Ана Каренина

I

Каренини, мъжът и жената, продължаваха да живеят в една къща, срещаха се всеки ден, но бяха съвсем чужди един на друг. Алексей Александрович бе си поставил като правило да се вижда всеки ден с жена си, та слугите да нямат право да правят предположения, но отбягваше да обядва у дома си. Вронски не идваше никога в къщата на Алексей Александрович, но Ана се срещаше с него вън от къщи и мъжът й знаеше това.

Положението беше мъчително и за тримата и нито един от тях не би имал сили да преживее дори един ден в това положение, ако не очакваше, че то ще се промени и ако не смяташе, че това е само временно угнетително затруднение, което ще мине. Алексей Александрович очакваше, че тая страст ще премине, както минава всичко, че всички ще забравят за това и името му ще остане неопозорено. Ана, от която зависеше това положение и за която то беше най-мъчително, го понасяше, защото не само очакваше, но беше твърдо убедена, че в най-скоро време всичко ще се оправи и уясни. Тя никак не знаеше кое ще оправи това положение, но беше твърдо уверена, че тая развръзка ще дойде сега много скоро. Вронски, който неволно й се покоряваше, също очакваше нещо независещо от него, което трябваше да премахне всички трудности.

В средата на зимата Вронски прекара една много тягостна седмица. Той бе аташиран към един пристигнал в Петербург чуждестранен принц и трябваше да му показва забележителностите на Петербург. Самият Вронски беше представителен, освен това владееше изкуството да се държи достойно-почтително и бе свикнал с обноските към такива лица; затова го и аташираха към принца. Но тая длъжност му се видя много тежка. Принцът не искаше да пропусне нищо, за което в родината му биха го попитали дали е видял в Русия; пък и самият той желаеше да се възползува колкото може, от руските удоволствия. Вронски бе длъжен да го ръководи и в едното, и в другото. Сутрин ходеха да разглеждат забележителностите, а вечер участвуваха в националните увеселения. Принцът имаше необикновено дори между принцовете здраве; с гимнастика и грижи за тялото си той бе насъбрал толкова сили, че макар и да прекаляваше в удоволствията, беше свеж като голяма зелена лъскава холандска краставица. Принцът пътуваше много и смяташе, че една от главните изгоди на лесните днес пътни съобщения се състои в достъпността на националните удоволствия. Той бе ходил в Испания и там бе правил серенади и бе се сближил с една испанка, която свиреше на мандолина. В Швейцария бе убил дива коза. В Англия бе препускал в червен фрак през огради и при облог бе убил двеста фазана. В Турция бе ходил в харем, в Индия бе яздил на слон и сега в Русия искаше да вкуси от всички специално руски удоволствия.

На Вронски, който беше при него нещо като главен церемониалмайстор, му струваше голям труд да разпределя всички руски удоволствия, предлагани на принца от различни лица. Имаше и коне-линкачи, и блини, и лов на мечки, и тройки, и цигани, и гуляи с чупене на съдове по руски. И принцът с извънредна леснина усвои руския дух, чупеше подносите със съдове, слагаше циганка на коленете си и сякаш питаше: какво още трябва да направя или целият руски дух се състои само в това?

Всъщност от всички руски удоволствия на принца се харесваха най-много френските актриси, балерината и шампанското с бял печат. Вронски бе свикнал с принцовете, но дали защото напоследък бе се променил самият той или от прекалено голяма близост с тоя принц — тая седмица му се видя страшно тежка. През цялата седмица непрестанно изпитваше едно чувство, подобно на чувството у човек, който, прикрепен към някой опасен луд, би се страхувал от лудия и едновременно, поради близостта си с него, би се страхувал и за своя ум. Вронски постоянно чувствуваше необходимостта да не отслабва нито за миг тона на строгата официална почтителност, за да не бъде обиден. Държането на принца към същите ония лица, които, за учудване на Вронски, правеха какво ли не, за да му доставят руски удоволствия, беше презрително. Мнението му за руските жени, които той искаше да изучи, неведнъж караше Вронски да се черви от негодувание. А главната причина, поради която принцът бе особено непоносим за Вронски, беше тая, че той неволно виждаше себе си в него. И това, което виждаше в огледалото, не ласкаеше самолюбието му. Това беше един много глупав и много самоуверен, и много здрав, и много чистоплътен човек, но нищо повече. Беше джентълмен — това бе истина и Вронски не можеше да го отрече. Беше спокоен и невзискателен към високопоставените лица, беше свободен и естествен в обноските си с равните и беше презрително-добродушен с нискостоящите. Самият Вронски беше такъв и смяташе това за голямо достойнство; но по отношение на принца той беше нискостоящ и това презрително-добродушно отношение към него го възмущаваше.

„Глупаво говедо! Нима аз съм такъв?“ — мислеше той.

Както и да е, на седмия ден, преди заминаването му за Москва, когато се сбогува с него и получи благодарността му, той беше щастлив, че се е отървал от това неловко положение и от неприятното огледало. Сбогуваха се на гарата, на връщане от един лов за мечки, дето през цялата нощ пред тях се бе разиграло руското юначество.

II

Когато се върна в къщи, Вронски намери писъмце от Ана. Тя пишеше: „Аз съм болна и нещастна. Не мога да излизам, но не мога и да не ви виждам повече. Елате довечера. В седем часа Алексей Александрович отива в съвета и ще бъде там до десет.“ След като помисли един миг, че е чудно, дето тя го вика направо у дома си, въпреки искането на мъжа й да не го приема, той реши да отиде.

Тая зима Вронски бе произведен полковник, напусна полка и живееше сам. След като закуси, той веднага легна на дивана и в продължение на пет минути спомените за най-безобразни сцени, които бе видял през последните дни, се объркаха и се сляха с представата за Ана и за селянина от хайката, който играеше важна роля в лова на мечки; и Вронски заспа. Събуди се в тъмно, треперещ от страх, и бързо запали свещта. „Какво бе това? Какво? Какво страшно видях насън? Да, да. Струва ми се, селянинът от хайката, дребен, мръсен, с чорлава брада, правеше нещо наведен и изведнъж заприказва на френски някакви странни думи. Да, повече нищо не съм сънувал — каза си той. — Но защо това нещо бе така ужасно?“ Той живо си спомни пак селянина и ония неразбираеми френски думи, които бе казал тоя селянин, и ужас премина като студ по гърба му.

„Глупости!“ — помисли Вронски и погледна часовника.

Часът беше вече осем и половина. Той позвъни на слугата, набързо се облече и излезе на външната стълба, като забрави напълно съня си и се измъчваше само от мисълта, че е закъснял. Когато стигна до входа на Каренини, погледна часовника и видя, че е девет без десет. Една висока, тясна карета, впрегната в два сиви коня, стоеше пред входа. Той позна каретата на Ана. „Тя идва при мене — помисли Вронски, — и по-добре е. Неприятно ми е да влизам в тая къща. Но все едно; не мога да се скрия“ — каза си той и с ония, усвоени още от детинство маниери на човек, който няма от какво да се срамува, Вронски излезе от шейната и се приближи до вратата. Вратата се отвори и един слуга с одеяло в ръка извика каретата. Вронски, който не бе свикнал да обръща внимание на подробностите, все пак долови сега учудения израз, с който слугата го погледна. На самата врата Вронски почти се сблъска с Алексей Александрович. Газовата лампа направо осветяваше безкръвното му, отслабнало лице под черната шапка и бялата връзка, която блестеше изпод бобровата яка на палтото му. Неподвижните помътнели очи на Каренин се насочиха към лицето на Вронски. Вронски се поклони, а Алексей Александрович подъвка с устни, вдигна ръка към шапката си и отмина. Вронски видя как, без да се обърне, той се качи в каретата, пое през прозореца одеялото и бинокъла и се скри. Вронски влезе в антрето. Веждите му бяха начумерени и очите му блестяха със зъл и горд блясък.

„Ех, че положение! — мислеше той. — Ако той се бореше и бранеше честта си, аз бих могъл да действувам, да изразя чувствата си; но тая слабост или подлост… Той ме поставя в положение на измамник, когато аз не съм искал и не искам да бъда такъв.“

След обяснението му с Ана в градината на Вреде мислите на Вронски се бяха променили много. Като се покоряваше неволно на слабостта на Ана, която му се отдаваше цяла и чакаше само той да реши съдбата й, и като приемаше предварително всичко, той отдавна бе престанал да мисли, че на тия връзки може да се тури край, както мислеше тогава. Честолюбивите му кроежи отново бяха отстъпили на заден план и понеже чувствуваше, че се е измъкнал вече от тоя кръг на дейност, в който всичко бе определено, той се отдаваше цял на чувството си и това чувство го привързваше все по-силно и по-силно към нея.

Още в антрето той чу нейните отдалечаващи се стъпки. Разбра, че го е чакала, ослушвала се е и сега се връща в приемната.

— Не! — извика тя, като го видя, и още при първия звук на гласа й в очите й се появиха сълзи. — Не, ако продължава така, това ще се случи много, много по-рано!

— Какво, мила?

— Какво ли? Аз чакам, мъча се, час, два… Не, няма вече… Не мога да се карам с тебе. Сигурно не си могъл. Не, няма вече!

Тя сложи и двете си ръце на раменете му и дълго го гледа с дълбок, възторжен и същевременно изпитващ поглед. Изучаваше лицето му за времето, през което не бе го виждала. Както при всяка среща, съпоставяше въображаемата си представа за него (несравнимо по-хубава, невъзможна в действителността) със самия него, какъвто беше наистина.

III

— Срещна ли го? — попита тя, когато седнаха до масата под лампата. — Това ти е наказанието, задето закъсня.

— Да, но как може тъй? Той нали трябваше да бъде в съвета?

— Беше, но се върна и пак отиде някъде. Но нищо. Не говори за това. Къде беше? Все с принца ли?

Тя знаеше всички подробности от живота му. Той искаше да й каже, че не бе спал цяла нощ и е заспал, но като гледаше нейното развълнувано и щастливо лице, стана му съвестно. И каза, че е трябвало да отиде да даде отчет за заминаването на принца.

— Но сега се свърши, нали? Той замина.

— Слава Богу, свърши се. Няма да повярваш колко непоносимо ми беше.

— Защо пък? Та това е обикновеният ви живот на вас, младите мъже — каза тя, смръщила вежди, и като се залови за плетивото, което лежеше на масата, без да погледне Вронски, започна да вади куката.

— Аз отдавна вече съм оставил тоя живот — каза той, като се учудваше от промяната в израза на лицето й и се мъчеше да разбере значението му. — И признавам — каза той и усмивката му откри гъстите бели зъби, — тая седмица се оглеждах като в огледало, наблюдавах тоя живот и ми беше неприятно.

Тя държеше в ръце плетивото, но не плетеше, а го наблюдаваше със странен, искрящ и недружелюбен поглед.

— Тая сутрин идва при мене Лиза — те все още не се страхуват да идват у дима въпреки графиня Лидия Ивановна — прибави тя, — и ми разправи за вашата атинска вечеринка. Каква мръсотия!

— Исках да кажа само, че…

Тя го прекъсна:

— Thérèse ли е била, с която ти се познаваше по-рано?

— Исках да кажа…

— Колко отвратителни сте вие мъжете! Как не можете да разберете, че една жена не може да забрави това — каза тя, като кипваше все повече и повече и с това му откриваше причината за раздразнението си. — Особено една жена, която не може да познава живота ти. Какво зная аз? Какво знаех? — каза тя. — Това, което ми кажеш ти. А отде да зная дали си ми казвал истината…

— Ана! Ти ме обиждаш. Нима не ми вярваш? Нима не съм ти казал, че нямам мисъл, която не бих ти открил?

— Да, да — каза тя и, както изглежда, се мъчеше да прогони ревнивите си мисли. — Но ако знаеше колко ми е тежко! Аз ти вярвам, вярвам ти… Та за какво разправяше?

Но той не можеше да си спомни веднага какво бе искал да каже. Тия пристъпи на ревност, които напоследък все по-често и по-често я обземаха, го ужасяваха и колкото и да се опитваше да скрие това, го караха да охладнява към нея, макар и да знаеше, че причината за ревността е любовта й към него. Колко пъти той бе си казвал, че нейната любов е щастие; и ето тя го обичаше, както може да обича една жена, за която любовта стои над всички блага в живота — а той беше много по-далеко от щастието, отколкото когато бе тръгнал след нея от Москва. Тогава той се смяташе нещастен, но щастието беше пред него; сега чувствуваше, че по-хубавото щастие е вече отминало. Тя съвсем не беше оная, каквато я видя най-напред. И нравствено, и физически тя бе се променила в лошия смисъл. Беше се разширила цялата и когато говореше за актрисата, лицето й имаше зъл израз, който го загрозяваше. Той я гледаше, както човек гледа откъснатото от него и повехнало цвете, в което едва познава хубостта, заради която го е откъснал и погубил. И въпреки това чувствуваше, че тогава, когато любовта му беше по-силна, той можеше, ако би поискал това, да изскубне тая любов от сърцето си, но сега, когато, както в тоя миг, му се струваше, че не изпитва любов към нея, знаеше, че не може да скъса връзките си с нея.

— Е, какво искаше да ми кажеш за принца? Аз прогоних, прогоних беса — прибави тя. Помежду им бяс се наричаше ревността. — Та какво бе започнал да разправяш за принца? Защо ти е било толкова тежко?

— Ах, непоносимо! — каза той, като се мъчеше да улови нишката на изтърваната си мисъл. — Той не печели от близкото познанство. Ако трябва да го характеризираме, той е едно отлично отгледано животно, каквито на изложбите получават първите награди, и нищо повече — каза той с яд, който я заинтересува.

— Че как тъй? — възрази тя. — Нали е видял много неща, образован е?

— Това е съвсем друго образование — тяхно образование. Както изглежда, той е образован само за да има право да презира образованието, както те презират всичко друго освен животинските удоволствия.

— Но вие всички обичате тия животински удоволствия — каза тя и той отново долови мрачния й поглед, който го отбягваше.

— Защо го защищаваш толкова? — усмихнат попита той.

— Аз не го защищавам, на мене ми е съвсем безразлично; но мисля, че ако ти не обичаше тия удоволствия, можеше да се откажеш. А на тебе ти прави удоволствие да гледаш Тереза в костюма на Ева…

— Пак, пак дявола! — каза Вронски, като улови и целуна ръката й, която тя бе сложила на масата.

— Да, но не мога иначе! Ти не знаеш колко се измъчих, докато те чаках! Мисля, че не съм ревнива. Не съм ревнива; вярвам ти, когато си тук, при мене; но когато водиш някъде сам незнаен за мене живот…

Тя се отдръпна от него, извади най-после куката от плетивото и бързо, с помощта на показалеца, започнаха да се нижат една след друга бримки от бялата, блестяща под светлината на лампата вълна и бързо, нервно започна да се върти тънката й китка в плетеното ръкавче.

— Но как стана? Къде срещна Алексей Александрович? — изведнъж неестествено прозвъня гласът й.

— Сблъскахме се на вратата.

— И той ти се поклони ей така, нали?

Тя изопна лице и полузатворила очи, бързо промени израза си, скръсти ръце и в нейното хубаво лице Вронски изведнъж видя същия израз, с който бе му се поклонил Алексей Александрович. Той се усмихна, а тя весело се засмя с оня мил гръден смях, който беше една от главните й прелести.

— — Никак не мога да го разбера — каза Вронски. — Да беше скъсал с тебе след твоето обяснение във вилата, да беше ме извикал на дуел… но това не разбирам: как може да понася такова положение? Той страда, това се вижда.

— Той ли? — иронично каза тя. — Той е напълно доволен.

— Защо се измъчваме всички, когато всичко би могло да бъде така хубаво?

— Само той не се измъчва. Нима аз не го познавам, не познавам тая лъжа, с която той цял е просмукан?… Нима, ако чувствуваше нещо, можеше да живее така, както той живее с мене? Той не разбира, не чувствува нищо. Може ли човек, който чувствува нещо, да живее в една къща с престъпната си жена? Може ли да говори с нея? Да се обръща към нея на ти?

И отново тя неволно го имитира:

— „Ти, ma chére, ти, Ана!“ Това не е мъж, не е човек, а кукла! Никой не знае това, но аз го зная. О, ако бях на негово място, отдавна бих убила, бих разкъсала на парчета такава жена като мене, а не бих й казвала: ma chére Ана. Това не е човек, а министерска машина. Той не разбира, че аз съм твоя жена, а той е чужд, излишен… Но да не говорим, да не говорим повече!…

— Не си права, не си права, мила — каза Вронски, като се мъчеше да я успокои. — Но все едно, да не говорим за него. Разправи ми, какво си правила? Какво ти е? Каква е тая болест и какво ти каза лекарят?

Тя го гледаше със закачлива радост. Изглежда, бе открила и други смешни и грозни страни у мъжа си и чакаше момент, за да ги изтъкне.

Но той продължи:

— Сещам се, че това не е болест, а е твоето положение. Кога ще бъде то?

Закачливият блясък в очите й угасна, но предишният й израз се замени с друга усмивка на тиха тъга — усмивка, от която личеше, че тя знае нещо, което той не знаеше.

— Скоро, скоро. Ти казваше, че нашето положение е мъчително, че трябва да се справим с него. Ако знаеше колко то ми тежи и колко много нещо бих дала, за да мога да те обичам свободно и смело! Не бих се измъчвала, не бих мъчила и тебе с ревността си… И това ще стане скоро, но не така, както смятаме ние.

И при мисълта как ще стане това, тя се видя така жалка, че на очите й се появиха сълзи и тя не можа да продължи. Сложи върху ръкава му ръката си, блеснала с пръстените и белината си под светлината на лампата.

— Няма да стане така, както смятаме ние. Не исках да ти го казвам, но ти ме накара. Скоро, скоро всичко ще се разреши и ние всички, всички ще се успокоим и няма да се измъчваме вече.

— Не разбирам — каза той, макар че я разбираше.

— Ти питаше кога? Скоро. И аз няма да преживея това. Не ме прекъсвай! — И тя заприказва бързо. — Аз зная това, и го зная сигурно. Аз ще умра, и много се радвам, че ще умра и ще отърва и себе си, и вас.

Сълзите потекоха от очите й; той се наведе над ръката й и започна да я целува, като се мъчеше да прикрие вълнението си, което, той знаеше това, няма никакво основание, но което не можеше да надвие.

— Така е, това е по-добре — каза тя, като стискаше ръката му със силно — движение. — Това е едничкото, едничкото, което ни остава.

Той се опомни и вдигна глава.

— Какви глупости! Какви смешни глупости приказваш!

— Не, това е истина.

— Кое, кое е истина?

— Че ще умра. Аз сънувах сън.

— Сън ли? — повтори Вронски и мигновено си спомни за селянина от своя сън.

— Да, сън — каза тя. — Отдавна сънувах тоя сън. Сънувах, че се втурвам в спалнята си, че трябва да взема нещо оттам, да науча нещо; нали знаеш как става това насън — каза тя и с ужас отвори широко очи, — а в ъгъла на спалнята стои нещо.

— Ах, какви глупости! Как можеш да вярваш…

Но тя не му позволи да я прекъсне. Това, което казваше, беше много важно за нея.

— И това нещо се обърна и аз виждам, че е селянин с чорлава брада, дребен и страшен. Поисках да избягам, но той се наведе над един чувал и започна да се рови в него…

Тя представи как се е ровил в чувала. На лицето и бе изписан ужас. И Вронски, като си спомняше своя сън, изпитваше също такъв ужас, който изпълваше душата му.

— Той се рови и говори, бързо-бързо на френски и знаеш ли, произнася гърлено буквата „г“: „11 faut le battre le fer, le broyer, le pétrir…“50 И аз от страх поисках да се събудя и се събудих… но се събудих насън. И започнах да се питам какво значи това. А Корней ми казва: „При раждането, при раждането ще умрете, майчице, при раждането…“ И се събудих…

— Какви глупости, какви глупости! — каза Вронски, но сам чувствуваше, че в гласа му няма никаква убедителност.

— Но да не говорим вече. Позвъни, ще наредя да ни поднесат чай. Или почакай, аз сега ще свърша…

Но изведнъж млъкна. Изразът на лицето й в миг се промени. Ужасът и вълнението изведнъж се замениха с израз на тихо, сериозно и блажено внимание. Той не можа да разбере значението на тая промяна. Тя бе усетила в себе си новия живот.

IV

След като срещна Вронски на входа у дома си, Алексей Александрович отиде, както се бе наканил, в италианската опера. Там той остана двете действия и се срещна с всички, които трябваше да види. Когато се върна в къщи, огледа внимателно закачалката и като видя, че няма военна дреха, се прибра в стаята си както обикновено. Но въпреки навика си не си легна и до три часа през нощта крачеше насам-натам из кабинета. Не го оставяше на мира чувството на гняв към жена му, която не искаше да пази приличие и да изпълнява единственото условие, което бе й поставил — да не приема в къщи любовника си. Тя не изпълни искането му и той трябва да я накаже и да изпълни заплашването си — да поиска развод и да й отнеме сина. Той знаеше всички трудности, свързани с тая работа, но бе казал вече, че ще го направи и сега трябва да изпълни заплашването си. Графиня Лидия Ивановна бе му загатнала, че това е най-добрият изход от положението му и в последно време практиката на разводите бе стигнала до такова съвършенство, че Алексей Александрович виждаше възможност да се преодолеят формалните трудности. Освен това — нещастието не идва само — и работите по настаняване на малцинствата и за напояване нивите в Зарайска губерния бяха навлекли на Алексей Александрович такива служебни неприятности, че в последно време той се намираше постоянно в крайно раздразнение.

Той не спа през цялата нощ и гневът му, който растеше в някаква грамадна прогресия, на сутринта стигна до крайните си предели. Той се облече набързо и сякаш понесъл пълна чашата на гнева и страхувайки се да не я разлее, да не изгуби заедно с гнева и енергията, която му бе необходима за обяснението с жена му, влезе в стаята й още щом научи, че е станала.

Ана, която мислеше, че познава много добре мъжа си, бе поразена от неговия вид, когато той влезе при нея. Челото му беше намръщено, а очите гледаха мрачно напред, отбягвайки нейния поглед; устните бяха твърда и презрително свити. Във вървежа, в движенията, в тона на гласа му имаше решителност и твърдост, каквито жена му никога не бе виждала у него. Той влезе в стаята и без да се здрависва с нея, тръгна право към писмената й маса, взе ключовете и отвори чекмеджето.

— Какво искате?! — извика тя.

— Писмата от любовника ви — каза той.

— Те не са тук — каза тя и затвори чекмеджето; но по това движение той разбра, че е налучкал сигурно и като отблъсна грубо ръката й, бързо грабна чантата, в която, както знаеше, тя поставя най-необходимите книжа. Тя искаше да измъкне чантата, но той я отблъсна.

— Седнете! Трябва да поговоря с вас — каза той, като сложи чантата под мишница и я стисна с лакътя си така напрегнато, че рамото му се дигна.

