Ана Каренина

I

Минаха почти два месеца. Беше вече средата на горещото лято, а Сергей Иванович едва сега се накани да напусне Москва.

През това време в живота на Сергей Иванович станаха също събития. Преди една година бе завършена книгата му, плод на шестгодишен труд, под заглавие: „Опит за изследване основите и формите на държавността в Европа и Русия“. Някои глави и уводът на книгата бяха печатани в периодичните издания, а други части Сергей Иванович бе чел на хора от своя кръг, така че мислите от това съчинение не можеха да бъдат вече съвсем нови за читателите; но все пак Сергей Иванович очакваше, че с излизането си книгата му ще направи сериозно впечатление на обществото и ако не предизвика преврат в науката, във всеки случай ще причини силно вълнение сред учения свят.

След грижлива преработка тая книга бе издадена миналата година и разпратена по книжарниците.

Сергей Иванович не разпитваше никого за нея, без желание и престорено-равнодушно отговаряше на въпросите на приятелите си как върви книгата му и дори не питаше книжарите дали се купува тя, но зорко, с напрегнато внимание следеше за първото впечатление, което ще направи книгата му в обществото и литературата.

Ала мина седмица, втора, трета, а в обществото не се забелязваше никакво вълнение; от време на време приятелите му, специалисти и учени, очевидно от учтивост, заговаряха за книгата му. А другите му познати, които не се интересуваха от научни книги, дори не споменаваха за нея. И в обществото, което особено сега бе заето с други работи, имаше пълно равнодушие. В литературата също цял месец не се появи нито дума за книгата.

Сергей Иванович подробно пресмяташе времето, което е необходимо, за да се напише рецензия, но мина месец, втори, а мълчанието продължаваше.

Само в „Северной жук“, в един хумористичен фейлетон за певеца Драбанти, който бе изгубил гласа си, бяха казани между другото няколко презрителни думи за книгата на Кознишев, които показваха, че тая книга е осъдена отдавна вече от всички и е подложена на всеобщо осмиване.

Най-сетне на третия месец в едно сериозно списание се появи критична статия. Сергей Иванович познаваше и автора на статията. Бяха се срещали веднъж у Голубцов.

Авторът на статията беше много млад и заядлив фейлетонист, твърде опитен като писател, но извънредно малко образован и плах в личните си отношения.

Въпреки пълното си презрение към автора Сергей Иванович с пълно уважение зачете статията. Тя беше ужасна.

Очевидно фейлетонистът нарочно бе разбрал цялата книга така, както не можеше да се разбере тя. Но той бе подбрал така майсторски цитатите, че за ония, които не бяха чели книгата (а очевидно почти никой не бе я чел), беше напълно ясно, че цялата книга не е нищо друго освен куп надути думи, и при това употребени не на място (което се виждаше от въпросителните), и че авторът на книгата е съвсем невеж човек. И всичко това беше така остроумно, че дори Сергей Иванович не би се отказал от такова остроумие; но тъкмо това беше ужасното.

Въпреки пълната добросъвестност, с която Сергей Иванович провери правотата в доводите на рецензента, той не се спря нито за миг върху осмиваните недостатъци и грешки — очевидно беше, че всичко това е подбрано нарочно, — а веднага неволно започна да си припомня до най-малки подробности срещата и разговора си с автора на статията.

„Дали не съм го обидил с нещо?“ — питаше се Сергей Иванович.

И като си спомни, че при срещата си бе поправил тоя младеж за една дума, която издаваше невежеството му. Сергей Иванович си обясни смисъла на статията.

След тая статия за книгата му настъпи мъртво мълчание — и печатно, и устно — и Сергей Иванович видя, че шестгодишното му произведение, работено с такава любов и труд, мина безследно.

Положението на Сергей Иванович беше още по-тежко от това, че след като завърши книгата си, той нямаше вече кабинетна работа, която по-рано поглъщаше по-голямата част от времето му.

Сергей Иванович беше умен, образован, здрав, деен и не знаеше де да употреби цялата си дейност. Разговорите по приеми, конгреси, събрания и комитети — навред, дето може да се говори — поглъщаха част от времето му, но той, отдавнашен градски жител, не се оставяше да се отдаде всецяло на разговори, както правеше неопитният му брат, когато идваше в Москва; оставаше му още много свободно време и умствени сили.

За щастие в това най-тежко за него време поради неуспеха на книгата му — в замяна на въпросите за друговерците, американските приятели, самарския глад, изложбата, спиритизма — изникна славянският въпрос, който преди това само тлееше в обществото, и Сергей Иванович — и по-рано един от инициаторите на тоя въпрос — му се отдаде всецяло.

По това време в средата на ония хора, към които принадлежеше Сергей Иванович, не говореха и не пишеха за нищо друго освен за славянския въпрос и сръбската война. Всичко, което празната тълпа прави обикновено, за да убие времето си, се правеше сега в полза на славяните. Балове, концерти, обеди, приветствени речи, дамски тоалети, пития, кръчми — всичко свидетелствуваше за съчувствие към славяните.

С много неща, които се говореха и пишеха по тоя случай, Сергей Иванович не беше съгласен напълно. Той виждаше, че славянският въпрос е станал едно от ония модни увлечения, които винаги се сменят едно след друго и служат за занимание на обществото; виждаше и това, че има много хора, които се занимават с тая работа с користни, суетни цели. Признаваше, че вестниците печатат много ненужни и преувеличени неща с единствена цел да привлекат вниманието и да надвикат другите. Виждаше, че при тоя общ подем на обществото на преден план изпъкват и крещят по-високо от другите всички некадърници и непрокопсали: главнокомандуващи без армии, министри без министерства, журналисти без вестници, партийни вождове без привърженици. Виждаше, че тук има много лекомислени и смешни неща; но виждаше и признаваше и несъмнения, постоянно растящ ентусиазъм, който обединява всички класи от обществото и на който не може да не съчувствува човек. Клането на едноверците и братята славяни бе събудило съчувствие към страдащите и негодувание към потисниците. А геройството на сърби и черногорци, които се борят за едно велико дело, бе породило у целия народ желание да помогне на братята си не вече с думи, а на дело.

При това имаше и едно друго, радостно за Сергей Иванович явление: проявата на общественото мнение. Обществото определено бе изразило желанието си. Народната душа бе намерила израз, както казваше Сергей Иванович. И колкото повече се занимаваше с това дело, толкова по-очевидно му се струваше, че това е дело, което трябва да добие грамадни размери, да създаде епоха.

Той се посвети изцяло в служба на това велико дело и забрави книгата си.

Сега цялото му време бе заето, така че той не успяваше да отговаря на постоянно отправяните му писма и искания.

След като поработи цялата пролет и една част от лятото, едва през месец юли той се накани да замине при брат си на село.

Отиваше хем да си почине две седмици, хем в самата светая светих на народа, в селската тишина, да се наслади на оня възход на народния дух, в който той и всички столичани и градски жители бяха напълно убедени. Заедно с него замина и Катавасов, който отдавна се канеше да изпълни даденото на Левин обещание да му гостува.

II

Щом като Сергей Иванович и Катавасов стигнаха твърде оживената днес от народ Курска гара и слязоха от каретата да видят лакея, който идваше с нещата подире им, на гарата пристигнаха и доброволци с четири файтона. Няколко дами с букети ги посрещнаха и придружени от нахълталата след тях тълпа, влязоха в гарата.

Една от дамите, които посрещнаха доброволците, излезе от салона и се обърна към Сергей Иванович.

— И вие ли сте дошли да изпращате? — запита тя на френски.

— Не, княгиньо, аз пътувам. Отивам на почивка при брат си. Ама вие винаги ли изпращате? — с едва доловима усмивка каза Сергей Иванович.

— Не може иначе! — отвърна княгинята. — Истина ли е, че досега от нас са изпратени вече осемстотин души? Малвински не ми вярва.

— Повече от осемстотин. Дори повече от хиляда, ако се смятат ония, които са изпратени не направо от Москва — каза Сергей Иванович.

— Видяхте ли! Тъкмо това казвах и аз! — радостно подзе дамата. — Ами истина ли е, че досега сме пожертвували около един милион?

— Повече, княгиньо.

— Ами как ви се струва днешната телеграма? Пак разбили турците.

— Да, четох я — отвърна Сергей Иванович. Говореха за последната телеграма, която потвърждаваше, че три дни поред турците били разбити по всички пунктове и избягали и че утре се очаквало решително сражение.

— Ах, да, знаете ли, един младеж, прекрасен човек, иска да се запише. Не знам защо му правят пречки. Аз го познавам, та исках да ви помоля: дайте му, моля ви се, една бележка. Изпраща го графиня Лидия Ивановна.

След като разпита за подробностите, които княгинята знаеше за младежа, който искал да се запише доброволец, Сергей Иванович мина в чакалнята на първа класа, написа една бележка до оня, от когото зависеше това, и я даде на княгинята.

— Знаете ли, граф Вронски, известният… заминава с тоя влак — с тържествуваща и многозначителна усмивка каза княгинята, когато той я намери и й предаде бележката.

— Чух, че заминава, но не знаех кога. С тоя влак ли?

— Аз го видях. Той е тук; изпраща го само майка му. Все пак това е най-хубавото, което той можеше да направи.

— О, да, разбира се.

Докато говореха, тълпата нахлу край тях към масата за ядене. Те също се придвижиха натам и чуха високия глас на един господин, който с чаша в ръка произнасяше реч пред доброволците. „Да послужим за вярата, за човечеството, за нашите братя — говореше господинът, като повишаваше все повече глас. — За велико дело ви благославя майката Москва. Живно!“ — високо и през сълзи завърши той.

Всички се развикаха: „Живно!“ — и нова тълпа нахлу в салона и за малко не събори княгинята.

— А, княгиньо, как ви се струва! — светнал в радостна усмивка, каза Степан Аркадич, който неочаквано се появи сред тълпата. — Нали казаните от него думи бяха славни и сърдечни? Браво! Ето го и Сергей Иванич! Да бяхте казали и вие няколко думи, знаете, за кураж; вие така хубаво говорите — прибави той с нежна, почтителна и предпазлива усмивка, като побутна леко по ръката Сергей Иванович.

— Не, аз ще пътувам ей сега.

— Къде?

— При брат си, на село — отвърна Сергей Иванович.

— Значи, ще видите жена ми. Аз й писах, но вие ще я видите преди това; моля, кажете й, че сте ме видели и че all right177. Тя ще разбере. Впрочем бъдете добър да й кажете, че съм назначен за член на комисията при обединения… Е, тя ще разбере! Нали знаете, les petites misères de la vie humaine178 — обърна се той към княгинята, сякаш се извиняваше. — А пък Мяхкая — не Лиза, а Бибиш — изпращала хиляда пушки и дванадесет сестри. Не ви ли казах?

— Да, чувах — неохотно отвърна Кознишев.

— Но жалко, че заминавате — каза Степан Аркадич. — Утре даваме обед на двама заминаващи — Димер-Бартнянски от Петербург и нашия Весловски, Гриша. И двамата заминават. Весловски наскоро се ожени. Юначага! Нали, княгиньо? — обърна се той към дамата.

Княгинята не му отговори и погледна Кознишев. Но Степан Аркадич ни най-малко не се смущаваше от това, че Сергей Иванович и княгинята сякаш искаха да се отърват от него. Усмихнат, той гледаше ту перото на шапката на княгинята, ту настрани, сякаш си припомняше нещо. Като видя една минаваща дама с кутия за събиране на помощи, той я извика и пусна в кутията една банкнота от пет рубли.

— Не мога да гледам спокойно тия кутии, докато имам пари — каза той. — А как ви се струва днешната телеграма? Юнаци черногорци!

— Какво приказвате! — извика той, когато княгинята му каза, че с тоя влак заминава и Вронски. За миг върху лицето на Степан Аркадич се изписа тъга, но след малко, когато с леко потреперване ту на единия, ту на другия крак и оправяйки бакенбардите си, влезе в стаята, дето беше Вронски, той забрави вече напълно отчаяните си ридания над трупа на сестра си и в лицето на Вронски виждаше само герой и стар приятел.

— Въпреки всичките му недостатъци не може да не му се даде право — каза княгинята на Сергей Иванович, когато Облонски се отдели от тях. — Това е същинска руска, славянска натура! Само че се страхувам, че на Вронски ще му бъде неприятно да го види. Каквото и да казвате, мене ме трогва съдбата на тоя човек. Поприказвайте с него по пътя — каза княгинята.

— Да, може би, ако се случи.

— Аз не съм го обичала никога. Но станалото изкупва много неща. Той не само заминава, но и води цял ескадрон на свои разноски.

— Да, чувах.

Чу се звънец. Всички се струпаха към вратите.

— Ето го! — рече княгинята и посочи Вронски, който с дълго палто и с черна шапка с широка периферия минаваше под ръка с майка си. До него вървеше Облонски и оживено говореше нещо.

Вронски гледаше намръщен напреде си, сякаш не чуваше какво му говори Степан Аркадич.

Навярно по знак на Облонски той се обърна натам, дето стояха княгинята и Сергей Иванович, и мълчаливо повдигна шапката си. Лицето му, състарено и с израз на страдание, изглеждаше като вкаменено.

Когато излезе на перона, Вронски мълчаливо стори път на майка си и се скри в купето.

