Ана Каренина

I

От три месеца вече Левини живееха в Москва. Отдавна вече бе минал срокът, когато, според най-точните пресмятания на сведущи в тия работи хора, Кити трябваше да роди; а тя все още носеше бременността и по нищо не личеше, че времето е по-близо сега, отколкото преди два месеца. И лекарят, и акушерката, и Доли, и майка й, и особено Левин, който не можеше без ужас да си помисли за наближаващото, започваха да изпитват нетърпение и безпокойство; само Кити се чувствуваше напълно спокойна и щастлива.

Сега тя ясно съзнаваше, че у нея се заражда едно ново чувство на любов към бъдещото, а за нея донейде и настоящо дете и с наслада се вслушваше в това чувство. Сега това дете не беше вече само частица от нея, а понякога живееше и свой, независим от нея живот. Често пъти й ставаше неприятно от това, но едновременно й се искаше да се смее при тая странна нова радост.

Всички, които тя обичаше, бяха при нея и всички бяха така добри към нея, така й угаждаха, така й се виждаше всичко приятно, че ако не знаеше и не чувствуваше, че това трябва да свърши скоро, тя не би и желала по-добър и по-приятен живот. Само едно разваляше прелестта на тоя живот, а именно — че мъжът й не беше оня, какъвто тя го обичаше и какъвто беше на село.

Тя обичаше неговия спокоен, ласкав и гостоприемен тон в село. А в града той постоянно изглеждаше неспокоен и нащрек, сякаш се страхуваше да не би някой да го обиди и главно да не обиди нея. Там, на село, той очевидно знаеше, че е на мястото си, за никъде не бързаше и никога не стоеше без работа. А тук, в града, постоянно бързайте, сякаш да не пропусне нещо, и нямаше какво да прави. И на нея й бе жал за него. Тя знаеше, че на другите той не се вижда жалък; напротив, когато го наблюдаваше в обществото, както понякога наблюдават любимия човек, стараейки се да го видят като чужд, за да си дадат отчет за впечатлението, което прави на другите, Кити виждаше, дори със страх за ревността си, че той не само не е жалък, но е и много привлекателен със своята донейде старомодна порядъчност, със срамежливата си учтивост към жените, със силната си фигура и с особеното си, както й се струваше, изразително лице. Но тя го виждаше не отвън, а отвътре; виждаше, че тук той не е истинският; иначе не можеше да определи състоянието му. Понякога в душата си тя го укоряваше, че не умее да живее в града, а понякога съзнаваше, че за него е наистина трудно да уреди тук живота си така, че да бъде доволен от него.

И наистина, какво трябваше да прави той? На карти не обичаше да играе. В клуба не ходеше. Да дружи с весели мъже като Облонски, тя знаеше сега какво значи… това значеше да пие и след пиенето да ходи някъде. Тя не можеше да помисли без ужас къде ходят в такива случаи мъжете. Да ходи в обществото? Но тя знаеше, че в такъв случай трябва да намира удоволствие в сближаването с млади жени, и не можеше да иска това. Да седи у дома си при нея, майка й и сестрите й? Но колкото и да й бяха приятни и весели тия все едни и същи разговори — „Алини-Надини“, както наричаше тия разговори между сестрите старият княз, — тя знаеше, че сигурно му е скучно да ги слуша. Но какво му оставаше да прави? Да продължи да пише книгата си? Той се опита да прави това и отначало ходеше в библиотеката да търси цитати и справки за книгата си; но както й казваше, колкото повече не работеше нищо, толкова по-малко време му оставаше. А освен това й се оплакваше, че тук бе разговарял прекалено много за книгата си и затова всичките му мисли за нея са се объркали и са изгубили интерес.

Единствената полза от тоя градски живот беше, че тук в града нямаше никога свади помежду им. Дали защото градските условия бяха други, или защото и двамата бяха станали по-предпазливи и по-благоразумни в това отношение, в Москва помежду им нямаше скарвания поради ревност, от каквито се страхуваха толкова много, когато се преместваха в града.

В това отношение се случи дори едно много важно и за двама им събитие, а именно срещата на Кити с Вронски.

Старата княгиня Мария Борисовна, кръстница на Кити, която я обичаше много, бе пожелала непременно да я види. Кити поради положението си не ходеше нийде, но сега отиде заедно с баща си у почтената бабичка и там срещна Вронски.

При тая среща Кити можеше да се укори само в това, че за миг, когато видя в цивилните дрехи толкова познатите й някога черти, дъхът й спря, кръвта преля в сърцето й и ярка руменина — тя почувствува това — изби на лицето й. Но това продължи само няколко секунди. Баща й, който нарочно заприказва високо с Вронски, още не бе свършил разговора си, когато тя беше вече напълно готова да гледа Вронски, да говори с него, ако трябва, също така, както говореше с княгиня Мария Борисовна, и главно така, че всичко до последната й интонация и усмивка да бъде одобрено от мъжа й, чието невидимо присъствие тя сякаш чувствуваше над себе си в тоя миг.

Тя размени няколко думи с него, дори спокойно се усмихна на шегата му за изборите, които той нарече „нашият парламент“. (Трябваше да се усмихне, за да покаже, че е разбрала шегата.) Но веднага се обърна към княгиня Мария Борисовна и нито веднъж не го погледна, докато той стана да се сбогува; тогава тя го погледна, но очевидно само защото е неучтиво да не погледнеш човека, когато той се покланя за сбогуване.

Тя беше благодарна на баща си, че не й каза нищо за срещата й с Вронски; но по особената му нежност след посещението, през време на обикновената им разходка, видя, че той е доволен от нея. А и тя бе доволна от себе си. Никак не бе очаквала, че у нея ще се намери тая сила да задържи нейде в дъното на душата си всички спомени за по-раншното си чувство към Вронски и не само да изглежда, но и да бъде напълно спокойна и равнодушна към него.

Левин се изчерви много повече от нея, когато тя му каза, че е срещнала Вронски у княгиня Мария Борисовна. Много й беше трудно да му каже това, но още по-трудно бе да продължи да говори за подробностите на срещата, защото той не я разпитваше, а само я гледаше намръщен.

— Много съжалявам, че те нямаше — каза тя. — Не че те нямаше в стаята… аз не бих била така естествена в твое присъствие… Сега се червя много повече, много, много повече — каза тя, като се изчерви до сълзи. — Но да можеше да надзърнеш отнякъде.

Правдивите й очи казаха на Левин, че тя е доволна от себе си и въпреки че бе се изчервила, той веднага се успокои и започна да я разпитва, а тъкмо това тя искаше. Когато той научи всичко, дори и тая подробност, че само в първия миг не е могла да не се изчерви, но отпосле й е било също така просто и леко, както с първия срещнат човек, Левин се развесели напълно и каза, че се радва много за това и сега вече няма да постъпи така глупаво, както на изборите, а ще се помъчи при първа среща с Вронски да бъде колкото може по-любезен.

— Така мъчително е да мислиш, че има един човек почти враг, с когото е тежко да се срещаш — каза Левин. — Много, много съм доволен.

II

— Моля ти се, отбий се у семейство Бол — каза Кити на мъжа си, когато в единадесет часа, преди да излезе от къщи, той й се обади. — Знам, че ще обядваш в клуба, татко те е записал. Ами сутринта какво ще правиш?

— Ще отида само у Катавасов — отвърна Левин.

— Защо толкова рано?

— Той обеща да ме запознае с Метров. Исках да поприказвам с него за моето съчинение, той е известен петербургски учен — каза Левин.

— Да, неговата ли статия толкова хвалеше ти? Е, ами после? — каза Кити.

— Може да се отбия и в съда по делото на сестра ми.

— Ами на концерта? — запита тя.

— Защо ще ходя сам!

— Не, иди; там дават тия нови неща… Това те интересува толкова много! Аз бих отишла непременно.

— Е, във всеки случай ще се отбия у дома преди обед — каза той и погледна часовника си.

— Но облечи си сюртука, та да отидеш право у графиня Бол.

— Непременно ли трябва?

— Ах, непременно! Той е идвал у нас. Какво ти струва пък? Ще се отбиеш, ще седнеш, ще поприказваш пет минути за времето, ще станеш и ще си излезеш.

— Няма да повярваш, толкова съм отвикнал от тия работи, че просто ми е съвестно. Как така? Дошъл чужд човек, седнал, поседял без всякаква работа, попречил им, развалил настроението си и си отишъл.

Кити се засмя.

— Но нали си правил визити като ерген? — каза тя.

— Правил съм, но винаги съм се стеснявал, а сега съм отвикнал дотолкова, че, Бога ми, по-добре да не обядвам два дни, отколкото да направя тая визита. Така ми е съвестно! Все ми се струва, че ще се обидят, ще кажат: защо ли си дошъл без работа?

— Не, няма да се обидят. Аз отговарям за това — каза Кити, като го погледна засмяна в лицето. Тя улови ръката му. — Хайде, сбогом… Отбий се, моля ти се.

Той искаше вече да излезе, след като целуна ръка на жена си, когато тя го спря.

— Костя, знаеш ли, че са ми останали само петдесет рубли.

— Нищо, ще се отбия да взема от банката. Колко? — каза той с познатия за нея израз на недоволство.

— Не, почакай. — Тя задържа ръката му. — Да си поприказваме, това ме безпокои. Струва ми се, не харча за нищо излишно, а парите се топят. Има нещо, което не е в ред.

— Ни най-малко — каза той, като се закашля и я гледаше изпод вежди.

