, както тя го разбираше като жена. При това известие той с удесеторена сила почувствува пристъпа на това странно чувство на отврата към някого, което го обземаше; но едновременно разбра, че оная криза, която той желаеше, ще настъпи сега, че не може повече да се крие от мъжа й и ще трябва, така или иначе, да се излезе по-скоро от това неестествено положение. Но освен това нейното вълнение физически се предаде и на него. Той я погледна с умилен, покорен поглед, целуна ръката й, стана и мълчаливо закрачи по терасата.

— Да — каза той решително и пристъпи до нея. — Нито аз, нито вие смятахте нашите отношения за играчка, а сега съдбата ни е решена. Трябва — каза той и се озърна — да сложим край на тая лъжа, в която живеем.

— Да сложим край ли? Как да сложим край, Алексей? — тихо попита тя.

Тя беше се успокоила и сега лицето й светеше с нежна усмивка.

— Да оставиш мъжа си и да съединим живота си.

— Той и без това е съединен — едва чуто отвърна тя.

— Да, но напълно, напълно да го съединим.

— Но как, Алексей, научи ме как? — каза тя с тъжна ирония над безизходното си положение. — Нима има изход от такова положение? Нима аз не съм жена на своя мъж?

— Изход има от всяко положение. Трябва да се решим — каза той. — Всичко друго ще бъде по-добре, отколкото положението, в което живееш. Нали виждам как се измъчваш от всичко — и от обществото, и от сина, и от мъжа си.

— Ах, само не и от мъжа ми! — с непринудена усмивка каза тя. — Не искам да зная и не мисля за него. Той не съществува.

— Ти говориш неискрено. Аз те познавам. Ти се измъчваш и за него.

— Но той не знае — каза тя и изведнъж на лицето й започна да избива ярка червенина; бузите, челото и шията й се изчервиха и сълзи от срам се появиха на очите й. — Но стига сме говорили за него.

XXIII

Вронски няколко пъти вече бе се опитвал, макар и не така решително, както сега, да я накара да обмисли положението си и всеки път се сблъскваше с тая повърхност и лекота в разсъжденията, с която тя отговаряше сега на неговото предизвикване. Сякаш във всичко това имаше нещо такова, което тя не можеше или не искаше да си уясни, сякаш щом започнеше да говори за това, тя, истинската Ана, се губеше нейде в себе си и вместо нея се появяваше друга, странна, чужда нему жена, която той не обичаше и се страхуваше от нея и която му даваше отпор. Но днес той реши да изкаже всичко.

— Дали той знае, или не — каза Вронски с обикновения си твърд и спокоен тон, — дали той знае, или не, това не ни интересува. Ние не можем… вие не можете да останете така, особено сега.

— Но какво да правя според вас? — попита тя със същата лека ирония. Тя, която толкова се страхуваше да не би той да посрещне леко нейната бременност, сега се ядосваше, че от всичко това той вади заключение за необходимостта да се предприеме нещо.

— Да му кажеш всичко и да го оставиш.

— Много добре; да предположим, че направя така — каза тя. — Знаете ли какво ще излезе от това? Мога да ви кажа всичко предварително. — И в нежните й преди миг очи пламна зло пламъче. — „А, вие обичате другиго и сте завързали престъпни връзки с него? (Имитирайки мъжа си, тя подчерта също така, както правеше това Алексей Александрович, думата престъпни.) Аз ви предупреждавах за последиците в религиозно, гражданско и семейно отношение. Вие не ме послушахте. Сега аз не мога да опозоря името си… — и сина си — искаше да каже тя, но със сина си не можеше да се шегува — да опозоря името си“, и още нещо от тоя род — прибави тя. — Изобщо с държавническия си маниер и с яснота и точност той ще каже, че не може да ме пусне, а ще вземе всички зависещи от него мерки, за да се избегне скандалът. И спокойно, както трябва ще направи това, което каже. Ето какво ще стане. Това не е човек, а машина, и то зла машина, когато се разсърди — прибави тя, като си спомни при това Алексей Александрович с всички подробности на фигурата му, начина на говорене и характера му и се нахвърляше срещу него за всички лоши работи, които можеше да види в него, без да му прости нищо поради страшната вина, която имаше пред него.

— Но, Ана — каза Вронски с убедителен и мек глас, като се мъчеше да я успокои, — все пак е необходимо да му се каже, а след това вече да се ръководим от онова, което той ще предприеме.

— Какво, да избягаме?

— Но защо пък и да не избягаме? Аз виждам, че това не може да продължава така. И не заради себе си — виждам, че вие страдате.

— Да, да избягаме и аз да стана ваша любовница? — злобно каза тя.

— Ана! — укорно-нежно рече той.

— Да — продължи тя, — да стана ваша любовница и да погубя всичко…

Тя отново искаше да каже: сина си, но не можа да изрече тая дума.

Вронски не можеше да разбере как със силната си, честна натура тя можеше да понася това положение на измама и да не иска да излезе от него; но той не се сещаше, че главната причина за това беше думата син, която тя не можеше да изрече. Когато помислеше за сина си и за бъдещите му отношения към майката, изоставила баща му, обземаше я такъв страх от онова, което бе направила, че тя не можеше да разсъждава, а като жена, се мъчеше да се успокои само с лъжливи разсъждения и думи, за да може всичко да си остане както си е било и да може да забрави страшния въпрос какво ще стане със сина й.

— Моля ти се, умолявам те — изведнъж със съвсем друг, нежен и искрен тон каза тя, като го улови за ръката, — никога не ми говори за това!

— Но, Ана…

— Никога. Предостави на мене. Аз зная цялата низост, целия ужас на положението си; но това не може да се реши така лесно, както ти мислиш. Предостави на мене и ме слушай. Никога не ми говори за това. Обещаваш ли?… Не, не, обещай ми!…

— Обещавам ти всичко, но не мога да бъда спокоен, особено след това, което ти каза. Не мога да бъда спокоен, когато ти не можеш да бъдеш спокойна.

— А? — повтори тя. — Да, понякога аз се измъчвам, но това ще мине, ако ти никога вече не говориш с мене за това. Аз се измъчвам само когато ми говориш за това.

— Не разбирам — каза той.

— Зная — прекъсна го тя — колко тежко е за твоята честна натура да лъжеш и ми е жал за тебе. Често си мисля, че заради мене ти погуби живота си.

— Същото мислех преди малко и аз — каза той, — как можа ти да пожертвуваш всичко заради мене? Не мога да си простя, че си нещастна.

— Аз ли съм нещастна? — каза тя, като се приближи до него и го погледна с възторжена усмивка на любов. — Аз съм като един гладен човек, комуто са дали да яде. Може и да му е студено, и дрехите му да са скъсани, и да го е срам, но той не е нещастен. Аз ли съм нещастна? Не, ето моето щастие…

Тя чу гласа на сина си, който се връщаше, и като обгърна с бърз поглед терасата, пъргаво стана. Погледът й пламна с познатия нему огън, тя с бързо движение вдигна хубавите си, накитени с пръстени ръце, улови го за главата, погледна го с дълъг поглед и като доближи лицето си с разтворени, усмихващи се устни, бързо го целуна по устата и по двете очи и го отблъсна. Тя искаше да си отиде, но той я задържа.

— Кога? — изрече той шепнешком, като я гледаше възторжено.

— Тая нощ, в един часа — прошепна тя, въздъхна тежко и с леките си бързи стъпки тръгна да посрещне сина си.

Дъждът сварил Серьожа в голямата градина и двамата с бавачката изчакали в беседката.

— Е, довиждане — каза тя на Вронски. — Сега трябва да бързаме за надбягванията. Бетси обеща да мине да ме вземе.

Вронски погледна часовника си и бързо си отиде.

XXIV

Когато погледна часовника си на терасата у Каренини, Вронски бе така разтревожен и зает с мислите си, че видя стрелките на цифреника, но не можа да разбере колко е часът. Излезе на шосето и като стъпваше предпазливо из калта, тръгна към каляската си. Беше до такава степен изпълнен с чувството към Ана, че дори не помисли колко е часът и дали има още време да отиде у Брянски. Беше му останала, както често се случва това, само външната способност на паметта, която посочваше кое след кое е решено да се направи. Той се приближи до кочияша, задрямал на капрата в полегатата вече сянка на гъстата липа, полюбува се на гъмжащите на орляци дребни мушици, които се виеха над потните коне, и като събуди кочияша, скочи в каляската и му заповяда да кара у Брянски. Едва когато отмина седем километра, той се опомни дотолкова, че погледна часовника и разбра, че часът е пет и половина и че е закъснял.

Тоя ден имаше няколко надбягвания: едните конвойни, след това двукилометрови офицерски, четирикилометрови и ония надбягвания, в които участвуваше той. За своите надбягвания можеше да свари, но ако отиде у Брянски, ще пристигне навреме, и то тогава, когато ще е дошъл целият дворец. Това не беше хубаво. Но той бе дал дума на Брянски да отиде у него и затова реши да продължи пътя си, като заповяда на кочияша да не жали конете.

Пристигна у Брянски, поседя пет минути и препусна обратно. Това бързо препускане го успокои. От главата му изчезна всичко тежко, което имаше в отношенията му с Ана, цялата неопределеност, останала след разговора им; той с наслада и вълнение мислеше сега за надбягванията, за това, че все пак ще стигне навреме, и сегиз-тогиз само във въображението му пламваше с ярка светлина очакването на щастливата среща тая нощ.

Вълнението от предстоящите надбягвания все повече и повече го обземаше, колкото повече навлизаше в атмосферата на надбягванията, като изпреварваше екипажите на ония, които от вилите и от Петербург отиваха към хиподрума.

В квартирата му нямаше вече никого: всички бяха на надбягванията и лакеят му го чакаше пред вратата. Докато той се преобличаше, лакеят му съобщи, че са започнали вече вторите надбягвания, че идвали много господа да питат за него и момчето от конюшнята притичало на два пъти.

Като се преоблече без бързане (той никога не бързаше и не губеше самообладание), Вронски заповяда да карат към конюшнята. От бараките той вече виждаше море от екипажи, пешеходци, войници, които пазеха около хиподрома, и гъмжащите от публика беседки. Сигурно бяха започнали вторите надбягвания, защото, когато влизаше в бараките, той чу звънец. Като се приближаваше до конюшнята, срещна белокракия червеникав Гладиатор на Махотин — водеха го на хиподрома в оранжева със синя попона и със сякаш пораснали, щръкнали под синьото уши.

— Къде е Корд? — попита той коняря.

— В конюшнята, оседлават коня.

В отворената преградка Фру-Фру беше вече оседлана. Канеха се да я извеждат.

— Не съм ли закъснял?

— All right! All right! Всичко е наред, всичко е наред — рече англичанинът, — не се вълнувайте.

Вронски още веднъж обгърна с поглед прелестните любими форми на коня, който трепереше с цялото си тяло, едва се откъсна от тая гледка и излезе от бараката. Той издебна време да се приближи до беседките, за да не привлече ничие внимание. Току-що бяха завършили двукилометровите надбягвания и всички погледи бяха насочени към кавалергарда отпред и лейбхусаря отзад, които с последни сили препускаха конете и се приближаваха до стълба. От средата и извън кръга всички се трупаха към стълба и кавалергардската група войници и офицери с високи възгласи изразяваше радостта си от очакваното тържество на своя офицер и другар. Вронски незабелязано влезе сред тълпата почти в същото време, когато се чу звънецът за завършване на надбягванията и високият, опръскан с кал кавалергард, който бе пристигнал пръв, се отпусна на седлото и започна да охлабва поводите на своя сив, потъмнял от потта, тежко дишащ жребец.

Жребецът, който енергично забиваше крака в земята, намали бързия вървеж на голямото си тяло и кавалергардският офицер, като човек, събудил се от дълбок сън, се озърна наоколо и едва се усмихна. Навалица от свои и чужди го заобиколи.

Вронски умишлено отбягваше тая отбрана, великосветска тълпа, която сдържано и свободно се движеше и разговаряше пред беседките. Той научи, че там са и Каренина, и Бетси, и жената на брат му и нарочно не отиде при тях, за да не се разсее. Но познатите, които постоянно срещаше, го спираха, разправяха му подробности от предишните надбягвания и го разпитваха защо е закъснял.

В това време, когато участниците в надбягването бяха извикани в една от беседките, за да получат наградите, и всички се обърнаха натам, по-големият брат на Вронски, Александър, полковник с акселбанти, среден на ръст и също тъй набит като Алексей, но по-красив и румен, с червен нос и пиянско, открито лице, пристъпи до него.

— Получи ли бележката ми? — попита той. — Тебе човек не може да те намери никога.

Александър Вронски, въпреки разпуснатия си и особено пиянския живот, с който бе известен, беше напълно придворен човек.

Сега, когато говореше с брат си за тия твърде неприятни за него неща и понеже знаеше, че очите на мнозина може да са насочени към тях, той беше усмихнат, сякаш се шегуваше с брат си за нещо най-обикновено.

— Получих я и право да ти кажа, не разбирам защо ти се безпокоиш — каза Алексей.

— Безпокоя се, защото преди малко ми направиха бележка, че тебе те няма и че в понеделник те срещнали в Петерхоф.

— Има работи, които подлежат на разискване само от пряко заинтересуваните в тях, а работата, за която се грижиш толкова, е такава…

— Да, когато хората не са на служба, когато…

— Моля те да не ми се бъркаш — и нищо повече.

Намръщеното лице на Алексей Вронски побледня, а издадената му напред долна челюст трепна, което рядко се случваше с него. Като човек с много добро сърце, той се сърдеше рядко, но когато се разсърдеше и брадичката му затрепереше, беше опасен и Александър Вронски знаеше това. Александър Вронски весело се усмихна.

— Исках само да ти предам писмото на мама. Отговори й и не се вълнувай преди язденето. Bonne chance — прибави той с усмивка и се отдалечи.

Но след него отново приятелски поздрав спря Вронски.