С учудване и плахост тя го гледаше мълчаливо.

— Аз ви казах, че няма да позволя да приемате любовника си в къщи.

— Трябваше да се срещна с него, за да…

Тя се спря, защото не знаеше какво да измисли.

— Не ме интересуват подробностите защо една жена иска да се срещне с любовника си.

— Аз исках, аз само… — каза тя и пламна. Тая негова грубост я разсърди и й даде смелост. — Нима не чувствувате колко лесно е за вас да ме обиждате? — каза тя.

— Може да обидиш честния човек и честната жена, но да кажеш на крадеца, че е крадец, това е само la constatation d’un fait51.

— Аз не познавах още у вас тая нова черта — жестокост.

— Вие наричате жестокост това, че един мъж дава на жена си свобода, поставяйки я под честната закрила на името си, само при условие да пази приличие. Това ли е жестокост?

— Това е нещо по-лошо от жестокост, това е подлост, ако искате да знаете! — с изблик на злоба извика Ана, стана и искаше да излезе.

— Не! — развика се той с пискливия си глас, който сега се издигна с една нота по-високо от обикновено, и като я улови с големите си пръсти за ръката така силно, че по нея останаха червени следи от гривната, която бе притиснал, насила я накара да седне на мястото си. — Подлост ли? Щом искате да употребите тая дума, подлост е да оставиш мъжа си и сина си заради любовника и да ядеш хляба на мъжа си!

Тя наведе глава. Не само не каза това, което бе казала вчера на любовника си, че той е нейният мъж, а мъжът й е излишен, но дори не помисли това. Чувствуваше цялата справедливост на думите му и само каза тихо:

— Вие не можете да опишете моето положение по-лошо, отколкото сама го виждам, но защо приказвате всичко това?

— Защо приказвам ли? Защо ли? — продължи той също така ядосано. — За да знаете, че понеже не изпълнихте волята ми да пазите приличие, аз ще взема мерки, за да се тури край на това положение.

— Тоя край ще дойде и без това скоро, скоро — рече тя и при мисълта за близката и желана сега смърт в очите й отново се появиха сълзи.

— Тоя край ще дойде по-скоро, отколкото сте намислили с любовника си! Вие имате нужда да задоволявате една животинска страст…

— Алексей Александрович! Не казвам, че това не е великодушно, но е нечестно — да биеш легнал човек.

— Да, вие мислите само за себе си, но страданията на човека, който е бил ваш мъж, не ви интересуват. Все едно ви е, че целият му живот е разбит, че той твърде много е плете… пледе… плетеглил.

Алексей Александрович говореше толкова бързо, че се забърка и никак не можеше да изговори тая дума. Накрай той я изговори плетеглил. На нея й стана смешно и веднага я досрамя, че в такава минута нещо можеше да й се види смешно. И за пръв път тя за миг се постави на негово място, изпита неговите чувства и й дожаля за него. Но какво можеше да каже или да направи? Навела глава, тя мълчеше. Той също помълча известно време и след това вече заприказва с не така писклив, студен глас, като подчертаваше произволно избраните думи, думи без някаква особена важност.

— Дойдох да ви кажа… — рече той.

Тя го погледна. „Не, така ми се е сторило — помисли тя, като си спомни израза на лицето му, когато той се заплете на думата плетеглил, — не, нима човек с такива мътни очи, с такова самодоволно спокойствие може да чувствува нещо?“

— Аз не мога да променя нищо — прошепна тя.

— Дойдох да ви кажа, че утре заминавам за Москва и не ще се върна вече в тая къща, а вие ще получите съобщение за решението ми чрез адвоката, когото ще натоваря с делото по развода. А синът ми ще отиде при сестра ми — каза Алексей Александрович, като си спомняше с мъка какво се канеше да каже за сина си.

— На вас ви трябва Серьожа, за да ми причините болка — рече тя и го погледна изпод вежди. — Вие не го обичате… Оставете ми Серьожа!

— Да, аз изгубих дори любовта към сина си, защото с него е свързано отвращението ми към вас. Но все пак ще го взема. Прощавайте!

И той искаше да излезе, но сега го задържа тя.

— Алексей Александрович, оставете ми Серьожа! — още веднъж прошепна тя. — Повече нищо нямам да кажа. Оставете Серьожа до моето… Аз ще родя скоро, оставете го!

Алексей Александрович пламна, изскубна ръката си от нея и мълчаливо излезе от стаята.

V

Приемната на знаменития петербургски адвокат бе пълна, когато Алексей Александрович влезе. Три дами: една бабичка, една млада жена и една търговка, и трима господа: единият — банкер немец с пръстен, другият — търговец с брада и третият — сърдит чиновник с вицмундир, с кръст на шията, както изглежда, чакаха отдавна вече. Двама помощници пишеха на масите, като скърцаха с перата си. Писмените принадлежности, на които Алексей Александрович бе голям любител, бяха необикновено хубави. Алексей Александрович не можеше да не забележи това. Единият от помощниците, без да стане, замижал, сърдито се обърна към Алексей Александрович:

— Какво обичате?

— Искам да видя адвоката.

— Адвокатът е зает — строго отвърна помощникът, като посочи с перото си чакащите, и продължи да пише.

— Не може ли да отдели време? — попита Алексей Александрович.

— Той няма свободно време, винаги е зает. Моля, почакайте.

— Тогава направете си труд да му предадете моята картичка — с достойнство каза Алексей Александрович, като видя, че трябва да наруши своето инкогнито.

Помощникът взе картичката му и очевидно без да одобрява съдържанието й, влезе през вратата.

Алексей Александрович по принцип беше привърженик на публичния съд, но поради известни нему висши служебни съображения не одобряваше напълно някои подробности от прилагането му у нас и ги осъждаше, доколкото можеше да осъжда неща, утвърдени отгоре. Целият му живот бе минал в административна дейност и затова, когато не одобряваше нещо, неодобрението му бе смекчено от признаването, че грешките са неизбежни, но че могат да се поправят при всяка работа. В новите съдебни учреждения той не одобряваше условията, при които бе поставена адвокатурата. Но досега той не бе имал работа с адвокатурата и затова не я одобряваше само теоретично: а сега неодобрението му се засили още повече от неприятното впечатление, което получи в приемната на адвоката.

— Ей сега ще излезе — каза помощникът и наистина след две минути на вратата се показа дългата фигура на един стар правист, който бе се съвещавал с адвоката, и на самия адвокат.

Адвокатът беше дребен, набит, плешив човек с черночервеникава брада, светли дълги вежди и полегато чело. Той беше пременен като младоженец, като се почне от връзката и двойната верижка и се стигне до лачените чепици. Лицето му беше умно, селско, а облеклото му — контешко и с лош вкус.

— Заповядайте — обърна се адвокатът към Алексей Александрович. И като се отдръпна мрачно, за да му стори път, той затвори вратата.

— Ще седнете ли? — Той му посочи един стол до писмената маса, отрупана с книжа, и сам седна на председателското място, като наведе глава настрани и почна да потрива малките си ръце с къси пръсти, обрасли с бели косми. И тъкмо се успокои в позата си, над масата прелетя молец. С бързина, която не можеше да се очаква от него, адвокатът разпери ръце, улови молеца и пак зае предишното си положение.

— Преди да започна да говоря по моята работа — каза Алексей Александрович, който учудено проследи с очи движението на адвоката, — длъжен съм да ви кажа, че работата, за която имам да ви говоря, трябва да остане в тайна.

Едва доловима усмивка раздвижи увисналите червеникави мустаци на адвоката.

— Не бих бил адвокат, ако не можех да пазя тайните, които ми са поверени. Но ако искате потвърждение…

Алексей Александрович се взря в лицето му и видя, че сивите умни очи се смеят и сякаш знаят вече всичко.

— Знаете ли моето фамилно име? — продължи Алексей Александрович.

— Познавам ви и зная вашата полезна — той отново улови молец — дейност, както я познава всеки русин — каза адвокатът и се наведе.

Алексей Александрович въздъхна, давайки си кураж. Но след като веднъж беше се решил, той продължи с пискливия си глас, без да се смущава и без да се запъва, като подчертаваше някои думи.

— Имам нещастието — каза Алексей Александрович — да бъда измамен мъж и желая да скъсам законно отношенията си с жена си, сиреч да се разведа, и то така, че синът да не остане при майката.

Сивите очи на адвоката се мъчеха да не се смеят, но играеха от неудържима радост и Алексей Александрович видя, че тук имаше не само радост на човек, получил изгодна поръчка, но и тържество и възторг, имаше един блясък, подобен на оня зловещ блясък, който той бе видял в очите на жена си.

— Вие искате моето съдействие, за да стане разводът, нали?

— Именно, но трябва да ви предупредя, че рискувам да злоупотребя с вниманието ви. Дойдох само да се посъветвам предварително с вас. Аз искам развод, но за мене са важни формите, при които той е възможен. Твърде е възможно, ако тия форми не съвпадат с моите искания, да се откажа от законното си право.

— О, това е винаги така — каза адвокатът — и винаги зависи от вас.

Адвокатът сведе очи към краката на Алексей Александрович, понеже чувствуваше, че издавайки неудържимата си радост, може да обиди клиента. Той погледна молеца, който прелетя пред носа му, и посегна с ръка, но не го улови от уважение към положението на Алексей Александрович.

— Макар че в общи черти нашите законоположения по тоя въпрос ми са известни — продължи Алексей Александрович, — бих желал да зная изобщо ония форми, в които на практика се извършват такива дела.

— Вие желаете — без да повдигне очи, отвърна адвокатът и не без удоволствие влезе в тона на речта на клиента си — да ви изложа ония пътища, по които може да се изпълни желанието ви.

И след като Алексей Александрович му кимна утвърдително, той продължи, като от време на време само поглеждаше бегло зачервеното му, на петна лице.

— Според нашите закони — каза той с лека отсянка на неодобрение към нашите закони — разводът, както знаете, може да стане при следните случаи… Почакайте! — обърна се той към надникналия през вратата помощник, но все пак стана, каза няколко думи и отново седна. — При следните случаи: физически недостатъци на съпрузите, после неоправдано петгодишно отсъствие — каза той и подгъна обраслия си с косми къс пръст, — след това прелюбодеяние (тая дума той произнесе с видимо удоволствие). Подразделенията са следните (той продължаваше да свива дебелите си пръсти, макар че случаите и техните подразделения очевидно не можеха да се класифицират заедно): физически недостатъци на мъжа или жената, после прелюбодеяние на мъжа или жената. — Понеже пръстите не стигнаха, той ги изпъна и продължи: — Това е теоретичната страна на въпроса, но предполагам, че сте си направили честта да се обърнете към мене, за да научите практическото приложение. И затова, като изхождам от антецедентите, трябва да ви кажа, че всички случаи на разводи се свеждат към следното… доколкото разбирам, в случая няма физически недостатъци, нали? А също и неоправдано отсъствие?…

Алексей Александрович кимна утвърдително.

— Свеждат се към следното: прелюбодеяние от страна на единия от съпрузите и уличаване на престъпната страна по взаимно съгласие, а ако няма такова съгласие — неволно уличаване. Трябва да ви кажа, че последният случай се среща рядко на практика — каза адвокатът, погледна бегло Алексей Александрович и млъкна, като продавач на пистолети, който е описал предимствата на това или онова оръжие и чака купувача да си избере. Но Алексей Александрович мълчеше и затова адвокатът продължи: — Смятам, че най-обикновено и просто, а и най-разумно е прелюбодеянието по взаимно съгласие. Не бих си позволил да се изразя така, ако говорех с някой непросветен човек — каза адвокатът, — но предполагам, че за вас това е ясно.

Но Алексей Александрович беше така разстроен, че не можа да разбере изведнъж разумността на прелюбодеянието по взаимно съгласие и изрази това недоумение в погледа си, ала адвокатът веднага му помогна:

— Съпрузите не могат да живеят вече заедно — това е фактът. И ако и двамата са съгласни в това, подробностите и формалностите стават излишни. А същевременно това е най-простото и най-сигурно средство.

Сега Алексей Александрович разбра напълно. Но той имаше религиозни съображения, които му пречеха да възприеме тая мярка.

— В случая това е изключено — каза той. — Тук е възможен само един случай: неволно уличаване, потвърдено с писмата, които аз имам.

При споменаването за писма адвокатът сви устни и издаде тънък, съчувствен и презрителен звук.

— Виждате ли — започна той. — Такива дела, както знаете, се решават от духовните съдилища; а при тия дела поповете са големи любители на най-дребните подробности — каза той с усмивка, която показваше, че одобрява вкуса на поповете. — Несъмнено писмата могат да послужат донякъде; но уликите трябва да се добият непосредствено, сиреч чрез свидетели. Пък и изобщо, ако ми направите честта да ме удостоите с доверието си, предоставете на мене да избера мерките, които трябва да се приложат. Който иска резултат, допуща и средствата.

— Щом е така… — започна Алексей Александрович, като побледня изведнъж, но в това време адвокатът стана и отново отиде към вратата, отдето се обади помощникът му.

— Кажете й, че ние не търгуваме с евтини стоки — каза той и се върна при Алексей Александрович.

Когато се връщаше на мястото си, той незабелязано улови още един молец. „Добре ще ме изпоядат през лятото!“ — помисли той и се намръщи.

— И така, вие казахте… — рече той.

— Аз ще ви съобщя решението си писмено — каза Алексей Александрович, стана и се улови за масата. Като постоя малко мълчаливо, той каза: — Следователно от думите ви мога да заключа, че разводът е възможен. Бих ви помолил да ми съобщите също какви са условията ви.

— Всичко може да стане, ако ми дадете пълна свобода на действие — каза адвокатът, без да отговори на въпроса му. — Кога мога да разчитам, че ще получа съобщение от вас? — попита той, като се придвижваше към вратата, при което блестяха и очите му, и лачените му чепици.

— След една седмица. А вие бъдете така добър да ми съобщите вашия отговор дали приемате да защищавате делото и при какви условия.

— Много добре.

Адвокатът почтително се поклони, отдръпна се, за да излезе клиентът, и когато остана сам, се отдаде на радостното си чувство. Стана му така весело, че въпреки принципите си направи отстъпка на госпожата, която се пазареше, и престана да лови молците, понеже реши окончателно, че за идната зима трябва да покрие мебелите си с кадифе, както бе у Сигонин.

VI

Алексей Александрович удържа блестяща победа в заседанието на комисията на седемнадесети август, но последиците от тая победа го сломиха. Новата комисия за изследване бита на малцинствата във всяко отношение бе съставена и изпратена на мястото с необикновена бързина и енергия, подбуждана от Алексей Александрович. След три месеца бе представен отчет. Битът на малцинствата бе изследван в политическо, административно, икономическо, етнографско, материално и религиозно отношение. На всички въпроси бяха дадени отлични отговори, и то отговори, неподлежащи на съмнение, понеже не бяха резултат на изложената винаги на грешки човешка мисъл, а всички бяха плод на една служебна дейност. Всички отговори бяха резултат от официални данни, от донесения на губернатори и архиереи, основани върху донесенията на уездни началници и протойереи, които от своя страна се основаваха върху донесенията на общински управления и енорийски свещеници; и затова всички тия отговори бяха несъмнени. Всички въпроси, като например защо се случват лоши реколти, защо жителите се придържат към своите вярвания и т.н., въпроси, които без удобствата на една служебна машина не се разрешават и не могат да бъдат разрешени с векове, получиха ясно, несъмнено разрешение. И това решение беше в полза на мнението на Алексей Александрович. Но Стремов, който в последното заседание се почувствува засегнат на болното място, след като се получиха донесенията на комисията, употреби една неочаквана за Алексей Александрович тактика. Той увлече неколцина от другите членове, изведнъж премина на страната на Алексей Александрович и с жар не само защищаваше прилагането на мерките, предлагани от Каренин, но и предлагаше други крайни мерки в същия дух. Тия мерки, подсилили основната мисъл на Алексей Александрович, бяха възприети и тогава се разкри тактиката на Стремов. Доведени до крайност, тия мерки изведнъж се оказаха така глупави, че едновременно и държавниците, и общественото мнение, и умните дами, и вестниците — всички се нахвърлиха върху тях, като изказваха негодуванието си както срещу самите мерки, така и срещу признатия им баща Алексей Александрович. А Стремов се отдръпна, като се преструваше, че само е следвал сляпо плана на Каренин и сега самият той е учуден и възмутен от направеното. Това сломи Алексей Александрович. Но въпреки влошаващото се здраве, въпреки семейните си неприятности Алексей Александрович не се предаваше. В комисията стана разцепление. Един от членовете, начело със Стремов, оправдаваха грешката си с това, че са повярвали на ревизионната комисия, ръководена от Алексей Александрович, която бе представила изложението, и казваха, че изложението на тая комисия е глупост и само един изписан лист. Заедно с друга част от членовете, които виждаха опасност в едно такова революционно отношение към книжата, Алексей Александрович продължаваше да поддържа данните, предоставени от ревизионната комисия. Поради това във висшите кръгове и дори в обществото всичко се обърка и макар че всички се интересуваха извънредно много от тоя въпрос, никой не можеше да разбере дали наистина малцинствата изнемогват и загиват, или пък са в цветущо положение. Поради това и донейде поради сполетялото го презрение заради изневярата на жена му положението на Алексей Александрович се разклати доста. И тъкмо в това положение Алексей Александрович взе важно решение. За учудване на комисията той съобщи, че ще поиска разрешение да отиде сам на мястото, за да проучи работата. И след като получи разрешение, Алексей Александрович замина за далечните губернии.

Заминаването на Алексей Александрович вдигна много шум, толкоз повече, че той още при тръгването си официално върна срещу подпис пътните пари, които му бяха дадени за дванадесет коня, докато стигне до местоназначението.

— Смятам, че това е много благородно — каза по тоя повод Бетси на княгиня Мяхкая. — Защо ще му дават за пощенски коне, когато всички знаят, че сега има навред железопътни линии?

Но княгиня Мяхкая не бе съгласна и мнението на княгиня Тверская дори я разсърди.

— Лесно ви е да говорите — каза тя, — когато имате кой знае колко милиона, но аз обичам много, когато мъжът ми лете ходи по ревизии. Той се чувствува много добре и му е приятно да се поразходи, а аз съм си създала ред с тия пари да поддържам екипаж и кочияш.

На път за далечните губернии Алексей Александрович се отби за три дни в Москва.

На другия ден след пристигането си той тръгна да направи визита на генерал-губернатора. На кръстопътя на улица Газетна, дето винаги се трупат коли и файтонджии, Алексей Александрович изведнъж чу името си, което извикаха с такъв висок и весел глас, че той не можа да не се озърне. На ъгъла на тротоара, в късо модно палто, с късопола модна накривена шапка, разкрил в усмивка белите си зъби между червените устни, весел, млад, сияещ, стоеше Степан Аркадич, който решително и настойчиво го викаше и искаше да го спре. Той се държеше с едната си ръка за прозореца на спрялата на ъгъла карета, от която се подаваха една женска глава с кадифена шапка и две детски главички, усмихваше се и викаше с ръка зетя си. Дамата се усмихваше с добра усмивка и също махаше с ръка на Алексей Александрович. Това беше Доли с децата.

Алексей Александрович не искаше да се срещне с никого в Москва, а най-малко с брата на жена си. Той привдигна шапката си и искаше да отмине, но Степан Аркадич заповяда на кочияша да спре и се затече по снега към него.

— Как не те е грях да не изпратиш да ни съобщят! Отдавна ли си пристигнал? А пък аз вчера бях у Дюсо и гледам на дъската „Каренин“, но не ми мина и през ум, че си ти! — каза Степан Аркадич, като провря глава през прозореца на каретата. — Ако знаех, щях да намина. Колко се радвам, че те виждам! — каза той, като удряше крак о крак, за да отърси снега. — Как не те е грях да не се обадиш! — повтори той.

— Нямах време, много съм зает — сухо отвърна Алексей Александрович.

— Я да отидем при жена ми, тя иска много да те види. Алексей Александрович отви одеялото, под което бяха загънати зиморничавите му крака, слезе от каретата и прекрачи през снега до Даря Александровна.

— Какво е това, Алексей Александрович, защо ни отминавате така? — усмихната попита Доли.

— Бях много зает. Много се радвам, че ви виждам — каза той с тон, който ясно говореше, че е огорчен от това. — Как сте със здравето?

— Ами как е моята мила Ана?

Алексей Александрович промърмори нещо и се накани да си отиде. Но Степан Аркадич го спря.

— Ето какво ще направим утре. Доли, покани го на обед! Ще поканим Кознишев и Песцов, за да го нагостим с московска интелигенция.

— Да, моля ви се, елате — каза Доли, — ще ви чакаме към пет-шест часа, ако искате. Е, как е моята Ана? Колко отдавна…

— Здрава е — намръщен промърмори Алексей Александрович. — Много се радвам! — и той се запъти към каретата си.

— Ще дойдете, нали? — извика Доли.

Алексей Александрович каза нещо, но Доли не можа да го чуе сред шума на минаващите коли.

— Утре ще се отбия при тебе! — извика му Степан Аркадич.

Алексей Александрович седна в каретата и потъна в нея така, че да не вижда нищо и да не го виждат.

— Чудак! — каза Степан Аркадич на жена си и като погледна часовника, направи пред лицето си движение с ръка, с което казваше „довиждане“ на жена си и децата, и напето тръгна по тротоара.

— Стива! Стива! — развика се Доли и се изчерви. Той се обърна.

— Та аз трябва да купя палта на Гриша и Таня. Дай ми пари!

— Нищо, кажи, че аз ще ги платя — и той се скри, като кимна весело с глава на един познат минувач.

VII

На другия ден беше неделя. Степан Аркадич се отби в Болшой театър на репетицията на балета и предаде на Маша Чибисова, хубавичка, новопостъпила по негова протекция балерина, обещаните й тия дни корали и зад кулисите, в дневната тъмнина на театъра, успя да целуне нейното хубавичко, светнало от подаръка лице. Освен предаването на коралите той трябваше да си уреди с нея среща след балета. След като й обясни, че не може да дойде в началото на балета, той обеща да бъде на последното действие и да я отведе да вечерят. От театъра Степан Аркадич се отби в Охотни ряд, сам избра риба и аспержи за обед и дванадесет часа беше вече у Дюсо, дето трябваше да се види с трима души, които за негово щастие бяха в един и същи хотел: с Левин, наскоро пристигнал от чужбина и отседнал тук, с новия си началник, който току-що бе постъпил на тая висока служба и сега бе по ревизия в Москва, и със зет си Каренин, за да може да го заведе непременно на обед.