Тя познаваше това кашляне. То бе признак на силното му недоволство, но не от нея, а от себе си. Той наистина беше недоволен, но не от това, че бяха похарчили много пари, а защото му напомнят за онова, което той иска да забрави, понеже знае, че в това има нещо нередно.

— Аз поръчах на Соколов да продаде пшеницата и да вземе аванс срещу мелницата. Във всеки случай ще имаме пари.

— Не, но аз се страхувам, че изобщо много…

— Ни най-малко, ни най-малко — повтори той. — Хайде, сбогом, миличка.

— Не, право да ти кажа, понякога съжалявам, че послушах мама. Колко хубаво щеше да бъде на село! А тук ви измъчих всички и харчим толкова пари.

— Ни най-малко, ни най-малко. Откак съм женен, нито веднъж не се е случвало да кажа, че би било по-добре иначе, отколкото е…

— Истина ли? — каза тя и го гледаше в очите.

Той каза това, без да мисли, само за да я утеши. Но когато я погледна и видя, че тия правдиви мили очи са устремени въпросително към него, той повтори същото вече искрено. „Аз съвсем забравям за нея“ — помисли той. И си спомни за онова, което ги очакваше така скоро.

— А скоро ли? Как чувствуваш? — прошепна той, като я улови за двете ръце.

— Аз съм мислила толкова пъти, че сега не мисля и не зная нищо.

— И не те ли е страх?

Тя се усмихна презрително.

— Никак.

— Ако има нещо, аз съм у Катавасов.

— Не, нищо няма да има, не мисли. Аз ще отида с татко да се разходя на булеварда. Ще се отбием у Доли. Ще те чакам преди обед. Ах, да! Знаеш ли, че положението на Доли става съвсем невъзможно? Задлъжняла е до гуша, а няма пари. Вчера приказвахме с мама и Арсений (така тя наричаше мъжа на сестра си Лвова) и решихме вие двамата да се карате на Стива. Това е абсолютно невъзможно. С татко не може да се говори… Но ако ти и той…

— Но какво можем да направим ние? — каза Левин.

— Все пак ти ще отидеш у Арсений, поговори с него; той ще ти каже какво сме решили.

— Добре, с Арсений аз съм съгласен предварително на всичко. Ще се отбия при него. Впрочем ако отида на концерт, ще отидем с Натали. Е, сбогом.

На външната стълба старият, още ерген, слуга Кузма, който се грижеше за домакинството в града, спря Левин.

— Подковахме Красавчик (това беше левият кон от впряга, докаран от село), но все куца — каза той. — Какво ще заповядате?

На първо време в Москва Левин се интересуваше от конете, докарани от село. Искаше му се да уреди тоя въпрос колкото може по-добре и по-евтино; но оказа се, че собствените коне струват по-скъпо от файтонджийските и затова все пак наемаха файтон.

— Изпрати да извикат ветеринаря; сигурно има нещо натъртено.

— Добре, ами за Катерина Александровна? — запита Кузма.

Сега вече Левин не се учудваше така много, както беше на първо време от живота му в Москва, че за да отидат от Воздвиженка до Сивцев Вражек, трябваше да впрягат в тежката карета два силни коня, да карат каретата четвърт верста по разкаляния сняг и да стоят там четири часа, след като са заплатили за това пет рубли. Сега вече това му се виждаше естествено.

— Кажи на файтонджията да впрегне в нашата карета — каза той.

— Слушам, господарю.

И след като разреши, благодарение на градските условия, така просто и лесно затруднението, което в село би изисквало толкова личен труд и внимание, Левин излезе на външния вход, извика един файтонджия, качи се и замина за улица Никитска. По пътя не мислеше вече за парите, а размишляваше как ще се запознае с петербургския учен, който се занимаваше със социология, и какво ще говори с него за книгата си.

Тия странни за селския жител непроизводителни, но неизбежни разходи, които му се налагаха от всички страни, поразяваха Левин само на първо време в Москва. Но сега той бе свикнал вече с тях. В това отношение с него се случи онова, което, както казват, се случва с пияниците: първата чашка изпиваш трудно, втората — по-лесно, а след третата — вървят една след друга. Когато разменяше първата сторублева банкнота, за да купи ливреи на лакея и вратаря, Левин неволно съобрази, че тия никому ненужни, но неизбежно необходими ливреи, ако се съди от учудването на княгинята и Кити, когато той загатна, че може и без ливреи — че тия ливреи ще струват двама летни работници, сиреч около триста работни дни от Великден до Заговезни, и то всеки ден тежка работа от ранни зори до късна вечер, — тая сторублева банкнота все още трудно се отскубна от ръцете му. Но следващата банкнота, разменена за купуване на провизии, за да поканят на обед роднини, което струваше двадесет и осем рубли, макар и да накара Левин да си спомни, че двадесет и осем рубли са девет четвъртини овес, който с потене и пъшкане косяха, връзваха, вършееха, отвяваха, отсяваха и насипваха — тая следваща банкнота той даде все пак по-лесно. А сега разменяните банкноти отдавна вече не предизвикваха такива мисли и вървяха една след друга. Дали трудът, употребен за придобиване на парите, отговаря на удоволствието, което дава купеното с тях — това съображение отдавна бе забравено. Забравена беше и стопанската сметка, че има известна цена, под която не бива да се продава известно количество жито. Ръжта, за цената на която той толкова дълго държеше, бе продадена петдесет копейки по-евтино крината, отколкото даваха за нея преди един месец. Дори и сметката, че при такива разходи не могат да прекарат цяла година без дългове — и тая сметка нямаше вече никакво значение. Искаше се само едно: да има пари в банката, без да се пита откъде са те, така че да знаят винаги с какво ще купят говеждо за утре. И досега тая сметка за него беше в ред; той имаше винаги пари в банката. Но сега парите в банката се бяха свършили и той не знаеше добре откъде ще ги вземе. И тъкмо това бе развалило за миг настроението му, когато Кити му напомни за пари; но той нямаше време да мисли за това. Седеше във файтона и размишляваше за Катавасов и за предстоящото си запознаване с Метров.

III

При това си идване в Москва Левин отново се сближи с някогашния си другар от университета, професор Катавасов, с когото не бе се виждал от женитбата си. Катавасов му беше приятен с яснотата и простотата на светогледа си. Левин мислеше, че яснотата в Катавасовия светоглед произтича от бедността на неговата натура, а Катавасов мислеше, че непоследователността на Левиновите мисли произтича от недостиг на дисциплина на ума му; но яснотата на Катавасов беше приятна на Левин, а изобилието на недисциплинирани мисли у Левин беше приятно на Катавасов и те обичаха да се срещат и спорят.

Левин бе прочел на Катавасов някои места от съчинението си и те му се харесаха. Вчера Катавасов срещна Левин на една публична лекция и му каза, че известният Метров, чиято статия бе харесала на Левин, се намира в Москва и бил се заинтересувал много от онова, което Катавасов му казал за съчинението на Левин, и че Метров ще бъде у дома му утре в единадесет часа и ще му бъде много приятно да се запознае с него.

— Наистина се поправяте, драги, приятно ми е, че ви виждам — каза Катавасов, като посрещна Левин в малката приемна. — Чувам звънеца и мисля: не може да бъде да идва навреме… Е, как ви се струват черногорците? Родени за войници.

— Но какво има? — попита Левин.

Катавасов накратко му съобщи последните новини и след като влязоха в кабинета, запозна Левин с един среден на ръст, набит, с много приятна външност човек. Беше Метров. За късо време разговорът се спря върху политиката и върху това как гледат висшите кръгове в Петербург на последните събития. Метров предаде наученото от сигурен източник, което по тоя случай било казано уж от императора и един от министрите. А Катавасов бил чул също като сигурно, че императорът казал съвсем друго. Левин се помъчи да измисли такова положение, при което можеше да бъде казано и едното, и другото, и разговорът на тая тема се прекрати.

— Той почти е написал една книга за естествените, условия на работника по отношение на земята — каза Катавасов. — Аз не съм специалист, но като естественик, харесва ми това, че той не взема човечеството като нещо извън зоологическите закони, а, напротив — вижда неговата зависимост от средата и в тая зависимост търси законите на развитието.

— Това е много интересно — каза Метров.

— Собствено аз бях започнал да пиша селскостопанска книга, но понеже се залових с главното оръдие на селското стопанство, работника — каза Левин, като се изчерви, — неволно стигнах до съвсем неочаквани резултати.

И предпазливо, сякаш опитваше почвата, Левин започна да излага възгледите си. Той знаеше, че Метров бе написал статия против общоприетото политико-икономическо учение, но не знаеше до каква степен може да се надява на съчувствието му към новите си възгледи и не можеше да отгатне това по умното и спокойно лице на учения.

— Но в какво виждате особените качества на руския работник? — каза Метров. — Дали в неговите, така да се каже, зоологически качества или в ония условия, в които той се намира?

Левин видя, че в тоя въпрос се изказваше вече една мисъл, с която не бе съгласен; но той продължи да излага мисълта си, която се състоеше в това, че руският работник има съвсем различен от другите народи възглед за земята. И за да докаже това положение, побърза да прибави, че според него тоя възглед на руския народ произтича от съзнанието му за своето призвание да засели грамадни свободни пространства на изток.

— Лесно е човек да се заблуди, ако вади заключение от общото призвание на народа — каза Метров, като прекъсна Левин. — Състоянието на работника винаги ще зависи от отношението му към земята и капитала.

И без да остави вече Левин да довърши мисълта си, Метров започна да му излага особеността на учението си.