— Не искаш и да знаеш за приятелите си! Здравей, mon cher — започна Степан Аркадич, който и тук, сред тоя петербургски блясък, не по-малко, отколкото в Москва, лъщеше с руменото си лице и с лъскавите си вчесани бакенбарди. — Пристигнах вчера и много се радвам, че ще видя успеха ти. Кога ще се видим?

— Ела утре в стола — каза Вронски, стисна го за ръкава на палтото, за което се извини, и се отдръпна в средата на хиподрума, дето вече вкарваха конете за голямото надбягване с препятствия.

Потните, изморени коне, с които бяха вече препускали, придружени от конярите, отвеждаха в конюшнята и един след друг се появяваха нови за предстоящото надбягване, бодри, повечето английски коне, в капишони, с пристегнати кореми, които приличаха на странни огромни птици. Вдясно водеха сухата, но жилава хубавица Фру-Фру, която пристъпваше като на пружини на еластичните си и доста дълги бабки. Близо до нея сваляха попоната на клепоухия Гладиатор. Едрите, прелестни, съвършено правилни форми на жребеца с чудесна задница и необикновено къси, очертани над самите копита бабки неволно спираха вниманието на Вронски. Той искаше да иде при коня си, но пак го задържа един познат.

— Я виж Каренин! — каза му познатият, с когото разговаряше. — Търси жена си, а тя е по средата на беседката. Вие не се ли видяхте с нея?

— Не, не съм я виждал — отвърна Вронски и се приближи до коня си, без дори да се обърне към беседката, дето му сочеха Каренина.

Вронски не бе успял да прегледа седлото, за което трябваше да даде нареждане, когато извикаха състезателите до беседката, за да изтеглят номера и да тръгнат. Със сериозни, строги, а мнозина с бледи лица, седемнадесет души офицери се бяха събрали при беседката и си вземаха номера. На Вронски се падна седми номер. Чу се: „Възсядай!“

Чувствувайки, че заедно с другите състезатели е център, към който са отправени всички погледи, Вронски пристъпи до коня си в напрегнато състояние, при което обикновено ставаше бавен и спокоен в движенията. По случай тържествените надбягвания Корд бе облякъл парадния си костюм: черен закопчан сюртук, корава колосана яка, която подпираше бузите му, и бе сложил кръгла черна шапка и високи ботуши. Както винаги той бе спокоен и важен и сам държеше за двата повода коня, застанал пред него. Фру-Фру продължаваше да трепери като в треска. Пълното й с огън око гледаше накриво приближилия се Вронски. Вронски пъхна пръст под колана й. Конят го изгледа още по-накриво, озъби се и притисна ухо. Англичанинът нацупи устни, сякаш искаше да се усмихне, задето проверяваха дали е оседлал добре коня.

— Качете се, по-малко ще се вълнувате.

Вронски огледа за последен път съперниците си. Той знаеше, че когато потеглят, няма да ги види повече. Двамина вече подкараха напред към мястото, отдето трябваше да препуснат. Галцин, един от опасните съперници и приятел на Вронски, се въртеше около дорестия си жребец, който не се оставяше да го възседнат. Един дребничък лейбхусар с тесни кавалерийски панталони яздеше в галоп, свил се като котка към задницата на коня, от желание да подражава на англичаните. Княз Кузовлев седеше бледен върху породистата си кобила от Грабовския завод и един англичанин я водеше за юздата. Вронски и всички негови другари познаваха Кузовлев и неговата особеност — „слаби“ нерви и страшно самолюбие. Те знаеха, че той се страхува от всичко, страхува се да язди на фронтови кон; но сега тъкмо защото това бе страшно, защото хората си трошаха главите и защото при всяко препятствие имаше лекар, лазаретна кола с извезан кръст и милосърдна сестра, той реши да участвува в конно надбягване. Очите им се срещнаха и Вронски любезно и одобрително му смигна. Само едного той не бе успял да види — главния си съперник Махотин с неговия Гладиатор.

— Не бързайте — каза Корд на Вронски — и помнете едно: не задържайте коня при препятствията, но не го и препускайте, оставете го да избира сам.

— Добре, добре — каза Вронски и взе поводите.

— Ако можете, водете надбягването; но дори и да останете назад, не се отчайвайте до последния миг.

Преди още конят да се помръдне, Вронски с гъвкаво и силно движение пъхна крака си в стоманеното назъбено стреме и леко, твърдо отпусна набитото си тяло върху скърцащото кожено седло. След като пъхна и десния си крак в стремето, той с привично движение изравни двойните поводи между пръстите си и Корд пусна ръце. Сякаш не знаеше с кой крак да стъпи по-напред, Фру-Фру обтегна поводите с дългата си шия и тръгна като на пружина, люлеейки ездача върху гъвкавия си гръб. Корд ускори крачките си и тръгна след коня. Като се мъчеше да измами ездача, развълнуваният кон изопваше поводите ту от едната, ту от другата страна и Вронски с глас и с ръка напразно се мъчеше да го успокои.

Вече наближаваха до заприщената река и се насочваха към мястото, отдето трябваше да почне препускането. Мнозина от състезателите бяха напред, мнозина отзад, когато изведнъж Вронски чу зад себе си по калния път стъпки на галопиращ кон и него го изпревари Махотин на своя белокрак, клепоух Гладиатор. Махотин се усмихна като показа дългите си зъби, но Вронски го погледна сърдито. Той изобщо не го обичаше, а сега го смяташе за най-опасния съперник и го хвана яд на него, задето мина така близо и раздразни коня му. Фру-Фру прекрачи с левия си крак в галоп, направи два скока и ядосана поради обтегнатите поводи, премина в друсащ тръс, който подхвърляше ездача. Корд също се намръщи и почти тичаше раван след Вронски.

XXV

Състезаваха се всичко седемнадесет души офицери. Надбягванията трябваше да се проведат на един голям четирикилометров елипсовиден кръг пред беседката. На тоя кръг бяха направени девет препятствия: една река, една голяма, два аршина, плътна бариера пред самата беседка, една суха канавка, друга канавка с вода, една могилка, една ирландска банкетка (едно от най-трудните препятствия), състояща се от насип с храсти, зад който, невидима за коня, имаше още една канавка, така че конят трябваше да прескочи и двете препятствия или да се пребие; след това още две канавки с вода и една суха — и краят на надбягването беше срещу беседката. Но самото надбягване започваше не от кръга, а на двеста метра встрани от него и на това разстояние беше първото препятствие — заприщената река, широка три аршина, която ездачите по желание можеха да прескочат или да прегазят.

Три пъти ездачите се изравняваха, но всеки път нечий кон излизаше напред и трябваше да започват пак отначало. Стартерът, полковник Сестрин, започваше вече да се ядосва, когато най-после на четвъртия път извика: „Тръгвай!“ — и ездачите препуснаха.

Всички очи, всички бинокли бяха обърнати към пъстрата купчина конници, които в това време се изравниха.

„Пуснаха ги! Препускат!“ — чу се от всички страни след тишината на очакването.

И групи, и отделни пешеходци започнаха да пребягват от място на място, за да виждат по-добре. Още в първия миг събраните накуп конници се пръснаха и виждаше се как по двама, по трима и един след друг те се приближават към реката. На зрителите се струваше, че те препуснаха всички заедно; но за ездачите секундите бяха разлики, които имаха голямо значение за тях.

Неспокойната и твърде нервна Фру-Фру пропусна първия момент и няколко коня я изпревариха, но още преди да стигне реката, Вронски, който с всички сили задържаше изопващия поводите кон, лесно заобиколи три и пред него остана само червеникавият Гладиатор на Махотин, който равномерно и леко клатеше задницата си пред самия Вронски, а най-напред прелестната Диана, която носеше ни жив, ни мъртъв Кузовлев.

В първите минути Вронски още не владееше нито себе си, нито коня. До първото препятствие, реката, той не можеше да направлява движенията на коня.

Гладиатор и Диана се приближиха едновременно и почти в един и същи миг — хоп, издигнаха се над реката и прелетяха от другата страна; незабелязано, сякаш летеше, Фру-Фру се изви след тях, но в същия миг, когато Вронски се усещаше във въздуха, той изведнъж видя, почти под краката на коня си, Кузовлев, който се мяташе с Диана отвъд реката (подир скока Кузовлев отпуснал поводите и конят полетял презглава с него). Тия подробности Вронски научи отпосле, а сега виждаше само, че точно под него, дето трябваше да стъпи Фру-Фру можеше да попадне някой крак или главата на Диана. Но Фру-Фру, като падаща котка, при скачането направи усилие с краката и гърба си, отмина коня и се понесе по-нататък.

„О, милата!“ — помисли си Вронски.

След като прескочи реката, Вронски овладя напълно коня си и започна да го задържа, като смяташе да мине голямата бариера след Махотин и вече на следната четиристотинметрова дистанция, която беше без препятствия, да се опита да го изпревари.

Голямата бариера беше точно пред царската беседка. Императорът и целият дворец, и множеството народ — всички наблюдаваха него и препускащия на един конски корпус разстояние отпред Махотин, когато те наближаваха дявола (така се наричаше плътната бариера). Вронски чувствуваше отправените от всички страни към него погледи, но не виждаше нищо друго освен ушите и шията на коня си, летящата насреща му земя и задницата и белите крака на Гладиатор, които бързо биеха в такт пред него и оставаха все на едно и също разстояние. Гладиатор се издигна, без да чукне където и да било, размаха късата си опашка и се изгуби от очите на Вронски.

— Браво! — извика нечий глас.

В същия миг пред очите на Вронски, под самия него, се мярнаха дъските на бариерата. Без да измени ни най-малко движението си, конят се изви под него; дъските не се видяха посече и само отзаде му нещо тракна. Раздразнен от вървящия пред него Гладиатор, конят бе се изправил твърде рано пред бариерата и тропна о нея със задното си копито. Но вървежът му не се измени и Вронски, опръскан в лицето от една буца кал, разбра, че е останал пак на същото разстояние от Гладиатор. Той отново видя пред себе си задницата и късата му опашка и пак същите бързо подскачащи бели крака, които не се отдалечаваха от него.

В същия миг, когато Вронски помисли, че сега трябва да изпревари Махотин, самата Фру-Фру, която бе разбрала вече какво мисли той, без всякакво подкарване се засили значително и започна да се приближава до Махотин откъм най-удобната страна, откъм въжето. Махотин не отстъпваше от въжето. Тъкмо Вронски помисли, че може да го изпревари и отвън, когато Фру-Фру промени вървежа си и започна да изпреварва тъкмо по тоя начин. Рамото на Фру-Фру, което бе започнало вече да потъмнява от потта, се изравни със задницата на Гладиатор. Няколко скока те изминаха един до друг. Но пред препятствието, което наближаваха, Вронски, за да не прави голям кръг, започна да стяга поводите и бързо, на самата могилка, изпревари Махотин. Той видя набързо лицето му, опръскано с кал. Дори му се стори, че той се усмихна. Вронски отмина Махотин, но го чувствуваше непосредствено зад себе си и непрестанно слушаше зад гърба си отмереното подскачане и откъслечното, още съвсем бодро дишане от ноздрите на Гладиатор.

Следващите две препятствия, канавката и бариерата, бяха минати лесно, но Вронски започна да чува по-близо пръхтенето и скачането на Гладиатор. Засили коня и с радост почувствува, че той лесно ускори крачка, и тракането от копитата на Гладиатор започна да се чува пак на предишното разстояние.

Вронски водеше надбягването — точно това, което искаше да направи и което му препоръчваше Корд, и сега бе уверен в успеха си. Вълнението, радостта и нежността му към Фру-Фру постоянно се усилваха. Искаше му се да се озърне назад, но не смееше да направи това и се мъчеше да се успокои и да не засилва вече коня, за да запази у него сили, равни на ония, които — той чувствуваше това — оставаха у Гладиатор. Оставаше само едно, и то най-трудното препятствие; ако го премине преди другите, ще стигне пръв. Той препускаше към ирландската банкетка. Заедно с Фру-Фру видя още отдалеч тази банкетка и едновременно и той, и конят бяха обзети от мигновено съмнение. Той долови нерешителност в ушите на коня и вдигна камшика, но веднага почувствува, че съмнението му е неоснователно: конят знаеше какво трябва да направи. Засили се и отмерено, точно така, както предполагаше Вронски, изви се и като подскочи от земята, остави се на силата на инерцията, която го отнесе далеч зад канавката; и в същия тоя такт, без усилие, със същия бяг, Фру-Фру продължаваше да препуска.

— Браво, Вронски! — чу той гласове от една купчина хора — той знаеше, че те са от неговия полк и приятели, — които стояха до това препятствие; той не можа да не познае гласа на Яшвин, но не успя да го види.

„О, хубавицата ми!“ — мислеше той за Фру-Фру и се ослушваше към онова, което ставаше отзад. „Прескочи го!“ — помисли той, като чу отдире си препускането на Гладиатор. Оставаше само една последна канавка с вода, широка два аршина. Вронски дори не погледна към нея, а понеже искаше да стигне доста пред всички, започна да действува с поводите кръгообразно, като повдигаше и отпущаше главата на коня в такт със скачането. Той чувствуваше, че конят препуска с последни сили; не само шията и плещите му бяха мокри, но и по гривата, на главата, по острите уши се бяха появили капки пот, дишаше рязко и откъслечно. Но той знаеше, че тия сили ще са предостатъчни за останалите четиристотин метра. Само защото се чувствуваше по-близо до земята и поради особената мекота на движението Вронски знаеше, че конят му е спечелил много откъм бързина. Той прелетя над канавката, сякаш без да я забележи. Прелетя я като птица: но тъкмо в тоя миг, за свой ужас, Вронски почувствува, че без да се съобрази с движението на коня и без сам да знае как, направи едно лошо, непростимо движение, като се отпусна на седлото. Изведнъж положението му се промени и той разбра, че се е случило нещо ужасно. Не можеше още да си даде отчет какво бе се случило, когато край него се мярнаха белите крака на червеникавия жребец и със силно препускане Махотин прелетя край него. С единия си крак Вронски се опираше на земята и конят му се свличаше върху тоя крак. Той едва успя да го измъкне и конят се строполи на едната си страна с тежко пръхтене; опитвайки се да стане, като правеше напразни усилия с тънката си потна шия, конят се разтрепери на земята в краката му като простреляна птица. Несръчното движение, направено от Вронски, бе счупило гръбнака му. Но това той разбра много по-късно. А сега виждаше само, че Махотин бързо се отдалечава, а той стои и се олюлява сам върху калната неподвижна земя и пред него лежи Фру-Фру, диша тежко и извила глава, го гледа с хубавото си око. Вронски все още не разбираше какво се е случило и дърпаше коня за поводите. Конят пак се запремята като риба, крилата на седлото му тракаха, той измъкна предните си крака, но понеже нямаше сила да повдигне задника си, веднага се преметна и пак падна на хълбока си. С обезобразено от ужас лице, бледен и с трепереща долна челюст, Вронски го ритна с тока си в корема и пак започна да дърпа поводите. Но конят не се помръдваше, а заровил муцуна в земята, само гледаше своя господар с говорещия си поглед.

