Ана Каренина

I

Сергей Иванович Кознишев искаше да си почине от умствената работа и вместо да замине както обикновено в чужбина, в края на май пристигна в селото при брат си. Според него най-добрият живот беше селският. Сега той дойде да се наслаждава от тоя живот при брат си. Константин Левин се радваше много, толкова повече, че това лято вече не очакваше брат си Николай. Но въпреки любовта и уважението си към Сергей Иванович, на Константин Левин му беше неловко на село с брат му. Беше му неловко и дори неприятно, като виждаше отношението на брат му към селото. За Константин Левин селото беше място за живот, сиреч за радости, страдания и труд; за Сергей Иванович селото беше, от една страна, отдих от труда, а от друга — полезна противоотрова срещу развалата, която той приемаше с удоволствие и съзнание за нейната полза. За Константин Левин селото беше хубаво, защото представляваше поприще за несъмнено полезния труд; за Сергей Иванович селото беше хубаво, защото там може и трябва да не се работи нищо. Освен това Константин се дразнеше донякъде и от отношението на Сергей Иванович към народа. Сергей Иванович казваше, че обича и познава народа и често беседваше със селяните, което той умееше да прави добре, без да се преструва и превзема, и от всяка такава беседа извличаше общи данни в полза на народа и за доказателство, че познава тоя народ. Такова отношение към народа не се харесваше на Константин Левин. За Константин народът беше само главен участник в общия труд и въпреки цялото си уважение и някаква кръвна любов към селянина, закърмена у него, както сам казваше, сигурно с млякото на кърмачката си селянка, той, като участник заедно с него в общия труд, макар че от време на време изпадаше във възторг от силата, красотата и справедливостта на тия хора, много често, когато в общия труд се изискваха и други качества, се озлобяваше срещу народа заради неговата безгрижност, некадърност, пиянство и лъжа. Ако попитаха Константин Левин дали обича народа, той положително не би знаел как да отговори на това. Той хем обичаше, хем не обичаше народа, както и хората изобщо. Разбира се, като добър човек, той повече обичаше, отколкото да не обича хората, а следователно и народа. Но той не можеше да обича или да не обича народа като нещо особено, защото не само живееше с народа, не само всичките му интереси бяха свързани с народа, но смяташе и себе си част от народа, не виждаше у себе си и у народа никакви особени качества и недостатъци и не можеше да противопоставя себе си на народа. Освен това, макар че бе живял дълго време в най-близки отношения със селяните като стопанин и посредник и главно като съветник (селяните му вярваха и идваха от четиридесети на версти да се съветват с него), той нямаше никакво определено мнение за народа и на въпроса дали познава народа би бил също така затруднен да отговори, както и на въпроса дали обича народа. Да каже, че познава народа, за него беше все едно да каже, че познава хората. Той постоянно наблюдаваше и виждаше всякакви хора, в това число и селяни, които смяташе за добри и интересни хора, и непрестанно откриваше нови черти в тях, променяше по-раншното си мнение за тях и си съставяше ново. У Сергей Иванович бе обратното. Също както обичаше и хвалеше селския живот в противоположност на оня живот, който не обичаше, той също така обичаше и народа в противоположност на оная класа, която не обичаше, и също така смяташе народа като нещо противоположно изобщо на хората. В неговия методичен ум се бяха изработили ясно определени форми за народния живот, извлечени отчасти от самия народен живот, но предимно от противопоставяния. Той никога не променяше мнението си за народа и съчувственото си отношение към него.

В разногласията, които се появяваха между братята при споровете за народа, Сергей Иванович винаги побеждаваше брат си тъкмо с това, че имаше определени понятия за народа, за характера, качествата и вкусовете му; а Константин Левин нямаше никакво определено и неизменно мнение, така че при тия спорове Константин винаги изпадаше в противоречие със себе си.

За Сергей Иванович по-малкият му брат беше славен момък, със сърце, поставено добре (както той се изразяваше на френски), но с ум, макар и доста бистър, все пак подчинен на минутни впечатления и поради това пълен с противоречия. Със снизходителността на по-голям брат той от време на време му обясняваше значението на нещата, но не можеше да намери удоволствие в споровете с него, защото твърде лесно го оборваше.

Константин Левин гледаше на брат си като на човек с голям ум и образование, благороден в най-високото значение на тая дума и надарен със способност да работи за общото благо. Но дълбоко в душата си, колкото повече възмъжаваше и колкото по-отблизо опознаваше брат си, толкова по-често му минаваше мисълта, че тая способност да работи за общото благо, от която той се чувствуваше напълно лишен, може би не е качество, а наопаки, недостиг на нещо — недостиг не на добри, честни, благородни желания и вкусове, а недостиг на жизнени сили или, както казват, на сърце, на оня стремеж, който кара човека от всички безбройни откриващи се пътища в живота да си избере само един и да върви само по него. Колкото повече опознаваше брат си, толкова повече той забелязваше, че както Сергей Иванович, така и мнозина други дейци за общото благо не са стигнали до тая любов към общото благо чрез сърцето, а са разбрали с ума си, че е добре да се занимават с това, и само затова се и занимават с него. Това предположение на Левин се затвърди особено след като забеляза, че за брат му въпросите за общото благо и за безсмъртието на душата не са присърце повече, отколкото въпросът за играта на шах или за остроумния строеж на някоя нова машина.

Освен това на Константин Левин му бе неловко на село с брат му и затова, че на село, особено през лятото, той бе зает постоянно със стопанството и дългият летен ден не му стигаше, за да свърши всичко необходимо, а Сергей Иванович почиваше. Но макар че сега почиваше, сиреч не работеше над съчинението си, той бе свикнал дотолкова с умствената работа, че обичаше да изказва в хубава сбита форма мислите, които му идваха, и обичаше да има кой да го слуша. А най-обикновеният му и естествен слушател беше брат му. И затова, въпреки приятелската простота в отношенията им, на Константин му бе неловко да го оставя сам. Сергей Иванович обичаше да се просне на слънце в тревата и легнал така, да се прилича и да бъбри лениво.

— Няма да повярваш — казваше той на брат си — каква наслада за мене е тоя хохолски мързел. В главата ми няма нито една мисъл, съвсем е празно.

Но Константин Левин се отегчаваше да седи и да го слуша, особено когато знаеше, че без него карат тор на неразораната нива и ще го нахвърлят Бог знае как, ако не иде да види; не ще завинтят и резците на плуговете, а ще ги изпогубят и после ще кажат, че плуговете са празна работа и не може и сравнение да става с ралото на Андреев, и прочее.

— Стига си ходил по тая жега — казваше му Сергей Иванович.

— Не, трябва за малко да се отбия в канцеларията — отвръщаше Левин и хукваше из полето.

II

В първите дни на юни се случи, че дойката-икономка Агафия Михайловна понесе към избата едно бурканче с току-що осолени от нея гъби, подхлъзна се, падна и навехна ръката си в китката. Дойде земският лекар, един млад, бъбрив, току-що завършил студент. Той прегледа ръката, каза, че не е навехната, сложи й компрес и понеже остана на обед, явно се наслаждаваше от разговора със знаменития Сергей Иванович Кознишев и за да изрази просветения си възглед върху нещата, разправяше му всички провинциални клюки, като се оплакваше от лошото състояние на земското дело. Сергей Иванович внимателно го слушаше, разпитваше го и насърчен от новия си слушател, се разприказва и изказа няколко сполучливи и полезни забележки, почтително оценени от младия доктор, и изпадна в своето, познато на брат му, оживено състояние на духа, в което обикновено изпадаше след блестящ и оживен разговор. След като лекарят си замина, Сергей Иванович пожела да отиде с въдица на реката. Той обичаше да лови риба и сякаш се гордееше, че може да обича такова глупаво занимание.

Константин Левин, който трябваше да отиде из нивите и ливадите, предложи да отведе брат си с кабриолета.

Беше онова време през годината, разгарът на лятото, когато тазгодишната реколта вече се бе очертала, когато започват грижи по сеитбата за идната година и е дошло време за коситба, когато ръжта е изкласила навред и сиво-зелена, с още неналени, леки класове се вълнува от вятъра, когато зеленият овес, с пръснати сред него жълти бурени, неравно се издига над късните посеви, когато ранната елда вече се е разлистила, покрила земята, когато твърдите като камък, изтъпкани от говедата угари с оставени по тях пътечки, които ралото не лови, са разорани до половина; когато миризмата на засъхналите извозени купища тор се слива сутрин с аромата на медените треви, а в ниските места, в очакване на косата, като безкрайно море се ширят запазените ливади с чернеещи се купища стъбла от оплевен киселец.

Беше онова време, когато в селската работа настъпва къс отдих, преди да започне жетвата, която се повтаря всяка година и всяка година поглъща всички сили на народа. Реколтата беше отлична и се заредиха ясни, топли летни дни с росни къси нощи.

Братята трябваше да минат през гората, за да слязат към ливадите. Сергей Иванович през цялото време се любуваше на хубостта на потъналата в зеленина гора, като посочваше на брат си ту някоя потъмняла откъм сенчестата страна, пъстрееща с жълти прилистници, готова да цъфне стара липа, ту блестящите като изумруд млади тазгодишни издънки на дърветата. Константин Левин не обичаше да говори и да слуша за хубостта на природата. Според него думите отнемаха хубостта на онова, което виждаше. Той се съгласяваше с брат си, но неволно започваше да мисли за друго. Когато минаха гората, цялото му внимание бе погълнато от угарите по баира, които на някои места се жълтееха от трева, на други бяха отъпкани и изрязани на квадрати или струпани на купища, а някъде бяха разорани. По полето вървяха на върволица коли. Левин преброи колите и остана доволен, че ще се извози всичко необходимо, а като погледна към ливадите, мислите му се прехвърлиха върху въпроса за коситбата. Той винаги изпитваше някакво особено вълнение, когато започваха да прибират сеното. Когато стигнаха ливадите, Левин спря коня.

Утринната роса още лежеше долу между гъстите стъбла на тревата и за да не измокри краката си, Сергей Иванович помоли брат си да го откара с кабриолета през ливадата до оня ракитов храст, дето се събираха костури. Колкото и да му беше жал на Константин Левин да гази тревата си, той подкара през ливадата. Високата трева меко се обвиваше около колелата и краката на коня, като оставяше прашеца си по мокрите спици и главини.

Братът седна под храста и размота въдиците, а Левин отведе коня, върза го и нагази в непоклащаното от вятъра огромно сиво-зелено море на ливадата. В добре напояваните места копринената трева с узряващи семена достигаше почти до пояс.

Като мина напреки през ливадата, Константин Левин излезе на пътя и срещна един старец с отекло око, който носеше кошерище с пчели.

— Какво е това, Фомич, примамил ли си тия пчели? — попита го той.

— Защо ще ги примамвам, Константин Митрич! Да запазя поне своите. Вече втори път ми бяга тоя рой… Да благодаря на момчетата, че го стигнаха. Вашите орат. Отпрегната един кон и го настигнаха…

— Е, какво ще кажеш, Фомич, да косим ли вече, или да почакаме?

— Какво да ти кажа! Понашему трябва да се почака до Петровден. Но вие винаги косите по-рано. Пък, слава Богу, тревата е хубава. Говедата ще има къде да ходят.

— А какво ще кажеш за времето?

— Божа работа. Може и да се задържи.

Левин отиде при брат си. Не се ловеше нищо, но Сергей Иванович не се отегчаваше и изглеждаше в най-весело настроение. Левин видя, че възбуден от разговора си с лекаря, той искаше да приказва. А на Левин, наопаки, му се искаше да си отиде по-скоро в къщи, за да нареди да извикат косачи за утре и да разреши съмнението си за коситбата, което много го занимаваше.

— Е, да си вървим — каза той.

— Къде ще бързаме? Да поседим. Ама как си се измокрил! Макар че не се лови нищо, хубаво е. Всеки лов е добър, защото имаш досег с природата. Каква прелест тая стоманена вода! — каза той. — Тия зелени брегове винаги ми напомнят, знаеш ли, нещо загадъчно, тайнствено, сякаш тревата казва на водата: а ние ще пошаваме, ще пошаваме.

— Не зная тая гатанка — отвърна Левин.

III

— Знаеш ли, мислех за тебе — каза Сергей Иванович. — Това, което става във вашия уезд, на нищо не прилича, както ми поразправи тоя доктор; той не е глупаво момче. И аз съм ти казвал и казвам: не правиш добре, дето не ходиш на събранията и изобщо си се откъснал от земските работи. Щом порядъчните хора се оттеглят, разбира се, всичко ще тръгне Бог знае как. Плащаме пари, те отиват за заплати, а няма нито училища, нито фелдшери, нито акушерки, нито аптеки, нищо няма.

— Но нали опитвах — тихо и неохотно отвърна Левин, — не мога! Какво да правя!

— Защо да не можеш? Да си призная, не разбирам. Не допущам това да е от равнодушие и неумение; нима е просто мързел?

— Нито едното, нито другото, нито третото. Аз опитвах и виждам, че не мога да направя нищо — каза Левин.

Той едва вникваше в думите на брат си. Загледан през реката към нивата, виждаше нещо черно, но не можеше да различи дали е кон или управителят на кон.

— Но защо да не можеш да направиш нищо? Направил си опит, не си успял по твоя преценка и веднага се отчайваш. Как можеш да нямаш самолюбие?

— Самолюбието — каза Левин, засегнат на болното място от думите на брат си — не го разбирам. Самолюбие би имало, ако в университета ми кажеха, че другите разбират интегралното изчисление, а аз не го разбирам. Но тук трябва да си убеден предварително, че е необходимо да имаш известни способности за тия работи и главно, че тия работи са много важни.

— Как тъй, нима това не е важно? — каза Сергей Иванович, засегнат, задето брат му смята за неважно онова, което го занимаваше, и особено задето той очевидно почти не го слуша.

— На мене не ми се вижда важно, не може да ме заинтересува, какво искаш тогава?… — отвърна Левин, разбрал, че онова, което виждаше, е управителят и че управителят сигурно е освободил селяните от оране. Те обръщаха оралата. „Нима са свършили орането?“ — помисли той.

— Ама слушай — каза по-големият брат, като намръщи красивото си умно лице, — всичко има граници. Много хубаво е да бъдеш чудак и искрен човек и да не обичаш фалша — всичко това аз го зная; но пък това, което казваш, или няма смисъл, или има много лош смисъл. Как можеш да смяташ за неважно, че тоя народ, който ти обичаш, както уверяваш…

„Никога не съм разправял такова нещо“ — помисли Константин Левин.

— … мре без помощ? Груби бабувачки морят децата, народът тъне в невежество и се огъва под властта на всеки писар, а тебе ти е дадено в ръцете средство да помогнеш на това, но ти не помагаш, защото според теб това не било важно.

И Сергей Иванович го постави пред дилемата: или си дотолкова неразвит, че не можеш да видиш всичко, което можеш да направиш, или не искаш да пожертвуваш спокойствието, тщеславието си и не знам още какво, за да направиш това.

Константин Левин чувствуваше, че му остава само да се съгласи или да признае, че не изпитва достатъчно любов към общото дело. И това го оскърби и огорчи.

— И едното, и другото — решително каза той. — Не виждам, че би могло…

— Как? Нима като се разпределят добре парите, не може да се даде медицинска помощ?

— Не може, както ми се струва… В нашия уезд, с неговите четири хиляди квадратни версти, при нашите поледици, виелици и работния сезон, не виждам възможност да се дава повсеместно медицинска помощ. Пък и изобщо аз не вярвам в медицината.

— Е, позволи ми, това е несправедливо… Аз ще ти посоча хиляди примери… Е, ами училищата?

— Защо ти са училища?

— Какво приказваш? Нима може да има съмнение в ползата от образованието? Щом то е добро за тебе, ще бъде добро и за всички.

Константин Левин се чувствуваше нравствено притиснат до стената и затова се разгорещи и без да иска, изказа главната причина за равнодушието си към общото дело.

— Всичко това може да е хубаво; но защо има нужда да се грижа за уреждане на лечебни пунктове, от които никога не се ползувам, и на училища, дето няма да изпращам децата си, дето и селяните не искат да изпращат децата си, а при това не съм и твърдо убеден, че трябва да се изпращат? — каза той.

Сергей Иванович за миг се зачуди от тоя неочакван възглед върху нещата; но веднага състави нов план за атака.

Той помълча, извади една от въдиците, хвърли я пак и усмихнат се обърна към брат си:

— Позволи ми… Първо, от лечебен пункт почувствувахме нужда. Ето за Агафия Михайловна изпратихме да извикат земския лекар.

— Но аз мисля, че ръката й ще си остане изкривена.

— Това още не се знае… И после, грамотният селянин и работник е по-нужен и по-ценен за тебе.

— Не, питай когото искаш — енергично отвърна Константин Левин, — но грамотният като работник е много по-лош. И пътищата не трябва да се поправят; а мостовете — както ги поставят, така ги и открадват.

— Впрочем — каза намръщен Сергей Иванович, който не обичаше противоречията и особено такива, които непрестанно отскачат от едно на друго и без всякаква връзка привеждат нови доводи, така че човек не знае на какво да отговори, — впрочем работата не е там. Позволи ми. Признаваш ли, че образованието е благо за народа?

— Признавам — неочаквано каза Левин и веднага се сети, че не е казал това, което мисли. Той чувствуваше, че ако признае това, ще му докажат, че говори глупости, които нямат никакъв смисъл. Как ще му докажат това, той не знаеше, но знаеше, че несъмнено ще му докажат логично и очакваше това доказателство.

Доводът се оказа много по-прост, отколкото очакваше Константин Левин.

— Щом го признаваш за благо — каза Сергей Иванович, — като честен човек не можеш да не обичаш и да не съчувствуваш на това дело и следователно не можеш да не работиш за него.

— Но аз още не признавам това дело за добро — каза Константин Левин, като се изчерви.

— Как? Но нали ей сега каза…

— Сиреч не го признавам нито за добро, нито за възможно.

— Ти не можеш да знаеш това, преди да си направил усилия.

— Добре, да предположим — каза Левин, макар че съвсем не предполагаше това, — да предположим, че е така; но все пак не виждам защо трябва да се грижа за това.

— Как така?

— Не, щом се разприказвахме за тия работи, обясни ми ги от философско гледище — каза Левин.

— Не разбирам каква връзка има тук философията — каза Сергей Иванович, както се стори на Левин с такъв тон, сякаш не признаваше правото на брат си да разсъждава върху философията. И това нещо ядоса Левин.

— Ето какво! — разпалено заговори той. — Аз смятам, че двигател на всички наши действия е все пак личното щастие. Като дворянин, аз не виждам сега в земските учреждения нищо, което би помогнало на моето благосъстояние. Пътищата не са по-добри и не могат да станат по-добри; моите коне ме возят и по лоши пътища. Лекари и лечебни пунктове не ми трябват, мирови съдия не ми трябва — никога не съм се обръщал и няма да се обърна към него. Училища не само не ми трябват, но както ти казах, те са дори вредни. За мене земските учреждения са просто едно задължение да плащам по осемнадесет копейки на десетината, да ходя в града, да нощувам сред дървеници и да слушам всевъзможни глупости и мръсотии, а в това нямам никакъв личен интерес.

— Позволи ми — усмихнат го прекъсна Сергей Иванович, — ние нямахме личен интерес да работим за освобождаването на селяните, и все пак работехме.

— Не! — прекъсна го Константин, като се горещеше все повече и повече. — Освобождаването На селяните беше друга работа. Тук имаше личен интерес. Ние искахме да смъкнем тоя ярем, който потискаше нас, всички добри хора. Но нима е същото да бъда земски делегат и да разсъждавам колко чистачи са необходими и как да се прокара водопровод в един град, дето не живея; да бъда съдебен заседател и да съдя някой селянин, който е откраднал сланина, и шест часа да слушам всякакви глупости, които дрънкат защитниците и прокурорът, и как председателят пита моя старец, смахнатия Альошка: „Признавате ли, господин подсъдим, факта за открадването на сланината?“ — „Какво каиш?“

Константин Левин вече се увлече и започна да имитира председателя и смахнатия Альошка; струваше му се, че всичко това има връзка с въпроса.

Но Сергей Иванович сви рамене.

— Е, та какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа само, че ония права, които ме… които засягат моя интерес, аз ще защищавам с всички сили винаги; че когато като студенти ни правеха обиск и ни четяха писмата стражарите, аз съм бил готов с всички сили да защищавам тия права, да защищавам правата си за образование и свобода. Разбирам, когато се отнася до военната повинност, която засяга съдбата на моите деца, на братята ми и самия мене; готов съм да обсъждам онова, което се отнася до мене; но да съдя къде да се разпределят четиридесет хиляди рубли земски пари или да съдя смахналия Альошка — не разбирам и не мога.

Константин Левин говореше така, сякаш се бе отприщил бентът на думите му. Сергей Иванович се усмихна.

— Но утре и на тебе ще стане нужда да се съдиш: по-приятно ли ще ти бъде да те съдят в стария углавен съд?

— Аз няма да се съдя. Никога няма да убия и нямам нужда от съд. Е-хе — продължи той, като отскачаше пак към неща, които нямаха никаква връзка с въпроса, — нашите земски учреждения и всичко това прилича на брезичките, които сме набучили като на Света троица, за да прилича на гора — в Европа такива гори поникват сами, — но аз не мога от сърце да поливам и да вярвам в тия брезички.

Сергей Иванович само сви рамене, като искаше с това движение да изрази учудването си отде пък се взеха сега в спора им тия брезички, макар че веднага разбра какво искаше да каже брат му с това.

— Позволи ми, така не може да се разсъждава — забеляза той.

Но Константин Левин искаше да се оправдае за недостатъка, който сам си съзнаваше, за равнодушието си към общото благо, и затова продължи.

— Мисля — каза Константин, — че никоя дейност не може да бъде трайна, ако не се основава на личния интерес. Това е обща философска истина — каза той, като повтори смело думата философска, сякаш искаше да покаже, че и той като всички други има право да говори за философия.

Сергей Иванович се усмихна още веднъж. „И той си има някаква своя философия, която служи на наклонностите му“ — помисли той.

— Хайде остави философията настрана — каза той. — Главната задача на философията през всички векове е именно в това, да се намери необходимата връзка, която съществува между личния и общия интерес. Но това няма връзка с въпроса; въпросът е, че твоето сравнение е погрешно. Брезичките не са набучени, а едни са засадени, други посети и с тях трябва да се отнасяме по-внимателно. Бъдеще имат само ония народи, само ония народи могат да се нарекат исторически, които имат усет за всичко важно и значително в техните учреждения и милеят за тях.

И Сергей Иванович пренесе въпроса във философско-историческата област, недостъпна за Константин Левин, и му посочи цялата неправота на възгледите му.

— А че на тебе това не ти харесва, извини ме, но причината е в нашия руски мързел и господарство и аз съм уверен, че у тебе то е временно заблуждение, което ще мине.

Константин мълчеше. Чувствуваше, че е разбит по всички линии, но същевременно чувствуваше, че брат му не го разбра какво искаше да каже. Не знаеше само защо не го разбра: дали защото не умееше да каже ясно това, което искаше, или защото брат му не искаше или не можеше да го разбере. Но той не пожела да се задълбочава в тия мисли, не възрази на брат си и се замисли за съвсем друга, лично своя работа.

— Но хайде да тръгваме.

Сергей Иванович намота последната въдица, отвърза коня и те си тръгнаха.

IV

Личната работа, която занимаваше Левин, докато разговаряше с брат си, беше следната: миналата година, като отиде веднъж на коситба и се разсърди на управителя, Левин бе употребил своето средство за успокоение — взе косата от един селянин и започна да коси.

Тая работа му хареса толкова много, че той на няколко пъти се залавяше да коси; окоси цялата ливада пред къщата и тая година още от пролетта си състави план — да коси по цели дни със селяните. Откак бе пристигнал брат му, той се двоумеше: да коси или не? Съвестно му беше да оставя брат си сам по цели дни, а се и боеше да не би той да му се смее за това. Но след като се поразходи из ливадата и си спомни впечатленията от коситбата, Левин вече почти реши, че ще коси. А след нервния разговор с брат си отново си спомни това намерение.

„Имам нужда от движение, иначе характерът ми съвсем се разваля“ — помисли той и реши да коси, колкото и да му беше неловко от това пред брат му и пред хората.

Надвечер Константин Левин отиде в канцеларията, даде нареждане за работата и изпрати да доведат от селата косачи за утре, за да окосят Калинова ливада, най-голямата и най-хубавата.

— Па пратете, моля ви се, и моята коса на Тит, да я наклепе и да я донесе утре; може и аз да кося — каза той, като се мъчеше да не се смути.

Управителят се усмихна и рече:

— Слушам.

Вечерта през време на чая Левин каза и на брат си.

— Изглежда, че времето се задържа — рече той. — Утре ще започна да кося.

— Аз обичам много тая работа — каза Сергей Иванович.

— Страшно я обичам. Понякога съм косил заедно със селяните и утре искам да кося цял ден.

Сергей Иванович вдигна глава и с любопитство погледна брат си.

— Как тъй? Наравно със селяните, целия ден?

— Да, много е приятно — каза Левин.

— То е отлично като физическо упражнение, само че едва ли ще можеш да издържиш — без всякаква ирония каза Сергей Иванович.

— Аз съм опитвал. Отначало е тежко, но после свикваш. Смятам, че няма да остана назад…

— Я виж ти! Но кажи ми, как гледат селяните на това? Сигурно се подсмиват, че господарят им върши странни работи.

— Не, не вярвам; но това е такава весела и едновременно трудна работа, че човек няма кога да мисли.

— Но как ще седнеш да обядваш с тях? Там ще бъде неудобно да ти изпратят лафит и печена пуйка.

— Не, аз ще прескоча до в къщи, докато те си почиват.

На сутринта Константин Левин стана по-рано от обикновено, но разпорежданията около стопанството го задържаха и когато стигна на ливадата, косачите караха вече втори откос.

Още от хълма пред него се откри в низината сенчестата, окосена вече част от ливадата, със сивеещи се откоси и черни купчини дрехи, съблечени от косачите на онова място, отдето бяха почнали първия откос.

Колкото повече наближаваше, толкова по-ясно пред него се откриваха крачещите един след друг в разтегната верига и различно махащи с косите селяни, едни с връхни дрехи, други само по риза. Той преброи четиридесет и двама души.

Те бавно крачеха по неравния долен край на ливадата, дето имаше стар яз. Някои от своите Левин позна. Тук беше старецът Ермил с твърде дълга бяла риза, който размахваше косата приведен; тук беше младият момък Васка, предишен кочияш на Левин, който изкарваше откоса с един замах на косата; тук беше и Тит, учител на Левин по коситба, един дребен, слабичък селянин. Без да се навежда, той вървеше отпред, сякаш си играеше с косата, и изкарваше наведнъж широкия си откос.

Левин слезе от коня, върза го край пътя и се приближи до Тит, който извади от един храст неговата коса и му я подаде.

— Готова е, господарю; бръсне, сама коси — каза Тит, свали усмихнат калпака си и му подаде косата.

Левин взе косата и започна да я пробва. Косачите, които бяха довършили откосите си, излизаха един след друг на пътя, потни и весели, и като се усмихваха, здрависваха се с господаря. Всички го наблюдаваха, но никой не казваше нищо, докато излезлият на пътя висок старец с набръчкано и голобрадо лице, с овче кожухче, не се обърна към него.

— Внимавай, господарю, щом си се уловил на хорото, да не се посрамиш! — каза той и Левин чу сдържания смях на косачите.

— Ще гледам да не остана назад — каза той, като застана зад Тит и чакаше да почнат.

— Внимавай — повтори старецът.

Тит направи място и Левин тръгна след него. Тревата беше ниска, крайпътна и Левин, който отдавна не бе косил и бе смутен от насочените към него погледи, отначало косеше лошо, макар да замахваше силно. Зад него се чуха гласове:

— Дълга е за него, дръжката е висока, виж как се навежда — каза един.

— Наблягай повече с петата — каза друг.

— Нищо, добре е, ще свикне — продължи старецът. — Ето го, тръгна… Широк откос караш, ще се измориш… Няма що, господар е, заляга за себе си! А виж надничарите! За такава работа нас често ни бият по гърба.

Стигнаха до по-мека трева и Левин, който слушаше, но не отговаряше и гледаше да коси колкото може по-добре, вървеше след Тит. Изминаха стотина крачки, Тит все вървеше, без да спира и без да проявява ни най-малка умора; но Левин започна вече да се страхува, че няма да издържи: дотолкова бе се уморил.

Той чувствуваше, че замахва с последни сили и реши да помоли Тит да спрат. Но в същото време Тит сам спря и като се наведе, взе малко трева, избърса косата и започна да я точи. Левин се изправи, въздъхна и се озърна. Зад него вървеше един селянин, който очевидно беше също изморен, защото веднага, преди още да стигне до Левин, се спря и започна да точи косата си. Тит наточи своята коса и косата на Левин и продължи нататък.

Но и тоя път беше същото. Тит крачеше и замахваше едно след друго, без да спре и без да се умори. Левин вървеше подире му, като гледаше да не изостава, и му беше все по-тежко и по-тежко: идваше миг, когато чувствуваше, че не му остават вече сили, но тъкмо тогава Тит се спираше и точеше косата.

Така изкараха първия откос. И тоя дълъг откос се стори особено труден на Левин; но затова пък, когато изкараха откоса и Тит, преметнал косата през рамо, с бавни крачки тръгна назад по следите, оставени от токовете му по окосеното, Левин също така тръгна по своя откос. И макар че по лицето му потта се лееше като град, капеше от носа му и целият му гръб беше мокър, сякаш накиснат във вода, той се чувствуваше много добре.

Особено се радваше, защото знаеше сега, че ще издържи.

Удоволствието му се отрови само от това, че откосът му не беше гладък. „Ще замахвам по-малко с ръка, а повече с цялото си тяло“ — мислеше той, като сравняваше окосения като конец ред на Тит със своя разпилян и неравно лежащ откос.

При първия откос, както забеляза Левин, Тит вървеше особено бързо, защото сигурно искаше да изпита силите на господаря си, и откосът се случи дълъг.

Следващите откоси вървяха вече по-леко, но Левин все пак трябваше да напряга всичките си сили, за да не изостане от селяните.

Той не мислеше за нищо, нищо друго не желаеше, освен да не изостане от селяните и да работи колкото може по-добре. Слушаше само съскането на косите и виждаше пред себе си отдалечаващата се изправена фигура на Тит, извития полукръг на откоса, бавно и вълнообразно навеждащите се треви и главички на цветята около острието на косата му и в далечината края на откоса, дето ще настъпи отдих.

Без да разбере какво е и отде дойде, посред работата той изпита приятно усещане на хлад по разгорещените си изпотени плещи. Когато спряха, за да точат косите, погледна към небето. Надвиснал бе нисък, тежък облак и заваля едър дъжд. Някои от косачите тръгнаха към връхните си дрехи и ги облякоха, а други, също както и Левин, само свиваха радостно рамене под приятната хладина.

Изкараха още много откоси. Редуваха се дълги и къси, ту с хубава, ту с лоша трева. Левин изгуби всяка представа за времето и никак не знаеше дали е късно или рано. Сега в работата му започна да става промяна, която му доставяше голяма наслада. Посред работата го спохождаха минути, когато забравяше какво прави, ставаше му леко и тъкмо тогава откосът му излизаше почти също така равен и гладък като на Тит. Но щом си спомняше какво прави и започнеше да се мъчи да коси по-добре, веднага изпитваше цялата тежест на работата и откосът му излизаше лош.

Когато изкара още един откос, той се канеше да започне пак, но Тит се спря, пристъпи до стареца и тихо му каза нещо. И двамата погледнаха към слънцето. „За какво ли говорят и защо той не започва нов откос?“ — помисли Левин, като не се сещаше, че селяните бяха косили непрестанно вече не по-малко от четири часа и че е дошло време да закусят.

— Трябва да закусим, господарю — каза старецът.

— Нима дойде време? Добре, закусете.

Левин даде косата си на Тит и заедно с косачите, които тръгнаха към дрехите да си вземат хляба, се запъти към коня си през леко напръсканите от дъжда откоси на дългото окосено пространство. Едва сега той разбра, че не е улучил време и дъждът ще измокри сеното му.

— Ще похаби сеното — каза той.

— Нищо, господарю, в дъжд коси, в хубаво време го носи! — каза старецът.

Левин отвърза коня и тръгна за в къщи да пие кафе.

Сергей Иванович току-що беше станал. След като пи кафе, Левин отиде пак на ливадата, преди още Сергей Иванович да успее да се облече и да слезе в трапезарията.

V

След закуската Левин попадна на откос не вече на по-раншното място, а между един старец-шегобиец, който го покани за съсед, и един млад селянин, женен едва от есента и тръгнал да коси първо лято.