В какво се състоеше особеността на учението му, Левин не разбра, защото не се и мъчеше да разбере; той виждаше, че въпреки статията си, в която опровергаваше учението на икономистите, и Метров като другите гледа все пак на положението на руския работник само от гледище на капитала, работната заплата и рентата. Макар че трябваше да признае, че в източната, най-голяма част на Русия рентата е още нула, че за девет десети от осемдесетмилионното руско население работната заплата се състои само в изхранване на хората и че капиталът още не съществува другояче освен във вид на най-първобитни оръдия, все пак той разглеждаше всеки работник само от това гледище, при все че в много отношения не се съгласяваше с икономистите и имаше своя нова теория за работната заплата, която теория именно изложи на Левин.

Левин слушаше неохотно и отначало възразяваше. Искаше му се да прекъсне Метров, за да каже една своя мисъл, която според него трябваше да направи излишно по-нататъшното изложение. Но по-късно, като се убеди, че до такава степен гледат различно на работата, че никога няма да се разберат, той престана да противоречи и само слушаше. Въпреки че сега съвсем не го интересуваше това, което казваше Метров, той все пак изпитваше известно удоволствие, като го слушаше. Самолюбието му бе поласкано от това, че такъв учен човек така охотно, с такова внимание и доверие към Левиновото познаване на предмета му излагаше мислите си, като от време из време посочваше само със загатване цялата страна на работата. Той приписваше това на своето достойнство, понеже не знаеше, че Метров, след като бе приказвал с всичките си близки, особено охотно говореше по тоя въпрос с всеки нов човек, пък и изобщо говореше особено охотно с всички по занимаващия го, още неясен за самия него въпрос.

— Но ние ще закъснеем — каза Катавасов, като погледна часовника, щом Метров свърши изложението си.

— Да, днес в Дружеството на любителите има заседание по случай петдесетгодишния юбилей на Свинтич — отговори Катавасов на въпроса на Левин. — Ние с Пьотр Иванич се готвехме да отидем. Обещал съм да чета за неговите съчинения по зоология. Елате с нас, много е интересно.

— Да, наистина време е — каза Метров. — Елате с нас, а оттам, ако искате, ще отидем у дома. Много бих искал да чуя вашето съчинение.

— Не, защо? То още не е довършено. Но на заседанието ще дойда с удоволствие.

— Е, драги, чухте ли? Изказа особено мнение — каза Катавасов, който в другата стая обличаше фрака си.

И започна разговор по университетския въпрос.

Тая зима университетският въпрос беше много важно събитие в Москва. Трима стари професори в съвета не бяха приели мнението на младите; младите бяха изказали особено мнение. Това мнение според едни беше ужасно, а според други беше най-естествено и правилно мнение и професорите се разделиха на две партии.

Едни, към които принадлежеше Катавасов, виждаха в противната страна фалш, донос и измама; други — детинщина и неуважение към авторитетите. Макар че не принадлежеше към университета, откак бе в Москва, Левин няколко пъти вече бе слушал и говорил по тая работа и бе си съставил мнение за нея; той взе участие в разговора, който продължи и на улицата, докато тримата стигнаха до стария университет.

Заседанието бе започнало вече. Около покритата със сукно маса, до която седнаха Катавасов и Метров, седяха шест души и единият от тях, наведен отблизо над ръкописа, четеше нещо. Левин седна на един от празните столове край масата и шепнешком попита седналия до него студент какво четат. Студентът изгледа недоволно Левин и каза:

— Биография.

Макар че Левин не се интересуваше от биографията на учения, но неволно слушаше и научи интересни и нови неща за живота на знаменития учен.

Когато четецът свърши, председателят му благодари и прочете изпратените му стихове от поета Мент по случай тоя юбилей и каза няколко благодарствени думи за стихотвореца. След това с високия си креслив глас Катавасов прочете своите бележки върху научните трудове на юбиляря.

Когато Катавасов свърши, Левин погледна часовника си, видя, че е вече два часът и помисли, че до концерта няма да успее да прочете съчинението си на Метров, пък и сега вече не му се искаше да прави това. През време на четенето той мислеше и за проведения разговор. Сега му беше ясно, че макар мислите на Метров може да имат значение, и неговите мисли също имат значение; тия мисли могат да се уяснят и да доведат до нещо само когато всеки работи отделно в избрания път, а от споделяне на тия мисли не може да излезе нищо. И след като реши да се откаже от поканата на Метров, в края на заседанието Левин се приближи до него. Метров запозна Левин с председателя, с когото разговаряха за политическите новини. При това Метров разправи на председателя същото, което бе разправил на Левин, а Левин направи същите бележки, които бе направил вече тая сутрин, но за разнообразие изказа и едно свое ново мнение, което в момента му хрумна. След това заприказваха пак по университетския въпрос. Понеже Левин бе чул вече всичко това, побърза да каже на Метров, че за съжаление не може да се възползува от поканата му, сбогува се и се запъти към Лвов.

IV

Лвов, женен за Натали, сестрата на Кити, бе прекарал целия си живот в столиците и в чужбина, дето бе получил и възпитанието си, и служеше като дипломат.

Миналата година той напусна дипломатическата служба, но не поради някоя неприятност (той никога и с никого не бе имал неприятности), и мина на служба в дворцовото ведомство в Москва, за да може да даде най-добро възпитание на двете си момчета.

Въпреки напълно противоположните им навици и възгледи и въпреки че Лвов беше по-стар от Левин, тая зима те се сближиха много и се обикнаха.

Лвов си беше в къщи и Левин влезе при него без предупреждение.

В домашен сюртук с колан, с кожени пантофи, Лвов седеше в креслото и с pince-nez със сини стъкла четеше книга, сложена на пюпитър, като държеше предпазливо настрана с красивата си ръка изгоряла до половината пура.

Когато той видя Левин, неговото прекрасно, изтънчено и още младо лице, на което къдравите блестящи сребърни коси придаваха още по-благороден израз, светна в усмивка.

— Прекрасно! Аз исках да изпратя някого у вас. Е, как е Кити? Седнете тук, по-удобно е… — Той стана и приближи люлеещия се стол. — Четохте ли последния циркуляр в Journal de St.-Pétersbourg? Аз го намирам отличен — каза той с донейде френски акцент.

Левин разправи това, което според Катавасов се говори в Петербург, и след като поприказваха за политика, разказа му за запознаването си с Метров и за отиването си на заседанието. Това нещо заинтересува много Лвов.

— Завиждам ви, че имате достъп в тоя интересен учен свят — каза той. И след като се разприказва както обикновено, веднага премина на по-удобния за него френски език. — Наистина нямам и време. И службата, и занятията ми с децата ме лишават от това; а освен това не се срамувам да кажа, че и образованието ми е твърде недостатъчно.

— Аз не мисля така — усмихнат каза Левин и както винаги се трогна от неговото ниско мнение за себе си, което той си бе съставил съвсем искрено, а не от желание да изглежда или дори да бъде скромен.

— Ах, разбира се! Сега аз чувствувам колко малко съм образован. Дори за възпитанието на децата си трябва да опресня много неща в паметта си и просто да се уча. Защото не е достатъчно да има учители, трябва да има и наблюдател, както във вашето стопанство е необходимо да има работници и надзирател. Ето чета тая работа — той показа граматиката на Буслаев, сложена на пюпитъра, — искат го от Миша, а то е толкова трудно… Я ми обяснете. Тук той казва…

Левин искаше да му обясни, че това нещо не може да се разбере, а трябва да се заучи; но Лвов не се съгласи с него.

— Но вие се присмивате на тия работи!

— Напротив, не можете да си представите как, като ви гледам, аз се уча винаги на онова, което ми предстои, а именно възпитанието на децата.

— Няма какво да се учите — каза Лвов.

— Зная само — каза Левин, — че не съм виждал по-добре възпитани деца от вашите и не бих желал по-добри от тях.

Лвов видимо искаше да се сдържи да не издаде радостта си, но цял светна в усмивка.

— Само дано са по-добри от мене. Това е всичко, което желая. Вие не знаете — започна той — какъв труд се иска за такива деца, които, като моите, бяха занемарени от тоя живот в чужбина.

— Ще насмогнете. Те са толкова способни деца. Главното е нравственото възпитание. Тъкмо на това се уча, като гледам вашите деца.

— Вие казвате — нравствено възпитание. Не можете да си представите колко трудно е това! Едва сте се справили с някоя лоша черта, проявяват се други и пак борба. Ако не беше опората в религията — помните ли, ние сме говорили за това, — без тая помощ никой баща само със своите сили не би могъл да възпитава.

Тоя разговор, който винаги интересуваше Левин, бе прекъснат от хубавицата Наталия Александровна, която влезе, облечена вече за излизане.

— А пък аз не знаех, че сте тук — каза тя и очевидно не само не съжаляваше, но дори се радваше, че е прекъснала тоя разговор, който й бе отдавна познат и бе й омръзнал. — Е, как е Кити? Днес аз ще обядвам у вас. Виж какво, Арсений — обърна се тя към мъжа си, — ти ще вземеш каретата…

И мъжът и жената започнаха да обсъждат как ще прекарат деня. Понеже мъжът трябваше да отиде да посрещне някого по служба, а жената — на концерт и на публично заседание на югоизточния комитет, трябваше да решат и обмислят много неща. Като свой човек, Левин беше длъжен да вземе участие в тия планове. Решено бе Левин и Натали да отидат на концерта и на публичното заседание, а оттам да изпратят каретата в кантората за Арсений и той да мине да я вземе и я отведе у Кити; или ако не е свършил работата си, да изпрати каретата и Левин да отиде с жена му.