Степан Аркадич обичаше обедите, но още повече обичаше той да даде обед, малък, но изтънчен и по ядене, и по пиене, и по избора на гостите. Програмата на днешния обед му хареса много: ще има пресен костур, аспержи и la pièce de résistance52 — чудесен, но скромен ростбиф и съответните вина; това по отношение на яденето и пиенето. А между гостите ще бъдат Кити и Левин и за да не се забелязва това, ще дойдат и една братовчедка, и младият Шчербацки, но la pièce de résistance от гостите ще бъдат Сергей Кознишев и Алексей Александрович. Сергей Иванович — московчанин и философ, а Алексей Александрович — петербургчанин и практик; по той ще покани и известния чудак ентусиаст Песцов, либерал, бъбрица, музикант, историк и твърде мил петдесетгодишен младеж, който ще бъде като сос или гарнитура към Кознишев и Каренин. Той ще ги предизвика към разговор и ще ги насъсква един срещу друг.

Втората вноска от парите за гората беше получена от търговеца и не беше още изхарчена, напоследък Доли беше много мила и добра и мисълта за тоя обед радваше Степан Аркадич във всяко отношение. Той беше в най-весело настроение. Наистина имаше две малко неприятни обстоятелства; но и двете тия обстоятелства потъваха в морето от добродушно веселие, което се вълнуваше в душата на Степан Аркадич. Тия две обстоятелства бяха: първо, че като срещна вчера на улицата Алексей Александрович, забеляза, че той е сух и строг с него, и като съпоставяше тоя израз върху лицето на Алексей Александрович и това, че той не бе дошъл у тях и не бе им се обадил с ония слухове, които бе чул за Ана и Вронски, Степан Аркадич се досещаше, че нещо не е в ред между мъжа и жената.

Това беше едната неприятност. Другото малко неприятно обстоятелство беше, че новият началник, както всички нови началници, бе си създал вече име на страшен човек, който става в шест часа сутринта, работи като вол и изисква също такава работа и от подчинените си. Освен това тоя нов началник имаше репутация и на мечка в държанието си и според слуховете беше човек със съвсем противоположно направление на по-раншния началник и на самия Степан Аркадич. Вчера Степан Аркадич бе се явил по служба в мундир и новият началник беше много любезен и разговаряше с него като с познат човек; и затова Степан Аркадич смяташе за свое задължение да му направи визита в сюртук. Второто неприятно обстоятелство беше именно мисълта, че новият началник може да не го приеме добре. Но Степан Аркадич инстинктивно чувствуваше, че всичко ще се нареди отлично. „Всички хора, всички човеци са грешни като нас: какъв смисъл има да се ядосваме и да се караме?“ — мислеше той, когато влизаше в хотела.

— Здравей, Василий — каза той, като мина с накрехната шапка по коридора и се обърна към познатия лакей, — ти си пуснал бакенбарди? Левин е в номер седем, нали? Заведи ме, моля ти се. И научи дали граф Аничкин (това беше новият началник) ще ме приеме.

— Слушам — усмихнат отвърна Василий. — Отдавна не сте идвали към нас.

— Идвах вчера, само че от другия вход. Това ли е седми?

Когато Степан Аркадич влезе, Левин бе застанал с един тверски селянин сред стаята и мереше с аршин прясна мечешка кожа.

— А, убихте ли я? — извика Степан Аркадич. — Славна работа! Женска мечка ли е? Здравей, Архип!

Той се ръкува със селянина и седна на един стол, без да свали палтото и шапката си.

— Но съблечи се де, поседни! — каза Левин и му свали шапката.

— Не, нямам време, отбих се само за мъничко — отвърна Степан Аркадич. Той разкопча палтото си, но след това го свали и остана цял час, като разговаряше с Левин за лова и за най-интимни неща.

— Е, кажи де, моля ти се, какво прави в чужбина? Де беше? — попита Степан Аркадич, когато селянинът си отиде.

— Бях в Германия, в Прусия, във Франция, в Англия, но не в столиците, а във фабричните градове, и видях много нови работи. И радвам се, че съм ходил.

— Да, зная твоята идея за организиране на работника.

— Съвсем не: в Русия не може да става въпрос за работника. В Русия съществува въпросът за отношението на работния народ към земята; той съществува и там, но там това е кърпеж на нещо развалено, а у нас…

Степан Аркадич внимателно слушаше Левин.

— Да, да! — каза той и продължи: — Твърде е възможно да си прав. Но аз се радвам, че си с бодър дух: ходиш и на лов за мечки, и работиш, и се увличаш. А пък Шчербацки ми казваше — той се срещнал с тебе, — че си бил в някакво униние, говорил си все за смърт…

— Та какво от това, аз не преставам да мисля за смъртта — каза Левин. — Истина е, че е време да се мре. И че всичко това са глупости. Да ти кажа откровено: аз много държа за идеята си и за работата си, но всъщност помисли си следното: целият тоя наш свят е една мъничка плесен, която е порасла на една дребничка планета. А ние си мислим, че у нас може да има нещо велико — мисли, дела! Всичко това са песъчинки.

— Това нещо, братко, е старо като света!

— Старо е, но знаеш ли, когато го разбереш ясно, всичко ти се вижда някак нищожно. Когато разбереш, че днес-утре ще умреш и няма да остане нищо, всичко ти се вижда така нищожно! Аз смятам идеята си за много важна, но дори и да се реализира, тя се оказва също така нищожна, както да примамиш тая мечка. Така и прекарваш живота си, като се развличаш с лов, с работа само да не мислиш за смъртта.

Докато слушаше Левин, Степан Аркадич се усмихваше леко и мило.

— Така е, разбира се! Ето и ти започна да мислиш като мене. Спомняш ли си, ти ме нападаше, задето търся наслада в живота?

— Не, все пак в живота хубавото е това… — Левин се забърка. — Не, не зная. Зная само, че ще умрем скоро.

— Защо пък скоро?

— И знаеш ли, когато мислиш за смъртта, хубавото на живота ти се вижда по-малко, но си по-спокоен.

— Напротив, накрая е по-весело. Но аз трябва да вървя — каза Степан Аркадич, който ставаше вече за десети път.

— Не, поседи! — каза Левин, като го задържаше. — Кога ще се видим пак? Утре си заминавам.

— Ех, че съм и аз! Затова съм дошъл… Непременно ела днес на обед у дома. Ще дойде брат ти, ще дойде и Каренин, моят зет.

— Нима той е тук? — каза Левин и искаше да попита за Кити. Той бе чувал, че в началото на зимата тя била в Петербург при сестра си, жена на дипломат, и не знаеше върнала ли се е, или не, но се отказа да пита. „Дали ще дойде, или не — все едно ми е.“

— Е, ще дойдеш ли?

— Разбира се.

— И тъй, в пет часа, и то в сюртук.

И Степан Аркадич стана и отиде в долния етаж при новия началник. Инстинктът не го излъга. Новият страшен началник се оказа твърде общителен човек и Степан Аркадич се почерпи с него и се заседя толкова, че едва в четири часа се озова при Алексей Александрович.

VIII

След като се върна от литургия, Алексей Александрович прекара цялата сутрин в хотела. Тая сутрин му предстояха две работи: първо, да приеме и да напъти заминаващата за Петербург и намираща се сега в Москва депутация от малцинствата; и, второ, да напише обещаното писмо до адвоката. Депутацията, макар че бе извикана по инициатива на Алексей Александрович, представляваше много неудобства и дори опасности и Алексей Александрович беше много доволен, че я завари в Москва. Членовете на тая депутация нямаха ни най-малка представа за ролята и задълженията си. Те наивно вярваха, че работата им се състои в това, да изложат нуждите си и истинското положение на нещата, искайки помощта на правителството, и съвсем не разбираха, че с някои от декларациите и исканията си поддържаха враждебната партия и затова проваляха цялата работа. Алексей Александрович се разтака дълго време с тях, написа им една програма, от която не трябваше да отстъпват, и след като ги изпрати, написа писма в Петербург да напътят депутацията. Главен помощник в тая работа трябваше да бъде графиня Лидия Ивановна. Тя беше специалистка по депутациите и никой като нея не умееше да пресилва нещата и да даде истинска насока на депутациите. Като свърши с това, Алексей Александрович писа писмо и до адвоката. Без ни най-малко колебание той му даде разрешение да действува, както намери за добре. Към писмото приложи трите писъмца на Вронски до Ана, които бе намерил в отнетата от кея чанта.

Откак Алексей Александрович бе излязъл от дома си с намерение да не се връща в семейството, откак бе ходил при адвоката и бе казал поне на един човек намерението си и особено откак бе превърнал това дело на живота в канцеларско дело, той все повече и повече свикваше с намерението си и сега виждаше ясно, че то може да се изпълни.

Той запечатваше плика до адвоката, когато чу високия глас на Степан Аркадич. Степан Аркадич се разправяше със слугата на Алексей Александрович и настояваше да доложат за него.

„Все едно — помисли Алексей Александрович, — толкоз по-добре: още сега ще му съобщя в какво положение се намирам по отношение на сестра му и ще му обясня защо не мога да ида на обед у тях.“

— Нека влезе! — високо каза той, като прибра книжата си и ги сложи в бювара.

— Ето на, виждаш ли, че лъжеш, той е в стаята си! — чу се да казва Степан Аркадич на лакея, който не го пускаше, и Облонски влезе в стаята, като събличаше вървешком палтото си. — Е, много се радвам, че те заварих! И тъй, надявам се… — весело започна Степан Аркадич.

— Не мога да дойда — студено каза Алексей Александрович, който стоеше прав и не канеше гостенина си да седне.

Алексей Александрович смяташе веднага, както подобава, да почне да се държи студено с брата на жена си, срещу която завеждаше бракоразводно дело; но той не се надяваше да види това море от добродушие, което преливаше бреговете на душата на Степан Аркадич.

Степан Аркадич разтвори широко блестящите си ясни очи.

— Защо не можеш? Какво искаш да кажеш? — с недоумение каза той на френски. — Не, ти обеща вече. И ние всички разчитаме на тебе.

— Искам да кажа, че не мога да дойда у вас, защото роднинските отношения, които съществуваха между нас, трябва да се прекратят.

— Как? Отде-накъде? Защо? — усмихнат каза Степан Аркадич.

— Защото завеждам дело за развод със сестра ви, моята жена. Аз трябваше…

Но Алексей Александрович още не бе успял да довърши думите си, когато Степан Аркадич вече постъпи съвсем не така, както очакваше той. Степан Аркадич изохка и седна в креслото.

— Не, Алексей Александрович, какво приказваш ти! — извика Облонски и на лицето му се изписа страдание.

— Така е.

— Извинявай, но аз не мога и не мога да повярвам това…

Алексей Александрович седна, чувствувайки, че думите му не са имали онова въздействие, което той очакваше, и че ще трябва да му се обясни, и че каквито и да са неговите обяснения, държането му с шурея ще си остане същото.

— Да, аз съм поставен в тежката необходимост да искам развод — каза той.

— Ще ти кажа само едно, Алексей Александрович. Познавам те като отличен, справедлив човек, познавам и Ана — извинявай, че не мога да променя мнението си за нея — като прекрасна, отлична жена и затова, извинявай, не мога да повярвам на това. Тук има недоразумение — каза той.

— Да, ако беше само недоразумение…

— Моля ти се, разбирам — прекъсна го Степан Аркадич. — Но, разбира се… Трябва само едно: да не се бърза! Не трябва, не трябва да се бърза!

— Аз не съм бързал — студено каза Алексей Александрович, — а за такава работа човек не може да се съветва с никого. Решил съм твърдо.

— Това е ужасно! — каза Степан Аркадич, като въздъхна тежко. — Аз бих направил едно, Алексей Александрович. Моля ти се, направи го! — каза той. — Доколкото разбрах, делото още не е заведено. Преди да заведеш дело, срещни се с жена ми, поприказвай с нея. Тя обича Ана като сестра, обича и тебе и е славна жена. За Бога, поприказвай с нея! Послушай ме, моля ти се!

Алексей Александрович се замисли и Степан Аркадич съчувствено го наблюдаваше, без да прекъсне мълчанието му.

— Ще дойдеш ли при нея?

— Не зная. Затова не дойдох у вас. Смятам, че нашите отношения трябва да се променят.

— Защо пък? Аз не го виждам така. Позволи ми да мисля, че освен нашите роднински отношения ти изпитваш към мене, макар и отчасти, същите приятелски чувства, които аз винаги съм имал към тебе… И истинско уважение — каза Степан Аркадич и стисна ръката му. — Дори ако бяха прави твоите най-лоши предположения, аз не се наемам и никога не ще се наема да съдя едната или другата страна и не виждам причини защо нашите отношения трябва да се променят. Но сега направи това, ела при жена ми.

— Е, ние гледаме различно на тая работа — студено каза Алексей Александрович. — Впрочем да не говорим за това.

— Не, защо пък да не дойдеш? Поне днес на обед? Жена ми те очаква. Моля ти се, ела! И главното, поприказвай с нея. Тя е чудесна жена. За Бога, на колене ти се моля!

— Щом толкова искате, ще дойда — каза с въздишка Алексей Александрович.

И в желанието си да промени разговора попита за онова, което интересуваше и двамата — за новия началник на Степан Аркадич, който беше още млад човек, а бе получил изведнъж такова високо назначение.

Алексей Александрович и по-рано не обичаше граф Аничкин и двамата винаги бяха на различни мнения, но сега не можеше да се въздържи от присъщата за чиновниците омраза на човек, който е претърпял поражение в службата, към човека, който е получил повишение.

— Е, вижда ли го? — попита Алексей Александрович с ядовит присмех.

— Разбира се, той идва вчера в съда. Изглежда, че е запознат отлично с работата и е много деен.

— Да, но към какво е насочена дейността му? — каза Алексей Александрович. — Към това ли да върши работа, или да преправя направеното? Нещастието на нашата държава е канцеларщината, на която той е достоен представител.

— Наистина аз не зная какво в него може да се критикува. Не зная неговото направление, но знам едно — че е отличен момък — отвърна Степан Аркадич. — Преди малко бях при него и право да ти кажа, той е отличен момък. Похапнахме и аз го научих да прави, знаеш ли, онова питие — вино с портокали. То разхлажда много. И чудно е, че той не знаел това. Много му се хареса. Не, наистина той е славен момък.

Степан Аркадич погледна часовника.

— Леле майчице, вече е пет, а аз трябва да се отбия и у Долговушин! И тъй, моля ти се, заповядай на обяд. Иначе не можеш си представи колко ще огорчиш и мене, и жена ми.

Алексей Александрович изпрати шурея си вече съвсем не така, както бе го посрещнал.

— Обещах и ще дойда — умърлушено отвърна той.

— Вярвай, че те ценя и се надявам, че няма да се разкаеш — усмихнат каза Степан Аркадич.

И като обличаше вървешком палтото си, той докосна с ръка лакея по главата, засмя се и излезе.

— В пет часа, и то в сюртук, моля ти се! — още веднъж извика той, като се върна до вратата.

IX

Часът бе вече шест и някои от гостите вече бяха дошли, когато пристегна и самият домакин. Той влезе заедно със Сергей Иванович Кознишев и Песцов, които бяха се сблъскали пред входа. Това бяха двамата главни представители на московската интелигенция, както ги наричаше Облонски. Както по характер, така и по ум и двамата бяха уважавани хора. Те се уважаваха и помежду си, но почти във всичко бяха съвършено и безнадеждно несъгласни — не защото принадлежаха към противоположни направления, а именно защото бяха от един лагер (враговете им ги смесваха един с друг), но в тоя лагер всеки от тях имаше своята особеност. А тъй като нищо не пречи толкова много за едно съгласуване, както разномислието в полуотвлеченостите, те не само никога не си схождаха в мненията, но отдавна вече бяха свикнали, без да се сърдят, само да се присмиват взаимно на непоправимите си заблуждения.

Те влизаха вече, разговаряйки за времето, когато Степан Аркадич ги настигна. В приемната седяха вече княз Александър Дмитриевич, тъстът на Облонски, младият Шчербацки, Туровцин, Кити и Каренин.

Степан Аркадич веднага схвана, че без него в приемната нещо не върви. Даря Александровна в празничната си сива копринена рокля, очевидно загрижена и за децата, които трябваше да обядват сами в детската стая, и за това, че мъжа й го няма още, не бе успяла без него да настани както трябва цялата компания. Всички седяха като попски дъщери на гости (както се изразяваше старият княз), очевидно в недоумение защо са попаднали тук, и процеждаха по някоя дума, за да не мълчат. Добродушният Туровцин очевидно не се чувствуваше в своята среда и усмивката на дебелите му устни, с която посрещна Степан Аркадич, сякаш казваше: „Ех, братко, насади ме ти тук с тия умници! За мене е да си пийна в Château des fleurs — това е по моята част.“ Старият княз седеше мълчаливо, като поглеждаше с бляскащите си очички Каренин отстрани, и Степан Аркадич разбра, че той е измислил вече някоя думичка, за да слиса тоя държавник, заради когото, като на пържена чига, са поканили гости. Кити поглеждаше към вратата, правейки усилия да не се изчерви, когато влезе Константин Левин. Младият Шчербацки, когото не запознаха с Каренин, се мъчеше да покаже, че това ни най-малко не го стеснява. Самият Каренин, по петербургски навик, на тоя обед с дами бе с фрак и бяла връзка и по лицето му Степан Аркадич разбра, че е дошъл само за да устои на дадената си дума и присъствувайки в това общество, изпълнява тежък дълг. Тъкмо той бе главният виновник за тая студенина, която бе смразила всички гости до пристигането на Степан Аркадич.

Когато влезе в приемната, Степан Аркадич се извини, обясни, че бил задържан от оня княз, който беше винаги изкупителна жертва на всичките му закъснения и отсъствия, за миг запозна наново всички и като събра Алексей Александрович със Сергей Кознишев, подхвърли им тема за порусването на Полша, за която те се заловиха веднага заедно с Песцов. Потупа по рамото Туровцин, пошепна му нещо смешно и го сложи да седне до жена си и княза. После каза на Кити, че днес е много хубава и запозна Шчербацки с Каренин. За един миг той така размести цялото това обществено тесто, че в приемната стана широко и гласовете прозвучаха оживено. Липсваше само Константин Левин. Но това беше за добро, защото, когато влезе в трапезарията, Степан Аркадич за свой ужас видя, че портвайнът и хереското вино са взети от Депре, а не от Леве, и след като нареди да изпратят коларя колкото може по-бързо у Леве, отново се запъти към приемната.

В трапезарията той срещна Константин Левин.

— Не съм ли закъснял?

— Та ти можеш ли да не закъснееш! — каза Степан Аркадич, като го улови под ръка.

— Много хора ли са дошли? Кои са? — попита Левин, като се изчерви неволно и изтупваше с ръкавицата си снега от калпака.

— Всички са свои. Кити е тук. Да вървим, ще те запозная с Каренин.

Въпреки своята либералност Степан Аркадич знаеше, че запознанството с Каренин не може да не ласкае и затова черпеше с това познанство най-добрите си приятели. Но в тоя миг Константин Левин не беше в състояние да почувствува цялото удоволствие от това познанство. Той не бе виждал Кити от оня паметен за него бал, на който се срещна с Вронски, ако не се смята оня миг, когато я видя на шосето. Дълбоко в душата си той беше уверен, че днес ще я види тук. Но като си даваше свобода на мисълта, мъчеше се да се убеди, че не знае това. А сега, когато чу, че тя е тук, изведнъж почувствува такава радост и едновременно такъв страх, че дъхът му спря и той не можеше да изговори това, което искаше да каже.

„Как ли изглежда тя? Същата ли ще е като по-рано или такава, каквато я видях в каретата? Дали е истина това, което каза Даря Александровна? Но защо пък да не е истина?“ — мислеше той.

— Ах, моля ти се, запознай ме с Каренин — едва проговори той и с отчаяно-решителни крачки влезе в приемната и я видя.

Тя не беше нито такава, каквато бе по-рано, нито такава, каквато бе я видял в каретата; беше съвсем друга.

Тя беше изплашена, смутена, срамежлива и поради това още по-прелестна. Тя го видя същия миг, когато той влезе в стаята. Очакваше го. Зарадва се и се смути от радостта си до такава степен, че за миг, а именно когато той пристъпи към домакинята и отново я погледна, и нея, и нему, и на Доли, която видя всичко, се струваше, че тя няма да издържи и ще заплаче. Тя се изчерви, побледня, отново се изчерви и замря, очаквайки го със слабо потреперващи устни. Той пристъпи към нея, поклони се и мълчаливо подаде ръка. Ако не се смята лекото потреперване на устните и влажността, която прибулваше очите и им придаваше по-голям блясък, усмивката й беше почти спокойна, когато тя каза:

— Колко отдавна не сме се виждали! — И с отчаяна решителност стисна ръката му със своята студена ръка.

— Вие не сте ме виждали, но аз ви видях — каза Левин със сияеща усмивка на щастие. — Видях ви, когато пътувахте от гарата за Ергушово.

— Кога? — учудено попита тя.

— Вие пътувахте за Ергушово — каза Левин и чувствуваше, че се задъхва от щастие, което заливаше душата му. „И как съм посмял да свързвам това трогателно същество с мисълта за нещо порочно! Да, изглежда, че е истина това, което казваше Даря Александровна“ — мислеше той.

Степан Аркадич го улови за ръката и го отведе при Каренин.

— Позволете да ви запозная. — Той каза имената им.

— Много ми е приятно, че се срещнахме пак — студено каза Алексей Александрович, като стисна ръката на Левин.

— Вие се познавате? — учуден попита Степан Аркадич.

— Ние прекарахме заедно три часа във влака — усмихнат каза Левин, — но излязохме заинтригувани като от маскарад, поне аз.

— Я гледай! Моля, заповядайте — каза Степан Аркадич, като посочи към трапезарията.

Мъжете влязоха в трапезарията и пристъпиха към масата с мезета, на която бяха наредени шест вида ракия и толкова вида сирене със сребърни лопатки и без лопатки, хайвери, сельодки, разни видове консерви; и чинии с резенчета френски хляб.

Мъжете стояха около ароматните ракии и мезета и разговорът между Сергей Иванович Кознишев, Каренин и Песцов за порусването на Полша затихваше в очакване на обеда.

Сергей Иванович, който като никой друг умееше да тури край на най-отвлечения и сериозен спор, като го посипе неочаквано с атическа сол, за да промени настроението на събеседниците, направи това нещо и сега.

Алексей Александрович доказваше, че порусването на Полша може да стане само поради висши принципи, които трябва да се внесат от руската администрация.

Песцов настояваше, че един народ асимилира друг само когато е по-лошо населен.

Кознишев признаваше и едното, и другото, но с уговорки. А когато излизаха от приемната, за да приключи, разговора, Кознишев усмихнат каза:

— И затова за порусването на малцинствата има само едно средство — да създаваме колкото може повече деца. Ние с брат ми постъпваме най-лошо. А вие, господа женени хора, и особено вие, Степан Аркадич, постъпвате напълно патриотично; вие колко имате? — обърна се той към домакина, като му се усмихваше любезно и му подложи малката си чашка.

Всички се засмяха и особено весело Степан Аркадич.

— Да, това е най-доброто средство! — каза той, като дъвчеше сирене и наливаше някаква особена ракия в подложената му чашка. Разговорът наистина завърши с шега.