— Ааа! — простена Вронски и се улови за главата. — Ааа! Какво направих аз! — извика той. — Изгубих надбягването! И вината е моя, срамна, непростима! И тоя нещастен, мил, погубен кон! Ааа! Какво направих аз!

Мнозина от публиката, лекарят и фелдшерът, офицери от неговия полк тичаха към него. За свое нещастие той чувствуваше, че е цял и невредим. Конят бе строшил гръбнака си и затова решиха да го застрелят. Вронски не можеше да отговаря на въпросите, не можеше да говори с никого. Той се обърна, не вдигна падналата му от главата фуражка и се отдалечи от хиподрума, без да знае накъде върви. Чувствуваше се нещастен. За пръв път в живота си изпита най-тежко нещастие, неповторимо нещастие, и то такова, за което той бе виновен.

Яшвин го настигна с фуражката, изпрати го до в къщи и след половин час Вронски дойде на себе си. Но споменът за това състезание за дълго остана в душата му като най-тежкия и мъчителен спомен в живота му.

XXVI

Външните отношения на Алексей Александрович с жена му бяха същите както по-рано. Единствената разлика бе тая, че той беше зает много повече от по-рано. Както и предните години, с идването на пролетта той бе заминал на бани в чужбина, да възстанови здравето си, което всяка година се похабяваше от усилената зимна работа, и както обикновено се върна през юли и веднага се залови с по-голяма енергия за обикновената си работа. И както обикновено жена му отиде да живее във вилата, а той остана в Петербург.

След оня разговор подир вечеринката у графиня Тверская той никога не приказваше с Ана за своите подозрения и ревност и тоя негов обикновен тон да се представя за друг беше до немай-къде удобен за сегашните отношения с жена му. Той беше малко по-студен към нея. Изглеждаше само малко недоволен поради оня пръв нощен разговор, който тя отклони. В отношенията му към нея имаше отсянка от досада, но не повече. „Ти не пожела да се обясниш с мене — сякаш казваше той, като се обръщаше мислено към нея, — но толкоз по-зле за тебе. Сега вече ще ме молиш, но аз няма да се обяснявам. Толкоз по-зле за тебе“ — казваше той мислено, като човек, който би се опитал напразно да угаси някой пожар, би се разсърдил на напразните си усилия и би казал: „А, така ли било! Тогава гори!“

Той, тоя умен и вещ в служебните работи човек, не разбираше цялото безумие на такова отношение към жена си. Не го разбираше, защото го беше много страх да разбере истинското си положение и в душата си бе затворил, заключил и запечатал онова чекмедже, в което се намираше чувството му към семейството, сиреч към жената и сина. Той, внимателният баща, от края на тая зима бе станал особено студен към сина си и имаше към него същото иронично отношение, както и към жена си. „А, млади момко!“ — обръщаше се той към него.

Алексей Александрович мислеше и казваше, че никоя година не е имал толкова служебна работа, както тая; но той не съзнаваше, че тая година сам си отваряше работа, че това беше едно средство да не отваря онова чекмедже, дето лежаха чувствата му към жената и семейството и мислите за тях, и чете ставаха толкова по-страшни, колкото повече лежаха там. Ако някой имаше право да попита Алексей Александрович какво мисли за поведението на жена си, кроткият, смирен Алексей Александрович не би отговорил нищо, а би се разсърдил много на тоя човек, който би го попитал за това. Тъкмо поради това в израза на лицето на Алексей Александрович имаше нещо гордо и строго, когато го запитваха за здравето на жена му. Алексей Александрович не искаше да мисли нищо за поведението и чувствата на жена си и наистина не мислеше нищо за това.

Постоянната вила на Алексей Александрович беше в Петерхоф и обикновено лятно време там живееше и графиня Лидия Ивановна, в съседство и постоянни връзки с Ана. Тая година графиня Лидия Ивановна отказа да живее в Петерхоф, не ходи нито веднъж у Ана Аркадиевна и загатна на Алексей Александрович за неудобството от сближаването на Ана с Бетси и Вронски. Алексей Александрович строго я прекъсна, като изказа мисълта, че жена му стои над всяко подозрение, и оттогава започна да отбягва графиня Лидия Ивановна. Той не искаше да види и не виждаше, че в обществото вече мнозина гледат накриво жена му, не искаше да разбере и не разбираше защо жена му особено настоява да се преместят в Царское село, дето живееше Бетси, отдето беше близо до лагера на полка, в който служеше Вронски. Той не си позволяваше да мисли за това и не мислеше; но същевременно дълбоко в душата си, без да признае това пред самия себе си, без да има не само някакви доказателства, но дори подозрения, той знаеше несъмнено, че е измамен мъж и бе дълбоко нещастен от това.

Колко пъти през своя осемгодишен щастлив живот с жена си, като гледаше чуждите неверни жени и измамени мъже, Алексей Александрович си казваше: „Как са допуснали да стигнат дотам? Как не могат да турят край на това безобразно положение?“ Но сега, когато нещастието сполетя и него, той не само не мислеше как да се тури край на това положение, но не искаше и да знае за него, не искаше да знае тъкмо защото то бе твърде ужасно, твърде неестествено.

Откак бе се завърнал от чужбина, Алексей Александрович ходи два пъти във вилата. Единия път обядва, а втория прекара вечерта с гости, но не пренощува нито веднъж, както обикновено правеше през миналите години.

В деня на конните надбягвания Алексей Александрович беше много зает; но след като си направи още от сутринта програма за през деня, той реши веднага след ранния обед да отиде при жена си във вилата и оттам на надбягванията, на които ще бъде целият дворец и на които трябва да отиде и той. При жена си ще се отиде, защото бе решил от приличие да ходи при нея веднъж в седмицата. Освен това тоя ден, както на всяко петнадесето число от месеца, според заведения ред трябваше да й предаде пари за разходи.

С обикновената власт, която имаше над мислите си, след като обсъди всичко относно жена си, той не позволи на мислите си да се простират по-далеч от това, което засягаше нея.

Тая сутрин Алексей Александрович беше много зает. Вечерта графиня Лидия Ивановна бе му изпратила една брошура от пребиваващия в Петербург знаменит пътешественик в Китай заедно с писмо, в което го молеше да приеме самия пътешественик, човек твърде интересен и необходим от различни гледища. Алексей Александрович не успя да прочете брошурата вечерта и затова я дочете тая сутрин. След това дойдоха просители, започнаха доклади, посещения, назначения, уволнения, разпределения на награди, пенсии и заплати, кореспонденция — тая делнична работа, както я наричаше Алексей Александрович, която отнемаше толкова много време. След това той имаше лична работа, прие лекаря и управителя на имотите. Управителят не му отне много време. Той му предаде само необходимите на Алексей Александрович пари и направи кратък отчет за състоянието на работите, които не бяха твърде добре, тъй като тая година, поради честите пътувания, беше изхарчено повече и имаше дефицит. Но лекарят, един знаменит петербургски доктор, който беше в приятелски отношения с Алексей Александрович, му отне много време. Алексей Александрович не го и очакваше днес и се зачуди много от идването му, толкоз повече, че лекарят много внимателно го разпита за здравето му, преслуша гърдите, почука и поопипа черния му дроб. Алексей Александрович не знаеше, че приятелката му Лидия Ивановна, забелязала, че тая година той не е добре със здравето, бе помолила лекаря да отиде и прегледа болния. „Направете това заради мене“ — каза му графиня Лидия Ивановна.

— Графиньо, ще направя това заради Русия — отвърна лекарят.

— Той е безценен човек! — каза графиня Лидия Ивановна.

Лекарят остана много недоволен от Алексей Александрович. Той намери черния дроб значително увеличен, храненето намалено, а действието на минералните води не личеше. Предписа му колкото се може повече физически движения и колкото се може по-малко умствено напрежение и главно, никакви ядове, сиреч тъкмо това, което за Алексей Александрович беше също така невъзможно, както и да не диша; и си отиде, като остави у Алексей Александрович неприятното чувство, че у него нещо не е добре и че то не може да се поправи.

На излизане от Алексей Александрович лекарят се сблъска на входа с добре познатия му Слюдин, управител на Алексей Александрович. Те бяха колеги от университета и макар че рядко се срещаха, уважаваха се и бяха добри приятели и затова на никого другиго освен на Слюдин лекарят не би изказал откровеното си мнение за болния.

— Колко се радвам, че сте ходили у него! — каза Слюдин. — Той не е добре и, струва ми се… Е, какво има?

— Ами ето що — каза лекарят, като даваше знак на кочияша си над главата на Слюдин да докара каретата. — Ето що — каза лекарят, като улови с белите си ръце един от пръстите на кожената си ръкавица и го изопна. — Опитайте се да скъсате струните, без да ги изопвате — много е трудно; но ако ги изопнете до последна възможност и натиснете с пръста си изопнатата струна — тя ще се скъса. А той поради своето усърдие и добросъвестност към работата е изопнат до последна степен; при това има и външен натиск, и то тежък — завърши лекарят и многозначително дигна вежди. — Ще отидете ли на надбягванията? — прибави той, като слизаше по стълбата към докараната карета. — Да, да, разбира се, отнема много време — отвърна лекарят с нещо такова на казаното от Слюдин, което не бе успял да чуе.

След лекаря, който му отне толкова много време, дойде знаменитият пътешественик и Алексей Александрович, възползуван от току-що прочетената брошура и от по-раншните си знания по тоя предмет, порази пътешественика с основното си познаване на предмета и с широтата на просветения си поглед.

Едновременно с пътешественика бяха му доложили за идването на един губернски представител, който бе пристигнал в Петербург и с когото трябваше да поприказва. След като той си отиде, трябваше да се приключат делничните работи с управителя, а налагаше се да отиде и по една сериозна и важна работа при едно видно лице. Алексей Александрович успя да се прибере едва в пет часа, времето на обеда му, обядва заедно с управителя и го покани да отидат заедно във вилата и на надбягванията.

Без да си дава отчет за това, сега Алексей Александрович търсеше случай да има трето лице при срещите с жена си.

XXVII

Ана стоеше пред огледалото в горния етаж и с помощта на Анушка прикрепваше последната панделка на роклята си, когато чу откъм външния вход шум от търкалящи се по чакъла колела.

„За Бетси е още рано — помисли тя и като погледна през прозореца, видя една карета, от която се подаваха черната шапка и толкова познатите й уши на Алексей Александрович. — Ама че намерил време; нима ще остане да нощува?“ — помисли тя и толкова ужасно и страшно и се стори всичко, което можеше да стане, че без да се замисли нито за миг, излезе да го посрещне с весело й светнало лице и чувствувайки в себе си познатия й вече дух на лъжа и измама, веднага се отдаде на тоя дух и започна да говори, без да знае какво ще каже.

— А, колко мило! — каза тя, като подаде ръка на мъжа си и с усмивка се здрависа с домашния човек Слюдин. — Надявам се, че ще останеш да пренощуваш? — бяха първите думи, които й подсказа духът на измамата. — А сега да вървим заедно. Съжалявам само, че обещах на Бетси. Тя ще мине да ме вземе.

Като чу името на Бетси, Алексей Александрович се намръщи.

— О, аз няма да разделям неразделните — каза той с обикновения си шеговит тон. — Ние ще отидем с Михаил Василиевич. Дори и лекарите ми препоръчват разходки. Ще се поразходя из пътя и ще си представям, че съм на баните.

— Няма къде да бързате — каза Ана. — Искате ли чай? — Тя позвъни.

— Донесете чай и кажете на Серьожа, че е дошъл Алексей Александрович. Е, как си със здравето? Михаил Василиевич, вие не сте ми идвали на гости; вижте колко хубаво е на балкона ми — каза тя, като се обръщаше ту към единия, ту към другия.

Тя говореше много просто и естествено, но твърде много и твърде бързо. И сама чувствуваше това, толкоз повече, че в любопитния поглед, с който я погледна Михаил Василиевич, тя долови, че той сякаш я наблюдава.

Михаил Василиевич веднага излезе на терасата.

Тя седна до мъжа си.

— Ти не изглеждаш много добре — каза тя.

— Да — отвърна той, — днес идва лекарят и ми отне цял час. Струва ми се, че го е изпратил някой от приятелите ми: толкова скъпоценно е моето здраве…

— Не, но какво ти каза той?

Тя го разпитваше за здравето и работата му, придумваше го да си почине и да се премести във вилата.

Всичко това тя говореше весело, бързо и с особен блясък в очите; но сега Алексей Александрович не приписваше никакво значение на тоя й тон. Той чуваше само думите й и им придаваше само оня пряк смисъл, който имаха. И й отговаряше просто, макар и шеговито. В целия тоя разговор нямаше нищо особено, но никога отпосле Ана не можеше да си спомни без мъчителна болка цялата тая къса сцена.

Влезе Серьожа, воден от гувернантката. Ако Алексей Александрович си позволеше да наблюдава, той би забелязал плахия, смутен поглед, с който Серьожа погледна баща си, а след това и майка си. Но той нищо не искаше да вижда и не видя.

— А, млади момко! Той пораснал. Наистина е станал цял мъж. Здравей, млади момко!