— Виж как ме разваля той — каза Лвов на жена си, — уверява ме, че нашите деца са прекрасни, когато аз знам, че имат толкова лоши навици.

— Арсений стига до крайност, аз винаги съм казвала това — рече жена му. — Ако търсиш съвършенство, никога няма да бъдеш доволен. И право казва татко, че когато са възпитавали нас, е била едната крайност — държали са ни в долния етаж, а родителите ни са живеели в горния; сега обратното — родителите в килера, а децата — в горния етаж. Сега вече родителите не трябва да живеят, а всичко се прави за децата.

— Какво от това, щом така е по-приятно? — каза Лвов, като се усмихна с хубавата си усмивка и докосна ръката и. — Който не те познава, ще помисли, че не си майка, а мащеха.

— Не, всяка крайност е лоша — спокойно каза Натали, като прибра ножчето му за разрязване в определеното на масата място.

— Е, елате тук, съвършени деца — каза той на влизащите хубави момчета, които се поклониха на Левин и пристъпиха към баща си очевидно за да го питат нещо.

На Левин се искаше да поприказва с тях, да чуе какво ще кажат на баща си, но Натали заприказва с него и в тоя миг в стаята влезе в придворен мундир Махотин, колега по служба на Лвов, за да отидат заедно да посрещат някого, и започна безконечен разговор за Херцеговина, за княжна Корзинска, за Думата и за скоропостижната смърт на Апраксина.

Левин дори бе забравил за дадената му поръка. Спомни си едва когато излизаше в антрето.

— Ах, Кити ми поръча да поприказваме с вас за Облонски — каза той, когато Лвов се спря на стълбата, изпращайки него и жена си.

— Да, да, maman иска ние, les beaux-frères140, да му се поскараме — каза той с усмивка и се изчерви. — И после, защо пък аз?

— Тогава аз ще му се поскарам — усмихната каза Лвова, която изчакваше края на разговора в бялата си ротонда от кучешка кожа. — Е, да вървим.

V

На утринния концерт свириха две много интересни неща.

Едното беше фантазията Крал Лир в полето, а другото — квартет, посветен на паметта на Бах. И двете парчета бяха нови и в нов дух и Левин искаше да си състави свое мнение за тях. След като отведе балдъзата си до стола й, той се спря до колоната и реши да слуша колкото може по-внимателно и по-добросъвестно. Мъчеше се да не се отвлича и да не разваля впечатлението си, като гледа ръкомахането на капелмайстора с бял нагръдник, което винаги така неприятно отвличаше музикалното внимание, дамите с шапки, грижливо превързали ушите си с ленти за концерта, и всички тия лица, които или не бяха заети с нищо, или бяха погълнати от най-разнообразни интереси, но само не и от музика. Мъчеше се да отбягва срещи със специалисти по музика и дърдорковци, стоеше, загледан надолу пред себе си, и слушаше.

Но колкото повече слушаше фантазията Крал Лир, толкова по-далеч бе от възможността да си състави каквото и да било определено мнение. Музикалният израз на чувството непрестанно се подемаше, сякаш се събираше, но веднага се разпадаше на откъси от нови музикални изрази, а понякога просто на крайно сложни звукове, но несвързани с нищо друго освен с прищявката на композитора. Но дори самите откъси от тия музикални изрази, понякога хубави, не бяха приятни, защото бяха съвсем неочаквани и с нищо неподготвени. Веселост и тъга, и отчаяние, и нежност, и тържество се редуваха без всякаква причинна връзка, сякаш чувства на луд човек. И също като у лудия тия чувства преминаваха неочаквано.

През цялото време на изпълнението Левин изпитваше чувство на глух човек, който гледа балет. Когато пиесата свърши, той беше в пълно недоумение и чувствуваше голяма умора от напрегнатото и с нищо невъзнаградено внимание. От всички страни се чуха силни ръкопляскания. Всички станаха, закрачиха насам-натам, заприказваха. Понеже искаше от впечатленията на другите да разясни недоумението си, Левин тръгна да се разхожда, търсейки специалисти, и се зарадва много, като видя един от известните специалисти в разговор с познатия му Песцов.

— Забележително! — каза плътният бас на Песцов. — Здравейте, Константин Дмитрич. Особено образно и, така да се каже, скулптурно и богато с краски е онова място, дето чувствувате приближаването на Корделия, дето жената, das ewig Weibliche141, влиза в борба със съдбата. Нали?

— Но какво търси тук Корделия? — плахо запита Левин, който съвсем бе забравил, че фантазията изобразява крал Лир в полето.

— Появява се Корделия… ето! — каза Песцов, като удари с пръсти по атлазената програма, която държеше в ръка, и я даде на Левин.

Едва тук Левин си спомни заглавието на фантазията и побърза да прочете в руски превод стиховете на Шекспир, напечатани на гърба на програмата.

— Без това не може да се следи — каза Песцов, като се обърна към Левин, понеже събеседникът му си бе отишъл и той нямаше с кого да приказва вече.

През антракта между Левин и Песцов започна спор за достойнствата и недостатъците на Вагнеровата насока в музиката. Левин доказваше, че грешката на Вагнер и на всички негови последователи е в това, че музиката иска да навлезе в областта на друго изкуство, че също така греши и поезията, когато описва чертите на лицата, нещо, което трябва да прави живописта, и като пример за такава грешка посочи оня скулптор, който решил да извае от мрамор сенките на поетичните образи, изправени около фигурата на поета върху пиедестала. „Тия сенки са толкова малко сенки у скулптора, че дори се държат за стълбата“ — каза Левин. Тая фраза му се хареса, но той не си спомняше дали не я е казвал и по-рано, и именно на Песцов, и затова сега се смути.

А Песцов доказваше, че изкуството е едно и че то може да постигне висшите си прояви само в съчетание на всички родове.

Втория номер на концерта Левин не можа вече да чуе. Песцов, който се бе спрял до него, почти през цялото време приказваше, като критикуваше пиесата за нейната излишна, сладникава и надута простота и я сравняваше с простотата на прерафаелитите в живописта. На излизане Левин срещна още много познати, с които приказва и за политика, и за музика, и за общите им познати; между другото срещна граф Бол, за посещението у когото съвсем бе забравил.

— Щом е така, идете сега — каза му Лвова, на която той съобщи това, — може да не ви приемат, а след това елате да ме вземете от заседанието. Все ще ги заварите.

VI

— Може би не приемат? — каза Левин, когато влезе в антрето у графиня Бол.

— Приемат, заповядайте — каза вратарят, като му събличаше шубата.

„Колко неприятно! — мислеше Левин, като сваляше с въздишка едната си ръкавица и оправяше шапката си. — Та защо идвам? Какво ще приказвам с тях?“

Когато мина през първата приемна, Левин срещна на вратата графиня Бол, която с угрижено и строго лице заповядваше нещо на слугата. Тя видя Левин, усмихна му се и го покани да влезе в съседната малка приемна, отдето се чуваха гласове. В тая приемна седяха в кресла двете дъщери на графинята и един познат на Левин московски полковник. Левин се приближи до тях, здрависа се и седна до дивана, като държеше шапката си на коленете.

— Как е жена ви? Бяхте ли на концерта? Ние не можахме да отидем. Мама трябваше да отиде на панихида.

— Да, научих… Каква скоропостижна смърт! — каза Левин.

Дойде графинята, седна на дивана и запита също за жена му и за концерта.

Левин отговори и повтори думите за скоропостижната смърт на Апраксина.

— Впрочем тя винаги е била с крехко здраве.

— Бяхте ли вчера в операта?

— Да, бях.

— Лука беше много добра.

— Да, много добра — каза той и понеже му беше съвсем безразлично какво ще си помислят за него, започна да повтаря онова, което стотина пъти бе чувал за особения талант на певицата. Графиня Бол се преструваше, че слуша. След това, когато той поприказва достатъчно и млъкна, започна да приказва полковникът, който мълчеше досега. Полковникът заприказва също за операта и за осветлението. Най-после, след като съобщи за предполагаемото folle journée142 у Турин, полковникът се засмя, дигна шум, стана и си отиде. Левин също стана, но по лицето на графиня Бол долови, че не е дошло още време да си тръгне. Трябвало още една-две минути. Той седна.

Но понеже все мислеше колко глупаво е всичко това, не намираше тема за разговор и мълчеше.

— Няма ли да отидете на публичното заседание? Казват, че щяло да бъде много интересно — започна графинята.

— Не, аз обещах на моята belle-soeur да мина да я взема — каза Левин.

Настъпи мълчание. Майката и дъщерята се спогледаха още веднъж.

„Е, изглежда, че сега е вече време“ — помисли Левин и стана. Дамите му стиснаха ръка и го помолиха да предаде mille choses143 на жена си.

Когато му подаваше шубата, вратарят го попита:

— Моля, де живеете? — И веднага си записа в една голяма, хубаво подвързана книга.

„Разбира се, все едно ми е, но все пак ми е съвестно и е ужасно глупаво“ — помисли Левин, като се утешаваше с това, че всички правят така, и се запъти за публичното заседание на комитета, дето трябваше да намери балдъзата си, за да си отидат заедно в къщи.