На перона се понесе „Боже, царя пази“, а след това се чуха викове „Ура!“ и „Живно!“. Един от доброволците, висок, много млад човек с хлътнали гърди, се кланяше особено подчертано, като размахваше над главата плъстената си шапка и букет. Зад него се подаваха двама офицери, които също се кланяха, и един възрастен човек с голяма брада и изцапана фуражка.

III

След като се сбогува с княгинята, Сергей Иванич заедно с приближилия се Катавасов влезе в натъпкания вагон и влакът потегли.

На Царицинската гара влакът бе посрещнат от строен младежки хор, който пееше „Слави се“. Пак се подаваха и кланяха доброволци, но Сергей Иванович не им обръщаше внимание; той бе имал толкова пъти работа с доброволци, че познаваше вече общия им тип и това не го интересуваше. А Катавасов, който поради научните си занимания не бе имал случай да наблюдава доброволци, се интересуваше много от тях и разпитваше Сергей Иванович.

Сергей Иванович го посъветва да отиде във втора класа и да поприказва сам с тях. На следната гара Катавасов изпълни тоя съвет.

Щом спря влакът, той мина във втора класа и се запозна с доброволците. Те седяха в ъгъла на вагона, разговаряха високо и очевидно знаеха, че вниманието на пътниците и на влезлия Катавасов е обърнато към тях. Най-силно говореше високият младеж с хлътнали гърди. Изглежда, че беше пиян и разправяше някаква история, която се случила в тяхното заведение. Срещу него седеше един възрастен офицер с австрийски военен гвардейски мундир. Той усмихнато слушаше разказвача и го прекъсваше. Третият, с артилерийски мундир, седеше на куфара до тях. Четвъртият спеше.

Когато заприказва с младежа, Катавасов научи, че е богат московски търговец, който до двадесет и втората си година прахосал голямо богатство. Той не му се хареса, понеже беше изнежен, разглезен и с крехко здраве; очевидно той беше уверен, и особено сега, когато си бе пийнал, че върши геройски подвиг и се хвалеше по най-неприличен начин.

Другият, запасен офицер, направи също неприятно впечатление на Катавасов. Както изглежда, той беше човек, който бе опитал всичко. Бил и по железниците, и управител, и сам ръководел фабрика и говореше за всичко, като употребяваше без всякаква нужда и не на място редица купешки думи.

Третият, артилерист, напротив, се хареса много на Катавасов. Той беше скромен, тих човек, който очевидно се прекланяше пред знанията на запасния гвардеец и пред геройското самопожертвование на търговеца и не приказваше нищо за себе си. Когато Катавасов го запита какво го е подтикнало да замине за Сърбия, той скромно отвърна:

— Ами че всички отиват. Трябва да помогнем и на сърбите. Жал ми е за тях.

— Да, особено от вашите артилеристи там има малко — каза Катавасов.

— Но аз съм служил малко в артилерията; може да ме назначат и в пехотата или в кавалерията.

— Как може в пехотата, когато имат нужда преди всичко от артилеристи? — каза Катавасов, който поради възрастта на артилериста смяташе, че той трябва да има вече доста голям чин.

— Не съм служил много в артилерията, аз съм уволнен юнкер — каза той и започна да обяснява защо не бил издържал изпита.

Всичко това направи неприятно впечатление на Катавасов и когато на една от гарите доброволците излязоха да си пийнат нещо, той искаше да заприказва с някого и да сподели лошото си впечатление. Едно пътуващо старче във военно палто през цялото време се ослушваше в разговора на Катавасов с доброволците. Когато останаха насаме, Катавасов се обърна към него.

— Да, какво разнообразие в положението на всички тия хора, които заминават там! — неопределено каза Катавасов, желаейки да изкаже мнението си и същевременно да научи мнението на старчето.

Старчето беше военен, участвувал в две войни. То знаеше какво е военен човек и по вида и разговора на тия господа, но самонадеяността, с която надигаха манерката по пътя, ги смяташе за лоши военни. Освен това то живееше в един уезден град и му се искаше да разправи как от неговия град бе заминал един войник на безсрочна служба, пияница и крадец, когото никой вече не вземал на работа. Но понеже знаеше от опит, че при сегашното настроение на обществото е опасно да се изказва мнение, противно на общото, и особено да се осъждат доброволците, то също гледайте изпод око Катавасов.

— Ами че там трябват хора. Казват, че сръбските офицери не ги бива.

— О, да, а тия ще бъдат храбри — каза Катавасов, като се смееше с очи.

И те заприказваха за последните военни новини, и двамата скриха един от друг недоумението си какво сражение се очаквало утре, когато според последните съобщения турците били разбити по всички пунктове. И така те се разделиха, без да кажат и двамата мнението си.

Когато се върна във вагона си, Катавасов неволно си изкриви душата и разправи на Сергей Иванович наблюденията си, че доброволците са отлични момчета.

На една голяма градска гара доброволците бяха посрещнати пак с песни и викове, пак се явиха мъже и жени с кутии за събиране помощи, а губернските дами им поднесоха букети и отидоха след тях в бюфета; но всичко това беше вече много по-слабо и по-малко, отколкото в Москва.

IV

През време на престоя в губернския град Сергей Иванович не отиде в бюфета, а закрачи насам-натам по перона.

Той мина веднъж край купето на Вронски и видя, че пердето на прозореца е спуснато. Но като мина втори път, видя на прозореца старата графиня. Тя го извика.

— Отивам да го изпратя до Курск — каза тя.

— Да, чух — каза Сергей Иванович, като се спря до нейния прозорец и надникна вътре. — Каква прекрасна постъпка от негова страна! — прибави той, след като забеляза, че Вронски го няма в купето.

— Но какво можеше да направи той след постигналото го нещастие?

— Какво ужасно произшествие! — каза Сергей Иванович.

— Ах, какво преживях аз! Но влезте… Ах, какво преживях! — повтори тя, когато Сергей Иванович влезе и седна до нея на канапето. — Не можете да си представите! Шест седмици той не говори с никого и ядеше само тогава, когато го молех. И не трябваше да го оставяме нито една минута сам. Бяхме прибрали всичко, с което можеше да се самоубие; живеехме в долния етаж, но не допущахме нищо. Нали знаете, че веднъж вече се бе стрелял заради нея — каза старицата и веждите й се намръщиха при тоя спомен. — Да, тя свърши, както трябваше и да свърши такава жена. Избра си дори една подла, низка смърт.

— Ние не можем да съдим, графиньо — с въздишка каза Сергей Иванович, — но аз разбирам колко тежко е било това за вас.

— Ах, не говорете! Аз живеех в имението си и той ми беше дошъл на гости. Донасят едно писъмце. Той написа отговор и го изпрати. Не знаехме, че тя била на гарата. Вечерта, току-що се бях прибрала в стаята си, моята Мари ми казва, че на гарата една дама се хвърлила под влака. Сякаш нещо ме удари! Разбрах, че е тя. Първото нещо, което казах, беше да не му съобщават това. Но те му казали вече. Кочияшът му бил там и видял всичко. Когато изтичах в стаята му, той не беше вече на себе си — страшно беше да го гледаш. Не продума нито дума и препусна натам. Не знам какво е било там, но го докараха като мъртъв. Не можах да го позная. Prostration complète179 — каза лекарят. След това го обзе почти лудост.

Ах, струва ли си да се говори! — каза графинята и махна с ръка. — Ужасно време! Не, каквото щете кажете, лоша жена. Ама какви са тия отчаяни страсти!

Всичко това е било, за да докаже нещо особено. И го доказа. Погуби и себе си, и двама прекрасни хора — мъжа си и моя нещастен син.

— А какво направи мъжът й? — запита Сергей Иванович.

— Той прибра дъщеря й. На първо време Альоша беше съгласен на всичко. Но сега му е много мъчно, че е дал дъщеря си на един чужд човек. Но не може да вземе назад думата си. Каренин идва на погребението. Но ние гледахме да не се срещнат с Альоша. За него, за мъжа й, е все пак по-леко. Тя му развърза ръцете. Но горкият ми син беше й се отдал всецяло. Захвърлил бе всичко — и кариерата си, и мене, а на всичко отгоре и тя не го пожали, а нарочно го уби съвсем. Не, както щете кажете, самата й смърт е смърт на една долна жена без религия. Нека Бог ми прости, но аз не мога да не мразя паметта й, като гледам как се погубва синът ми.

— Но сега как е той?

— Бог ни помогна с тая сръбска война. Аз съм стар човек, не разбирам нищо от тия работи, но сякаш Бог му я изпрати. Разбира се, като майка, мене ме е страх; и главно, разправят, ce n’est pas très bien vu à Petersbourg180. Но какво да се прави! Само това можеше да повдигне духа му. Яшвин — неговият приятел — проигра всичко и тръгна за Сърбия. Той идва при него и го склони. Сега тая работа го поглъща. Моля ви се, поприказвайте с него, дано се развлече. Много е тъжен. А за нещастие и зъбите го заболяха. Ще ви се зарадва много. Моля ви се, поприказвайте с него, той се разхожда от другата страна.

Сергей Иванович каза, че му е много драго, и отиде от другата страна на влака.

V

В дългото си палто и нахлупена шапка, с ръце в джобовете, Вронски крачеше като звяр в клетка в полегатата вечерна сянка от струпаните на перона денкове и на всеки двадесет крачки бързо се обръщаше. Когато Сергей Иванович се приближи, стори му се, че Вронски го вижда, но се преструва, че не го е видял. Това беше все едно за Сергей Иванович. Той стоеше над всякакви лични сметки с Вронски.

В тоя миг в очите на Сергей Иванович Вронски беше важен деец на едно велико дело, той смяташе за свой дълг да го насърчи и похвали. Пристъпи към него.

Вронски се спря, взря се, позна го и като направи няколко крачки срещу Сергей Иванович, здраво стисна ръката му.

— Може и да не искате да се срещнете с мене — каза Сергей Иванович, — но не мога ли да ви бъда полезен?

— С никого не може да ми бъде така малко неприятно да се срещна, както с вас — каза Вронски. — Извинете, че говоря така. За мене в живота няма нищо приятно.

— Разбирам и затова исках да ви предложа услугите си — каза Сергей Иванович, като се взираше в очевидно страдащото лице на Вронски. — Не ви ли трябва писмо до Ристич, до Милан?

— О, не! — каза Вронски, който сякаш едва го разбра. — Ако ви е все едно, да се движим. Във вагоните е такава задуха. Писмо ли? Не, благодаря ви; за да умре човек, няма нужда от препоръки. Турците май… — каза той, като се усмихна само с уста. Очите му все така имаха сърдито-измъчен израз.

— Да, но може би за вас ще бъде по-лесно да влезете във връзка с някой подготвен човек, което все пак е необходимо. Но както искате. Много ми беше драго да чуя за вашето решение. И без това доброволците ги нападат толкова много, та един такъв човек като вас ще ги издигне в общественото мнение.

— Като човек — каза Вронски — аз съм добър с това, че за мене животът не струва нищо. А че имам достатъчно физическа енергия, за да се втурна в неприятелските редове и да убия или да бъда убит — това го зная. Радвам се, че има за какво да пожертвувам живота си, който не че не ми е нужен, но ми е дотегнал. Все някому ще послужи. — И той направи нетърпеливо движение с бузата си поради нестихващата силна болка на зъба, която му пречеше да говори дори с онзи израз, с който той искаше.

— Предсказвам ви, че ще се възродите — каза Сергей Иванович, който се почувствува покъртен. — Освобождението на братята от игото е една цел, достойна за смърт и за живот. Дано Бог ви даде външен успех и вътрешен мир — прибави той и му протегна ръка.

Вронски силно стисна протегнатата ръка на Сергей Иванович.

— Да, като оръдие аз мога да послужа за нещо. Но като човек аз съм развалина — бавно рече той.

Нетърпимата болка в зъба, която бе напълнила устата му със слюнка, му пречеше да говори. Той млъкна, като се взираше в колелата на тендера, който бавно и гладко се хлъзгаше по релсите.

И изведнъж нещо съвсем друго, не болка, а някаква душевна мъка го накара да забрави за миг болката в зъба. Когато видя тендера и релсите и под влияние на разговора с тоя познат, с когото не бе се срещал след нещастието си, той изведнъж си спомни за нея, сиреч за онова, което бе останало още от нея, когато той като луд се втурна в помещението на гарата: на една маса, безсрамно проснато между чужди хора, окървавеното тяло, доскоро още пълно с живот, отметнатата назад оцеляла глава с тежки плитки и виещи се къдри на слепите очи, а върху прелестното лице, с полуразтворена румена уста, застинал странен израз — жалък в устните и ужасен в очите, които бяха останали отворени, — израз, който сякаш с думи изговаряше страшните думи, че той ще се разкайва, които думи тя му бе казала през време на скарването им.

И той се мъчеше да си я спомни такава, каквато бе тогава, когато я срещна за пръв път, пак на една гара, тайнствена, прелестна, любеща, търсеща и раздаваща щастие, а не жестоко-отмъстителна, каквато си я представяше в последния момент. Мъчеше се да си спомни най-хубавите мигове с нея; но тия мигове бяха завинаги отровени. Помнеше само нейното сбъднало се тържествено заплашване за едно никому ненужно, но неизгладимо разкаяние. Престана да усеща болката в зъба и ридания изкривиха лицето му.