Изправен, старецът вървеше отпред, като придвижваше равномерно и нашироко кривите си крака, и с точно и отмерено движение, което, изглежда, не му костваше повече труд, отколкото махането с ръце при ходене, отхвърляше еднакви, високи откоси, сякаш си играеше. Като че ли не той, а острата му коса сама звънтеше по сочната трева.

Зад Левин вървеше младият Мишка. Миловидното му младо лице, превързано над челото с плетеница прясна трева, бе напрегнато цяло от усилие; но щом го погледнеха, той се усмихваше. Изглежда, бе готов по-скоро да умре, отколкото да признае, че му е трудно.

Левин вървеше помежду им. При най-голямата жега косенето не му се видя толкова трудно. Потта го разхлаждаше, а слънцето, което печеше гърба му, главата и запретнатата до лакътя ръка, му даваше здравина и упоритост в работата; и все по-често и по-често го спохождаха ония минути на безсъзнателно състояние, когато можеше да не мислиш какво правиш. Косата режеше сама. Това бяха щастливи минути. Още по-радостни бяха ония минути, когато, след като стигнеха реката, до която свършваха откосите, старецът изтриваше с мокра гъста трева косата си, наплискваше стоманата й в хладката вода на реката, загребваше с брусницата и черпеше Левин.

— Я си пийнете сега от моя квас! Хубав ли е, а? — казваше той и намигваше.

И наистина Левин никога не беше пил такова питие като тая топла вода с плаваща зеленина и ръждив от тенекиената брусница вкус. И веднага след това идваше блажената бавна разходка с коса на рамо, когато можеше да избършеш леещата се пот, да въздъхнеш с пълни гърди и да изгледаш проточилата се върволица косачи и онова, което става наоколо, в гората и на полето.

Колкото по-дълго косеше Левин, толкова по-често и по-често чувствуваше минутите на забрава, когато вече не ръцете размахваха косата, а самата коса раздвижваше цялото съзнателно, пълно с живот тяло, и сякаш магически, без да мисли за нея, работата, правилна и определена, се вършеше сама. Това бяха най-блажените минути.

Трудно беше само тогава, когато, трябваше да прекъсне това, станало вече несъзнателно, движение и да мисли, когато трябваше да се окоси някоя ботруна или неоплевен киселец. Старецът правеше лесно това. Стигнеха ли някоя ботруна, той променяше движението и де с тъпото, де с върха на косата с къси удари от двете страни разравяше ботруната. И докато правеше това, той все разглеждаше и наблюдаваше какво се открива пред него; ту откъсваше някоя трънка и я изяждаше или черпеше Левин, ту с върха на косата отхвърляше някое клонче, ту откриваше някое гнездо на пъдпъдъци, от което изпод самата коса излиташе самката, ту улавяше някоя змия, попаднала на пътя му, и като я вдигаше с косата като с вила, показваше я на Левин и я отхвърляше надалеч.

Тия промени в движението бяха трудни както за Левин, така и за младия момък зад него. И двамата, нагласени за едно напрегнато движение, се намираха в разгара на работата и не бе по силите им да променят движението и същевременно да наблюдават какво има пред тях.

Левин не забелязваше как минава времето. Ако го попитаха колко време вече коси, той би казал половин час, а вече бе наближило обед. Като започваше нов откос, старецът обърна внимание на Левин върху няколко момичета и момчета, които едва се виждаха и които от различни страни, посред високата трева и по пътя, вървяха към косачите, като носеха в отмалелите си ръце вързопчета с хляб и запушени с парцали стомнички с квас.

— Виж, калинките пълзят! — каза той, като ги посочи, и погледна изпод дланта си слънцето.

Изкараха още два откоса и старецът спря.

— Хайде, господарю, трябва да обядваме! — решително каза той. И като стигнаха до реката, косачите тръгнаха през откосите към дрехите си, където седяха и ги чакаха децата, които бяха им донесли ядене. Селяните се събраха — далечните под талигата, а близките — под един ракитов храст, на който нахвърляха трева.

Левин седна при тях; не му се искаше да си отиде.

Всяко стеснение пред господаря отдавна вече бе изчезнало. Селяните се приготвяха да обядват. Едни се миеха, младите момчета се къпеха в реката, а други нагласяха място за почивка, развързваха вързопчетата с хляб и отпушваха стомничките с квас.

Старецът надроби хляб в една паница, размачка го с дръжката на лъжицата, наля вода от брусницата, наряза още хляб и като го посипа със сол, обърна се на изток да се помоли.

— Я си хапни, господарю, от моята попара — каза той и седна на колене пред паницата.

Попарата беше толкова вкусна, че Левин се отказа да си ходи в къщи на обед. Наобядва се със стареца, заприказва с него за домашните му работи, вземайки най-живо участие в тях, и му разказа за всичките си работи, които можеха да интересуват стареца. Чувствуваше се по-близък с него, отколкото с брат си, и без да иска, се усмихваше от нежност, която изпитваше към тоя човек. Когато старецът стана отново помоли се и легна под храста, като си сложи трева вместо възглавница, Левин направи същото и въпреки нахалните, досадни на слънцето мухи и калинки, които гъделичкаха потното му лице и тяло, веднага заспа и се събуди едва когато слънцето бе минало от другата страна на храста и бе започнало да го грее. Старецът отдавна не спеше, а седеше и клепаше косите на младите момчета.

Левин се озърна наоколо и не можа да познае мястото: дотолкова бе се променило всичко. Грамадно пространство от ливадата беше окосено и с ароматните си вече откоси блестеше с особен, нов блясък под полегатите вечерни лъчи на слънцето. И окосените храсти при реката, и самата река, която преди това не се виждаше, а сега блестеше като стомана в своите лъкатушки, и раздвижилите се косачи, които бяха вече станали, и стръмната стена от трева в неокосеното място на ливадата, и ястребите, които се виеха над оголената ливада — всичко беше съвсем ново. Като се опомни, Левин започна да пресмята колко е окосено и колко още може да се окоси днес.

С четиридесет и двама души бе свършена извънредно много работа. Голямата ливада, която през време на крепостничеството окосяваха за два дни с тридесет коси, бе окосена вече цяла. Неокосени оставаха още ъглите с къси редове. Но на Левин се искаше да окосят тоя ден колкото може повече и го беше яд на слънцето, което се спущаше така бързо. Той не чувствуваше никаква умора; искаше му се само работата да върви още по-бързо и да окосят колкото може повече.

— Е, как ти се струва, ще можем ли да окосим и Машкин връх? — попита той стареца.

— Ако рече Бог, слънцето вече не е високо. Ще има ли за водка на момчетата?

На пладнина, когато отново седнаха и пушачите запушиха, старецът съобщи на момчетата, че „ако окосят Машкин връх, ще има водка“.

— Ка’щяло да не го окосим! Започвай, Тит! Бързо ще го омахаме! Ще се наядеш нощес. Започвай! — чуха се гласове и като си дояждаха хляба, косачите тръгнаха да косят.

— Е, дръжте се, момчета! — каза Тит и почти в тръс тръгна пред всички.

— Върви, върви! — казваше старецът, който бързаше зад него и лесно го настигна. — Ще те порежа! Пази се!

И млади, и стари косяха сякаш в надпревара. Но колкото и да бързаха, не похабяваха тревата и откосите се отмятаха също така чисто и правилно. Останалото в ъгъла парче бе окосено за пет минути. Последните косачи още доизкарваха откосите си, когато предните метнаха на рамо кафтаните си и през пътя тръгнаха към Машкин връх.

Слънцето вече слизаше зад дърветата, когато, дрънчейки с тенекиените си брусници, те влязоха в гористото долче Машкин връх. В средата на дола тревата беше до пояс, нежна и мека, а тук-там из гората изпъстрена с гайтаника.

След късо съвещание — дали да карат надлъж или напреки — Прохор Ермилин, грамаден, възчер селянин, също известен косач, тръгна пред всички. Той изкара един откос напред, върна се назад и отмина и всички започнаха да се изравняват зад него, като се спущаха надолу в падината и се изкачваха нагоре до самия край на гората. Слънцето залезе зад гората. Падна вече роса и косачите бяха на слънце само когато излизаха на баира, а долу, дето се вдигаше пара, и от другата страна на баира се движеха в хладна и росна сянка. Работата кипеше.

Прерязвана със сочен звук, дъхавата трева се стелеше на високи откоси. Косачите, които от всички страни се трупаха по късите откоси, се надпреварваха, като подрънкваха с брусниците, и от време на време се чуваше ту сблъскване на коси, ту съскане на бруса по наточваната коса, ту весели викове.

Левин вървеше все така между младия човек и стареца. Старецът, облякъл овчето си кожухче, беше все така весел, шеговит и свободен в движенията си. В гората постоянно попадаха на поникнали в сочната трева гъби, които косите прерязваха. Но щом видеше гъба, старецът се навеждаше вземаше я и я слагаше в пазвата си. „Подарък на бабичката“ — току казваше той.

Колкото бе лесно да косят мократа и слаба трева, толкова пък беше трудно да се спущат и изкачват по стръмния наклон на дола. Но старецът не се спираше пред това. Като размахваше все така косата, с дребни, твърди крачки на обутите си с големи цървули крака той се изкачваше бавно по стръмното и макар че раздрусваше цялото си тяло и увисналите под ризата му долни гащи, не пропущаше по пътя си нито една тревичка, нито една гъба и все така се шегуваше със селяните и Левин. Левин вървеше след него и често мислеше, че той непременно ще падне, като се изкачва с косата си по такъв стръмен баир, дето човек трудно може да се покатери дори без коса; но той се изкачваше и правеше, каквото трябва. Чувствуваше, че го движи някаква външна сила.

VI

Окосиха Машкин връх, довършиха последните откоси, облякоха кафтаните си и весело тръгнаха да си вървят. Левин се качи на коня, със съжаление се сбогува със селяните и си тръгна към къщи. На хълма се озърна: те не се виждаха вече сред надигналата се от низината мъгла; чуваха се само весели груби гласове, смехове и иззвънтяване от сблъскващи се коси.

Сергей Иванович отдавна вече бе обядвал и пиеше вода с лимон и лед в стаята си, като преглеждаше току-що получените от пощата вестници и списания, когато с весел говор в стаята се втурна Левин, с полепнали от потта на челото му разчорлени коси и почернели, мокри гръб и гърди.

— Окосихме цялата ливада! Ах, колко хубаво беше, чудесно! Чудно хубаво! Ами ти как прекара? — каза Левин, съвсем забравил вече вчерашния неприятен разговор.

— Леле, на какво приличаш! — каза Сергей Иванович и в първия миг изгледа недоволно брат си. — Но затвори, затвори вратата! — извика той. — Сигурно си вкарал най-малко десетина.

Сергей Иванович не можеше да търпи мухите и затова отваряше прозорците на стаята си само нощем и грижливо затваряше вратата.

— Бога ми, не съм вкарал нито една. А и да съм вкарал, ще я уловя. Няма да повярваш каква наслада изпитах! Ти как прекара деня?

— Добре. Но нима ти коси през целия ден? Сигурно си гладен като вълк. Кузма ти е приготвил всичко.

— Не, не ми се яде. Аз похапнах там. Но ще ида да се измия.

— Добре, върви, върви, и аз ще дойда ей сега — каза Сергей Иванович, като поклащаше глава и гледаше брат си. — Върви по-скоро — прибави той усмихнат, прибра книгите си и се приготви да излезе. На него самия изведнъж му стана весело и не му се искаше да се отдели от брат си. — Ами де беше през време на дъжда?

— Какъв дъжд? Едва поръси. Но аз ще се върна ей сега. Значи, ти прекара деня хубаво? Е, чудесно! — И Левин отиде да се преоблича.

След пет минути братята се срещнаха в трапезарията.

Макар че на Левин му се струваше, че не му се яде и седна на масата само за да не обиди Кузма, когато започна да се храни, яденето му се стори много вкусно. Сергей Иванович го гледаше усмихнат.

— Ах, да, имаш писмо — каза той. — Кузма, донеси го, моля ти се, отдолу. Но внимавай, затваряй вратата.

Писмото беше от Облонски. Левин го прочете на глас. Облонски пишеше от Петербург: „Получих писмо от Доли, тя е в Ергушово и все не може да се подреди. Моля ти се, иди при нея, помогни й със съвет, ти всичко знаеш. Ще й бъде много приятно да те види. Тя е съвсем сама, горката. Тъщата и другите са още в чужбина.“

— Отлично! Непременно ще отида — каза Левин. — Може и заедно да идем. Тя е чудесна жена. Нали?

— А те близо ли са?

— На тридесетина версти. А може да има и четиридесет. Но пътят е отличен. Чудесно ще пътуваме.

— С удоволствие — каза Сергей Иванович, който все се усмихваше.

Като гледаше по-малкия си брат, неволно го обземаше веселост.

— Ех, че апетит имаш! — каза той, като гледаше наведеното му над чинията мургаво червено загоряло лице и врата.

— Отличен! Няма да повярваш колко полезен е тоя режим срещу всякакви дивотии. Искам да обогатя медицината с един нов термин: Arbeitscur34.

— Но, струва ми се, ти нямаш нужда от това.

— Да, но разните нервно болни.

— Да, това трябва да се изпита. А пък аз се бях наканил да дойда да те погледам на ливадата, но жегата беше така непоносима, че не отидох по-далеч от гората. Поседях и през гората слязох до селото, срещнах твоята кърмачка и я разпитах как гледат селяните на тебе. Доколкото разбрах, те не одобряват това. Тя каза: „Не е господарска работа.“ Изобщо, струва ми се, че в разбиранията на народа са доста твърдо определени изискванията за някаква, както те я наричат, „господарска“ дейност. И те не допушат господарите да излизат от установената в разбиранията им рамка.

— Може би; но това е такова удоволствие, каквото не съм изпитвал в живота си. И после, в това няма нищо лошо. Нали? — отвърна Левин. — Какво да правя, като не им се харесва. А впрочем аз мисля, че не е лошо. А?

— Изобщо — продължи Сергей Иванович, — както виждам, ти си доволен от своя ден.

— Много съм доволен. Окосихме цялата ливада. И с какъв старец се сприятелих там! Не можеш си представи каква прелест е!

— Значи, доволен си от своя ден. И аз също. Първо, реших две шахматни задачи, и едната е много интересна — открива се с пионка. Ще ти я покажа. А след това мислих за нашия вчерашен разговор.

— Как? За вчерашния разговор ли? — попита Левин, като жумеше блажено, пъхтеше след свършения обед и никак не можеше да си спомни какъв е бил тоя вчерашен разговор.

— Смятам, че ти си донейде прав. Нашето различие е в това, че ти вземаш като двигател личния интерес, а аз смятам, че интересът към общото благо трябва да съществува у всеки човек, който стои на известно стъпало на образованието. Може би ти си прав, че е по̀ за предпочитане да се работи за материалния интерес. Изобщо ти си натура твърде prime-sautière35, както казват французите; ти желаеш една страстна, енергична дейност или нищо.

Левин слушаше брат си и абсолютно нищо не разбираше и не желаеше да разбере. Страхуваше се само да не би брат му да му зададе някой въпрос, от който да се разбере, че не е чул нищо.

— Така е, приятелю — каза Сергей Иванович, като го пипна по рамото.

— Да, разбира се. Какво пък! Аз не държа на своето — отвърна Левин с детска, виновна усмивка. „За какво ли съм спорил? — мислеше той. — Разбира се, и аз съм прав, и той е прав, и всичко е прекрасно. Трябва само да отида в канцеларията да дам някои нареждания.“ Той стана, като се изтягаше и се усмихваше.

Сергей Иванович също се усмихна.

— Ако искаш да се разходиш, да отидем заедно — каза той, понеже не искаше да се отдели от брат си, от когото лъхаше свежест и бодрост. — Да отидем, ще се отбием и в канцеларията, ако ти е необходимо.

— Леле, майчице! — извика Левин така високо, че Сергей Иванович се изплаши.

— Какво има, защо викаш?

— Как е ръката на Агафия Михайловна? — попита Левин, като се удари по главата. — Аз забравих за нея.

— Много по-добре е.

— Е, все пак ще отърча при нея. Докато ти си сложиш шапката, аз ще се върна.

И той хукна надолу по стълбата, тракайки с токовете си като кречетало.

VII

В това време, когато Степан Аркадич бе пристигнал в Петербург, за да изпълни най-естественото, познато на всички чиновници, макар и непонятно за нечиновниците, най-необходимо задължение, без което не е възможно да се служи — да напомни за себе си в министерството, — и при изпълнението на това задължение, след като бе взел от къщи почти всички пари, весело и приятно прекарваше времето си по надбягванията и по вилите, Доли бе отишла да живее на село, за да намалят колкото може разходите. Тя бе отишла в даденото й като зестра, село Ергушово, същото, дето през пролетта бяха продали гората и което беше на петдесет версти от Покровское, селото на Левин.

Голямата стара къща в Ергушово бе отдавна съборена и още князът бе поправил и разширил една от пристройките й. Преди двадесет години, когато Доли бе още дете, тая пристройка беше просторна и удобна, макар че като всички пристройки бе встрани от главната алея и гледаше на юг. Но сега тя беше стара и разнебитена. Още през пролетта, когато Степан Аркадич ходи да продава гората, Доли бе го помолила да прегледа къщата и да нареди да поправят, каквото трябва. Степан Аркадич, който като всички виновни мъже се грижеше много за удобствата на жена си, сам прегледа къщата и даде нареждания за всичко необходимо според него. Според него всички мебели трябваше да се покрият с кретон, да се сложат пердета, да се разчисти градината, да се направи мостче при езерото и да се посадят цветя; но той бе забравил много други необходими неща, липсата на които отпосле измъчваше Даря Александровна.

Колкото и да се мъчеше да бъде грижлив баща и мъж, Степан Аркадич никак не можеше да помни, че има жена и деца. Той имаше ергенски вкусове и се съобразяваше само с тях. Когато се върна в Москва, той с гордост съобщи на жена си, че всичко е готово, че къщата ще стане като кутийка и я съветваше много да замине. За Степан Аркадич заминаването на жена му за село беше приятно във всяко отношение: и за децата ще бъде полезно, и разноските ще бъдат по-малко, и той ще бъде по-свободен. А Даря Александровна пък смяташе заминаването на село през лятото необходимо за децата, особено за момиченцето, което не можеше да се оправи още от скарлатината, и най-после, за да се отърве от дребните унижения, от дребните дългове на дърваря, рибаря, обущаря, които я измъчваха. Заминаването й бе приятно още и за това, че тя мечтаеше да примами при себе си на село и сестра си Кити, която трябваше да се върне от чужбина към средата на лятото и на която бе предписано да прави бани. От курорта Кити й писа, че нищо не я привличало толкова много, както да прекара лятото заедно с нея в Ергушово, пълно с детски спомени и за двете.

На първо време селският живот бе доста труден за Доли. Тя бе живяла през детинството си на село и у нея бе останало впечатление, че селото е спасение от всички градски неприятности, че животът там, макар и да не е хубав (с това Доли лесно се помиряваше), но е евтин и удобен: всичко има, всичко е евтино, всичко може да се набави и за децата е добре. Но сега, когато дойде на село като домакиня, тя видя, че всичко това съвсем не е така, както си мислеше.

На другия ден след пристигането им заваля проливен дъжд и през нощта протече в коридора и в детската стая, така че пренесоха креватчетата в приемната. Готвачка за слугите нямаше; от деветте крави, по думите на говедарката, едни бяха стелни, други първескини, трети бяха стари, а четвърти пресушени; дори за децата не стигаше и маслото, и млякото. Яйца нямаше. Не можеше да се намери една кокошка; печаха и варяха стари, посинели, жилави петли. Не можеха да се намерят жени, за да измият подовете — всички копаеха картофи. Не можеха да се возят, защото единият от конете беше станал опърничав и не се оставяше да го впрегнат. Нямаше къде да се къпят — целият бряг на реката беше изпотъпкан от добитъка и бе открит откъм пътя; дори не можеха да ходят на разходка, защото говедата влизаха в градината през съборената ограда, а имаше един страшен бик, който ревеше и сигурно бодеше. Нямаше гардероби за дрехите. Тия, които бяха, не се затваряха и се отваряха сами, когато минеха край тях. Тенджери и стомни нямаше; нямаше котел за пералнята, нямаше дори дъска за гладене.

На първо време, налетяла на тия страшни според нея нещастия, вместо да намери спокойствие и почивка, Даря Александровна беше отчаяна: залягаше с всички сили, чувствуваше безизходното си положение и всеки миг задържаше сълзите, които бликваха в очите й. Управителят, бивш вахмистър, когото Степан Аркадич бе обикнал и заради хубавата му и почтителна външност бе го провъзгласил от вратар за управител, не вземаше никакво участие в неволите на Даря Александровна, казваше почтително: „Никак невъзможно, такива мръсни хора“ — и не помагаше в нищо.

Положението изглеждаше безизходно. Но в къщата на Облонски, както и във всички семейства, имаше едно незабележимо, но много важно и много полезно лице — Матрьона Филимоновна. Тя успокояваше господарката, уверяваше я, че всичко ще се нареди (тия думи бяха нейни и от нея ги беше взел Матвей), и сама действуваше, без да бърза и без да се вълнува.

Тя веднага се сближи с жената на управителя и още същия ден пи заедно с нея и с управителя чай под акациите и обсъди всички работи. Скоро под акациите бе образуван клуб на Матрьона Филимоновна и тук, чрез тоя клуб, който се състоеше от жената на управителя, кмета и писаря, започнаха малко по малко да се изглаждат трудностите на живота и след една седмица наистина всичко се нареди. Поправиха покрива, намериха готвачка — кумата на кмета, купиха кокошки, кравите започнаха да дават мляко, заградиха градината с пръти, дърводелецът направи валяк за гладене, на гардеробите сложиха кукички и те не се отваряха вече произволно, и дъската за гладене, обвита с войнишко сукно, легна от облегалото на стола върху скрина и в слугинската стая замириса на ютия.

— Виждате ли, а все се отчайвахте! — каза Матрьона Филимоновна, като показваше дъската.

Дори построиха къпалня от сламени рогозки. Лили започна да се къпе и за Даря Александровна се сбъднаха поне отчасти нейните очаквания за един, макар и не много спокоен, но удобен селски живот. С шестте си деца Даря Александровна не можеше да бъде спокойна. Едно се разболяло, друго можеше да се разболее, на трето липсваше нещо, четвърто проявяваше признаци на лош характер и т.н., и т.н. Рядко, рядко настъпваха къси спокойни периоди. Но тия грижи и безпокойства бяха за Даря Александровна единствено възможното щастие. Ако не беше това, тя би оставала сама с мислите за мъжа, който не я обичаше. А освен това, колкото и тежки да бяха за майката страхът от болестите, самите болести и мъката поради признаците за лоши наклонности у децата, самите деца вече й се отплащаха с малки радости за нейните скърби. Тия радости бяха толкова дребни, че не можеха да се забележат, както златото в пясъка, и в лоши минути тя виждаше само скърбите, само пясъка; но имаше и хубави минути, когато виждаше само радостите, само златото.

Сега, в самотията на село, тя все по-често и по-често съзнаваше тия радости. Когато ги наблюдаваше, често правеше всевъзможни усилия, за да се убеди, че се заблуждава, че като майка е пристрастна към децата си; но все пак не можеше да не си казва, че децата й са прелестни, и шестте, макар и в различни отношения, че такива деца рядко се срещат — и беше щастлива с тях и се гордееше с тях.

VIII

В края на май, когато всичко, повече или по-малко, вече се нареди, тя получи от мъжа си отговор на оплакванията й за неуредиците на село. В писмото си той я молеше да му прости, задето не е бил обмислил всичко, и обещаваше да дойде при първа възможност. Такава възможност не се представи и до началото на юни. Даря Александровна прекара сама на село.

През Петровите пости, в неделя, Даря Александровна ходи на черква да причести всичките си деца. В интимните си философски разговори със сестра си, майка си и приятелите Даря Александровна много често ги учудваше със свободомислието си относно религията. Тя си имаше своя странна религия на метемпсихоза, в която вярваше твърдо, и се грижеше малко за догмите на черквата. Но в семейството — и то не само за да даде пример, но и най-искрено — тя строго изпълняваше всички черковни изисквания, и това, дето децата от една година не бяха причестени, много я безпокоеше и с пълното одобрение и съчувствие на Матрьона Филимоновна тя реши да направи това сега през лятото.

Няколко дни преди това Даря Александровна мисли как да облече всички деца. Ушиха, преправиха и изпраха рокличките, отпуснаха подгъвите и воланите, пришиха копчета и приготвиха панделки. Само роклята на Таня, която англичанката се бе заела да шие, изхаби много нерви на Даря Александровна. При шиенето англичанката бе прекарала тегелите не на място, бе закачила твърде високо ръкавите и за малко щеше да развали роклята. Раменете на Таня стояха така лошо, че ти беше болно да я гледаш. Но Матрьона Филимоновна се сети да внади клинове и да направи пелеринка. Работата се оправи, но с англичанката почти се скараха. На сутринта обаче всичко се нареди и към девет часа, докогато бяха помолили свещеника да чака със службата, пременените деца, светнали от радост, стояха до външната стълба пред каляската и чакаха майка си.

В каляската вместо опърничавия Вранчо впрегнаха по протекция на Матрьона Филимоновна управительовия Дорчо и Даря Александровна, която бе се забавила заради тоалета си, облечена в бяла муселинена рокля, излезе да се качи в каляската.

Даря Александровна се среса и облече грижливо и с вълнение. По-рано тя се обличаше за себе си, за да бъде хубава и да се харесва, след това, колкото повече остаряваше; толкова по-неприятно й ставаше да се докарва; тя виждаше колко е погрозняла. Но сега пак се обличаше с удоволствие и вълнение. Сега се обличаше не за себе си, не за да бъде хубава, а като майка на тия прелестни деца, да не развали общото впечатление. И като се погледна за последен път в огледалото, тя остана доволна от себе си. Беше хубава. Не така хубава, както някога искаше да бъде хубава за бала, но хубава за целта, която сега си бе поставила.

В черквата имаше само селяни, слуги и жените им.

Но Даря Александровна видя или й се стори, че видя възхищението, което предизвикаха децата й и тя. В спретнатите си дрешки децата не само бяха прекрасни, но бяха и мили с хубавото си държане. Наистина Альоша не стоеше съвсем добре: все се обръщаше и искаше да види отзад палтенцето си; но все пак беше необикновено мил. Таня се държеше като голяма и наблюдаваше малките. А по-малката, Лили, беше прелестна с наивното си учудване от всичко и човек не можеше да не се усмихне, когато, след като се причести, тя каза: „Please, some more.“36

Когато се връщаха в къщи, децата чувствуваха, че е станало нещо тържествено и бяха много мирни.

Всичко вървеше добре и в къщи; но през време на закуската Гриша започна да подсвирква и което беше най-лошото, не послуша англичанката и затова бе лишен от сладка баница. Ако беше там, Даря Александровна не би допуснала наказание в такъв ден; но трябваше да се подкрепи нареждането на англичанката и тя потвърди решението й да не се даде сладка баница на Гриша. Това развали донейде общата радост.

Гриша плачеше, като казваше, че и Николенка е подсвирквал, а него не наказват, и че той плаче не за баница — на него му е все едно, — а защото са несправедливи. Това беше вече твърде тъжно и Даря Александровна реши да поприказва с англичанката и да простят на Гриша. Тя тръгна към нея. Но когато минаваше през салона, видя една сцена, която изпълни сърцето й с такава радост, че в очите й се появиха сълзи и тя сама прости на престъпника.

Наказаният седеше на ъгловия прозорец в салона; до него стоеше Таня с чинийка. Уж че иска да даде обед на куклите, тя бе помолила англичанката да й разреши да занесе своята порция баница в детската стая и вместо, това я занесе на братчето си. Като продължаваше да плаче за несправедливостта на претърпяното от него наказание, то ядеше донесената баница и през сълзи току нареждаше: „Яж и ти, заедно да я ядем… заедно.“

Отначало Таня бе обзета от жалост към Гриша, след това от съзнание за добродетелната си постъпка и в нейните очи също имаше сълзи; но тя не се отказваше и ядеше своя дял.

Когато видяха майка си, те се изплашиха, но като се взряха в лицето й, разбраха, че не правят лошо, засмяха се и с пълни с баница уста започнаха да бършат с ръце засмените си устни, така че изпоцапаха целите си светнали лица със сълзи и сладко.

— Леле майчице! Новата бяла рокля! Таня! Гриша! — каза майка им, като се мъчеше да спаси роклята, но същевременно със сълзи на очи се усмихваше с блажена, възторжена усмивка.

Съблякоха новите им дрехи, наредиха да облекат на момичетата блузки, а на момчетата стари палтенца и заповядаха да впрегнат кабриолета — за огорчение на управителя пак с неговия Дорчо, — за да идат за гъби и да се къпят. В детската стая екна възторжен вик, който не утихна до самото тръгване за къпалнята.

Набраха цяла кошница гъби, дори Лили намери печурка. По-рано се случваше мис Гул да намери и да я посочи; но сега тя сама намери голяма печурка и всички радостно извикаха: „Лили намери печурка!“

След това стигнаха до реката, оставиха конете под брезичките и тръгнаха към къпалнята. Кочияшът Терентий върза за едно дърво конете, които се пазеха с опашките от стършели, легна, като стъпка тревата, в сянката на една бреза и запуши, а от къпалнята долиташе до него нестихващият весел детски писък.

Макар че бе голямо главоболие да се наглеждат всички деца и да се спират лудориите им, макар че бе трудно да се помнят и да не се объркват всички тия чорапки, панталонки и обуща на разни крака и да се развързват, разкопчават и завързват връзки и копчета, Даря Александровна, която винаги обичаше къпането и го смяташе полезно за децата, не се наслаждаваше от нищо така много, както от това къпане с всички деца. За нея бе голяма наслада да пипа всички тия пухкави крачета, да им обува чорапки, да взема на ръце и потапя тия голи телца и да слуша ту радостни, ту уплашени викове; да гледа тия запъхтени, с отворени, изплашени и весели очи лица, тия плискащи се ангелчета.

Когато половината от децата вече бяха облечени, към къпалнята се приближиха и плахо се спряха две жени-надничарки, които бяха ходили да берат лапад и млечок. Матрьона Филимоновна извика едната да й подаде да изсуши един изтърван във водата чаршаф и една риза и Даря Александровна заприказва с жените. Жените, които отначало се смееха в шепата си и не можеха да разберат какво ги питат, скоро се окуражиха и се разприказваха, като подкупиха веднага Даря Александровна с искреността, с която се любуваха на децата.

— Ех, че хубавица, беличка като захар! — каза едната, любувайки се на Танечка и поклащайки глава. — Ама е слабичка…

— Да, беше болна.

— Я гледай, и него са къпали! — каза другата за кърмачето.

— Не, то е едва на три месеца — отвърна с гордост Даря Александровна.

— Я гледай!

— Ами ти имаш ли деца?

— Имах четири, останаха две: момче и момиче. Отбих я през миналите месници.

— Ами на колко месеца е?

— Втора година кара.

— Защо си я кърмила толкова дълго?

— Така сме свикнали — три поста…

И разговорът стана твърде интересен за Даря Александровна: как е родила, от що е било болно детето, де е мъжът й, често ли си идва?

На Даря Александровна не й се искаше да се отдели от жените, толкова интересен беше разговорът с тях, така напълно еднакви бяха интересите им. А най-приятно й беше, че виждаше ясно как тия жени се любуват най-много на това, че тя има толкова много деца и всички са хубави. Жените разсмяха Даря Александровна, но разсърдиха англичанката с това, че тя бе причина за тоя непонятен за нея смях. Една от младите жени се взираше в англичанката, която се обличаше последна, и когато тя облече третата си фуста, жената не можа да се сдържи да не се обади. „Виж я ти, навлича се, навлича и все не й стига!“ — каза тя и всички избухнаха в смях.

IX

Заобиколена от всички деца, изкъпани, с мокри глави, Даря Александровна, с кърпа на главата, наближаваше вече към къщи, когато кочияшът каза:

— Идва някакъв господин, май че е от Покровское. Даря Александровна погледна напред и се зарадва, като видя познатата фигура на идващия насреща им Левин, със сива шапка и сиво палто. Тя се радваше винаги когато го срещнеше, но сега й бе особено приятно, че той я вижда в цялата й слава. Никой по-добре от Левин не можеше да разбере нейното величие.

Когато я видя, той се озова пред една от картините на своя въображаем бъдещ семеен живот.

— Сякаш сте квачка, Даря Александровна.

— Ах, колко се радвам! — каза тя и му протегна ръка.

— Радвате се, а не се обаждате, че сте тук. При мене е брат ми. Получих писъмце от Стива, пише ми, че сте тук.