На публичното заседание на комитета имаше много народ и беше почти цялото общество. Левин свари за прегледа, който, както казваха всички, беше много интересен. Когато свърши четенето на прегледа, цялото общество се събра и Левин срещна и Свияжски, който го покани тая вечер непременно в Дружеството за селско стопанство, дето щели да четат един знаменит доклад, и Степан Аркадич, който току-що бе пристигнал от надбягванията, и още мнозина други познати, и той поприказва още и послуша разни мнения за заседанието, за една нова пиеса и за един процес. Но вероятно поради умора, каквато бе започнал да изпитва, когато говореше за процеса, той направи грешка и отпосле няколко пъти с яд си спомняше за тая грешка. Говорейки за предстоящото наказание на един чужденец, когото съдеха в Русия, и за това колко неправилно би било да го накажат с изгонване извън границите, Левин повтори онова, което бе чул вчера при разговор от един познат.

— Мисля, че да го изгонят извън границите, е все едно да накажат щуката, като я пуснат във водата — каза Левин. И след това вече си спомни, че тая мисъл, изказана от него уж като своя и чута от един познат, беше от една басня на Крилов и че неговият познат бе повторил тая мисъл от подлистника на един вестник.

След като се отби с балдъзата си в къщи и завари Кити весела и в добро здраве, Левин се запъти за клуба.

VII

Левин пристигна в клуба тъкмо навреме. Заедно с него дойдоха гости и членове. Левин не бе идвал в клуба много отдавна, откак след завършване на университета живееше в Москва и посещаваше обществото. Той помнеше клуба, външните подробности на уредбата му, но съвсем бе забравил впечатлението, което по-рано му правеше клубът. Но още щом пристигна в широкия полукръгъл двор, слезе от файтона и се покачи по външната стълба и насреща му вратарят, с лента през рамо, безшумно му отвори вратата и му се поклони; още щом видя в антрето галошите и шубите на членовете, които бяха сметнали, че е по-лесно да свалят галошите си долу, отколкото да ги внасят горе; още щом чу тайнственото позвъняване, с което съобщаваха за идването му, и качвайки се по полегатата постлана стълба, видя статуята на площадката, а при горната врата на третия етаж остарелия познат вратар в клубна ливрея, който, без да бърза, но и без да се бави, отваряше вратата и оглеждаше гостите — Левин бе обхванат от отдавнашното си впечатление от клуба, впечатление на отмора, задоволство и приличие.

— Моля, шапката — каза вратарят на Левин, който бе забравил правилото, че в клуба шапките се оставят в антрето. — Отдавна не сте идвали. Князът още вчера ви записа. Княз Степан Аркадич още не е дошъл.

Вратарят познаваше не само Левин, но и всички негови приятели и роднини и веднага спомена за близките му хора.

Като мина през първия хол с параваните и вдясно преградената стая, дето седеше продавачът на плодове, Левин изпревари един бавно вървящ старец и влезе в шумната от навалица трапезария.

Мина край почти заетите вече маси, като оглеждаше гостите. Тук-там пред погледа му се изпречваха най-различни, и стари и млади, и едва познати и близки хора. Нямаше нито едно сърдито и угрижено лице. Сякаш заедно с шапките всички бяха оставили в антрето и своите тревоги и грижи и без да бързат, се готвеха да използуват материалните блага на живота. Тук бяха и Свияжски, и Шчербацки, и Неведовски, и старият княз, и Вронски, и Сергей Иванич.

— А! Защо закъсня? — усмихнат каза князът, като му подаде ръка през рамото си. — Как е Кити? — прибави той, оправяйки кърпата, която бе пъхнал над копчето на жилетката си.

— Нищо, здрава е; ще обядват и трите у дома.

— А, Алини-Надини. Тук при нас няма място. Иди на оная маса и заеми по-скоро място — каза князът и като се обърна, предпазливо пое чинията с рибя чорба.

— Левин, елате насам! — извика наблизо един добродушен глас. Беше Туровцин. Той седеше с един млад военен, а до тях имаше два обърнати стола. Левин с радост пристъпи до тях. Той винаги бе обичал добродушния гуляйджия Туровцин — с него го свързваше споменът за обяснението му с Кити, — а днес, след всички напрегнато-умни разговори, добродушният вид на Туровцин му беше особено приятен.

— Тия места са за вас и Облонски. Той ще дойде ей сега.

Военният, който седеше много изправено, с весели, винаги засмени очи, беше петербургчанинът Гагин. Туровцин ги запозна.

— Облонски вечно закъснява.

— А, ето го.

— Сега ли си дошъл? — каза Облонски, като пристъпи бързо към тях. — Здравей. Пи ли ракия? Я ела.

Левин стана и отиде с него към голямата маса, отрупана с ракии и най-разнообразни мезета. Изглежда, че от двадесетте мезета човек можеше да си избере нещо по вкуса, но Степан Аркадич поиска някакво особено мезе и един от застаналите прави лакей в ливреи веднага му донесе исканото. Те изпиха по една чаша и се върнаха на трапезата.

Веднага след рибята чорба на Гагин поднесоха шампанско и той нареди да наливат в четирите чаши. Левин не се отказа от предложеното вино и поиска втора бутилка. Той беше огладнял и затова ядеше и пиеше с голямо удоволствие и с още по-голямо удоволствие вземаше участие във веселите и най-обикновени разговори на събеседниците. Като сниши гласа си, Гагин разправи един нов петербургски анекдот и тоя анекдот, макар и неприличен и глупав, беше толкова смешен, че Левин се разсмя така силно, та привлече вниманието на съседите.

— Също като оня анекдот: „Това не мога да го търпя!“ Знаеш ли го? — запита Степан Аркадич. — Ах, това е прелест! Дай още една бутилка — каза той на лакея и започна да разправя.

— Пьотр Илич Виновски ви моли — прекъсна един старичък лакей Степан Аркадич, като поднесе две тънки чаши с кипящо шампанско и се обърна към Степан Аркадич и Левин. Степан Аркадич взе чашата и като се спогледа на другия край на масата с едни плешив, с червеникави мустаци господин, усмихнат му кимна с глава.

— Кой е той? — запита Левин.

— Ти си го срещал веднъж у дома, помниш ли? Чудо човек.

Левин направи същото като Степан Аркадич и взе чашата.

Анекдотът на Степан Аркадич беше също много забавен. Левин разправи един свой анекдот, който също се хареса. След това заприказваха за коне, за днешните надбягвания и за това колко майсторски Атлазения на Вронски взел първа награда. Левин не забеляза как мина обедът.

— А, ето ги! — вече в края на обеда каза Степен Аркадич, като се наведе през облегалото на стола и протегна ръце на идващите към него Вронски и един висок гвардейски полковник. По лицето на Вронски играеше също общото клубно весело добродушие. Той весело се облакъти на рамото на Степен Аркадич, пошепна му нещо и със същата весела усмивка протегна ръка на Левин.

— Много се радвам, че ви срещам — каза той. — Аз ви търсих тогава на изборите, но ми казаха, че сте си заминали — каза му той.

— Да, заминах си същия ден. Току-що говорихме за вашия кон. Поздравявам ви — каза Левин. — Било е много бързо яздене.

— Но и вие имате коне.

— Не, баща ми имаше; но аз ги помня и зная.

— Ти къде обядва? — запита Степен Аркадич.

— Ние бяхме на втората маса, зад колоните.

— Той получи поздравления — каза високият полковник. — Втора императорска награда. Ех, да имах такова щастие в картите, както той в конете!

— Но защо да губя златното си време. Отивам в инферналната — каза полковникът и се отдръпна от масата.

— Това е Яшвин — каза Вронски на Туровцин и седна на опразненото до тях място. След като изпи предложената му чаша, той поръча бутилка. Дали под влияние на клубното настроение или на изпитото вино Левин се разприказва с Вронски за най-породистия добитък и много се радваше, че не чувствува никаква враждебност към тоя човек. Той дори му каза между другото, че чул от жена си, че тя го срещнала у княгиня Мария Борисовна.

— Ах, княгиня Мария Борисовна е прелест! — каза Степен Аркадич и разправи за нея един анекдот, който разсмя всички. Особено Вронски се засмя така добродушно, че Левин се почувствува напълно примирен с него.

— Хайде, свършихте ли? — каза Степен Аркадич усмихнат и стана. — Да вървим!

VIII

Когато стана от масата, чувствувайки, че при ходенето ръцете му се махат особено правилно и леко, Левин тръгна с Гагин през високите стаи към билярдната. Като минаваше през големия салон, той се сблъска с тъста си.

— Е, как е? Харесва ли ти нашият храм на безделието? — каза князът, като го улови под ръка. — Ела да се разходим.

— И без това исках да се пораздвижа, да погледам. Интересно е.

— Да, за тебе е интересно. Но моят интерес е вече друг, не като твоя. Ето ти гледаш тия старчета — каза той и посочи един прегърбен член на клуба с увиснала устна, който мина насреща им, като влачеше едва краката си в меките ботуши — и мислиш, че те така са се родили като очукани яйца.

— Как тъй очукани яйца?

— Ти дори не знаеш това название. То е наш клубен термин. Знаеш ли, когато търкалят яйцата и ги търкалят много, те съвсем се очукват. Така става и с нас: ходиш-ходиш в клуба и заприличаш на очукано яйце. Ти се смееш, но ние току гледаме кога ще станем сами очукани яйца. Познаваш ли княз Чеченски? — запита князът и по лицето му Левин видя, че се кани да разправи нещо смешно.

— Не, не го познавам.