И той подаде ръка на изплашения Серьожа.

Серьожа, който и по-рано се държеше плахо пред баща си, сега, откакто Алексей Александрович бе започнал да го нарича „млади момко“ и откакто бе влязла в главата му загадката дали Вронски е приятел или враг, странеше от баща си. Той се обърна към майка си, сякаш търсеше защита. Само с майка си се чувствуваше добре. Между това Алексей Александрович, който се бе заприказвал с гувернантката, държеше сина си за рамото и на Серьожа му бе така мъчително неловко, че Ана видя как той се канеше да заплаче.

Когато влезе синът й, Ана се изчерви, но щом забеляза, че на Серьожа му е неловко, бързо скочи, вдигна ръката на Алексей Александрович от рамото му и като го целуна, отведе го на терасата и веднага се върна.

— Но време е вече — каза тя, като погледна часовника си, — чудно защо Бетси не идва!…

— Да — каза Алексей Александрович, стана, склещи ръцете си и изпука с пръсти. — Дойдох да ти донеса пари, защото славеите не могат да се хранят с приказки — каза той. — Мисля, че ти трябват.

— Не, не ми трябват… да, трябват ми — каза тя, без да го погледне, и се изчерви цяла. — Но ти нали ще дойдеш след надбягванията?

— О, да! — отвърна Алексей Александрович. — Ето и украшението на Петерхоф, княгиня Тверская — прибави той, като видя през прозореца пристигащия английски екипаж с извънредно високо поставено шаси. — Какъв разкош! Прелест! Е, да вървим и ние.

Княгиня Тверская не слезе от колата, а пред входа скочи нейният лакей с чепици, с пелерина и черна шапка.

— Аз отивам, сбогом! — каза Ана и след като целуна сина си, пристъпи до Алексей Александрович и му подаде ръка. — Много е мило, че дойде.

Алексей Александрович целуна ръката й.

— Е, довиждане. Ще дойдеш да пием чай — и чудесно! — каза тя и излезе сияеща и весела. Но още щом престана да го вижда, усети на ръката си онова място, до което бяха се докоснали устните му, и изтръпна от отвращение.

XXVIII

Когато Алексей Александрович се появи на надбягванията, Ана вече седеше в беседката до Бетси, в оная беседка, дето се събираше цялото висше общество. Тя видя мъжа си още отдалеч. Двама души, мъжът и любовникът, бяха за нея двата центъра на живота и тя усещаше близостта им без помощта на външните сетива. Тя почувствува още отдалеч приближаването на мъжа си и без да иска, го следеше сред вълните от хора, между които той се движеше. Видя как той се приближаваше до беседката и ту отговаряше снизходително на раболепните поклони, ту приятелски, разсеяно се здрависваше с равните си, ту старателно изчакваше погледа на силните на света и снемаше кръглата си голяма шапка, която притискаше краищата на ушите му. Тя познаваше тия му маниери и те й бяха отвратителни. „Само честолюбие, само желание да успее — ето всичко, което има в душата му — мислеше тя, — а висшите съображения, любовта към просветата, религията — всичко това са само оръдия, за да може да успее.“

От погледите му към дамската беседка (той гледаше право към жена си, но не можеше да я познае в това море от тюлове, ленти, пера и слънчобрани) тя разбра, че търси нея, но се преструваше, че не го вижда.

— Алексей Александрович! — извика му княгиня Бетси. — Вие сигурно не виждате жена си, ето я!

Той се усмихна със студената си усмивка.

— Тук има толкова блясък, че очите на човека се вземат — каза той и тръгна към беседката. Усмихна се на жена си, както трябва да се усмихне мъжът, когато срещне жена си, с която току-що се е видял, и се здрависа с княгинята и другите познати, като отдаде всекиму дължимото, сиреч пошегува се с дамите и размени поздрави с мъжете. Долу до беседката стоеше един уважаван от Алексей Александрович генерал-адютант, известен с ума и образованието си. Алексей Александрович заприказва с него.

Между надбягванията имаше пауза и затова нищо не пречеше на разговора. Генерал-адютантът критикуваше надбягванията. Алексей Александрович възразяваше и ги защищаваше. Ана слушаше тънкия му равен глас, не пропущаше нито дума и всяка негова дума й се струваше фалшива и дразнеше до болка ушите й.

Когато започна четирикилометровото надбягване с препятствия, тя се наведе напред и без да сваля поглед, гледаше Вронски, който се приближи до коня и го възседна, и същевременно слушаше тоя отвратителен, немлъкващ глас на мъжа си. Тя се измъчваше от страх за Вронски, по още повече се измъчваше от немлъкващия, както й се струваше, звук на тънкия глас на мъжа й с познатите интонации.

„Аз съм лоша жена, пропаднала жена — мислеше тя, — но не обичам да лъжа, не мога да понасям лъжата, а за него (за мъжа й) лъжата е храна. Той знае всичко, всичко вижда, но какво чувствува, щом може да говори така спокойно? Да бе убил мене, да бе убил Вронски, бих го уважавала. Но не, той има нужда само от лъжа и приличие“ — казваше си Ана, но тя не се и замисляше какво именно иска от мъжа си, какъв би искала да го види. Тя не разбираше и това, че тая днешна особена словоохотливост на Алексей Александрович, която толкова я дразнеше, беше само израз на вътрешната му тревога и безпокойство. Както детето, което се е ударило, раздвижва мускулите си със скачане, за да притъпи болката, така и Алексей Александрович имаше нужда от умствено движение, за да заглуши ония мисли за жена си, които в нейно присъствие и в присъствие на Вронски и при постоянното повтаряне на името му се налагаха на ума му. И както за детето е естествено да скача, така и за него бе естествено да говори добре и умно. Той каза:

— Опасността при военните и кавалерийски надбягвания е необходимо условие за надбягванията. Ако във военната история Англия може да се похвали с най-блестящи кавалерийски подвизи, това е само благодарение на факта, че тя исторически е развивала у себе си тая сила и на животните, и на хората. Според мене спортът има голямо значение, но както винаги ние виждаме само външната страна на тия работи.

— Не само външната страна — каза княгиня Тверская. — Разправят, че един офицер си строшил, две ребра.

Алексей Александрович се усмихна със своята усмивки, която само откриваше зъбите му, но не казваше повече нищо.

— Да предположим, княгиньо, че не е само външната — каза той, — а вътрешната страна. Но работата не е там — и той отново се обърна към генерала, с когото говореше сериозно, — не забравяйте, че се надбягват военни, които са си избрали тая дейност, и съгласете се, че всяко призвание има своята обратна страна на медала. Това нещо влиза пряко в задълженията на военния. Безобразният спорт на бокса или на испанските тореадори е признак на варварство. А специализираният спорт е признак на развитие.

— Не, аз няма да дойда друг път; това ме вълнува много — каза княгиня Бетси. — Нали, Ана?

— Вълнува, но човек не може да откъсне погледа си — каза друга дама. — Ако бях римлянка, не бих пропускала нито един цирк.

Ана не каза нищо и наблюдаваше в едно и също място, без да спуска бинокъла.

В това време през беседката мина един висок генерал. Алексей Александрович престана да говори, бързо, но достойно се изправи и се поклони ниско на минаващия военен.

— Вие не се ли състезавате? — пошегува се с него военният.

— Моето състезание е по-трудно — почтително отвърна Алексей Александрович.

И макар че тоя отговор не значеше нищо, военният се престори, че е чул умни думи от един умен човек и че разбира напълно la pointe de la sauce26.

— Има две страни — продължи отново Алексей Александрович, — изпълнители и зрители; и любовта към тия зрелища е най-сигурният признак за ниското развитие на зрителите, съгласен съм, но…

— Княгиньо, да се обзаложим! — чу се отдолу гласът на Степан Аркадич, който се обърна към Бетси. — Вие за кого държите?

— Ние с Ана сме за княз Кузовлев — отвърна Бетси.

— А аз за Вронски. На един чифт ръкавици.

— Добре!

— А колко е красиво, нали?

Докато приказваха около него, Алексей Александрович млъкна, но веднага пак започна.

— Съгласен съм, но смелите игри… — продължи той.

Но в това време пуснаха ездачите и всички разговори престанаха. Алексей Александрович също млъкна и всички се надигнаха и се обърнаха към реката. Алексей Александрович не се интересуваше от състезанията и затова не гледаше ездачите, а с уморените си очи започна разсеяно да наблюдава зрителите. Погледът му се спря върху Ана.

Лицето й беше бледо и строго. Очевидно тя не виждаше нищо и никого освен едного. Ръката й конвулсивно стискаше ветрилото, тя не дишаше. Той я погледна, но бързо се обърна и започна да наблюдава други лица.

„Но ето и тая дама, и другите също са развълнувани; това е много естествено“ — каза си Алексей Александрович. Той не искаше да я наблюдава, но погледът му неволно бе привлечен пак от нея. Отново се взираше в това лице, мъчеше се да не чете онова, което бе изписано така ясно върху него, и въпреки волята си четеше с ужас върху него това, което не искаше да знае.

Първото падане на Кузовлев при реката развълнува всички, но Алексей Александрович видя ясно върху бледото тържествуващо лице на Ана, че оня, когото тя наблюдаваше, не падна. След това, когато Махотин и Вронски прескочиха голямата бариера, а препускащият след тях офицер падна веднага по главата си и се преби до смърт и сред цялата публика се понесе шепот на ужас, Алексей Александрович видя, че Ана дори не забеляза това и едва разбра за какво заприказваха около нея. Но той все по-често и по-често и с по-голямо упорство се взираше в нея. Цяла погълната от препускащия Вронски, Ана усети отстрани устремения върху нея поглед на студените очи на мъжа си.

Тя се обърна за миг, погледна го въпросително, леко се намръщи и пак се извърна.

„Ах, все ми е едно“ — сякаш му каза тя и нито веднъж вече не го погледна.

Състезанието беше злополучно и от седемнадесетте участници изпопадаха и се пребиха повече от половината. Към края на надбягванията всички бяха развълнувани и вълнението се увеличи още повече, защото императорът беше недоволен.

XXIX

Всички изказваха високо неодобрението си, всички повтаряха казаната от някого фраза: „Липсва само цирк с лъвове“ и ужасът бе обхванал всички, така че, когато Вронски падна и Ана високо ахна, в това нямаше нищо необикновено. Но веднага след това в лицето на Ана настъпи промяна, която беше вече положително неприлична. Тя напълно изгуби и ума, и дума. Започна да се тръшка като уловена птица: ту искаше да стане и да отиде някъде, ту се обръщаше към Бетси.

— Да върви, да вървим — казваше тя.

Но Бетси не я чуваше. Наведена надолу, тя разговаряше с приближилия се до нея генерал.

Алексей Александрович пристъпи до Ана и учтиво й подаде ръка.

— Ако искате, да си вървим — каза той на френски; но Ана се ослушваше в онова, което казваше генералът, и не забеляза мъжа си.

— Казват, че и той си строшил крака — рече генералът. — Това на нищо не прилича.

Ана не отговори на мъжа си, вдигна бинокъла и започна да гледа към онова място, дето бе паднал Вронски; но беше много далеко и там се бяха струпали толкова хора, че не можеше да се различи нищо. Тя сне бинокъла и искаше да тръгне; но в това време дотича един офицер на кон и докладва нещо на императора. Ана се издаде напред и заслуша.

— Стива! Стива! — извика тя на брат си.

Но брат й не я чу. Тя пак поиска да излезе.

— Още веднъж ви предлагам ръката си, ако искате да си вървим — каза Алексей Александрович и докосна ръката й.

Тя с погнуса се отдръпна от него и без да го погледне в лицето, отвърна:

— Не, не, оставете ме, аз ще остана.

Сега тя видя, че от мястото, дето бе паднал Вронски, през кръга тичаше един офицер към беседката. Бетси му махаше с кърпичка. Офицерът донесе съобщение, че ездачът не се е убил, но конят строшил гръбнака си.

Като чу това, Ана бързо седна и закри лицето си е ветрилото. Алексей Александрович видя, че тя плаче и не може да сдържи не само сълзите си, но и риданията, които повдигаха гърдите й. Алексей Александрович я заслони, за да й даде време да се опомни.

— За трети път ви предлагам ръката си — каза той след известно време, като се обърна към нея. Ана го гледаше и не знаеше какво да каже. Дойде й на помощ княгиня Бетси.

— Не, Алексей Александрович, аз доведох Ана и аз обещах да си я отведа — намеси се Бетси.

— Извинете, княгиньо — каза той, като се усмихваше учтиво, но я гледаше твърдо в очите, — аз виждам, че Ана не е напълно здрава и затова искам да дойде с мене.

Ана изплашено се озърна, покорно стана и улови мъжа си под ръка.

— Ще пратя някого при него, ще науча как е и ще изпратя да ти кажат — пошепна й Бетси.

На излизане от беседката Алексей Александрович както винаги говореше с всички, които срещаше, и както винаги Ана трябваше да отговаря и приказва; но тя не беше на себе си и сякаш насън вървеше под ръка с мъжа си.

„Дали се е пребил, или не? Истина ли е? Дали ще дойде, или не? Дали ще го видя тая нощ?“ — мислеше си тя.

Мълчаливо се качи в каретата на Алексей Александрович и мълчаливо се измъкнаха от множеството коли. Въпреки всичко, което бе видял, Алексей Александрович все пак не си позволяваше да мисли за същинското положение на жена си. Той бе видял само външните признаци. Видял бе, че тя се държа неприлично и смяташе за свой дълг да й го каже. Но му беше много трудно да каже само това, без да каже нещо повече. Той отвори уста да й каже колко неприлично бе се държала, но неволно каза съвсем друго.

— Все пак колко сме наклонни да гледаме тия жестоки зрелища! — каза той. — Забелязвам…

— Какво? Не разбирам — презрително каза Ана. Той се обиди и веднага започна да говори това, което искаше.

— Трябва да ви кажа — рече той.

„Ето че ще иска обяснение“ — помисли си тя и я хвана страх.

— Трябва да ви кажа, че днес се държахте неприлично — каза й той на френски.