— От Стива ли? — учуди се Даря Александровна.

— Да, той ми пише, че сте тук, и смята, че ще ми позволите да ви помогна с нещо — каза Левин и като каза това, изведнъж се смути, прекъсна и мълчаливо продължи да върви край кабриолета, като късаше липови стръкчета и ги хапеше. Той се смути поради предположението, че на Даря Александровна няма да й е приятна помощта на чужд човек в една работа, която е трябвало да свърши мъжът й. И наистина на Даря Александровна не се харесваше тоя навик на Степан Аркадич да заангажирва чужди хора със семейните си работи. И тя веднага схвана, че Левин разбира това. И тъкмо за тая тънкост да разбира, за тая деликатност Даря Александровна обичаше Левин.

— То се знае — каза Левин, — аз разбрах, че искате само да ме видите и много се радвам. Разбира се, представям си, че за една градска домакиня като вас тук ще бъде трудно и ако ви потрябва нещо, аз съм цял на услугите ви.

— О, не! — каза Даря Александровна. — На първо време беше неудобно, но сега всичко се нареди отлично благодарение на старата ми бавачка — продължи тя, като посочи Матрьона Филимоновна, която разбра, че говорят за нея и весело и дружелюбно се усмихна на Левин. Тя го познаваше и знаеше, че той е добър кандидат за младата и господарка и желаеше работата да се нареди.

— Заповядайте, качете се, ще ви направим място в колата — каза му тя.

— Не, аз ще се разходя. Деца, кой ще дойде да се надпреварваме с конете?

Децата познаваха много малко Левин, не си спомняха кога са го виждали, но не проявяваха към него окова странно чувство на срамежливост и отврата, което децата така често изпитват към възрастните неискрени хора и за което така често и зле си изпащат. Лицемерието във всяко отношение може да измами и най-умния, проницателен човек; но колкото и изкусно да се прикрива то, дори най-ограниченото дете го открива и се отвращава от него. Каквито и недостатъци да имаше Левин, у него нямаше дори признак на лицемерие и затова децата проявиха към него същото дружелюбие, каквото бяха прочели и по лицето на майка си. На неговата покана двете най-големи веднага скочиха и хукнаха заедно с него също така просто, както биха тичали с бавачката, с мис Гул или с майка си. Лили също се замоли да я пуснат при него и майка й му я подаде; той я сложи на рамото си и затича с нея.

— Не се бойте, не се бойте, Даря Александровна — каза той, като се усмихваше весело на майката, — няма да я ударя, нито ще я изтърва.

И като наблюдаваше сръчните му, силни, предпазливо грижливи и твърде напрегнати движения, майката се успокои и весело и одобрително му се усмихваше.

Тук, на село, с децата и със симпатичната му Даря Александровна, Левин изпадна в онова детски весело настроение, което често го обземаше и което Даря Александровна особено обичаше у него. Тичайки с децата, той ги учеше на гимнастика, разсмиваше мис Гул с лошия си английски език и разправяше на Даря Александровна за заниманията си на село.

След обеда, седнала с него сама на балкона, Даря Александровна заприказва за Кити.

— Знаете ли? Кити ще дойде тук и ще прекара лятото, заедно с мене.

— Наистина ли? — попита той пламнал и веднага, за да промени разговора, каза: — Значи, да ви изпратя две крави? Щом искате да плащате, ще ми платите по пет рубли на месец, ако не ви е съвестно.

— Не, благодаря. Ние се оправихме вече.

— Добре, тогава ще прегледам вашите крави и ако ми позволите, ще наредя как да ги хранят. Цялата работа е в храненето.

И само за да отплесне разговора, Левин изложи на Даря Александровна една теория за млечното стопанство, която се състоеше в това, че кравата е само машина за преработване на кърмата в мляко и т.н.

Той говореше тия работи и страстно желаеше да чуе подробности за Кити, но същевременно се страхуваше от това. Страх го беше да не би да си развали спокойствието, което бе постигнал с такава мъка.

— Да, но за всичко това трябва да се следи, а кой ще прави това? — неохотно отвърна Даря Александровна.

Благодарение на Матрьона Филимоновна сега тя бе уредила така добре стопанството, че не й се искаше да променя нищо в него; пък и не вярваше в Левиновите познания по селско стопанство. Схващанията му, че кравата била машина за правене на мляко, й се виждаха подозрителни. Струваше й се, че такива разсъждения могат само да попречат на едно стопанство. Всичко това й се виждаше много по-просто: трябва само, както обясняваше Матрьона Филимоновна, да се дава повече кърма и вода на Пъструшка и Белка, а освен това готвачът да не изнася помията от кухнята за кравата на перачката. Това бе ясно. А разсъжденията му за брашнената и тревна кърма бяха съмнителни и неясни. И главно, искаше й се да говори за Кити.

X

— Кити ми пише, че желае само уединение и спокойствие — каза Доли след настъпилото мълчание.

— А със здравето по-добре ли е? — с вълнение попита Левин.

— Слава Богу, поправила се е напълно. Никога не съм вярвала, че тя има гръдна болест.

— Ах, много се радвам! — каза Левин и Доли долови нещо трогателно, безпомощно на лицето му, когато той каза това и мълчаливо я погледна.

— Слушайте, Константин Дмитрич — каза Даря Александровна, като се усмихваше със своята добра и донейде иронична усмивка, — защо се сърдите на Кити?

— Аз ли? Не й се сърдя — каза Левин.

— Не, сърдите й се. Защо, когато бяхте в Москва, не дойдохте нито у нас, нито у тях?

— Даря Александровна — каза той и се изчерви чак до корените на косите си, — аз дори се чудя, че с вашата доброта вие не схващате това. Как не ви е просто жал за мене, когато знаете, че…

— Какво да зная?

— Че аз направих предложение и че получих отказ — рече Левин и цялата оная нежност, която само преди миг той чувствуваше към Кити, се смени в душата му с чувство на злоба за обидата.

— Но защо мислите, че зная?

— Защото всички знаят това.

— Тук вече се лъжете; аз не знаех, макар че се досещах.

— А! Но сега вече знаете.

— Аз знаех само, че е имало нещо, но какво, никога не можах да науча от Кити. Виждах само, че е имало нещо, което ужасно я измъчваше, и че тя ме молеше да не говорим никога за това. А щом не го е казала на мен, не го е казала никому. Но какво е станало? Кажете ми.

— Аз ви казах какво стана.

— Кога?

— Когато бях дошъл последния път у вас.

— Знаете ли какво ще ви кажа — рече Даря Александровна, — мене ми е много, много жал за нея. Вие страдате само от гордост…

— Може би — каза Левин, — но…

Тя го прекъсна:

— Но за нея, горката, ми е много, много жал. Сега разбирам всичко.

— Е, Даря Александровна, ще ме извините — каза той и стана. — Сбогом! Даря Александровна, довиждане.

— Не, чакайте — каза тя и го улови за ръкава. — Почакайте, седнете.

— Моля ви се, моля ви се, да не говорим за това — каза той, като сядаше и същевременно чувствуваше, че в сърцето му се надига и пърха надеждата, която му се струваше вече погребана.

— Ако не ви обичах — каза Даря Александровна и в очите й бликнаха сълзи, — ако не ви познавах, както ви познавам…

Чувството, което изглеждаше мъртво, все повече и повече оживяваше, надигаше се и завладяваше сърцето на Левин.

— Да, сега разбрах всичко — продължи Даря Александровна. — Вие не можете да разберете това; на вас мъжете, които сте свободни и можете да избирате, е винаги ясно кого обичате. Но едно момиче, което е в очакване, с тоя женски, момински срам, едно момиче, което вижда вас, мъжете, отдалеко и приема всичко на доверие — това момиче има и може да има такова чувство, че не знае кого обича и не знае какво да каже.

— Да, щом сърцето не говори…

— Не, сърцето говори, но помислете си: вие, мъжете, оглеждате момичето, ходите у дома му, сближавате се, наблюдавате и изчаквате дали ще намерите това, което ви харесва, и след това, когато сте убедени, че обичате, правите предложение…

— Е, това не е съвсем така.

— Все едно, вие правите предложение, когато любовта ви е назряла или когато между две избранички сте предпочели едната. А момичето не го питат. Искат то самото да избира, но то не може да избере и само отговаря „да“ и „не“.

„Да, изборът между мене и Вронски“ — помисли Левин и оживелият в душата му мъртвец отново умря и мъчително притискаше сърцето му.

— Даря Александровна — каза той, — така се избира рокля или някоя покупка, но не и любовта. Изборът е направен, и толкова по-добре… И връщане не може да има.

— Ах, тая гордост! — каза Даря Александровна, сякаш го презираше за това низко чувство в сравнение с онова друго чувство, което познават само жените. — Когато вие сте правили предложение на Кити, тя е била именно в това положение, че не е могла да отговори. Тя се е колебаела. Колебаела се е: вие или Вронски. Него тя виждаше всеки ден, а вас не бе виждала отдавна. Да предположим, ако тя бе по-възрастна — например аз на нейно място никак не бих се колебала. Той ми е бил винаги противен, и така се и свърши.

Левин си спомни отговора на Кити. Тя му бе казала: Не, това не може да стане…

— Даря Александровна — сухо каза той, — аз ценя доверието ви в мене; мисля, че се лъжете. Дали съм прав, или не, но тая гордост, която вие презирате, е причина всяка мисъл за Катерина Александровна да е невъзможна за мене — разбирате ли, съвсем невъзможна.

— Ще ви кажа само още едно, вие разбирате, че говоря за сестра си, която обичам както децата си. Не казвам, че тя може да ви е обичала, но исках само да ви кажа, че отказът й в оня миг не доказва нищо.

— Не зная! — рече Левин, като скочи. — Ако знаехте каква болка ми причинявате! Все едно, ако бе умряло някое от децата ви и седнеха да ви казват: то щеше да стане такова и такова и можеше да живее, и щяхте да му се радвате. А то е умряло, умряло, умряло…

— Колко сте смешен! — каза Даря Александровна с тъжна усмивка въпреки вълнението на Левин. — Да, сега всичко разбирам — умислено продължи тя. — Значи, когато пристигне Кити, вие няма да дойдете у нас?

— Не, няма да дойда. Разбира се, няма да отбягвам Катерина Александровна, но където мога, ще се помъча да я избавя от неприятното си присъствие.

— Много, много сте смешен — повтори Даря Александровна, като се взираше с нежност в лицето му. — Е, добре, все едно, че нищо не сме говорили за това. Защо дойде, Таня? — попита на френски Даря Александровна влязлата си дъщеря.

— Къде ми е лопатката, мамо?

— Аз ти говоря на френски и ти ми отговори така. Момиченцето искаше да каже, но бе забравило как с лопатка на френски; майката му подсказа и след това пак на френски му каза къде да търси лопатката. И това се видя неприятно на Левин.

Сега всичко в къщата на Даря Александровна и у децата й му се виждаше съвсем не така мило, както по-рано.

„И защо говори на френски с децата? — помисли той. — Колко неестествено и фалшиво е това! Дори децата го чувствуват. Ще ги научи френски, а ще ги отучи от искреност“ — мислеше той, без да знае, че Даря Александровна бе обмислила това вече двадесет пъти и все пак бе сметнала за необходимо да учи децата си по тоя начин, макар и в ущърб на искреността.

— Но къде ще ходите? Поседете.

Левин остана до чая, но всичката му веселост, бе изчезнала и му беше неловко.

След чая той излезе в антрето, за да каже да докарат колата, и когато се върна, завари Даря Александровна развълнувана, с разстроено лице и със сълзи на очи.

Докато Левин излизаше, на Даря Александровна се случи едно ужасно събитие, което изведнъж разруши цялото й днешно щастие и гордостта й с децата. Гриша и Таня се сбиха за една топка; като чу вик в детската стая, Даря Александровна изтича и ги завари в страшно положение. Таня дърпаше Гриша за косата, а той с изкривено от злоба лице я биеше с юмруци, дето завърне. Когато Даря Александровна видя това, нещо се скъса в сърцето й. Над живота й сякаш се спусна мрак: тя разбра, че тия нейни деца, с които се гордееше така много, бяха не само най-обикновени, но дори не добри, лошо възпитани, с груби, зверски наклонности, зли деца.

Тя не можеше да говори и мисли за нищо друго и не можеше да не разправи за нещастието си на Левин.

Левин видя, че тя е нещастна и се помъчи да я утеши, като казваше, че това не значи нищо лошо, че всички деца се бият; но като казваше това, в душата си Левин си мислеше: „Не, аз няма да се превземам и да говоря на френски с децата си, но моите деца няма да бъдат такива; трябва само да не се развалят, да не се осакатяват децата и те ще бъдат прелестни. Да, моите деца няма да бъдат такива.“

Той се сбогува и си замина и тя не го задържаше вече.

XI

В средата на юли при Левин дойде кметът от сестриното му село, което се намираше на двадесет версти от Покровское, с отчет за хода на работите и за коситбата. Главният доход от имението на сестра му беше от напояваните ливади. През миналите години селяните откупуваха ливадите по двадесет рубли десетината. Когато Левин започна да управлява имението, той прегледа ливадите, видя, че те струват повече и определи по двадесет и пет рубли на десетина. Селяните не дадоха тая цена и както подозираше Левин, разубедиха и другите купувачи. Тогава той сам отиде там и нареди да косят ливадите отчасти с надничари, отчасти на изполица. Местните селяни пречеха с всички средства на това нововъведение, но работата тръгна и още първата година от ливадите получиха почти двоен доход. На третата и миналата година продължи същото противодействие от страна на селяните и коситбата ставаше пак по същия начин. Тая година селяните бяха пренаели всички ливади и сега кметът дойде да съобщи, че сеното е прибрано и че опасявайки се от дъжд, той извикал писаря от канцеларията, пред него разделил сеното и направил вече единадесет купи за господаря. От неопределените отговори на въпроса колко сено е прибрано от главната ливада, от бързината, с която кметът разделил сеното, без да пита, и изобщо от тона на тоя селянин Левин разбра, че в тая подялба на сеното има нещо нечисто и реши да отиде сам да провери работата.

Като пристигна по обед в селото и остави коня си у един старец, негов приятел, мъж на братовата му кърмачка, Левин отиде при стареца на пчелина, за да научи от него подробности по прибирането на сеното. Приказливият благообразен старец Парменич посрещна радостно Левин, показа му цялото си стопанство, разправи му всички подробности за пчелите и за тазгодишното им роене, но на въпросите му за коситбата отговаряше неопределено и неохотно. Това затвърди още повече предположенията на Левин. Той отиде на ливадата и прегледа купите. В купите не можеше да има по петдесет коли и за да изобличи селяните, Левин нареди веднага да извикат колите, които са возили сеното, да вдигнат една купа и да я откарат в плевнята. Купата излезе само тридесет и две коли. Въпреки уверенията на кмета, че отначало сеното е било неулегнало, а сега в купите се е слегнало, и въпреки клетвите му, че всичко е било направено честно, Левин настояваше на своето, че са делили сеното без негово нареждане и затова той не може да приеме това сено за по петдесет коли в купа. След дълги спорове работата се разреши така: селяните да приемат за своя сметка тия единадесет купи, като се смята всяка купа по петдесет коли, а за дела на господаря да направят нови купи. Тия преговори и деленето на купите продължиха до пладне. Когато бе поделено и последното сено, Левин възложи на писаря да наблюдава по-нататък, а той седна върху една купа, отбелязана с ракитов прът, и се залюбува на гъмжащата от хора ливада.

Пред него, в завоя на реката отвъд блатото, подвиквайки весело със звънливите си гласове, се движеше пъстра, върволица жени и от разпластеното сено по светлозелената морава бързо се проточваха сиви лъкатушни редове. След жените вървяха селяни с вили и от редовете израстваха широки, високи и закръглени купи. Вляво по окосената вече ливада трополяха талиги и купите, подавани на грамадни навиляци, изчезваха една след друга и на тяхно място се издигаха, нависнали над задниците на конете, тежки коли с дъхаво сено.

— Да го приберем, докато е хубаво времето! Ама че сено ще бъде! — каза един старец, който седна до Левин. — Ме сено, а чай! Виж как го прибират, сякаш патета кълват зърна! — прибави той, като сочеше струпваните купи. — От обед превозиха вече половината.

— Последната ли е, а? — извика той на момъка, който, изправен отпред на колата, мина край тях, като размахваше краищата на конопените поводи.

— Последната, татко! — викна момъкът, като задържаше коня, и усмихнат се озърна към веселата, също усмихната румена жена, която седеше в колата, и подкара по-нататък.

— Кой е тоя? Твой син ли? — попита Левин.

— По-малкият ми — с ласкава усмивка каза старецът.

— Какъв юнак!

— Бива си го.

— Женен ли е вече?

— Трета година кара от Филипови пости.

— А има ли деца?

— Какви ти деца! Цяла година не разбираше нищо, пък и се срамуваше — отвърна старецът. — Ама че сено! Същински чай! — повтори той, за да промени разговора.

Левин се загледа внимателно към Ванка Парменов и жена му. Те товареха сено близо до него. Иван Парменов се бе изправил на колата, поемаше, разстилаше и газеше грамадните навиляци сено, които отначало с наръчи, а след това с вила сръчно му подаваше младата му хубавица-стопанка. Младата жена работеше леко, весело и сръчно. Едрото, слегнало се сено не се набождаше изведнъж на вилата. Отначало тя го оправяше, пъхваше вилата, след това с пъргаво и бързо движение го налягаше с цялата тежест на тялото си и веднага прегъваше препасаната си с червен пояс снага, изправяше се и като издаваше напред пълните си гърди изпод бялата престилка, сръчно улавяше вилата с ръце и мяташе навиляка високо на колата. Иван, който явно се мъчеше да й спести всяка минута излишен труд, широко разтворил ръце, бързо подхващаше подадения му наръч и го разстилаше на колата.

След като подаде и последното сено с греблото, жената отърси посипаното по врата й дребно сено, оправи килнатата над бялото й незагоряло чело червена кърпа и се пъхна под талигата да овърже сеното. Иван я учеше как да върже въжето за лисиците на колата и високо се разсмя на нещо, казано от нея. В израза и на двете лица се четеше силна, млада, наскоро пробудила се любов.

XII

Колата бе овързана. Иван скочи и поведе за повода добрия, охранен кон. Жената метна греблото на колата и размахвайки ръце, с бодри крачки тръгна към събралите се като на хоро жени. Иван изкара колата на пътя и се нареди зад другите коли. Жените, с гребла на раменете, грейнали в ярки цветове, със звънливи, весели гласове тръгнаха след колите. Един груб, див женски глас запя песен и когато стигна до припева, дружно, в един глас, подеха пак отначало същата песен петдесетина различни, груби и тънки, здрави гласове.

Жените с песен наближаваха до Левин и нему се стори, че над главата му се спуща облак с гръм от веселба. Облакът се надвеси, обгърна и него, и купата, на която той лежеше, и другите купи, и колите, и цялата ливада е далечното поле — всичко се раздвижи и разлюля под размерите на тая дива весела песен с подвиквания, подсвирквания и икания. Левин завидя на тая здрава веселба, искаше му се да вземе участие в израза на тая радост от живота. Но той не можеше да направи нищо и трябваше да лежи, да гледа и да слуша. Когато пеещият народ се скри от погледа и от слуха му, обхвана го тежко чувство на тъга за неговата самотност, за телесната му празнота и за неговата враждебност към тези свят.

Някои от същите ония селяни, които най-много се караха с него за сеното, ония, които той бе обидил или които искаха да го измамят, същите тия селяни весело го поздравяваха и очевидно нямаха и не можеха да имат никакво лошо чувство към него и не само никак не се разкайваха, но дори не си спомняха, че са искали да го измамят. Всичко това бе потънало в морето на веселия общ труд. Бог е дал деня, Бог е дал и силите за работа. И денят, и силите са посветени на труда и наградата е в самия него. А за кого е трудът? Какви ще бъдат плодовете от труда? Това са странични и нищожни съображения.

Левин често се любуваше на тоя живот, често изпитваше чувство на завист към хората, които живеят такъв живот, но днес за пръв път, и особено под впечатлението на онова, което бе видял в отношенията на Иван Парменов към младата му жена, му мина ясно мисълта, че от него зависи да замени така тягостния, празен, изкуствен и себичен живот, който той живееше, с тоя трудов, чист и общ прелестен живот.

Старецът, който седеше до него, отдавна вече си бе отишъл; всички хора се разотидоха. Близките се прибраха по домовете си, а далечните се бяха събрали да вечерят и нощуват в ливадата. Незабелязван от другите, Левин продължаваше да лежи на купата и да гледа, да слуша и да мисли. Тия, които останаха да нощуват в ливадата, не спаха почти през цялата къса лятна нощ. Отначало се чуваше общ весел говор и смях през време на вечерята, а след това пак песни и смехове.

Целият дълъг трудов ден не бе оставил у тия хора други следи освен веселост. Преди зазоряване всичко утихна. Чуваха се само нощните звуци на немлъкващите в блатото жаби и на конете, които пръхтяха по ливадата сред надигналата се преди зори мъгла. Когато се опомни, Левин стана от купата, погледна звездите и разбра, че нощта е минала.

„Но какво да направя аз? Как да го направя?“ — каза си той, като се стараеше да изрази за себе си всичко онова, което бе премислил и преживял през тая къса нощ. Всичко, което бе премислил и преживял, се разделяше в три различни насоки на мисълта. Първото бе отричане от досегашния му живот, от безполезните знания, от ненужното за нищо образование. Това отричане му доставяше наслада и беше лесно и просто за него. Другите мисли и представи се отнасяха до оня живот, който той искаше да живее сега. Чувствуваше ясно простотата, чистотата и законността на тоя живот и беше убеден, че ще намери в него онова удовлетворение, успокоение и достойнство, чието отсъствие така болезнено чувствуваше. Но третият ред мисли се въртеше около въпроса как да се направи тоя преход от стария живот към новия. И тук той не виждаше нищо ясно. „Да имам жена? Да имам работа и необходимост от работа? Да напусна Покровское? Да си купя земя? Да се присъединя към обществото. Да се оженя за някоя селянка? Но как да направя това? — отново се питаше той и не намираше отговор. — Впрочем аз не съм спал цяла нощ и затова не мога да си дам ясна сметка — каза си той. — После ще си уясня всичко. Едно е сигурно — че тая нощ реши съдбата ми. Всички мои по-раншни мечти за семеен живот са глупости, не са онова, което е необходимо — каза си той. — Всичко е много по-просто и по-хубаво…“

„Колко е красиво! — помисли си той, като наблюдаваше една странна, сякаш седефена раковина от бели къдрави облачета, която се беше спряла точно над главата му сред небето. — Колко хубаво е всичко в тая прелестна нощ! И кога е успяла да се образува тая раковина? Преди малко гледах небето, но там нямаше нищо — само две бели ивици. Да, ето така незабелязано се измениха и моите възгледи за живота!“

Той излезе от ливадата и тръгна по шосето към селото. Подухваше ветрец и стана сиво, мрачно. Настъпи минутна мрачина, която обикновено предшествува разсъмването, пълната победа на светлината над тъмнината.

Като се свиваше от студа, Левин вървеше бързо и гледаше в земята. „Какво е това? Някой пътува с кола“ — помисли той, като чу звънчета, и вдигна глава. На четиридесет крачки от него, насреща му, по същото това гладко шосе, по което вървеше той, се движеше карета с четири коня, с куфари. Процепните коне се отклоняваха от коловозите и се притискаха към процепа, но сръчният колар, който седеше ребром на капрата, ги насочваше по пътя, така че колелата се търкаляха по гладкото.

Левин обърна внимание само на това и без да мисли кои може да са пътниците, разсеяно погледна в каретата.

В ъгъла на каретата дремеше една бабичка, а до прозореца седеше младо момиче, което, изглежда, току-що се бе събудило и държеше с две ръце панделките на бялата си шапчица. Светло и замислено, изпълнено цяло с един изящен и сложен вътрешен живот, чужд на Левин, момичето гледаше над главата му зарята на изгрева.

В същия миг, когато това видение вече изчезваше, две правдиви очи го погледнаха. Момичето го позна и радостно учудване озари лицето му.

Той не можеше да се излъже. Нямаше в света други като тия очи. В света имаше само едно същество, което съсредоточаваше за него цялата светлина и смисъла на живота. Това беше тя. Беше Кити. Той разбра, че тя пътува от близката железопътна гара за Ергушово. И всичко онова, което бе вълнувало Левин през тая безсънна нощ, всички решения, които бе взел — всичко изведнъж изчезна. Той с отврата си спомни своите мечти да се ожени за селянка. Само там, в тая бързо отдалечаваща се и отминала от другата страна на пътя карета, само там имаше възможност да се разреши загадката на живота му, която в последно време го потискаше така мъчително.

Тя не погледна повече. Престана да се чува скърцането на ресорите, едва се чуваха и звънчетата. Лаенето на кучетата показваше, че каретата е отминала и селото — и наоколо пак останаха пустите поля, селото отпред и той, самотен и чужд на всичко, самотно закрачил по безлюдното шосе.

Той погледна към небето, като се надяваше да види там оная раковина, на която се бе любувал и която олицетворяваше за него целия ход на мислите и чувствата му през тая нощ. На небето вече нямаше нищо, което да прилича на раковина. Там, в недосегаемата висина, бе станала вече тайнствена промяна. Нямаше и следа от раковина, а имаше един равен, разстлан по цялата половина на небето килим от все намаляващи и намаляващи къдрави облачета. Небето посиня и просия и със същата нежност, но и със същата недосегаемост отговаряше на питащия му поглед.

„Не — каза си той, — колкото и да е хубав тоя прост и трудов живот, не мога да се върна към него. Аз обичам нея.“

XIII

Никой, освен най-близките хора на Алексей Александрович, не знаеше, че тоя наглед студен и разсъдлив човек имаше една слабост, която противоречеше на общото устройство на характера му. Алексей Александрович не можеше равнодушно да слуша плач и да вижда сълзи в очите на дете или жена. Сълзите го довеждаха в състояние на смущение и той изгубваше напълно способност да съобразява. Управителят на канцеларията му и секретарят знаеха това и предупреждаваха посетителките да не плачат никак, ако не искат да попречат на работата си. „Ще се разсърди и няма да ви слуша“ — казваха те. И действително в такива случаи душевното разстройство, което сълзите причиняваха на Алексей Александрович, се изразяваше в прибързан гняв. „Не мога, не мога да направя нищо. Моля, излезте!“ — обикновено викаше той в такива случаи.

Когато на връщане от конните надбягвания Ана му каза за отношенията си с Вронски и веднага след това закри лицето си с ръце и заплака, Алексей Александрович, въпреки породилата се в него злоба към нея, почувствува същевременно прилив на онова душевно разстройство, каквото винаги му причиняваха сълзите. Понеже знаеше това и знаеше, че в тоя миг всяка изява на чувствата му би била в противоречие с положението, той гледаше да задуши в себе си всяка проява на живот и затова не се помръдваше и не я поглеждаше. Тъкмо на това се дължеше странният мъртвешки израз на лицето му, който така много порази Ана.

Когато стигнаха пред къщи, той й помогна да слезе от каретата и като направи усилие над себе си, с обикновената си учтивост се сбогува с нея и произнесе ония думи, които с нищо не го обвързваха; той каза, че утре ще й съобщи решението си.

Думите на жена му, които потвърдиха неговите най-лоши съмнения, му причиниха жестока болка в сърцето. Тая болка се засили и от странното чувство на физическа жалост към нея, каквато събудиха в него сълзите й. Но след като остана сам в каретата, за свое учудване и радост Алексей Александрович почувствува пълно освобождение както от тая жалост, така и от съмненията и страданията на ревността, които напоследък го измъчваха.

Той изпитваше чувството на човек, извадил зъб, който дълго време го е болял. След страшната болка и усещането на нещо огромно, по-голямо дори от главата, изтръгващо се от челюстта, болният, който още не може да повярва в щастието си, изведнъж усеща, че не съществува вече онова, което толкова дълго е тровило живота му и е приковавало цялото му внимание, и че той отново може да живее, да мисли и да се интересува не само от зъба си. Тъкмо това чувство изпита Алексей Александрович.

Болката беше странна и страшна, но бе минала вече; той чувствуваше, че може отново да живее и да мисли не само за жена си.

„Без чест, без сърне, без религия, покварена жена! Винаги съм знаел и виждал това, макар че от съжаление към нея се мъчех да се заблуждавам“ — каза си той. И наистина му се струваше, че винаги е виждал това; припомняше си подробностите от миналия им живот, които по-рано не му се виждаха нещо лошо — сега тия подробности показваха ясно, че тя винаги е била покварена. „Сбърках, дето свързах живота си с нея; но в моята грешка няма нищо лошо и затова не мога да бъда нещастен. Не аз съм виновен — каза си той, — а тя. Но аз нямам нищо общо с нея. Тя не съществува за мене…“

Всичко, което може да постигне нея и сипя й, към когото, също както и към нея, чувствата му бяха се променили, престана да го занимава. Онова, което го занимаваше сега, беше само въпросът как по най-добър, по най-приличен, по най-удобен за себе си и поради това най-справедлив начин да се отърси от калта, с която тя бе го опръскала при падането си, и да продължи да върви по своя път на деен, честен и полезен живот.

„Аз не мога да бъда нещастен, задето една окаяна жена е направила престъпление; трябва само да намеря най-добрия изход от това тежко положение, в което тя ме поставя. И ще го намеря — говореше си той, като се мръщеше все повече и повече. — Не съм първият, не съм и последният.“ И покрай примерите от историята, начело с пресния в паметта на всички пример с Хубавата Елена на Менелай, цяла редица случаи от изневери на съвременни жени към мъжете им във висшето общество изникна във въображението на Алексей Александрович. „Дарялов, Полтавски, княз Карибанов, граф Паскудин, Драм… Да, и Драм… такъв честен, делови човек… Семьонов, Чагин, Сигонин — припомняше си Алексей Александрович. — Да предположим, че някакъв неразумен ridicule37 пада върху тия хора, но аз никога не съм виждал в това нищо друго освен нещастие и винаги съм му съчувствувал“ — каза си Алексей Александрович, макар че това не беше истина, понеже той никога не съчувствуваше на такива нещастия, а толкова по-високо ценеше себе си, колкото по-чести бяха примерите с жени, които изневеряват на мъжете си. „Това е нещастие, което може да постигне всекиго. Това нещастие постигна и мене. Въпросът е само как най-добре да понеса това положение.“ И той започна да прехвърля през ума си подробно начините, по които постъпваха хора, намиращи се в същото положение като него.

„Дарялов се би на дуел…“

На младини дуелът особено занимаваше мисълта на Алексей Александрович тъкмо защото беше физически плах човек и добре знаеше това. Алексей Александрович не можеше без ужас да помисли за пистолета, насочен към него, и никога през живота си не бе си служил с никакво оръжие. Тоя ужас от млади години често го караше да мисли за дуела и да се поставя в положение, при което може да потрябва да излага живота си на опасност. След като достигна успех и твърдо положение в живота, той забрави за това чувство; но навикът на чувството надделя и страхът да не го помислят страхлив и сега се оказа толкова силен, че Алексей Александрович дълго и всестранно обмисляше и мислено допущаше въпроса за един дуел, макар и да знаеше предварително, че в никакъв случай не ще се бие.

„Без съмнение нашето общество е още така диво (не е както в Англия), че мнозина — а в числото на тия мнозина бяха ония, за чието мнение Алексей Александрович особено държеше — ще погледнат на един дуел с добро око; но какъв ще бъде резултатът? Да предположим, че го извикам на дуел — продължи да мисли Алексей Александрович и като си представи живо нощта, която ще прекара след извикването на дуел, и пистолета, насочен към него, той изтръпна и разбра, че никога няма да направи това, — да предположим, че го извикам на дуел. Да предположим, че ще ме научат — продължи да мисли той, — ще ме поставят, аз ще дръпна спусъка — каза си той, като затвори очи — и се окаже, че съм го убил — каза си Алексей Александрович и разтърси глава, за да отпъди тия глупави мисли. — Какъв смисъл има убийството на един човек, за да определя отношението си към престъпната жена и сина си? Точно така аз трябва да реша какво трябва да правя с нея. Но което е още по-вероятно и което сигурно ще стане — аз ще бъда убит или ранен. Аз, невинният човек, жертвата — убит или ранен. Още по-безсмислено. Но нещо повече: извикването на дуел от моя страна ще бъде нечестна постъпка. Нима не зная предварително, че моите приятели никога няма да ме оставят да се дуелирам — няма да допуснат животът на един държавник, нужен на Русия, да бъде изложен на опасност? Какво ще стане тогава? Ще излезе, че аз, знаейки предварително, че работата никога няма да стигне до опасност, съм искал с това извикване на дуел само да си придам някакъв лъжлив блясък. Това е нечестно, това е фалшиво, това е заблуждаване на другите и на самия себе си. Дуелът е немислим и никой не го очаква от мене. Моята цел е да запазя репутацията си, която ми трябва, за да продължа безпрепятствено дейността си.“ Служебната дейност, която и по-рано в очите на Алексей Александрович имаше голямо значение, сега му се видя особено значителна.