— Как може тъй! Княз Чеченски е известен. Но все едно. Та той винаги играе на билярда. Преди три години още не беше очукано яйце и се перчеше, наричаше другите очукани яйца. Но веднъж идва в клуба, а нашият вратар… нали го знаеш Василий? Оня дебелия. Той е голям шегаджия. Княз Чеченски го пита: „Е, Василий, кои и кои са дошли? Има ли очукани яйца?“ А той отговаря: „Вие сте третото.“ Да, братко, така е!

Като разговаряха и се здрависваха с познатите, които срещаха, Левин и князът обиколиха всички стаи: голямата, дето имаше вече маси и играеха на карти обикновените партньори; диванната, дето играеха шахмат и дето седеше Сергей Иванович, разговаряйки с някого; билярдната, дето при канапето се беше образувала весела компания с шампанско, в която участвуваше Гагин; надникнаха и в инферналната, дето около една маса, до която бе седнал вече Яшвин, се трупаха много комарджии. Стараейки се да не вдигат шум, те влязоха и в тъмната читалня, дето под лампи с абажури седеше млад човек със сърдито лице — той преглеждаше едно след друго списанията — и един плешив генерал, задълбочен в четене. Влязоха и в оная стая, която князът нарече „умната“. В тая стая трима господа разпалено говореха за последната политическа новина.

— Княже, заповядайте, готово е — каза един от неговите партньори, който го намери и тук, и князът излезе. Левин поседя, послуша, но като си спомни за всички тазсутрешни разговори, изведнъж му стана ужасно скучно. Той бързо стана и отиде да търси Облонски и Туровцин, с които винаги беше весело.

Туровцин седеше с чаша питие на високия диван в билярдната, а Степан Аркадич и Вронски разговаряха при вратата в далечния ъгъл на стаята.

— Не че скучае, но тая неопределеност, неяснота на положението й — чу Левин и искаше бързо да се махне, но Степан Аркадич го извика.

— Левин! — каза Степан Аркадич и Левин забеляза, че на очите му имаше не сълзи, а влага, както се случваше с него винаги, когато си пийнеше или се разчувствуваше. Днес беше и едното, и другото. — Левин, не си отивай — каза той и здраво стисна лакътя на ръката му, очевидно не искаше да го пусне по никой начин.

— Това е моят искрен, едва ли не най-добър приятел — каза той на Вронски. — За мене ти си още по-близък и скъп. И аз искам и зная, че вие трябва да бъдете приятели и близки, защото и двамата сте добри хора.

— Е, остава само да се разцелуваме — добродушно шеговито каза Вронски, като подаде ръка.

Той бързо улови протегнатата му ръка и силно я стисна.

— Много, много се радвам — каза Левин, стискайки ръката му.

— Момче, бутилка шампанско — каза Степан Аркадич.

— И аз се радвам — каза Вронски.

Но въпреки желанието на Степан Аркадич и взаимното им желание те нямаха какво да си говорят, и двамата чувствуваха това.

— Знаеш ли, че той не се познава с Ана? — каза Степан Аркадич на Вронски. — И аз искам непременно да го заведа при нея. Да отидем, Левин!

— Наистина ли? — каза Вронски. — Тя ще се радва много. Аз бих си отишъл още сега — прибави той, — но се безпокоя за Яшвин и искам да остана тук, докато той свърши.

— Какво има, не му ли върви?

— Губи всичко и само аз мога да го удържа.

— Да изиграем ли една пирамидка? Левин, ще играеш ли? Отлично — каза Степан Аркадич. — Постави пирамидката — обърна се той към маркьора.

— Отдавна е готова — отвърна маркьорът, който бе наредил вече топките в триъгълник и за развлечение търкаляше червената топка.

— Е, да почваме.

След играта Вронски и Левин седнаха до масата на Гагин и по предложение на Степан Аркадич Левин започна да се обзалага за асовете. Вронски ту седеше до масата, заобиколена от постоянно идващи при него познати, ту отиваше в инферналната да види какво прави Яшвин. Левин изпитваше приятен отдих след тазсутрешната умствена умора. Радваше го, че враждебността му към Вронски се бе прекратила и чувството на спокойствие, приличие и удоволствие не го напущаше.

Когато играта свърши, Степан Аркадич улови Левин под ръка.

— Е, да идем ли още сега у Ана? А? Тя си е в къщи. Отдавна съм й обещал да те заведа при нея. Къде смяташ да ходиш довечера?

— Почти никъде. Бях обещал на Свияжски да отида в Дружеството за селско стопанство. Добре, да отидем — каза Левин.

— Отлично, да вървим! Виж дали е пристигнала моята карета — обърна се Степан Аркадич към лакея.

Левин се приближи до масата, плати проиграните за асовете четиринадесет рубли, плати на старичкия лакей, който стоеше до вратата, някакви, известни само нему разноски за клуба и като размахваше някак особено ръце, мина през всички зали за към изхода.

IX

— Каретата на Облонски! — със сърдит бас извика вратарят. Каретата се приближи и двамата се качиха. На първо време, още докато каретата излизаше от вратата на клуба, Левин продължаваше да се намира под впечатлението на клубното спокойствие, удоволствие и несъмнена приличност на всичко околно; но щом тя излезе на улицата и той почувствува люлеенето й по неравния път, чу сърдития вик на файтонджията, който идваше отсреща, и видя при слабото осветление червената табела на кръчмата и дюкянчето, това впечатление изчезна и той започна да обмисля постъпките си и да се пита дали прави добре, дето отива при Ана. Какво ще каже Кити? Но Степан Аркадич не му даде да се замисли и сякаш досетил се за съмненията му, ги разпръсна.

— Колко се радвам — каза той, — че ще се запознаеш с нея! Знаеш ли, че Доли отдавна искаше това. И Лвов ходи у тях и продължава да ходи. Макар че ми е сестра — продължи Степан Аркадич, — смело мога да кажа, че тя е забележителна жена. Ти ще видиш. Положението й е много тежко, особено сега.

— Защо пък особено сега?

— Сега водим преговори с мъжа й за развод. И той е съгласен; но има затруднения относно сина и тая работа, която трябваше да се свърши отдавна, се протака вече три месеца. Щом получи развод, тя ще се омъжи за Вронски. Колко е глупав тоя стар обичай на въртене, „Исайя ликуй“, в който никой не вярва и който пречи за щастието на хората! — прибави Степан Аркадич. — И тогава вече тяхното положение ще бъде определено, като моето, като твоето.

— Но какви са затрудненията? — запита Левин.

— Ах, това е дълга и скучна история! Всичко това е така неопределено у нас. Но работата е там, че в очакване на тоя развод тя живее вече три месеца тук, в Москва, дето всички познават и него, и нея; не излиза нийде, не се вижда с никоя жена освен с Доли, защото, разбираш ли, не иска да ходят у дома й по милост; оная глупачка княжна Варвара, и тя я остави, понеже смята това за неприлично. Така че друга жена в това положение не би могла да намери сили в себе си. Но ще видиш как тя е наредила живота си, колко е спокойна, достойна. Наляво, в уличката, срещу черквата! — извика Степай Аркадич, като се наведе през прозореца на каретата. — Уф, колко е горещо! — каза той, като разкопча още повече и без това разкопчания си кожух въпреки дванайсетградусовия студ.

— Но тя има дъщеря; сигурно е заета с нея? — каза Левин.

— Изглежда, че ти си представяш всяка жена само като самка, une couveuse144 — каза Степан Аркадич. — Щом е заета, то е непременно с децата. Не, струва ми се, тя я възпитава отлично, но това е между другото. Преди всичко тя е заета с това, че пише. Виждам, че се усмихваш иронично, но напразно. Тя пише детска книга и никому не казва за това, но на мене я чете и аз давах ръкописа на Воркуев… знаеш, оня издател… и самият той е писател, струва ми се. Той разбира и казва, че това е забележителна книга. Но ти мислиш, че това е жена-автор? Ни най-малко. Ще видиш, че тя е преди всичко жена със сърце. Сега при нея живее едно момиче англичанка с цялото си семейство, за което тя се грижи.

— Това да не би да е нещо филантропично?

— Ти веднага искаш да видиш лошото във всичко. Не филантропично, а сърдечно. У тях, сиреч у Вронски, имаше един треньор англичанин, майстор в работата си, но пияница. Той съвсем се пропи, delirium tremens145, и захвърли семейството си. Тя ги видяла, помогнала им, обикнала ги и сега цялото семейство е на нейните ръце; помага им, и то не тъй, отвисоко, с пари, а сама подготвя момчетата по руски за гимназията, а момичето е прибрала при себе си. Но ти ще я видиш.

Каретата влезе в двора и Степан Аркадич позвъни продължително на входа, пред който бе спряла една шейна.

И без да пита слугата, който им отвори вратата, в къщи ли е господарката, Степан Аркадич влезе в антрето. Левин вървеше подире му и все повече и повече се съмняваше дали постъпва добре, или не.

Когато се погледна в огледалото, Левин видя, че се е изчервил, но той бе уверен, че не е пиян, и по постланата стълба тръгна нагоре след Степан Аркадич.

В горния етаж Степан Аркадич запита поклонилия му се като на близък човек лакей кой е у Ана Аркадиевна и получи отговор, че е дошъл господин Воркуев.

— Де са те?

— В кабинета.