— Това сирене не е лошо. Искате ли? — каза домакинът. — Нима ти си ходил пак на гимнастика? — обърка се той към Левин, като опипваше с лявата си ръка мускула му. Левин се усмихна, изопна ръката си и изпод тънкия плат на сюртука му под пръстите на Степан Аркадич като кръгла топка сирене се надигна стоманена могилка.

— Ей, че мускул! Самсон!

— Смятам, че човек трябва да има голяма сила, за да ходи на лов за мечки — каза Алексей Александрович, който имаше най-мъгляви понятия за лова, като си мажеше сирене и раздробяваше едно тъничко като паяжина резенче хляб.

Левин се усмихна.

— Нищо подобно. Наопаки, и едно дете може да убие мечка — каза той, като се отдръпваше с лек поклон пред дамите, които заедно с домакинята се приближаваха до масата с мезетата.

— Казаха ми, че вие сте убили мечка? — обади се Кити, като се опитваше напразно да набоде на вилицата си една непокорна, хлъзгаща се гъба и раздрусваше дантелите си, през които се белееше ръката й. — Нима по вас има мечки? — прибави тя, полуизвърнала към него прелестната си главичка, и се усмихна.

Изглежда, че в това, което тя каза, нямаше нищо необикновено, но какво неизразимо с думи значение имаше за него във всеки звук, във всяко движение на устните, очите и ръцете й, когато тя каза това! Тук имаше и молба за прошка, и доверие към него, и ласка, нежна, покорна ласка, и обещание, и надежда, и любов към него, в която той не можеше да не вярва и която го задавяше от щастие.

— Не, ние ходихме в Тверска губерния. На връщане оттам се срещнахме във вагона с вашия бофрер53 или със зетя на вашия бофрер — усмихнат каза той. — Това бе една смешна среща.

И той весело и забавно разправи как, след като не бил спал цяла нощ, се вмъкнал с полушубка в купето на Алексей Александрович.

— Кондукторът, въпреки поговорката, заради облеклото ми искаше да ме изгони навън; но изведнъж аз започнах да се изразявам на висок стил и… вие също — каза той, като се обърна към Каренин, чието име бе забравил, — отначало и вие заради полушубката искахте да ме изгоните, но след това се застъпихте, за което ви благодаря много.

— Изобщо твърде неопределени права за пътниците да си избират място — каза Алексей Александрович, като бършеше с кърпичката краищата на пръстите си.

— Аз видях, че се колебаете по отношение на мене — каза Левин, като се усмихваше добродушно, — но побързах да започна някой умен разговор, за да загладя лошото впечатление от полушубката ми.

Сергей Иванович, който продължаваше разговора си с домакинята и с едно ухо слушаше брат си, го погледна под око. „Какво става днес с него? Сякаш е победител“ — помисли той. Той не знаеше, че Левин се чувствува така, като че ли са му поникнали криле. Левин знаеше, че тя го слуша и че й е приятно да го слуша. И го занимаваше само това. Не само в тая стая, но и в целия свят за него съществуваха само той, който бе добил грамадно значение и важност за себе си, и тя. Той се чувствуваше на такава висота, от която главата се замайва, а там нейде долу, далеко, бяха всички тия добри, славни Карениновци, Облонски и целият свят.

Съвсем неусетно, без да ги погледне, а така, сякаш нямаше де другаде да ги сложи да седнат, Степан Аркадич настани Левин и Кити един до друг.

— Е, ти поне седни тук — каза той на Левин.

Обедът беше също така хубав, както и приборите, на които Степан Аркадич бе голям любител. Супата „Мари-Луиз“ бе много сполучлива; дребните пирожки, които се топяха в устата, бяха безукорни. Двамата лакеи и Матвей, с бели връзки, поднасяха яденето и виното незабелязано, тихо и спорно. В материално отношение обедът бе сполучлив; не по-малко сполучлив беше той и в нематериално отношение. Разговорът, ту общ, ту частичен, не стихваше и към края на обеда така се оживи, че мъжете станаха от трапезата, без да престанат да говорят, и дори Алексей Александрович се оживи.

X

Песцов обичаше да разсъждава докрай и не остана доволен от казаното от Сергей Иванович, толкоз повече, че почувствува неправотата на мнението си.

— Никога — каза той през време на супата, като се обърна към Алексей Александрович — не съм подразбирал само гъстотата на населението, но когато тя е във връзка с основите, а не с принципите.

— Струва ми се — бавно и отпуснато отвърна Алексей Александрович, — че това е едно и също нещо. Според мене върху друг народ може да влияе само оня, който има по-високо развитие, който…

— Но там е въпросът — прекъсна го със своя бас Песцов, който винаги бързаше да говори и сякаш винаги влагаше цялата си душа в онова, за което говореше, — какво да се разбира под по-високо развитие? Англичани, французи, немци — кои стоят на по-високо стъпало на развитие? Кои ще асимилират другите? Ние виждаме, че Рейн се пофранцузи, а немците не стоят по-долу! — викаше той. — Тук има друг закон!

— Струва ми се, че влиянието е винаги на страната на истинското образование — каза Алексей Александрович и леко повдигна вежди.

— Но в какво трябва да дирим признаците на истинското образование? — попита Песцов.

— Смятам, че тия признаци се знаят — каза Алексей Александрович.

— Напълно ли се знаят? — с тънка усмивка се намеси Сергей Иванович. — Сега е признато, че истинско образование може да бъде само чисто класическото; но виждаме ожесточени спорове и от двете страни и не може да се отрече, че и противният лагер има силни доводи в своя полза.

— Вие сте класик, Сергей Иванович. Искате ли от червеното? — каза Степан Аркадич.

— Аз не изказвам мнението си за това или онова образование — снизходително му се усмихна като на дете Сергей Иванович и подложи чашата си, — казвам само, че и двете страни имат силни доводи — продължи той, като се обърна към Алексей Александрович. — Аз съм класик по образование, но в тоя спор лично не мога да намеря мястото си. Не виждам сериозни доводи защо на класическите науки е дадено предимство пред реалните.

— Естествените науки имат също такова педагогически-развиващо влияние — подзе Песцов. — Вземете само астрономията, вземете ботаниката, зоологията с нейната система от общи закони!

— Не мога да се съглася напълно с това — отвърна Алексей Александрович. — Струва ми се, че може да не признаем, че самият процес при изучаване формите на езиците действува особено благотворно върху духовното развитие. Освен това не можем да отречем и че влиянието на писателите класици е във висша степен нравствено, докато, за нещастие, преподаването на естествените науки е свързано с ония вредни и лъжливи учения, които са язва за нашето време.

Сергей Иванович искаше да каже нещо, но Песцов го прекъсна с плътния си бас. Той започна да доказва разпалено, че това мнение е погрешно. Сергей Иванович спокойно изчакваше да вземе думата, очевидно с готово възражение на победител.

— Но — каза Сергей Иванович, като се усмихна леко и се обърна към Каренин — не можем да не се съгласим, че е трудно да се преценят напълно всички изгоди или неизгоди от едните или другите науки и че въпросът кои да предпочетем не би могъл да се разреши така бързо и окончателно, ако на страната на класическото образование нямаше това предимство, което вие преди малко посочихте: нравственото — disons le mot54 — антинихилистическото влияние.

— Несъмнено.

— Ако класическите науки нямаха това предимство на антинихилистическо влияние, бихме помислили повече, бихме преценили доводите и на двете страни — с тънка усмивка каза Сергей Иванович, — бихме дали простор на едното и другото направление. Но сега ние знаем, че целебната сила на антинихилизма е в тия хапчета на класическото образование и смело ги предлагаме на нашите пациенти… А какво би било, ако нямаше целебна сила? — завърши той, като посипа думите си с атическа сол.

При хапчетата на Сергей Иванович всички се засмяха и особено високо и весело Туровцин, който, слушайки разговора, дочака най-после смешното, което и чакаше.

Степан Аркадич не бе се излъгал, като покани Песцов. В присъствието на Песцов умният разговор не можеше да се прекрати нито за миг. Още щом Сергей Иванович завърши разговора с шегата си, Песцов веднага започна нов.

— Не можем да се съгласим дори с това — каза той, — че правителството е имало такава цел. Очевидно правителството се ръководи от общи съображения, като остава индиферентно към влиянието, което могат да имат предприеманите мерки. Например въпросът за образованието на жената би трябвало да се смята за зловреден, но правителството открива курсове и университети за жени.

И разговорът веднага се прехвърли върху новата тема за образованието на жената.

Алексей Александрович изказа мисълта, че обикновено образованието на жените се смесва с въпроса за свободата на жените и само поради това може да се смята за вредно.

— Напротив, аз смятам, че тия два въпроса са неразривно свързани — каза Песцов, — това е един омагьосан кръг. Жената е лишена от права поради липса на образование, а липсата на образование се дължи на липсата на права. Не трябва да се забравя, че поробването на жените е толкова голямо и старо, че ние често не искаме да разберем тая бездна, която ги дели от нас — каза той.

— Вие казахте „права“ — рече Сергей Иванович, който изчака да млъкне Песцов, — права да заемат длъжностите на съдебни заседатели, общински съветници, председатели на земски управления, права да бъдат чиновници, членове на парламента…

— Несъмнено.

— Но дори ако жените, като рядко изключение, могат да заемат тия служби, струва ми се, че вие неправилно употребихте думата „права“. По-вярно би било да кажете длъжности. Всеки ще се съгласи, че изпълнявайки някоя служба на съдебен заседател, на общински съветник, на телеграфист, ние чувствуваме, че изпълняваме една длъжност. И затова по-правилно е да се каже, че жените търсят длъжности, и то напълно законно. И трябва само да съчувствуваме на това им желание да подпомогнат общия мъжки труд.

— Напълно право — потвърди Алексей Александрович. — Мисля, че въпросът е само там — дали те са способни за тия длъжности?

— Навярно ще бъдат много способни — намеси се Степан Аркадич, — когато образованието се разпространи между тях. Ние виждаме това…

— Ами поговорката? — каза князът, който отдавна вече се ослушваше в разговора и святкаше с мъничките си насмешливи очи. — Пред дъщерите си мога да кажа: косите дълги, но…

— Точно така са мислили и за негрите преди освобождението им! — сърдито каза Песцов.

— Мене ми се вижда само чудно, че жените търсят нови длъжности — каза Сергей Иванович, — когато, за нещастие, виждаме, че мъжете обикновено бягат от такива.

— Длъжностите са свързани с права: власт, пари, почести — ето какво искат жените — каза Песцов.

— Все едно, ако аз поискам правото да бъда кърмачка и се сърдя, че на жените плащат, а на мене не искат да плащат — каза старият княз.

Туровцин избухна в силен смях и Сергей Иванович съжаляваше, че не е казал това той. Дори Алексей Александрович се усмихна.

— Да, но мъжът не може да кърми — каза Песцов, — а жената…

— Не, един англичанин откърмил детето си на кораба — каза старият княз, който си позволи тая волност в разговора пред дъщерите си.

— Колкото има такива англичани, толкова и жените ще бъдат чиновници — успя да каже Сергей Иванович.

— Да, но какво да прави момичето, което няма семейство? — намеси се Степан Аркадич, спомняйки си за Чибисова, която той имаше пред вид през цялото време, като споделяше мнението на Песцов и го поддържаше.

— Ако проучите хубавичко историята на едно такова момиче, ще видите, че то е напуснало семейството си, своето или на сестра си, дето би могло да се занимава с женска работа — неочаквано се намеси нервно в разговора Даря Александровна, която навярно се сещаше какво момиче има пред вид Степан Аркадич.

— Но ние държим за принципа, за идеала! — със звучен бас възрази Песцов. — Жената иска да има правото да бъде независима, образована. Тя е потисната, смазана от съзнанието, че не може да има това.

— А пък аз съм потиснат и смазан, задето не искат да ме приемат като кърмачка във възпитателния дом — отново каза старият княз, за голяма радост на Туровцин, който от смях изтърва едно дебело късче аспержа в соса.

XI

Всички, освен Кити и Левин, вземаха участие в общия разговор. Отначало, когато говореха за влиянието, което един народ оказва върху друг, на Левин неволно му идваше на ума онова, което той имаше да каже по този въпрос; но тия мисли, които по-рано бяха много важни за него, сега се мяркаха като насън в главата му и не представляваха ни най-малък интерес за него. Дори му се виждаше странно защо те се мъчат да говорят толкова за нещо, което не е нужно никому. Изглежда, че и за Кити също така трябваше да бъде интересно това, което говореха за правата и образованието на жените. Колко пъти тя бе мислила за тия работи, спомняйки си за приятелката си в чужбина Варенка, за тежката й зависимост, колко пъти бе мислила за себе си, какво ще стане със самата нея, ако не се омъжи, и колко пъти бе спорила за това със сестра си! Но сега това не я интересуваше ни най-малко. Левин и тя водеха свой разговор, и то не разговор, а някакво тайнствено общение, което всеки миг ги свързваше все повече и събуждаше и у двамата чувство на радостен страх пред тая неизвестност, в която навлизаха.

Отначало на въпроса на Кити как е успял да я види миналата година в каретата Левин й разправи, че се връщал от коситба по шосето и я срещнал.

— Беше рано-рано сутринта. Вие сигурно току-що бяхте се събудили. Вашата maman спеше в кътчето си. Беше утро. Вървя и си мисля: кой ли може да е в тая четириконна карета? Отлична четворка коне със звънчета и за миг вие се мярнахте и гледам в прозорчето — седите ей така, държите с две ръце нощната си шапчица и бяхте се замислили дълбоко за нещо — усмихнат каза той. — Колко бих искал да зная за какво сте мислили тогава! За нещо важно ли?

„Дали не съм била чорлава?“ — помисли тя; но като видя възторжената усмивка, която го озари при спомена за тия подробности, тя почувствува, че, напротив, впечатлението, което е направила, е било много хубаво. Тя се изчерви и радостно се засмя.

— Право да ви кажа, не помня.

— Колко хубаво се смее Туровцин! — каза Левин, като се любуваше на влажните му очи и друсащото се тяло.

— Отдавна ли го познавате? — попита Кити.

— Кой не го познава него!

— И доколкото виждам, вие мислите, че той е лош човек?

— Не е лош, а незначителен!

— Това не е истина! И по-добре не мислете вече така — каза Кити. — Аз също имах много ниско мнение за него, но той, той е много мил и чудно добър човек. Има златно сърце.

— Как сте могли да познаете сърцето му?

— Ние сме големи приятели. Аз го познавам много добре. Миналата зима, наскоро след това… когато бяхте у нас — каза тя с виновна и едновременно доверчива усмивка, — всички деца на Доли боледуваха от скарлатина и той се отби веднъж у тях. И можете ли да си представите — шепнешком каза тя, — така му дожаля за нея, че остана и започна да й помага да гледа децата. Да, и три седмици живя у тях и се грижеше като бавачка за децата.

— Разправям на Константин Дмитрич за Туровцин през време на скарлатината — каза тя, наведена към сестра си.

— Да, удивително, прелест! — каза Доли, като погледна Туровцин, който чувствуваше, че говорят за него, и кротко му се усмихна. Левин погледна още веднъж Туровцин и се зачуди как не е разбрал по-рано цялата прелест на тоя човек.

— Извинете, извинете, никога вече няма да мисля лошо за хората! — весело каза той, изказвайки искрено онова, което чувствуваше сега.

XII

В започнатия разговор за правата на жените имаше деликатни за пред дамите въпроси за неравенството на правата в брака. През време на обеда Песцов на няколко пъти зачекваше тия въпроси, но Сергей Иванович и Степан Аркадич предпазливо го отклоняваха.

Но когато станаха от трапезата и дамите излязоха, Песцов не отиде след тях, а се обърна към Алексей Александрович и започна да изтъква главната причина за неравенството. Според него неравенството на съпрузите се състояло в това, че изневярата на жената и изневярата на мъжа се наказват различно и от закона, и от общественото мнение.

Степан Аркадич бързо пристъпи към Алексей Александрович и му предложи да запуши.

— Не, не пуша — спокойно отвърна Алексей Александрович и с хладна усмивка се обърна към Песцов, сякаш умишлено искаше да покаже, че не се страхува от тоя разговор.

— Аз смятам, че основанията за такъв един възглед лежат в самата същина на нещата — каза той и се накани да мине в приемната; но в тоя миг изведнъж заприказва Туровцин, който се обърна към Алексей Александрович.

— Ами вие чували ли сте за Прячников? — каза Туровцин, който бе оживен от изпитото шампанско и отдавна чакаше случай да тури край на потискащото го мълчание. — Вася Прячников — каза той с добрата усмивка на влажните си и румени устни, като се обръщаше предимно към главния гостенин, Алексей Александрович, — днес ми разправяха, че се бил на дуел с Квитски в Твер и го убил.

Както винаги ти се струва, че сякаш нарочно се удряш тъкмо по болното място, така и сега Степан Аркадич чувствуваше, че за проклетия днес разговорът всеки миг се докосва до болното място на Алексей Александрович. Той искаше отново да отдръпне зет си, но Алексей Александрович с любопитство попита:

— Защо се е бил Прячников?

— Заради жена си. Постъпил като юнак! Извикал го на дуел и го убил!

— А! — равнодушно каза Алексей Александрович, повдигна вежди и отиде в гостната.

— Колко се радвам, че дойдохте! — с плаха усмивка му каза Доли, която го срещна в хола на гостната. — Искам да си поговорим. Да седнем тук.

Със същия израз на равнодушие, който му придаваха повдигнатите вежди, Алексей Александрович седна до Даря Александровна и престорено се усмихна.

Толкова по-добре — каза той, — защото и без това исках да се извиня и да се сбогувам веднага. Утре трябва да замина.

Даря Александровна беше твърдо убедена в невинността на Ана и чувствуваше, че побледнява и устните й треперят от гняв към тоя студен, безчувствен човек, който така спокойно смята да погуби невинната й приятелка.

— Алексей Александрович — каза тя и с отчаяна решителност го погледна в очите. — Аз ви питах за Ана, а вие не ми отговорихте. Как е тя?

— Струва ми се, че е здрава, Даря Александровна — отвърна Алексей Александрович, без да я гледа.

— Алексей Александрович, извинете, аз нямам право… но аз обичам и уважавам Ана като сестра; много ви се моля, кажете ми, какво има между вас? В какво я обвинявате?

Алексей Александрович се понамръщи, почти затвори очи и наведе глава.

— Предполагам, че мъжът ви е съобщил причините, поради които смятам за необходимо да променя по-раншните си отношения към Ана Аркадиевна — каза той, без да я погледне в очите, и недоволно изгледа минаващия през гостната Шчербацки.

— Не вярвам, не вярвам, не мога да повярвам това! — с енергично движение рече Доли, като стискаше пред себе си слабите си ръце. Тя бързо стана и сложи ръка върху ръкава на Алексей Александрович. — Тук ще ни пречат. Моля, елате отсам.

Вълнението на Доли въздействуваше на Алексей Александрович. Той стана и покорно я последва в класната стая. Седнаха до масата, покрита с мушама, изпорязана с ножчетата за подостряне на моливи.

— Не вярвам, не вярвам това! — рече Доли, като се мъчеше да срещне погледа му, който я отбягваше.

— На фактите не може да не се вярва, Даря Александровна — каза той, като наблегна на думата фактите.

— Но какво е направила тя? Какво? Какво? — рече Даря Александровна. — Какво именно е направила?

— Презря задълженията си и изневери на мъжа си. Ето какво е направила — каза той.

— Не, не, не може да бъде! Не, за Бога, вие сте се излъгали! — каза Доли, като допря ръце до страните си и затвори очи.

Алексей Александрович се усмихна студено само с устни, като искаше да покаже на нея и на себе си своето твърдо убеждение; но тая гореща защита, макар че не го разколебаваше, развреждаше раната му. Той заприказва с голямо оживление.

— Много трудно е да се излъже човек, когато жената сама открива това на мъжа си. Когато му казва, че осемгодишният живот и синът са грешка и че иска да заживее отначало — сърдито каза той, сумтейки с нос.

— Ана и порок — не мога да свържа това, ме мога да повярвам.

— Даря Александровна! — каза той, вече погледнал право в доброто развълнувано лице на Доли, и чувствуваше, че езикът му неволно се развързва. — Аз бих платил скъпо, ако можеше да има още съмнение. Когато се съмнявах, беше ми тежко, но все пак по-леко, отколкото сега. Когато се съмнявах, още имаше надежда, но сега няма надежда и аз все пак се съмнявам във всичко. Дотолкова се съмнявам във всичко, че мразя сина си и понякога не вярвам, че е мой син. Аз съм много нещастен.

Нямаше нужда да казва това. Даря Александровна го разбра още щом той я погледна в лицето; стана й жал за него и вярата в невинността на приятелката й се разколеба.

— Ах! Това е ужасно, ужасно! Но нима е истина, че сте решили да се разведете?

— Реших да прибягна до крайната мярка. Вече няма какво да се прави.

— Няма какво да се прави, няма какво да се прави… — със сълзи на очи повтори тя. — Не, има какво да се прави! — каза тя.

— Тъкмо това е и ужасното при тоя род скръб, че човек не може да носи кръста си както при други случаи — загуба или смърт; тук трябва да се действува — каза той, сякаш налучкал мисълта й. — Трябва да излезем от това унизително положение, в което сме поставени: не можем да живеем трима.

— Аз разбирам, добре разбирам това — каза Доли и наведе глава. Тя помълча, като мислеше за себе си, за семейната си мъка, и изведнъж с енергично движение вдигна глава и умолително скръсти ръце. — Но почакайте! Вие сте християнин. Помислете за нея. Какво ще стане с нея, ако я оставите!

— Мислил съм, Даря Александровна, и много съм мислил — каза Алексей Александрович. Лицето му стана на червени петна и мътните му очи гледаха право в нея. Сега вече Даря Александровна го съжаляваше най-искрено. — Тъкмо това и направих, след като тя самата обяви позора ми; оставих всичко, както беше по-рано. Дадох й възможност да се поправи, мъчих се да я спася. И какво излезе? Тя не изпълни дори най-лекото ми условие — да пази приличие — каза той разгорещен. — Можеш да спасиш един човек, който не иска да загине, но ако цялата натура е така покварена, развратена, че самата гибел и се вижда спасение, какво да се прави?

— Всичко друго, само не развод! — отвърна Даря Александровна.

— Но какво всичко?

— Не, това е ужасно. Тя ще бъде ничия жена, ще пропадне!

— Но какво мога да направя аз! — каза Алексей Александрович, като вдигна рамене и вежди. Споменът за последната простъпка на жена му го разсърди дотолкова, че той отново стана студен, както в началото на разговора. — Много ви благодаря за вашето съчувствие, но трябва да си вървя — каза той и стана.

— Не, почакайте! Вие не трябва да я погубите. Почакайте, ще ви разправя за себе си. Аз се омъжих и мъжът ми изневеряваше; от злоба и ревност исках да зарежа всичко, исках сама… Но се опомних; и знаете ли кой ме спаси? Ана. И ето, живея. Депата растат, мъжът се връща в семейството и чувствува, че не е прав, става по-чист, по-добър и аз живея… Аз му простих и вие трябва да простите!