След като мина мълчаливо два пъти край денковете и се овладя, той се обърна спокойно към Сергей Иванович:

— Не сте ли чели друга телеграма след вчерашната? Да, разбити са трети път, но утре се очаквало решително сражение.

И след като поприказваха за провъзгласяването на Милан за крал и за огромните последици, които може да има то, те се разотидоха по вагоните си след втория звънец.

VI

Понеже не знаеше кога ще може да замине от Москва, Сергей Иванович не бе телеграфирал на брат си да излязат да го посрещнат. Левин не беше в къщи, когато в едно кабриолетче, наето от гарата, Катавасов и Сергей Иванович, изпрашени като арапи, в дванадесет часа през деня стигнаха пред входа на къщата в Покровское. Кити, която седеше на балкона с баща си и сестра си, позна девера си и изтича надолу да го посрещне.

— Как не ви е съвестно да не ни съобщите! — каза тя, като подаде ръка на Сергей Иванович и му подложи челото си.

— Пристигнахме отлично, без да ви безпокоим — отвърна Сергей Иванович. — Аз съм толкова прашен, че се страхувам да се докосна. Бях толкова зает, че не знаех кога ще се отскубна. А вие постарому — усмихнат каза той, — наслаждавате се от тихо щастие в тихия си залив, вън от всякакви течения. Ето и нашият приятел Фьодор Василич се накани най-после.

— Но аз не съм негър — ще се измия и ще заприличам на човек — каза Катавасов с обикновената си шеговитост, като подаваше ръка и се усмихваше с особено блестящите си на черното лице зъби.

— Костя ще се радва много. Той отиде в селото. Време е да се върне вече.

— Всички се занимават със стопанството. Също като в някой тих залив — каза Катавасов. — А ние в града не виждаме нищо друго освен сръбската война. Е, как се отнася към нея моят приятел? Сигурно някак не като другите хора?

— Не, и той се отнася както всички — отвърна Кити, като погледна малко сконфузено Сергей Иванович. — Сега ще изпратя да го извикат. Татко ни е на гости. Той пристигна наскоро от чужбина.

И след като се разпореди да извикат Левин, да отведат изпрашените гости да се умият — единия в кабинета, а другия в предишната Долина стая — и да приготвят закуска за гостите, тя изтича на балкона, използувайки правото да прави бързи движения, от каквито бе лишена през време на бременността си.

— Дошли са Сергей Иванович и Катавасов, професорът — каза тя.

— Ох, в жегата е много тежко! — каза князът.

— Не, татко, той е много мил, и Костя го обича много — усмихната каза Кити, сякаш го молеше за нещо, защото забеляза ироничен израз върху лицето на баща си.

— Но аз не казвам нищо.

— Ти, миличка, иди при тях — обърна се Кити към сестра си — и ги занимавай. Видели Стива на гарата, бил здрав. А пък аз ще изтичам при Митя. Как се случи, та не съм го кърмила, откак пихме чай. Трябва да се е събудил и сигурно плаче. — И усещайки прилив на мляко, тя с бързи крачки отиде в детската стая.

Наистина тя не че се досети (детето не беше още отбито), а по прилива на мляко сигурно разбра, че то е гладно.

Тя знаеше, че то плаче още преди да бе стигнала до детската стая. То наистина плачеше. Тя чу гласа му и ускори крачките си. Но колкото по-бързо вървеше, толкова по-силно то плачеше. Гласът му беше ясен, здрав, само че гладен и нетърпелив.

— Отдавна ли плаче, бавачке, отдавна ли? — бързо каза Кити, седна на стола и се приготви да кърми. — Но дайте ми го по-скоро де. Ах, бавачке, колко сте несръчна, после ще му вържете шапчицата!

Детето се късаше от жаден писък.

— Но не може така, госпожо — каза Агафия Михайловна, която почти винаги присъствуваше в детската. — Трябва да го повият, както си е редно. Агу, агу! — гукаше му тя, без да обръща внимание на майка му.

Бавачката понесе детето към майката. Агафия Михайловна тръгна подире им с размекнато от нежност лице.

— Разбира, разбира. Вярвайте Бога, госпожа Катерина Александровна, позна ме! — крещеше по-високо от детето Агафия Михайловна.

Но Кити не я чуваше. Нейното нетърпение растеше наравно с нетърпението на детето.

Поради нетърпението дълго не можаха да го нагласят. Детето не ловеше това, което трябва, и се сърдеше.

Най-сетне, след отчаяно запъхтяно пищене и задавяне, то започна да суче и майката и детето едновременно се почувствуваха успокоени и се укротиха.

— Ами и то, горкото, е цяло в пот — шепнешком каза Кити, като опипваше детето. — Защо мислите, че познава вече? — попита тя, като поглеждаше крадешком очите на детето, които гледаха дяволито, както й се струваше, изпод нахлупената шапчица, бузичките му, които равномерно пъхтяха, и ръчичката му с червена длан, с която то правеше кръгообразни движения.

— Не може да бъде! Ако познаваше вече, щеше да познае мене — каза Кити на твърдението на Агафия Михайловна и се усмихна.

Тя се усмихваше, защото, макар и да казваше, че то не може да познава още, тя чувствуваше със сърцето си, че детето не само познава Агафия Михайловна, но че знае всичко и разбира и знае и разбира още много такива неща, които никой не знае и които самата тя, майка му, бе научила и бе започнала да разбира само благодарение на него. За Агафия Михайловна, за бавачката, за дядо му и дори за баща му Митя беше едно живо същество, което изисква само материални грижи; но за майката той отдавна беше нравствено същество, с което имаше вече цяла история от духовни отношения.

— Щом се събуди, дай Боже, ще видите. Ще му направя ей така и то ще светне, гълъбчето. Ще светне като ясен ден — каза Агафия Михайловна.

— Добре, добре, тогава ще видим — пошепна Кити. — Идете си сега, то заспива.

VII

Агафия Михайловна излезе на пръсти; бавачката спусна пердето, изгони мухите изпод муселинената завеска на креватчето и стършела, който се блъскаше о стъклото на прозореца, и седна, като махаше с едно повяхващо брезово клонче над майката и детето.

— Каква жега! Дано Бог даде малко дъждец — рече тя.

— Да, да, ш-ш-ш… — отвърна само Кити, като се поклащаше леко и притискаше нежно пълната ръчичка на Митя, сякаш пристегната в китката от някакъв конец, която той продължаваше да маха слабо и ту затваряше, ту отваряше очичките си. Тая ръчичка смущаваше Кити: искаше й се да я целуне, но се страхуваше да не го събуди. Най-после ръчичката престана да се движи и очите се затвориха. Само от време на време, продължавайки да суче, детето повдигаше дългите си извити ресници и поглеждаше майка си с очи, които в полусянката изглеждаха черни и влажни. Бавачката престана да маха и задряма. От горния етаж се чу екотът от гласа на стария княз и смехът на Катавасов.

„Сигурно са се разприказвали в мое отсъствие — мислеше Кити, — а все пак е досадно, че Костя го няма. Сигурно пак е отишъл на пчелина. Макар и да ми е мъчно, че ходи често там, все пак се радвам. Това го развлича. Сега той е по-весел и по-добър, отколкото през пролетта.“

„Беше така мрачен и така се измъчваше, че ме хващаше страх за него. И какъв е смешен!“ — пошепна тя, като се усмихна.

Тя знаеше какво измъчва мъжа й. Това беше неговото безверие. Ако я запитаха дали смята, че в бъдещия живот той ще бъде погубен, ако не започне да вярва, тя щеше да се съгласи, че ще бъде погубен — и въпреки това неговото безверие не я правеше нещастна; но макар и да признаваше, че за безверника не може да има спасение, тя обичаше повече от всичко душата на мъжа си, мислеше с усмивка за безверието му и си казваше, че е смешен.

„Защо цяла година той все чете някакви си философии? — мислеше тя. — Ако всичко това е написано в тия книги, той може да ги разбере. Но ако там има лъжа, защо ще ги чете? Той сам казва, че би желал да вярва. Но тогава защо не вярва? Сигурно защото много мисли. А много мисли поради уединението си. Все е сам и сам. С нас не може да говори всичко. Мисля, че тия гости ще му бъдат приятни, особено Катавасов. Той обича да разсъждава с него“ — помисли тя и изведнъж се пренесе мислено към това, къде е по-удобно да настанят за спане Катавасов — отделно или заедно със Сергей Иванович. И изведнъж й мина една мисъл, която я накара да трепне от вълнение и дори да разтревожи Митя, който я погледна строго за това. „Перачката май не е донесла още прането, а за гости няма чисти чаршафи. Ако не наредя нещо, Агафия Михайловна ще сложи употребявани чаршафи на Сергей Иванич.“ И само при мисълта за това кръвта нахлу в лицето на Кити.

„Да, ще наредя нещо“ — реши тя и като се върна към по-раншните си мисли, спомни си, че имаше нещо важно от душевната област, за което трябва да помисли докрай, и започна да си спомня какво бе то. „Да, Костя е безверник“ — пак с усмивка си спомни тя.

„Добре де, безверник! По-добре е да бъде винаги такъв, отколкото като мадам Щал или каквато исках да бъда аз тогава в чужбина. Не, той няма да почне да се преструва.“

И пред нея живо изпъкна една неотдавнашна черта от неговата доброта. Преди две седмици се бе получило едно разкайващо писъмце от Степан Аркадич до Доли. Той я молеше да спаси честта му, да продаде имота си, за да изплати дълговете му. Доли беше отчаяна, мразеше мъжа си, презираше го, съжаляваше го, решаваше да се разведе, да се откаже от него, но накрая се съгласи да продаде една част от имота си. След това Кити с неволна усмивка на умиление си спомни смущението на мъжа си, неговото нееднократно непохватно намесване в тая интересуваща го работа и как накрая той измисли едно-единствено средство, без да оскърби Доли, да й помогне, като предложи на Кити да й даде своята част от имота, за което по-рано тя не се досещаше.

„Какъв безверник е той? С неговото сърце, с тоя страх да не обиди когото и да било, дори едно дете! Всичко за другите, нищо за себе си. Сергей Иванович си мисли, че дългът на Костя е да бъде негов слуга. Също и сестра му. Сега Доли и децата й са под негова опека. На всички тия селяни, които всеки ден идват при него, той сякаш е длъжен да им служи.“

— Да, бъди само такъв като баща си, само такъв — рече тя и предаде Митя на бавачката, като докосна с устни бузичката му.

VIII

Откак край смъртното легло на любимия си брат Левин за пръв път погледна на въпросите за живота и смъртта през ония нови, както ги наричаше той, убеждения, които през периода от двадесетата до тридесет и четвъртата му година незабелязано за него замениха детските му и юношески вярвания, той се ужаси не толкова от смъртта, колкото от живота, когато никак не знаеш отде, защо и какво нещо е тоя живот. Организъм, разрушение на организма, неизчерпаемост на материята, закон за съхранение на силите, развитие — ето думите, които бяха заменили по-раншната му вяра. Тия думи и свързаните с тях понятия бяха много добри за умствени цели; но те не даваха нищо за живота и Левин изведнъж се почувствува в положението на човек, който бе заменил топлата си шуба с муселинена дреха и който, щом се озове на студа, несъмнено, не чрез разсъждения, а с цялото си същество би се убедил, че все пак е гол и неминуемо трябва да загине мъчително.

От тоя миг, макар че не си даваше отчет за това и продължаваше да живее както по-рано, Левин не преставаше да чувствува този страх поради незнанието си.

Освен това той смътно долавяше, че онова, което наричаше свои убеждения, е не само незнание, но е такъв строеж на мисълта, при който не може да знае, каквото му трябва.

На първо време женитбата, новите радости и задължения, които бе познал, заглушиха напълно тия мисли; но напоследък, след раждането на детето, когато живееше без работа в Москва, пред Левин все по-често и по-често, все по-настоятелно и по-настоятелно изникваше тоя изискващ разрешение въпрос.

За него тоя въпрос се състоеше в следното: „Щом не признавам отговорите, които християнството дава на въпросите на моя живот, тогава какви отговори признавам?“ И в целия арсенал на убежденията си той никак не можеше да намери не само някакви отговори, но и нищо, което да прилича на отговор.

Той беше в положението на човек, който търси нещо за ядене в дюкяни, дето продават играчки или оръжие.

Сега във всяка книга, във всеки разговор, във всеки човек той неволно, несъзнателно търсеше отношението към тия въпроси и разрешението им.

При това го учудваше и объркваше най-много фактът, че повечето хора от неговия кръг и възраст, след като бяха заменили като него по-раншните си вярвания със същите такива като неговите нови убеждения, не виждаха нищо лошо в това и бяха напълно доволни и спокойни. Така че освен от главния въпрос Левин се измъчваше и от други въпроси: искрени ли са тия хора, не се ли преструват, или да не би някак иначе, по-ясно от него да разбират отговорите, които науката дава на занимаващите го въпроси? И той грижливо изучаваше както мнението на тия хора, така и книгите, които даваха тия отговори.

Първото, до което стигна, откак бяха започнали да го занимават тия въпроси, беше, че той се е лъгал, като е смятал от спомените на своята юношеска, университетска среда, че религията е отживяла времето си и вече не съществува. Всички добри по живот, близки негови хора вярваха. И старият княз, й Лвов, когото той бе така обикнал, и Сергей Иванич, и всички жени вярваха, и жена му вярваше така, както той вярваше в ранното си детство, и деветдесет и девет процента от руския народ, целият тоя народ, чийто живот му вдъхваше най-голямо уважение, вярваха.