След като обсъди и отхвърли мисълта за дуел, Алексей Александрович се обърна към развода — другия изход, който бяха избрали някои от ония мъже, за които той си спомни. Като прехвърляше в паметта си всички известни случаи на разводи (такива имаше твърде много в най-висшето общество, което той добре познаваше), Алексей Александрович не намери нито един, дето целта на развода да е била същата, която имаше той. Във всички тия случаи мъжът отстъпваше или продаваше невярната си жена и тъкмо оная страна, която поради виновността си нямаше право да встъпва в брак, завързваше измислени, мнимо узаконени отношения с новия съпруг. А при своя случай. Алексей Александрович виждаше, че не може да се постигне законен развод, сиреч такъв развод, при който да бъде отхвърлена само виновната жена. Той виждаше, че сложните условия на живота, в които се намираше, не допущат възможността от ония груби доказателства, които законът изисква, за да докаже престъпността на жената; виждаше, че дори и да има такива доказателства, известна изтънченост на тоя живот не допуша прилагането им, че прилагането на такива доказателства би унизило пред общественото мнение повече него, отколкото нея.

Опитът за развод можеше да доведе само до скандален процес, който би бил добре дошъл за враговете му, за да оклеветят и злепоставят високото му положение в обществото. А главната цел — да се изясни положението с най-малко разстройство — не се постигаше и чрез развод. Освен това при един развод, дори при опит за развод, очевидно жената скъсва отношенията си с мъжа и се свързва с любовника си. А в душата на Алексей Александрович, въпреки неговото вече пълно, както му се струваше, презрително равнодушие към жена му, оставаше към нея едно чувство — нежелание тя да може да се свърже безпрепятствено с Вронски и по тоя начин престъплението й да бъде от полза за нея. Дори мисълта за това така много раздразни Алексей Александрович, че само като си представи това, той простена от вътрешна болка, повдигна се и промени мястото си в каретата и дълго след това, намръщен, увиваше с пухкавото одеяло зиморничавите си костеливи крака.

„Освен формалния развод бих могъл да постъпя и като Карибанов, Паскудин и добрия Драм, сиреч да се разделя с жена си“ — продължи да мисли той, след като се успокои; но и тая мярка имаше същите позорни неудобства както при развода и главно — също както формалният развод и това средство хвърляше жена му в прегръдките на Вронски. „Не, това е невъзможно, невъзможно! — заговори високо той, като започна пак да се загъва с одеялото. — Аз не мога да бъда нещастен, но и тя, и той не трябва да бъдат щастливи.“

Чувството на ревност, което го измъчваше през време на неизвестността, бе преминало оня миг, когато думите на жена му сякаш му измъкнаха с болка един зъб. Но това чувство се замени с друго: с желанието тя не само да не тържествува, но и да получи възмездие за престъплението си. Той не признаваше това чувство, но дълбоко в душата си искаше тя да пострада, задето бе нарушила спокойствието и честта му. И след като прехвърли отново през ума си условията на дуела, развода, раздялата и след като ги отхвърли отново, Алексей Александрович се убеди, че има само един изход — да я задържи при себе си, като скрие станалото от обществото, и като употреби всички зависещи от него средства, да прекрати връзките й и главно — това нещо той не искаше да признае дори пред себе си — да я накаже. „Трябва да обявя решението си, че след като съм обмислил тежкото положение, в което тя постави семейството, всеки друг изход ще бъде по-лош и за двете страни, отколкото запазването на външното status quo38, и че аз съм съгласен да спазвам това status quo, но при строгото условие и тя да изпълнява волята ми, сиреч да прекрати отношенията с любовника си.“ В подкрепа на това решение, когато то бе взето вече окончателно, на Алексей Александрович му хрумна още едно важно съображение. „Само при такова решение аз постъпвам и съгласно с религията — каза си той, — само при това решение не отблъсвам престъпната си жена, а й давам възможност да се поправи и дори — колкото и тежко да бъде за мене това — посвещавам част от силите си за поправянето и спасението й.“ Макар Алексей Александрович и да знаеше, че не може да има нравствено влияние върху жена си, че от целия тоя опит за нейното поправяне няма да излезе нищо освен лъжа; макар че, преживявайки тия тежки минути, той не бе помислил нито веднъж да търси ръководство от религията, сега, когато решението му съвпадаше с изискванията, както му се струваше, на религията, тая религиозна санкция на неговото решение му даваше пълно удовлетворение и донейде успокоение. Радостно му бе да мисли, че дори при един толкова важен случай в живота никой не ще бъде в състояние да каже, че не е постъпил съгласно с принципите на оная религия, чието знаме той винаги държеше високо сред общата студенина и равнодушие. Като обмисляше по-нататъшните подробности, Алексей Александрович не виждаше дори защо отношенията с жена му да не могат да си останат почти същите, както и по-рано. Несъмнено той никога не ще бъде в състояние да й възвърне уважението си; но нямаше и не можеше да има никакви причини да разваля живота си и да страда поради това, че тя е лоша и невярна жена. „Да, ще мине време, времето, което всичко изглажда, и ще се възстановят по-раншните отношения — каза си Алексей Александрович, — сиреч ще се възстановят в такава степен, че няма да чувствувам огорчения през целия си живот. Тя трябва да бъде нещастна, но аз не съм виновен и затова не мога да бъда нещастен.“

XIV

Когато наближи Петербург, Алексей Александрович не само се бе спрял напълно на това решение, но и състави в ума си писмото, което ще пише до жена си. Той влезе в стаята на вратаря, погледна писмата и книжата, донесени от министерството, и заповяда да ги внесат след него в кабинета.

— Днес няма да приемате никого — отговори той на въпроса на вратаря, като подчерта думите „няма да приемате“ с известно удоволствие, което беше признак на доброто му настроение.

В кабинета си Алексей Александрович мина два пъти насам-натам, спря се до грамадната си писмена маса, на която бяха вече запалени от влезлия преди него камериер шест свещи, изпука с пръстите си и седна, подреждайки писмените принадлежности. Той се облакъти на масата, наведе глава настрани, помисли един миг и започна да пише, без да спре нито секунда. Пишеше без обръщение и на френски, като си служеше с местоимението „вие“, което няма оня характер на студенина, какъвто има на руски език.

Той прочете писмото и остана доволен, особено от това, че се сети да приложи пари: нямаше ни жестока дума, ни укор, но нямаше и снизходителност. И главно — прехвърлен бе златен мост за връщане. След като сгъна писмото и го заглади с големия масивен нож от слонова кост и след като го сложи в плик заедно с парите, той позвъни с удоволствие, каквото винаги изпитваше, когато боравеше с хубаво подредените си писмени принадлежности.

— Ще го дадеш на куриера да го занесе утре на Ана Аркадиевна във вилата — каза той и стана.

— Слушам, ваше превъзходителство; да ви донеса ли чая в кабинета?

Алексей Александрович нареди да му донесат чая в кабинета и като си играеше с масивния нож, тръгна към креслото, до което бе приготвена лампа и една зачетена френска книга върху евгюбическите надписи. Над креслото висеше овален портрет на Ана в златна рамка, нарисуван прекрасно от един знаменит художник. Алексей Александрович го погледна. Непроницаемите очи го гледаха иронично и дръзко както през последната вечер на обяснението им. Непоносимо дръзко и предизвикателно подействуваха на Алексей Александрович отлично нарисуваните от художника черна дантела на главата, черни коси и прекрасна бяла ръка с отрупан с пръстени безимен пръст. Като погледа около минута портрета, Алексей Александрович изтръпна дотолкова, че устните му се разтрепериха и издадоха звука „брр“ и той се извърна. Бързо седна в креслото, разтвори книгата. Опита се да чете, но никак не можеше да възстанови в себе си предишния твърде жив интерес към евгюбическите надписи. Гледаше в книгата и мислеше за друго. Но не мислеше за жена си, а за едно изникнало напоследък усложнение в държавническата му дейност, което по това време съставяше главния интерес на службата му. Той чувствуваше, че по-дълбоко от когато и да било вниква сега в това усложнение и че в главата му се заражда — той можеше да каже това, без да се самоизмамва — една капитална мисъл, която трябва да оправи цялата тая работа, да го издигне в служебната му кариера, да обори враговете му и поради това да донесе твърде голяма полза на държавата. Още щом слугата му поднесе чая и излезе от стаята, Алексей Александрович стана и пристъпи до писмената си маса.

Премести в средата на масата чантата с текущите преписки, с едва доловима усмивка на самодоволство извади молив от стойката и се задълбочи в четене на поисканото от него сложно дело, което се отнасяше до предстоящото усложнение. Това усложнение беше следното. Особеността на Алексей Александрович като държавник, оная свойствена само нему характерна черта, каквато има всеки проспериращ чиновник и която заедно с упоритото му честолюбие, сдържаност, честност и самоувереност бе създала кариерата му, се състоеше в пренебрегване на канцеларската официалност, в съкращаване на преписките, в по възможност пряко отнасяне към живата работа и в икономия. А случи се, че в знаменитата комисия на 2 юни бе внесено делото за напояване на нивите в Зарайска губерния, което се намираше в министерството на Алексей Александрович и представляваше красноречив пример за безплодно пилеене на пари и за канцеларско отнасяне към работата. Алексей Александрович знаеше, че тая инициатива е справедлива. Делото за напояване на нивите в Зарайска губерния бе започнато от предшественика на предшественика на Алексей Александрович И наистина за тая работа бяха похарчени и се харчеха твърде много пари, и то съвсем непроизводително, и цялата работа очевидно не можеше да доведе до нищо. Като встъпи в длъжност, Алексей Александрович веднага разбра това и искаше да сложи ръка на тая работа; но на първо време, когато чувствуваше положението си още незатвърдено, той знаеше, че това ще бъде неблагоразумно, защото се засягаха твърде много интереси: а отпосле като се залови с други работи, той просто забрави за това дело. Както всички други работи, и то вървеше от само себе си, по силата на инерцията. (Много хора се хранеха от това дело, особено едно много нравствено и музикално семейство: всички дъщери свиреха на струнни инструменти. Алексей Александрович познаваше това семейство и беше кум на една от по-големите дъщери.) Възобновяването на това дело от едно враждебно министерство беше според Алексей Александрович нечестно, защото във всяко министерство има и други дела, които поради известно служебно приличие никой не възобновява. Но сега, щом като му хвърляха ръкавицата, той смело я поемаше и искаше да се назначи специална комисия, която да проучи и провери работите на комисията по напояване нивите в Зарайска губерния; но затова пък той не оставяше на мира тия господа. Поиска да се назначи и една специална комисия по делото за настаняване на малцинствата39. Въпросът за настаняване на малцинствата бе случайно повдигнат в комитета на 2 юни и бе подкрепен енергично от Алексей Александрович като въпрос, който не търпи отлагане поради плачевното състояние на малцинствата. В комитета този въпрос послужи като повод за препирня между няколко министерства. Министерството, което бе враждебно на Алексей Александрович, доказваше, че положението на малцинствата е твърде цветущо и че проектираното преустройство може да спре тяхното процъфтяване, а ако има нещо лошо, то е само защото министерството на Алексей Александрович не изпълнява предписаните от закона мерки. Сега Алексей Александрович имаше намерение да иска: първо, да се състави една нова комисия, на която да се възложи да изследва на място състоянието на малцинствата; второ, ако се окаже, че положението на малцинствата е наистина такова, каквото се рисува от намиращите се в ръцете на комитета официални данни, да бъде назначена още една, втора, научна комисия, за да изследва причините за това нерадостно положение на малцинствата от следните гледища: а) политическо, б) административно, в) икономическо, г) етнографско, д) материално и е) религиозно; трето, да се изискат от враждебното министерство сведения за ония мерки, които през последното десетилетие са били взети от това министерство, за да се премахнат неизгодните условия, в които днес се намират малцинствата; и най-после, четвърто, да се поиска от министерството обяснение защо, както личи от постъпилите в комитета сведения под № 17 015 и 18 308 от 5 декември 1863 и 7 юни 1864 г., то е действувало напълно противно на смисъла на основния и органически закон, т… параграф 18, и забележката към параграф 36. Руменина на оживление покри лицето на Алексей Александрович, когато той бързо резюмираше тия си мисли. След като изписа един лист, той стана, позвъни и предаде бележка за управителя на канцеларията, за да му дадат необходимите справки. Закрачи насам-натам из стаята, отново погледна портрета, намръщи се и се усмихна презрително. След като почете още от книгата за евгюбическите надписи и поднови интереса си към тях, в единадесет часа Алексей Александрович отиде да спи и когато, легнал в леглото, си спомни за станалото с жена му, то му се представи вече не в такава мрачна светлина.

XV

Макар Ана упорито и с озлобление да противоречеше на Вронски, когато той й казваше, че положението й е невъзможно и я убеждаваше да открие всичко на мъжа си, дълбоко в душата си тя смяташе положението си за лъжливо и нечестно и най-искрено желаеше да го промени. Когато се връщаше с мъжа си от надбягванията, в един миг на вълнение тя му откри всичко; въпреки болката, която изпита, беше доволна от това. След като се раздели с него, тя си казваше, че е доволна, че сега всичко ще се изясни и поне няма да има лъжа и измама. Струваше й се несъмнено, че сега положението й ще се определи завинаги. Това ново положение може да е лошо, но ще бъде определено, в него няма да има неясност и лъжа. Болката, която с признанието си тя бе причинила на себе си и на мъжа си, ще бъде възнаградена сега с това, че всичко ще стане ясно, мислеше тя. Същата нощ се срещна с Вронски, но не му каза какво бе станало между нея и мъжа й, макар че трябваше да му каже, за да се изясни положението.

На сутринта, когато се събуди, първото нещо, което си спомни, бяха думите, казани от нея на мъжа й, и тия думи й се сториха така ужасни, че тя не можеше да разбере сега как се е решила да изрече тия странни груби думи и не можеше да си представи какво ще излезе от всичко това. Но думите бяха казани и Алексей Александрович си отиде, без да каже нищо. „Видях се с Вронски и не му казах. Още същия миг, когато той си отиваше, исках да го върна и да му кажа, но се отказах, защото бе странно защо не му казах още първия миг. Защо исках да му кажа и не му казах?“ И в отговор на тоя въпрос буйна руменина от срам се разля по лицето й. Тя разбра кое я е спирало да направи това: разбра, че се е срамувала.

Положението и, което снощи й се струваше изяснено, сега изведнъж й се видя не само неизяснено, но и безизходно. Достраша я от позора, за който по-рано дори не мислеше. Само като си представяше какво може да направи мъжът й, обземаха я най-страшни мисли. През ума й минаваше, че ей сега ще дойде управителят и ще я изгони от къщи, че позорът й ще стане достояние на целия свят. Питаше се къде ще отиде, когато я изпъдят от къщи, и не намираш отговор.

Когато мислеше за Вронски, струваше й се, че той не я обича, че вече започва да му омръзва, че тя не може да му предложи себе си и затова чувствуваше враждебност към него. Струваше й се, че думите, които бе казала на мъжа си и които непрестанно повтаряше в ума си, ги е казала пред всички и всички са ги чули. Тя не можеше да се реши да погледне в очите ония, с които живееше. Не можеше да се реши да извика слугинята, а още по-малко да слезе в долния етаж и да види сина си и гувернантката.

Прислужницата, която отдавна вече се ослушваше до вратата, сама влезе в стаята й. Ана въпросително я погледна в очите и смутено се изчерви. Прислужницата се извини, като каза, че е влязла, защото й се сторило, че се звъни. Тя й донесе роклята и една бележка. Бележката беше от Бетси. Бетси й напомняше, че тая сутрин у дома й ще се съберат на крокет Лиза Меркалова и баронеса Щолц с поклонниците си Калужски и стареца Стремов. „Елате поне да погледате, от любопитство към нравите. Ще ви чакам“ — завършваше тя.

Ана прочете бележката и тежко въздъхна.

— Не ми трябва нищо, нищо — каза тя на Анушка, която разместваше стъкленичките и четчиците върху тоалетната й масичка. — Иди си, аз ще се облека ей сега и ще изляза. Не ми трябва нищо, нищо.

Анушка излезе, но Ана не започна да се облича, а седеше в същото положение, отпуснала глава и ръце, и от време на време потреперваше с цялото си тяло, сякаш искаше да направи някакво движение, да каже нещо, и пак утихваше. Тя повтаряше непрестанно: „Боже мой! Боже мой!“ Но нито „Боже“, нито „мой“ имаха някакъв смисъл за нея. Мисълта да търси помощ за положението си в религията, въпреки че никога не бе се съмнявала в религията, в която бе възпитана, беше за нея така чужда, както да търси помощ от самия Алексей Александрович. Тя предварително знаеше, че помощта на религията е възможна само при условие, че се отрече от онова, което беше за нея целият смисъл на живота. Не само й беше тежко, но започна да изпитва страх от това ново душевно състояние, което не би изпитвала никога. Чувствуваше, че в душата й всичко започва да се раздвоява, както понякога се раздвояват предметите пред уморените очи. Понякога не знаеше от какво се страхува и какво иска. Дали се страхува и желае това, което беше, или онова, което ще бъде, и какво именно иска — тя не знаеше.

„Ах, какво правя аз?“ — каза си тя, почувствувала изведнъж болка и от двете страни на главата. Когато се опомни, видя, че държи с две ръце косите си при слепите очи и ги стиска. Скочи и започна да крачи из стаята.

— Кафето е готово и мамзел и Серьожа чакат — каза Анушка, когато се върна пак и пак завари Ана в същото положение.

— Серьожа ли? Какво прави Серьожа? — изведнъж се оживи и попита Ана, като за пръв път през цялата сутрин си спомни за съществуването на сина си.

— Май се е провинил в нещо — усмихнато отвърна Анушка.

— В какво се е провинил?

— В ъгловата стая сте имали праскови; та, струва ми се, той изял една скришом.

Напомнянето за сина й изведнъж извади Ана от безизходното положение, в което се намираше. Тя си спомни за оная донейде искрена, макар и много преувеличена роля на майка, която живее за сина си, с каквато тя бе се нагърбила през последните години, и с радост почувствува, че в това състояние, в което се намира сега, тя има една държава, независима от положението, в което ще се озове спрямо мъжа си и спрямо Вронски. Тая държава е синът й. В каквото и положение да се озове, тя не може да остави сина си. Дори ако мъжът й я опозори и я изпъди, дори ако Вронски охладнее към нея и продължи да води свой независим живот (тя пак помисли с жлъч и укор за него), тя не може да остави екна си. Тя има цел в живота. И трябва да действува, да действува, за да си осигури това положение със сина, за да не й го отнемат. Дори трябва да действува по-бързо, докато не са й го отнели. Трябва да вземе сина си й да замине. Ето първото нещо, което трябва да направи сега. Тя трябва да се успокои и да излезе от това мъчително положение. Мисълта за пряката й работа, свързана със сина й, мисълта, че трябва веднага да замине някъде с него, й даде това успокоение.

Тя се облече бързо, слезе в долния етаж и с енергични крачки влезе в приемната, дето обикновено я чакаха кафето и Серьожа с гувернантката. Серьожа, цял в бяло, стоеше до масата под огледалото приведен, със склонена глава и с израз на напрегнато внимание, който тя познаваше и по който той приличаше на баща си, правеше нещо с донесените от него цветя.

Гувернантката имаше особено строг вид. Серьожа пронизително, както се случваше често с него, извика: „А, мамо!“ — и се спря нерешително: да отиде ли да я поздрави и да хвърли цветята, или да довърши венеца и да отиде с цветята.

Гувернантката поздрави и надълго и нашироко започна да разправя за направената от Серьожа пакост, но Ана не я слушаше; тя мислеше дали да вземе и нея със себе си. „Не, няма да я взема — реши тя. — Ще замина сама със сина си.“

— Да, това е много лошо — каза Ана, улови сина си за рамото, погледна го, но не със строг, а с плах поглед, който смути и зарадва момчето, и го целуна. — Оставете го с мене — каза тя на учудената гувернантка и без да пусне ръката на сина си, седна до масата, на която бе приготвено кафето.

— Мамо! Аз… аз… няма… — каза той, като се мъчеше да разбере от израза й какво го очаква за прасковата.

— Серьожа — каза тя, щом гувернантката излезе от стаята, — това е лошо, но вече няма да правиш така, нали? Обичаш ли ме?

Тя чувствуваше, че очите й се наливат със сълзи. „Нима мога да не го обичам? — казваше тя, като надничаше в изплашения му и едновременно зарадван поглед. — И нима той ще бъде на страната на баща си, за да ме накаже? Нима не ще се съжали над мене?“ Сълзите вече течаха по лицето й и за да ги скрие, тя изведнъж стана и почти изтича на терасата.

След буреносните дъждове през последните дни бе настъпило студено, ясно време. Въпреки яркото слънце, което се промъкваше през измитите листа, във въздуха беше хладно.

Тя потрепери и от студа, и от вътрешния ужас, които с нова сила я обгърнаха на чистия въздух.

— Иди, иди при Mariette — каза тя на Серьожа, който бе тръгнал подире й, и закрачи по сламената рогозка на терасата. „Нима те няма да ми простят, няма да разберат, че не можеше да бъде другояче?“ — каза си тя.

Когато се спря и погледна поклащащите се от вятъра върхове на трепетликата с измити, ярко блестящи на студеното слънце листа, тя разбра, че няма да й простят, че сега всичко и всички ще бъдат безмилостни към нея, както това небе, както тая зеленина. И отново почувствува, че в душата й нещо започва да се раздвоява. „Не трябва, не трябва да мисля — каза си тя. — Трябва да се стягам за път. Къде? Кога? Кого да взема със себе си? Да, с вечерния влак, за Москва. Анушка и Серьожа и само най-необходимите неща. Но преди това трябва да пиша и на двамата.“ Тя бързо влезе в къщи, в кабинета си, седна до масата и писа до мъжа си:

Дотук тя пишеше бързо и естествено, но апелът към великодушието му, което тя не признаваше у него, и необходимостта да завърши писмото си с нещо трогателно, я спряха:

Отново се спря, понеже не намираше връзка между мислите си. „Не — каза си тя, — не трябва нищо“ — и скъса писмото, след това го преписа, като изхвърли израза за великодушието и го запечата.

Друго писмо трябваше да пише до Вронски. „Аз казах на мъжа си“ — написа тя и дълго седя, защото нямаше сили да пише по-нататък. Това беше така грубо, така неженствено. „И после, какво ли мога да му пиша?“ — каза си тя. Отново руменина от срам покри лицето й, спомни си за неговото спокойствие и чувството на яд към него я накара да разкъса на дребни парченца листа с написаното. „Не трябва нищо“ — каза си тя и като отмести бювара, качи се на горния етаж, каза на гувернантката и слугите, че заминава днес за Москва, и веднага започна да прибира нещата си.

XVI

Из всички стаи на вилата шетаха прислужници, градинари и лакеи, които изнасяха нещата. Гардеробите и скриновете бяха разтворени: на два пъти ходиха за въжета в дюкянчето; по пода се търкаляха вестници. Два сандъка, вързопи и свързани одеяла бяха свалени в антрето. Каретата и два файтона стояха пред външния вход. Ана, която, докато прибираха нещата, бе забравила вътрешната си тревога, бе застанала пред масата в кабинета и стягаше пътната си чанта, когато Анушка й обърна внимание върху шума от приближаваща се каляска. Ана погледна през прозореца и видя на външната стълба куриера на Алексей Александрович, който звънеше на входната врата.

— Иди виж какво има — каза тя и със спокойна готовност за всичко седна в едно кресло и сложи ръце на коленете си. Лакеят донесе един дебел плик, подписан от ръката на Алексей Александрович.

— На куриера е заповядано да занесе отговор — каза той.

— Добре — каза тя и щом лакеят излезе, с треперещи пръсти разтвори писмото. От него падна връзка залепени с бандерол напрегънати банкноти. Тя извади писмото и започна да го чете от края. „Направих приготовления за пренасянето ви, придавам значение на изпълняването на молбата ми“ — прочете тя. Зачете по-нататък, върна се, прочете всичко и още веднъж изчете цялото писмо отначало. Когато свърши, почувствува, че й е студено и че я е сполетяло такова страшно нещастие, каквото не бе очаквала.

Сутринта тя се разкайваше, че е казала всичко на мъжа си, и желаеше само едно — тия думи да не бяха казани. И ето в това писмо се признаваше, че тия думи не са били казани, и й се даваше онова, което тя искаше. Но сега писмото й се виждаше по-ужасно от всичко, каквото тя можеше да си представи.

„Той е прав! Прав е! — рече тя. — Разбира се, той е винаги прав, той е християнин, великодушен! Да, низки, гнъсни човече! И това нещо никой освен мене не разбира и няма да разбере, а пък аз не мога да го обясня никому. Те казват: религиозен, нравствен, честен, умей човек; но не виждат това, което аз съм видяла. Не знаят как цели осем години той е потискал живота ми, потискал е всичко живо в мене и нито веднъж не е помислил, че и аз съм жив човек, който има нужда от любов. Не знаят как на всяка крачка ме е обиждал и е бил доволен от себе си. Аз ли не съм се мъчила, и то е всичките си сили, да намеря оправдание на живота си? Аз ли не съм се опитвала да го обичам, да обичам сина си, когато не можеше вече да обичам мъжа си? Но дойде време и аз разбрах, че не мога вече да се лъжа, че и аз съм жив човек, че не съм виновна, че Бог ме е създал, за да обичам и да живея. И сега какво? Да бе убил мене, да бе убил него, бих понесла всичко, всичко бих простила, но не, той…“

„Как не можах да отгатна какво ще направи? Той ще направи онова, което е свойствено на низкия му характер. Ще си остане прав, а мене, падналата, ще погуби още по-жестоко, още по-подло…“ „Сама можете да си представите какво очаква вас и вашия син“ — спомни си думите от писмото му. „Това е заплаха, че ще ми отнеме сина и навярно то може да стане според глупавия им закон. Но нима аз не зная защо той казва това? Той не вярва дори в моята любов към сина ми или презира (както винаги се е надсмивал) това мое чувство; но той знае, че не ще захвърля, не мога да захвърля сина си, че без сина ми за мене няма живот дори с оня, когото обичам, и че ако оставя сина си и избягам от него, ще постъпя като най-окаяна, паднала жена — той знае това нещо и знае, че не ще имам сили да го направя.“

„Нашият живот трябва да продължи както досега“ — спомни си тя друга фраза от писмото му. „Но тоя живот беше мъчителен и по-рано, а напоследък беше ужасен. А какъв ще бъде сега? И той знае всичко това, знае, че не мога да се разкайвам, задето дишам, задето обичам; знае, че от това няма да излезе нищо друго освен лъжа и измама; но той има нужда да продължава да ме измъчва. Аз го познавам, зная, че той плава и се наслаждава в лъжата, както рибата във водата. Но не, аз няма да му доставя тая наслада, ще разкъсам тая негова паяжина от лъжа, в която иска да ме уплете; да става, каквото ще. Всичко друго е за предпочитане пред лъжата и измамата!“

„Но как? Боже мой! Боже мой! Дали е имало някога друга жена, така нещастна като мен?…“

— Не, ще я разкъсам, ще я разкъсам! — извика тя и скочи, като сдържаше сълзите си. И тя пристъпи до писмената маса, за да му напише друго писмо. Но дълбоко в душата си вече чувствуваше, че няма да има сили да разкъса нищо, няма да има сили да излезе от това по-раншно положение, колкото и лъжливо и безчестно да е то.

Седна до писмената маса, но вместо да пише, облакъти се на масата, отпусна глава на ръцете си и заплака, като хълцаше и тресеше гърдите си, както плачат децата. Плачеше, защото мечтата й да се изясни, да се определи положението й бе разбита завинаги. Тя знаеше предварително, че всичко ще си остане постарому и дори много по-лошо, отколкото постарому. Чувствуваше, че онова положение в обществото, от което се ползуваше и което сутринта й се виждаше така нищожно, че това положение й е скъпо, че не ще има сили да го промени с позорното положение на жена, която е оставила мъжа си и сина си и се е свързала с любовника си; че колкото и да се мъчи, няма да стане по-силна от себе си. Никога не ще изпита свободата на любовта, а завинаги ще си остане паднала жена, която, под заплахата да бъде изобличена всеки миг, мами мъжа си заради позорните връзки с един чужд, свободен човек, с когото не може да живее заедно. Тя знаеше, че така и ще бъде, и същевременно това бе така ужасно, че не можеше да си представи дори как ще завърши всичко това. И тя плачеше, без да може да се сдържи, както плачат наказаните деца.

Чуха се стъпките на лакея, които я накараха да се опомни, и като закри лицето си от него, тя се престори, че пише.

— Куриерът чака отговора — доложи лакеят.

— Отговора ли? Да — каза Ана, — нека почака. Ще ти позвъня.

„Какво мога да му пиша? — мислеше тя. — Какво мога да реша сама? Какво зная? Какво искам? Какво обичам?“ И отново почувствува, че нещо в душата й се раздвоява. Отново се изплаши от това чувство и се залови за първия представил й се предлог, който би могъл да я отвлече с нещо от мислите за себе си. „Трябва да видя Алексей (така тя мислено наричате Вронски), само той може да ми каже какво да правя. Ще отида у Бетси; там може би ще го видя“ — каза си тя, като забрави напълно, че още вчера, когато бе му казала, че няма да отиде у княгиня Тверская, той отговори, че в такъв случай и той няма да отиде. Приближи се до масата, писа на мъжа си: „Получих писмото ви. А.“ — и като позвъни, даде писмото на лакея.

— Няма да заминаваме — каза тя на влязлата Анушка.

— Въобще ли няма да заминем?

— Не, не развързвайте багажа до утре, и каретата задръжте. Ще отида у княгинята.

— Коя рокля да ви приготвя?

XVII

В играта на крокет, на която княгиня Тверская канеше Ана, трябваше да участвуват две дами и техните поклонници. Тия две дами бяха главните представителки на един избран нов петербургски кръг, които от подражание към подражанието на нещо бяха се нарекли les sept merveilles du monde40. Тия дами принадлежаха към един наистина висш кръг, но напълно враждебен на оня, който посещаваше Ана. Освен това старият Стремов, един от влиятелните хора в Петербург, поклонник на Лиза Меркалова, беше враг по служба на Алексей Александрович. Поради всички тия съображения Ана не искаше да отиде и тъкмо за тоя неин отказ се отнасяха загатванията в бележката на княгиня Тверская. Но сега, като се надяваше да срещне там Вронски, Ана реши да отиде.

Тя пристигна у княгиня Тверская преди другите гости.

В това време, когато тя влизаше, лакеят на Вронски с разчесани бакенбарди, приличен на камерюнкер, също влизаше. Той се спря до вратата, свали фуражката си и й направи път. Ана го позна и едва сега си спомни, че вчера Вронски бе казал, че няма да дойде. Той навярно изпращаше бележка за това.

Когато събличаше горната си дреха в антрето, тя чу как лакеят, който произнасяше дори буквата „р“ като камерюнкер, каза: „От графа за княгинята“ — и предаде бележката.

Искаше й се да го попита де е господарят му. Искаше й се да се върне и да му изпрати писмо, за да дойде той при нея или тя да отиде при него. Но не можеше да направи нито първото, нито второто, пито третото: напред вече се чуваха звънците, с които съобщаваха за пристигането й, и лакеят на княгиня Тверская бе застанал вече полуобърнат до разтворената врата, като я чакаше да мине за вътрешните стаи.

— Княгинята е в градината, сега ще й доложат. Не бихте ли искали да заповядате в градината? — доложи друг лакей в другата стая.

Положението на нерешителност и на неяснота беше все същото, както и у дома й; дори още по-лошо, защото не можеше да предприеме нищо, не можеше да види Вронски, а трябваше да остане тук, в една чужда и толкова различна на настроението й компания; но тя беше в тоалет, който знаеше, че й отива; не беше сама, беше заобиколена от оная обикновена тържествена обстановка на безделие и й беше по-леко, отколкото у дома й; нямаше нужда да измисля какво да прави. Всичко ставаше от само себе си. Когато срещна идващата към кея Бетси в бял тоалет, който я порази с елегантността си, Ана й се усмихна както винаги. Княгиня Тверская вървеше с Тушкевич и една нейна роднина — госпожица, която за голямо щастие на провинциалните родители, прекарваше лятото у знаменитата княгиня.

Навярно у Ана имаше нещо особено, защото Бетси веднага забеляза това.