Алексей Александрович слушаше, но думите й вече не му действуваха. В душата му отново се надигна всичката злоба от оня ден, когато се реши на развод. Той се отърси и заприказва с пронизващ, висок глас:

— Не мога и не искам да простя, и смятам това за несправедливо. За тая жена аз направих всичко и тя стъпка всичко в калта, която й е свойствена. Не съм лош човек, никога и никого не съм мразил, но нея мразя с цялата си душа и не мога дори да й простя, защото я мразя твърде много заради всичкото зло, което ми причини! — рече той със сълзи от злоба в гласа.

— Обичайте ония, които ви мразят… — срамежливо прошепна Даря Александровна.

Алексей Александрович презрително се усмихна. Той знаеше отдавна това нещо, но то не можеше да се приложи към неговия случай.

— Обичайте ония, които ви мразят, но човек не може да обича ония, които мрази. Простете ми, че ви разстроих. Всеки си има достатъчно своя мъка! — И като се овладя, Алексей Александрович спокойно се сбогува и си отиде.

XIII

Когато станаха от трапезата, на Левин се искаше да отиде след Кити в гостната; но той се страхуваше да не би това да й бъде неприятно поради твърде явното му обикаляне около нея. Той остана в кръга на мъжете, като вземаше участие в общия разговор, и без да поглежда Кити, чувствуваше движенията, погледите й и онова място, на което тя беше в гостната.

Сега вече той без ни най-малко усилие изпълняваше обещанието, което бе й дал — да мисли винаги хубаво за всички хора и винаги да обича всички. Стана дума за руската община, в която Песцов виждаше някакво особено начало, наречено от него хорово начало. Левин не беше съгласен нито с. Песцов, нито с брат си, който някак посвоему хем признаваше, хем не признаваше значението на руската община. Но той говореше с тях, като се стараеше само да ги помири и да смекчи възраженията им. Ни най-малко не се интересуваше от това, което говореше самият той, а още по-малко от онова, което говореха те, и желаеше само едно — както на тях, така и на всички да бъде хубаво и приятно. Сега той знаеше кое е единствено важното. И това единствено нещо беше отначало там, в гостната, а след това започна да се придвижва и спря до вратата. Без да се обръща, той почувствува устремения към него поглед и усмивката и не можа да не се обърне. Тя стоеше на вратата с Шчербацки и го наблюдаваше.

— Мислех, че отивате към пианото — каза той и пристъпи до нея. — Тъкмо това ми липсва на село: музика.

— Не, идвахме само да ви извикаме — каза тя и го награди с усмивка като с подарък — и благодаря, че дойдохте. Как ви се ще да спорите? Та никога един човек не може да убеди другия.

— Да, наистина — каза Левин, — в повечето случаи спориш горещо само за това, защото никак не можеш да разбереш какво именно иска да докаже противникът.

При спорове между най-умни хора Левин често бе забелязвал, че след грамадни усилия и грамадно количество логически тънкости и думи спорещите най-после осъзнават, че онова, което дълго са се напъвали да докажат един на друг, им е било известно много отдавна, още от началото на спора, но че те обичат различни неща и ето защо не искат да кажат това, което предпочитат, за да не ги оборят. Той често бе изпитвал, че понякога през време на спор, ако човек разбере онова, което противникът предпочита, изведнъж приема същото и веднага се съгласява и тогава всички доводи отпадат като ненужни; а понякога бе изпитвал обратното: изкаже най-после това, което одобрява сам и заради което измисля доводи, и ако се случи да изрази това хубаво и искрено, изведнъж противникът се съгласява и престава да спори. Тъкмо това той искаше да каже.

Тя смръщи чело, като се мъчеше да разбере. Но още щом той започна да обяснява, тя вече разбра.

— Разбирам: трябва да узнаеш за какво той спори, кое одобрява, тогава можеш…

Тя напълно налучка и изказа неговата зле изразена мисъл. Левин радостно се усмихна: за него беше така поразителен тоя преход от объркания многословен спор с Песцов и брат му към това лаконично и ясно, почти без думи, споделяне на най-сложни мисли.

Шчербацки се отдели от тях и Кити пристъпи до нагласената маса за игра на карти, седна и като взе едно парче тебешир, започна да чертае раздалечени кръгове по новото зелено сукно.

Те възобновиха разговора, който се водеше през време на обеда: за свободата и занятията на жените. Левин беше съгласен с мнението на Даря Александровна, че едно момиче, което не се е омъжило, може да си намери женска работа в семейството. Той подкрепваше мисълта си с това, че нито едно семейство не може без помощница, че във всяко бедно и богато семейство има и трябва да има бавачки, наемни или роднини.

— Не — каза Кити, като се изчерви, но толкова посмело го погледна с правдивите си очи, — едно момиче може да бъде поставено така, че да не може без унижение да влезе в семейството, а само…

Той я разбра по това загатване.

— О! Да! — каза той. — Да, да, да, имате право, имате право!

И той разбра всичко, което през време на обеда Песцов доказваше за свободата на жените, разбра го само по това, че виждаше в сърцето на Кити страх от безбрачието и унижението и понеже я обичаше, почувствува тоя страх и унижение и изведнъж се отрече от доводите си.

Настъпи мълчание. Тя все чертаеше с тебешира по масата. Очите й блестяха с тих блясък. Като се поддаваше на настроението й, той чувствуваше в цялото си същество все по-нарастващ порив на щастие.

— Ах, аз нашарих цялата маса! — каза тя, остави тебешира и направи движение, сякаш искаше да стане.

„Как ще остана сам без кея?“ — с ужас помисли той и взе тебешира.

— Чакайте — каза той и седна до масата. — Отдавна исках да ви питам нещо.

Той я гледаше право в ласкавите, макар и уплашени очи.

— Моля, питайте.

— Ето — каза той и написа началните букви: к, м, о: т, н, д, с, з, т, и, и, с, т? Тия букви означаваха: „Когато ми отговорихте: това няма да стане, значеше ли това никога или само тогава?“ Нямаше никаква вероятност, че тя ще може да разбере тая сложна фраза: но той я погледна така, сякаш животът му зависеше от това, дали тя ще разбере тия думи.

Тя го погледна сериозно, а след това подпря намръщеното си чело върху ръката и започна да чете. От време на време го поглеждаше и го питаше с поглед: „Същото ли е, което мисля?“

— Разбрах — каза тя и се изчерви.

— Коя е тая дума? — попита той, като показваше буквата н, която означаваше думата никога.

— Тая дума значи никога — каза тя, — но това не е истина!

Той бързо избърса написаното, подаде й тебешира и стана. Тя написа: т, н, м, д, о, и.

Доли се успокои напълно от мъката, която бе й причинил разговорът с Алексей Александрович, когато видя тия две фигури: Кити, с тебешира в ръце и с плаха и щастлива усмивка, която гледаше нагоре Левин, и неговата красива фигура, наведена над масата, с пламтящи очи, устремени ту към масата, ту към нея. Той изведнъж светна: разбра написаното. То означаваше: „Тогава не можех да отговоря иначе.“

Той я погледна въпросително, плахо.

— Само тогава ли?

— Да — отвърна усмивката й.

— Ами с… Ами сега? — попита той.

— Добре, ето прочетете. Ще кажа това, което бих искала. Много бих го искала! — Тя написа началните букви: д, з, и, д, м, п, з, с. Това означаваше: „Да забравите и да ми простите за станалото.“

Той улови тебешира с напрегнатите си, треперещи пръсти и като го счупи, написа началните букви на следните думи: „Няма какво да забравям и да прощавам, аз не съм престанал да ви обичам.“

Тя го погледна със застинала усмивка.

— Разбрах — шепнешком каза тя.

Той седна и написа една дълга фраза. Тя разбра всичко и без да го пита: така ли е? — взе тебешира и веднага му отговори.

Той дълго не можеше да разбере какво е написала и често я поглеждаше в очите. Беше му притъмняло от щастие. Никак не можеше да отгатне думите, които тя подразбираше; но в прелестните й, светнали от щастие очи разбра всичко, което трябваше да знае. И той написа три букви. Но още не бе свършил писането, тя вече четеше след ръката му и сама довърши и написа отговора: „Да.“

— На secrétare ли играете? — попита старият княз, като се приближи. — Добре, но трябва да вървим, ако искаш да сварим за театъра.

Левин стана и изпрати Кити до вратата.

В разговора те си казаха всичко; казаха си, че тя го обича и ще съобщи на баща си и майка си, че той ще дойде утре сутринта.

XIV

Когато Кити си отиде и Левин остана сам, той почувствува без нея такова безпокойство и такова нетърпеливо желание да доживее по-скоро до сутринта, когато ще я види отново и завинаги ще се свърже с нея, че се изплаши като от смърт от тия четиринадесет часа, които му предстояха да прекара без нея. Необходимо му беше да бъде и да разговаря с някого, за да не остава сам и за да убие времето. Най-приятен събеседник за него би бил Степан Аркадич, но както му каза, той отиваше на вечеринка, а в действителност отиваше на балет. Левин успя да му каже само, че е щастлив и че го обича и никога, никога не ще забрави това, което бе направил за него. Погледът и усмивката на Степан Аркадич показаха на Левин, че разбира както трябва това чувство.

— Е, не е ли време да се мре? — каза Степан Аркадич и с умиление му стисна ръката.

— Нннее! — каза Левин.

На сбогуване и Даря Александровна сякаш го поздрави, като му каза:

Колко се радвам, че се срещнахте отново с Кити; старото приятелство трябва да се цени.

Но тия думи на Даря Александровна бяха неприятни на Левин. Тя не можеше да разбере колко високо и недостъпно за нея е всичко това и ето защо не трябваше да се осмелява да поменава за него. Левин се сбогува с тях, но за да не остава сам, се прилепи към брат си.

— Къде отиваш?

— На заседание.

— Е, и аз ще дойда с тебе. Може ли?

— Защо не, да вървим — усмихнат каза Сергей Иванович. — Какво става с тебе днес?

— С мене ли? С мене е щастието! — каза Левин, като спусна прозореца на каретата, с която пътуваха. — Нали нямаш нищо против? Задушно е. С мене е щастието! Ти защо не си се оженил досега?

Сергей Иванович се усмихна.

— Много се радвам, тя изглежда много добро мо… — започна Сергей Иванович.

— Не говори, не говори, не говори! — развика се Левин, като го улови с двете си ръце за яката на шубата, и започна да го загръща. „Тя е много добро момиче“ бяха такива прости, изтъркани думи, които никак не отговаряха на чувството му.

Сергей Иванович се засмя с весел смях, което рядко се случваше с него.

— Е, все пак може да се каже, че се радвам много на това.

— Това можеш да кажеш утре, утре, а сега мълчи! Нито дума, нито дума, мълчание! — каза Левин и като го загърна още веднъж с шубата му, прибави: — Аз те обичам много! Е, мога ли да дойда на заседанието?

— Разбира се, можеш.

— За какво ще говорите днес? — попита Левин, като не преставаше да се усмихва.

Стигнаха на заседанието. Левин слушаше как секретарят чете със запъване протокола, който очевидно сам не разбираше; но по лицето на тоя секретар Левин виждаше колко мил, добър и славен човек е той. Това личеше от начина, по който той се объркваше и смущаваше, като четеше протокола. След това започнаха речите. Спореха за удържането на някакви суми и за прокарването на някакви тръби и Сергей Иванович засегна двама от членовете и дълго време говори нещо победоносно; а друг член, който бе написал нещо на хартийка, отначало се смути, но след това му отговори доста ядовито и мило. А след това Свияжски (и той беше тук) също каза нещо красиво и благородно. Левин ги слушаше и ясно виждаше, че няма нито удържани суми, нито тръби, няма нищо такова и че те съвсем не се сърдеха, но всички бяха такива добри славни хора и така хубаво и мило вървеше всичко помежду им. Те не пречеха никому и на всички беше приятно. За Левин бе забележително това, че днес той ги разбираше напълно всички и по някои малки по-рано недоловими признаци познаваше душата на всекиго и ясно виждаше, че те всички са добри. Особено него, Левин, те всички го обичаха извънредно много днес. Това се виждаше от начина, по който говореха с него, как ласкаво, с любов го наблюдаваха дори всички непознати.

— Е, как е, доволен ли си? — попита го Сергей Иванович.

— Много. Никак не мислех, че това е толкова интересно! Славно, прекрасно!

Свияжски пристъпи до Левин и го покани у дома си на чай. Левин просто не можеше да разбере и да си спомни защо бе недоволен от Свияжски, какво искаше от него. Той беше умен и необикновено добър човек.

— Много се радвам — каза Левин и го попита за жена му и за балдъзата. И по някаква странна последователност на мислите, тъй като в неговото въображение мисълта за балдъзата на Свияжски бе свързана с брака, стори му се, че на никого по-добре не може да разкаже за щастието си, както на жената и балдъзата на Свияжски, и много му беше драго да отиде у тях.

Свияжски го разпитваше за работата му на село и както винаги смяташе, че няма никаква възможност да се намери в Европа нещо неизвестно досега, и сега това ни най-малко не дразнеше Левин. Напротив, той чувствуваше, че Свияжски е прав, че цялата тая работа е нищожна, и виждаше чудната мекота и нежност, с която Свияжски отбягваше да подчертае правотата си. Дамите у Свияжски бяха особено мили. На Левин му се струваше, че те знаят вече всичко и му съчувствуват, но не говорят само от деликатност. Той седя у тях час, два, три, като разговаряше по разни въпроси, но мислеше само за онова, което изпълваше душата му, и не забеляза, че им е омръзнал ужасно и че те отдавна трябваше да си легнат. Свияжски го изпрати до антрето, като се прозяваше и се чудеше на това странно състояние, в което се намираше неговият приятел. Часът беше два. Левин се върна в хотела и се изплаши при мисълта как ще прекара сега сам с нетърпението си останалите още десет часа. Будният дежурен лакей му запали свещта и искаше да си отиде, но Левин го спря. Тоя лакей, Егор, когото по-рано Левин не забелязваше, се оказа много умен и приятен, а главно — добър човек.

— Е, Егор, тежко ли е да не се спи?

— Какво да се прави! Такава е длъжността ни. При господарите е по-спокойно, но тук имам по-голяма сметка.

Оказа се, че Егор има семейство, три момчета и дъщеря шивачка, която искал да омъжи за един продавач в седларски магазин.

По тоя случай Левин съобщи на Егор мисълта си, че най-важното нещо в брака е любовта и че с любовта винаги ще бъдеш щастлив, защото щастието е у самия човек.

Егор внимателно го изслуша и очевидно разбра напълно мисълта му, но за да я подкрепи, направи една неочаквана за Левин забележка, че когато живеел у добри господари, винаги бил доволен от тях, но и сега бил напълно доволен от господаря си, макар че бил французин.

„Чудно добър човек“ — мислеше Левин.

— Е, ами ти, Егор, когато се жени, обичаше ли жена си?

— Как да не съм я обичал — отвърна Егор.

Левин видя, че и Егор се намира във възторжено състояние и смята да изкаже всичките си интимни чувства.

— Моят живот е също така чуден. Още от малък… — започна той, като святкаше с очи, очевидно заразил се от възторга на Левин, също както е заразителна прозявката.

Но в това време се чу звънене; Егор излезе и Левин остана сам. Той не бе ял почти нищо през време на обеда, бе се отказал от чая и вечерята и у Свияжски, но не можеше да помисли за вечеря. Не бе спал миналата нощ, но не можеше и да мисли за сън. В стаята беше хладно, но той се задушаваше от жега. Разтвори и двете крила на горния прозорец и седна на масата срещу него. Иззад отрупания със сняг покрив се виждаше гравиран кръст във верижки и над него — издигащият се триъгълник на съзвездието Колар с жълтеникаво-ярката Капела. Той гледаше ту кръста, ту звездата, вдишваше пресния студен въздух, който равномерно нахълтваше в стаята, и като насън следеше възникващите във въображението му образи и спомени. В четири часа чу стъпки по коридора и погледна през вратата. Беше познатият му картоиграч Мяскин, който се връщаше от клуба. Той крачеше мрачно, начумерен и кашляше. „Бедният, нещастният!“ — помисли Левин и на очите му се появиха сълзи от обич и жалост към тоя човек. Искаше му се да поприказва с него, да го утеши; но като си спомни, че е само по риза, отказа се и седна отново до отворения прозорец, за да се къпе в студения въздух и да наблюдава тоя чуден по форма, мълчалив, но пълен със значение за него кръст и издигащата се жълтоярка звезда. В седем часа забръмчаха подочистачите, зазвъняха за започване на някаква работа и Левин почувствува, че почва да зъзне. Той затвори прозореца, изми се, облече се и излезе на улицата.

XV

Из улиците беше още пусто. Левин тръгна към къщата на Шчербацки. Парадната врата беше затворена и всичко спеше. Той се върна, прибра се в хотела и си поръча кафе. Донесе му го дневният лакей, не вече Егор. Левин искаше да го заприказва, но позвъниха за лакея и той си отиде. Левин се опита да сръбне кафе и да отхапе от кравайчето, но устата му просто не знаеше какво да прави с кравайчето. Той го изплю, облече палтото си и тръгна отново да върви. Часът беше десет, когато втори път стигна до външната стълба на Шчербацки. В къщата току-що бяха станали и готвачът отиваше за провизии. Трябваше да се изчака поне още два часа.

Цялата тая нощ и сутринта Левин живееше съвсем несъзнателно и се чувствуваше напълно извън условията на материалния живот. Той не бе ял цял ден, не бе спал две нощи, бе прекарал няколко часа съблечен на студа и се чувствуваше не само бодър и здрав като никога, но и напълно независим от тялото си: движеше се без усилие на мускулите и чувствуваше, че може да направи всичко. Беше уверен, че ако потрябва, би полетял нагоре или би отместил ъгъла на къщата. През цялото останало време крачеше по улиците, като поглеждаше постоянно часовника си и се озърташе настрани.

И това, което той видя тогава, отпосле никога вече не го видя. Особено го трогнаха децата, които отиваха на училище, сивите гълъби, които се спускаха от покривите на тротоара, и хлебчетата, посипани с брашно, които една невидима ръка постави напреде му. Тия хлебчета, гълъбите и двете момченца бяха неземни същества. Всичко това стана едновременно: момченцето хукна към гълъба и усмихнато погледна Левин; гълъбът изпляска с криле и хвръкна, като блестеше на слънцето между трептящите във въздуха прашинки сняг, а от едно прозорче лъхна миризма на печен хляб и се появиха хлебчетата. Всичко това вкупом беше така необикновено хубаво, че Левин се засмя и заплака от радост. След като направи голям кръг по Газетна и Кисловска, той се върна отново в хотела, седна, сложи часовника пред себе си и зачака да стане дванадесет. В съседната стая говореха нещо за машини и за измама и кашляха с утринна кашлица. Те не знаеха, че стрелката наближава вече дванадесет. Стрелката стигна дванадесет. Левин излезе на външната стълба. Очевидно файтонджиите знаеха всичко. Ощастливи лица те наобиколиха Левин, като се караха помежду си и предлагаха услугите си. Като гледаше да не обиди другите файтонджии и обеща друг път да пътува и с тях, Левин нае едного и му поръча да кара към Шчербацки. С бялата си риза, изскочила изпод кафтана и пристегнала с яката си наления му червен и здрав врат, файтонджията беше прелестен. Шейната му беше висока, удобна, на такава отпосле вече Левин никога не се вози, а конят беше хубав и искаше да тича, но не се помръдваше от мястото си. Файтонджията знаеше къщата на Шчербацки и като се обърна особено почтително към клиента, закръгли ръце и каза „прру“, спря пред входа. Вратарят на Шчербацки навярно знаеше всичко. Това личеше по усмивката на очите му и от начина, по който каза:

— Отдавна не сте идвали, Константин Дмитрич!

Той не само знаеше всичко, но очевидно ликуваше и правеше усилия да прикрие радостта си. Когато го погледна в старческите мили очи, Левин долови дори нещо ново в щастието си.

— Станаха ли?

— Заповядайте! А това оставете тук — усмихнат каза той, когато Левин поиска да се върне да вземе шапката си. Това значеше нещо.

— Кому ще заповядате да доложа? — попита лакеят.

Макар, че беше млад и от новите лакеи, конте, лакеят беше много добър и любезен човек и също разбираше всичко.

— На княгинята… На княза… На княжната… — каза Левин.

Първото лице, което той видя, беше mademoiselle Linon. Тя минаваше през салона и къдриците и лицето й сияеха. Той току-що заприказва с нея, когато изведнъж зад вратата се чу шумолене на рокля и mademoiselle Linon се скри от очите на Левин и го обхвана радостен ужас от близостта на щастието му. Mademoiselle Linon се разбърза и като го остави, тръгна към другата врата. Още щом тя излезе, по паркета прозвучаха бързи-бързи и леки стъпки и неговото щастие, животът му, самият той — най-хубавото от самия него, това, което бе търсил и желал толкова дълго, бързо-бързо се приближаваше към него. Тя не вървеше, а с някаква невидима силя носеше към него.

Той виждаше само ясните й искрени очи, изплашени от същата любовна радост, която изпълняше и неговото сърце. Тия очи светеха все по-близо и по-близо, като го ослепяваха със светлината на любовта. Тя спря до самия него и го докосна. Вдигна ръце и ги отпусна на раменете му.

Тя направи всичко, което можеше — спусна се към него и се отдаде цяла, плаха и радостна. Той я прегърна и притисна устни към устата й, която търсеше целувката му.

Тя също не бе спала цяла нощ и го чакаше цяла сутрин. Майка й и баща й бяха напълно съгласни и щастливи от нейното щастие. Тя го чакаше. Искаше първа да му съобщи за своето и неговото щастие. Готвеше се да го срещне сама и се радваше на тая мисъл, и се стесняваше, и се срамуваше, и сама не знаеше какво ще направи. Чуваше стъпките и гласа му и чакаше зад вратата, докато си отиде mademoiselle Linon. Mademoiselle Linon си отиде. Без да мисли, без да се запита как и какво ще направи, тя пристъпи до него и направи това, което направи.

— Да отидем при мама! — каза тя и го улови за ръка.

Той дълго време не можа да каже нищо не толкова защото се страхуваше да не оскверни с думи висотата на чувството си, колкото поради това, че всеки, път, когато искаше да каже нещо, чувствуваше, че вместо думи от него ще се изтръгнат сълзи от щастие. Той улови ръката й и я целуна.

— Нима това е истина? — с глух глас каза най-после той. — Не мога да повярвам, че ме обичаш!

Тя се усмихна на това „ти“ и на тая плахост, с която той я погледна.

— Да! — многозначително, бавно рече тя. — Аз съм така щастлива.

Без да пусне ръката му, тя влезе в гостната. Когато ги видя, княгинята задиша често и веднага заплака, и веднага се засмя, и с такива енергични крачки, каквито Левин не очакваше, се спусна към него, обгърна главата му и го целуна, като измокри бузите му със сълзи.