— Как съм се държала неприлично? — високо каза тя, бързо обърна глава към него и го погледна право в очите, но вече съвсем не с по-раншната прикриваща нещо веселост, а с решителност, под която едва прикриваше страха, що изпитваше.

— Не забравяйте — каза й той, като посочи отвореното прозорче към кочияша.

Той се поизправи и дигна стъклото.

— Кое смятате неприлично? — повтори тя.

— Отчаянието, което не успяхте да прикриете при падането на единия от ездачите.

Той очакваше, че тя ще възрази; но тя мълчеше и гледаше пред себе си.

— Аз вече ви молих да се държите в обществото така, че дори злите езици да не могат да кажат нищо против вас. Беше време, когато говорех за вътрешните отношения; сега вече не говоря за тях. Думата ми сега е за външните отношения. Вие се държахте неприлично и аз бих желал да не се повтаря това.

Тя не чуваше половината от думите му, изпитваше страх от него и мислеше дали е истина, че Вронски не се е пребил. За него ли казаха, че е останал навредим, а конят строшил гръбнака си? Когато мъжът й свърши, тя само се усмихна престорено иронично и не отговори нищо, защото не бе чула това, което той говореше. Алексей Александрович бе започнал да говори смело, но когато разбра ясно за какво говори, страхът, който тя изпитваше, обхвана и него. Той видя тая усмивка и го обзе странно заблуждение.

„Тя се усмихва над моите подозрения. Да, ей сега ще каже същото, което ми каза и тогава: че подозренията ми са неоснователни, че това е смешно.“

Сега, когато за него всичко беше ясно, той не желаеше нищо така много, както това, тя да му отговори като по-рано с ирония, че подозренията му са смешни и нямат основание. Това, което той знаеше, бе толкова страшно, че сега бе готов да повярва всичко. Но изразът на лицето й, изплашено и мрачно, сега не обещаваше дори измама.

— Може би се лъжа — каза той. — В такъв случай моля да ме извините.

— Не, не сте се излъгали — бавно каза тя и отчаяно погледна студеното му лице. — Не сте се излъгали. Аз бях и не мога да не бъда отчаяна. Слушам вас, а мисля за него. Аз го обичам, аз съм негова любовница, не мога да ви понасям, страхувам се от вас и ви мразя… Правете с мене, каквото искате.

И като се отдръпна в ъгъла на каретата, тя заплака и закри лицето си с ръце. Алексей Александрович не се помръдна и не промени правата посока на погледа си. Но цялото му лице изведнъж доби тържествена неподвижност на мъртвец и тоя израз не се промени през цялото време, докато стигнат вилата. Когато стигнаха пред къщи, той обърна глава към нея и лицето му имаше все същия израз.

— Така! Но аз искам да запазите външните условия на приличие дотогава — гласът му затрепери, — докато взема мерки, които ще обезпечат честта ми, и ви ги съобщя.

Той излезе пръв и й помогна да слезе. За лице пред прислугата мълчаливо й стисна ръката, качи се в каретата и се върна в Петербург.

След като той си замина, дойде един лакей от княгиня Бетси и донесе бележка до Ана:

„Изпратих човек при Алексей да науча нещо за здравето му и той ми пише, че е здрав и читав, но е отчаян.“

„Значи, той ще дойде! — помисли тя. — Колко добре направих, че казах всичко на мъжа си!“

Погледна часовника си. Оставаха още три часа и спомените за подробностите от последната им среща запалиха кръвта й.

„Боже мой, колко е светло! Страшно е, но аз обичам да гледам лицето му и обичам тая фантастична светлина… Мъжът ми! Ах, да… Е, слава Богу, че с него всичко е свършено.“

XXX

Както на всички места, дето се събират хора, така и на малките германски минерални бани, където бяха пристигнали Шчербацки, стана обикновената един вид кристализация на обществото, която отрежда на всекиго от членовете му определено и неизменно място. Както определено и неизменно една частица вода на студа добива известна форма на снежен кристал, също така и всяко ново лице, което пристигаше в курорта, веднага заемаше свойственото му място.

Фюрст Шчербацки замт гемалин унд тохтер27, както поради квартирата, в която се настаниха, така и по име и поради познатите, които си намериха, веднага кристализираха в определено и предназначено за тях място.

В курорта тая година имаше една истинска немска фюрстин, поради което кристализацията на обществото ставаше още по-енергично. Княгинята пожела непременно да представи дъщеря си на принцесата и извърши тоя обред на втория ден. Кити ниско и грациозно се поклони в изписаната си от Париж много проста, сиреч твърде разкошна лятна рокля. Принцесата каза: „Надявам се, че розите скоро ще се върнат на това хубаво личице“ — и за Шчербацки веднага се установиха твърдо определени релси в живота, от които не можеше вече да се излезе. Шчербацки се запознаха и със семейството на една английска леди, и с една немска графиня, и с нейния ранен през последната война син, и с един учен швед, и с M. Canot и сестра му. Но главната компания на Шчербацки по неволя беше една московска дама, Мария Евгениевна Ртишчева, и дъщеря й, която бе неприятна на Кити, защото и тя като нея се бе разболяла от любов, и един московски полковник, когото Кити бе виждала още като дете и го познаваше с мундир и еполети и който тук, с малките си очички и открита шия с цветна вратовръзка, беше не само необикновено смешен, но и досаден, защото не можеха да се отърват от него. Когато всичко това се установи така твърдо, Кити започна да се отегчава много, толкоз повече, че князът бе заминал за Карлсбад и тя остана сама с майка си. Тя не се интересуваше от ония, които познаваше, защото чувствуваше, че от тях няма да научи повече нищо ново. И интимният й интерес в курорта сега бяха наблюденията и догадките за ония, които още не познаваше. Поради характера си Кити винаги предполагаше у хората най-хубавото, и особено у ония, които не познаваше. И сега, правейки догадки за тоя или оня, какви хора са и какви отношения има помежду им, Кити си представяше най-чудни и прекрасни характери и намираше потвърждение в наблюденията си.

Между тези лица особено я занимаваше едно руско момиче, което бе дошло на баните с една болна руска дама, с мадам Щал, както я наричаха всички. Мадам Щал принадлежеше към висшето общество, но беше толкова болна, че не можеше да върви и само в редките хубави дни се появяваше на баните в количка. Но не толкова поради болестта си, колкото от гордост, както обясняваше княгинята, мадам Щал не се познаваше с никого от русите. Руското момиче се грижеше за мадам Щал и освен това, както забелязваше Кити, се срещаше с всички тежко болни, каквито имаше много в курорта, и по най-естествен начин прислужваше и на тях. Според наблюденията на Кити това руско момиче не беше роднина на мадам Щал, но не беше също така и платена помощница. Мадам Щал я наричаше Варенка, а другите й казваха „m-lle Варенка“. Независимо от това, че се интересуваше от държанието на момичето към г-жа Щал и към другите непознати лица, Кити, както се случва често, хранеше необяснима симпатия към тая m-lle Варенка и по разменяните погледи долавяше, че и тя й се харесва.

Тая m-lle Варенка не че не беше в ранната си младост, но сякаш беше същество без всякаква младост: можеха да й се дадат и деветнадесет, и тридесет години. Ако се спрем на чертите й, тя, въпреки болнавия цвят на лицето, беше по-скоро хубава, отколкото грозна. Тя би била и добре сложена, ако тялото й не бе прекалено слабо и главата й — така несъразмерна за средния й ръст; но тя, изглежда, не беше привлекателна за мъжете. Приличаше на прекрасно, макар още пълно с листенца, но вече прецъфтяло и без миризма цвете. Освен това тя не можеше да бъде привлекателна за мъжете и поради това, че й липсваше онова, което имаше в изобилие у Кити — сдържан жизнен огън и съзнание за своята привлекателност.

Тя винаги изглеждаше заета с работа, в което не можеше да има съмнение, и затова сякаш нямаше възможност да се интересува от нищо странично. Тъкмо с тая си противоположност тя особено привличаше Кити. Кити чувствуваше, че в нея, в нейния начин на живот ще намери образец за онова, което сега мъчително търсеше: интерес към живота, достойнство в живота — вън от отвратителните за нея светски отношения на момичетата към мъжете, които отношения сега й се виждаха като позорно излагане на стока, която чака купувачи. Колкото повече Кити наблюдаваше непознатата си приятелка, толкова повече се убеждаваше, че това момиче е тъкмо онова съвършено същество, за каквото тя я смяташе, и толкова повече искаше да се запознае с нея.

Двете момичета се срещаха по няколко пъти на ден и при всяка среща очите на Кити казваха: „Коя сте вие? Каква сте? Истина ли е, че сте онова прелестно същество, за каквото ви смятам? Но, за Бога, не мислете — прибавяше погледът й, — че ще си позволя да се натрапя с познанството си. Аз просто ви се любувам и ви обичам.“ — „Аз също ви обичам и вие сте много, много мила. И бих ви обичала още повече, ако имах време“ — отговаряше погледът на непознатото момиче. И действително Кити виждаше, че тя е винаги заета: или прибира от извора децата на някое руско семейство, или носи шала на някоя болна и я загръща, или се мъчи да развлече някой нервиран болен, или избира и купува бисквити за кафето на някого.

Наскоро след пристигането на Шчербацки на сутрешните бани се появиха още две лица, които привлякоха общото недружелюбно внимание. Те бяха: твърде висок, попрегърбен мъж с грамадни ръце, с късо, не според ръста му и старо палто, с черни, наивни и същевременно страшни очи и сипаничава миловидна жена, твърде лошо и безвкусно облечена. Кити сметна тия новодошли за руси и започна да си съставя за тях във въображението си прекрасен и трогателен роман. Но княгинята, която от Kurlbte28 научи, че това са Николай Левин и Мария Николаевна, обясни на Кити какъв лош човек е тоя Левин и всички мечти за тия две лица се изпариха. Не толкова защото майка й бе казала, колкото от това, че той беше брат на Константин, на Кити тия лица изведнъж се сториха във висша степен неприятни. С навика си да извива конвулсивно глава тоя Левин възбуждаше у нея сега непреодолимо чувство на отвращение.

Струваше й се, че в големите му страшни очи, които упорито я следяха, има чувство на омраза и ирония и тя се мъчеше да не го среща.

XXXI

Беше мрачен ден, цялата сутрин валеше дъжд и болните с чадъри се трупаха в галерията.

Кити вървеше с майка си и с московския полковник, който весело се перчеше в европейския си сюртук, купен готов във Франкфурт. Те вървяха по едната страна на галерията и се мъчеха да избягват Левин, който крачеше по другата страна. Варенка с тъмната си рокля, с черна шапка с подвита надолу периферия се разхождаше с една сляпа французойка по цялата дължина на галерията и всеки път, когато се срещнеха с Кити, те си разменяха приятелски погледи.

— Мамо, мога ли да заприказвам с нея? — каза Кити, която следеше непознатата си приятелка и забеляза, че тя се приближава до извора, дето можеха да се срещнат.

— Щом искаш толкова много, ще разпитам по-напред за кея и сама ще я заприказвам — отвърна майка й. — Какво особено намираш у нея? Сигурно компаньонка. Ако искаш, ще се запозная с мадам Щал. Аз се познавах с нейната belle-soeur — прибави княгинята, като вдигна гордо глава.

Кити знаеше, че княгинята е обидена, задето г-жа Щал сякаш отбягва да се запознае с нея, и затова не настоя.

— Колко е мила! — каза тя, като гледаше Варенка, която в това време подаваше чашата на французойката. — Погледнете как всичко у нея е просто и мило!

— Твоите engouements29 ми се виждат смешни — каза княгинята, — не, по-добре да се върнем — прибави тя, като забеляза идващия насреща им Левин с неговата дама и с един немски лекар, с когото той високо и сърдито говореше нещо.

Тъкмо се обръщаха, за да се върнат, когато изведнъж чуха вече не висок говор, а вик, Левин се беше спрял и викаше, а и лекарят се горещеше. Около тях се събраха много хора. Княгинята и Кити се отдалечиха бързо, а полковникът се присъедини към навалицата, за да разбере какво има.

След няколко минути полковникът ги настигна.

— Какво беше това там? — попита княгинята.

— Срам и позор! — отвърна полковникът. — Просто да те е страх да се срещнеш с руен в чужбина. Тоя високият господин се скара с лекаря, наговори му дързости, задето не го лекувал както трябва, и замахна с бастуна. Просто срамота!

— Ах, колко неприятно! — каза княгинята. — Е, и как се свърши?

— Благодарение, че се намеси тая… тая с шапка като гъба. Струва ми се, рускиня — каза полковникът.

— Mademoiselle Варенка? — радостно попита Кити.

— Да, да. Тя се опомни преди всички, улови тоя господин под ръка и го отведе.

— Виждате ли, мамо — каза Кити на майка си, — вие се чудите, че се възхищавам от нея!

От следния ден, като наблюдаваше непознатата си приятелка, Кити забеляза, че и с Левин, и с неговата жена m-lle Варенка е вече в същите отношения, в каквито беше и с другите си protégés. Тя се приближаваше до тях, разговаряше, служеше като преводачка на жената, която не можеше да говори нито един чужд език.

Кити още повече започна да моли майка си да й позволи да се запознае с Варенка. И колкото и да бе неприятно на княгинята да направи първата крачка в желанието си да се запознае с г-жа Щал, която си позволяваше да се гордее с нещо, тя разпита за Варенка и като научи за нея подробности, от които личеше, че в това познанство няма да има нищо лошо, макар че и доброто не беше кой знае какво, първа отиде при Варенка и се запозна с нея.

Като избра време, когато дъщеря й бе тръгнала към извора, а Варенка се бе спряла пред хлебаря, княгинята пристъпи до нея.

— Позволете ми да се запознаем — каза тя и с достойнство се усмихна. — Дъщеря ми е влюбена във вас — прибави тя. — Вие може би не ме познавате. Аз съм…

— То е повече от взаимно, княгиньо — бързо отговори Варенка.