Второто беше, че след като бе прочел много книги, той се убеди, че хората, които споделяха еднакви възгледи с него, не подразбираха нищо друго под тях и че без да обясняват нещо, те само отричаха ония въпроси, без чийто отговор той чувствуваше, че не може да живее, а се мъчеха да разрешат съвсем други въпроси, които не могат да го интересуват, като например за развитието на организмите, за механическото обяснение на душата и т.н.

Освен това, когато жена му раждаше, с него се случи едно необикновено за него събитие. Той, безверникът, започна да се моли и в тоя момент, докато се молеше, вярваше. Но тоя момент мина и той не можа да даде на това тогавашно настроение никакво място в живота си.

Той не можеше да признае, че тогава е познал истината, а сега се лъже, защото, щом започнеше да мисли спокойно за това, всичко ставаше на пух и прах; но не можеше и да признае, че тогава се е лъгал, защото държеше за тогавашното си душевно настроение, а ако го признаеше за слабост, би осквернил тия минути. Той беше в мъчително разногласие със себе си и напрягаше всичките си душевни сили, за да излезе от него.

IX

Тия мисли го смущаваха и мъчеха ту по-слабо, ту по-силно, но никога не го напущаха. Той четеше и мислеше и колкото повече четеше и мислеше, толкова повече чувствуваше, че се отдалечава от преследваната цел.

Напоследък в Москва и на село, след като се убеди, че няма да намери отговор у материалистите, той препрочиташе и отново прочете изцяло и Платон, и Спиноза, и Кант, и Шелинг, и Хегел, и Шопенхауер — ония философи, които обясняваха живота не по материалистически.

Мислите му се виждаха плодотворни, когато той или четеше, или сам измисляше опровержения срещу другите учения, особено срещу материалистическото; но когато четеше или сам измисляше разрешение на въпросите, винаги се повтаряше едно и също. Приемайки даденото определение на неясните думи, като дух, воля, свобода, субстанция, той нарочно се улавяше в тая клопка от думи, която му поставяха философите или самият той, и започваше сякаш да разбира нещо. Но достатъчно беше да забрави изкуствения ход на мисълта и да се върне от живота към онова, което го задоволяваше, докато мислеше и следеше нишката на мисълта си — изведнъж цялата тая изкуствена постройка се събаряше като картонена къща и ставаше ясно, че тая постройка е направена от същите разместени думи, без връзка с нещо по-важно в живота от разума.

По едно време, като четеше Шопенхауер, на мястото на неговата воля той постави любовта и тая нова философия го утешаваше ден-два, докато я изостави; но когато отпосле я погледна през призмата на живота, тя също така се катурна и се оказа муселинена дреха, която не топли.

Брат му Сергей Иванович го посъветва да прочете богословските съчинения на Хомяков. Левин прочете втория том от съчиненията на Хомяков и въпреки полемичния, елегантен и остроумен тон, който отначало го отблъсна, бе поразен от учението му за черквата. Отначало го порази мисълта, че постигането на божествените истини не е дадено на човека, а на сбор от хора, свързани чрез любовта — черквата. Зарадва го мисълта, че е много по-лесно човек да повярва в съществуващата, жива сега черква, която съчетава всички вярвания на хората, има начело Бога и затова е свята и непогрешима, и от нея да приема вярванията в Бога, в творението, в падението и в изкуплението, отколкото да започва с Бога, далечния, тайнствен Бог, с творението и т.н. Но като прочете след това историята на черквата от един католически писател и историята на черквата от един православен писател и видя, че двете черкви, непогрешими поради същината си, се отричат една друга, той се разочарова и от Хомяковото учение за черквата и това здание се разпадна също така, както и философските постройки.

Цялата тая пролет той не беше на себе си и преживя ужасни минути.

„Без да зная какво съм аз и защо съм тук, не може да се живее. А аз не мога да зная това, следователно не бива да живея“ — казваше си Левин.

„В безкрайното време, в безкрайността на материята, в безкрайното пространство се отделя едно мехурче-организъм, това мехурче се задържи и се пукне — и това мехурче съм аз.“

Това беше една мъчителна неистина, но бе единственият, последен резултат от вековните трудове на човешката мисъл в тая насока.

Това беше онова последно вярване, върху което се основаваха всички дирения на човешката мисъл почти във всички отрасли. Това беше господствуващото убеждение и от всички други обяснения, без сам да знае кога и как, Левин бе усвоил неволно именно него, защото все пак то беше по-ясно.

Но това не само че не беше истина, то беше жестока ирония на някаква зла сила — зла, противна и такава, на която не можеш да не се подчиниш.

Човек трябва да се отърве от тая сила. И спасението е в ръцете на всекиго. Трябва да се тури край на тая зависимост от злото. За това има едно средство — смъртта.

И Левин — щастлив глава на семейство и здрав човек — на няколко пъти беше така близо до самоубийството, че бе скрил шнура на рубашката си, за да не се обеси, и се страхуваше да ходи с пушка, за да не се застреля.

Но той не се застреля и не се обеси, а продължаваше да живее.

X

Когато мислеше какво е той и защо живее, Левин не намираше отговор и изпадаше в отчаяние; но когато престанеше да се пита за това, тогава сякаш знаеше и какво е, и защо живее, защото действуваше и живееше уверено и определено; дори в последно време живееше много по-уверено и по-определено, отколкото по-рано.

След като се прибра в началото на юни на село, той се върна и към обикновените си занимания. Селското стопанство, отношенията със селяните и съседите, домакинството, работите на сестра му и брат му, които бяха на негови ръце, отношенията с жена му и близките, грижите за детето, роенето на пчелите, от което се бе увлякъл тая пролет, поглъщаха цялото му време.

Тия работи го занимаваха не за да ги оправдава пред себе си с някакви общи възгледи, както правеше по-рано; напротив, сега, от една страна, разочарован от неуспеха на по-раншните си общополезни предприятия, а от друга — извънредно зает с мислите си и с многото работи, които го затрупваха от всички страни, той бе изоставил напълно всякакви съображения за обща полза и тия работи го занимаваха само защото му се струваше, че трябва да направи това, което правеше — защото не можеше иначе.

По-рано (това започна почти от детските му години и все се засилваше до пълното му възмъжаване), когато се мъчеше да направи нещо, което да бъде добро за всички, за човечеството, за Русия, за губернията, за цялото село, той забелязваше, че мислите за това му бяха приятни, но самата дейност винаги някак не вървеше, нямаше пълна увереност, че работата е необходимо нужна, и самата дейност, която отначало изглеждаше толкова голяма, постепенно се намаляваше и стигаше до нищо; но сега, когато след женитбата си започна все повече и повече да се ограничава с личния си живот, макар че не изпитваше вече никаква радост при мисълта за дейността си, той чувствуваше увереност, че работата му е необходима, виждаше, че тя му спори много повече от по-рано и че става все по-голяма и по-голяма.

Сега, сякаш против волята си, той все по-дълбоко и по-дълбоко се врязваше като плуг в земята, така че не можеше вече да се измъкне, без да отхвърли бразда.

На семейството му беше несъмнено нужно да живее така, както бяха свикнали да живеят бащите и дедите им, сиреч при същите условия на образование, при които да възпитават и децата си. Това беше също така необходимо, както човек яде, когато е гладен; но и за да се приготви яденето, бе необходимо да работи стопанската машина в Покровское така, че да има доходи. Също така несъмнено, както трябва да се плащат дълговете, необходимо бе да се поддържа наследствената земя в такова положение, че след като я получи в наследство, синът да каже благодаря на баща си, както Левин благодареше на дядо си за всичко, което бе построил и насадил. А за това бе необходимо не да дава земята под наем, а да я стопанисва сам, да отглежда добитък, да тори нивята, да сади гори.

Не можеше да не върши работите на Сергей Иванович, на сестра си, на всички селяни, които идваха за съвети и бяха свикнали с това, както човек не може да захвърли детето, което държи вече на ръце. Трябваше да се погрижи за удобствата на поканената балдъза с децата и на жена си с детето и не можеше да не прекара с тях поне малка част от деня.

И всичко това заедно с лова на дивеч и новото роене на пчелите запълваше целия тоя живот на Левин, който нямаше никакъв смисъл за него, когато се замисляше.

Но освен че знаеше твърдо какво да прави, Левин също така знаеше и как трябва да прави всичко това, и коя работа е по-важна от другите.

Той знаеше, че трябва да наема колкото може по-евтино работници; но не трябва да ги заробва по-евтино, отколкото струва трудът им, като им дава пари в аванс, макар че това е много по-изгодно. На селяните може да се продава слама в сушави години, макар че му е жал за тях; но ханът и кръчмата, макар че дават доходи, трябва да се затворят. Сеченето на гората трябва да се преследва колкото може по-строго, но за заловения в посевите добитък не бива да се налагат глоби; и макар че това огорчава пъдарите и премахва страха, заловеният добитък трябва да се освобождава.

На Пьотр, който плаща на лихваря по десет на сто лихва на месец, трябва да му се даде назаем, за да се отърве от лихвите; но не бива да се опрости и отсрочи данъкът на селяните, които не обичат да плащат. Не бива да се прости на управителя, задето малката ливада не е окосена и тревата изгубена; но не бива и да се коледна площ от осемдесет десетини, която е засадена с млада гора. Не бива да се прости на работника, който в работно време си е отишъл, защото баща му умрял, колкото и да ти е жал за него, и трябва да му се плати по-евтино за изгубените скъпи месеци; но не може и да не се плащат заплати на старите, негодни за нищо слуги.

Левин знаеше също, че като се върне у дома си, трябва преди всичко да отиде при жена си, която е болна; а селяните, които го чакат вече три часа, могат да почакат още; знаеше, че въпреки удоволствието, което изпитва при поставянето на роя, трябва да се лиши от това удоволствие и като предостави на стареца да постави сам роя, да отиде да побъбри със селяните, които бяха го намерили на пчелина.

Той не знаеше дали постъпва добре или зле и не само не би седнал сега да доказва това, но отбягваше дори да разговаря и мисли по тоя въпрос.

Разсъжденията го довеждаха до съмнения и му пречеха да види какво трябва и какво не трябва да прави. Когато пък не мислеше, а живееше, той непрестанно чувствуваше в душата си присъствието на един непогрешим съдия, който решаваше коя от двете възможни постъпки е по-добра и коя — по-лоша; и щом не постъпеше както трябва, веднага чувствуваше това.

Така живееше той, без да знае и без да вижда възможност да знае какво е той и защо живее в света, и се измъчваше от това незнание до такава степен, че го беше страх да не би да се самоубие и заедно с това твърдо си пробиваше своя особен, определен път в живота.

XI

Денят, когато Сергей Иванович пристигна в Покровское, беше един от най-мъчителните дни за Левин.

Беше най-усилното работно време, когато у целия народ се проявява такова необикновено напрежение на самопожертвованието в труда, каквото не се проявява при никакви други условия в живота и което би имало висока цена, ако хората, които проявяват тия качества, ги ценяха сами, ако това не се повтаряше всяка година и ако последиците от това напрежение не бяха така естествени.

Да се окосят, ожънат и превозят ръжта и овесът, да се доокосят ливадите, да се разорат угарите, да се отсеят семената и да се посее зимнината — всичко това изглежда просто и обикновено; но за да може да се направи всичко това, трябва всички селски хора, от мало до голямо, да работят непрестанно през тия три-четири седмици три пъти повече, отколкото обикновено, като се хранят с квас, лук и черен хляб, да превозват снопи и да вършеят по цели нощи и да спят не повече от два-три часа в денонощието. И това нещо става всяка година из цяла Русия.

Понеже прекарваше по-голямата част от живота си на село и в тесни връзки с народа, през работното време Левин винаги чувствуваше, че това общо народно напрежение обзема и него.

Сутринта той ходи на първия посев на ръжта, при овеса, който трупаха на купни, върна се в къщи, когато ставаха от сън жена му и балдъза му, пи заедно с тях кафе и отиде пешком до селото, дето трябваше да пуснат отскоро монтираната вършачка за приготвяне на семена.

През целия ден, разговаряйки с управителя и селяните, а в къщи с жена си, с Доли, с децата й и с тъста си, Левин мислеше за едно и също, което през това време го занимаваше покрай стопанските му грижи, и във всичко търсеше връзка със своя въпрос: „Какво съм аз и де съм, и защо съм тук?“

Застанал на хладина в новопокрития харман с неотрупани още с ароматни листа лескови клони, наслагани върху прясно обелените трепетликови греди на сламения покрив, Левин наблюдаваше през отворената врата, в която нахлуваше и се кълбеше сухият и горчив прах от вършитбата, ту осветената от горещото слънце трева на непокрития харман и прясната слама, току-що изнесена от сайванта, ту пъстроглавите белогръди лястовички, които прелитаха с цвъртене под покрива и трепнали с криле, се спираха в пролуките на вратите, ту селяните, които се бяха разшавали в тъмния и прашен харман, и странни мисли му идваха в главата.