Когато минаха малката трапезария с тъмни дървени стени, по мекия килим Степан Аркадич и Левин влязоха в полутъмния кабинет, осветен от една лампа с голям тъмен абажур. Друга лампа-рефрактор гореше на стената и осветяваше един голям, в естествена големина женски портрет, на който Левин неволно обърна внимание. Това беше портретът на Ана, рисуван от Михайлов в Италия. Докато Степан Аркадич надникваше зад трелажа и мъжкият глас замлъкна, Левин гледаше портрета, който, блестящо осветен, изпъкваше в рамката, и не можеше да се откъсне от него. Той дори забрави де се намира и без да слуша това, което говореха, не снемаше очи от чудния портрет. Това не беше картина, а жива прелестна жена с черни виещи се коси, голи рамене и ръце и замислена полуусмивка на покритите с нежен мъх устни, която победно и нежно го гледаше и го смущаваше с очи. Тя не беше жива само защото беше по-красива, отколкото може да бъде една жива жена.

— Много се радвам — изведнъж чу той до себе си глас, очевидно отправен към него, гласа на същата тая жена от портрета, на която той се любуваше. Ана бе излязла да го посрещне иззад трелажа и в полуосветения кабинет Левин видя същата жена от портрета в тъмна, разноцветносиня рокля, не в същата поза, не със същия израз, но на същата висота на хубостта, на която тя бе доловена от художника на портрета. В действителност тя беше по-малко блестяща, но затова пък като жива имаше и нещо ново привлекателно, каквото нямаше на портрета.

X

Тя бе станала да го посрещне, без да скрива радостта си, че го вижда. И в спокойствието, с което му протегна малката си и енергична ръка и го запозна с Воркуев и посочи червенокосото хубаво момиче, което седеше и се занимаваше тук и което тя нарече своя възпитаница, имаше познатите и приятни на Левин маниери на жена от висшето общество, винаги спокойна и естествена.

— Много, много се радвам — повтори тя и в нейните уста тия прости думи, кой знае защо, добиха особено значение за Левин. — Аз ви познавам и обичам отдавна и поради приятелството ви със Стива, и заради вашата жена… познавах я много за малко, но тя остави в мене впечатление на прелестно цвете, именно на цвете. А тя ще бъде скоро вече майка!

Тя говореше свободно и бавно, като местеше от време на време погледа си от Левин върху брат си, и Левин чувствуваше, че впечатлението, което е направил, е добро и му стана веднага леко, просто и приятно с нея, сякаш се познаваха още от детинство.

— Ние с Иван Петрович се настанихме в кабинета на Алексей — каза тя в отговор на Степан Аркадич, който я запита може ли да се пуши — тъкмо за да можем да пушим — и като погледна Левин, вместо да го запита дали пуши, дръпна към себе си костенурковата табакера и си извади цигара.

— Как си със здравето днес? — запита я брат й.

— Добре. Нерви, както винаги.

— Нали е необикновено хубав? — каза Степан Аркадич, който забеляза, че Левин поглежда към портрета.

— Не съм виждал по-хубав портрет.

— И необикновено прилича, нали? — каза Воркуев. Левин погледна от портрета към оригинала. Особен блясък освети лицето на Ана, когато тя почувствува погледа му. Левин се изчерви и за да скрие смущението си, искаше да запита отдавна ли е виждала Даря Александровна; но в същото време Ана заприказва:

— Преди малко говорихме с Иван Петрович за последните картини на Вашченков. Видяхте ли ги?

— Да, видях ги — отвърна Левин.

— Но, извинете, прекъснах ви, вие искахте да кажете нещо…

Левин запита отдавна ли е виждала Доли.

— Вчера беше у дома, тя е много ядосана заради Гриша. Изглежда, че учителят по латински е бил несправедлив към него.

— Да, видях картините. Не ми се харесаха много — върна се Левин към започнатия от нея разговор.

Сега вече Левин не говореше с онова шаблонно отношение към работите, с каквото разговаряше тая сутрин. Всяка дума в разговора с нея добиваше особено значение. Беше приятно да говориш с нея, а още по-приятно — да я слушаш.

Ана говореше не само естествено, умно, но умно и небрежно, като не приписваше никаква цена на своите мисли, а придаваше голяма цена на мислите на събеседника си.

Заприказваха за новата насока в изкуството, за новото илюстриране на Библията от един френски художник. Воркуев обвиняваше художника в реализъм, доведен до грубост. Левин каза, че французите са въздигнали условността в изкуството като никой друг и затова смятат като особена заслуга връщането към реализма. Те смятат за поезия това, че вече не лъжат.

Никога досега нито едно умно нещо, казано от Левин, не бе му доставяло такова удоволствие, както това. Изведнъж лицето на Ана цяло светна, когато тя неочаквано оцени тая мисъл. Тя се засмя.

— Смея се — каза тя, — както човек се смее, когато види някой портрет с голяма прилика. Това, което казахте, характеризира напълно френското изкуство сега, и живописта, и дори литературата: Zola, Daudet. Но може би винаги става така, че най-напред построяват своите conceptions146 от измислени, условни фигури, а след това — щом всички combinations147 са направени, измислените фигури омръзват и започват да измислят по-естествени, правдиви фигури.

— Виж, това е съвсем вярно! — каза Воркуев.

— Значи, бяхте в клуба? — обърна се тя към брат си. „Да, да, това е жена!“ — мислеше Левин захласнат и упорито гледаше красивото й, живо лице, което сега изведнъж се промени напълно. Левин не чуваше за какво приказва тя, наведена към брат си, но бе поразен от промяната в израза й. Лицето й, толкова прекрасно преди това в своето спокойствие, изведнъж изрази странно любопитство, гняв и гордост. Но това продължи само един миг. Тя зажумя, сякаш си припомняше нещо.

— Е, да, но това не интересува никого — каза тя и се обърна към англичанката:

— Please, order the tea in the drawing-room.148

Момичето стана и излезе.

— Е, издържа ли тя изпита? — запита Степан Аркадич.

— Отлично. Много способно момиче и мил характер.

— Накрая ти ще я обикнеш повече, отколкото дъщеря си.

— Така може да говори само един мъж. В обичта няма повече и по-малко. Аз обичам дъщеря си с една обич, а нея — с друга.

— Аз казвам на Ана Аркадиевна — рече Воркуев, — че ако в общото дело за възпитанието на руските деца тя вложеше поне една стотна от енергията, която употребява за тая англичанка, Ана Аркадиевна би извършила голямо, полезно дело.

— Както искате, но аз не можах да направя това. Граф Алексей Кирилич ме поощряваше много (като произнесе думите граф Алексей Кирилич, тя умолително-плахо погледна Левин и той неволно й отвърна с почтителен и одобрителен поглед), поощряваше ме да се заловя с училището в село. Ходих няколко пъти. Децата са много мили, но аз не можах да се привържа към тая работа. Вие казвате — енергия. Енергията се основава на любовта. А любовта не се взема отникъде, не може да се наложи. Ето, аз обикнах това момиче, без сама да зная защо.

И тя отново погледна Левин. И усмивката, и погледът й — всичко му казваше, че тя се обръща с думите си само към него, защото цени мнението му и същевременно предварително знае, че се разбират помежду си.

— Напълно разбирам това — отвърна Левин. — В училището и въобще в подобни учреждения човек не може да вложи сърцето си и аз мисля, че тъкмо затова тия филантропични учреждения дават винаги толкова малко резултати.

Тя помълча, а след това се усмихна.

— Да, да — потвърди тя. — Никога не съм могла да направя това. Je n’ai pas le coeur assez large149, за да мога да обикна цял приют от мръснички момичета. Cela ne m’a jamais réussi.150 Колко много жени са си създали от това position sociale151. А още повече сега — каза тя с тъжен, доверчив израз, като се обръщаше уж към брат си, но очевидно само към Левин. — Сега, когато имам нужда от каквото и да е занимание, не мога да направя това. — И като се намръщи изведнъж (Левин разбра, че тя се намръщи, задето говори за себе си), тя промени разговора. — За вас аз зная — каза тя на Левин, — че сте лош гражданин, и съм ви защищавала, доколкото мога.

— Но как сте ме защищавали?

— В зависимост от нападенията. Впрочем искате ли чай? — Тя стана и взе в ръка една подвързана в сахтиян книга.

— Дайте я на мене, Ана Аркадиевна — каза Воркуев, като посочи книгата. — Тя заслужава много това…

— О, не, тя е толкова необработена!

— Аз му казах — обърна се Степан Аркадич към сестра си, като посочи Левин.

— Напразно си направил това. Моето съчинение е нещо като ония кошнички от резба, които някога ми е продавала Лиза Мерцалова от затворите. Тя управляваше затворите в това общество — обърна се тя към Левин. — Тия нещастници проявяваха чудеса от търпение.

И Левин видя още една нова черта у тая жена, която му се бе харесала така необикновено. Освен ум, грация и хубост в нея имаше и правдивост. Тя не искаше да крие от него цялата тежест на положението си. След като каза това, въздъхна и лицето й изведнъж доби строг израз, сякаш се вкамени. С този израз на лицето тя беше още по-хубава, отколкото по-рано; но тоя израз беше нов; той беше извън ония черти на сияещото от щастие и раздаващо щастие лице, доловени от художника в портрета. Левин погледна още веднъж портрета и нейната фигура, когато, уловила брат си под ръка, тя мина с него през високата врата, и почувствува към нея нежност и жалост, които учудиха и самия него.

Тя помоли Левин и Воркуев да минат в приемната, а самата тя остана да поприказва с брат си. „Дали за развода, за Вронски, какво прави той в клуба, или за мене?“ — мислеше Левин. И въпросът какво говори тя със Степан Аркадич го вълнуваше дотолкова, че той почти не слушаше какво му разправя Воркуев за написания от Ана Аркадиевна роман за деца.