— Значи, всичко е свършено! Радвам се. Обичай я. Радвам се… Кити!

— Бързо се разбрахте! — каза старият княз, като се мъчеше да бъде равнодушен; но Левин забеляза, че когато се обърна към него, очите му бяха влажни.

— Отдавна, винаги съм желал това! — каза той, като улови Левин за ръка и го притегли към себе си. — Още тогава, когато тая глупачка бе намислила…

— Папа! — извика Кити и затвори устата му с ръце.

— Не, няма да говоря! — каза той. — Много, много… се ра… Ах! Колко съм глупав…

Той прегърна Кити, целуна лицето, ръката й, отново лицето и я прекръсти.

И Левин бе обхванат от ново чувство на любов към тоя по-рано чужд за него човек, към стария княз, когато гледаше как Кити дълго и нежно целува месестата му ръка.

XVI

Княгинята седеше мълчаливо в креслото и се усмихваше; князът седна до нея. Кити бе се изправила до креслото на баща си и все не пущаше ръката му. Всички мълчаха.

Княгинята първа нарече всичко с думи и превърна всички мисли и чувства във въпроси на живота. И в първия миг това се видя на всички еднакво странно и дори мъчително.

— Кога ще бъде? Трябва да ги благословим и да обявим. А кога ще стане сватбата? Как мислиш, Александър?

— Ето го — каза старият княз и посочи Левин, — в тая работа той е главното лице.

— Кога ли? — каза Левин и се изчерви. — Утре. Ако питате мене, моето мнение е днес да ни благословите и утре сватбата.

— Е, стига, mon cher, глупости!

— Добре, след една седмица.

— Той сякаш е полудял.

— Не, защо пък?

— Но моля ти се! — каза майката, като се усмихна радостно на тая припряност. — Ами прикята?

„Нима ще има прикя и разни други работи? — с ужас помисли Левин. — А впрочем нима прикята и благославянето, и всички тия работи могат да накърнят щастието ми? Нищо не може да го накърни!“ Той погледна Кити и забеляза, че тя никак, никак не се обиди от мисълта за прикята. „Изглежда, че така трябва“ — помисли той.

— Но аз не зная нищо, аз казах само желанието си — рече той, като се извиняваше.

— Добре, ще помислим. Сега можем да ги благословим и да обявим. Така е.

Княгинята пристъпи до мъжа си, целуна го и се накани да си отиде; но той я задържа, прегърна я и усмихнат я целуна няколко пъти нежно, като млад влюбен. Очевидно старците се объркаха за миг и не знаеха дали те са влюбени отново или само дъщеря им. Когато князът и княгинята излязоха, Левин пристъпи до годеницата си и я улови за ръката. Сега той бе дошъл на себе си и можеше да говори, а и трябваше да каже много нещо. Но каза съвсем не това, което трябваше.

— Как си знаех, че това ще стане така! Никога не съм се надявал, но в душата си бях уверен винаги — каза той. — Аз вярвам, че това е било предопределено.

— Ами аз? — каза тя. — Дори тогава… — Тя се спря и продължи отново, като го гледаше смело с искрените си очи. — Дори тогава, когато отблъснах щастието си. Винаги съм обичала само вас, но бях се увлякла. Трябва да ви кажа… Може ли да забравите това?

— То може да е било за добре. Вие трябва да ми простите за много неща. Трябва да ви кажа…

Това беше едното от ония неща, които бе решил да й каже. Още първите дни той бе решил да й каже две неща — първо, че не е така чист, като нея, и, второ, че е невярващ. Това беше мъчително, но той смяташе, че е длъжен да й каже и едното, и другото.

— Не, не сега, после! — каза той.

— Добре, после, но непременно ще ми кажете. Аз не се страхувам от нищо. Трябва да знам всичко. Сега е свършено.

Той се доизказа.

— Свършено е, защото ще ме вземете, какъвто и да съм, няма да се откажете от мене? Нали?

— Да, да.

Разговорът им беше прекъснат от mademoiselle Linon, която дойде да поздрави любимата си възпитаница, като се усмихваше нежно, макар и престорено. Тя още не бе излязла, когато дойдоха да я поздравят и слугите. След това дойдоха и роднините и започна окова блажено суетене, от което Левин не можа да се отърве до втория ден от сватбата. На Левин му бе постоянно неловко и отегчително, но напрежението от щастието продължаваше и все се увеличаваше. Той постоянно, чувствуваше, че от него се искат много неща, които не знае, правеше всичко, което му кажеха, и всичко това му доставяше щастие. Мислеше, че годяването му няма да прилича по нищо на другите, че обикновените условия на сватосването ще накърнят особеното му щастие; но свърши се с това, че той правеше същото, както и другите, и от това щастието му само се увеличаваше и ставаше все по-особено и по-особено, и нямаше, и не можеше да има подобно на себе си.

— Сега ще си хапнем бонбони — казваше m-lle Linon и Левин отиваше да купи бонбони.

— Е, много се радвам — каза Свияжски. — Съветвам ви да вземете букети от Фомин.

— А нима трябва? — И той отиваше в магазина на Фомин.

Брат му каза, че трябва да вземе пари назаем, защото ще има много разходи, подаръци…

— А нима трябват подаръци? — И той препускаше при Фулде.

И в сладкарницата, и при Фомин, и при Фулде той видя, че го очакват, че му се радват и празнуват щастието му също както всички, с които имаше работа тия дни. Необикновено беше, че всички не само го обичаха, но и всички по-рано несимпатични, студени, равнодушни хора, които сега се възхищаваха от него, му се покоряваха във всичко, отнасяха се нежно и деликатно с чувството му и споделяха убеждението му, че той е най-щастливият човек в света, защото годеницата му е върхът на съвършенството. Същото нещо чувствуваше и Кити. Когато графиня Нордстън си позволи да загатне, че тя е желала нещо по-хубаво, Кити така се разгорещи и така убедително доказа, че в света не може да има нищо по-хубаво от Левин, че графиня Нордстън трябваше да признае това и в присъствието на Кити не срещаше вече Левин без усмивка на възхищение.

Обяснението, което той й бе обещал, беше едно тежко събитие за това време. Той се посъветва със стария княз и като получи разрешение от него, даде на Кити дневника си, в който бе записано онова, което го бе измъчвало. Тогава той бе писал тоя дневник тъкмо заради бъдещата годеница. Бяха го измъчвали две неща: че не е безгрешен и че не вярва в Бога. Признанието, че не е религиозен, мина незабелязано. Тя беше религиозна, никога не се съмняваше в религиозните истини, но неговото външно неверие не я засегна ни най-малко. Чрез любовта си тя познаваше цялата му душа и в душата му бе видяла онова, което търсеше; беше й все едно дали такова състояние на душата се нарича да бъдеш невярващ. Но другото признание я накара да плаче горчиво.

Левин й даде дневника си не без вътрешна борба. Той знаеше, че помежду им не може и не трябва да има тайни и затова реши, че трябва да направи така; но той не си даде отчет как ще й подействува това, не се постави на нейно място. Едва когато вечерта пристигна у тях, преди да идат на театър, влезе в стаята й и видя нейното разплакано мило лице, нещастно и жалко от непоправимата болка, която бе й причинил, той разбра каква пропаст отделяше неговото позорно минало от нейната неопетнена чистота и се ужаси от онова, което бе направил.

— Вземете, вземете тия ужасни книги! — каза тя, като отблъскваше поставените пред нея на масата тетрадки. — Защо ми ги дадохте!… Не, все пак така е по-добре — прибави тя, като се съжали над отчаяното му лице. — Но това е ужасно, ужасно!

Той наведе глава и мълчеше. Не можеше да каже нищо.

— Вие няма да ми простите — прошепна той.

— Не, простих ви, но това е ужасно!

Все пак щастието му беше така голямо, че това признание не го наруши, а само придаде нова отсянка. Тя му прости; но оттогава той се смяташе още по-недостоен за нея, виждаше се още по-низко в нравствено отношение и ценеше още по-високо незаслуженото си щастие.

XVII

Алексей Александрович се връщаше в самотната си стая в хотела, като прехвърляше неволно в паметта си впечатлението от разговорите, водени през време на обеда и след това. Думите на Даря Александровна, че трябва да прости, само го ядосаха. Дали да приложи, или не християнския принцип към своя случай, беше извънредно труден въпрос, по който не можеше да се говори така леко, и при това тоя въпрос отдавна бе решен отрицателно от Алексей Александрович. От всичко казано най-много бяха залегнали в ума му думите на глупавия добряк Туровцин: постъпил като юнак, извикал го на дуел и го убил. Очевидно всички съчувствуваха на това, макар че от учтивост не го казаха.

„Впрочем тая работа е свършена, няма защо да мисля за това“ — каза си Алексей Александрович. И като мислеше само за предстоящото си заминаване и за ревизията, той влезе в стаята си и попита придружаващия го вратар де е неговият лакей; вратарят каза, че лакеят току-що излязъл. Алексей Александрович поръча да му донесат чай, седна до масата, взе Фрума и започна да си чертае маршрута на пътуването.

— Получиха се две телеграми — каза върналият се лакей, като влизаше в стаята. — Извинете, ваше превъзходителство, току-що бях излязъл.

Алексей Александрович взе телеграмите и ги разпечата. С първата телеграма му съобщаваха за назначаването на Стремов на оная служба, която искаше той. Алексей Александрович хвърли телеграмата, изчерви се, стана и закрачи из стаята. „Quos vult perdere dementat“55 — каза той, като под quos разбираше ония лица, които са помогнали за това назначение. Яд го беше не защото не бе получил тая служба и че очевидно го бяха пренебрегнали; но му беше необяснимо и чудно как не са видели, че тоя бъбрица и фразьор Стремов по-малко от всеки друг е способен за тая работа. Как не са видели, че с това назначение погубват себе си, своя престиж!

„И това е нещо от тоя род“ — жлъчно си каза той, като разтваряше втората телеграма. Тя беше от жена му. Подписът й със син молив „Ана“ пръв се хвърли в очите му. „Умирам, моля да дойдеш. С прошка ще умра по-спокойно“ — прочете той. Презрително се усмихна и хвърли телеграмата. Че това бе измама и хитрост — в това, както му се стори в първия миг, не можеше да има никакво съмнение.

„Няма измама, пред която тя би се спряла. Тя трябва да роди вече. Може да се е разболяла от раждането. Но каква е целта им? Да узаконят детето, да ме компрометират и да попречат на развода — мислеше той. — Но там се казва: «умирам…»“ Той препрочете телеграмата; и изведнъж го порази прекия смисъл на онова, което се казваше в нея. „Ами ако е истина? — каза си той. — Ако е истина, че пред страданията и близостта на смъртта тя искрено се разкайва, а аз мисля, че това е измама и се отказвам да отида? Това ще бъде не само жестоко и всички ще ме осъдят, но то ще бъде и глупаво от моя страна.“

— Пьотр, задръж каретата. Заминавам за Петербург — каза той на лакея.

Алексей Александрович реши да отиде в Петербург и да види жена си. Ако болестта й е измама, той ще премълчи и ще си замине. Ако пък наистина е болна, на смъртно легло, и иска да го види, преди да умре, ще й прости, ако я завари жива, или ще й отдаде последния дълг, ако пристигне много късно.

Из целия път той не мислеше вече какво ще направи.

С чувство на умора и погнуса от прекараната нощ във вагона, в ранната мъгла на Петербург Алексей Александрович пътуваше по пустия Невски проспект и гледаше напреде си, без да мисли за това, което го очаква. Не можеше да мисли за това, защото, като си представяше какво ще стане, не можеше да се отърве от предположението, че с нейната смърт ще се разреши изведнъж цялата трудност на положението му. Пред очите му се мяркаха хлебари, затворени дюкянчета, нощни файтонджии, портиери, които метяха тротоарите, и той наблюдаваше всичко това, като се стараеше да заглуши в себе си мисълта за онова, което го очаква и което не смееше да желае и все пак го желаеше. Той стигна до външния вход. Пред входа стояха един файтон и една карета със спящ кочияш. Когато влезе в антрето, Алексей Александрович сякаш извади от едно далечно кътче на мозъка си някакво решение и се справи с него. Там се казваше: „Ако е измама, да прояви спокойно презрение и да си замине. Ако пък е истина, да запази приличие.“

Вратарят отвори вратата още преди Алексей Александрович да позвъни. Вратарят Петров, сиреч Капитонич, изглеждаше странен със стария си сюртук, без връзка и по чехли.

— Как е госпожата?

— Вчера се освободи благополучно.

Алексей Александрович се спря и побледня. Сега той разбра ясно колко силно желаеше смъртта й.

— Ами със здравето как е?

Корней в утринна престилка изтича по стълбата.

— Много е зле — отвърна той. — Вчера имаше консултация и сега лекарят е тук.

— Вземи нещата ми — каза Алексей Александрович и като изпитваше известно облекчение от съобщението, че все пак има надежда да умре, той влезе във вестибюла.

На закачалката имаше шинел. Алексей Александрович забеляза това и попита:

— Кой е тук?

— Лекарят, акушерката и граф Вронски.

Алексей Александрович влезе във вътрешните стаи.

В приемната нямаше никого; при шума от стъпките му от нейния кабинет излезе акушерката с нощна шапчица с лилави ленти.

Тя пристъпи до Алексей Александрович и с някаква фамилиарност пред близостта на смъртта го улови за ръка и го поведе в спалнята.

— Слава Богу, че дойдохте. Само за вас и все за вас говори — каза тя.

— Дайте по-скоро лед! — обади се от спалнята повелителният глас на лекаря.

Алексей Александрович влезе в кабинета й. До масата, на един нисък стол, странишком към облегалото, седеше Вронски и закрил лице с ръце, плачеше. Като чу гласа на лекаря, той скочи, махна ръце от лицето си и видя Алексей Александрович. Когато видя съпруга, той така се смути, че отново седна и сви глава между раменете, сякаш искаше да изчезне нейде: но направи усилие, стана и каза:

— Тя умира. Лекарите казаха, че няма надежда. Аз съм цял във властта ви, но позволете ми да остана тук… впрочем аз съм във вашата воля, аз…

Като видя сълзите на Вронски, Алексей Александрович почувствува прилив на онова душевно разстройство, което изпитваше, когато видеше страданията на другите хора, и извръщайки лице, без да го изслуша, бързо тръгна към вратата. От спалнята се чуваше гласът на Ана, която казваше нещо. Гласът й беше весел, оживен, с твърде определени интонации. Алексей Александрович влезе в спалнята и пристъпи до кревата. Тя лежеше, извърнала лице към него. Бузите й аленееха в руменина, очите блестяха, малките бели ръце се подаваха от маншетите на блузата и си играеха с ъгъла на одеялото, като го превиваха. Тя изглеждаше не само здрава и свежа, но дори в най-добро настроение. Говореше бързо, звънливо и с необикновено правилни и прочувствени интонации.

— Защото Алексей, говоря за Алексей Александрович (каква странна, ужасна съдба, че и двамата са Алексеевци, нали?), Алексей не би ми отказал. Аз щях да забравя, той щеше да ми прости… Но защо не идва още? Той е добър, той сам не знае колко е добър. Ах! Боже мой, каква мъка! Дайте ми по-бързо, по-бързо вода! Ах, за него, за момиченцето ми, това ще бъде вредно! Е добре, дайте го на кърмачка. Да, съгласна съм, така дори е по-добре. Той ще дойде и ще му е тежко да го види. Дайте го на кърмачка.

— Ана Аркадиевна, той пристигна. Ето го! — каза акушерката, като се мъчеше да обърне вниманието й върху Алексей Александрович.

— Ах, каква глупост! — продължаваше Ана, която не виждаше мъжа си. — Но, дайте ми детето, дайте го! Той не е пристигнал още. Вие казвате, че няма да ми прости, защото не го познавате. Никой не го познаваше. Само аз го познавах и затова ми е така тежко. Трябва да знаете какви очи има, Серьожа има същите очи и затова не глога да ги гледам. Дадоха ли на Серьожа да обядва? Знам аз, всички ще забравят. Само той не би забравил. Трябва да преместят Серьожа в ъгловата стая и да помолят Mariette да спи при него.

Изведнъж тя се сви, утихна и с уплаха вдигна ръце към лицето си, сякаш очакваше удар, сякаш се защищаваше. Тя бе видяла мъжа си.

— Не, не — започна тя, — аз не се боя от него, боя се от смъртта. Алексей, ела насам. Аз бързам, защото нямам време, остава ми да живея малко, ей сега ще дигна температура и няма да разбера вече нищо. Сега разбирам, всичко разбирам и всичко виждам.

Намръщеното лице на Алексей Александрович доби страдалчески израз; той улови ръката й и искаше да каже нещо, но не можа да проговори; долната му устна трепереше, но той все още се бореше с вълнението си и само от време на време я поглеждаше. И всеки път, когато я погледнеше, виждаше очите й, които го наблюдаваха с такава мила и възторжена нежност, каквато той никога не бе виждал в тях.

— Почакай, ти не знаеш… Чакайте, чакайте… — Тя спря, сякаш събираше мислите си. — Да — започна тя. — Да, да, да. Ето какво исках да кажа. Не ми се чуди. Аз съм все същата… Но в мене има една друга, аз се страхувам от нея — тя обикна оногова и аз исках да те намразя, но не можах да забравя другата, каквато бях по-рано. Тая не съм. Сега съм истинската, цялата аз. Сега умирам, зная, че ще умра, попитай него. Аз и сега ги чувствувам, ето ги, огромни тежести на ръцете, на краката, на пръстите. Какви грамадни са пръстите ми! Но всичко това ще свърши скоро… Искам само едно: прости ми, напълно ми прости! Аз съм ужасна, но бавачката ми каза, че оная свята мъченица — как я казваха? — била още по-зле. И аз ще замина за Рим, там е пустинята, и тогава няма да преча никому, ще взема само Серьожа и момиченцето… Не, ти не можеш да ми простиш! Зная, че това не може да се прости! Не, не, иди си, ти си твърде добър! — С едната си гореща ръка тя държеше ръката му, а с другата го отблъскваше.

Душевното разстройство на Алексей Александрович все се усилваше и сега бе стигнало до такава степен, че той престана вече да се бори с него; изведнъж почувствува, че това, което смяташе за душевно разстройство, бе, наопаки, едно блажено състояние на душата, което неочаквано му даде някакво ново, неизпитано досега щастие. Той не мислеше вече за християнския закон, по който искаше да се води през целия си живот и който му предписваше да прощава и да обича враговете си; но душата му бе изпълнена с радостно чувство на любов и прошка към враговете. Стоеше на колене и сложил глава върху прегънатата й ръка, която през дрехата го пареше с огъня си, хълцаше като дете. Тя прегърна плешивеещата му глава, придвижи се към него и с предизвикателна гордост вдигна очите си нагоре.

— Ето го, аз знаех! Сега прощавайте всички, прощавайте!… Те пак дойдоха, защо не си отиват?… Но махнете от мене тия шуби.

Лекарят прибра ръцете й, внимателно я сложи върху възглавницата и я покри до раменете. Тя покорно легна възнак и гледаше напреде си със светнал поглед.

— Помни едно, че аз исках само прошка, и не искам нищо повече… Защо не идва той? — започна тя, като се обърна към вратата, дето беше Вронски. — Ела, ела! Подай му ръка.

Вронски пристъпи до края на леглото и като я видя, отново закри лицето си с ръце:

— Открий лицето си, погледни го. Той е светец — каза тя. — Но открий де, открий лицето си! — сърдито заприказва тя. — Алексей Александрович, открий лицето му! Искам да го видя.

Алексей Александрович улови ръцете на Вронски и ги махна от лицето му, което бе ужасно поради израза на страдание и срам, които личеха на него.

— Подай му ръка. Прости му.

Алексей Александрович му подаде ръка и не можеше да задържи сълзите, които се лееха от очите му.

— Слава Богу, слава Богу — заприказва тя, — сега всичко е готово. Само да протегна малко краката си. Ето така, чудесно. Колко безвкусно са направени тия цветя, съвсем не приличат на теменуги — каза тя, като посочи тапетите. — Боже мой! Боже мой! Кога ще се свърши това? Дайте ми морфин. Докторе, дайте ми морфин! О, Боже мой, Боже мой!

И тя се запремята в леглото.

Лекарят и другите лекари казваха, че това е родилна треска, при която вероятността да умре бе 99 на сто. Целият ден мина с температура, бълнуване и безсъзнание. Към полунощ болната лежеше в несвяст и почти без пулс.

Всеки миг очакваха смъртта.

Вронски си отиде, но на сутринта дойде да научи какво е станало и Алексей Александрович го посрещна във вестибюла и му каза:

— Останете, може да ви повика — и сам го отведе в кабинета на жена си.

На сутринта отново започна вълнение, оживление, бързина на мисълта и думите и отново завърши с безсъзнание. На третия ден бе същото и лекарят каза, че има надежда. Тоя ден Алексей Александрович влезе в кабинета, дето седеше Вронски, затвори вратата и седна срещу него.

— Алексей Александрович — каза Вронски, който чувствуваше, че обяснението наближава, — аз не мога да говоря, не мога да разбирам. Пощадете ме! Повярвайте, че колкото и да ви е тежко, на мене е още по-ужасно.

Той искаше да стане, но Алексей Александрович го улови за ръката.

— Моля да ме изслушате, това е необходимо. Трябва да ви обясня чувствата си, които са ме ръководили и ще ме ръководят, за да не се заблуждавате по отношение на мене. Вие знаете, че аз реших да се разведа и дори започнах дело. Не ще скрия от вас, че започвайки делото, бях в нерешителност и се измъчвах; признавам, че ме преследваше желанието да отмъстя и вам, и на нея. Когато получих телеграмата, тръгнах насам със същите чувства, и дори нещо повече: желаех смъртта й. Но… — Той помълча, като размисляше дали да му открие, или не чувството си. — Но аз я видях и й простих. И щастието на прошката ми откри моя дълг. Аз й простих напълно. Искам да обърна и другата си буза, искам да дам и ризата си, когато вземат горната ми дреха, и моля Бога само за това, да не ми отнеме щастието на прошката! — В очите му имаше сълзи и техният светъл, спокоен поглед порази Вронски. — Това е моето положение. Можете да ме стъпчете в калта, да ме направите посмешище на обществото, но аз няма да я оставя и никога няма да ви кажа укорна дума — продължи той. — Моят дълг е ясно очертан за мене: аз трябва да бъда и ще бъда с нея. Ако тя поиска да ви види, ще ви обадя, но смятам, че сега е най-добре да се оттеглите.

Той стана и хълцания прекъснаха думите му. Вронски също стана и отпуснат, поприведен, го гледаше под очи. Беше потиснат. Не разбираше чувствата на Алексей Александрович. Но чувствуваше, че това е нещо висше и дори недостъпно за неговото светоразбиране.