— Какво голямо добро сте направили вчера на един наш жалък съотечественик! — каза княгинята.

Варенка се изчерви.

— Не помня, струва ми се, че не съм направила нищо — каза тя.

— Как да не сте направили, вие сте спасили тоя Левин от неприятност.

— Да, sa compagne30 ме повика и аз се помъчих да го успокоя; той е много болен и бе недоволен от лекаря. А аз съм свикнала да се грижа за такива болни.

— Да, чух, че живеете в Ментон с вашата леля, струва ми се, madame Щал. Аз познавах нейната belle-soeur.

— Не, тя не ми е леля. Аз я наричам maman, но не съм й роднина; тя ме е възпитала — отвърна Варенка и пак се изчерви.

Това бе казано така просто, така мил бе правдивият и открит израз на лицето й, че княгинята разбра защо нейната Кити бе обикнала тая Варенка.

— Е, и какво става с тоя Левин? — попита княгинята.

— Той заминава — отвърна Варенка.

В това време, светнала от радост, че майка й се е запознала с непознатата й приятелка, Кити се връщаше от извора.

— Е, виждаш ли, Кити, изпълни се твоето силно желание да се запознаеш с mademoiselle…

— Варенка — усмихната допълни Варенка, — така ме наричат всички.

Кити се изчерви от радост и дълго време мълчаливо стискаше ръката на новата си приятелка, която не отвръщаше на стискането й, а неподвижно държеше ръката й. Ръката не отговаряше на стискането, но лицето на m-lle Варенка светна с тиха, радостна, макар и малко тъжна усмивка, която откриваше големите й, но хубави зъби.

— И аз исках отдавна това — каза тя.

— Но вие сте толкова заета…

— Ах, напротив, с нищо не съм заета — отвърна Варенка, но в същия миг трябваше да остави новите си познати, защото две малки руски момиченца, дъщери на един болен, тичаха към нея.

— Варенка, мама те вика! — извикаха те.

И Варенка тръгна след тях.

XXXII

Подробностите, които княгинята научи за миналото на Варенка и за отношенията й с мадам Щал, а и за самата мадам Щал, бяха следните.

Мадам Щал, за която едни разправяха, че уморила мъжа си, а други казваха, че той уморил нея с безнравственото си поведение, беше винаги болнава и възторжена жена. Когато, вече разведена с мъжа си, тя родила първото си дете, това дете веднага умряло и близките на г-жа Щал, които познавали нейната чувствителност и се страхували да не би това да я погуби, подменили детето, като взели родилата се през същата нощ и в същата къща в Петербург дъщеря на един придворен готвач. Това била Варенка. Отпосле мадам Щал научила, че Варенка не е нейна дъщеря, но продължавала да я възпитава, още повече, че наскоро след това Варенка останала без всякакви роднини.

Мадам Щал повече от десет години вече живееше постоянно на юг в чужбина и никога не ставаше от леглото. И едни разправяха, че мадам Щал си е създала обществено положение на добродетелна, високорелигиозна жена; други казваха, че в душата си тя наистина е онова високо нравствено същество, което живее само за доброто на ближния си, за каквато тя искаше да мине. Никой не знаеше каква е нейната религия — католическа, протестантска или православна; но едно беше несъмнено — тя беше в приятелски връзки с най-високопоставени лица от всички черкви и вероизповедания.

Варенка живееше постоянно с нея в чужбина и всички, които познаваха мадам Щал, познаваха и обичаха m-lle Варенка, както всички я наричаха.

Като научи всички тия подробности, княгинята не намери нищо осъдително, ако дъщеря й се сближи с Варенка, още повече, че Варенка имаше най-добри маниери и възпитание: отлично говореше френски и английски, а главно — изказа съжаленията на г-жа Щал, че поради болестта си тя е лишена от удоволствието да се запознае с княгинята.

След като се запозна с Варенка, Кити все повече и повече се очароваше от приятелката си и с всеки изминат ден намираше нови достойнства у нея.

Когато княгинята научи, че Варенка пее хубаво, покани я да дойде да им попее вечерта.

— Кити свири, ние имаме пиано, наистина не много хубаво, но вие ще ни направите голямо удоволствие — каза княгинята с престорената си усмивка, която бе особено неприятна сега на Кити, защото забеляза, че на Варенка не й се искаше да пее. Но все пак Варенка дойде вечерта и донесе една малка тетрадка с ноти. Княгинята беше поканила Мария Евгениевна с дъщеря си и полковника.

Варенка изглеждаше напълно равнодушна, че има непознати хора и веднага пристъпи до пианото. Тя не умееше да си акомпанира, но пееше отлично по ноти. Кити, която свиреше добре, й акомпанираше.

— Вие имате необикновен талант — каза й княгинята, след като Варенка изпя отлично първото парче.

Мария Евгениевна и дъщеря й благодариха и я похвалиха.

— Вижте — каза полковникът, който гледаше през прозореца — каква публика се е събрала да ви слуша.

И наистина под прозорците се бяха събрали доста хора.

— Много се радвам, че това ви прави удоволствие — отвърна простичко Варенка.

Кити с гордост наблюдаваше приятелката си. Възхищаваше се и от изкуството й, и от гласа й, и от лицето й, но най-много се възхищаваше от държането й, от това, че Варенка очевидно не мислеше за своето пеене и беше напълно равнодушна към комплиментите; тя сякаш питаше само: да пея ли още, или стига?

„Ако бях аз — мислеше си Кити, — колко бих се гордяла! Как бих се радвала, като гледам тая тълпа под прозорците! А на нея й е съвсем безразлично. Тя се ръководи само от желанието да не откаже и да достави удоволствие на maman. Но какво има в нея? Кое й дава тая сила да пренебрегва всичко, да бъде независимо спокойна? Колко бих искала да зная това и да се науча от нея на това нещо“ — мислеше Кити, като се взираше в това спокойно лице. Княгинята помоли Варенка да попее още и Варенка изпя и втора песен, също така равно, отчетливо и хубаво, като стоеше права до пианото и отмерваше по него такта със слабата си мургава ръка.

Следващото в тетрадката парче беше една италианска песен. Кити изсвири прелюдията, която много й хареса, и се озърна към Варенка.

— Да прескочим това — каза Варенка и се изчерви. Кити уплашено и въпросително спря погледа си върху лицето на Варенка.

— Добре, друго — бързо каза тя, обърна листа и веднага разбра, че за нея тая песен беше свързана с нещо.

— Не — отвърна Варенка, като сложи ръка върху нотите и се усмихна, — не, да изпеем и това. — И тя изпя и тая песен също така спокойно, студено и хубаво като другите.

Когато свърши, всички пак й благодариха и отидоха да пият чай. Кити и Варенка излязоха в малката градинка до къщата.

— Сигурно за вас тая песен е свързана с някакъв спомен? — каза Кити. — Не ми разправяйте — побърза да прибави тя, — само ми кажете: истина ли е?

— Не, защо пък? Ще ви кажа — простичко каза Варенка и без да дочака отговор, продължи: — Да, спомен, и колко тежко беше някога. Аз обичах един човек и пеех нему това нещо.

С широко разтворени очи Кити мълчаливо, с умиление наблюдаваше Варенка.

— Аз го обичах и той ме обичаше; но майка му не беше съгласна и той се ожени за друга. Сега живее близо до нас и понякога го виждам. Нали не мислехте, че и аз имам своя роман? — каза тя и на хубавото й лице едва затрептя онова пламъче, което Кити чувствуваше, че я е осветявало някога цяла.

— Как да не съм мислила? Ако бях мъж, не бих могла да обичам никого другиго, след като опознах вас. Не разбирам само как, за да угоди на майка си, той е могъл да ви забрави и да ви направи нещастна; той е бил без сърце.

— О, не той е много добър човек и аз не съм нещастна; напротив, много съм щастлива. Е, нали няма да пеем повече тая вечер? — прибави тя и се накани да си тръгне.

— Колко сте добра, колко сте добра! — извика Кити спря я и я целуна. — Ако можех поне малко да приличам на вас!

— Защо ви е дотрябвало да приличате на някого? Вие и така сте добра — каза Варенка, като се усмихна с кротката си и уморена усмивка.

— Не, аз съвсем не съм добра. Но кажете ми… Почакайте, да поседнем малко — каза Кити, като я накара пак да седне на пейката до себе си. — Кажете, не ви ли е обидно да мислите, че тоя човек е отхвърлил любовта ви, че не е искал…

— Но той не я е отхвърлил, аз вярвам, че ме е обичал, но е бил послушен син…

— Да, но ако той е направил това не заради майка си, а просто по свое желание?… — каза Кити, чувствувайки, че е издала тайната си и че лицето й, пламнало от руменината на срама, вече я е изобличило.

— Тогава той е постъпил лошо и аз не бих го съжалявала — отвърна Варенка, която очевидно разбра, че става дума вече не за нея, а за Кити.

— Но обидата? — извика Кити. — Обидата не може да се забрави, не може да се забрави — каза тя, като си спомни своя поглед на последния бал, когато музиката бе спряла.

— Каква обида може да има? Нали вие не сте постъпили лошо?

— Нещо повече от лошо — срамно.

Варенка поклати глава и сложи ръка в ръката на Кити.

— Но защо да е срамно? — каза тя. — Нали не сте казали на човека, който е равнодушен към вас, че го обичате?

— Разбира се, не; аз не бях му казала никога нито дума, но той знаеше. Не, не, има погледи, има постъпки. Сто години да живея, пак не ще забравя.

— Та какво от това? Не мога да разбера. Въпросът е дали го обичате сега, или не — каза Варенка, която започна вече да говори направо.

— Аз го мразя; не мога да простя и на себе си.

— Но какво?

— Срама, обидата.

— О, ако всички бяха чувствителни като вас! — каза Варенка. — Няма момиче, което да не е изпитало това. Но всичко това не е важно.

— А кое е важно? — попита Кити и с любопитство и учудване се взираше в лицето й.

— Ах, има много важни неща — усмихната каза Варенка.

— Но кои са те?

— Ах, има много по-важни неща — отвърна Варенка, която не знаеше какво да каже.

Но в това време от прозореца се чу гласът на княгинята:

— Кити, хладно е! Или си вземи шала, или ела в стаята.

— Наистина време е! — каза Варенка и стана. — Трябва да се отбия и у madame Berthe; тя бе ме помолила.

Кити я държеше за ръка и със страстно любопитство и молба я питаше с поглед: „Кое е, кое е това най-важно нещо, което дава такова спокойствие? Вие знаете, кажете ми!“ Но Варенка дори не разбираше какво я пита погледът на Кити. Тя помнеше само това, че тая вечер трябва да се отбие и у m-me Berthe и да се прибере в къщи за чая на maman към дванадесет часа. Тя влезе в стаята, прибра нотите си и като се сбогува с всички, накани се да си върви.

— Позволете ми да ви изпратя — каза полковникът.

— Но как ще си върви сама нощем? — потвърди княгинята. — Да изпратя поне Параша.

Кити видя, че Варенка едва сдържаше усмивката си, когато казаха, че трябва някой да я изпрати.

— Не, аз винаги ходя сама и никога не ми се случва нищо — каза тя и взе шапката си. И като целуна още веднъж Кити, но пак не й каза кое е важното, с бодри крачки, с нотите под мишница, се скри в полумрака на лятната нощ, като отнесе своята тайна за това, кое е важното и кое й дава това завидно спокойствие и достойнство.

XXXIII

Кити се запозна и с г-жа Щал и това познанство, заедно с дружбата и с Варенка, не само имаше силно влияние върху нея, но я утешаваше в скръбта. Тя намери утешението в това, че благодарение на познанството й се откри един напълно нов свят, който нямаше нищо общо с миналото й, един възвишен, прекрасен свят, от чиято висота можеше спокойно да наблюдава това минало. За нея стана ясно, че освен несъзнателния живот, на който досега се отдаваше, имаше и духовен живот. Тоя живот го откриваше религията, но една религия, която нямаше нищо общо с оная, която тя познаваше от детинството и която се изразяваше в литургията и във вечернята във Вдовишкия дом, дето можеше да срещне познати, и в изучаване наизуст славянски текстове заедно с баща си; това беше една възвишена, тайнствена религия, свързана с редица прекрасни мисли и чувства, в която не само можеше да се вярва, понеже така е наредено, но която можеше и да се обича.

Всичко това Кити научи не от думи. Мадам Щал говореше с нея като с мило дете, на което човек се радва като на спомен от младостта си, и само един път спомена, че утешение при всички хорски скърби дава само любовта и вярата и че за Христовото състрадание към нас няма нищожни скърби, и веднага промени разговора. Но във всяко нейно движение, във всяка дума, във всеки небесен неин поглед, както се изразяваше Кити, и особено в целия й живот, който бе научила от Варенка, във всичко това Кити откриваше „кое е важното“, което досега тя не знаеше.

Но колкото и да бе възвишен характерът на мадам Щал, колкото и да бе трогателен нейният живот, колкото и да бяха възвишени и нежни думите й, Кити неволно долови у нея такива черти, които я смущаваха. Тя забеляза, че като я разпитваше за близките й, мадам Щал се усмихна презрително, а това противоречеше на християнската доброта. Забеляза още, че когато веднъж завари в къщата й един католически свещеник, мадам Щал старателно държеше лицето си в сянката на абажура и се усмихваше особено. Колкото и нищожни да бяха тия две наблюдения, те смущаваха Кити и тя се съмняваше в мадам Щал. Но затова пък Варенка, която беше самотна, без близки, без приятели, горчиво разочарована и която не желаеше нищо, за нищо не жалеше, беше онова съвършенство, за което Кити си позволяваше само да мечтае. От примера на Варенка тя разбра, че е достатъчно само да забрави себе си и да обикне другите, за да бъде спокойна, щастлива и прекрасна. А тъкмо такава искаше да бъде Кити. Разбрала сега ясно кое е най-важното, тя не се задоволяваше само да се възхищава от това, а веднага с цялата си душа се отдаде на тоя нов живот, който й се откри. От разказите на Варенка за онова, което правят мадам Щал и другите, които тя поменаваше, Кити си състави вече привлекателен план за бъдещия си живот. Както племенницата на г-жа Щал, Aline, за която Варенка бе й разправила много неща, и тя, дето и да живее занапред, ще издирва нещастните, ще им помага колкото може, ще раздава евангелието, ще го чете на болни, престъпници и умиращи. Мисълта да чете евангелието на престъпници, както това правеше Aline, особено блазнеше Кити. Но всичко това бяха тайни мечти, които Кити не поверяваше нито на майка си, нито на Варенка.