— Лошо спах — отвърна Ана, като се взираше в лакея, който идваше насреща им, и както се сети тя, носеше бележката на Вронски.

— Колко се радвам, че дойдохте! — каза Бетси. — Уморена съм и току-що се канех да изпия чаша чай, докато дойдат те. А вие — обърна се тя към Тушкевич, — ако искате, идете с Маша да опитате крокетгроунда там, дето се объркахте. Ние пък ще успеем да си поприказваме от сърце, докато пием чай, we’ll have a cosy chat41, нали? — усмихната се обърна тя към Ана, като стаена ръката й, в която Ана държеше слънчобрана си.

— Още повече, че аз не мога да остана у вас за дълго; трябва да отида у старата Вреде. Сто години вече й обещавам — каза Ана, за която лъжата, чужда на природата й, бе станала не само обикновена и естествена в обществото, но дори й правеше удоволствие.

Защо каза това, за което преди един миг не мислеше, тя никак не би могла да обясни. Каза го само защото Вронски нямаше да дойде, а тя трябва да си запази свободата и да се опита някак да го види. Но защо именно спомена старата фрейлина Вреде, при която трябвало да отиде, както и при много други, тя не би могла да обясни, а същевременно, както се разбра отпосле, измисляйки най-хитри средства, за да се срещне с Вронски, тя не можеше и да измисли нещо по-хубаво.

— Не, няма да ви пусна по никой начин — отвърна Бетси, като се взираше внимателно в лицето на Ана. — Право да ви кажа, бих се обидила, ако не ви обичах. Вие сякаш се страхувате, че моето общество може да ви компрометира. Моля, донесете ни чая в малката приемна — каза тя, като присвиваше очи както винаги, когато се обръщаше към лакея. Тя взе от него бележката и я прочете. — Алексей ни направи номер — каза тя на френски, — пише, че не може да дойде — прибави с такъв естествен и прост тон, сякаш никога не можеше да й мине през ума, че Вронски може да има за Ана някакво друго значение освен като играч на крокет.

Ана знаеше, че Бетси е в течение на всичко, но като я слушаше как говори пред нея за Вронски, винаги се убеждаваше за миг, че тя не знае нищо.

— А! — равнодушно каза Ана, сякаш това малко я интересуваше, и усмихнато продължи: — Как може вашето общество да компрометира някого? — Тая игра с думите, това скриване на тайната имаше, както за всички жени, голяма прелест за Ана. И тя се увличаше не от необходимостта да крие, не от целта, заради която се крие, а от самия процес на криенето. — Аз не мога да бъда по-голяма католичка от папата — каза тя. — Стремов и Лиза Меркалова са каймак от каймака на обществото. И после, тях ги приемат навред, а пък аз — тя особено подчерта думата „аз“ — никога не съм била строга и нетърпима. Просто нямам време.

— Не, вие не искате може би да се срещате със Стремов? Нека с Алексей Александрович те чупят копията си в комитета, това не ни засяга. Но в обществото той е най-любезният човек, какъвто познавам, и страстен играч на крокет. Ей сега ще видите. И въпреки смешното му положение на стар влюбен в Лиза, трябва да видите как се измъква от това смешно положение! Той е много мил. Не познавате ли Сафо Щолц? Това е един нов, съвсем нов тон.

Бетси приказваше всичко това, а в същото време по веселия й, умен поглед Ана чувствуваше, че тя разбира донейде положението й и крои нещо. Те бяха в малкия кабинет.

— Все пак трябва да се обадя на Алексей — и Бетси седна до масата, написа няколко реда и сложи писмото в един плик. — Пиша му да дойде на обед. Една дама на трапезата ми остава без кавалер. Я вижте, дали е убедително? Извинете, ще ви оставя за малко. Моля, запечатайте писмото и го изпратете — каза тя от вратата, — аз трябва да дам някои нареждания.

Ана не се замисли нито за миг, седна до масата с писмото на Бетси и без да го прочете, прибави отдолу: „Трябва да ви видя. Елате до градината на Вреде. Ще бъда там в 0 часа.“ Тя залепи плика и когато Бетси се върна, изпрати пред нея писмото.

И наистина през време на чая, който им поднесоха на една масичка-поднос в прохладната малка приемна, между двете жени се завърза един a cosy chat, какъвто бе обещала графиня Тверская преди пристигането на гостите. Критикуваха ония, които очакваха, и разговорът се спря на Лиза Меркалова.

— Тя е много мила и винаги ми е била симпатична — каза Ана.

— Вие трябва да я обичате. Тя бълнува за вас. Вчера след надбягванията дойде при мен и беше в отчаяние, че не ви завари. Казва, че вие сте истинска героиня на роман и че ако била мъж, би направила хиляди глупости заради вас. Стремов й казва, че тя и без това ги прави.

— Но, моля ви се, кажете ми, аз никога не съм могла да разбера — след като помълча малко, каза Ана, и то с такъв тон, който ясно показваше, че не задава празен въпрос, но че това, за което пита, е за нея по-важно, отколкото би могло да се очаква. — Моля ви се, кажете ми какви са нейните отношения с княз Калужски, така наречения Мишка? Аз съм ги срещала много малко. Какви са тия отношения?

Бетси се усмихна с очи и внимателно погледна Ана.

— Нов маниер — каза тя. — Те всички са избрали тоя маниер. Отпуснали са му края. Разбира се, от маниер до маниер има разлика.

— Да, но какви са отношенията й с Калужски?

Бетси неочаквано весело и неудържимо се разсмя, което се случваше рядко с нея.

— Вие си присвоявате областта на княгиня Мяхкая. Това е въпрос на ужасно дете — и Бетси очевидно искаше, но не можеше да се сдържи и избухна в оня заразителен смях, с какъвто се смеят рядко смеещите се хора. — Трябва да попитаме тях — рече тя през сълзите от смеха.

— Не, вие се смеете — каза Ана, която също се зарази неволно от смеха, — но аз никога не съм могла да разбера. Не разбирам тук ролята на мъжа й.

— Мъжът й ли? Мъжът на Лиза Меркалова носи подир нея одеялата и винаги е готов на услуги. А какво всъщност има по-нататък, никой не иска да знае. Нали знаете, в едно добро общество не говорят и дори не мислят за някои подробности на тоалета. Така е и тук.

— Ще отидете ли на празника на Роландаки? — попита Ана, за да промени разговора.

— Не смятам — отвърна Бетси и без да погледне приятелката си, внимателно започна да налива малките прозрачни чаши с ароматен чай. Като отмести едната чаша към Ана, тя извади цигара, пъхна я в сребърното цигаре и запуши.

— Виждате ли, аз съм в щастливо положение — вече без смях започна тя и взе чашата в ръка. — Разбирам и вас, разбирам и Лиза. Лиза е една от ония наивни натури, които, като децата, не разбират кое е хубаво и кое е лошо. Тя не е разбирала това поне когато е била твърде млада. И сега знае, че това неразбиране й прилича. Сега може би нарочно не разбира — каза Бетси с тънка усмивка. — Но Есе пак тия неща й приличат. Виждате ли, на едно и също нещо може да се гледа трагично и да се превърне то в мъка, а може да се гледа и просто, и дори весело. Може би вие сте склонна да гледате на нещата твърде трагично.

— Колко бих искала да познавам и другите така, както познавам себе си! — сериозно и умислено каза Ана. — Дали съм по-лоша от другите, или съм по-добра? Мисля, че съм по-лоша.

— Ужасно дете, ужасно дете! — повтори Бетси. — Но ето ги и тях.

XXIII

Чуха се стъпки и мъжки глас, след това женски глас и смях и най-после влязоха очакваните гости: Сафо Щолц и един сияещ, пращящ от здраве млад човек, така нареченият Васка. Ясно беше, че много му е понесло храненето със сурово говеждо, трюфели и бургундско вино. Васка се поклони на дамите и ги погледна, но само за миг. Той влезе след Сафо в приемната и тръгна подире й, сякаш беше вързан за нея, и не сваляше от нея искрящите си очи, сякаш искаше да я изяде. Сафо Щолц беше блондинка с черни очи. С високите токчета на обувките си тя влезе със ситни, пъргави крачки и силно, мъжки стисна ръка на дамите.

Ана не бе виждала още нито веднъж тая нова знаменитост и бе поразена както от хубостта й, така и от оная крайност, до която бе доведен тоалетът й, и от смелостта на маниерите й. От свои и чужди нежнозлатисти коси на главата й бе издигнат такъв ешафодаж, че по големина главата й се равняваше на стройно изпъкналия и твърде открит отпред бюст. А стремителността й напред беше такава, че при всяко движение изпод роклята й се очертаваха формите на коленете и горната част на крака и неволно изникваше въпросът къде отзад, в тая стъкмена люлееща се планина, завършва същинското й, малко стройно тяло, толкова оголено горе и толкова скрито отзад и долу.

Бетси побърза да я запознае с Ана.

— Можете ли да си представите, ние без малко щяхме да прегазим двама войника — веднага започна да разправя тя, като намигаше, усмихваше се и отдръпваше назад опашката си, която отведнъж бе попрехвърлила на едната страна. — Пътувахме с Васка… Ах, да, вие не се познавате. — И тя представи младия човек, като каза фамилното му име, изчерви се и се засмя звучно на грешката си, сиреч на това, че пред една непозната бе го нарекла Васка.

Васка още веднъж се поклони на Ана, но не й каза нищо. Той се обърна към Сафо:

— Изгубихте облога. Ние дойдохме по-рано. Плащайте — усмихнато каза той.

Сафо се засмя още по-весело.

— Не сега — каза тя.

— Все едно, ще го получа после.

— Добре, добре. Ах, да! — изведнъж се обърна тя към домакинята. — Хубава работа… Бях забравила… Доведох ви гост. Ето го.

Неочакваният млад гостенин, когото Сафо бе довела и за когото бе забравила, беше обаче такъв важен гостенин, че въпреки неговата младост и двете дами станаха да го посрещнат.

Това беше новият поклонник на Сафо. Сега и той ходеше по петите й като Васка.

Скоро дойдоха княз Калужски и Лиза Меркалова със Стремов. Лиза Меркалова беше слаба брюнетка с източен ленив тип лице и прелестни, загадъчни, както казваха всички, очи. Нейният тъмен тоалет (Ана веднага забеляза и оцени това) напълно отговаряше на хубостта й. Колкото Сафо бе сурова и стегната, толкова Лиза беше мека и отпусната.

Но според вкуса на Ана Лиза беше много по-привлекателна. За нея Бетси казваше на Ана, че си е присвоила тон на наивно дете, но когато Ана я видя, почувствува, че това не е истина. Тя действително беше наивна, покварена, но мила и кротка жена. Наистина тонът й беше същият като на Сафо; също както след Сафо, и след нея ходеха като зашити и я изпиваха с очи двама поклонници, единият млад, а другият старец; по в нея имаше нещо такова, което стоеше по-високо от онова, което я заобикаляше — в нея имаше блясък на истински брилянт между стъкла. Тъкмо тоя блясък светеше в прелестните й, наистина загадъчни очи. Умореният и същевременно страстен поглед на тия заобиколени с тъмен кръг очи поразяваше със съвършената си искреност. Надникнеше ли в тия очи, всекиму се струваше, че я е познал цяла и след като я познаеше, не можеше да не я обикне. Когато тя видя Ана, цялото й лице изведнъж светна в радостна усмивка.

— Ах, колко се радвам, че ви виждам! — каза тя и пристъпи към нея. — Вчера на надбягванията тъкмо се канех да дойда при вас и вие си отидохте. А ми се искаше толкова много да ви видя именно вчера. Нали беше ужасно? — каза тя, като гледаше Ана със своя поглед, който сякаш откриваше цялата й душа.

— Да, никак не съм очаквала, че тия неща вълнуват толкова много — каза Ана и се изчерви.

В това време компанията стана, за да отиде в градината.

— Аз няма да отида — усмихната каза Лиза и седна до Ана. — И вие няма да отидете, нали? Как им се ще да играят крокет!

— Не, аз обичам — каза Ана.

— Какво правите, за да не ви е скучно? Като ви погледне човек, става му весело. Вие живеете, а пък аз скучая.

— Как тъй скучаете? Та вие сте най-веселата компания в Петербург — каза Ана.

— Може би на ония, които не са от нашата компания, е още по-скучно, по нам, по-право на мене не ми е весело, а ужасно, ужасно скучно.

Сафо запуши цигара и отиде в градината с двамата млади хора. Бетси и Стремов останаха да пият чай.

— Как, скучно ли? — каза Бетси. — Сафо казва, че вчера се веселили много у вас.

— Ах, колко тягостно беше! — каза Лиза Меркалова. — След надбягванията отидохме всички у дома. И все същите, все същите хора! Все едно и също. Цяла вечер се търкаляхме по диваните. Какво весело има в това? Не, какво правите вие, за да не ви е скучно? — отново се обърна тя към Ана. — Достатъчно е човек да ви погледне и ще види — ето една жена, която може да бъде щастлива или нещастна, но не скучае. Научете ме, как правите това?

— Никак не правя — отвърна Ана, като се изчерви от тия натрапливи въпроси.

— Това е най-добрият маниер — намеси се в разговора Стремов.

Стремов беше около петдесетгодишен, полупобелял, още свеж, твърде некрасив, но с характерно и умно лице. Лиза Меркалова беше племенница на жена му и той прекарваше всичките си свободни часове с нея. Макар че бе враг по служба на Алексей Александрович, когато се срещна с Ана Каренина, като светски и умен човек, той се постара да бъде особено любезен с нея, жената на неговия враг.

— „Никак“ — подзе той, като се усмихваше тънко, — това е най-доброто средство. Отдавна ви казвам — обърна се той към Лиза Меркалова, — че за да не ти е скучно, трябва да не мислиш, че ще ти е скучно. Това е все едно, както не трябва да се боиш, че няма да заспиш, ако се страхуваш от безсъница. Тъкмо това ви каза и Ана Аркадиевна.

— Много бих се радвала, ако бях казала това, защото то не е само умно, но е и истина — усмихната каза Ана.

— Не, вие ми кажете, защо човек не може да заспи и не може да не скучае?

— За да заспиш, трябва да си работил, и за да се веселиш, също трябва да си работил.

— Защо ще работя, когато моята работа не е нужна никому? А пък аз не умея и не искам да се преструвам.

— Вие сте непоправима — каза Стремов, без да я погледне, и отново се обърна към Ана.

Понеже се срещаше рядко с Ана, той не можеше да й каже нищо друго освен банални неща, но и тия банални неща — кога щяла да се премести в Петербург, колко я обичала графиня Лидия Ивановна — той говореше с такъв израз, който показваше, че иска искрено да й бъде приятен и да й засвидетелствува уважението си и дори нещо повече.

Влезе Тушкевич и каза, че цялата компания чака играчите на крокет.

— Не, моля ви се, не си отивайте — помоли Лиза Меркалова, като научи, че Ана си отива. Към нея се присъедини и Стремов.

— Твърде голям контраст — каза той, — след такава компания да отидете при бабичката Вреде. И после, за нея вие ще бъдете един случай да позлослови, а тук ще възбудите други, най-хубави и противоположни на злословието чувства — каза й той.

Ана за миг се замисли в нерешителност. Ласкателните думи на тоя умен човек, наивната, детска симпатия, която проявяваше към нея Лиза Меркалова, и цялата тъй позната светска обстановка — всичко това беше така приятно, а нея я очакваше такова трудно нещо, че за миг тя се питаше в нерешителност дали да остане и с това да отложи тежката минута на обяснението. Но като си спомни какво я очаква сама в къщи, ако не вземе никакво решение, като си спомни тоя страшен за нея дори в спомена жест, когато бе уловила косите си с двете ръце, ти се сбогува и си отиде.

XIX

Въпреки своя лекомислен наглед светски живот Вронски беше човек, който мразеше безредието. Още на младини, когато беше в корпуса, той изпита унижението на отказа: веднъж бе объркал сметките си и бе поискал пари назаем и оттогава нито веднъж не се остави да изпадне в такова положение.

За да може винаги да държи работите си в ред, в зависимост от обстоятелствата, той по-често или по-рядко, около пет пъти през годината, се уединяваше и поставяше наясно всички свои работи. Това нещо той наричаше „да си разчистиш сметките“ или faire la lessive42.

На другия ден след надбягванията Вронски се събуди късно и без да се обръсне и изкъпе, облече китела си и като пръсна по масата пари, сметки и писма, се залови за работа. Петрицки знаеше, че в такова положение той е сърдит и затова, когато се събуди и видя другаря си до писмената маса, тихо се облече и излезе, за да не му пречи.

Всеки човек, който познава до най-малки подробности цялата сложност на условията, които го заобикалят, без да иска, предполага, че сложността на тия условия и трудността за изясняването им е само негова лична, случайна особеност и никак не мисли, че и другите като него са заобиколени от също такава сложност на своите лични условия. Така се струваше и на Вронски. И не без вътрешна гордост и без основание той мислеше, че всеки друг на негово място, ако се намираше в същите трудни условия, отдавна би объркал сметките си и би бил принуден да постъпи лошо. Но Вронски чувствуваше, че сега именно му е необходимо да оправи сметките и да изясни положението си, за да не се забърка.

Първото, за което, като най-лесно, се залови Вронски, бяха паричните работи. След като написа с дребния си почерк върху лист за писма всичко, което дължеше, той събра сумата и намери, че има да дава седемнадесет хиляди и няколкостотин рубли, които той подчерта за по-голяма ясност. След това пресметна парите си и влога в банковата книжка и намери, че му остават хиляда и осемстотин рубли, а до Нова година не очакваше да получи други пари. Като прочете списъка на дълговете си, Вронски го преписа и раздели на три разреда. Към първия разред се отнасяха дълговете, които трябваше да плати веднага или във всеки случай за изплащането на които трябваше да има готови пари, така че при поискването им да не се бави нито миг. Тия дългове бяха около четири хиляди: хиляда и петстотин за коня и две хиляди и петстотин за поръчителство на младия му другар Веневски, от когото един нечестен играч бе спечелил тия пари в присъствието на Вронски. Вронски още тогава искаше да даде парите (те бяха у него), но Веневски и Яшвин настояваха да ги платят те, а не Вронски, който и без това не играеше. Всичко това бе отлично, но Вронски знаеше, че в тая мръсна работа, макар и да бе взел участие само с това, че бе гарантирал на думи за Веневски, той трябва да има тия две хиляди и петстотин рубли, за да ги хвърли на мошеника и да няма никакви разговори с него. И така, по тоя пръв, най-важен отдел трябваше да има четири хиляди рубли. Във втория отдел, осем хиляди, бяха по-маловажни дългове. Това бяха дългове предимно към конюшнята при хиподрума, към доставчика на овес и сено, към англичанина, към сарача и така нататък. По тия дългове трябваше също да раздаде към две хиляди, за да бъде напълно спокоен. Последният отдел от дълговете — към някои магазини, хотели и шивача — бяха такива, за които нямаше какво да мисли. Така че за текущи разходи му трябваха поне шест хиляди, а имаше само хиляда и осемстотин. За един човек със сто хиляди рубли доход, както изчисляваха всички състоянието на Вронски, такива дългове, изглежда, не можеха да бъдат затруднителни; но работата е там, че той далеч нямаше тия сто хиляди. Само грамадният имот на баща му даваше двеста хиляди рубли годишен доход, но той не бе поделен между братята. Когато по-големият брат се ожени със сума дългове за княгиня Варя Чиркова, дъщеря на един декабрист без всякакво състояние, Алексей бе отстъпил на брат си пелия доход от имота на баща им, като уговориха да получава само по двадесет и пет хиляди годишно. Тогава Алексей бе казал на брат си, че тия пари ще му стигнат, докато се ожени, което сигурно няма да стане никога. И братът, който командуваше един от най-добрите полкове и който току-що се бе оженил, не можеше да не приеме тоя подарък. Майката имаше отделни имоти и освен уговорените двадесет и пет хиляди рубли даваше всяка година на Алексей още около двадесет и Алексей ги изхарчваше всички. В последно време майка му, след като се скара с него заради любовната му връзка и заминаването му от Москва, престана да му изпраща пари. И поради това Вронски, който бе свикнал вече да харчи по четиридесет и пет хиляди рубли, а бе получил тая година само двадесет и пет хиляди, сега се намираше в затруднение. За да излезе от това затруднение, той не можеше да иска пари от майка си. Последното й писмо, което той получи предишния ден, го разсърди най-вече с това, че тя му загатваше в него, че е готова да му помага, за да успее в обществото и в службата, но не и за да води живот, който скандализира цялото отбрано общество. Желанието на майка му да го подкупи го оскърби до дъното на душата и го накара да охладнее още повече към нея. Но той не можеше да се отрече от дадената си великодушна дума, макар че, предвиждайки смътно някои случайности във връзката си с Каренина, чувствуваше сега, че тая великодушна дума е била дадена лекомислено, защото, макар и да не е женен, могат да му потрябват и стоте хиляди рубли от дохода. Но той не можеше да се отрече от думата си. Достатъчно беше само да си спомни за братовата си жена, да си спомни как тая мила, славна Варя му споменаваше при всеки удобен случай, че няма да забрави великодушието му и че го цени, за да разбере, че е невъзможно да си вземе назад даденото. Това беше също така невъзможно, както да набие жена, да открадне или да излъже. Възможно бе и трябваше да направи само едно, на което Вронски се и реши, без да се колебае нито за миг: да вземе пари от лихваря, десет хиляди, което не ще бъде трудно, да намали изобщо разходите си и да продаде спортните си коне. След като реши това, той веднага написа една бележка до Роландаки, който неведнъж му бе предлагал да купи конете. Сетне изпрати да съобщят на англичанина и лихваря и разхвърли по сметките парите, които имаше. Свърши тия работи и написа студен и остър отговор на майчиното си писмо. А след това извади от портфейла си три писъмца от Ана, прочете ги, изгори ги и като си спомни вчерашния си разговор с нея, се замисли.

XX

Животът на Вронски беше особено щастлив с това, че той имаше свой кодекс от правила, несъмнено определящ всичко, което трябваше или не трябваше да прави. Тоя кодекс от правила обемаше много малък кръг от условия, но затова пък правилата бяха несъмнени и без да излиза когато и да било от тоя кръг, Вронски никога нито за миг не се колебаеше да направи това, което трябва. Тия правила несъмнено определяха, че трябва да плати на картоиграча, а не трябва да плати на шивача, че не бива да лъже мъжете, но може да лъже жените, че не бива да мами никого, но може да мами един съпруг, че не бива да прощава обидите, а може да обижда и т.н. Всички тия правила можеха да бъдат неразумни, лоши, но бяха несъмнени и като ги изпълняваше, Вронски чувствуваше, че е спокоен и може да държи главата си изправена. Едва в последно време, поради отношенията си с Ана, той бе започнал да чувствува, че неговият кодекс от правила не обгръща напълно всички условия и за в бъдеще се явяваха трудности и съмнения, сред които не намираше вече ръководна нишка.

Сегашното му отношение към Ана и към мъжа й беше за него просто и ясно. То бе ясно и точно определено от кодекса на правилата, от който се ръководеше.

Тя беше порядъчна жена, която му бе подарила любовта си, той я обичаше и затова за него тя беше жена, достойна за същото и дори за по-голямо уважение, отколкото една законна жена. Той по-скоро би дал да му отрежат ръката, отколкото да си позволи с дума или загатване не само да я обиди, но дори да не прояви към нея онова уважение, на каквото може само да разчита една жена.

Отношенията му към обществото също бяха ясни. Всички можеха да знаят, да подозират това, но никой не биваше да се осмели да приказва. В противен случай той беше готов да накара приказващите да млъкнат и да зачитат несъществуващата чест на жената, която той обичаше.

Отношенията му към съпруга бяха още по-ясни. От оня миг, когато Ана бе го обикнала, той смяташе правото си над нея за неприкосновено. Съпругът беше само едно излишно лице, което им пречи. Несъмнено той беше в жалко положение, но какво да се прави? Единственото, на което съпругът имаше право, беше да поиска удовлетворение с оръжие в ръка, за това Вронски беше готов още първия миг.

Но напоследък между него и нея се появиха нови, вътрешни отношения, които го плашеха със своята неопределеност. Едва вчера тя му съобщи, че е бременна. И той почувствува, че това съобщение, както и онова, което тя очакваше от него, изисква нещо такова, не определено напълно от кодекса на ония правила, от които той се ръководеше в живота. И наистина той бе изненадан и в първия миг, когато тя му съобщи за положението си, сърцето му подсказа да поиска от нея да остави мъжа си. Той й каза това, но сега, като обмисляше, виждаше ясно, че би било по-добре, ако може да мине без това; и същевременно, като си казваше това, страхуваше се — дали то не е лошо?

„Щом й казах да остави мъжа си, това значи да се свърже с мене. Готов ли съм на това? Как ще я взема със себе си сега, когато нямам пари? Да предположим, че бих могъл да уредя това… Но как те я взема, когато съм на служба? Щом съм й казал това, трябва да бъда готов да го направя, сиреч да имам пари и да подам оставката си.“

И той се замисли. Въпросът дали да подаде, или не оставка го доведе до един друг, таен, известен само нему, едва ли не главен, макар и прикрит интерес на целия му живот.

Честолюбието беше стара мечта на детските и юношеските му години, мечта, която той не признаваше дори пред себе си, но която беше така силна, че дори и сега тая страст се бореше с любовта му. Първите му стъпки в обществото и в службата бяха сполучливи, но преди две години той бе направил една груба грешка. В желанието си да прояви независимост и да се издигне, той се отказа от предложената му служба, като се надяваше, че тоя отказ ще му придаде по-голяма цена; но оказа се, че е бил прекалено смел и него го зарязаха; и когато си създаде по неволя положение на независим човек, той го понасяше и се държеше твърде тактично и умно, така че уж не се сърдеше на никого, не се смяташе обиден от никого и искаше само да го оставят на мира, защото му е весело. А всъщност още от миналата година, когато бе заминал за Москва, престана да му е весело. Той чувствуваше, че това независимо положение на човек, който би могъл да направи всичко, но не иска нищо, започва вече да губи значението си, че мнозина започват да мислят, че той и без това не би могъл да постигне нищо, освен да бъде честен и добър момък. Връзките му с Каренина, които повдигнаха толкова шум и обърнаха вниманието на всички, като му придадоха нов блясък, укротиха временно червея на честолюбието, който го разяждаше, но преди една седмица тоя червей се пробуди с нова сила. Тия дни от Средна Азия се бе върнал, след като бе получил там два чина и отличие, което рядко се дава на един толкова млад генерал, неговият другар от детинство, от един кръг, от едно общество и колега от корпуса Серпуховски, който бе от един випуск с него и с когото си съперничеха и в класа, и в гимнастиката, и в лудориите, и в мечтите за честолюбие.

Още щом пристигна в Петербург, за него заприказваха като за една новоизгряваща звезда от първа величина. Връстник и съученик на Вронски, той беше генерал и очакваше назначение, което можеше да има влияние върху хода на държавните работи, а Вронски, макар и независим, и блестящ, и обичан от една хубава жена, беше едва ротмистър, когото оставяха да бъде независим колкото си ще. „Разбира се, аз не завиждам и не мога да завиждам на Серпуховски, но неговото издигане показва, че има смисъл да се изчаква времето и човек като мене може да направи много скоро кариера. Преди три години той беше в същото положение като мене. Ако си подам оставката, аз ще разруша всички мостове след себе си. Ако остана на служба, не губя нищо. Тя сама каза, че не иска да променя положението си. А докато имам нейната любов, аз не мога да завиждам на Серпуховски.“ И като засука с бавно движение мустаците си, той стана от масата и закрачи из стаята. Очите му блестяха особено ярко и той се чувствуваше в онова твърдо, спокойно и радостно състояние на духа, което го обземаше винаги, след като е уяснил положението си. Както и след по-раншните му сметки, всичко беше чисто и ясно. Той се обръсна, взе студена баня, облече се и излезе.

XXI

— А аз идвам да те викам. Твоето пране днес продължи дълго — каза Петрицки. — Е, свърши ли?

— Свърших — отвърна Вронски, като се смееше само с очите и сучеше крайчетата на мустаците си така предпазливо, сякаш след тоя ред, в който бяха поставени работите му, всяко твърде смело и бързо движение можеше да го наруши.

— Ти винаги след това нещо сякаш излизаш от баня — каза Петрицки. — Изпрати ме Грицки (така наричаха полковия командир), чакат те.

Без да отговори, Вронски гледаше другаря си и мислеше за друго.

— Да, у него ли е тази музика? — каза той, като се ослушваше в долитащите познати звуци от тръбни басове на полките и валсовете. — Какъв е тоя празник?

— Дошъл е Серпуховски.

— Аа! — каза Вронски — Аз не знаех.

Усмивката на очите му заблестя още по-ярко.

След като реши веднъж, че е щастлив с любовта си и бе пожертвувал честолюбието си — поне бе се нагърбил с тая роля, — Вронски не можеше вече да изпитва нито завист към Серпуховски, нито яд към него, че след като се върна в полка, не дойде най-първо при него. Серпуховски беше добър приятел и той му се радваше.

— А, много се радвам.

Полковник командир Дьомин квартируваше в една голяма помешчическа къща. Цялата компания бе се събрала на широкия долен балкон. Първото нещо на двора, което се хвърли в очите на Вронски, бяха облечените в кители песнопойци, застанали до една бъчвичка с ракия, и здравата весела фигура на полковия командир, заобиколен от офицери; той бе се изкачил на първото стъпало на балкона и като се мъчеше да надвика музиката, която свиреше Офенбахов кадрил, заповядваше нещо и махаше на стоящите отстрани войници. Група болници, един вахмистър и неколцина унтерофицери се приближиха заедно с Вронски до балкона. След като се върна при масата, полковият командир отново излезе на външната стълба с чаша в ръка и произнесе тост: „За здравето на бившия ни другар и храбър генерал княз Серпуховски. Ура!“

След полковия командир, с чаша в ръка, усмихнат, излезе Серпуховски.

— Ти все младееш, Бондаренко — обърна се той към застаналия право пред него напет, червенобуз вахмистър, който служеше втора служба.

Вронски не бе виждал Серпуховски от три години. Той бе възмъжал, бе пуснал бакенбарди, но беше все така строен и поразяваше не толкова с хубостта си, колкото с нежността и благородството на лицето и на цялото си телосложение. Единствената промяна, която Вронски забеляза у него, беше онова тихо, постоянно сияние, което се отпечатва върху лицата на хора, имащи успех и уверени, че тоя им успех се признава от всички. Вронски познаваше това сияние и затова веднага го долови върху лицето на Серпуховски.

Когато слезе от стълбата, Серпуховски видя Вронски. Радостна усмивка освети лицето му. Той кимна нагоре с глава, вдигна чашата, като поздравяваше Вронски и с това движение показваше, че не може най-напред да не се приближи до вахмистъра, който, застанал мирно, вече приготвяше устните си за целувка.

— А, ето го и него! — извика полковият командир. — А Яшвин ми каза, че си бия в лошото си настроение.

Серпуховски целуна напетия вахмистър по влажните и свежи устни и като бършеше устата си с кърпичката, пристъпи до Вронски.

— Колко се радвам! — каза той, като му стисна ръка и го отведе настрана.

— Заемете се с него! — извика полковият командир на Яшвин, като посочи Вронски, и слезе долу при войниците.

— Защо не дойде вчера на надбягванията? Аз мислех, че ще те видя там — каза Вронски, като оглеждаше Серпуховски.

— Дойдох, но беше късно. Извинявай — прибави той и се обърна към адютанта си: — Моля, заповядайте от мое име да им раздадат по колкото се падне на човек.

И той бързо извади три сторублеви банкноти от портфейла си и се изчерви.

— Вронски! Ще хапнеш ли нещо, или ще пийнеш? — попита Яшвин. — Ей, дайте на графа да си хапне нещо! А ето това, пий.

Гуляят на полковия командир продължи дълго.

Пиха твърде много. Вдигаха и подхвърляха Серпуховски. След това вдигнаха полковия командир. После пред песнопойците игра самият полкови командир с Петрицки. После полковият командир, който бе го поохлабил малко, седна на една пейка на двора и започна да доказва пред Яшвин предимството на Русия пред Прусия, особено в кавалерийската атака, и гуляят за миг утихна. Серпуховски влезе вътре в тоалетната, за да измие ръцете си, и намери там Вронски; Вронски се обливаше с вода. Съблякъл китела си и подложил обраслия си червен врат под чучура на умивалника, той разтриваше с ръце врата и главата си. След като свърши миенето, Вронски пристъпи до Серпуховски. И двамата седнаха там на канапенцето и помежду им започна разговор, много интересен и за двамата.

— Аз научавах за тебе всичко чрез жена си — каза Серпуховски. — Радвам се, че си се срещал често с нея.