„Защо се прави всичко това? — мислеше той. — Защо стоя тук и ги карам да работят? Защо всички се трудят и се мъчат да покажат усърдието си пред мене? Защо се трепе тая бабичка Матрьона, моя познайница? (Аз я лекувах, когато през време на пожара върху нея падна една греда) — мислеше той, като гледаше мършавата бабичка, която гребеше с греблото зърното и напрегнато стъпваше с черните си загорели боси крака по неравната корава площ на хармана. — Тогава тя оздравя; но ако не днес — утре, след десет години ще я закопаят и няма да остане нищо нито от нея, нито от тая гиздосия в червен сукман, която с такова сръчно, нежно движение отделя класовете от плявата. И нея ще закопаят, много наскоро и тоя пъстър кон — мислеше той, като гледаше коня, който тежко влачеше корема си, често дишаше с разширени ноздри и пристъпяше по движещото се под него наклонено колело. — И него ще закопаят, ще закопаят и Фьодор подавача с неговата пълна с плява къдрава брада и със скъсана на бялото рамо рубашка. Сега той развързва снопите и нещо командува и вика на жените и с бързо движение оправя ремъка върху колелото на машината. И главно, не само тях, но и мене ще закопаят и няма да остане нищо. Защо?“

Той мислеше това и същевременно гледаше часовника, за да пресметне колко ще овършеят за един час. Трябваше да знае това, та съдейки по изкараното, да им определи работа за през деня.

„Скоро ще стане един часът, а едва сега са започнали третата купа“ — помисли Левин, пристъпи до подавача и като надвикваше грохота на машината, каза му да пуща по-рядко:

— По много подаваш, Фьодор! Нали виждаш — запира и затова не спори. Изравнявай!

Фьодор, почернял от полепналия по потното му лице прах, извика нещо в отговор, но все правеше не така, както искаше Левин.

Левин пристъпи до барабана, отстрани Фьодор и започна сам да подава.

След като поработи до обяда на селяните, до който оставаше още малко време, заедно с подавача той излезе от хармана и заприказваха, спирайки се до определената за семе хубава жълта камара пожъната ръж, стоварена до хармана.

Подавачът беше от едно далечно село, същото, в което по-рано Левин бе дал земята на съдружнически начала. Сега тя бе дадена под наем на ханджията.

Левин заприказва за тая земя с подавача Фьодор и го запита дали за идната година няма да я вземе Платон, един богат и добър селянин от същото село.

— Цената е висока. Платон няма да има сметка, Константин Дмитрич — отвърна селянинът, като чистеше класовете от потната си пазва.

— Но как има сметка Кирилов?

— Митюха ли (така селянинът нарече презрително ханджията) няма да има сметка, Константин Дмитрич! Той ще изшмекерува и пак ще изкара. Той не жали селянина. А чичо Фоканич (така той наричаше стареца Платон) мигар ще седне да дере кожата на човека? На един ще даде на изплащане, на други ще опрости. И, току-виж, няма да изкара. Той е човек.

— Но защо ще опрощава?

— Ей тъй, значи — хора разни; един живее само за своите нужди, като Митюха, който тъпче само търбуха си, а Фоканич е справедлив човек. Живее за душата си. Бога помни.

— Как помни Бога? Как живее за душата си? — почти извика Левин.

— То се знае как, по правдата, по Божия закон. Разпи хора. Ето, да речем, вие също няма да обидите човека…

— Да, да, сбогом! — рече Левин, запъхтян от вълнение, и като се обърна, взе бастуна и бързо тръгна към дома си.

Ново радостно чувство обзе Левин. При думите на селянина, че Фоканич живее за душата си, по правдата, по Божия закон, безброй неясни, но значителни мисли сякаш изскочиха нейде от затворено място и устремени към една и съща цел, се завъртяха в главата му и го ослепиха със светлината си.

XII

Левин вървеше с големи крачки по шосето, като се вслушваше не толкова в мислите си (той не можеше още да ги разбере), колкото в душевното си състояние, каквото никога по-рано не бе изпитвал.

Думите, казани от селянина, подействуваха на душата му като електрическа искра, която изведнъж преобрази и сля в едно цяло върволица разпилени, безсилни отделни мисли, които никога не преставаха да го занимават. Тия мисли, незабелязано и за самия него, го занимаваха и тогава, когато говореше, че ще даде земята си.

Той чувствуваше в душата си нещо ново и с наслада го опипваше, бе да знае още какво е то.

„Да не живееш за нуждите си, а за Бога. За какъв бог? За Бога. Може ли да се каже нещо по-безсмислено от това, което каза той? Той каза, че не трябва да живеем за нуждите си, сиреч не трябва да живеем за това, което разбираме, което ни влече, което ни се иска, а трябва да живеем за нещо необяснимо, за Бога, когото никой не може нито да разбере, нито да определи. И какво? Не разбрах ли тия безсмислени думи на Фьодор? А след като ги разбрах, усъмних ли се в тяхната правдивост? Сметнах ли ги за глупави, неясни, неточни?

Не, разбрах го, и то съвсем така, както той разбира, разбрах го напълно и по-ясно, отколкото разбирам всичко друго в живота, и никога през живота си не съм се съмнявал и не мога да се усъмня в това. И не само аз, а и всички, целият свят, разбират напълно само това и само в това не се съмняват, и са винаги съгласни.

Фьодор казва, че ханджията Кирилов живее за търбуха си. Това е ясно и разумно. Всички ние, като разумни същества, не можем да живеем иначе освен за търбуха си. И изведнъж същият Фьодор казва, че е лошо да живеем за търбуха си, а трябва да живеем за правдата, за Бога, и аз го разбирам само от едно загатване! И аз, и милиони хора, които са живеели преди векове и живеят сега, селяни, нищи духом и мъдреци, които са мислили и писали за това, които с неясния си език говорят за същото — всички ние сме съгласни в едно: за какво трябва да живеем и кое е хубаво. Заедно с всички хора аз имам само едно твърдо, несъмнено и ясно знание и това знание не може да бъде обяснено от разума — то е извън него и няма никакви причини и не може да има никакви последици.

Ако доброто има причина, то не е вече добро; ако има последица — наградата, също не е добро. Значи, доброто е извън веригата от причини и последици.

И това нещо аз го зная и всички го знаем.

А аз търсех чудеса, съжалявах, че не съм видял чудо, което да ме убеди. А ето де било чудото, единствено възможното, постоянно съществуващото, което ме заобикаля от всички страни, а аз не го виждах!

Какво по-голямо чудо може да има от това?

Нима намерих вече разрешението на всичко, нима се свършиха страданията ми?“ — мислеше Левин, като крачеше по прашния път, без да усеща ни жега, ни умора и изпитвайки чувство на задоволство след дълго страдание. Това чувство беше така радостно, че му се виждаше невероятно. Той се задъхваше от вълнение и понеже нямаше сили да върви по-нататък, отби се от пътя в гората и седна на неокосената трева в сянката на една трепетлика. Свали шапката от потната си глава и легна, облакътен, сред сочната, изпъстрена с репей горска трева.

„Да, трябва да се опомня и да обмисля — мислеше той, като гледаше втренчено неотъпканата трева пред себе си и следеше движенията на една зелена буболечка, която се изкачваше по стъблото на пирея, но бе възпирана от един лападов лист. — Всичко отначало — каза си той, като отмахваше листа, за да не пречи на буболечката, и преви друга една трева, та буболечката да мине върху нея. — Какво ме радва? Какво съм открил?

По-рано казвах, че в моето тяло, в тялото на тая тревица и на тая буболечка (ето тя не пожела да отиде върху другата трева, разпери криле и отлетя) става обмяна на материята според физически, химически и физиологически закони. А у всички ни, в това число и трепетликите, и облаците, и мъглявите петна, се извършва развитие. Развитие от какво? В какво? Безкрайно развитие и борба?… Сякаш може да има някаква насока и борба в безкрайното! И се учудвах, че въпреки най-голямото напрежение на мисълта по тоя път все не ми се открива смисълът на живота, смисълът на моите подбуди и стремежи. А смисълът на моите подбуди в мен е така ясен, че постоянно живея според него, и се зачудих, и се зарадвах, когато ми го назова селянинът: да живея за Бога, за душата.

Аз не съм открил нищо. Само научих това, което зная. Разбрах оная сила, която ми е дала живот не само в миналото, но ми дава живот сега. Освободих се от лъжата, познах господаря.“

И той накратко си повтори целия ход на мислите през последните две години, чието начало беше ясната, очевидна мисъл за смъртта, когато видя безнадеждно болен любимия си брат.

Тогава той за пръв път ясно разбра, че както за всеки човек, така и за него занапред няма нищо друго освен страдания, смърт и вечна забрава и затова реши, че не бива да живее така, че трябва или да осмисли живота си така, че той да не изглежда като зла ирония на някакъв дявол, или да се застреля.

Но той не направи нито едното, нито другото, а продължаваше да живее, да мисли и да чувствува и дори през това време се ожени и изпита много радости, и беше щастлив, когато не мислеше за значението на живота си.

Какво значеше това? Това значеше, че той живее добре, но мисли лошо.

Той живееше (без да съзнава това) с ония духовни истини, с които бе закърмен, а мислеше не само без да признава тия истини, но и старателно ги заобикаляше.

Сега му беше ясно, че е могъл да живее само благодарение на ония вярвания, в които бе възпитан.

„Какъв щях да бъда и как щях да прекарам живота си, ако нямах тия вярвания, ако не съм знаел, че трябва да живея за Бога, а не за своите нужди? Щях да грабя, да лъжа, да убивам. За мене нямаше да съществува нищо от онова, което съставя главните радости на живота ми.“ И макар че правеше най-големи усилия на въображението, той все пак не можеше да си представи какво зверско същество е щял да бъде, ако не е знаел това, за което живее.

„Търсех отговор на моя въпрос. Но отговор на моя въпрос не можеше да ми даде мисълта — тя е несъизмерима с въпроса. Отговор ми даде самият живот, като ме научи кое е добро и кое е лошо. Но това знание аз не съм придобил с нищо, то ми е дадено както на всички, дадено ми е, защото не съм могъл да го взема отникъде.

Откъде съм взел това нещо? С разума ли съм открил, че трябва да обичаме ближния си и да не го притесняваме? Казали са ми го през детинството, а аз съм го повярвал с радост, защото са ми казали това, което съм имал в душата си. А кой е открил това нещо? Не разумът. Разумът е открил борбата за съществование и закона, който изисква да притеснявам всички, които ми пречат да задоволявам желанията си. Това е извод на разума. Разумът не е могъл да открие да обичаме другите, защото това е неразумно.“

„Да, гордост“ — каза си той, като се обърна по корем и започна да връзва на възел стъблата на тревичките, като пазеше да не ги пречупи.

„И не само гордост на ума, но и глупост на ума. А главно — хитра измама, именно хитра измама на ума. Същинско мошеничество на ума“ — повтори той.

XIII

И Девин си спомни една неотдавнашна сцена с Доли и децата й. Останали сами, децата бяха започнали да варят малини на свещ и да наливат млякото като фонтан в устата си. Майка им ги завари, докато правеха това, и в присъствието на Левин започна да им внушава какъв труд струва на големите това, което те разрушават, и че тоя труд се полага за тях, и че ако чупят чашите, няма да има с какво да пият чай, а ако разливат млякото, няма да има какво да ядат и ще умрат от глад.

И Левин бе поразен от спокойното, унило недоверие, с което децата слушаха тия думи на майка си. Те бяха само огорчени, че прекратиха забавната им игра, и не вярваха нито на една дума от това, което казваше майка им. Не можеха и да вярват, защото не можеха да си представят колко голямо е това, от което се ползуват, но затова и не можеха да си представят, че това, което разрушават, е тъкмо онова, от което живеят.

„Всичко това става само — мислеха те — и в това няма нищо интересно и важно, защото то е съществувало и ще съществува винаги. И винаги все едно и също. Ние няма защо да мислим за това, то е готово; ние искаме да измислим нещо свое, нещо ново. Ето измислихме да сложим малини в чашка и да ги варим на свещ, а млякото да наливаме като фонтан направо в устата си. Това е весело и ново и никак не е по-лошо, отколкото да се пие от чашите.“

„Нима ние не правим същото нещо, не съм го правил и аз, търсейки с разума значението на природните сили и смисъла на човешкия живот?“ — продължи да мисли той.

„И нима не правят същото всички философски теории, които по пътя на странни, несвойствени за човека мисли го карат да познае онова, което той отдавна знае и го знае така сигурно, че не би могъл дори да живее без това? Нима в разработената теория на всеки философ не се вижда ясно, че и той като селянина Фьодор знае предварително също така несъмнено и съвсем не по-ясно от него главния смисъл на живота и само по един съмнителен умствен път иска да се върне към онова, което е известно на всички?

Я да оставим децата да печелят сами, да правят съдове, да доят мляко и т.н. Дали ще лудуват те? Те биха умрели от глад. Я ни оставете нас с нашите страсти, мисли, без представа за Единия Бог и Творец! Или без представа що е добро, без обяснение на нравственото зло.

Я направете нещо без тия представи!

Ние само разрушаваме, защото сме духовно сити. Същински деца!

Откъде е дошло у мене това радостно, общо за мене и за селянина знание, което ми дава душевно спокойствие? Откъде съм го взел?