Впрочем, докато чакаше времето, за да изпълни в големи размери плановете си, Кити и сега, на курорта, дето имаше толкова болни и нещастни, лесно намери случай да прилага новите си принципи, подражавайки на Варенка.

Отначало княгинята забелязваше само, че Кити се намира под силното влияние на своето engouement, както го наричаше тя, към г-жа Щал и особено към Варенка. Тя виждаше, че Кити не само подражава на Варенка в дейността й, но неволно й подражава и в начина да върви, да говори и да мига с очи. Но след това княгинята забеляза, че у дъщеря й, независимо от това очарование, става някакъв сериозен душевен преврат.

Княгинята виждаше, че Кити чете вечер едно френско евангелие, което бе й подарила госпожа Щал, нещо, което по-рано не правеше; че отбягва светските си познати и се среща с болни, които се намираха под покровителството на Варенка, и особено с бедното семейство на болния художник Петров. Очевидно Кити се гордееше, че изпълнява в това семейство длъжността на милосърдна сестра. Всичко това беше хубаво и княгинята нямаше нищо против, толкоз повече, че жената на Петров беше напълно порядъчна жена, а и принцесата, която бе забелязала дейността на Кити, я хвалеше и я наричаше ангел-утешител. Всичко това би било много хубаво, ако не се прекаляваше. А княгинята виждаше, че дъщеря й изпада в крайност, и й казваше това.

— Il ne faut jamais rien outrer31 — казваше й тя.

Но дъщеря и не отговаряше нищо; тя само мислеше в душата си, че в делото на християнството не може да става дума за прекаляване. Какво прекаляване може да има, когато се следва едно учение, в което е казано да подлагаш и лявата си буза, когато те ударят по дясната, и да даваш ризата си, когато съблекат дрехата ти? Но княгинята не харесваше това прекаляване и още повече не харесваше, че Кити, както чувствуваше тя, не иска да й открие цялата си душа. И наистина Кити криеше от майка си новите си възгледи и чувства. Криеше ги не защото не уважаваше и не обичаше майка си, а само защото й беше майка. Би ги открила по-скоро всекиму другиму, но не и на майка си.

— Ана Павловна май не е идвала отдавна у нас — каза веднъж княгинята за Петрова. — Аз я каних. А тя сякаш е недоволна от нещо.

— Не, не съм забелязала, maman — каза пламнала Кити.

— Отдавна ли не си ходила у тях?

— Утре се каним да отидем на разходка в гората — отвърна Кити.

— Защо не, идете — каза княгинята, като се взираше в смутеното лице на дъщеря си и се мъчеше да разбере причината на смущението й.

Същия ден Варенка дойде на обед у тях и съобщи, че Ана Павловна се е отказала да отидат утре в гората. И княгинята забеляза, че Кити пак се изчерви.

— Кити, да не би да си имала нещо неприятно с Петрови? — попита княгинята, когато останаха сами. — Защо тя престана да изпраща децата и да идва у нас?

Кити отговори, че не е имало нищо помежду им и че никак не може да разбери защо Ана Павловна ще е недоволна от нея. Кити казваше самата истина. Тя не знаеше причината за промяната на Ана Павловна към нея, но се досещаше. Досещаше се за такова нещо, което не можеше да открие на майка си, което не искаше да признае и пред себе си. Това бе едно от ония неща, които знаеш, но които не можеш да кажеш дори пред себе си; дотолкова те е страх и те е срам да не се излъжеш.

Отново и отново тя мислеше за държането си с това семейство. Спомняше си наивната радост, която се изписваше върху кръглото добродушно лице на Ана Павловна, когато се срещнеха; спомняше си тайните им разговори за болния, заговорите им да го отвлекат от работата, която му беше забранена, и да го изведат на разходка; привързаността на по-малкото момченце, което я наричаше „моята Кити“ и което не искаше да си легне, ако тя не беше там. Колко хубаво беше всичко! След това тя си спомни измършавялата фигура на Петров с дългата му шия, с кафявия му сюртук; редките му виещи се коси, въпросителните му, страшни на първо време за Кити сини очи и болезнените му старания да се показва бодър и оживен в нейно присъствие. Спомняше си усилието на първо време да надвие отвратата, която изпитваше към него, както и към всички туберкулозни, и колко старателно измисляше какво да му каже. Спомняше си тоя плах, умилен поглед, с който той я гледаше, и странното чувство на състрадание и неловкост и след това съзнанието за своята добродетелност, което изпитваше при това. Колко хубаво беше всичко! Но така бе само на първо време. А сега, от няколко дни, всичко изведнъж се промени. Ана Павловна посрещаше Кити с престорена любезност и непрекъснато наблюдаваше и нея, и мъжа си.

Нима причина за охладяването на Ана Павловна беше тая трогателна радост, която го обземаше при идването й?

„Да — припомняше си тя, имаше нещо неестествено у Ана Павловна, нещо, което съвсем не подхожда на нейната доброта, когато завчера тя каза с досада: «Ето, все ви чака, не иска без вас да пие кафе, макар че е отслабнал ужасно».“

„Да, може би й е станало неприятно и когато му подадох одеялото. Всичко беше толкова естествено, но той го посрещна така неловко, така дълго ми благодари, че и мене ми стана неловко. И после тоя мой портрет, който той направи така хубаво! И главно — тоя поглед, смутен и нежен! Да, да, точно това е! — с ужас си повтори Кити. — Не, това не може, не трябва да бъде! Той е толкова жалък!“ — каза си тя след това.

Това съмнение отравяше прелестта на новия й живот.

XXXIV

Още преди да завърши водолечението, княз Шчербацки, който след Карлсбад замина за Баден и Кисинген при едни познати руси, за да заимствува от тях руски дух, както се изразяваше той, се върна при близките си.

Възгледите на княза и княгинята за живота в чужбина бяха напълно противоположни. Княгинята намираше всичко за прекрасно и въпреки затвърденото си положение в руското общество, в чужбина се мъчеше да прилича на европейска дама, каквато не беше — защото бе руска дворянка, — и затова се преструваше, а това й беше донейде неловко. А князът, наопаки, смяташе, че всичко в чужбина е лошо, отегчаваше се от европейския живот, придържаше се към руските си навици и нарочно гледаше да се покаже в чужбина по-малко европеец, отколкото бе в действителност.

Князът се върна отслабнал, с увиснали торбички кожа по бузите, но в най-весело настроение. Веселото му настроение се засили още повече, когато видя, че Кити се е поправила напълно. Княгинята му съобщи за приятелството на Кити с госпожа Щал и Варенка и за някаква промяна, станала у Кити; това смути княза и пробуди у него обикновеното чувство на ревност към всичко, което отдалечаваше дъщеря му от него, и страх да не би дъщеря му да се изплъзне от влиянието му в някакви недостъпни за него области. Но тия неприятни новини потънаха в онова море от добродушие и веселост, които бликаха в него винаги и които се бяха усилили особено от карлсбадските бани.

На другия ден след пристигането си князът, с дългото си палто, с руските си бръчки и подпухнали бузи, подпрени от колосаната яка, в най-весело настроение тръгна с дъщеря си към извора.

Утрото бе прекрасно; спретнатите весели къщи с градинки, червеноликите и червеноръки, налепи с бира, весело работещи немски слугини и ясното слънце веселяха сърцето; но колкото повече наближаваха извора, толкова по-често срещаха болни и те изглеждаха сякаш още по-плачевно сред обикновените условия на благоустроения немски живот. Тая противоположност не правеше вече силно впечатление на Кити. Яркото слънце, веселият блясък на зеленината, звуците на музиката бяха за нея естествена рамка за всички тия познати лица и за техните промени към влошаване или подобряване, които тя следеше; но за княза светлината и блясъкът на юнското утро, звуците на оркестъра, който свиреше модерен весел валс, и особено здравите слугини бяха сякаш нещо неприлично и чудовищно в съчетание с тия, събрани от всички краища на Европа, тъжно крачещи мъртъвци.

Въпреки изпитваното от него чувство на гордост и сякаш на връщане към младините, когато любимата му дъщеря вървеше под ръка с него, сега му беше сякаш неловко и съвестно за здравия му вървеж, за едрите му затлъстели крайници. Той изпитваше почти чувството на човек, който е излязъл необлечен между хората.

— Представи ме, представи ме на новите си приятели — казваше той на дъщеря си, като й притискаше с лакът ръката. — Аз обикнах и тая твоя отвратителна соденска вода, защото ти се поправи от нея. Само че тук е тъжно, тъжно. Кой е тоя?

Кити му показваше имената на познатите и непознати лица, които срещаха. При входа на градината срещнаха сляпата m-me Berthe с водачката й и князът се порадва на милия израз на старата французойка, който тя доби, когато чу гласа на Кити. Тя веднага заприказва с него с прекалена френска любезност, като го хвалеше, че има такава прекрасна дъщеря и пред очите му превъзнасяше Кити до небесата, като я наричаше съкровище, бисер и ангел-утешител.

— Е, тогава тя е вторият ангел — усмихнат каза князът. — Според нея ангел номер първи е mademoiselle Варенка.

— О! Mademoiselle Варенка е истински ангел, allez32… — започна m-me Berthe.

В галерията срещнаха и самата Варенка. Тя вървеше бързо насреща им с елегантна червена чантичка.

— Ето и татко си дойде! — каза й Кити.

Просто и естествено, както правеше всичко, Варенка направи едно движение, средно между поклон и реверанс, и веднага заприказва с княза естествено и просто, както говореше с всички.

— Разбира се, аз ви познавам, добре ви познавам — каза й князът с усмивка, от която Кити с радост позна, че приятелката й се е харесала на баща й. — Но къде бързате толкова?

— Maman е тук — каза тя, като се обърна към Кити. — Тя не е спала цяла нощ и лекарят я посъветва да се поразходи. Нося й ръкоделието.

— Значи, това е ангел номер първи — каза князът, когато Варенка си отиде.

Кити видя, че му се иска да се посмее над Варенка, но просто не можеше да направи това, защото Варенка му хареса.

— Е, ще видим всичките ти приятели — прибави той, — и мадам Щал, ако благоволи да ме познае.

— Но нима ти я познаваш, татко? — попита Кити със страх, като забеляза, че при споменаването на мадам Щал в очите на княза блесна иронично пламъче.

— Познавах мъжа й, а малко и нея, преди да стане пиетистка.

— Какво значи пиетистка, татко? — попита Кити, вече изплашена, че онова, което толкова високо ценеше у госпожа Щал, имало название.

— И аз не зная добре. Зная само, че тя благодари на Бога за всичко, за всяко нещастие, благодари му дори, че е умрял мъжът й. Е, и излиза смешно, защото те живееха лошо.

— Кой е тоя? Какво жалко лице! — попита той, като видя седнал на пейката нисък болен с кафяво палто и бели панталони, които правеха странни гънки на лишените му от мускули крака.

Господинът повдигна сламената си шапка над виещите се редки коси, като откри високото си, болезнено почервеняло от шапката чело.

— Това е Петров, художник — каза Кити и се изчерви. — А тази е жена му — прибави тя, като посочи Ана Павловна, която сякаш нарочно в същото време, когато те се приближиха, тръгна след детето, което тичаше по пътечката.

— Колко е жалък и колко мило е лицето му! — каза князът. — Но ти защо не се приближи? Той сякаш искаше да ти каже нещо.

— Добре, да отидем — каза Кити и решително се обърна. — Как сте със здравето днес? — попита тя Петров.

Петров стана, подпрян на бастуна, и плахо погледна княза.

— Тя е моя дъщеря — каза князът. — Позволете да се запознаем.

Художникът се поклони и се усмихна, като откри странно блестящите си бели зъби.

— Ние ви чакахме вчера, княжна — каза той на Кити. Като каза това, той залитна и повтори това движение, за да покаже, че го е направил нарочно.

— Аз исках да дойда, но Варенка ми каза, че Ана Павловна изпратила да й съобщят, че няма да отидете.

— Как няма да отидем? — каза Петров, който се изчерви и веднага се закашля, като търсеше с очи жена си. — Анета, Анета! — рече той високо и дебелите жили на тънката му бяла шия се изопнаха като въжета.

Ана Павловна се приближи.

— Защо си изпратила да кажат на княжната, че няма да отидем? — сърдито прошепна той, изгубил гласа си.

— Здравейте, княжна! — каза Ана Павловна с престорена усмивка, която съвсем не приличаше на по-раншното й държане. — Много ми е приятно да се запознаем. — обърна се тя към княза. — Отдавна ви очаквахме, княже.

— Защо си изпратила да кажат на княжната, че няма да отидем? — пресипнало прошепна още веднъж художникът, и то още по-сърдито, очевидно раздразнен още повече от това, че гласът му изневерява и той не може да придаде на думите си такъв израз, какъвто би желал.

— Ах, Боже мой! Аз мислех, че няма да отидем — с досада отвърна жена му.

— Как тъй, когато… — Той се закашля и махна с ръка.

Князът повдигна шапката си и се отдалечи с дъщеря си.

— О, ох! — тежко въздъхна той. — О, нещастните!

— Да, татко — отвърна Кити. — Но трябва да знаеш, че те имат три деца, нямат никаква прислуга и почти никакви средства. Той получава нещо от Академията — оживено разправяше тя, като се мъчеше да заглуши вълнението, което бе я обзело поради странната промяна на Ана Павловна към нея.

— А ето и мадам Щал — каза Кити, като сочеше една количка, в която под едно чадърче лежеше нещо, обградено с възглавници, в нещо сиво и синьо.