— Тя дружи с Варя и те са единствените петербургски жени, с които ми е приятно да се срещам — усмихнат отвърна Вронски. Той се усмихваше, защото бе предвидил темата, на която ще се обърне разговорът, и това му бе приятно.

— Единствените ли? — усмихнат попита Серпуховски.

— Но и аз научавах за тебе, но не само чрез жена ти — със строг израз на лицето каза Вронски, с което му забраняваше това загатване. — Много се радвах на успеха ти, но никак не съм учуден. Аз очаквах още повече.

Серпуховски се усмихна. Очевидно му беше приятно това мнение за него и той не смяташе за необходимо да го крие.

— Напротив, да си призная откровено, аз очаквах по-малко. Но се радвам, много се радвам. Аз съм честолюбив, това е моя слабост и си я признавам.

— Може би не би я признал, ако нямаше успех — каза Вронски.

— Не мисля — каза Серпуховски и пак се усмихна. — Няма да кажа, че без това не би имало смисъл да се живее, но щеше да бъде скучно. Разбира се, може би греша, но струва ми се, че имам известни способности за тая сфера на дейност, която съм си избрал, и че ако имам власт, каквато и да бъде тя, в моите ръце ще бъде много по-добре, отколкото в ръцете на мнозина, които познавам — със сияещо съзнание за успеха си каза Серпуховски. — И ето защо колкото съм по-близо до това, толкова съм по-доволен.

— Това може да е така за тебе, но не и за всички. Аз мислех същото, а ето че живея и смятам, че няма смисъл да се живее само за това — каза Вронски.

— А, виждаш ли! Виждаш ли! — засмян каза Серпуховски. — Та аз започнах тъкмо с теза, което бях чувал за тебе, за твоя отказ… Разбира се, аз одобрих постъпката ти. Но всяко нещо си има своя маниер. И аз мисля, че самата постъпка е добра, но ти си я направил не тъй както трябва.

— Стореното е сторено, а ти знаеш, че аз никога не се отричам от това, което съм направил. И после, аз се чувствувам отлично.

— Отлично — но само временно. Това няма да те задоволи. Не говоря за брат ти. Той е мило дете, също като нашия домакин. Виждаш го! — прибави той, като се ослушваше във вика „ура“. — И нему е весело, но тебе това не може да те задоволи.

— Аз не казвам, че ме задоволява.

— Но не е само това. Такива хора като тебе са необходими.

— Кому?

— Кому ли? На обществото. На Русия са необходими хора, необходима й е една партия, иначе всичко върви и ще отиде по дяволите.

— Значи, какво? Партията на Бертенев против руските комунисти ли?

— Не — каза Серпуховски, който се намръщи от яд, че го подозират в такава глупост. — Tout ça est une blague.43 Така е било и ще бъде винаги. Няма никакви комунисти. Но винаги хората на интригите имат нужда да измислят някоя вредна, опасна партия. Това е стара история. Не, необходима е една властническа партия от независими хора, като тебе и мене.

— Но защо пък? — Вронски спомена няколко имена на хора, които имаха власт. — Но защо пък те да не са независими хора?

— Само защото нямат или не са имали от рождение независимо състояние, не са имали име, не са имали тая близост до слънцето, в която сме се родили ние. Тях могат да ги подкупят или с пари, или с почести. И за да се крепят, те трябва да си измислят някакво направление. И провеждат някаква идея или направление, в което сами не вярват, което причинява зло; а цялото това направление е само средство да имат държавно жилище и еди-колко си заплата. Но когато надникнеш в картите им, cela n’est pas plus fin que ça44. Аз може да съм по-лош, по-глупав от тях, макар че не виждам защо трябва да съм по-лош от тях. Но у мене и у тебе сигурно има едно важно предимство, а това е, че нас по-трудно могат да ни подкупят. И такива хора са необходими повече от когато и да било.

Вронски слушаше внимателно, но него го занимаваше не толкова самото съдържание на думите, колкото отношението към делото на Серпуховски, който мислеше вече да се бори с властта и имаше в това отношение своите симпатии и антипатии, докато за него съществуваха само служебните интереси на ескадрона. Вронски разбра също колко силен може да бъде Серпуховски със своята несъмнена способност да обмисля и разбира нещата, със своя ум и словесен дар, които така рядко се срещаха в средата, в която живееше той. И колкото и да му беше съвестно, той му завиждаше за това.

— Все пак за тия работи на мен ми липсва едно главно нещо — отвърна той. — Липсва ми желание за пласт, имах такова, но то мина.

— Извини ме, по това не е истина — усмихнат каза Серпуховски.

— Не, истина е, истина е… сега — прибави Вронски, за да бъде искрен.

— Да, истина е сега, това е друга работа; но това сега не ще бъде винаги.

— Може би — отвърна Вронски.

— Ти казваш може би — продължи Серпуховски, сякаш бе отгатнал мисълта му, — а пък аз ти казвам сигурно. И тъкмо затова исках да се срещна с теб. Ти си постъпил така, както е трябвало. Аз разбирам това, но ти не трябва да персевираш. Искам само да ми дадеш carte blanche45. Аз не смятам да те покровителствувам… Макар че защо ли да не те покровителствувам?… Ти толкова пъти си ме покровителствувал! Надявам се, че нашето приятелство стои по-горе от това. Да — каза той нежно като жена, като му се усмихваше. — Дай ми carte blanche, напусни полка и аз ще те вмъкна незабелязано.

— Но разбери, че аз нямам нужда от нищо — каза Вронски — освен от това, всичко да си остане така, както е било досега.

Серпуховски стана и се изправи срещу него.

— Казваш, всичко да си остане така, както е било досега. Разбирам какво значи това. Но слушай: ние сме връстници, може би ти си познавал повече жени от мене. — Усмивката и жестовете на Серпуховски говореха, че Вронски не трябва да се страхува, че той ще се докосне нежно и внимателно до болното място. — Но аз съм женен и повярвай, че след като си опознал само своята жена (както бе писал някой), която обичаш, опознаваш по-добре всички жени, отколкото ако си ги познавал с хиляди.

— Ей сега ще дойдем! — извика Вронски на офицера, който надникна в стаята и ги извика при полковия командир.

На Вронски му се искаше сега да го изслуша докрай и да научи какао ще му каже.

— И ето ти моето мнение. Жените са главната спънка в дейността на човека. Трудно е да обичаш една жена и да правиш нещо. За това има само едно удобно средство, без да се пречи на любовта — това е женитбата. Чакай, как да ти кажа това, което мисля — каза Серпуховски, който обичаше сравненията, — чакай, чакай! Да, също както да носиш fardeau46 и да правиш нещо с ръце, може само тогава, когато това fardeau е вързано на гърба ти — тъкмо това е женитбата. И това нещо аз го почувствувах, като се ожених. Ръцете ми изведнъж се освободиха. Но ако речеш без женитба да влачиш подире си това fardeau, ръцете ти ще бъдат така заети, че не можеш да правиш нищо. Погледни Мазанков, Крупов. Те погубиха кариерата си заради жени.

— Какви ли жени пък са те! — каза Вронски, като си спомни за французойката и актрисата, с които имаха връзки споменатите двама души.

— Толкоз по-зле, колкото по-затвърдено е положението на жената в обществото, толкоз по-зле. То е все едно вече не само да влачиш това fardeau с ръце, но и да го изтръгваш от другиго.

— Ти никога не си обичал — тихо каза Вронски, като гледаше пред себе си и мислеше за Ана.

— Може би. Но спомни си какво ти казах. И още: всички жени са по-големи материалистки от мъжете. Ние вършим от любов нещо голямо, а те са винаги terre-à-terre47.

— Ей сега, ей сега! — обърна се той към влезлия лакей. Но лакеят не идваше да ги вика пак, както помисли той. Лакеят донесе бележка на Вронски.

— Един слуга ви я донесе от княгиня Тверская. Вронски разпечата плика и пламна.

— Заболя ме главата, ще си отида — каза той на Серпуховски.

— Е, тогава сбогом. Даваш ли ми carte blanche?

— Ще си поговорим после, ще те намеря в Петербург.

XXII

Часът беше вече шест, така че, за да стигне навреме и заедно с това да не пътува със своите коне, които всички познаваха, Вронски се качи във файтона на Яшвин и заповяда да карат колкото може по-скоро. Старият четириместен файтон беше широк. Вронски седна в единия ъгъл, протегна краката си върху предното седалище и се замисли.

Смътното съзнание за яснотата, в която бяха поставени работите му, смътният спомен за приятелството и ласкателството на Серпуховски, който то смяташе за необходим човек, и главно, очакването на срещата — всичко се сливаше в едно общо усещане на радост от живота. Това чувство беше толкова силно, че той неволно се усмихваше. Отпусна краката си, преметна единия върху коляното на другия и като го улови с ръка, опипа коравия прасец, ударен вчера при падането, след което се отпусна назад и въздъхна няколко пъти с пълни гърди.

„Добре, много добре!“ — каза си той. И по-рано той често изпитваше радост при усещане на тялото си, но никога така не бе обичал себе си, тялото си, както сега. Приятно му беше да чувствува тая лека болка в силния си крак, приятно му беше да усеща мускулните движения на гърдите си при дишането. Същият тоя ясен и прохладен августовски ден, който действуваше така безнадеждно върху Ана, му се струваше възбудително оживяващ и освежаваше разгорещените му от обливането с вода лице и врат. Миризмата на брилянтина от мустаците му се струваше особено приятна на тоя чист въздух. Всичко, което виждаше през прозореца на файтона, всичко в тоя прохладен чист въздух, посред тая бледна светлина на залеза, беше също така свежо, весело и силно като самия него: и покривите на къщите, които блестяха в лъчите на залязващото слънце, и острите очертания на оградите и ъглите на постройките, и фигурите на срещаните от време на време пешеходци и коли, и неподвижната зеленина на дърветата и тревите, и нивите с правилно прорязани редове с картофи, и полегатите сенки, които падаха от къщите, дърветата и храстите, и от самите редове с картофи. Всичко бе красиво, като хубав пейзаж, току-що завършен и покрит с лак.

— Карай, карай! — каза той на кочияша, като подаде главата си от прозореца, извади от джоба си една банкнота от три рубли и я пъхна на озъртащия се кочияш. Ръката на кочияша напипа нещо при фенера, чу се пляскане с камшик и файтонът бързо полетя по равното шосе.

„Не ми трябва нищо, нищо освен това щастие — мислеше той, като наблюдаваше костеното копче на звънчето в междината на прозорците и си представяше Ана такава, каквато я видя последния път. — И колкото повече време минава, толкова повече я обиквам. Ето и градината на държавната вила на Вреде. Къде ли е тя тук? Къде? Как? Защо ми е определила тук среща и ми пише в писмото на Бетси?“ — едва сега помисли той; но нямаше време за мислене. Той спря кочияша, преди да стигне до алеята, отвори вратичката, скочи в движение от файтона и тръгна по алеята, която водеше към къщата. В алеята нямаше никого; но като се озърна надясно, той я видя. Лицето й беше покрито с воал, по той обгърна с радостен поглед онова особено, свойствено само ней движение при походката, навеждането на раменете и държането на главата и веднага сякаш електрически ток мина по тялото му. С нова сила почувствува самия себе си, от пъргавите движения на краката до движението на дробовете при дишането, и нещо загъделичка устните му.

Тя го посрещна и стисна силно ръката му.

— Нали не ми се сърдиш, че те извиках? Трябваше да те видя — каза тя; и това сериозно и строго очертание на устните й, което видя изпод воала, изведнъж промени душевното му настроение.

— Аз да ти се сърдя! Но как си дошла, къде да идем?

— Все ми е едно — каза тя и го улови под ръка, — да вървим, трябва да поговорим.

Той разбра, че нещо се е случило и че тая среща няма да бъде радостна. В нейно присъствие той нямаше своя воля: без да знае причините за нейното безпокойство, той вече чувствуваше, че същата тревога обзема и него.

— Какво има? Какво? — попита той, като притискаше с лакътя си ръката й и се мъчеше да прочете мислите върху лицето й.

Тя направи мълчаливо няколко крачки, докато се окуражи, и изведнъж се спря.

— Вчера не ти казах — започна тя, като дишаше ускорено и тежко, — че когато се връщахме с Алексей Александрович, аз му казах всичко… казах му, че не мога да бъда негова жена, че… и му разправих всичко.

Той я слушаше, като навеждаше неволно цялата си снага, сякаш с това искаше да смекчи за нея тежестта на положението й. Но още щом тя каза тия думи, той изведнъж се изправи и лицето му доби горд и строг израз.

— Да, да, това е по-добре, хиляди пъти по-добре! Разбирам колко тежко ти е било — каза той.

Но тя не слушаше думите му, а четеше мислите по израза на лицето му. Тя не можеше, да знае, че изразът на лицето му отразява първата мисъл, която му бе минала — че сега дуелът е неизбежен. През главата й никога не бе минавала мисълта за дуел и затова тя си обясни другояче тоя мигновен израз на строгост.

След като бе получила писмото на мъжа си, дълбоко в душата си тя знаеше вече, че всичко ще си остане, както е било, че тя не ще има сили да пренебрегне положението си, да зареже сина си и да тръгне с любовника си. Предобедът, който прекара у княгиня Тверская, още повече я убеди в това. Но тая среща все пак беше извънредно, важна за нея. Тя се надяваше, че тая среща ще промени положението и ще я спаси. Ако при това съобщение той решително, страстно, без ни една минута колебание й каже: „Захвърли всичко и бягай с мен!“ — тя ще зареже сина си и ще тръгне с него. Но това съобщение не предизвика у него онова, което тя очакваше; той сякаш само се обиди от нещо.

— Никак не ми е било тежко. То стана от само себе си — раздразнено каза тя — и ето… — Тя извади от ръкавицата писмото на мъжа си.

— Разбирам, разбирам — прекъсна я той, като взе писмото, но не го прочете и се мъчеше да я успокои, — аз желаех едно, за едно се молех — да се тури край на това положение, за да посветя живота си на твоето щастие.

— Защо ми говориш така? — каза тя. — Нима мога да се съмнявам в това? Ако бях се съмнявала…

— Кои са тия, които идват? — изведнъж каза Вронски, като посочи идващите насреща им две дами. — Може би ни познават — и той бързо я повлече и тръгна по страничната пътечка.

— Ах, псе едно ми е! — каза тя. Устните й се разтрепериха. И на него му се стори, че очите й със странна злоба го гледат изпод воала. — Та казвам, работата не е там, аз не мога да се съмнявам в това: но ето какво ми пише той. Прочети. — Тя отново се спря.

Отново, както и в първия миг, когато тя му каза, че е скъсала с мъжа си, Вронски, като четеше писмото, неволно се отдаде на онова естествено впечатление, което предизвикваше у него отношението му към оскърбения мъж. Сега, когато държеше в ръце писмото му, той неволно си представяше това извикване на дуел, за което навярно още днес или утре ще получи съобщение у дома си, представяше си и самия дуел, през време на който със същия студен и горд израз, който и сега беше на лицето му, той ще стреля във въздуха и ще стои под изстрела на оскърбения мъж. И веднага в главата му премина мисълта за онова, което току-що му бе казал Серпуховски и за което самият той бе мислил сутринта — че е по-добре да не се свързва, — но той знаеше, че не може да й открие тая мисъл.

Когато прочете писмото, той вдигна очи към нея и в погледа му нямаше твърдост. Тя веднага разбра, че вече е мислил по-рано за това. Тя знаеше, че каквото и да й каже, той няма да й каже всичко, което мисли. И разбра, че последната й надежда е измамена. Друго нещо очакваше тя.

— Виждаш ли какъв човек е той — каза тя с треперещ глас, — той…

— Прощавай, но аз се радвам на това — прекъсна я Вронски. — За Бога, остави ме да се доизкажа — прибави той, като я молеше с поглед да му даде време да обясни думите си. — Радвам се, защото това не може, по никакъв начин не може да остане така, както предполага той.

— Защо пък да не може? — каза Ана, като сдържаше сълзите си и очевидно не придаваше никакво значение на онова, което той ще каже. Тя чувствуваше, че съдбата й е решена.

Вронски искаше да каже, че това не може да продължи така при един неизбежен според него дуел, но каза друго нещо.

— Не може да продължи така. Надявам се, че сега ще скъсаш с него. Надявам се — той се смути и се изчерви, — че ще ми позволиш да обмисля и уредя нашия живот. Утре… — започна той.

Тя не го остави да се доизкаже.

— Ами синът ми? — извика тя. — Не виждаш ли какво ми пише той? Трябва да го оставя, а пък аз не мога и не искам да направя това.

— Но, за Бога, кое е по-добре? Да оставиш сина си или да продължиш това унизително положение?

— За кого унизително положение?

— За всички и най-вече за тебе.

— Ти казваш унизително… Не говори така. За мене тия думи нямат смисъл — каза тя с треперещ глас. Сега не й се искаше той да говори неистини. Оставаше й само любовта му и тя искаше да го обича. — Разбери, че от оня ден, откак те обикнах, за мене всичко, всичко се промени. За мене има само едно-едничко нещо — твоята любов. Ако тя е моя, аз се чувствувам така високо, така твърдо, че нищо не може да бъде унизително за мен. Аз се гордея с положението си, защото… гордея се със… гордея се… — Тя не се доизказа с какво се гордее. Сълзи от срам и отчаяние задушиха гласа й. Тя се спря и заплака.

Той също усети, че нещо се надига към гърлото му, щипе го в носа и за пръв път в живота си почувствува, че е готов да заплаче. Не би могъл да каже кое именно го бе засегнало така; беше му жал за нея и чувствуваше, че не може да й помогне и същевременно знаеше, че е виновен за нещастието й, че е направил нещо недобро.

— Нима не е възможен развод? — тихо каза той. Тя не отговори и поклати глава. — Нима не можеш да вземеш сина си и все пак да скъсаш с него?

— Да, но това зависи от него. Сега трябва да отида при него — сухо каза тя. Предчувствието й, че всичко ще остане както е било, не я излъга.

— Във вторник ще бъде в Петербург и всичко ще се реши.

— Да — каза тя. — Но да не говорим вече за това.

Каретата на Ана, която тя бе отпратила и бе заповядала да я чака при оградата на градината на Вреде, се приближи. Ана се сбогува с него и си отиде.

XXIII

В понеделник стана обикновеното заседание на комисията от 2 юни. Алексей Александрович влезе в заседателната зала, здрависа се както обикновено с членовете и председателя и седна на мястото си, като сложи ръка върху приготвените пред него книжа. Между тия книжа бяха и необходимите му справки и нахвърленият конспект на оная декларация, която възнамеряваше да направи. Впрочем не му и трябваха справки. Той помнеше всичко и не смяташе за необходимо да повтаря в паметта си онова, което ще каже. Знаеше, че когато му дойде времето и когато види отпреде си лицето на противника, който напразно ще се опитва да си придаде равнодушен израз, речта му ще се излее от само себе си по-добре, отколкото би могъл да се подготви сега. Чувствуваше, че съдържанието на речта му е така капитално, че всяка дума от нея ще има значение. Между това, като слушаше обичайния доклад, той имаше най-невинен, безобиден вид. Наблюдавайки белите му, с изпъкнали жили ръце, които с дългите си пръсти така нежно опипваха двата края на лежащия отпреде му бял лист, и наведената му настрани глава с израз на умора, никой не мислеше, че ей сега от устата му ще се излеят такива думи, които ще предизвикат страшна буря, ще накарат членовете да викат и да се прекъсват един друг, а председателят да иска да се пази ред. Когато докладът свърши, с тихия си тънък глас Алексей Александрович заяви, че има да съобщи известни свои съображения по въпроса за настаняване на малцинствата. Вниманието се насочи към него. Алексей Александрович се изкашля и без да гледа противника си, но като избра, както правеше винаги при произнасяне на речи, първото седящо отпреде му лице — едно малко, смирено старче, което никога нямаше никакво мнение в комисията, започна да излага своите съображения. Когато работата стигна до основния и органически закон, противникът скочи и започна да възразява. Стремов, който също беше член на комисията и също бе засегнат на болното място, започна да се оправдава — и изобщо заседанието стана бурно; но Алексей Александрович възтържествува и неговото предложение бе прието; бяха назначени три нови комисии и на другия ден в известния петербургски кръг се приказваше само за това заседание. Успехът на Алексей Александрович беше дори по-голям, отколкото той очакваше.

На другата сутрин, във вторник, като се събуди, Алексей Александрович си спомни с удоволствие за вчерашната победа и не можа да не се усмихне, макар че искаше да се покаже равнодушен, когато управителят на канцеларията, в желанието си да го поласкае, му съобщи за стигналите до ушите му слухове относно станалото в комисията.

Докато се занимаваше с управителя на канцеларията, Алексей Александрович бе забравил съвсем, че днес е вторник, денят, определен от него за пристигането на Ана Аркадиевна, и бе учуден и неприятно поразен, когато слугата дойде и му доложи, че тя е пристигнала.

Ана пристигна в Петербург рано сутринта; бяха Ъ изпратили каретата, защото тя бе телеграфирала, и Алексей Александрович сигурно знаеше за пристигането й. Но когато тя пристигна, той не я посрещна. Казаха й, че не е излизал още и се занимава с управителя на канцеларията. Тя поръча да кажат на мъжа й, че е пристигнала, отиде в кабинета си и започна да си подрежда нещата, като очакваше, че той ще дойде при нея. Но мина цял час, а той не идваше. Тя отиде в трапезарията уж да даде нареждания и нарочно говореше високо, като очакваше, че той ще дойде тук; но той не дойде, макар че тя чу как излезе до вратата на кабинета, когато изпращаше управителя. Тя знаеше, че той както винаги ще отиде скоро на работа, и й се искаше преди това да се срещне с него, за да се изяснят отношенията им.

Тя закрачи из салона и решително тръгна към него. Когато влезе в кабинета му, той във вицмундир, очевидно готов да излезе, седеше до малката маса, на която се бе облакътил, и унило гледаше пред себе си. Тя го видя, преди да я види той, и разбра, че мисли за нея.

Щом я видя, той искаше да стане, но се отказа, а след това лицето му пламна, което никога по-рано Ана не бе виждала, и той бързо стана и тръгна към нея, като я гледаше, но не в очите, а по-горе, в челото и прическата. Пристъпи до нея, улови я за ръката и я помоли да седне.

— Много се радвам, че пристигнахте — каза той, седна до нея и очевидно в желанието си да каже нещо се запъна. Няколко пъти се канеше да заприказва, но се спираше. Въпреки че, готвейки се за тая среща, тя си казваше, че трябва да го презира и да го обвинява, сега не знаеше какво да му каже и го съжаляваше. И така мълчанието продължи доста дълго. — Серьожа здрав ли е? — попита той и преди да дочака отговор, прибави: — Днес няма да обядвам у дома и трябва да изляза веднага.

— Аз исках да замина за Москва — каза тя.

— Не, много, много добре направихте, че пристигнахте — каза той и отново млъкна.

Като видя, че той няма си ти да заприказва сам, започна тя.

— Алексей Александрович — каза тя, като го поглеждаше и не махваше очи от неговия поглед, насочен към прическата й, — аз съм престъпна, лоша жена, но съм това, което бях, което ви казах тогава, и дойдох да ви кажа, че не мога да променя нищо.

— Аз не съм ви питал за това — каза той, като я погледна изведнъж смело и с омраза право в очите, — така и предполагах. — Под влияние на гнева той, както изглежда, отново овладя напълно всичките си способности. — Но както ви казах тогава и ви писах — заприказва той с остър, тънък глас, — повтарям и сега, че не съм длъжен да зная това. Аз игнорирам това. Не всички жени са така добри като вас, че да бързат толкова да съобщят такава приятна новина на мъжа си. — Той особено подчерта думата „приятна“. — Аз пренебрегвам това нещо дотогава, докато обществото не го знае, докато името ми не е опозорено. И затова само ви предупреждавам, че нашите отношения трябва да бъдат такива, каквито са били винаги, и че само в случай, ако вие се компрометирате, ще трябва да взема мерки, за да запазя честта си.

— Но нашите отношения не могат да бъдат такива, каквито са били — с плах глас заприказва Ана, като го гледаше уплашено.

Кога го тя видя отново тия спокойни жестове и чу тоя пронизителен детски и ироничен глас, отвратата към него унищожи по-раншната й жалост и тя изпитваше само страх, но на всяка цена искаше да изясни положението си:

— Аз не мога да бъда ваша жена, когато… — започна тя.

Той се засмя със зъл и студен смях.

— Изглежда, че тоя начин на живот, който сте избрали, се е отразил върху понятията ви. Аз дотолкова уважавам или презирам и едното, и другото… уважавам вашето минало и презирам настоящето ви… че бях далеч от това тълкуване, което, сте дали на думите ми.

Ана въздъхна и наведе глава.

— Впрочем — продължи той разпалено — не разбирам как, щом като сте толкова независима, че откривате направо на мъжа си изневярата си и, както изглежда, не виждате нищо осъдително в това, как намирате за осъдително да изпълнявате задълженията си на жена към мъжа си?

— Алексей Александрович! Какво искате от мене?

— Искам да не срещам тоя човек тук и вие да се държите така, че нито обществото, нито прислугата да могат да ви обвинят… и да не се срещате с него. Струва ми се, че това не е много. А срещу това ще се ползувате с правата на честна жена, без да изпълнявате задълженията й. Ето всичко, което имам да ви кажа. Но време е да вървя. Няма да обядвам в къщи.

Той стана и тръгна към вратата. Ана също стана. Той й се поклони мълчаливо и й стори път да мине пред, него.

XXIV

Нощта, която Левин бе прекарал върху купата, не мина безследно за него: стопанството, което ръководеше, му омръзна и той изгуби всякакъв интерес към него. Въпреки отличната реколта никога не е имало или поне никога не му се е струвало, че има толкова несполуки и толкова враждебни отношения между него и селяните както тая година. И причината за тия несполуки и за тая враждебност сега му бе напълно ясна. Прелестта, която той изпитваше от самата работа, настъпилото поради това сближение със селяните, завистта, която изпитваше към тях: и към живота им, желанието му да се отдаде на тоя живот, което през тая нощ беше за него вече не мечта, а намерение, за чието изпълнение той обмисляше вече подробностите — всичко това промени дотолкова възгледа му за ръководеното от него стопанство, че той не можеше вече никак да намери в него по-раншния интерес и не можеше да не види неприятното си отношение към работниците, което бе в основата на цялата работа. Стада от подобрени крави като Пава, цяло землище, наторена и разорано с плугове, девет равни ниви, оградени с върби, деветдесет десетини с дълбоко заоран тор, редосеялки и т.н. — всичко това бе прекрасно, ако се правеше само от него или заедно с другари, с хора, които му съчувствуват. Но сега той виждаше ясно (работата над книгата му върху селското стопанство, в което главният производствен елемент трябваше да бъде работникът, му помогна много за това) — той виждаше ясно, че стопанството, което ръководеше, беше само една жестока и упорита борба между него и работниците, в която от едната страна, неговата страна, имаше постоянен напрегнат стремеж да се наглася всичко според един, считан от него най-добър образен, а от другата страна беше естественият ред на нещата. И в тая борба той виждаше, че при най-голямо напрежение на силите от негова страна и без всякакво усилие и дори намерение от другата се постигаше само това, че стопанството едва креташе и съвсем напразно се изхабяваха отличните оръдия, отличният добитък и земя. И главно — не само съвсем нахалост се пилееше използуваната в тая работа енергия, но сега, когато смисълът на стопанството стана ясен за него, той не можеше да не чувствува, че целта на неговата енергия беше най-недостойна. Всъщност в каква се състоеше борбата? Той държеше за всеки свой грош-(а не можеше и да не държи, защото достатъчно бе да отслаби енергията, и нямаше да има пари да плати на работниците), а те държаха само на това — да работят спокойно и приятно, сиреч както бяха свикнали. Неговият интерес беше всеки работник да изработва колкото може повече, при това да не се самозабравя, да гледа да не чупи веялки, конни сеносъбирачки, вършачки, а и да мисли над това, което върши; на работника пък се искаше да работи колкото може по-приятно, с почивки и, главно — безгрижно и без да му мисли много. През лятото Левин виждаше това на всяка крачка. Изпратеше ли да накосят детелина за сено, като изберат лошите десетини, обрасли с трева и пелин и негодни за семе — окосяваха му наред най-хубавите, оставени за семе десетини, като се оправдаваха с това, че така наредил управителят, и го успокояваха, че сеното ще стане отлично; но той знаеше, че това става, защото тия десетини се косяха по-лесно. Изпратеше ли сенообръщачка да разтърсят сеното — счупваха я още на първите редове, защото селянина го мързеше да седи на капрата под размахващите се над него крила. И му казваха: „Не се безпокойте, жените ще го разхвърлят по-бързо.“ Плуговете се оказваха негодни за работа, защото на работника не му идваше наум да спусне вдигнатия резец и като обръщаше насила, измъчваше конете и хабеше земята; но му казваха да бъде спокоен. Конете пущаха да пасат в посевите, защото нито един работник не искаше да бъде нощен пазач; и въпреки заповедта да не правят това, работниците се редуваха да пазят нощем, но Ванка, който бе работил цял ден, заспа и се разкайваше за греха си, като казваше: „Както щете.“ Умориха три от най-хубавите телета, защото, без да ги поят, бяха ги пуснали в окосената детелина и никак не искаха да повярват, че телетата се бяха подули от детелината, а за успокоение разправяха, че на един от съседите за три дни измрели сто и дванадесет глави добитък. Всичко това се правеше не защото някой желаеше злото на Левин или на стопанството му: наопаки, той знаеше, че го обичат и го смятат прост господар (което е най-висока похвала), но това се правеше само защото на работниците им се искаше да работят весело и безгрижно и неговите интереси бяха за тях не само чужди и непонятни, но и фатално противоположни на най-справедливите им интереси. Отдавна вече Левин изпитваше недоволство от отношението си към стопанството. Той виждаше, че лодката му тече, но не можеше да намери и не търсеше пробитото място може би защото нарочно се самоизмамваше. Но сега вече не можеше да се самоизмамва. Стопанството, което той ръководеше, му бе станало не само неинтересно, но и отвратително и той не можеше вече да се занимава с него.

Към това се прибави и присъствието на Кити Шчербацкая на тридесет версти от него, която той искаше и не можеше да види. Когато бе ходил у Даря Александровна Облонская, тя го покани да им иде на гости: да иде, за да направи отново предложение на сестра й, която, както тя даваше да се разбере, сега щяла да го приеме. Самият Левин, след като видя Кити Шчербацкая, разбра, че не е престанал да я обича; но той не можеше да отиде у Облонски, защото знаеше, че тя е там. Това, че й направи предложение и тя го отхвърли, бе издигнало непреодолима преграда между него и нея. „Аз не мога да я моля да стане моя жена само защото тя не може да бъде жена на оня, когото искаше“ — казваше си той. Мисълта за това го правеше хладен и враждебен към нея. „Не ще бъде по силите ми да говоря с нея без чувство на укор, да я гледам без злоба и тя само ще ме намрази още повече, както трябва и да бъде. И после, как мога сега, след онова, което Даря Александровна ми каза, да отида у тях? Нима мога да не издам, че зная какво ми е казала тя? И аз ще отида с великодушие — да й простя, да я съжаля. Ще застана пред нея в ролята на човек, който й прощава и я удостоява с любовта си!… Защо Даря Александровна ми каза това нещо? Аз можех да я видя случайно и тогава всичко би станало от само себе си, но сега е невъзможно, невъзможно!“

Даря Александровна му изпрати бележка, с която искаше от него едно дамско седло за Кити. „Казаха ми, че сте имали такова седло — пишеше му тя. — Надявам се, че ще го донесете вие.“

Това вече той не можеше да понесе. Как може една умна, деликатна жена да унижава така сестра си! Той написа десетина писъмца, но скъса всичките и изпрати седлото без всякакъв отговор. Не можеше да пише, че ще отиде, защото наистина не можеше да отиде; а още по-лошо бе да пише, че не може да отиде, понеже нещо го спира, или защото заминава. Той изпрати седлото без отговор и със съзнанието, че е направил нещо срамно, още на другия ден остави дотегналото му стопанство на управителя и замина за един далечен уезд при приятеля си Свияжски, край имението на когото имаше отлични блата с бекаси и който неотдавна му бе писал и го молеше да изпълни отдавнашното си намерение да му отиде на гости. Блатата с бекаси в Суровски уезд отдавна съблазняваха Левин, но зает със стопанството, той все отлагаше това пътуване. А сега му беше драго да се махне и от съседството на Шчербацки, и, главно — от стопанството именно заради лова, който при всички горчивини му служеше като най-добра утеха.

XXV

В Суровски уезд нямаше нито железопътни, нито пощенски съобщения и затова Левин пътуваше в бричка със свои коне.