XVIII

След разговора с Алексей Александрович Вронски излезе на външната стълба в къщата на Каренини и се спря, като едва си спомняше де се намира и къде трябва да отиде. Чувствуваше се засрамен, унижен, виновен и лишен от възможност да заличи унижението си. Чувствуваше се изхвръкнал от коловоза, по който така гордо и леко вървеше досега. Всички навици и принципи в живота му, които изглеждаха така твърди, изведнъж се оказаха лъжливи и неприложими. Измаменият мъж, който досега изглеждаше жалко същество, случайна и донейде комична пречка за щастието му, неочаквано бе извикан от самата нея и издигнат на една внушаваща раболепие висота и тоя мъж се яви на тая висота не зъл, фалшив и смешен, а добър, простодушен и величествен. Вронски не можеше да не чувствува това. Ролите изведнъж се промениха. Вронски чувствуваше неговата висота и своето унижение, неговата правота и своята неправота. Той почувствува, че съпругът е великодушен дори в мъката си, а той е низък и дребнав в лъжата си. Но това съзнание за низостта си пред тоя човек, когото той несправедливо презираше, беше само една малка част от мъката му. Сега той се чувствуваше неизразимо нещастен, защото страстта му към Ана, която, както му се струваше, в последно време бе започнала да изстива, сега, когато знаеше, че завинаги я е изгубил, стана по-силна от когато и да било. През дните на болестта й той я видя цяла, позна душата й и струваше му се, че никога досега не бе я обичал. И тъкмо сега, когато я позна и обикна, както трябва да се обича, той бе унижен пред нея и я изгуби завинаги, като й остави един срамен спомен. И най-ужасното беше онова смешно, срамно положение, когато Алексей Александрович махаше ръцете му от засраменото лице. Той стоеше като изгубен на външната стълба в къщата на Каренини и не знаеше какво да прави.

— Файтон ли ще искате? — попита го вратарят.

— Да, файтон.

Когато се върна в къщи след три безсънни нощи, Вронски легна по очи на дивана, без да се съблича, скръсти ръце и сложи главата си върху тях. Главата му тежеше. С необикновена бързина и яснота се сменяха една след друга най-странни представи, спомени и мисли: ту лекарството, което наливаше на болната и бе препълнил лъжичката, ту белите ръце на акушерката, ту странното положение на Алексей Александрович на пода пред кревата.

„Да заспя! Да забравя!“ — каза си той със спокойната увереност на здрав човек, че щом е уморен и му се спи, веднага ще заспи. И наистина още същия миг главата му започна да се обърква и той почна да потъва в пропастта на забравата. Като в море вълните на несъзнателния живот започнаха вече да се плискат над главата му, когато изведнъж — сякаш през него премина силен електрически ток — той потрепери така, че подскочи с цялото си тяло върху пружините на дивана и като се подпря с ръце, в уплаха скочи на колене. Очите му бяха широко отворени, сякаш никога не бе спал. Тежестта в главата и отмалялостта в крайниците, която изпитваше преди миг, изведнъж изчезнаха.

„Можете да ме стъпчете в калта“ — чу той думите на Алексей Александрович и го видя пред себе си, видя и лицето на Ана в трескава руменина и с блестящи очи, които с нежност и любов гледаха не него, а Алексей Александрович; видя и своята, както му се струваше, глупава и смешна фигура, когато Алексей Александрович махна ръцете му от лицето. И отново изопна крака, хвърли се на дивана в по-раншната си поза и затвори очи.

„Да заспя! Да заспя!“ — повторно си каза той. Но със затворени очи виждаше още по-ясно лицето на Ана такова, каквото беше в оная паметна вечер преди конните надбягвания.

— Това не е било и не ще се повтори, тя иска да го заличи от спомена си. А аз не мога да живея без това. Но как ще се помирим, как ще се помирим? — гласно каза той и започна несъзнателно да повтаря тия думи. Повтарянето на тия думи спираше възникването на нови образи и спомени, които той чувствуваше, че нахлуват в главата му. Но повтарянето на тия думи не обузда за дълго въображението му. Отново с необикновена бързина започнаха да се нижат една след друга най-хубавите минути и заедно с тях неотдавнашното унижение. „Махни ръцете си“ — казва гласът на Ана. Той махва ръцете си и чувствува посрамения и глупав израз на лицето си.

Той продължаваше да лежи, мъчейки се да заспи, макар да разбираше, че няма ни най-малка надежда, и все повтаряше шепнешком случайни думи от някоя мисъл, като искаше с това да спре възникването на нови образи. Ослуша се — и чу повтаряните със странен, безумен шепот думи: „Не умееше да цениш, не умееше да се ползуваш; не умееше да цениш, не умееше да се ползуваш.“

„Какво е това? Или аз полудявам? — каза си той. — Може би. Но от какво полудяват хората, защо се застрелват?“ — отговори си самичък и като отвори очи, с учудване видя до главата си една възглавница, бродирана от Варя, жената на брат му. Попипа дантелата на възглавницата и се опита да си спомни за Варя, да си спомни кога бе я видял за последен път. Но му беше мъчително да мисли за нещо странично. „Не, трябва да заспя!“ Отмести възглавницата и притисна главата си в нея, но трябваше да прави усилия, за да държи очите си затворени. Скочи и седна. „Свършено е с мене — каза си той. — Трябва да обмисля какво да правя. Какво ми остава?“ През ума му бързо премина целият му живот извън неговата любов към Ана.

„Честолюбието? Серпуховски? Обществото? Дворецът?“ Не можа да се спре на нищо. Всичко това имаше смисъл по-рано, но сега не съществуваше вече нищо подобно. Стана от дивана, съблече сюртука, разкопча ремъка и като откри косматите си гърди, за да диша по-свободно, закрачи из стаята. „Така полудяват хората — повтори той и прибави бавно — и така се застрелват… за да не се срамуват.“

Пристъпи до вратата и я затвори; след това с неподвижен поглед и със здраво стиснати зъби пристъпи до масата, взе револвера си, огледа го, напълни го и се замисли. Навел глава, с израз на напрегнато усилие на мисълта, минута-две стоя неподвижно с револвера в ръце, размишлявайки. „Разбира се“ — каза си той, сякаш логичният, продължителен и ясен ход на мисълта бе го довел до някакво несъмнено заключение. А всъщност това убедително за него „разбира се“ беше само последица от повтарянето тъкмо на оня кръг от спомени и представи, през които бе минал вече десетина пъти от един час насам. Това бяха същите спомени за изгубеното завинаги щастие, същата представа за безсмислеността на всичко предстоящо в живота, същото съзнание за унижението си. Същата бе и последователността на тия представи и чувства.

„Разбира се“ — повтори той, когато мисълта му за трети път се насочи отново по същия омагьосан кръг от спомени и мисли, и като опря револвера до лявата си гръд и сгърчи силно ръка, сякаш я сви изведнъж в юмрук, дръпна спусъка. Той не чу звука от изстрела, но силният удар в гърдите го събори на пода. Искаше да се задържи за края на масата, изтърва револвера, олюля се и седна на пода, като се озърташе учудено наоколо. Не можеше да познае стаята, си като гледаше отдолу извитите крака на масата, кошчето за хартии и тигровата кожа. Бързите, скърцащи стъпки на слугата, който мина през гостната, го накараха да се опомни. Той напрегна мисълта си и разбра, че е на пода, и като видя кръвта по тигровата кожа и на ръката си, разбра, че се е застрелял.

— Ех, че глупаво. Не улучих — рече той, търсейки с ръка револвера. Револверът беше до него, а той го търсеше по-далеч. Като продължаваше да търси, той се извърна на другата страна и понеже нямаше сили да запази равновесие, падна, потънал в кръв.

Елегантният слуга с бакенбарди, който нееднократно бе се оплаквал на познатите от слабите си нерви, като видя лежащия на пода господар, така се изплаши, че го остави да тече кръвта му и хукна да вика за помощ. След един час пристигна Варя, жената на брат му, и с помощта на дошлите трима лекари, които тя бе изпратила да търсят навред и които пристигнаха едновременно, настани ранения в леглото и остана да се грижи за него.

XIX

Грешката, направена от Алексей Александрович, се състоеше в това, че готвейки се да се срещне с жена си, той не бе допуснал случайността, че разкаянието й ще бъде искрено и той ще и прости, а тя няма да умре; два месеца след връщането му от Москва тая грешка се изправи пред него в цялата си сила. Но грешката, направена от него, се дължеше не само на това, че не бе предвидил тая случайност, а и на това, че до деня на срещата с умиращата си жена той не познаваше сърцето си. До леглото на болната той за пръв път в живота си се отдаде на онова чувство на трогателно състрадание, каквото предизвикваха у него страданията на другите хора и от което по-рано се срамуваше като от вредна слабост; както съжалението към нея, така и разкаянието, задето бе пожелал смъртта й, и главно самата радост от прошката бяха причина да почувствува изведнъж не само облекчаване на страданията си, но и душевно спокойствие, каквото не бе изпитвал никога по-рано. Той изведнъж почувствува, че същото онова, което беше извор на страданията му, стана извор на духовната му радост, че онова, което изглеждаше неразрешимо, когато той осъждаше, укоряваше и мразеше, стана просто и ясно, когато прощаваше и обичаше.

Той прости на жена си и я съжаляваше за нейните страдания и разкаяние. Прости на Вронски и го съжаляваше, особено след като научи за отчаяната му постъпка. Съжаляваше и сина си повече, отколкото по-рано, и се укоряваше сега, задето се е занимавал много малко с него. Но към новороденото малко момиченце изпитваше някакво особено чувство не само на съжаление, но и на нежност. Отначало само от чувство на състрадание той се погрижи за това новородено слабичко момиченце, което не бе негова дъщеря и което бе захвърлено през време на болестта на майката и сигурно би умряло, ако той не беше се погрижил за него — и сам не забеляза как го обикна. Ходеше, по няколко пъти на ден в детската стая и дълго се заседяваше там, така че кърмачката и бавачката, които отначало се стесняваха, свикнаха с него. Понякога по половин час мълчаливо гледаше спящото шафраненочервено, пухкаво и сбърчено личице на детето и наблюдаваше движенията на намръщеното чело и пълните ръчички със свити пръсти, които с опакото на ръчичката търкаха очичките и носа. Особено в такива минути Алексей Александрович се чувствуваше напълно спокоен и уравновесен и не виждаше в положението си нищо необикновено, нищо такова, което би трябвало да се промени.

Но колкото повече време минаваше, толкова по-ясно виждаше, че колкото и естествено да беше сега за него това положение, няма да му позволят да остане в него. Чувствуваше, че освен благата духовна сила, която ръководи душата му, има и една друга, груба, също така властна или по-властна сила, която ръководи живота му, и че тая сила няма да му даде онова мирно спокойствие, което желаеше. Чувствуваше, че всички го наблюдават с въпросително учудване, не го разбират и очакват нещо от него. Особено чувствуваше нетрайността и неестествеността на отношенията с жена си.

Когато мина онова размекване, настъпило у нея от близостта на смъртта, Алексей Александрович забеляза, че Ана се страхува от него, стеснява се и не може да го гледа право в очите. Тя сякаш искаше да му каже нещо, но не се решаваше и сякаш предчувствувайки също, че отношенията им не могат да продължат така, очакваше нещо от него.

В края на февруари новородената дъщеря на Ана, наречена също Ана, се разболя. Сутринта Алексей Александрович беше в детската стая и след като нареди да извикат лекар, отиде в министерството. Като свърши работата си, в четири часа се върна в къщи. Когато влезе в антрето, видя един хубавец лакей, с галони и пелеринка от мечешка кожа, който държеше една бяла ротонда от кожа на американско куче.

— Кой е тук? — попита Алексей Александрович.

— Княгиня Елизавета Фьодоровна Тверская — усмихнат, както се стори на Алексей Александрович, отвърна лакеят.

През цялото това тежко време Алексей Александрович забелязваше, че светските му познати, и особено жените, проявяват голямо съчувствие към него и жена му. У всички тия познати той долавяше една едва прикривана радост от нещо, същата оная радост, която бе видял в очите на адвоката и сега в очите на лакея. Всички сякаш бяха във възторг, сякаш омъжваха някого. Когато го срещаха, с едва прикривана радост го разпитваха за здравето й.

Присъствието на княгиня Тверская, както поради спомените, свързани с нея, така и защото той изобщо не я обичаше, беше неприятно на Алексей Александрович и той отиде право в детската стая. В първата детска стая Серьожа, легнал по гърди върху масата и сложил краката си на стола, рисуваше нещо и весело си бъбреше. Англичанката, която през време на Анината болест бе сменила французойката, седеше до момчето и плетеше минярдиз; тя бързо стана, поклони се и дръпна Серьожа.

Алексей Александрович погали с ръка сина си по косата, отговори на въпроса на гувернантката за здравето на жена му и попита какво е казал лекарят за baby56.

— Лекарят каза, че няма нищо опасно и предписа бани, господарю.

— Но то все е зле — каза Алексей Александрович, като се ослушваше в плача на детето в съседната стая.

— Мисля, че кърмачката не е добра, господарю — решително каза англичанката.

— Защо мислите така? — попита той и се спря.

— Така беше и у графиня Пол, господарю. Лекуваха детето, а се оказа, че то просто е гладно: кърмачката нямаше мляко, господарю.

Алексей Александрович се замисли и като постоя няколко секунди влезе в другата стая. Момиченцето лежеше, отпуснало главичка, гърчеше се в ръцете на кърмачката и не искаше нито да улови предлаганата му пълна гръд, нито да млъкне въпреки двойното шъткане на кърмачката и бавачката, които се бяха навели над него.

— Все не е добре, нали? — каза Алексей Александрович.

— Много е неспокойно — шепнешком отвърна бавачката.

— Мис Едвар казва, че може би кърмачката няма мляко — каза той.

— И аз мисля така, Алексей Александрович.

— Но защо не кажете?

— Кому да кажа? Ана Аркадиевна все е болна — недоволно каза бавачката.

Бавачката беше стара прислужница на къщата. И на Алексей Александрович се стори, че с тия си прости думи тя загатва за неговото положение.

Детето пищеше още по-силно, като се задавяше и хълцаше. Бавачката махна с ръка, пристъпи до него, взе го от ръцете на кърмачката и започна да го люлее вървешком.

— Трябва да кажем на лекаря да прегледа кърмачката — каза Алексей Александрович.

Здравата наглед наета кърмачка, която се изплаши, че ще я освободят, промърмори нещо под носа си и като прибра голямата си гръд, презрително се усмихна, задето се съмняват в млечността й. В тая усмивка Алексей Александрович също долови присмех над неговото положение.

— Горкото детенце! — каза бавачката, като шъткаше на детето и продължаваше да крачи из стаята.

Алексей Александрович седна на стола и със страдащо, посърнало лице наблюдаваше крачещата насам-натам бавачка.

Когато най-сетне сложиха укротилото се дете в дълбокото му креватче и бавачката оправи възглавницата и се отдръпна, Алексей Александрович стана и стъпвайки тихо на пръсти, се приближи до детето. Един миг той мълча и със същото посърнало лице наблюдаваше детето; но изведнъж на лицето му се появи усмивка, която раздвижи косата и кожата на челото му, и той също така тихо излезе от стаята.

В трапезарията позвъни и заповяда на влезлия слуга да извикат пак лекаря. Яд го беше на жена му, задето не се грижи за това прелестно детенце, и в това настроение на яд не искаше да иде при нея, не му се искаше да види и княгиня Бетси; но жена му можеше да се зачуди защо не се отбива както винаги при нея и затова той направи усилие над себе си и тръгна към спалнята. Като пристъпи по мекия килим до вратата, той неволно чу един разговор, който не искаше да чуе.

— Ако той не заминаваше, бих разбрала вашия отказ и неговия — също. Но вашият мъж трябва да стои над тия работи — каза Бетси.

— Аз не искам не заради мъжа си, а заради себе си. Не казвайте това! — отвърна развълнуваният глас на Ана.

— Да, но вие не може да не искате да се сбогувате с човека, който се е стрелял заради вас…

— Тъкмо затова не искам.

Алексей Александрович с изплашен и виновен израз се спря и искаше да си отиде незабелязано. Но като размисли, че това би било недостойно, отново се върна, изкашля се и тръгна към спалнята. Гласовете млъкнаха и той влезе.

Ана, със сив халат, с ниско остригана черна коса, която като гъста четка стърчеше на кръглата й глава, седеше на кушетката. Както винаги, когато виждаше мъжа си, оживлението на лицето й веднага изчезна; тя наведе глава и неспокойно се озърна към Бетси. Облечена по най-последна мода, с шапка, кацнала нейде над главата й като абажур над лампа, и тъмносива рокля с полегати тесни ивици на корсажа от едната страна и на полата от другата, Бетси седеше до Ана, изпънала плоската си висока снага и навела глава; тя посрещна с иронична усмивка Алексей Александрович.

— А! — каза тя, сякаш зачудена. — Много се радвам, че сте в къщи. Вие не се показвате никъде и аз не съм ви виждала, откак Ана се е разболяла. Научих всичко за вашите грижи. Да, вие сте забележителен мъж! — каза тя с многозначителен и ласкав поглед, сякаш го награждаваше с орден за великодушие заради неговата постъпка към жена му.

Алексей Александрович студено се поклони и като целуна ръка на жена си, попита я за здравето й.

— Струва ми се, че съм по-добре — каза тя, като отбягваше погледа му.

— Но като че имате трескав цвят на лицето — каза той, подчертавайки думата „трескав“.

— Ние говорихме много с нея — каза Бетси, — виждам, че това е егоистично от моя страна и си отивам.

Тя стана, но Ана, която изведнъж се изчерви, бързо я улови за ръка.

— Не, останете, моля ви се. Трябва да ви кажа… не, на вас — обърна се тя към Алексей Александрович и руменина покри шията и челото й. — Аз не искам и не мога да имам нищо скрито от вас — каза тя.

Алексей Александрович изпука с пръстите си и наведе глава.

— Бетси ми каза, че граф Вронски искал да дойде у дома, за да се сбогува, преди да замине за Ташкент. — Тя не гледаше мъжа си и очевидно бързаше да каже всичко, колкото и трудно да й беше. — Аз й казах, че не мога да го приема.

— Мила, вие казахте, че това ще зависи от Алексей Александрович — поправи я Бетси.

— О, не, не мога да го приема, пък и това до нищо не… — Тя изведнъж се спря и погледна въпросително мъжа си (той не я гледаше). — С една дума, не искам…

Алексей Александрович се помръдна и искаше да я улови за ръка.

С първото си движение тя отдръпна ръката си от неговата влажна, с големи издути жили ръка, която търсеше нейната; но след това, изглежда, направи усилие над себе си и стисна ръката му.

— Много ви благодаря за доверието, но… — каза той, като чувствуваше със смущение и досада, че онова, което можеше лесно и ясно да реши в себе си, не може да го обсъжда пред княгиня Тверская, олицетворяваща за него оная груба сила, която трябваше да ръководи живота му в очите на обществото и му пречеше да се отдаде на своето чувство на любов и прошка. Той се спря и погледна княгиня Тверская.

— Е, сбогом, мила — каза Бетси и стана. Тя целуна Ана и излезе, а Алексей Александрович отиде да я изпрати.

— Алексей Александрович! Аз ви познавам като истински великодушен човек — каза Бетси, като се спря в малката приемна и още веднъж му стисна особено силно ръката. — Аз съм чужд човек, но толкова обичам нея и уважавам вас, че ще си позволя да ви дам един съвет. Приемете го. Алексей Вронски е олицетворение на честта, а освен това заминава за Ташкент.

— Княгиньо, благодаря за съчувствието и съветите. Но жена ми ще реши сама въпроса дали може, или не да приеме когото и да било.

Като каза това, той по навик с достойнство повдигна вежди и веднага помисли, че каквито и да са думите, в положението му не можеше да има достойнство. И това той схвана от сдържаната, зла и иронична усмивка, с която Бетси го погледна, като чу думите му.

XX

Алексей Александрович се поклони на Бетси в салона и се върна при жена си. Тя лежеше, но когато чу стъпките му, набързо зае по-раншното си положение и изплашено го загледа. Тоя видя, че тя е плакала.

— Много ти благодаря за доверието към мене — кротко повтори той на руски казаната пред Бетси на френски фраза и седна до нея. Когато говореше на руски и се обръщаше към нея на „ти“, това „ти“ дразнеше неудържимо Ана. — И много ти благодаря за решението. Аз също смятам, че понеже си заминава, граф Вронски няма никаква нужда да идва тук. Впрочем…

— Но нали аз казах, каква нужда има да се повтаря? — изведнъж го прекъсна Ана с яд, който не успя да сдържи. „Нямало никаква нужда — помисли тя — да дойде човекът да се сбогува с жената, която обича, за която е искал да се погуби и умре и която не може да живее без него. Нямало никаква нужда!“ Тя сви устни и загледа с блестящите си очи неговите ръце с изпъкнали жили, които той бавно търкаше една о друга.

— Да не говорим никога за това — по-спокойно прибави тя.

— Аз предоставих на тебе да решиш тоя въпрос и много се радвам, като виждам… — започна Алексей Александрович.

— Че моето желание съвпада с вашето — бързо довърши тя, ядосана, задето той говори така бавно, когато тя знае предварително всичко, което ще й каже.

— Да — потвърди той, — и княгиня Тверская съвсем неуместно се бърка в най-трудните семейни работи. Особено тя…

— Аз не вярвам на нищо, което говорят за нея — бързо каза Ана, — зная, че тя ме обича искрено.

Алексей Александрович въздъхна и млъкна. Тя тревожно прехвърляше пискюлите на халата, като го поглеждаше с онова мъчително чувство на физическа отврата от него, за което се укоряваше, но което не можеше да надвие. Сега искаше само едно — да се избави от омразното му присъствие.

— А аз преди малко пратих да извикат лекаря — каза Алексей Александрович.

— Аз съм здрава; защо ми е лекар?

— Не, малката плаче и казват, че млякото на кърмачката било малко.

— Но защо не ми позволи да я кърмя, когато те молех за това? Все едно (Алексей Александрович разбра какво значи това „все едно“), тя е дете и ще я уморят. — Тя позвъни и заповяда да донесат детето. — Аз исках да го кърмя, не ми позволиха, а сега ме укоряват.

— Аз не те укорявам…

— Не, укорявате ме! Боже мой, защо не умрях! — И тя заплака. — Прости ми, аз съм нервна, несправедлива — каза тя, като се опомняше. — Но иди си…

„Не, това не може да се остави така“ — решително си каза Алексей Александрович и излезе от стаята на жена си.