Това беше г-жа Щал. Зад нея бе се изправил мрачен здравеняк работник, немец, който я возеше. До количката стоеше един рус шведски граф, когото Кити познаваше по име. Няколко души болни се поспираха край количката и наблюдаваха тая дама като нещо необикновено.

Князът пристъпи до нея. И веднага в очите му Кити долови ироничното пламъче, което я смущаваше. Той пристъпи до мадам Щал и извънредно учтиво и мило заприказва на оня отличен френски език, на който сега говорят вече малцина.

— Ме зная дали ще си спомните за мене, но аз трябва да ви напомня за себе си, за да ви благодаря за вашата доброта към дъщеря ми — каза й той, като сне шапката си и не я туряше на главата.

— Княз Александър Шчербацки — каза мадам Щал, като повдигна към него небесните си очи, в които Кити долови неудоволствие. — Много ми е приятно. Аз обикнах така много дъщеря ви.

— Все така ли сте зле със здравето?

— Та аз свикнах вече — каза мадам Щал и запозна княза с шведския граф.

— Но вие сте се променили много малко — каза й князът. — Не съм имал честта да ви видя десет или единадесет години.

— Да, Бог ни дава кръст и ни дава сила да го носим. Често се чудиш защо се протака тоя живот… От другата страна! — ядосана се обърна тя към Варенка, която не бе обвила както трябва краката й с одеялото.

— Сигурно за да правим добро — каза князът, като се смееше с очи.

— Ние не можем да съдим за това — каза госпожа Щал, доловила отсянката в израза върху лицето на княза. — Значи, вие ще ми изпратите тая книга, нали, любезни графе? Много ви благодаря — обърна се тя към младия швед.

— А! — извика князът, като видя московския полковник, крито стоеше наблизо, и след като се сбогува с госпожа Щал, отдалечи се с дъщеря си и с присъединилия се към тях московски полковник.

— Това е нашата аристокрация, княже! — с желание да бъде ироничен каза московският полковник, който имаше зъб на госпожа Щал, задето не се познаваше с нея.

— Все си е същата — отвърна князът.

— А вие, княже, сте я познавали още преди болестта й, сиреч преди да легне на легло?

— Да. Тя се разболя още тогава, когато се познавахме — каза князът.

— Разправят, че от десет години тя не става…

— Не става, защото е късокрака. Тя има много лошо телосложение…

— Татко, не може да бъде! — извика Кити.

— Така разправят лошите езици, мила! А твоята Варенка вижда доста зор — прибави той. — Ох, тия болни господарки!

— О, не, татко! — пламенно възрази Кити. — Варенка я обожава. И после, тя прави толкова добрини! Попитай когото щеш! Нея и Aline Щал всички ги познават.

— Може би — каза той, като притисна с лакът ръката й. — Но по-добре е, ако правят така, че когото и да попиташ, никой да не знае.

Кити замълча не защото нямаше какво да каже; тя не искаше да открие тайните си мисли дори на баща си. Но чудно нещо, въпреки че се подготвяше така да не се подчини на възгледа на баща си, да не му даде достъп в своята светиня, тя почувствува, че оня божествен образ на госпожа Щал, който цял месец бе носила в душата си, безвъзвратно изчезна, както изчезва фигурата, образувана от небрежно хвърлена дреха, когато разбереш как е сложена дрехата. Остана само една късонога жена, която лежи, защото е с лошо телосложение, и измъчва безропотната Варенка, задето не я е завила както трябва с одеялото. И с никакви усилия на въображението не можеше вече да се възвърне образът на по-раншната мадам Щал.

XXXV

Князът предаде веселото си настроение и на домашните си, и на познатите, и дори на немеца хазаин, у когото живееха Шчербацки.

Когато се върна с Кити от извора и покани на кафе и полковника, и Мария Евгениевна, и Варенка, князът нареди да изнесат маса — и столове в градинката, под кестена, и да поднесат там закуската. И хазаинът, и прислугата се оживиха под влияние на неговата веселост. Те познаваха щедростта му и след половин час болният хамбургски лекар от горния етаж със завист наблюдаваше през прозореца тая весела руска компания от здрави хора, която се бе събрала под кестена. Под трепкащите кръгове от сянката на листата до масата, покрита с бяла покривка и отрупана с кафени чаши, хляб, масло, сирене и студено месо от дивеч, седеше княгинята в боне с лилави ленти и подаваше чаши и сандвичи. На другия край седеше князът, който ядеше здравата и високо и весело разговаряше. Той бе наредил край себе си своите покупки: гравирани кутийки, играчки, всички видове ножчета за разрязване, от които бе накупил цели купища по всички курорти и които подаряваше на всички, дори и на Лисхен, слугинята, и на хазаина, с когото се шегуваше на своя комично лош немски език, като го уверяваше, че Кити се е излекувала не от минералната вода, а от неговите отлични гозби, особено от супата със сушени сливи. Княгинята се подсмиваше на мъжа си заради руските му навици, но беше така оживена и весела, както не бе се чувствувала през цялото време, откак бяха дошли на курорта. Полковникът се усмихваше както винаги на шегите на княза; но по въпроса за Европа, която той изучаваше внимателно, както му се струваше, той държеше страната на княгинята. Добродушната Мария Евгениевна се друсаше от смях при всяко смешно нещо, което князът казваше, а Варенка — нещо, което Кити не бе виждала никога досега — примираше от слабия, но заразителен смях, който възбуждаха в нея шегите на княза.

Всичко това веселеше Кити, но тя не можеше да не бъде загрижена. Не можеше да разреши задачата, която, без да иска, баща й постави с ироничното си отношение към приятелите й и към тоя живот, който тя бе обикнала така много. Към тая задача се бе прибавила и промяната в отношенията й с Петрови, която днес така очевидно и неприятно бе се проявила. На всички беше весело, но Кити не можеше да бъде весела и това още повече я измъчваше. Тя изпитваше чувство, подобно на онова, каквото бе изпитвала в детинството си, когато за наказание я затваряха в стаята й и тя слушаше оттам веселия смях на сестрите си.

— Е, защо си накупил тия дреболии? — каза княгинята, като подаваше усмихната чаша с кафе на мъжа си.

— Тръгнеш на разходка, спреш се пред някое дюкянче и току те молят да си купиш: „Ерлаухт, ексцеленц, дурхлаухт.“33 А кажат ли ми„дурхлаухт“, не мога да устоя: давай десет талера и беж да те няма…

— Правил си го само от скука — каза княгинята.

— Разбира се, от скука. Такава скука, миличка, че не знаеш де да се денеш.

— Как може да скучаете, княже? Сега в Германия има толкова интересни неща — каза Мария Евгениевна.

— Но аз познавам вече всичките им интересни неща: знам и супата им от сушени сливи, знам и граховите им салами. Всичко зная.

— Както искате, княже, но порядките им са интересни — каза полковникът.

— Та какво им е интересното? Те всички са доволни като медни грошове; победили са всички. А пък аз от какво да съм доволен? Не съм победил никого, ами сам си снемам ботушите и дори ги отнасям сам зад вратата. Ставаш сутрин, веднага се обличаш и хайде в салона да пиеш лош чай. Друго си е у дома! Станеш сутрин, без да бързаш, поразсърдиш се за нещо, поръмжиш, дойдеш на себе си, обмислиш всичко, не бързаш.

— Но времето е пари, вие забравяте това — каза полковникът.

— Какво ти време! Понякога времето е такова, че цял месец би дал за половин рубла, а друг път за половин час не можеш да вземеш нищо. Така ли е, Катенка? Защо си така умърлушена?

— Нищо ми няма.

— Къде отивате? Поседете още — обърна се той към Варенка.

— Трябва да си вървя — каза Варенка, стана и отново се заля от смях.

Тя се стегна, сбогува се и влезе вътре да вземе шапката си. Кити тръгна подире й. Сега дори Варенка й се виждаше друга. Не че беше по-лоша, но беше друга, а не такава, каквато си я представяше по-рано.

— Ах, отдавна не съм се смяла така! — каза Варенка, като прибираше чадърчето и чантичката си. — Колко мил е баща ви!

Кити мълчеше.

— Кога ще се видим? — попита Варенка.

— Maman се канеше да отиде у Петрови. Вие ще отидете ли? — каза Кити, като изпитваше Варенка.

— Ще отида — отвърна Варенка. — Те се готвят да заминават, а аз обещах да им помогна да приберат багажа си.

— Добре, и аз ще дойда.

— Защо ви трябва да идвате?

— Защо да не дойда? Защо? Защо? — широко разтворила очи, питаше Кити и за да не пусне Варенка, улови я за чадърчето. — Не, почакайте, защо да не дойда?

— Ей тъй; баща ви си дойде, а освен това те се стесняват от вас.

— Не, кажете ми: защо не искате да ходя често у Петрови? Нали вие не искате? Защо?

— Аз не съм казвала такова нещо — спокойно каза Варенка.

— Не, моля ви се, кажете!

— Всичко ли да кажа? — попита Варенка.

— Всичко, всичко! — подзе Кити.

— Няма нищо особено, а само това, че Михаил Алексеевич (така се казваше художникът) по-рано бързаше със заминаването, а сега не иска да си замине — усмихната каза Варенка.

— Е? И после? — напираше Кити и мрачно гледаше Варенка.

— А пък Ана Павловна, кой знае защо, казала, че той не иска, защото вие сте тук. Разбира се, тия думи били неуместни, но тъкмо за това, заради вас те се скарали. А вие знаете колко сприхави са тия болни.

Кити се мръщеше все повече и повече; говореше само Варенка, като се мъчеше да я укроти и успокои, защото виждаше, че Кити се готви да избухне — в сълзи или думи, не можеше да се разбере.

— Така че по-добре е да не идвате… Вие разбирате, не се обиждайте…

— Така ми се пада, така ми се пада! — бързо заприказва Кити, като грабна чадърчето от ръцете на Варенка и не гледаше приятелката си в очите.

На Варенка й се искаше да се усмихне, като гледаше детинския гняв на приятелката си, но се страхуваше да не я обиди.

— Защо ви се пада така? Не разбирам — каза тя.

— Така ми се пада, защото всичко било лицемерие, защото всичко било само за лице, а не от сърце. Защо ми трябваше да се занимавам с чужд човек? И ето, излиза, че аз съм причината да се скарат и че съм правила това, за което никой не ме е молил! Защото всичко е лицемерие, лицемерие, лицемерие!…

— Но каква нужда е имало от това лицемерие? — тихо попита Варенка.

— Ах, колко глупаво, колко отвратително е всичко! Каква нужда имах аз… Всичко е лицемерие! — каза тя, като отваряше и затваряше чадърчето.

— Но каква нужда е имало?

— За да изглеждам по-добра пред хората, пред себе си, пред Бога; да измамя всички. Не, сега вече няма да се поддам на това! Нека бъда лоша, но поне да не бъда лъжлива, измамница!

— Но кой е измамница? — с укор каза Варенка. — Вие говорите, сякаш…

Но Кити беше в своя пристъп на сприхавост. Тя не я остави да се доизкаже:

— Не говоря за вас, съвсем не говоря за вас. Вие сте съвършенство. Да, да, зная, че сте самото съвършенство; но какво да се прави, щом като аз съм лоша? Това нямаше да стане, ако не бях лоша. Така че нека си остана каквато съм, но няма вече да лицемеря. Какво ме интересува Ана Павловна? Нека си живеят, както искат, и аз ще живея, както си искам. Не мога да бъда друга… Но всичко не е било така, не е било!…

— Как тъй не е било? — с недоумение каза Варенка.

— Не е било. Аз не мога да живея иначе, освен както подсказва сърцето ми, а вие живеете по принципи. Аз ви обикнах просто така, а вие сигурно сте ме обикнали, за да ме спасите, да ме научите!

— Вие грешите — каза Варенка.

— Та аз не казвам нищо за другите, говоря за себе си.

— Кити! — чу се гласът на майка й. — Ела покажи на баща си твоите коралчета.

Горда, без да се помири с приятелката си, Кити взе от масата кутията с коралчетата и отиде при майка си.

— Какво ти е? Защо си се зачервила така? — попитаха я в един глас майка й и баща й.

— Нищо — отвърна тя, — ще се върна ей сега — и хукна назад.

„Тя е още тук! — помисли тя. — Какво да й кажа, Боже мой? Какво направих аз, какво й наприказвах! Защо я обидих? Какво да направя? Какво да й кажа?“ — мислеше Кити и се спря пред вратата.

Варенка, с шапка и с чадърче в ръцете, седеше до масата и разглеждаше пружинката, която Кити бе счупила. Тя вдигна глава.

— Варенка, простете ми, простете ми! — прошепна Кити и пристъпи до нея. — Аз не помня какво съм казала. Аз…

— Наистина, аз не исках да ви огорчавам — усмихната каза Варенка.

Мирът бе сключен. Но след пристигането на баща й за Кити се промени целият тоя свят, в който живееше. Тя не се отрече от всичко онова, що бе научила, но разбра, че се е лъгала, мислейки, че може да бъде такава, каквато искаше да бъде. Сякаш се бе пробудила от сън; почувствува колко трудно е без лицемерие и самохвалство да се задържи на оная висота, на която искаше да се издигне; освен това тя почувствува цялата тежест на тоя свят от скърби, болести и умиращи, в който живееше; видяха й се мъчителни ония усилия, които употребяваше над себе си, за да обича тия неща, и пожела по-скоро да отиде на чист въздух, в Русия, в Ергушово, дето, както научи от едно писмо, бе заминала вече сестра й Доли с децата.

Но любовта й към Варенка не отслабна. Като се сбогуваше, Кити я помоли да им дойде на гости в Русия.

— Ще дойда, когато се омъжите — каза Варенка.

— Никога няма да се омъжа.

— Тогава и аз няма да дойда никога.

— Добре, тогава ще се омъжа само заради това. Но внимавайте, помнете обещанието си! — каза Кити.

Предсказанията на лекаря се оправдаха. Кити се върна излекувана в къщи, в Русия. Тя не беше така безгрижна и весела както по-рано, но беше спокойна. Московските й скърби бяха останали само спомен.