На половината път той спря да нахрани конете у един богат селянин. Плешив, но запазен старец, с широка червеникава брада, побеляла на бузите, му отвори вратнята, като се притисна до стълба, за да стори път на тройката. След като посочи на коларя място под навеса в големия, чист и прибран нов двор, ограден с обгорени колове, старецът покани Левин в стаята. Една чисто облечена невеста, с галоши на бос крак, бе се навела и търкаше пода на новия пруст. Тя се уплаши от кучето, което се втурна след Левин, и извика, но веднага се изсмя на уплахата си, като разбра, че кучето не хапе. Със запретнатата си ръка тя посочи на Левин вратата на стаята, а след това отново се наведе, закри хубавото си лице и продължи да мие.

— Самовара да приготвя ли? — попита тя.

— Да, моля ви се.

Стаята беше голяма, с холандска печка и преградка. Под иконите имаше изпъстрена с шарки маса, пейка и два стола. До вратата — бюфетче със съдове. Капаците на прозорците бяха затворени, мухи имаше малко и беше толкова чисто, че Левин взе мерки да не би Ласка, която по пътя бе тичала и се бе къпала в локвите, да изцапа пода и й посочи да легне в ъгъла до вратата. След като огледа стаята, Левин отиде в задния двор. Благовидната невеста с галошите, разлюляла празните кофи на кобилицата, се завтече пред него за вода на кладенеца.

— По-бързо! — весело й извика старецът и се приближи до Левин. — Е, господине, у Николай Иванович Свияжски ли отивате? Той също се отбива у нас — словоохотливо започна той, като се облакъти на перилата на външната стълба.

Посред разказа на стареца за познанството му със Свияжски вратнята отново изскърца и в двора влязоха работници от полето с орала и брани. Впрегнатите в оралата и браните коне бяха охранени и едри. Работниците, изглежда, бяха от семейството: двамата бяха млади, с басмени ризи и каскети, а другите двама бяха надничари, с кълчищни ризи — единият старец, а другият — млад момък. Домакинът слезе от стълбата, приближи се до конете и започна да ги разпряга.

— Какво сте орали? — попита Левин.

— Окопавахме картофи. И ние си имаме малко земица. Ти, Федот, не пущай катъра, а го дръж в обора, ще впрегнем друг кон…

— Татко бе, донесе ли палешниците, дето ти поръчах? — попита високият здрав момък, очевидно син на стареца.

— На… в шейната са — отвърна старецът, като намота свалените поводи и ги хвърли на земята. — Нагласи ги, докато обядват.

Благовидната невеста с пълни кофи, които прегъваха раменете й, влезе в пруста. Появиха се отнейде и други жени, млади и хубави, на средна възраст и стари, грозни, с деца и без деца.

Самоварът засвири в тръбата; работниците и къщните хора, след като нагласиха конете, отидоха да обядват. Левин извади провизиите си от бричката и покани стареца да пият чай.

— Ама ние вече пихме — каза старецът, който очевидно с удоволствие прие поканата. — Но хайде за компания.

Докато пиеха чай, Левин научи цялата история за стопанството на стареца. Преди десет години старецът наел сто и двадесет десетини земя от една помешчица, а миналата година ги купил и наел още триста от съседа си помешчик. Една малка част от земята, най-лошата, давал под наем, а около четиридесет десетини в полето обработвал сам със семейството си и двама наемни работници. Старецът се оплакваше, че работите му вървели лошо. Но Левин разбираше, че той се оплаква само от приличие, а стопанството му процъфтява. Ако работите му не вървяха, той не би купил земя по сто и пет рубли десетината, не би оженил тримата си сина и племенника, не би строил два пъти след пожар, и то все по-хубави и по-хубави сгради. Въпреки оплакванията на стареца виждаше се, че той с право се гордее с благосъстоянието си, със синовете, племенника, снахите, конете, кравите и особено с това, че цялото му стопанство се крепи. От разговора си със стареца Левин научи, че той не е далеч от мисълта и за някои нововъведения. Сеел много картофи и картофите му, които Левин бе видял, когато идваше, вече прецъфтяваха и завързваха, докато неговите едва бяха започнали да цъфтят. За картофите той разоравал с плуг, който вземал от един помешчик. Сеели пшеница. Една малка подробност особено порази Левин: плевели ръжта и с изскубаните плевели старецът хранел конете. Колко пъти Левин, като виждаше, че тая прекрасна кърма се хаби, бе се наканвал да я събира; но това винаги се оказваше невъзможно. А селянинът го правеше и не можеше да се нахвали с тая кърма.

— Каква е работата на жените? Изнесат купчините на пътя, а талигата мине и ги натовари.

— А ние, помешчиците, сме зле с работниците — каза Левин, като му подаваше чаша чай.

— Благодарим — отвърна старецът, взе чашата, но се отказа от захарта, като посочи останалата у него отхапана бучка. — Къде може да се върши работа с работници? — каза той. — Цяла разсипия. Ето, да вземем Свияжски. Ние знаем каква е земята му — мак, а и той не може да се похвали много с реколтата. Така е, когато не се гледа присърце!

— Но нали и ти стопанисваш с работници?

— Нашата работа е селска. Ние наглеждаме всичко. Лошо ли работи — вън и сами се справяме.

— Тате, Финоген поръча да намерим катран — каза влязлата жена с галошите.

— Така е, господине! — каза старецът и стана, прекръсти се продължително, благодари на Левин и излезе.

Когато Левин влезе в задната стая, за да извика коларя си, видя всички мъже, събрани на трапезата. Жените, прави, им прислужваха. Младият здравеняк син, с пълна уста с каша, разправяше нещо смешно и всички се смееха, а особено весело жената с галошите, която сипваше чорба в паницата.

Твърде е възможно впечатлението за добра уредба, което тая селска къща направи на Левин, да се дължеше до голяма степен на благовидното лице на жената с галошите, но това впечатление беше толкова силно, че Левин просто не можеше да се освободи от него. И по целия път от стареца до Свияжски той току си спомняше за това стопанство, сякаш нещо от това впечатление се натрапваше особено на вниманието му.

XXVI

Свияжски беше представител на дворянството в своя уезд. Той беше пет години по-стар от Левин и бе отдавна женен. В къщата му живееше младата му балдъза, много симпатична на Левин мома. И Левин знаеше, че Свияжски и жена му много искаха да го оженят за тая девойка. Той го знаеше несъмнено, както винаги тия работи ги знаят младите хора, така наречените ергени, макар че никога и никому не би се решил да каже това, но знаеше също, че въпреки желанието си да се ожени, въпреки че по всички данни тая твърде привлекателна мома можеше да бъде отлична жена, дори и да не бе влюбен в Кити Шчербацкая, той толкова малко можеше да се ожени за нея, както да отлети в небето. И това отравяше удоволствието, което той се надяваше да изпита от гостуването си у Свияжски.

Когато получи писмото на Свияжски, с което той го канеше на лов, Левин веднага помисли за това, но все пак реши, че тия намерения на Свияжски са само едно негово предположение, неосновано на нищо, и затова трябва да отиде. Освен това дълбоко в душата си той искаше да провери себе си, да се сблъска отново с това момиче. А домашният живот на Свияжски беше във висша степен приятен и самият Свияжски, най-добрият тип земски деен, какъвто Левин познаваше, винаги му беше извънредно интересен.

Свияжски беше един от ония чудни за Левин хора, чиито разсъждения, много последователни, макар и никога несамостоятелни, вървят от само себе си, а животът, извънредно определен и твърд в насоката си, върви също сам по себе си, съвършено независимо и почти винаги в разрез с разсъжденията. Свияжски беше извънредно либерален човек. Той презираше дворянството и смяташе повечето от дворяните за тайни привърженици на крепостничеството, които само от страх не се проявяват. Той смяташе Русия за изгубена страна, като Турция, а правителството на Русия толкова лошо, че никога не си позволяваше дори да критикува сериозно действията на правителството, но същевременно бе на служба и бе образцов дворянски представител, и когато пътуваше, винаги слагаше фуражка с кокарда и с червена околожка. Той смяташе, че може да се живее само в чужбина, дето и ходеше да поживее при първа възможност, а същевременно в Русия ръководеше едно твърде сложно и усъвършенствувано стопанство и с твърде голям интерес следеше всичко и знаеше какво става в Русия. Той смяташе, че руският селянин по развитие стои на преходното стъпало между маймуната и човека, а същевременно на земските избори с най-голямо удоволствие стискаше ръка на селяните и изслушваше мненията им. Той не вярваше в нищо, но много бе загрижен за подобряване бита на духовенството и за намаляване на енориите, при което особено ходатайствуваше черквата да остане в неговото село.

По женския въпрос той беше на страната на крайните привърженици за пълна свобода на жените и особено за правото им на труд, но живееше с жена си така, че всички се любуваха на техния задружен бездетен семеен живот, и бе наредил живота на жена си така, че тя не работеше и не можеше да работи нищо, освен да споделя общата с мъжа си грижа как по-добре и повесело да прекарват времето.

Ако Левин нямаше способност да разглежда хората откъм най-добрата им страна, характерът на Свияжски не би представлявал никаква трудност и никакъв въпрос за него; той би си казал: диване или говедо и всичко би било ясно. Но той не можеше да каже диване, защото Свияжски несъмнено беше не само много умен, но и много образован и необикновено скромен с образованието си човек. Нямаше нещо, което да не знае; но той показваше знанието си само тогава, когато го принуждаваха за това. Още по-малко Левин можеше да го нарече говедо, защото Свияжски несъмнено беше честен, добър и умен човек, който весело, оживено, постоянно вършеше работа, която високо се ценеше от всички околни, и сигурно никога не правеше и не можеше да направи съзнателно нещо лошо.

Левин се мъчеше да разбере и не разбираше и винаги гледаше на него и на живота му като на някаква жива загадка.

Те бяха приятели и затова Левин си позволяваше да разпитва Свияжски, да се домогва до самата основа на възгледа му за живота; но това винаги бе напразно. Винаги когато се опитваше да проникне отвъд отворените за всички врати на приемните стаи в ума на Свияжски, Левин забелязваше, че Свияжски меко се смущава; в погледа му се изписваше едва доловима уплаха, сякаш се боеше, че Левин ще го улови, и той даваше добродушен и весел отпор.

Сега, след като се бе разочаровал от стопанството, на Левин му беше особено приятно да погостува на Свияжски. Независимо от това, че му ставаше добре, когато гледаше тия щастливи, доволни от себе си и от всички гълъбчета и благоустроеното им гнездо, сега, когато се чувствуваше така недоволен от живота си, искаше му се да разбере от Свияжски оная тайна, която придаваше такава яснота, определеност и веселост на живота му. Освен това Левин знаеше, че у Свияжски ще види някои съседи помешчици, и сега му беше особено интересно да поприказва и да послуша ония стопански разговори за реколтата, за наемането на работници и т.н., които Левин знаеше, че е прието да се смятат за нещо много низко, но които сега му се струваха единствено важни. „Може би това не е било важно при крепостното право или не е важно в Англия. И в двата случая самите условия са определени; но сега, когато у нас всичко това се преобърна и едва се урежда, въпросът как ще се поставят тия условия, е единствено важният въпрос за Русия“ — мислеше Левин.

Ловът се оказа по-лош, отколкото очакваше Левин. Блатото бе пресъхнало и нямаше никак бекаси. Той ходи цял ден и донесе само три парчета, но затова пък, както винаги след лов, се върна с отличен апетит, с отлично разположение на духа и в онова възбудено умствено състояние, което винаги придружаваше силното физическо движение у него. И през време на лова, когато сякаш не мислеше за нищо, току си спомняше за стареца и семейството му и това впечатление не само се натрапваше на вниманието му, но сякаш изискваше и разрешението на нещо, свързано с него.

Вечерта, докато пиеха чай, в присъствието на двама помешчици, които бяха дошли по някакви настойнически работи, се завърза оня най-интересен разговор, какъвто Левин очакваше.

Левин седеше при домакинята до чайната маса и трябваше да води разговор с нея и с балдъзата, седнала срещу него. Домакинята беше кръглолика, руса и средна на ръст жена, цяла сияеща от трапчинки и усмивки. Левин се опитваше чрез нея да се домогне до разрешението на важната за него загадка, каквато представляваше мъжът й, но той нямаше пълна свобода на мислите, защото му беше мъчително неловко. Мъчително неловко му беше, защото срещу него седеше балдъзата с особена, както му се струваше, облечена заради него рокля, с особено трапецовидно деколте на бялата гръд; това четириъгълно деколте, въпреки че гърдите бяха много бели или тъкмо поради това, че бяха много бели, лишаваше Левин от свобода на мисълта. Той се въобразяваше, навярно погрешно, че това деколте е направено заради него, и смяташе, че няма право да го гледа и се мъчеше да не го гледа; но се чувствуваше виновен дори само заради това, че деколтето е направено. На Левин му се струваше, че лъже някого и че трябва да обясни нещо, но че не може никак да обясни това и затова постоянно се изчервяваше, беше неспокоен и се чувствуваше неловко. Неговата неловкост се предаваше и на хубавичката балдъза. Но, изглежда, домакинята не забелязваше това и нарочно я въвличаше в разговора.

— Казвате — продължи започнатия разговор домакинята, — че мъжът ми не може да се интересува от всичко руско. Наопаки, той е весел в чужбина, но никога така, както тук. Тук той се чувствува в своята среда. Има толкова работа, а е способен да се интересува от всичко. Ах, не сте ли ходили в нашето училище?

— Видях го… Оная обвита с бръшлян къщичка, нали?

— Да, това е дело на Настя — каза тя и посочи сестра си.

— И вие ли преподавате? — попита Левин, като се мъчеше да гледа край деколтето, но чувствуваше, че където и да погледне на тая страна ще види все това деколте.

— Да, и аз съм преподавала и преподавам, но имаме една отлична учителка. Въведохме и гимнастика.

— Не, благодаря, не искам повече чай — каза Левин и като чувствуваше, че е неучтиво от негова страна, но нямаше вече сили да продължава тоя разговор, се изчерви и стана. — Чувам много интересен разговор — прибави той и се приближи до другия край на масата, дето седеше домакинът с двамата помешчици, Свияжски седеше ребром към масата и с облакътената си ръка въртеше чаша, а с другата събираше брадата си в шепа, поднасяше я към носа си и пак я отпущаше, сякаш я миришеше. С блестящите си черни очи той гледаше втренчено разгорещилия се помешчик с побелели мустаци и явно се забавляваше от думите му. Помешчикът се оплакваше от народа. За Левин бе ясно, че на оплакванията на помешчика Свияжски може да даде такъв отговор, с който изведнъж ще унищожи целия смисъл на речта му, но поради положението си той не може да даде тоя отговор и слуша с известно удоволствие комичната реч на помешчика.

Помешчикът с побелелите мустаци очевидно беше закоравял защитник на крепостното право и стар селски жител, страстен селски стопанин. Тия признаци Левин виждаше и в облеклото му — старомоден, изтъркан сюртук, с който помешчикът, изглежда, не бе свикнал, и в умните му, начумерени очи, и в стройната руска реч, и в усвоения, изглежда, от дълъг опит повелителен тон, и в енергичните движения на големите му, красиви, загорели ръце с един стар венчален пръстен на безименния и ръст.

XXVII

— Само ако не ми беше жал да захвърля това, което е създадено… положен е толкова труд… бих махнал с ръка на всичко, бих го продал и бих заминал като Николай Иванович… да слушам Елена — каза помешчикът и приятна усмивка освети умното му старо лице.

— Ама не го захвърляте — каза Николай Иванович Свияжски, — значи имате сметка.

— Сметката е една, че живея у дома си, нито съм го купил, нито съм го взел под наем. И все живееш с надеждата, че народът ще се вразуми. А иначе, вярвате ли — това пиянство, тоя разврат! Всичко си разделиха помежду си, ни кончета, ни кравички. Умира от глад, а ако го наемете за работник, гледа да ви развали всичко, а отгоре на туй ви вика и при мировия съдия.

— Но и вие можете да се оплачете на мировия съдия — каза Свияжски.

— Аз ли да се оплача? За нищо на света! Ще започнат да разправят такива работи, че ще съжаляваш, дето си се оплакал! Ето на тухларницата — взеха капаро и си отидоха. Какво направи мировият съдия? Оправда ги. Всичко се крепи само от общинския съд и кмета. Той им идва до̀хак по старовремски. Няма ли това — зарязвай всичко. Бягай накрай света!

Очевидно помешчикът дразнеше Свияжски, но Свияжски не само не се сърдеше, но явно се забавляваше от това.

— Но ето ние водим стопанството си без такива мерки — усмихнат каза той, — аз, Левин, негова милост.

Той посочи другия помешчик.

— Да, работата на Михаил Петрович върви, но попитай го как. Нима това е рационално стопанство? — каза помешчикът, който очевидно се перчеше с думата „рационално“.

— Моето стопанство е скромно — каза Михаил Петрович. — Благодаря на Бога. Цялото ми стопанство е — да мога наесен да събера парички за данъците. Дойдат селяните: бащице, татко, спаси ни! А нали са свои селяни, съседи, стане ти жал. Дадеш им за първата третина, па им кажеш: помнете, деца, аз ви помогнах, но и вие ще ми помогнете кога стане нужда — за сеитба на овес ли, за коситба ли, за жетва ли, — и уговориш по колко на глава. Истина е, между тях има и безсъвестни.

Левин, който отдавна познаваше тия патриархални методи, се спогледа със Свияжски и прекъсна Михаил Петрович, като се обърна отново към помешчика с побелелите мустаци.

— Но какво смятате вие — попита той, — как трябва да се води сега стопанството?

— Тъкмо както го води Михаил Петрович: или да се даде на изполица, или под наем на селяните; така може да се направи, само че с това се унищожава общото богатство на държавата. Докато при крепостния труд и добре обзаведеното стопанство земята ми даваше от едно девет, при изполицата ще даде от едно три. Еманципацията погуби Русия!

Свияжски с усмихващи се очи погледна Левин и дори му направи едва доловим ироничен знак; но Левин не смяташе, че думите на помешчика са смешни — той разбираше него повече, отколкото можеше да разбере Свияжски. А много нещо от това, което отпосле говори помешчикът, за да докаже защо Русия е погубена от еманципацията, му се видя дори доста вярно, ново за него и неопровержимо. Очевидно помешчикът изказваше собствени мисли, което се случва толкова рядко, и то мисли, до които е дошъл не от желание да запълни с нещо празния си ум, а мисли, които са се зародили в условията на живота му, над които се е връщал много пъти в уединението си на село и ги е обмислял от всички страни.

— Работата, ще се съгласите, е в това, че всеки прогрес се извършва само от властта — каза той, като желаеше очевидно да покаже, че не е чужд на образованието. — Вземете реформите на Петър, Екатерина, Александър. Вземете историята на Европа. Това се отнася особено до прогреса в земеделския бит. Дори картофите — и те са въведени у нас със сила. Та и с рало също не винаги са орали. И то е въведено може би при едновремешните удели, но сигурно е въведено със сила. В наше време, при крепостното право, ние, помешчиците, водехме стопанството си с усъвършенствувания; и сушилни, и веялки, и извозване на тор, и всички оръдия — всичко въвеждахме със своята власт, и отначало селяните се противопоставяха, а след това ни подражаваха. А сега, след унищожаването на крепостното право, ни отнеха властта; и стопанството ни, там, дето е стигнало високо равнище, трябва да слезе до най-диво, първобитно състояние. Така разбирам аз тия работи.

— Но защо пък? Ако то е рационално, можете да го водите, като го дадете под наем — каза Свияжски.

— Вече нямам власт. Позволете да попитам, с кого ще го водя?

— „Ето я — работната сила, главния елемент на стопанството“ — помисли си Левин.

— С работниците.

— Работниците не искат да работят и да си служат с добри оръдия. Нашият работник знае само едно — да се напие като свиня и пиян да развали всичко, което му дадете. Ще напои конете уморени, ще изпокъса хубавите такъми, ще смени някое колело с шини и ще изпие пак парите, във вършачката болтче ще пусне, за да я счупи. Мъка му е да гледа това, което не е по волята му. От това се и понижи цялото равнище на стопанството. Земите са занемарени, обрасли са с пелин или са раздадени на селяните и дето по-рано са произвеждали милион крини, сега произвеждат сто хиляди; общото богатство се намали. Ако правеха същото, но със сметка…

И той започна да развива своя план за освобождение, при който биха се премахнали тия неудобства.

Левин не се интересуваше от това, но когато помешчикът свърши, той се върна към първите му думи и каза, като се обърна към Свияжски и се мъчеше да го предизвика да изкаже сериозното си мнение.

— Това, че равнището на стопанството спада и че при нашите отношения към работниците не може да се води успешно едно рационално стопанство, е напълно право — каза той.

— Аз не мисля така — вече сериозно възрази Свияжски — виждам само, че ние не умеем да водим стопанство и че, наопаки, стопанството, което сме водили при крепостното право, не само че не стоеше много високо, а беше твърде ниско. Ние нямаме нито машини, нито добър работен добитък, нито истинско ръководство, нито умеем да смятаме. Попитайте стопанина — той не знае от какво има и от какво няма сметка.

— Италианско счетоводство — иронично каза помешчикът. — Както и да смяташ, щом като ви изпоразвалят всичко, печалба няма да има.

— Защо пък да изпоразвалят? Калпавата вършачка, ваше руско производство, ще счупят, но моята парна няма да счупят. Руските кончета — как ги казваха? — тасканска порода, дето ги дърпат за опашките, ще ги похабят, но я се снабдете със здрави работни коне и вижте дали ще ги похабят. Така е с всичко. Ние трябва да издигаме по-високо стопанството.

— Да имаше с какво, Николай Иванич! Вие сте добре, но аз издържам син в университета, а малките учат в гимназия, така че не мога да купувам здрави работни коне.

— А банките защо са?

— За да ми продадат и последната черга на търг ли? Не, благодаря!

— Не съм съгласен, че трябва и че може да се повдигне още по-високо равнището на стопанството — каза Левин. — Аз се занимавам с тая работа и имам средства, но не мога да направя нищо. Не зная кому са полезни банките. Поне аз, за каквото и да съм харчил пари в стопанството, все е било на загуба: за добитъка — загуба, за машината — загуба.

— Виж, това е вярно — потвърди помешчикът с побелелите мустаци и дори се засмя от удоволствие.

— И аз не съм сам — продължи Левин, — ще посоча за пример всички стопани, които работят рационално; всички, с редки изключения, работят на загуба. Я кажете вие, вашето стопанство носи ли печалба? — каза Левин и веднага в погледа на Свияжски той долови оня бегъл израз на уплаха, какъвто забелязваше винаги, когато искаше да проникне отвъд приемните стаи в ума на Свияжски.

Освен това тоя въпрос от страна на Левин не беше твърде почтен. Току-що, докато пиеха чай, домакинята му бе казала, че това лято извикали от Москва един немец, опитен счетоводител, който срещу възнаграждение от петстотин рубли прегледал сметките на стопанството им и намерил, че то носи повече от три хиляди рубли загуба. Тя не помнела колко именно, но струвало й се, че немецът пресметнал до последната копейка.

Когато стана дума за печалбата от стопанството на Свияжски, помешчикът се усмихна, защото очевидно знаеше каква печалба може да има неговият съсед, дворянски представител.

— Може и да не носи печалба — отвърна Свияжски. — Това доказва само, че аз или съм лош стопанин, или че харча капитала си за увеличаване на рентата.

— Ах, тая рента! — с ужас извика Левин. — Рента може би има в Европа, дето земята се е подобрила от вложения в нея труд, но у нас цялата земя става по-лоша от обработването й, сиреч изтощават я, така че няма никаква рента.

— Как да няма рента? Това е закон.

— Но ние сме извън закона: рентата няма нищо да ни обясни, а наопаки, ще ни обърка. Не, кажете ми, как учението за рентата може да бъде…

— Искате ли кисело мляко? Маша, донеси ни тук кисело мляко или малини — обърна се той към жена си. — Сега малините зреят много до късно.

И в най-хубаво настроение Свияжски стана и се отдалечи, като предполагаше, изглежда, че разговорът се е свършил на същото това място, дето на Левин се струваше, че едва започва.

След като остана без събеседника си, Левин продължи разговора с помешчика, опитвайки се да му докаже, че цялата трудност произлиза от това, че ние не искаме да знаем качествата и навиците на нашия работник; но както всички хора, които мислят самобитно и уединено, помешчикът трудно разбираше чуждата мисъл и бе особено пристрастен към своята. Той поддържаше, че руският селянин е свиня и обича свинщината, че за да го извадим от свинщината, необходима е власт, а такава няма, че е необходима тояга, а ние сме станали толкова либерални, че сме заменили изведнъж хилядагодишната тояга с някакви си адвокати и затвори, в които недостойните, вонящите селяни ги хранят с хубава супа и им изчисляват въздуха на кубически метри.

— Защо мислите — каза Левин, като се мъчеше да се върне към въпроса, — че не може да се намери такова отношение към работната сила, при което работата да бъде производителна?

— Това без тояга няма да стане никога с руския народ! Няма власт — отвърна помешчикът.

— Но как могат да се създадат нови условия? — каза Свияжски, след като си хапна кисело мляко, запали цигара и отново дойде при спорещите. — Всички възможни отношения към работната сила са вече определени и изучени — каза той. — Остатъкът от варварството — първобитната община с нейната солидарност, се разпада от само себе си, крепостното право е унищожено, остава само свободният труд, а неговите форми са определени и готови и те трябва да се прилагат. Ратай, наемен работник, фермер — вън от тия форми не можете да излезете.

— Но Европа е недоволна от тия форми.

— Недоволна е и търси нови. И сигурно ще намери.

— Тъкмо за това ми е думата — отвърна Левин. — Защо и ние от своя страна да не търсим?

— Защото е все едно да измисляме отново начини за постройка на железопътни линии. Те са готови, измислени.

— Но ако те не подхождат за нас, ако са глупави? — каза Левин.

И отново той долови израз на уплаха в очите на Свияжски.

— Да, ще рече: ние сме всесилни, намерили сме това, което Европа търси! Всичко това аз го зная, но, извинете, вие знаете ли всичко, което е направено в Европа по въпроса за организацията на работниците?

— Не, слабо.

— Тоя въпрос занимава сега най-големите умове в Европа. Течението на Шулце — Делич… После цялата тая огромна литература по работническия въпрос, най-либералното ласалианско течение… Милхаузенската организация — това е вече факт, вие сигурно знаете.

— Имам представа, но много смътна.

— Не, вие само казвате така: сигурно знаете всичко това не по-зле от мене. Разбира се, аз не съм професор по социология, но тия въпроси са ме интересували и, право да ви кажа, ако интересуват и вас, заемете се и вие.

— Но докъде са стигнали те?

— Извинявайте…

Помешчиците станаха и Свияжски, който отново прекъсна Левин с неприятния му навик да надниква в онова, което е отвъд приемните стаи на ума му, отиде да изпрати гостите си.

XXVIII

На Левин му беше непоносимо скучно тая вечер с дамите; както никога по-рано него го вълнуваше мисълта, че недоволството от стопанството, което той изпитваше сега, не е негово изключително състояние, а едно общо условие, в което се намират работите в Русия, и че създаването на някакво такова отношение към работниците, при което те да работят както у оня селянин, у когото се бе отбил по пътя, не е мечта, а задача, която трябва да се разреши. И струваше му се, че тая задача може да се разреши и той трябва да се опита да направи това.

След като се сбогува с дамите и обеща да остане и утре целия ден, за да отидат заедно на коне да разгледат интересната пещера в държавната гора, преди да си легне, Левин се отби в кабинета на домакина, за да вземе книгите по работническия въпрос, които Свияжски бе му предложил. Кабинетът на Свияжски беше една грамадна стая с етажерки с книги покрай стените и с две маси — едната масивна, писмена, в средата на стаята, и другата кръгла, отрупана около лампата във форма на звезда с последните броеве вестници и списания на различни езици. До писмената маса имаше кантонерка с обозначени със златни етикети чекмеджета, които съдържаха всевъзможни работи.

Свияжски извади книгите и седна в люлеещия се стол.

— Какво гледате там? — попита той Левин, който бе се спрял пред кръглата маса и разглеждаше списанията.

— Ах, да, там има много интересна статия — каза Свияжски за списанието, което Левин държеше в ръце. — Оказва се — прибави той с весело оживление, — че главният виновник за разделянето на Полша съвсем не е бил Фридрих. Оказва се…

И със свойствената му яснота той разправи накъсо тия нови, много важни и интересни открития. Въпреки че сега мисълта за стопанството най-много занимаваше Левин, той слушаше домакина и се питаше: „Какво има в неговата глава? И защо, защо се интересува от разделянето на Полша?“ Когато Свияжски свърши, Левин неволно попита: „Е, та какво от това?“ Но не получи отговор. Интересното беше само това, че „се оказвало“. Но Свияжски не обясни и не сметна за необходимо да обясни защо това нещо го интересува.

— Да, но мене ме заинтересува много сърдитият помешчик — с въздишка каза Левин. — Той е умен и каза много истини.

— Я оставете! Закоравял прикрит крепостник, каквито са всички! — каза Свияжски.

— На които вие сте представител…

— Да, само че ги представлявам от друга страна — засмян каза Свияжски.

— Мене ме занимава много ето какво — каза Левин. — Той е прав, че нашата работа, сиреч рационалното стопанство, не върви и че върви само лихварското стопанство, като у тоя кротичкия помешчик, или най-скромното стопанство. Кой е виновен за това?

— Разбира се, самите ние. И после, не е истина, че не върви. Стопанството на Василчиков е добре.

— Той има завод…

— Но аз все пак не зная какво ви учудва. Народът е на такова ниско стъпало на материално и нравствено развитие, че очевидно трябва да противодействува на всичко, което му е чуждо. В Европа рационалното стопанство върви, защото народът е образован; значи, и у нас народът трябва да се образова — и толкоз.

— Но как да се образова народът?

— За да се образова народът, трябват три неща: училища, училища и училища.

— Но вие сам казахте, че народът е на ниско стъпало на материално развитие. Какво ще му помогнат училищата?

— Знаете ли, ние ми напомняте един анекдот за съветите, които давали на болен: „Опитайте очистително.“ — „Даваха ми: по-лошо.“ — „Опитайте пиявици.“ — „Опитвах: по-лошо.“ — „Е, тогава молете се само на Бога.“ — „Опитвах: по-лошо.“ Така и пие с вас. Аз казвам: политическа икономия, вие казвате — по-лошо. Казвам: социализъм — по-лошо. Образование — по-лошо.

— Но какво ще му помогнат училищата?

— Ще му създадат нови потребности.

— Виж, това нещо никога не съм разбирал — разпалено възрази Левин. — По какъв начин училищата ще помогнат на народа да подобри материалното си състояние? Казвате, че училищата и образованието ще му създадат нови потребности. Толкоз по-зле, защото той не ще бъде в състояние да ги задоволи. А по какъв начин знанието да пише и чете и катехизиса ще му помогнат да подобри материалното си състояние — никога не съм могъл да разбера. Оня ден вечерта срещнах една жена с кърмаче и я попитах къде отива. „Ходих — казва — при една бабичка, детето ми урочасаха и постоянно плаче, та го занесох да го полекува.“ Попитах я как лекува уроките тая бабичка. „Слага детенцето при кокошките в кокошарника и му бае нещо.“

— Е, видяхте ли! За да не носи детето си да й го лекуват в кокошарника, трябва… — весело усмихнат каза Свияжски.

— О, не! — сърдито каза Левин. — Това лечение според мене напомня лекуването на народа с училища. Народът е беден и необразован — това нещо ние виждаме така сигурно, както селянката вижда уроките, защото детето плаче. Но защо срещу това зло — бедността и необразоваността — ще помогнат училищата, е също така необяснимо, както е необяснимо защо срещу постоянното плачене ще помогнат кокошките в кокошарника. На народа трябва да се помогне с това, от което е беден.

— Е, в това поне сте съгласен със Спенсер, когото не обичате много; той също казва, че образованието може да бъде последица от едно по-голямо благосъстояние и удобство в живота, последица от честото миене, както казва той, но не от умението да четеш и смяташ…

— Така ли, много ми е приятно или, обратното, много ми е неприятно, че мисля еднакво със Спенсер; само че аз отдавна зная това. Училищата няма да помогнат, а ще помогне една такава икономическа уредба, при която народът ще бъде по-богат, ще има повече свободно време — и тогава ще има и училища.

— Но в цяла Европа днес училищата са задължителни.

— А вие самият съгласен ли сте със Спенсер? — попита Левин.

Но в очите на Свияжски се появи израз на уплаха и той каза, като се усмихна:

— Ех, тия чудни уроки! Нима с ушите си чухте?