Аз, възпитан в представата за Бога, християнин, след като съм изпълнил целия си живот с ония духовни блага, които ми е дало християнството, съм преизпълнен, цял и живея с тия блага, но като децата не ги разбирам и разрушавам, сиреч искам да разруша това, от което живея. А настъпи ли някоя важна минута в живота, също като децата, когато им е студено или са гладни, отивам при него и още по-малко, отколкото децата, на които майка им се кара за детските им лудории, чувствувам, че детските ми опити да капризнича не ми се зачитат.

Да, онова, което аз зная, зная го не с разум, а то ми е дадено, открито, и го зная със сърцето, с вярата в онова главно нещо, което изповядва черквата.

Черквата ли? Черквата!“ — повтори Левин, обърна се на другата си страна и като се облакъти, загледа се в далечината, към слизащото от отвъдната страна към реката стадо.

„Но мога ли да вярвам във всичко, което изповядва черквата?“ — мислеше той, като се изпитваше и измисляше всичко, което можеше да развали сегашното му спокойствие. Нарочно започна да си спомня ония черковни учения, които винаги му се виждаха най-странни и го изкушаваха. „Творението ли? Ами с какво обяснявах съществованието? Със самото съществование ли? С нищо ли? Дяволът и грехът ли? Ами с какво си обяснявам злото?… Изкупителят ли?…

Но аз нищо, нищо не зная, и не мога да зная, освен това, което ми е казано както на всички.“

И сега му се струваше, че няма нито едно черковно вярване, което би нарушило главното — вярата в Бога, в доброто, като единствено предназначение на човека.

Под всяко черковно вярване може да се постави вярването да се служи на правдата вместо на нуждите. И всяко от тия вярвания не само не нарушава това, но е и необходимо, за да се извършва онова главно, постоянно проявяващо се на земята чудо, което се състои в това — всеки човек да може заедно с милионите най-различни хора, мъдреци и слабоумни, деца и старци — заедно с всички, със селянина, с Лвов, с Кити, с просяци и царе, да разбира несъмнено едно и също нещо и да си създаде такъв душевен живот, за който единствено заслужава да се живее и който единствено ценим.

Легнал по гръб, той гледаше сега високото безоблачно небе. „Нима не зная, че това е едно безкрайно пространство, а не кръгъл свод? Но колкото и да се взирам и да напрягам зрението си, не мога да го видя некръгло и неограничено и въпреки че го знам като безкрайно пространство, аз съм несъмнено прав, когато виждам един твърд Син свод, и съм много по-прав, отколкото когато се напрягам да видя отвъд него.“

Левин престана вече да мисли и сякаш се ослушваше в тайнствените гласове, които радостно и загрижено си шепнеха за нещо помежду си.

„Нима това е вярата? — помисли той, като се страхуваше да вярва в щастието си. — Боже мой, благодаря ти!“ — рече той, като преглъщаше надигащите се ридания и бършеше с две ръце сълзите, с които бяха пълни очите му.

XIV

Левин гледаше напреде си и виждаше стадото, а след това видя каручката си, в която беше впрегнат Вранчо; кочияшът подкара към стадото и поприказва нещо с овчаря; след това вече чу наблизо тропота на колелата и пръхтенето на охранения кон; но беше толкова погълнат от мислите си, че дори не се попита защо кочияшът идва към него.

Спомни си това едва когато кочияшът стигна вече съвсем близо до него и го извика:

— Изпрати ме госпожата. Дошли са брат ви и още един господин.

Левин се качи в каручката и взе поводите.

Сякаш пробуден от сън, той дълго време не можа да се опомни. Оглеждаше охранения кон, покрит с пяна между краката и на шията, дето се търкаха ремъците, оглеждаше кочияша Иван, който седеше до него, и си спомни, че очаква брат си, че жена му навярно се безпокои от дългото му отсъствие и се мъчеше да се сети кой е гостът, който е дошъл с брат му. Сега и брат му, и жена му, и неизвестният гостенин му се виждаха по-други от по-рано. Струваше му се, че сега отношенията му с всички хора ще бъдат вече други.

„С брат ми сега няма да има тая отчужденост, каквато е имало винаги помежду ни — няма да има спорове; с Кити никога няма да се караме; с гостенина, който и да е той, ще бъда любезен и добър, а със слугите, с Иван — всичко ще бъде друго.“

Като задържаше с изопнатите поводи пръхтящия от нетърпение и напиращ да върви кон, Левин поглеждаше седналия до него Иван, който не знаеше какво да прави с останалите си без работа ръце и постоянно притискаше рубашката си и търсеше предлог да заприказва с него. Искаше да каже на Иван, че е обтегнал много високо ремъка на стръките, но това щеше да прилича на укор, а той искаше да води любезен разговор. Но друго нищо не му идваше на ума.

— Завийте надясно да не се закачим о пъна — каза кочияшът, като оправи поводите в ръцете на Левин.

— Моля ти се, не пипай, и не ме учи — каза Левин, ядосан от тая намеса на кочияша. Както винаги тая намеса щеше да го разсърди и той веднага с тъга почувствува колко погрешно е предполагал, че душевното състояние може да го промени веднага при допира му с действителността.

На четвърт верста от къщи Левин видя тичащите насреща му Гриша и Таня.

— Чичо Костя! И мама идва, и дядо, и Сергей Иванич, и още един — казаха те, като се качиха в каручката.

— Но кой е той?

— Ужасно страшен! Прави ей така с ръце — каза Таня, като се изправи в каручката и имитира Катавасов.

— Но стар ли е или млад? — засмян запита Левин, комуто имитирането на Таня напомняше за някого.

„Ах, само дано не е някой неприятен човек!“ — помисли Левин.

Още щом минаха завоя на пътя и видяха идващите насреща им, Левин позна Катавасов със сламена шапка, който вървеше и размахваше ръце, също както го представяше Таня.

Катавасов обичаше много да говори за философия, понеже имаше представа за нея от естественици, които никога не са се занимавали с философия; напоследък в Москва Левин много спореше с него.

И първото нещо, което Левин си спомни, като го позна, беше един от тия разговори, при който Катавасов очевидно мислеше, че го е оборил.

„Не, по никой начин вече няма да споря и да изказвам лекомислено мислите си“ — мина му през ума.

Когато слезе от каручката и се здрависа с брат си и с Катавасов, Левин запита за жена си.

— Тя отнесе Митя в Малката горичка (тая горичка беше близо до къщи). Искаше да го настани там, защото в къщи е горещо — каза Доли.

Левин винаги съветваше жена си да не носи детето в гората, защото го смяташе за опасно, и затова сега му стана неприятно, като чу това.

— Току го мъкне насам-натам — усмихнат каза князът. — Аз я съветвах да се опита да го занесе в ледника.

— Тя искаше да дойде на пчелина. Мислеше, че си там. Ние отиваме там — каза Доли.

— Е, какво правиш? — каза Сергей Иванович, като изостана от другите и тръгна до брат си.

— Нищо особено. Както винаги занимавам се със стопанството — отвърна Левин. — Ти за дълго ли си дошъл? Толкова отдавна те чакаме!

— За около две седмици. Имам много работа в Москва.

При тия думи очите на братята се срещнаха и въпреки постоянното си и особено сега силно желание да бъде в приятелски и най-вече в прости отношения с брат си, Левин почувствува, че му е неловко да го гледа. Той наведе очи и не знаеше какво да каже.

Като избираше такива теми за разговор, които да са приятни на Сергей Иванович и да го отвлекат от разговора за сръбската война и за славянския въпрос, за които той загатна, когато спомена за заниманията си в Москва, Левин заприказва за книгата му.

— А имаше ли рецензии за книгата ти? — запита той. Сергей Иванович се усмихна на умишления въпрос.

— Никой не се занимава с това, а аз по-малко от другите — каза той. — Погледнете, Даря Александровна, ще вали дъжд — прибави той, като посочи със слънчобрана си белите облачета, които се появиха над върховете на трепетликите.

И достатъчно бяха тия думи, за да се установи отново между братята не враждебно, но студено отношение, което Левин толкова искаше да избегне.

Левин пристъпи до Катавасов.

— Колко добре сте направили, че сте решили да дойдете! — каза му той.

— Отдавна се канех. Сега ще си поприказваме, ще видим. Прочетохте ли Спенсер?

— Не, не го дочетох — каза Левин. — Пък и не ми е нужен сега.

— Как тъй? Това е интересно. Защо?

— Защото окончателно се убедих, че у него и у такива като него няма да намеря разрешение на въпросите, които ме занимават. Сега…

Но изведнъж го порази спокойният и весел израз върху лицето на Катавасов и така му дожаля за неговото настроение, което очевидно нарушаваше с тоя разговор, че като си спомни за намерението си, той се спря.

— Впрочем после ще си поприказваме — прибави той. — Щом искате, да отидем на пчелина, оттук, по тая пътечка — обърна се той към всички.

Когато по тясната пътечка стигнаха до една неокосена полянка, покрита от едната страна с килим от ярки гайтаники, сред които бяха поникнали нагъсто тъмнозелени високи стръкове чемерика, Левин настани гостите си в гъстата прохладна сянка на младите трепетлики, на една пейка и няколко пънчета, нарочно приготвени за посетители на пчелина, които се страхуват от пчелите, а той отиде зад оградата на пчелина да донесе хляб, краставички и пресен мед на децата и възрастните.

Като се мъчеше да прави колкото може по-малко бързи движения и се ослушваше в прелитащите все по-често и по-често край него пчели, той стигна по пътечката до помещението. До самия пруст една пчела забръмча и се заплете в брадата му, но той предпазливо я измъкна. Влезе в сенчестия пруст, свали от стената окачената на едно колче мрежа и като я сложи на лицето и пъхна ръце в джобовете, отиде в оградения пчелин, дето сред едно окосено място бяха подредени в правилни редици и вързани с лико за колове старите кошери, познати му всеки със своята история, а по стените на плета бяха младите, сложени тая година. Пред отворите на кошерите се мержелееха въртящи се и блъскащи се на едно място играещи пчели и търтеи, а сред тях, все в една и съща посока, ту към горичката с цъфнали липи, ту обратно към кошерите, прелитаха работните пчели с прашец и за прашец.

В ушите непрестанно ехтяха разнообразни звуци ту от някоя погълната в работа, бързо прелитаща работна пчела, ту от някой тръбящ, празнуващ търтей, ту от разтревожени, готвещи се да жилят пчели-пазачки, които пазят имота си от врага. Отвън оградата един старец рендосваше обръч и не виждаше Левин. Без да го извика, Левин се спря посред пчелина.

Той се радваше на случая да остане сам, за да се опомни от действителността, която бе успяла вече да понижи толкова настроението му.

Спомни си, че бе успял вече да се разсърди на Иван, да прояви студенина към брат си и да поговори лекомислено с Катавасов.

„Нима това е било само минутно настроение и ще мине, без да остави следа?“ — помисли той.

Но в същия миг доби старото си настроение и с радост почувствува, че в него става нещо ново и важно. Действителността забулваше само временно душевното спокойствие, което бе намерил; но то беше непокътнато в него.

Също както пчелите, които се виеха сега около него, заплашваха го и го разсейваха и с това го лишаваха от пълно физическо спокойствие, като го караха да се свива, за да ги избегне, така и грижите, които бяха го налегнали, откак се качи в каручката, го лишаваха от душевната му свобода; но това продължаваше само докато той се намираше сред тях. Както телесната сила беше непокътната в него въпреки пчелите, така беше непокътната и отново осъзнатата от него духовна сила.

XV

— А знаеш ли, Костя, с кого е пътувал насам Сергей Иванович? — каза Доли, след като разпредели краставичките и меда между децата. — С Вронски! Той заминавал за Сърбия.

— И то не сам, води цял ескадрон на свои разноски! — каза Катавасов.

— Това е работа за него — каза Левин. — А нима все още заминават доброволци? — прибави той, като погледна Сергей Иванович.

Без да отговори, Сергей Иванович предпазливо вадеше с тъп нож една жива още пчела, която бе полепнала в разлелия се мед в паничката, дето имаше едно парче от медена пита.

— И то още как! Да бяхте видели какво бе вчера на гарата! — каза Катавасов, като хрускаше краставичка.

— Но как да си обясним това? За Бога, Сергей Иванович, обяснете ми, къде отиват всички тия доброволци, с кого воюват? — запита старият княз, който очевидно продължаваше разговора, започнат още преди да дойде Левин.

— С турците — спокойно усмихнат отвърна Сергей Иванович, като извади безпомощно движещата крачката си, почерняла от меда пчела и я постави с ножа върху един здрав трепетликов лист.

— Но кой е обявил война на турците? Иван Иванич Рагозов и графиня Лидия Ивановна с мадам Щал ли?

— Никой не е обявявал война, но хората съчувствуват на страданията на ближните си и желаят да им помогнат — каза Сергей Иванович.

— Но князът не говори за помощта — каза Левин, като се застъпи за тъста си, — а за войната. Князът казва, че отделни лица не могат да вземат участие във войната без разрешение от правителството.

— Костя, внимавай, това е пчела! Ще ни изхапят тук! — каза Доли, като се пазеше от една оса.

— Това не е пчела, а оса — каза Левин.

— Добре, добре, каква е вашата теория? — усмихнат каза Катавасов на Левин, като го предизвикваше очевидно към спор. — Защо отделни лица да нямат право?

— Моята теория е следната: от една страна, войната е такова животинско, жестоко и ужасно нещо, че нито един човек, не казвам християнин, не може да вземе лично на своя отговорност започването на една война; това може да го направи само едно правителство, което е призвано за това и неизбежно идва до война. От друга страна, и според науката, и според здравия смисъл в държавните работи, особено при война, гражданите се отричат от личната си воля.