Никога досега той не бе виждал с такава очевидност невъзможността на своето положение в очите на обществото, омразата на жена му към него и изобщо могъществото на оная груба тайнствена сила, която въпреки душевното му настроение ръководеше живота му и изискваше да изпълни волята й и да промени отношението към жена си. Той виждаше ясно, че цялото общество и жена му искат нещо от него, но не можеше да разбере какво именно. Чувствуваше, че поради това в душата му се надига злоба, която разрушава спокойствието му и цялата цена на подвига. Смяташе, че за Ана би било по-добре да прекъсне отношенията си с Вронски, но ако те всички мислят, че това е невъзможно, той е готов дори да допусне отново тия отношения, само да не опозорява децата си, да не се лишава от тях и да не промени положението си. Колкото и лошо да бе това, все пак беше по-добре, отколкото да скъса с нея, при което тя ще се озове в безизходно, позорно положение, а самият той ще се лиши от всичко, което обича. Но той се чувствуваше безсилен; знаеше предварително, че всички са против него и че няма да го оставят да направи това, което сега му се виждаше така естествено и хубаво, а ще го принудят да направи онова, което е лошо, но им се вижда необходимо.

XXI

Бетси не бе успяла още да излезе от салона, когато Степан Аркадич, който току-що бе се върнал от магазина на Елисеев, дето бяха получили пресни стриди, я срещна на вратата.

— А, княгиньо! Каква приятна среща! — заговори той. — А аз ходих у вас.

— Среща само за минута, защото си отивам — каза Бетси, като се усмихваше и слагаше ръкавицата си.

— Княгиньо, не бързайте да слагате ръкавицата, дайте да целуна ръката ви. За нищо не съм толкова доволен от връщането на старите моди, както от целуването на ръцете. — Той целуна ръката на Бетси. — Кога ще се видим?

— Вие не заслужавате — усмихната отвърна Бетси.

— Не, заслужавам, и то много, защото съм станал най-сериозният човек. Уреждам не само своите, но и чуждите семейни работи — каза той с многозначителен израз на лицето.

— Ах, много се радвам! — отвърна Бетси, която веднага разбра, че той говори за Ана. И като се върнаха в салона, те застанаха в ъгъла. — Той ще я умори — каза Бетси с многозначителен шепот. — Това е невъзможно, невъзможно…

— Радвам се, че мислите така — каза Степан Аркадич, като поклати глава със сериозен и страдалчески-съчувствен израз на лицето, — затова съм и дошъл в Петербург.

— Целият град приказва за това — каза тя. — Това е невъзможно положение. Тя все повече и повече се топи. Той не разбира, че тя е от ония жени, които не могат да се шегуват с чувствата си. Едно от двете: или да постъпи енергично, да я отведе някъде, или да се разведе. Иначе това я тормози.

— Да, да… именно… — с въздишка каза Облонски. — Затова съм и дошъл. Сиреч не собствено за това… Мене ме направиха камерхер, та трябваше да благодаря. Но главно трябва да се уреди тая работа.

— Е, Господ да ви помага! — каза Бетси.

След като изпрати княгиня Бетси до антрето и целуна още веднъж ръката й над ръкавицата, там, дето тупа пулсът, след като й издърдори още такива неприлични глупости, че тя вече не знаеше дали да се сърди, или да се смее, Степан Аркадич отиде при сестра си. Той я свари потънала в сълзи.

Въпреки бликналото радостно настроение, в което се намираше, Степан Аркадич веднага и естествено навлезе в оня съчувствен, поетически-възбуден тон, който отговаряше на нейното настроение. Той я попита как е със здравето и как е прекарала сутринта.

— Много, много зле. И деня, и сутринта, и всички минали и бъдещи дни — каза тя.

— Струва ми се, че изпадаш в мрачно настроение. Трябва да се съвземеш, да погледнеш право в лицето на живота. Зная, че е тежко, но…

— Чувала съм, че жените обичат мъжете дори за пороците им — изведнъж започна Ана, — но аз го мразя за неговите добродетели. Не мога да живея с него. Разбери, че не мога да го понасям физически и излизам от кожата си. Не мога, не мога да живея с него. Но какво да правя? Аз бях нещастна и мислех, че човек не може да бъде по-нещастен, но не можех да си представя това ужасно състояние, в което се намирам сега. Ще повярваш ли, макар да зная, че той е добър, прекрасен човек и че аз не струвам колкото нокътя му, все пак го мразя. Мразя го за великодушието му. И не ми остава нищо друго освен.

Тя искаше да каже смърт, но Степан Аркадич не я остави да се доизкаже.

— Ти си болна и възбудена — каза той, — повярвай ми, че преувеличаваш ужасно. Тук няма нищо толкова страшно.

И Степан Аркадич се усмихна. Никой на мястото на Степан Аркадич, при наличността на такова отчаяние, не би си позволил да се усмихне (усмивката би се сторила груба), но в неговата усмивка имаше толкова много доброта и почти женска нежност, че тая усмивка не оскърбяваше, а смекчаваше и успокояваше. Неговите тихи успокоителни думи и усмивки действуваха смекчаващо успокоително като бадемово масло. И Ана скоро почувствува това.

— Не, Стива — каза тя. — Аз съм загинала, загинала. Нещо по-лошо от загинала. Още не съм умряла и не мога да кажа, че всичко е свършено; наопаки, чувствувам, че не е свършено. Аз съм като обтегната струна, която трябва да се скъса. Но още не е свършено… и ще свърши страшно.

— Нищо, струната може да се разхлаби по мъничко. Няма положение, от което да не се намери изход.

— Аз мислих, мислих. Изходът е само един…

И отново по изплашения й поглед той разбра, че според нея тоя единствен изход е смъртта и затова не я остави да се доизкаже.

— Ни най-малко — каза той, — позволи ми. Ти не можеш да видиш положението си, както го виждам аз. Позволи ми да ти кажа откровено мнението си. — И той отново се усмихна предпазливо с бадемовата си усмивка. — Ще започна отначало: ти се омъжи за един човек с двадесет години по-стар от тебе. Омъжи се без любов или без да познаваш любовта. Да кажем, че това бе грешка.

— Ужасна грешка! — каза Ана.

— Но повтарям: това е свършен факт. След това ти си имала, да кажем, нещастието да се влюбиш в друг, а не в мъжа си. Това е едно нещастие; но и то е свършен факт. И мъжът ти се примири и ти прости за това. — Той се спираше след всяка фраза, като очакваше тя да възрази, но тя не отговаряше нищо. — Това е така. Сега въпросът е: можеш ли да продължаваш да живееш с мъжа си? Желаеш ли това? Желае ли го той?

— Не зная нищо, нищо.

— Но ти сама ми каза, че не можеш да го понасяш.

— Не, не съм казала това. Отричам го. Аз не знам нищо и не разбирам нищо.

— Да, но позволи ми…

— Ти не можеш да разбереш. Чувствувам, че летя с главата надолу в някаква пропаст, но не трябва да се спасявам. И не мога.

— Нищо, ние ще ти постелем и ще те подхванем. Аз те разбирам, разбирам, че не можеш да се решиш да изкажеш своето желание, своето чувство.

— Не искам нищо, нищо… само да се свърши всичко.

— Но той вижда и знае това. И нима мислиш, че на него по-малко му тежи, отколкото на тебе? Ти се измъчваш, измъчва се и той, и какво може да излезе от това? А разводът разрешава всичко — не без усилие изрази Степан Аркадич главната мисъл и многозначително я погледна.

Тя не отговори нищо и отрицателно поклати остриганата си глава. По израза на лицето й, което изведнъж светна с по-раншната си красота, той схвана, че тя не иска това нещо само защото то й се вижда някакво невъзможно щастие.

— Страшно ми е жал за вас! И колко бих бил щастлив, ако можех да уредя това! — каза Степан Аркадич и се усмихна вече по-смело. — Не говори, не говори нищо! Да можеше Бог да ми помогне само да изкажа всичко, както го чувствувам! Аз ще отида при него.

Ана го погледна със замислените си блестящи очи и не каза нищо.

XXII

Степан Аркадич влезе в кабинета на Алексей Александрович с онова донейде тържествено лице, с каквото сядаше на председателския стол в своя съд. Скръстил ръце на гърба си, Алексей Александрович крачеше из стаята и мислеше за същото, за което Степан Аркадич бе говорил с жена му.

— Не, ти ли преча? — каза Степан Аркадич, който, като видя зет си, изведнъж изпита непознато нему чувство на смущение. За да прикрие това смущение, той извади току-що купената табакера, която се отваряше по един нов начин, помириса кожата и извади цигара.

— Не. Трябва ли ти нещо? — неохотно отвърна Алексей Александрович.

— Да, бих искал… трябва да си по… да, трябва да си поговорим — каза Степан Аркадич и се изненада, че почувствува необикновено стеснение.

Това чувство беше така неочаквано и странно, та Степан Аркадич не повярва, че това беше гласът на съвестта, който му казваше, че е лошо това, което смята да прави. Степан Аркадич направи усилие над себе си и надви обзелото го стеснение.

— Надявам се, че вярваш в моята обич към сестра ми и в искрената ми привързаност и уважение към тебе — каза той и се изчерви.

Алексей Александрович се спря и не отговори нищо, но лицето му порази Степан Аркадич със своя израз на покорна жертва.

— Имах намерение, исках да си поговорим за сестра ми и за вашето взаимно положение — каза Степан Аркадич, който все още се бореше с необикновената свенливост.

Алексей Александрович тъжно се усмихна, погледна шурея си и без да отговори, пристъпи до масата, взе едно започнато писмо и му го подаде.

— И аз мисля непрестанно за същото. И ето какво съм започнал да пиша, като предполагам, че ще го кажа по-добре писмено и че моето присъствие я дразни — каза той, като подаваше писмото.

Степан Аркадич взе писмото, с недоумяващо учудване погледна мътните очи, които се бяха спрели неподвижно върху него, и зачете:

Степан Аркадич върна писмото и със същото недоумение продължи да гледа зет си, като не знаеше какво да каже. Това мълчание бе така неловко и за двамата, че докато Степан Аркадич мълчеше, без да махне очи от лицето на Каренин, по устните му премина болезнен трепет.

— Ето какво исках да й кажа — рече Алексей Александрович, като се извърна.

— Да, да… — каза Степан Аркадич, който нямаше сили да отговори, понеже в гърлото му напираха сълзи. — Да, да. Разбирам ви — най-после продума той.

— Бих желал да зная какво иска тя — каза Алексей Александрович.

— Боя се, че тя самата не разбира положението си. Тя не може да съди — каза Степан Аркадич, който започна да се съвзема. — Тя е смазана, именно смазана от твоето великодушие. Ако прочете това писмо, тя не ще бъде в сила да каже нищо, а само ще наведе по-ниско глава.

— Да, но в такъв случай какво да се прави? Как да си обясним… как да научим нейното желание?

— Ако ми позволиш да кажа мнението си, мисля, че зависи от тебе да посочиш направо ония мерки, които смяташ да се приложат, за да се тури край на това положение.

— Следователно ти смяташ, че трябва да му се тури край? — прекъсна го Алексей Александрович. — Но как? — прибави той, като направи необикновен жест с ръце пред очите. — Не виждам никакъв възможен изход.

— Изход има от всяко положение — каза Степан Аркадич, като стана и се оживи. — Беше време, когато ти искаше да скъсаш… Ако се убедиш сега, че не можете да си създадете взаимно щастие…

— Щастието може да се разбира различно. Но да предположим, че аз съм съгласен на всичко и не искам нищо. Какъв изход може да има от нашето положение?

— Ако искаш да знаеш мнението ми — каза Степан Аркадич със същата оная смекчаваща, бадемово-нежна усмивка, с която бе говорил с Ана. Тая добра усмивка беше така убедителна, че като чувствуваше слабостта си и й се подчиняваше, Алексей Александрович неволно бе готов да вярва на това, което ще му каже Степан Аркадич. — Тя никога не ще каже това. Но възможно е едно, едно може да иска тя — продължи Степан Аркадич, — това е да се прекратят отношенията ви и всички свързани с тях спомени. Според мене при вашето положение е необходимо да се създадат нови отношения. И тия отношения могат да се установят само при свобода и за двете страни.

— Развод — с отврата го прекъсна Алексей Александрович.

— Да, смятам, развод. Да, развод — повтори Степан Аркадич и се изчерви. — Това е във всяко отношение най-разумният изход за съпрузи, които се намират в такива отношения като вас. Какво да се прави, щом като съпрузите са сметнали, че не може да има съвместен живот за тях? Това нещо може да се случи винаги. — Алексей Александрович въздъхна тежко и затвори очи. Тук може да има само една пречка: дали единият от съпрузите иска да встъпи във втори брак? Ако не, това е много просто — каза Степан Аркадич, който все повече и повече се освобождаваше от стеснението.

Намръщен от вълнение, Алексей Александрович каза нещо на себе си и не отговори нищо. Той бе обмислял хиляди и хиляди пъти всичко, което за Степан Аркадич се оказа така просто. И струваше му се, че всичко това не само не е толкова просто, но е и напълно невъзможно. Разводът, чиито подробности той вече знаеше, сега му се виждаше невъзможен, защото чувството за собствено достойнство и уважение към религията не му позволяваха да поеме върху себе си обвинението във фиктивно прелюбодеяние, а още по-малко да допусне да бъде уличена и опозорена жена му, на която той бе простил и която обичаше. Разводът му се виждаше невъзможен и по други, още по-важни причини.

Какво ще стане със сина му в случай на развод? Да го остави при майка му, беше невъзможно. Разведената му майка ще има свое незаконно семейство, в което положението на доведения син и неговото възпитание ще бъдат сигурно лоши. Да го остави при себе си? Той знаеше, че това би било отмъщение от негова страна, а той не искаше да отмъщава. Но освен това разводът се виждаше още по-невъзможен на Алексей Александрович, защото, ако се съгласеше на развод, с това сам той погубваше Ана. В душата му бяха залегнали думите, казани от Даря Александровна в Москва, че прибягвайки до развод, той мисли за себе си, а не мисли, че с това погубва безвъзвратно нея. И като свързваше тия думи със своята прошка и с привързаността си към децата, сега той ги разбираше посвоему. Да се съгласи на развод, да й даде свобода, значеше, според неговото разбиране, да се лиши от последната си връзка с живота на децата, които обичаше, а нея да лиши от последната опора по пътя към доброто и да я обрече на гибел. Той знаеше, че като разведена жена тя ще се свърже с Вронски, а тия връзки ще бъдат незаконни и престъпни, защото според черковния закон жената не може да встъпва в брак, докато е жив мъжът й. „Тя ще се свърже с него и след година-две или той ще я зареже, или тя ще завърже нова връзка — мислеше Алексей Александрович. — А съгласявайки се на незаконен развод, аз ще бъда виновен за гибелта й.“ Той бе обмислил всичко това стотина пъти и бе убеден, че разводът не само не е проста работа, както казваше шуреят му, а е напълно невъзможен. Той не вярваше нито на една дума на Степан Аркадич, за всяка негова дума имаше хиляди опровержения, но го слушаше, чувствувайки, че в думите му говори оная могъща груба сила, която ръководи живота му и на която той трябва да се покори.

— Въпросът е само там: как, при какви условия ще се съгласиш да се разведеш. Тя не иска нищо, не смее да те моли и предоставя всичко на твоето великодушие.

„Боже мой! Боже мой! За какво?“ — помисли Алексей Александрович, като си спомни за подробностите на развода, при който мъжът взема вината върху себе си, и закри с ръце лицето си от срама със същия жест, с който бе направил това Вронски.

— Ти си развълнуван, аз разбирам това. Но ако обмислиш…

„И ако те ударят по дясната буза, подложи и лявата, а ако съблекат горната ти дреха, дай и ризата си“ — помиели Алексей Александрович.

— Да, да! — с писклив глас извика той. — Аз ще поема върху себе си позора, ще дам дори сина си, но… не е ли по-добре да оставим това? Впрочем прави, каквото искаш…

И като се отвърна от шурея си, така че той да не може да го вижда, седна на стола до прозореца. Беше му мъчно, срам го беше; но заедно с мъката и срама изпитваше радост и умиление пред висотата на своето смирение.

Степан Аркадич бе трогнат. Той помълча малко.

— Алексей Александрович, вярвай, тя ще оцени твоето великодушие — каза той. — Но изглежда, че такава е била Волята Божия — прибави той и като каза това, почувствува, че е глупаво, и едва се сдържа да не се усмихне над глупостта си.

Алексей Александрович искаше да отговори нещо, но сълзите му попречиха.

— Това е фатално нещастие и трябва да се примирим с него. За мене това нещастие е свършен факт и затова се мъча да помогна и на нея, и на тебе — каза Степан Аркадич.

Когато Степан Аркадич излезе от стаята на зет си, той бе трогнат, но това не му пречеше да бъде доволен, че бе завършил успешно тая работа, понеже бе уверен, че Алексей Александрович няма да се отрече от думите си. Към това удоволствие се прибавяше и това, че му бе минала мисълта, че когато тая работа се нареди, той ще задава на жена си и на близките си познати въпроси: „Каква е разликата между мене и императора? — Императорът прави развод — и никому не става по-добре от това, а когато аз направих развод, и на тримата стана по-добре… Или: каква е приликата между мене и императора? Когато… Впрочем ще го измисля по-добре“ — каза си усмихнат той.

XXIII

Раната на Вронски беше опасна, макар че куршумът не бе засегнал сърцето. И няколко дни той се намираше между живота и смъртта. Когато за пръв път бе в състояние да говори, в стаята му беше само Варя, жената на брат му.

— Варя! — каза той, като я погледна строго. — Аз се застрелях, без да искам. Моля ти се никога не говори за това и така кажи на всички. Че иначе това е много глупаво.

Варя не му отговори, наведе се над него и с радостна усмивка го погледна в лицето. Очите му бяха светли, не трескави, но изразът им беше строг.

— Е, слава Богу! — каза тя. — Не те ли боли?

— Малко, ей тук. — Той посочи гърдите си.

— Но дай да те превържа.

Мълчаливо стиснал широките си скули, той я гледаше, докато тя го превързваше. Когато тя свърши, той каза:

— Аз съм в пълно съзнание; моля ти се, погрижи се да не разправят, че съм се застрелял нарочно.

— Никой не разправя такова нещо. Надявам се само, че вече няма да стреляш, без да искаш — с въпросителна усмивка каза тя.

— Сигурно не, а по-добре би било…

И той мрачно се усмихна.

Въпреки тия думи и усмивката, които така изплашиха Варя, когато мина възпалението и започна да се поправя, той почувствува, че се е освободил отчасти от мъката си. С тая постъпка сякаш бе измил срама и унижението, които изпитваше по-рано. Сега можеше да мисли спокойно за Алексей Александрович. Той признаваше цялото му великодушие и не се чувствуваше вече унижен. А освен това пак попадна в старите релси на живота. Виждаше, че може да гледа хората в очите, без да се срамува, и можеше да живее, като се ръководи от своите навици. Единственото, което не можеше да изскубне от сърцето си, въпреки че не преставаше да се бори с това чувство, беше отчайващото съжаление, че бе я загубил завинаги. Той бе решил твърдо в сърцето си, че сега, след като бе изкупил вината си пред мъжа, трябва да се откаже от нея и да не се изпречва никога занапред между нея с нейното разкаяние и мъжа й; но не можеше да изскубне от сърцето си съжалението, че е изгубил любовта й, не можеше да заличи в паметта си ония щастливи минути, които бе прекарал с нея, които така малко цепеше тогава и които сега го преследваха с цялата си прелест.

Серпуховски му измисли назначение в Ташкент и Вронски се съгласи на това предложение без ни най-малко колебание. Но колкото повече наближаваше времето да отпътува, толкова по-тежка ставаше за него тая жертва, която правеше, защото се смяташе длъжен.

Раната му бе заздравяла и той излизаше вече и се приготвяше да отпътува за Ташкент.

„Да я видя веднъж, а след това да се заровя, да умра“ — мислеше той и когато правеше прощалните си визити, изказа тая мисъл пред Бетси. С тая му поръка Бетси бе ходила у Ана и бе донесла отрицателен отговор.

„Толкоз по-добре — помисли Вронски, когато получи това известие. — Това е една слабост, която би погубила последните ми сили.“

Сутринта на другия ден самата Бетси дойде у дома му и му съобщи, че получила чрез Облонски положително известие, че Алексей Александрович й дава развод и затова може да я види.

Без да се погрижи дори да изпрати Бетси, забравил всичките си решения, без да пита кога може, де е мъжът й, Вронски веднага отиде у Каренини. Изтича по стълбата, без да вижда никого и нищо, и с бързи крачки, като едва се въздържаше да не тича, влезе в стаята й. И без да мисли и без да забележи дали в стаята има някого, или не, прегърна я и започна да покрива с целувки лицето, ръцете и шията й.

Ана бе се готвила за тая среща, бе мислила какво ще му каже, но не успя да му каже нищо: неговата страст обзе и нея. Искаше да го укроти, да укроти и себе си, но бе вече късно. Неговото чувство обхвана и нея. Устните й трепереха така, че дълго време не можа да каже нищо.

— Да, ти ме завладя и аз съм твоя — най-после рече тя, като притисна ръката му на гърдите си.

— Така трябваше и да бъде! — каза той. — Докато сме живи, така ще бъде. Сега аз зная това.

— Това е истина — каза тя, като пребледняваше все повече и повече и прегръщаше главата му. — Все пак в това има нещо ужасно след всичко, което стана.

— Всичко ще мине, всичко ще мине, ние ще бъдем така щастливи! Ако любовта ни можеше да бъде по-силна, силата й би била в това, че в нея има нещо ужасно — каза той, като вдигна глава, усмихна се и откри здравите си зъби.

И тя не можеше да не отвърне с усмивка — не на думите, а на влюбените му очи. Улови ръката му и галеше с нея изстиналите бузи и остриганата си коса.

— Не мога да те позная с тия къси коси. Толкова си разхубавяла. Същинско момиче. Но колко си бледа!

— Да, много съм отслабнала — усмихната каза тя. И устните й отново затрепериха.

— Ще заминем за Италия, ще се поправиш — каза той.

— Нима е възможно да бъдем като мъж и жена, сами, едно семейство с тебе? — каза тя, като се взираше отблизо в очите му.

— Аз съм се учудвал само как е могло някога това да бъде иначе.

— Стива казва, че той бил съгласен на всичко, но аз не мога да приема неговото великодушие — каза тя, като гледаше замислено встрани от лицето на Вронски. — Аз не искам развод, сега всичко ми е все едно. Не зная само какво ще реши за Серьожа.

Той не можеше просто да разбере как в тоя миг на срещата тя може да мисли и говори за сина си, за развода. Нима всичко това не е все едно?

— Не говори за това, не мисли — каза той, като обръщаше ръката й в своята и се мъчеше да привлече вниманието й; но тя все не го поглеждаше.

— Ах, защо не умрях, щеше да бъде по-добре! — каза тя и сълзи без плач потекоха по двете й бузи; но тя се мъчеше да се усмихва, за да не го огорчи.

Да се откаже от съблазнителното и опасно назначение в Ташкент, според по-раншните понятия на Вронски би било позорно и невъзможно. Но сега, без да се замисли нито за миг, той се отказа и понеже забеляза, че някои високопоставени лица не одобриха постъпката му, веднага подаде оставка.

След един месец Алексей Александрович остава сам със сина си в къщи, а Ана, която не получи и решително се отказа от развод, замина заедно с Вронски за чужбина.