Левин видя, че няма да може да улови връзката между живота и мислите на тоя човек. Както изглежда, за него беше все едно докъде ще го доведе разсъждението му; той имаше нужда само от процеса на разсъждаването. И неприятно му ставаше, когато процесът на разсъждаването го отвеждаше до задънена уличка. Само това той не обичаше и го отбягваше, като обръщаше разговора за нещо приятно-весело.

Всички впечатления от тоя ден, като се започне с впечатлението от селянина, при когото бе се отбил по пътя, което служеше сякаш като основа за всички днешни впечатления и мисли, силно развълнуваха Левин. Тоя мил Свияжски, който разполагаше с мисли само за обществена употреба и очевидно имаше и други някакви, тайни за Левин принципи за живота и който заедно с тълпата, чието име е легион, ръководеше общественото мнение с помощта на чужди нему мисли; тоя озлобен помешчик, напълно прав в разсъжденията си, постигнати с големи усилия в живота, но неправ в озлоблението си към цялата класа, и то към най-добрата класа в Русия; собственоличното недоволство от собствената му дейност и смътната надежда да намери изход от всичко това — всичко се сливаше в едно чувство на вътрешна тревога и очакване на скорошно разрешение.

Когато остана сам в определената му стая, легнал на пружиненото легло, което при всяко помръдване неочаквано подхвърляше ръцете и краката му, Левин дълго не можа да заспи. Нито един от разговорите със Свияжски, макар че той бе казал много умни работи, не интересуваше Левин; но доводите на помешчика изискваха обсъждане. Левин неволно си спомни всичките му думи и поправяше мислено онова, което бе му отговорил.

„Да, трябваше да му кажа: вие казвате, че нашето стопанство не върви, защото селянинът мрази всички усъвършенствувания и че те трябва да се въвеждат с помощта на властта; вие щяхте да бъдете прав, ако стопанството не вървеше никак без тия усъвършенствувания; ала то върви, и то само там, дето работникът действува съгласно навиците си, както у стареца, при когото се отбих по пътя. Вашето и нашето общо недоволство от стопанството показва, че вината е или у нас, или у работниците. Ние отдавна я караме посвоему, по европейски, без да се питаме за качествата на работната сила. Нека да опитаме да признаем работната сила не като идеална работническа сила, а като руски селянин с неговите инстинкти и да започнем да уреждаме стопанството съобразно с това. Представете си — трябваше да му кажа аз, — че вашето стопанство се реди като у стареца, че сте намерили средство да заинтересувате работниците за успеха на работата и сте постигнали оная средна точка в усъвършенствуванията, която те признават — и без да изтощавате почвата, получите двойно или тройно в сравнение с по-рано. Разделете го наполовина и дайте половината на работната сила; разликата, която ще ви остане, ще бъде повече и на работната сила ще се падне повече. А за да се направи това, трябва да се понижи равнището на стопанството и да се заинтересуват работниците от успеха му. Как да се направи това — то е въпрос на подробности, но няма съмнение, че може да стане.“

Тая мисъл причини силно вълнение на Левин. Той не спа половината нощ, като обмисляше подробностите за прилагане мисълта на дело. Не смяташе да си замине на другия ден, но сега реши, че ще тръгне рано сутринта. Освен това тая балдъза с деколтираната рокля будеше у него чувство, подобно на срам и разкаяние за някаква лоша постъпка. И главно — трябваше да си замине без отлагане: искаше да успее да предложи на селяните новия си проект преди есенните посеви, за да засеят вече при новите условия. Той реши да преобразува цялото си предишно стопанство.

XXIX

Изпълнението на Левиновия план бе свързано с много трудности; но той напрягаше всичките си сили и постигна ако не онова, което желаеше, поне това, че без да се лъже, можеше да вярва, че тая работа си заслужава труда. Една от главните трудности беше тая, че стопанството вече работеше и не можеше да се спре всичко и да се почне отначало, а трябваше да се нагласява машината в движение.

Когато още същата вечер след пристигането си той съобщи плановете си на управителя, управителят с видимо удоволствие се съгласи с оная част от казаното, която показваше, че всичко, правено досега, е било глупост и разсипия. Управителят каза, че отдавна разправял това, но никой не искал да го чуе. А колкото до предложението, направено от Левин — да вземе участие като съдружник заедно с работниците в цялото стопанско предприятие, — управителят прояви само голяма умърлушеност и не изказа никакво определено мнение, а веднага заприказва, че е необходимо на сутринта да се вържат останалите снопи ръж и да изпратят да ги разделят на две, така че Левин почувствува, че сега не е време да приказва за това.

Когато заговаряше за същото със селяните и им правеше предложение да им даде земята при нови условия, той също се сблъскваше с тая главна трудност, че те бяха толкова погълнати от текущата дневна работа, че нямаха кога да обмислят изгодите и неизгодите от начинанието.

Наивният селянин Иван говедарят сякаш разбра напълно предложението на Левин — да вземе участие със семейството си в доходите от добитъка — и напълно съчувствуваше на това начинание. Но когато Левин му говореше за бъдещите печалби, на Ивановото лице се изписваше тревога и съжаление, че не може да изслуша всичко докрай, и той набързо си намираше някоя неотложна работа: или грабваше вилата да доизхвърля сеното от бокса, или отиваше да налива вода, или да рине тор.

Другата трудност се състоеше в непобедимото недоверие на селяните, че целта на помешчика може да бъде нещо друго освен желанието да ги ограбва, колкото може повече. Те бяха твърдо уверени, че (каквото и да им казва той) истинската му цел ще бъде винаги това, което няма да им каже. И самите те, когато се изказваха, говореха много неща, но никога не казваха това, което беше истинската им цел. Освен това (Левин чувствуваше, че жлъчният помешчик беше прав) като първо и неизменно условие за каквото и да било споразумение селяните поставяха това, да не им натрапват каквито и да било нови стопански методи и употребата на нови оръдия. Съгласяваха се, че плугът оре по-добре, че култиваторът работи по-бързо, но намираха хиляди причини, поради които не можеха да си служат нито с едното, нито с другото, и макар че той беше убеден, че трябва да се понижи равнището на стопанството, жал му беше да се откаже от усъвършенствуванията, ползата, от които беше така очевидна. Но въпреки всички тия трудности той постигна своето и наесен работата тръгна, или поне така му се струваше.

Отначало Левин мислеше да даде цялото стопанство, както си беше, на селяните, работниците и управителя на нови съдружнически начала, но много скоро се убеди, че това е невъзможно и реши да раздели стопанството. Оборът, овощната и зеленчуковата градина, ливадите и нивите, разделени на няколко части, трябваше да съставят отделни дялове. Наивният Иван говедарят, който, както се струваше на Левин, най-добре от всички разбра работата, си подбра дружина, предимно от семейството си, и се нагърби с добитъка. Далечната нива, която осем години бе стояла необработена, бе взета с помощта на умния дърводелец Фьодор Резунов от шест селски семейства на нови обществени начала, а селянинът Шураев нае при същите условия всички зеленчукови градини. Другото остана още постарому, но тия три дяла бяха начало на новата уредба и напълно занимаваха Левин.

Наистина засега в обора работата не вирееше по-добре, отколкото по-рано, и Иван категорично възразяваше срещу топлото помещение за кравите и срещу маслото от сладък каймак, като твърдеше, че на студено кравата иска по-малко кърма и че маслото от кисел каймак е по-спорно, и искаше да получава заплата, както и по-рано, и никак не се интересуваше, че парите, които получава, не бяха заплата, а аванс срещу частта от печалбата.

Наистина компанията на Фьодор Резунов не преора с плугове, преди да засеят, както бе уговорено, като се оправдаваше, че нямало време. Наистина селяните от тая компания, макар че бяха се условили да водят работата на нови начала, не наричаха земята обща, а изполичарска, и неведнъж селяните от този артел и самият Резунов казваха на Левин: „Да бяхте си получили парите за земята, и вие ще сте по-спокоен, и пие ще сме с развързани ръце.“ Освен това под разни предлози тия селяни все отлагаха да построят на тая земя уговорените с тях обор и покрит харман и протакаха до зимата.

Наистина Шураев искаше да раздаде на части наетите от него градини на селяните. Очевидно той съвсем превратно и сякаш умишлено превратно бе разбрал условията, при които му бе дадена земята.

Наистина често пъти, като разговаряше със селяните и им разясняваше всички изгоди от начинанието, Левин чувствуваше, че селяните слушат при това само гласа му и твърдо знаят, че каквото и да говори той няма да се оставят да ги измами. Той чувствуваше това особено когато говореше с най-умния от селяните, Резунов, и долови в очите на Резунов оная игра, която ясно изразяваше както присмех над Левин, така и твърда увереност, че ако бъде излъган някой, излъганият в никакъв случай няма да бъде той, Резунов.

Но въпреки всичко това Левин мислеше, че работата върви и че ако води строго сметките си и настоява на своето, той ще им докаже в бъдеще предимствата на такава една уредба и тогава работата ще тръгне вече сама.

Тия работи заедно с другата част от стопанството, която бе останала на неговите ръце, заедно с кабинетната работа над книгата му така бяха погълнали през цялото лято Левин, че той почти не ходеше на лов. В края на август от слугата, който му донесе обратно седлото, научи, че Облонски са си заминали за Москва. Той чувствуваше, че като не отговори на писмото на Даря Александровна, със своята неучтивост, за която не можеше да си спомни, без да се изчерви от срам, проигра всичките си козове и никога вече няма да отиде у тях. Също така бе постъпил и със Свияжски, като замина, без да се сбогува. Но той няма да отиде вече никога у тях. Сега това му беше все едно. Въпросът за новата уредба на стопанството го занимаваше така, както нищо още не бе го занимавало никога през живота му. Той препрочете книгите, дадени му от Свияжски, и след като изписа такива, каквито нямаше, прочете и политико-икономически, и социалистически книги по тоя въпрос, но както и очакваше, не намери нищо такова, което да се отнася до предприетото от него дело. В политико-икономическите книги, например у Мил, когото изучаваше отначало с голяма жар, надявайки се всеки миг да намери разрешение на занимаващите го въпроси, той намери закони, извлечени от положението на европейското стопанство, но никак не можа да разбере защо тия закони, които са неприложими за Русия, трябва да бъдат общи. Същото видя и в социалистическите книги: това бяха или прекрасни, но неприложими фантазии, от които той се увличаше още като студент, или поправки, кърпеж на онова положение на работите, в което се намираше Европа и с което земеделското дело в Русия нямаше нищо общо. Политическата икономия казваше, че законите, по които се е развило и се развива богатството на Европа, са всеобщи и несъмнени закони. Социалистическото учение казваше, че развитието според тия закони води към гибел. И нито едното, нито другото не даваше не само отговор, но дори най-малко загатване какво трябва да правят той, Левин, и всички други руски селяни и земевладелци със своите милиони ръце и десетини земя, за да бъдат най-производителни за общото благосъстояние.

След като се залови веднъж за тая работа, той добросъвестно препрочиташе всичко, което се отнасяше до неговото начинание, и възнамеряваше наесен да замине за чужбина, за да проучи тая работа на място, та да не се случва вече по тоя въпрос това, което така често се случваше с него по различни въпроси. Понякога тъкмо започне да разбира мисълта на събеседника си и се опитва да изложи своята, току изведнъж му кажат: „Ами Кауфман, ами Джонс, ами Дюбоа, ами Мичели? Вие не сте ги чели. Прочетете ги; те са разработили вече тоя въпрос.“

Сега той виждаше ясно, че Кауфман и Мичели няма да му кажат нищо. Той знаеше какво иска. Виждаше, че Русия има прекрасни земи, отлични работници и че в някои случаи, както у селянина, у когото бе се отбил по пътя, работниците и земята произвеждат много, но в повечето случаи, когато капиталът се прилага по европейски, произвеждат малко и това става само защото работниците искат да работят добре само както са свикнали и че това им противодействие не е случайно, а постоянно и има основите си в духа на народа. Той мислеше, че руският народ, чието призвание е да заселва и обработва грамадни празни пространства, съзнателно, докато всички земи бъдат заети, се е придържал към необходимите за това методи и че тия методи съвсем не са така лоши, както обикновено се мисли. И искаше да докаже това теоретично в книгата и на практика в стопанството си.

XXX

В края на септември докараха дървен материал за постройка на обор в землището на артела, продадоха маслото от кравите и поделиха печалбата. На практика работата в стопанството вървеше отлично или поне така се струваше на Левин. А за да разясни теоретично цялата работа и за да завърши съчинението, което в мечтите на Левин трябваше не само да направи преврат в политическата икономия, но и да унищожи напълно тая наука и да сложи началото на една нова наука за отношението на народа към земята, той трябваше само да замине за чужбина и да проучи на място всичко, което е направено там в тая насока, и да намери убедителни доказателства, че всичко направено там не е онова, което е необходимо. Левин очакваше само да продадат пшеницата, за да получи пари и да замине за чужбина. Но заваляха дъждове, които не позволяваха да се приберат останалите на полето снопи и картофи, спряха всички работи и дори продажбата на пшеницата. По пътищата имаше непроходима кал; пороят бе отвлякъл две мелници и времето ставаше все по-лошо и по-лошо.

На 30 септември слънцето се показа още на сутринта и Левин, надявайки се на хубаво време, започна решително да се готви за път. Нареди да насипят пшеницата, изпрати управителя при търговеца, за да вземе пари, а той тръгна из стопанството да даде последни нареждания преди заминаването си.

Когато свърши всички работи, мокър от струйките, които по кожуха му се стичаха ту във врата, ту в кончовете на ботушите, но все пак в най-бодро и възбудено състояние на духа, Левин се върна вечерта в къщи. Привечер времето се развали още повече: суграшицата така силно шибаше измокрения кон, че той разтърсваше ушите и главата си и вървеше странишком; но под качулката Левин се чувствуваше добре и поглеждаше весело наоколо ту мътните ручеи, които се стичаха по коловозите, ту нависналите по всяко оголено клонче капки, ту белите петна от суграшица по дъските на моста, ту сочните, още месести листа на бряста, които бяха нападали на гъст пласт около оголеното дърво. Въпреки мрачната околна природа той се чувствуваше особено възбуден. Разговорите му със селяните в далечното село показваха, че те са започнали да свикват с новите отношения. Старецът ханджия, при когото се отби да се изсуши, очевидно одобряваше плана на Левин и сам предлагаше да влезе в артела за покупка на добитък.

„Трябва само да вървя упорито към целта си и ще постигна своето — мислеше Левин, — а и има за какво да работи и се труди човек. Това не е мое лично дело, а въпросът е за общото благо. Цялото стопанство и, главно, положението на целия народ трябва да се промени напълно. Вместо бедност — общо богатство, благоденствие; вместо вражда — съгласие и хармония на интересите. С една дума, безкръвна, но превелика революция, отначало в малкия кръг на нашия уезд, а след това в губернията, в Русия, в целия свят. Защото справедливата мисъл не може да не бъде плодотворна. Да, това е цел, за която заслужава да се работи. А че аз, Костя Левин, същият, който ходи на бала с черна вратовръзка, комуто Шчербацкая отказа и който е така жалък и нищожен за самия себе си — това не доказва нищо. Уверен съм, че и Франклин се е чувствувал също така нищожен и също така не е вярвал в себе си, като си е спомнял всичко. Това не значи нищо. Сигурно и той е имал своята Агафия Михайловна, на която е поверявал плановете си.“

С такива мисли вече по мръкнало Левин пристигна в къщи.

Управителят, който бе ходил при търговеца, пристигна и донесе една част от парите за пшеницата. Условието с ханджията бе направено и по пътя управителят научил, че снопите в нивата са се запазили, така че неприбраните сто и шейсет негови купни са нищо в сравнение с онова, което имаха другите.

След като се нахрани, Левин както обикновено с книга в ръка седна в креслото и докато четеше, продължаваше да мисли за предстоящото си пътуване във връзка с книгата. Тая вечер особено ясно му се представяше цялото значение на неговото дело и в ума му сами се редяха цели периоди, които изразяваха същността на мислите му. „Трябва да си запиша това — помисли той. — То трябва да представлява кратък увод, който по-рано смятах за ненужен.“ Той стана, за да отиде до писмената маса, и Ласка, която лежеше в краката му, се протегна и също стана, като се озърташе към него, сякаш питаше къде да отиде. Но не остана време да записва, защото бяха дошли ръководителите на наряда, и Левин излезе при тях в коридора.

След наряда, сиреч след разпорежданията за утрешния ден, и след като изслуша всички селяни, които бяха дошли по работа при него, Левин отиде в кабинета си и седна да работи. Ласка легна под масата; Агафия Михайловна с чорапа зае мястото си.

След като писа известно време, Левин изведнъж необикновено живо си спомни за Кити, за отказа й и за последната си среща с нея. Той стана и закрачи из стаята.

— Няма защо да скучаете — каза му Агафия Михайловна. — Защо седите в къщи? Да бяхте заминали на топли бани, нали се канехте.

— И без това заминавам вдругиден, Агафия Михайловна. Трябва да свърша работата си.

— Ех, тая ваша работа! Малко нещо ли харизахте на селяните! И без това разправят: вашият господар ще получи нарека милост за това. Чудна работа: защо сте седнали да се грижите за селяните?

— Не се грижа за тях, правя всичко за себе си.

Агафия Михайловна знаеше всички подробности от стопанските планове на Левин. Левин често й излагаше мислите си с всички тънкости и много пъти спореше с нея и не се съгласяваше с обясненията й. Но сега тя разбра съвсем иначе думите му.

— То се знае, човек трябва да мисли най-много за душата си — с въздишка каза тя. — Ето Парфьон Денисич, макар че беше неграмотен, умря така, че да даде Господ всекиму — каза тя за един наскоро умрял слуга. — Причестиха го, миросаха го.

— Думата ми не е за това — каза той. — Казвам, че правя всичко за своя полза. Аз имам по-голяма полза, когато селяните работят по-добре.

— Каквото и да правите, щом работникът е мързелив, всичко ще върви наопаки. Има ли съвест, ще работи, ако ли не — нищо не помага.

— Да, но нали и вие казвате, че Иван започнал да гледа по-добре говедата.

— Аз казвам едно — отвърна Агафия Михайловна, очевидно не случайно, а със строга последователност на мисълта, — време ви е да се ожените, това е!

Напомнянето на Агафия Михайловна за същото нещо, за което той току-що мислеше, го огорчи и оскърби. Левин се начумери и без да отговори, отново седна да работи, като повтори в ума си всичко, което мислеше за значението на тая работа. Само от време на време се ослушваше в тишината как звънтят чорапните игли на Агафия Михайловна и като си спомняше онова, за което не искаше да си спомня, отново се чумереше.

В девет часа чу звънче от тройка и глухо люшкане на кола из калта.

— Ето на, гости ви идват, няма да скучаете — каза Агафия Михайловна, стана и тръгна към вратата. Но Левин я изпревари. Сега работата му не вървеше и той бе доволен да му дойде какъвто и да било гостенин.

XXXI

Когато изтича до половината на стълбата, Левин, чу в антрето познато покашляне; но поради шума от стъпките си той го чу неясно и се надяваше, че се е излъгал, после видя и цялата дълга, костелива, позната фигура и му се стори, че вече не се лъже, но все още се надяваше, че се лъже и че тоя дълъг човек, който съблича шубата си и кашля, не е братът Николай.

Левин обичаше брат си, но за него бе мъчение винаги, когато бяха заедно. А сега, когато под влияние на хрумналата му мисъл и напомнянето на Агафия Михайловна Левин беше в едно неясно объркано състояние, предстоящата среща с брат му му се видя особено тежка. Вместо някой весел гост, здрав и чужд човек, който, както се надяваше, ще го развлече в душевната му неяснота, той трябваше да се срещне с брат си, който го разбира до дъното на душата, който ще събуди у него всички най-активни мисли и ще го накара да се изкаже напълно. А тъкмо това не му се искаше.

Като се сърдеше на себе си за това низко чувство, Левин изтича в антрето. Още щом видя отблизо брат си, това чувство на лично разочарование веднага изчезна и се смени с жалост. Колкото и страшен да беше по-рано братът Николай със своята мършавина и болнавост, сега той бе отслабнал и изнемощял още повече. Това беше един скелет, покрит с кожа.

Той стоеше в антрето, като свиваше конвулсивно дългата си мършава шия, сваляше шалчето и странно тъжно се усмихваше. Когато видя тая усмивка, смирена и кротка, Левин почувствува, че гърлото му се свива от спазми.

— Ето дойдох при тебе — с глух глас каза Николай и нито за миг не снемаше очи от лицето на брат си. — Отдавна исках да дойда, но все боледувах. А сега се поправих много — каза той, като търкаше брадата си с големите мършави длани.

— Да, да! — отвърна Левин. И му стана още по-страшно, когато при целуването почувствува с устните си сухотата на братовото си тяло и видя отблизо големите му, странно светещи очи.

Няколко седмици преди това Левин бе писал на брат си, че от продажбата на оная малка част от имота, която оставате още неразделена между тях, брат му има да получи сега за частта си около две хиляди рубли.

Николай каза, че е дошъл сега да получи тия пари и главно, да прекара малко в гнездото си, да се докосне до земята, та като богатирите да събере сили за предстоящата си дейност. Въпреки че се бе прегърбил още повече, въпреки поразителната за ръста му мършавина движенията му както винаги бяха бързи и стремителни. Левин го отведе в кабинета си.

Брат му се преоблече особено старателно, което не правеше по-рано, среса редките си прави коси и усмихнат се качи в горния етаж.

Той беше в най-мило и весело настроение, какъвто Левин често го помнеше от детинството си. Спомена без злоба дори за Сергей Иванович. Когато видя Агафия Михайловна, пошегува се с нея и я разпита за старите им слуги. Известието за смъртта на Парфьон Денисич му подействува неприятно. Върху лицето му се изписа уплаха, но той веднага се съвзе.

— Ами той беше вече стар — каза той и промени разговора. — Ще прекарам при тебе един-два месеца, а след това ще замина за Москва. Знаеш ли, Мяхков ми обеща място и аз постъпвам на служба. Сега ще наредя живота си съвсем иначе — продължи той. — Знаеш ли, аз изпъдих оная жена.

— Мария Николаевна ли? Как, защо?

— Ах, тя е долна жена! Направи ми сума неприятности. — Но той не разправи какви са тия неприятности. Не можеше да каже, че е изгонил Мария Николаевна, защото чаят бил слаб и главно, задето тя се грижеше за него като за болен. — И после, сега аз изобщо искам да променя съвсем живота си. Както всички, разбира се, и аз съм правил глупости, но богатството е последно нещо, не ми е жал за него. Само да съм здрав, а здравето ми, слава Богу, се поправи.

Левин слушаше и се мъчеше да измисли, но не можа да намисли какво да каже. Навярно Николай почувствува същото; той започна да разпитва брат си за работите му и Левин бе доволен да говори за себе си, защото можеше да говори, без да се преструва. Той разправи на брат си своите планове и начинания.

Брат му го слушаше, но очевидно не се интересуваше от това.

Тия двама души бяха така родни и близки, че най-малкото движение, тонът на гласа им говореше и на двамата повече, отколкото можеха да си кажат с думи.

Сега и двамата имаха една и съща мисъл — болестта и близката смърт на Николай, и тая мисъл поглъщаше всичко останало. Но нито единият, нито другият не смееха да говорят за нея и затова всичко, каквото и да си кажеха, без да засегнат онова, което единствено ги занимаваше, беше лъжа. Левин никога не бе се радвал толкова, че вечерта се е свършила и че трябва да отиде да спи. Никога с който и да било чужд човек, на каквото и да било официално посещение не бе така неестествен и фалшив, както тая вечер. И съзнанието и разкаянието за тая неестественост го правеха още по-неестествен. Искаше му се да плаче над умиращия си любим брат, а трябваше да слуша и поддържа разговора му за това, как ще живее.

Понеже в къщи беше влажно и само една от стаите беше затоплена, Левин настани брат си да спи зад преградката в неговата спалня.

Брат му си легна — кой знае дали спеше, или не, но се въртеше като болен в леглото, кашляше и когато не можеше да се изкашля, мърмореше нещо. Понякога въздишаше тежко и казваше: „Ах, Боже мой!“ Понякога потта го душеше и той ядосано извикваше: „А, дявол да го вземе!“ Левин дълго не можа да заспи, слушаше го. Мислите му бяха най-разнообразни, но краят на всички мисли беше един: смъртта.

Смъртта, неизбежният край на всичко, за пръв път се изправи пред него с неотразима сила. И тая смърт, която беше тук, в тоя любим брат, който стенеше в просъница и по навик безразлично призоваваше ту Бога, ту дявола, съвсем не беше така далеко, както му се струваше по-рано. Тя беше у самия него — той чувствуваше това. Ако не днес — утре, ако не утре — след тридесет години, нима не е все едно? А какво нещо е тая неизбежна смърт, той не само не знаеше, не само не бе помислял никога, но не умееше и не смееше да мисли за това.

„Работя, искам да направя нещо, а съм забравил, че всичко ще свърши, че има смърт.“

Той седеше на кревата в тъмнината, свит и прегърнал коленете си, и мислеше, като задържаше дъха си от напрежение на мисълта. На колкото повече напрягаше мисълта си, толкова по-ясно му ставаше, че това е несъмнено така, че той наистина е забравил, пропуснал е да види в живота едно малко обстоятелство — че ще дойде смъртта и всичко ще свърши, че не е заслужавало да се започва нищо и че никак не може да се помогне на това. Да, това е ужасно, но е така.

„Но аз съм още жив. Какво да се прави сега, какво?“ — с отчаяние каза той. Запали свещта, предпазливо стана, отиде пред огледалото и започна да оглежда лицето и косите си. Да, сколуфите му бяха прошарени. Отвори уста. Задните му зъби бяха започнали да се развалят. Разголи мускулестите си ръце. Да, има много сили.

Но и Николенка, който диша там с останките от белите си дробове, също имаше здраво тяло. И изведнъж той си спомни как като деца си лягаха заедно да спят и чакаха само Фьодор Богданич да излезе от вратата, за да се замерват с възглавници и да се кикотят, да се кикотят неудържимо, така че дори страхът от Фьодор Богданич не можеше да спре това буйно избликнало съзнание за щастието на живота. „А сега тия изкорубени кухи гърди… и аз, който не зная защо и какво ще стане с мене…“

— Кха! Кха! А, дявол да го вземе! Какво се шляеш, защо не спиш — обади се гласът ма брат му.

— Ей тъй, не зная, безсъница.

— А пък аз спах хубаво и сега вече не се потя. Погледни, пипни ризата ми. Нали няма пот?

Левин го попипа, оттегли се зад преградката, угаси свещта, но още дълго време не можа да заспи. Едва сега той си у ясни донейде въпроса как да живее, след като пред него бе се изправил един нов неразрешим въпрос — смъртта.

„Да, той умира, ще умре напролет, как ли да му помогна? Какво мога да му кажа аз? Какво зная за това? Та аз бях забравил, че има такова нещо.“

XXXII

Левин отдавна вече бе забелязал, че когато с хората ти е неловко от тяхната прекалена отстъпчивост и покорност, много скоро започва да ти става непоносимо от прекалената им взискателност и придирчивост. Той чувствуваше, че това ще стане и с брат му. И наистина кротостта на брата Николай не беше за дълго. Още на другата сутрин той стана раздразнителен и упорито взе да се заяжда с брат си, като го засягаше на най-болните места.

Левин се чувствуваше виновен и не можеше да поправи това. Той чувствуваше, че ако и двамата не се преструваха, а си говореха така, както се казва, искрено, сиреч само онова, което именно мислят и чувствуват, те само биха се гледали в очите и Константин би казвал само: „Ти ще умреш, ще умреш, ще умреш!“ А Николай само би отговарял: „Зная, че ще умра; но ме е страх, страх ме е, страх ме е!“ И не биха си казвали нищо повече, ако си говореха само искрено. Но така не можеше да се живее и затова Константин се опитваше да прави това, което цял живот се опитваше и не можеше да прави, това, което според наблюденията му мнозина умееха да правят така добре и без което не може да се живее: опитваше се да говори не това, което мисли, и постоянно чувствуваше, че то излиза фалшиво, че брат му схваща и се дразни от това.

На третия ден Николай предизвика брат си да му изложи отново плана си и започна не само да го осъжда, но започна умишлено да го смесва с комунизма.

— Ти само си взел една чужда мисъл, но си я изопачил и искаш да я прилагаш към нещо неприложимо.

— Но аз ти казвам, че това няма нищо общо. Те отричат правото на собствеността, капитала и наследствеността, а пък аз, без да отричам тоя главен стимул (на самия Левин му бе противно, че употребява такива думи, но откак бе се увлякъл от работата си, неволно започна все по-често и по-често да си служи с не руски думи), искам само да урегулирам труда.

— Там е работата, че си взел една чужда мисъл, окастрил си от нея всичко, което съставя силата й, и искаш да ме увериш, че това е нещо ново — каза Николай и сърдито сгърчи шията си.

— Но моята мисъл няма нищо общо…

— Там — иронично усмихнат каза Николай Левин и очите му злобно блеснаха, — там поне има една, как да кажа, геометрична прелест — яснота, несъмненост. Може би това е утопия. Но да допуснем, че от всичко минало може да се направи tabula rasa48: няма собственост, няма семейство, тогава и трудът ще се организира. А у тебе няма нищо…

— Защо смесваш тия работи? Аз никога не съм бил комунист.

— А пък аз съм бил и смятам, че това нещо е предивременно, но е разумно и има бъдеше, както християнството през първите векове.

— Аз смятам само, че работната сила трябва да се разглежда от естественонаучно гледище, сиреч да се изучава, да се признаят качествата й и…

— Но това е съвсем напразно. Постепенно с развитието си тая сила сама намира известен начин на дейност. Навред е имало роби, а след това metayers49; и у нас има работа на изполица, има аренда, има ратайски труд — какво искаш още?

При тия думи Левин изведнъж се разгорещи, защото дълбоко в душата си се страхуваше, че това е истина — истина е, че той иска да балансира между комунизма и установените форми и че това едва ли е възможно.

— Аз търся средства да работя производително и за себе си, и за работника. Искам да организирам… — пламенно отвърна той.

— Нищо не искаш да организираш; иска ти се просто да оригиналничиш, както си правил през целия си живот, да покажеш, че не експлоатираш просто селяните, а правиш това с идея.

— Ти си мислиш така — остави! — отвърна Левин и почувствува, че мускулът на лявата му буза неудържимо подскача.

— Ти не си имал и нямаш убеждения, а задоволяваш само самолюбието си.

— Добре де, остави ме!

— И ще те оставя! Отдавна трябваше да направя това, и върви по дяволите! Много съжалявам, че дойдох!

Колкото и да се мъчеше отпосле Левин да успокои брат си, Николай не искаше да чуе нищо, казваше, че било много по-добре да се разделят и Константин виждаше, че животът е станал просто непоносим за брат му.

Николай беше се приготвил вече да си заминава, когато Константин отново дойде при него и неестествено го помоли да го извини, ако го е обидил с нещо.

— А, великодушие! — каза Николай и се усмихна. — Щом ти се иска да бъдеш прав, мога да ти доставя това удоволствие. Прав си, но аз все пак ще си замина!

Но преди самото заминаване Николай го целуна и каза, като погледна изведнъж странно сериозно брат си:

— Все пак не си спомняй с лошо за мене, Костя! — И гласът му затрепери.

Това бяха единствените думи, казани искрено. Левин схвана, че под тия думи се подразбираше: „Ти виждаш и знаеш, че аз съм зле и може да не се видим.“ Левин разбра това и в очите му бликнаха сълзи. Той целуна още веднъж брат си, но не можа и не умееше да му каже нищо.

На третия ден след заминаването на брат му Девин замина за чужбина. Когато на една железопътна гара се срещнаха с Шчербацки, братовчед на Кити, Левин го зачуди много с мрачността си.

— Какво ти е? — попита го Шчербацки.

— Нищо не ми е, но в света има твърде малко весели работи.

— Как тъй малко? Я елате с мен в Париж вместо в някакъв си Мюлхаузен. Ще видите колко е весело!

— Не, аз свърших вече. Време ми е да умра.

— Ех, че го каза! — рече Шчербацки засмян. — Аз едва съм се приготвил да започна.

— И аз мислех така доскоро, но сега зная, че ще умра в най-близко време.

Левин казваше това, което наистина мислеше напоследък. Той виждаше във всичко само смъртта или приближаването към нея. Но замисленото от него дело все повече го занимаваше. Трябваше някак да изживее живота си, докато не е дошла смъртта. Тъмнина забулваше всичко за него; но тъкмо поради тая тъмнина чувствуваше, че единствената ръководна нишка в тая тъмнина е неговото дело и той с последни сили бе се заловил и се държеше за него.