Сергей Иванович и Катавасов с готови възражения заприказваха едновременно.

— Там е работата, приятелю, че може да има случаи, когато правителството не изпълнява волята на гражданите и тогава обществото изявява волята си — каза Катавасов.

Но Сергей Иванович очевидно не одобряваше това възражение. При думите на Катавасов той се намръщи и каза друго.

— Напразно поставяш така въпроса. Тук няма обявяване на война, а просто израз на човешко, християнско чувство. Убиват братята ни, еднокръвни и едноверци. Но, да речем, дори да не са братя и едноверци, а просто деца, жени и старци; чувството се бунтува и руските хора тичат да помогнат за прекратяване на тия ужаси. Представи си, че минаваш по улицата и виждаш, че пияни хора бият някоя жена или дете; смятам, че няма да седнеш да питаш дали е обявена или не война на тоя човек, а ще се хвърлиш върху него и ще защитиш обидения.

— Но не бих го убил — каза Левин.

— Не, би го убил.

— Не знам. Ако видя такова нещо, бих се отдал на непосредственото си чувство; но не мога да кажа предварително. А такова непосредствено чувство към угнетеното славянство няма и не може да има.

— Може би за тебе няма. Но у другите го има — каза Сергей Иванович, като се намръщи недоволно. — У народа са живи преданията за православни хора, страдащи под игото на „нечестивите агаряни“. Народът чу за страданията на братята си и заприказва.

— Може би — уклончиво каза Левин, — но аз не го виждам; и аз съм от народа, но не чувствувам такова нещо.

— И аз — каза князът. — Живеех в чужбина, четях вестниците и, да си призная, до преди ужасите над българите никак не разбирах защо всички руси така изведнъж обикнаха братята славяни, а пък аз не чувствувам никаква любов към тях. Много ми беше мъчно, мислех, че съм изрод или че така ми действува Карлсбад. Но когато се върнах тука, успокоих се — виждам, че и освен мене има хора, които се интересуват само за Русия, а не за братята славяни. Ето и Константин.

— Личните мнения тук не значат нищо — каза Сергей Иванович, — въпросът не е до личните мнения, когато цяла Русия — народът — изразява волята си.

— Извинявайте. Аз не виждам това. Народът не иска и да знае — каза князът.

— Не, татко… как не иска и да знае? А в неделя в черквата? — каза Доли, която се ослушваше в разговора. — Моля ти се, дай кърпичката — обърна се тя към стареца, който усмихнат наблюдаваше децата. — Не може да бъде всички да…

— Та какво имаше в неделя в черквата? Наредили на свещеника да прочете. И той го прочете. Хората не разбраха нищо, въздишаха като при всяка проповед — продължи князът. — След това им казаха, че събират милостиня в черквата, те извадиха и дадоха по една копейка. Но за какво — и те не знаят.

— Народът не може да не знае; у народа има винаги съзнание за съдбините си и в такива минути като днешните то се избистря — каза Сергей Иванович, като поглеждаше стареца пчелар.

Хубавият старец с черна прошарена брада и гъсти посребрени коси стоеше неподвижно, като държеше паничка с мед и ласкаво и спокойно от висотата на своя ръст гледаше господата, но очевидно не разбираше и не желаеше да разбере нищо.

— Това е точно така — каза той при думите на Сергей Иванович, като поклащаше многозначително глава.

— Ето, питайте него. Той не знае и не мисли нищо — каза Левин. — Михайлич, ти чу ли за войната? — обърна се той към него. — Това, дето чели в черквата? Как мислиш ти? Трябва ли да воюваме за християните?

— Какво ще мислим ние? Александър Николаевич, императорът, мисли за нас, той ще помисли вместо нас за всички работи. По му са ясни нему. Да донеса ли още хлебец? Да дам ли още на детето? — обърна се той към Даря Александровна, като посочи Гриша, който дояждаше една коричка.

— Няма какво да питам — каза Сергей Иванович, — ние видяхме и виждаме стотици и стотици хора, които захвърлят всичко, за да служат на правото дело, идват от всички страни на Русия и направо и ясно казват мисълта и целта си. Те дават царите си или сами отиват и направо казват защо. Какво значи това?

— Според мене — каза Левин, който бе започнал вече да се горещи — това значи, че сред един осемдесетмилионен народ винаги ще се намерят не стотици, както сега, а десетки хиляди хора, които са изгубили общественото си положение, хора отчаяни, които винаги са готови да отидат било в бандата на Пугачов, в Хива или Сърбия…

— Аз ти казвам, че не са стотици и не са отчаяни хора, а най-добрите представители на народа! — каза Сергей Иванович с такова раздразнение, сякаш защищаваше последното си имане. — Ами пожертвованията? Тук вече целият народ направо изразява волята си.

— Тая дума „народ“ е толкова неопределена — каза Левин. — Може би общинските писари, учителите и един на хиляда от селяните знаят каква е работата. Но другите осемдесет милиона, като Михайлич, не само не изразяват волята си, но нямат ни най-малка представа за какво би трябвало да изразяват волята си. Какво право имаме да говорим, че това е волята на народа?

XVI

Опитният в диалектиката Сергей Иванович, без да възрази, веднага пренесе разговора в друга област.

— Ако ти искаш по аритметически път да научиш духа на народа, разбира се, това може да се постигне много трудно. И гласуването не е въведено у нас и не може да бъде въведено, защото не изразява волята на народа; но за това има други пътища. То се чувствува във въздуха, чувствува се със сърцето. Не говоря за ония подводни течения, които се появиха в застоялото море на народа и които са ясни за всеки непредубеден човек; погледни обществото в тесния смисъл на думата. Всички най-различни партии от средата на интелигенцията, толкова враждебни по-рано, се сляха в едно. Всякакви различия престанаха, всички обществени органи говорят едно и също, всички почувствуваха стихийната сила, която ги увлече и ги носи в една посока.

— Едно и също говорят само вестниците — каза князът. — Това е истина. Дотолкова крещят все едно и също, че приличат на жаби пред буря. От тях не може да се чуе нищо.

— Жаби или не, аз не издавам вестници и не искам да ги защищавам; но говоря за единомислието в средата на интелигенцията — каза Сергей Иванович, като се обърна към брат си.

Левин искаше да отговори, но старият княз го прекъсна.

— Е, за това единомислие може да се каже и нещо друго — каза той. — Ето, да речем, моят зет, Степан Аркадич, вие го познавате. Сега той е назначен на служба член от комитета на комисията и още нещо, не си спомням какво беше. Само че там нямат никаква работа — е, какво, Доли, това не е тайна! — а заплатата е осем хиляди. Ако го попитате дали е полезна службата му, той ще ви докаже, че е най-необходимата. Той е справедлив човек, но не може да не се вярва и в ползата на осемте хиляди.

— Да, той ме помоли да съобщя на Даря Александровна, че вече е назначен — недоволно каза Сергей Иванович, като смяташе, че князът говори не на място.

— Така е и с единомислието на вестниците. Мене ми обясниха тая работа: щом има война, доходите им се удвояват. Как може да не разправят за съдбините на народа и славяните… и така нататък?

— Аз не обичам много от вестниците, но това не е право — каза Сергей Иванович.

— Бих поставил само едно условие — продължи князът. — Alphonse Karr прекрасно писа за това преди войната с Прусия: „Вие смятате, че войната е необходима? Прекрасно. Който проповядва война — в специален, преден легион, и да върви на бой, в атака, преди всички!“

— Ще ги видим тогава редакторите — с висок смях каза Катавасов, като си представи познатите му редактори в тоя отбран легион.

— Ама те ще избягат — каза Доли, — само дето ще попречат.

— Ако побягнат, тогава ще поставят отзаде им картечница или казаци с камшици — каза князът.

— Но това е шега, и то лоша шега, извинете ме, княже — каза Сергей Иванович.

— Не смятам, че това е шега, това е… — започна Левин, но Сергей Иванович го прекъсна.

— Всеки член от обществото е призван да върши някаква работа, каквато му приляга — каза той. — И хората на мисълта изпълняват работата си, като изразяват общественото мнение. И единодушието и пълното изразяване на общественото мнение е заслуга на вестниците и същевременно едно радостно явление. Преди двадесет години ние бихме мълчали, но сега се чува гласът на руския народ, който е готов да се вдигне като един човек и да се пожертвува за угнетените си братя; това е велика крачка и залог на сила.

— Но въпросът не е само да се пожертвува, а и да се убиват турците — плахо каза Левин. — Народът се жертвува и е готов да се пожертвува за душата си, а не за да убива — прибави той, като свърза неволно разговора с ония мисли, които го занимаваха толкова много.

— Как тъй за душата си? Това, разбирате ли, за един естественик е неясен израз. Какво нещо е душата? — усмихнат каза Катавасов.

— Ах, вие знаете!

— Не, за Бога, нямам понятие! — с висок смях каза Катавасов.

— „Не мир, а меч донесох“, казва Христос — възрази от своя страна Сергей Иванович, като цитира просто, сякаш казваше нещо най-разбрано, онова място от евангелието, което винаги смущаваше най-много Левин.

— Това е точно така — пак повтори старецът, който стоеше до тях, в отговор на един случайно хвърлен към него поглед.

— Не, драги, победен сте, победен сте, напълно сте победен! — весело извика Катавасов.

Левин се изчерви от яд, но не защото бе победен, а защото не бе се въздържал и бе започнал да спори.

„Не, аз не бива да споря с тях — помисли той, — те са с непроницаема броня, а пък аз съм гол.“

Той виждаше, че не може да убеди брат си и Катавасов, а още по-малко му се виждаше възможно да се съгласи с тях. Това, което проповядваха те, беше същата оная гордост на ума, която за малко не го погуби. Той не можеше да се съгласи, че десетки хора — между тях бе и брат му — имат право, въз основа на онова, което са им разправяли стотици дошли в столицата словоохотливи доброволци, да говорят, че заедно с вестниците изразяват волята и мисълта на народа, и то такава мисъл, която се изразява в отмъщение и убийство. Не можеше да се съгласи с това, защото не виждаше изразени тия мисли в народа, в чиято среда живееше, не ги намираше и в себе си (а той не можеше да се смята нищо друго освен един от ония хора, от които се състои руският народ) и главно защото заедно с народа той не знаеше, не можеше да знае в какво се състои общото благо, но твърдо знаеше, че това общо благо може да се постигне само при строго изпълняване на оня закон за доброто, който е открит на всеки човек, и затова не можеше да желае войната и да я проповядва за каквито и да било общи цели. Той казваше заедно с Михайлич и с народа, който бе изразил мисълта си в преданието за призванието на варягите: „Княжествувайте и ни владейте. Ние радостно ви обещаваме пълна покорност. Ние се нагърбваме с целия труд, с всички унижения, с всички жертви; но ние не съдим и не решаваме.“ А сега според думите на Сергей Иванович народът се бе отрекъл от това право, купено на такава скъпа цена.

Искаше му се още да каже, че ако общественото мнение е непогрешим съдия, защо революцията и комуната да не са също така законни, както движението в полза на славяните? Но всичко това бяха мисли, които не можеха да решат нищо. Едно нещо можеше да се види несъмнено — това, че в тоя миг спорът дразнеше Сергей Иванович и затова бе лошо да се спори; и Левин млъкна и обърна внимание на гостите, че облаците се трупат и че е по-добре да се приберат, докато не е заваляло.

XVII

Князът и Сергей Иванович се качиха в каручката и заминаха; останалата компания тръгна пешком с ускорени крачки към къщи.

Но облакът ту побеляваше, ту почерняваше и така бързо се надвесваше, че трябваше да удвоят крачките, за да стигнат в къщи, преди да е заваляло. По-близките облаци, ниски и черни като дим и сажди, с необикновена бързина летяха по небето. До къщи оставаха още двеста крачки, а задуха вече вятър и всяка секунда можеше да плисне дъжд.

Децата с изплашени и радостни викове тичаха напред. Даря Александровна с мъка се справяше с прилепналите за краката й поли и вече не вървеше, а тичаше, като не изпускаше от очи децата. Мъжете придържаха шапките си и вървяха с големи крачки. Стигнаха вече до външната стълба, когато една едра капка капна и се разби о края на железния капчук. Децата, а след тях и възрастните с весели гласове се втурнаха да се подслонят под стряхата.

— Къде е Катерина Александровна? — запита Левин Агафия Михайловна, която с шалове и одеяла ги посрещна в антрето.

— Ние мислехме, че е с вас — каза тя.

— Ами Митя?

— Трябва да са в Малката горичка заедно с бавачката.

Левин грабна одеялата и хукна към Малката горичка.

В тоя кратък промеждутък от време средата на облака бе забулила толкова слънцето, че стана тъмно като при затъмнение. Вятърът упорито, сякаш настояваше на своето, спираше Левин, брулеше листа и цветове от липите, безобразно и странно оголваше белите клони на брезите и прегъваше всичко на една страна: и акациите, и цветята, и репея, и тревата, и върховете на дърветата. Момичетата, които работеха в градината, с викове изтичаха под покрива на сайванта. Бялата завеса на проливния дъжд вече бе обгърнала изцяло далечната гора и наполовина близкото поле и бързо се движеше към Малката горичка. Във въздуха се усещаше влагата на дъжда, раздробен на ситни капки.

Като навеждаше напред глава и се бореше с вятъра, който изтръгваше шаловете от ръцете му, Левин дотича до Малката горичка и вече виждаше нещо бяло зад дъба, когато изведнъж всичко пламна, цялата земя се разгоря и сякаш над главата му изтрещя небесният свод. Когато отвори ослепените си очи, през гъстата завеса на дъжда, отделяща го сега от Малката горичка, Левин с ужас видя преди всичко странно изменилия положението си зелен връх на познатия дъб в средата на гората. „Нима го събори?“ — едва успя да помисли Левин, когато върхът на дъба, все по-бързо и по-бързо наклонявайки се, се скри зад другите дървета и той чу трясък от падащо голямо дърво.

Светлината на мълнията, трясъкът на гърма и мигновеното усещане на студ по тялото се сляха за Левин в едно чувство на ужас.

— Боже мой! Боже мой, дано не е паднал върху тях! — рече той.

И макар че веднага помисли колко безсмислена е молбата му да не ги убие дъбът, който бе паднал вече, той я повтори, защото знаеше, че не може да направи нищо повече от тая безсмислена молитва.

Дотича до онова място, дето ходеха обикновено, но не ги намери.

Те бяха на другия край на гората, под старата липа, и го викаха. Две фигури в тъмни рокли (по-рано бяха в светли) стояха наведени над нещо. Бяха Кити и бавачката. Дъждът преставаше вече и започваше да просветлява, когато Левин дотича при тях. Полите на бавачката бяха сухи, но роклята на Кити беше цяла измокрена и бе залепнала за тялото й. Макар че не валеше вече, те все още стояха в същото положение, в което се бяха спрели, когато започна бурята. И двете стояха наведени над количката със зелен чадър.

— Живи ли сте? Здрави ли сте? Слава Богу! — рече той, като шляпаше из локвите с изкаляните си, пълни с вода обуща, стигайки до тях.

Руменото и мокро лице на Кити бе обърнато към него и плахо се усмихваше изпод шапката, която бе изменила формата си.

— Как не ти е съвестно! Не разбирам как можеш да бъдеш толкова непредпазлива! — с яд се нахвърли той върху жена си.

— Бога ми, аз не съм виновна. Тъкмо искахме да си тръгнем, но то се развряка. Трябваше да го повием. Ние току-що… — започна да се извинява Кити.

Митя беше невредим, сух и спеше непробудно.

— Е, слава Богу! Аз не зная какво приказвам!

Събраха мокрите пеленки; бавачката взе детето и го понесе на ръце. Левин вървеше до жена си и виновно, задето бе се ядосал, скришом от бавачката й стискаше ръката.

XVIII

Целия ден през време на най-различни разговори, в които вземаше участие сякаш само с външната страна на ума си, въпреки че бе се разочаровал от промяната, която трябваше да настъпи в него, Левин непрестанно усещаше с радост пълнотата на сърцето си.

След дъжда беше твърде мокро и затова не отидоха на разходка; при това и буреносните облаци не изчезваха от кръгозора и тук-там преминаваха по небето, като гърмяха и се чернееха. Цялата компания прекара до края на деня в къщи.

Спорове не водеха вече, а, напротив, след обеда всички бяха в най-добро настроение.

Отначало Катавасов разсмиваше дамите с оригиналните си шеги, които винаги се харесваха много при първо запознаване с него, но след това, поканен от Сергей Иванович, разправи твърде интересните си наблюдения върху разликата в характерите и дори във физиономиите на женските и мъжките стайни мухи и за живота им. Сергей Иванович също беше весел и през цялото време на чая, поканен от брат си, изложи възгледа си върху бъдещето на източния въпрос, и то така просто_и хубаво, че всички се заслушаха.

Само Кити не можа да го изслуша докрай — извикаха я да къпе Митя.

Няколко минути след излизането на Кити извикаха и Левин при нея в детската стая.

Като остави чая си и също съжаляваше за прекъснатия интересен разговор, а същевременно се и безпокоеше защо го викат, понеже това ставаше само при важни случаи, Левин тръгна към детската стая.

Въпреки че неизслушаният докрай план на Сергей Иванович как освободеният четиридесетмилионен славянски свят трябва заедно с Русия да започне нова епоха в историята бе го заинтересувал много като нещо съвсем ново за него и въпреки че бе разтревожен и от любопитството, и от безпокойството защо го викат — още щом излезе от приемната и остана сам, той веднага си спомни тазсутрешните си мисли. И всички тия схващания за значението на славянския елемент във всемирната история му се видяха така нищожни в сравнение с това, което ставаше в душата му, че той за миг забрави всичко това и се отдаде на същото настроение, в което беше тая сутрин.

Сега не си спомняше, както ставаше по-рано, целия ход на мисълта си (нямаше и нужда от това). Изведнъж се отдаде на онова чувство, което го ръководеше, което бе свързано с тия мисли, и откри, че в душата му това чувство е още по-силно и по-определено, отколкото по-рано. Сега с него не ставаше това, което се случваше при по-раншните опити да намери успокоение, когато трябваше да възстанови целия ход на мисълта си, за да може да намери чувството. Сега, напротив, чувството на радост и успокоение беше по-живо, отколкото по-рано, а мисълта не можеше да догони чувството.

Той вървеше по терасата, гледаше двете звезди, които се бяха появили на потъмнялото вече небе, и изведнъж си спомни: „Да, когато гледах небето, аз мислех, че сводът, който виждам, не е лъжа, но при това не домислих нещо докрай, нещо скрих от себе си — помисли той. — Но каквото и да има там, не може да има възражение. Достатъчно е човек да помисли — и всичко ще стане ясно!“

Когато влизаше вече в детската стая, спомни си какво е онова, което бе скрил от себе си. То беше, че ако главното доказателство за божеството е откровението за доброто, защо това откровение се ограничава само с християнската черква? Какво отношение към това откровение имат вярванията на будисти и мохамедани, които също изповядват и правят добро?

Струваше му се, че той има отговор на тоя въпрос; но преди още да го каже на себе си, влезе вече в детската стая.

Кити стоеше със запретнати ръкави при ваната над плискащото се в нея дете и когато чу стъпките на мъжа си, обърна се с лице към него и усмихната го повика. С едната си ръка тя поддържаше под главата пълничкото дете, което плуваше по гръб и свиваше крачката си, а с другата го търкаше с гъбата, като изопваше равномерно мускула си.

— Ела, погледни, погледни! — каза тя, когато мъжът й пристъпи до нея. — Агафия Михайловна е права. То познава вече.

Въпросът беше, че от днес Митя очевидно несъмнено познава вече близките си.

Щом Левин пристъпи до ваната, веднага направиха опит и опитът бе напълно сполучлив. Нарочно извикаха готвачката и тя се наведе над детето. То се намръщи и заклати отрицателно глава. Но когато се наведе Кити, то светна в усмивка, опря ръчички в гъбата и запрухка с устни, като нададе такъв доволен и странен звук, че не само Кити и бавачката, но и Левин изпадна в неочакван възторг.

Извадиха на ръка детето от ваната, изплакнаха го с вода, обвиха го с чаршаф, избърсаха го и след пронизващия му писък го подадоха на майка му.

— Колко се радвам, че го обикваш вече! — каза Кити на мъжа си, след като спокойно седна на обикновеното си място с детето на гърди. — Много се радвам. Защото бе започнало да ми става мъчно. Ти казваше, че не чувствуваш нищо към него.

— Не, нима съм казвал, че не чувствувам нищо? Казвах само, че съм се разочаровал.

— Как, от него ли си се разочаровал?

— Не от него, а от чувството си; очаквах повече. Очаквах, че като сюрприз у мене ще се развие едно ново приятно чувство. И изведнъж вместо това — погнуса, жалост…

Тя го слушаше внимателно през детето, като слагаше на тънките си пръсти пръстените, които сваляше, когато къпеше Митя.

— И главно, чувствувах много повече страх и жалост, отколкото удоволствие. Днес, след тоя страх през времена бурята, разбрах колко го обичам.

Кити светна в усмивка.

— Ама ти много ли се уплаши? — каза тя. — И аз се изплаших, но повече ме е страх сега, когато мина. Ще ида да видя дъба. А колко мил е Катавасов! Пък и въобще целия ден беше толкова приятно. И ти се държиш така добре със Сергей Иванович, когато поискаш… Хайде, иди при тях. Тук след къпането винаги е горещо и задушно…

XIX

Когато излезе от детската стая и остана сам, Левин веднага си спомни пак оная мисъл, в която имаше нещо неясно.

Вместо да отиде в гостната, отдето се чуваха гласове, той спря на терасата, облакъти се на перилата и се загледа в небето.

Беше се вече съвсем стъмнило и на юг, накъдето той гледаше, нямаше облаци. Облаците бяха на отсрещната страна. Оттам припламваше мълния и се чуваше далечен гръм. Левин се ослушваше в равномерно падащите от липите в градината капки и наблюдаваше познатия му триъгълник от звезди и минаващия по средата му Млечен път с неговите разклонения. При всяко пламване на мълнията не само Млечният път, но и ярките звезди изчезваха, но щом угаснеше мълнията, те отново се появяваха на същите си места, сякаш хвърляни от някаква умела ръка.

„Е, какво ме смущава?“ — каза си Левин, като чувствуваше предварително, че разрешението на съмненията му, макар че не го знае още, е готово вече в душата му.

„Да, единствената очевидна, несъмнена проява на божеството са законите на доброто, които са дадени на света с откровението и които чувствувам в себе си, и чрез тяхното признаване аз не че се свързвам, а по неволя съм свързан с другите хора в едно общество от вярващи, което наричат черква. Добре, ами евреи, мохамедани, конфуцианци, будисти — какво са те? — зададе си той тъкмо оня въпрос, който му се виждаше опасен. — Нима тия стотици милиони хора са лишени от това най-голямо благо, без което животът няма смисъл? — Той се замисли, но веднага се поправи. — Но за какво питам аз? — каза си той. — Питам за отношението, което имат към божеството всички различни вярвания за цялото човечество. Питам за общата проява на Бога, за целия свят с всички тия мъгляви петна. Какво правя аз? Лично на мене, на моето сърце, е открито несъмнено едно знание, което не може да се постигне с разума, а пък аз упорито искам да изразя това знание с разума и с думи.

Нима не зная, че звездите не се движат? — запита се той, като гледаше една светла планета, която бе променила вече положението си спрямо най-високото клонче на брезата. — Но когато гледам движението на звездите, не мога да си представя, че земята се върти, и съм прав, когато казвам, че звездите се движат.

И нима астрономите биха могли да разберат и да изчислят нещо, ако вземаха пред вид всички сложни, различни движения на земята? Всички техни чудни заключения за разстоянията, тежестта, движенията, смущенията на небесните тела се основават само на видимото движение на светилата около неподвижната земя, на същото това движение, което сега е пред мене и което е било такова за милиони хора в продължение на векове и е било и ще бъде винаги еднакво и винаги може да се провери. И също както щяха да бъдат безполезни и несигурни заключенията на астрономите, ако не се основават на наблюдения на видимото небе по отношение на един меридиан и един хоризонт, също така безполезни и несигурни щяха да са и моите заключения, ако не се основават на онова разбиране за доброто, което за всички и винаги е било и ще бъде еднакво и което ми е открито от християнството и винаги може да се провери в душата ми. А въпроса за другите вярвания и за отношението им към божеството аз нямам право и възможност да реша.“

— А, не си ли отишъл още? — изведнъж се чу гласът на Кити, която по същия път отиваше към гостната. — Какво има, да не би да си разстроен нещо? — каза тя, като се взираше внимателно в лицето му при светлината на звездите.

Но тя пак не би видяла добре лицето му, ако мълнията, която затули звездите, не бе го осветила отново. При светлината на мълнията тя видя цялото му лице и като разбра, че е спокоен и радостен, усмихна му се.

„Тя разбира — мислеше си той, — знае за какво мисля. Да й кажа ли, или не? Да, ще й кажа.“ Но в същия миг, когато искаше да заприказва, обади се тя.

— Виж какво, Костя! Услужи ми — каза тя, — иди в ъгловата стая и виж как са настанили Сергей Иванович. Мене ми е неудобно. Дали са му поставили новия умивалник?

— Добре, ще отида непременно — каза Левин, изправи се и я целуна.

„Не, не трябва да й казвам — помисли си той, когато тя мина пред него. — Това е тайна, нужна само на мене, важна и неизразима с думи.

Това ново чувство не ме промени, не ме ощастливи, не ме освети изведнъж, както мечтаех — също както чувството ми към сина. Нямаше и никакъв сюрприз. А вярата — аз не зная вяра ли е, какво е, но това чувство също така незабелязано влезе чрез страданията и твърдо заседна в душата ми.

Също така ще се сърдя на кочияша Иван, също така ще споря, ще изказвам не на място мислите си, също така ще има стена между светая светих на душата ми и другите, дори и жена ми, също така ще я обвинявам за страха си и ще се разкайвам за това, също така няма да разбирам с разума си защо се моля и пак ще се моля — но сега моят живот, целият ми живот, всяка минута от него, независимо от всичко, което може да се случи с мене — не само не е безсмислен, какъвто бе по-рано, но има несъмнения смисъл на доброто, който съм властен да вложа в него!“