По време на чая продължи същият приятен, съдържателен разговор. Не само нямаше нито миг, когато трябваше да търсят тема за разговор, но напротив — чувствуваше се, че не успяваш да кажеш това, което искаш, и на драго сърце се въздържаш и слушаш какво казват другите. И всичко, което казваха, не само тя, но и Воркуев, и Степан Аркадич — всичко, както се струваше на Левин, добиваше особено значение благодарение на нейното внимание и забележките й.

Слушайки интересния разговор, през цялото време Левин й се любуваше — и на красотата, и на ума, и на образованието й, и заедно с това на простотата и искреността й. Той слушаше, говореше и през цялото време мислеше за нея, за вътрешния и живот, мъчеше се да разбере чувствата й. И макар че по-рано я осъждаше така строго, сега, поради някакъв странен ход на мислите, я оправдаваше и същевременно я съжаляваше и се страхуваше, че Вронски не я разбира напълно. В единадесет часа, когато Степан Аркадич стана да си вървят (Воркуев си беше отишъл по-рано), на Левин му се стори, че току-що е дошъл. Левин стана също със съжаление.

— Сбогом — каза му тя, като задържа ръката му и го гледаше в очите с привличащ поглед. — Много се радвам, que la glace est rompue152.

Тя пусна ръката му и зажумя.

— Предайте на жена си, че я обичам както по-рано и че ако не може да ми прости моето положение, пожелавам й никога да не ми прощава. За да ми прости, трябва да преживее това, което преживях аз, а нека Бог я пази от това.

— Непременно, да, ще й предам… — каза Левин и се изчерви.

XI

„Каква чудна, мила и жалка жена!“ — мислеше той, когато излязоха със Степан Аркадич на студения въздух.

— Е, какво? Нали ти казах — рече Степан Аркадич, като видя, че Левин е напълно победен.

— Да — замислено отвърна Левин, — необикновена жена! Не само е умна, но е чудно сърдечна. Много ми е жал за нея!

— Сега, дай Боже, в скоро време всичко ще се уреди. Така че предварително не съди — каза Степан Аркадич, като отвори вратичката на каретата. — Сбогом, пътят ни не е в една посока.

Като не преставаше да мисли за Ана, за всички ония най-непринудени разговори, които водиха с нея, и като си спомняше при това всички подробности в израза на лицето й, все повече и повече влизаше в положението й и изпитваше жалост към нея, Левин стигна у дома си.

В къщи Кузма съобщи на Левин, че Катерина Александровна е здрава, че едва преди малко сестрите й си отишли и му предаде две писма. Левин ги прочете още тук, в антрето, за да не се отвлича след това. Едното писмо беше от управителя му Соколов. Соколов му пишеше, че пшеницата не може да се продаде, дават само пет и половина рубли, а пари няма вече отде да се вземат. Другото писмо беше от сестра му. Тя го укоряваше, задето нейната работа все още не е свършена.

„Е, ще я продадем по пет и половина рубли, щом не дават повече“ — с необикновена леснина веднага реши Левин първия въпрос, който по-рано му се виждаше толкова труден. „Чудно е, че тук цялото ми време е заето“ — помисли той при второто писмо. Чувствуваше се виновен пред сестра си, задето досега не бе направил това, за което тя го молеше. „Днес пак не отидох в съда, но тъкмо днес пък нямаше кога.“ И като реши, че ще направи това непременно утре, отиде при жена си. Отивайки при нея, Левин бързо прехвърли в паметта си всичко, преживяно през деня. Всички събития през деня бяха разговори — разговори, които бе слушал и в които бе участвувал. Всички разговори бяха на такива теми, с които, ако беше сам и се намираше на село, той никога не би се занимавал, а тук те бяха много интересни. И всички разговори бяха хубави; само на две места не беше съвсем добре. Първо, това, което беше казал за щуката, и, второ — че имаше нещо друго в нежната жалост, която той изпитваше към Ана.

Левин завари жена си тъжна и отегчена. Обедът на трите сестри щял да бъде много весел, но след това те го чакали, чакали, на всички станало тягостно, сестрите си отишли и тя останала сама.

— Е, ами ти какво прави? — запита тя, като го погледна в очите, които блестяха някак особено подозрително. Но за да не му попречи да разправи всичко, тя прикри любопитството си и с насърчителна усмивка слушаше как е прекарал вечерта.

— Много се радвах, че срещнах Вронски. С него ми беше много леко и естествено. Разбираш ли, сега ще се помъча да не се виждам никога с него, но на тая неловкост се тури край — каза той и се изчерви, като си спомни, че тъкмо защото се мъчеше да не се вижда никога с него, веднага отиде при Ана. — Ние разправяме, че народът пие; но не зная кой пие повече — народът ли или нашето съсловие; народът пие поне в празник, а ние…

Но Кити не се интересуваше от това разсъждение как пие народът. Тя видя, че той се изчерви и искаше да знае защо.

— Е, и после де беше?

— Стива ужасно ме моли да отидем у Ана Аркадиевна. И като каза това, Левин се изчерви още повече и съмненията му дали е направил добре или зле, дето бе отишъл при Ана, се разрешиха окончателно. Сега той знаеше, че не е трябвало да прави това.

Като чу името на Ана, очите на Кити особено се разшириха и блеснаха, но тя направи усилие над себе си, скри вълнението си и по този начин го заблуди.

— А! — само каза тя.

— Ти сигурно няма да ми се сърдиш, че съм ходил. Стива ме моли, а и Доли искала това — продължи Левин.

— О, не — каза тя, но в очите й той долови усилие над себе си, което не предвещаваше нищо добро.

— Тя е много мила, много, много жалка, добра жена — каза той, като й разказваше за Ана, за заниманията й и за това, което бе поръчала да й каже.

— Да, разбира се, тя е много жалка — каза Кити, когато той свърши. — От кого получи писмо?

Той й каза и като повярва на спокойния й тон, отиде да се съблича.

Когато се върна, завари Кити на същото кресло. Пристъпи до нея, но тя го погледна и заплака.

— Какво? Какво? — питаше той, макар че знаеше предварително какво.

— Ти си се влюбил в тая мръсна жена, тя те е омагьосала. Познах по очите ти. Да, да! Какво може да излезе от това? В клуба ти си пил, пил, играл си и след това си отишъл… при кого? Не, да си заминем… Утре заминавам.

Левин дълго не можа да успокои жена са. Най-после я успокои само след като призна, че чувството на жалост и виното са го объркали и той се поддал на хитрото влияние на Ана, но занапред ще я отбягва. Най-искрено обаче той признаваше това, че след като бе живял толкова дълго в Москва, бе се оставил да пощурее само от разговори, ядене и пиене. Те приказваха до три часа през нощта. Едва в три часа дотолкова се помириха, че можаха да заспят.

XII

След като изпрати гостите си, Ана не седна, а закрачи из стаята. Макар че несъзнателно (както в последно време постъпваше с всички млади мъже) цялата вечер тя правеше всичко възможно, за да накара Левин да се влюби в нея, и макар да знаеше, че е постигнала това, доколкото е възможно с един женен честен човек, и то за една вечер, и макар че той й се хареса много (въпреки че като мъже Вронски и Левин коренно се различаваха, като жена тя виждаше в тях онова общо, което бе накарало и Кити да се влюби и във Вронски, и в Левин), още щом той излезе от стаята, тя престана да мисли за него.

Една-единствена мисъл неотстъпно в разни форми я преследваше: „Щом действувам така върху другите, и дори върху тоя семеен любещ човек, защо той е така студен към мене?… И не че е студен, той ме обича, зная това. Но сега ни разделя нещо ново. Защо го няма цяла вечер? Поръчал на Стива да ми каже, че не може да остави Яшвин и трябва да следи играта му. Нима Яшвин е дете? Да речем, че това е истина. Той никога не лъже. Но в тая истина има и нещо друго. Той се възползува от случая да ми покаже, че има и други задължения. Зная, съгласна съм с това. Но защо ще ми доказва това? Той иска да ми докаже, че любовта му към мене не бива да пречи на свободата му. Но на мене не ми трябват доказателства, трябва ми любов. Той е длъжен да разбере цялата тежест на живота ми тук, в Москва. Нима аз живея? Не живея, а чакам развръзката, която все повече и повече се протака. Пак нямам отговор! И Стива казва, че не може да отиде при Алексей Александрович. А аз не мога да му пиша пак. Не мога нищо да правя, нито да започвам, нито да променям, въздържам се и чакам, измислям си забави — семейството на англичанина, писане, четене, но всичко това е само измама, то е все същият морфин. Той би трябвало да ме съжали“ — каза тя, като чувствуваше как сълзи на жалост към нея самата бликат в очите й.

Тя чу силното позвъняване на Вронски и бързо избърса сълзите си, и не само избърса сълзите си, но и седна до лампата, разтвори една книга и се престори на спокойна. Трябваше да му покаже, че е недоволна, задето не се е върнал, както бе й обещал, но само недоволна, без да издава мъката и главно съжалението към себе си. Тя може да се съжалява, но не и той — нея. Тя не искаше борба, осъждаше го, че той иска да се бори, по-неволно сама се озоваваше в положение на борба.

— Е, не се ли отегчи? — каза той, като пристъпи към нея оживено и весело. — Каква ужасна страст е играта!

— Не, не се отегчих и отдавна вече се научих да не се отегчавам. Идваха Стива и Левин.

— Да, те искаха да дойдат при тебе. Е, хареса ли ти Левин? — каза той, сядайки до нея.

— Много. Те си отидоха преди малко. А какво направи Яшвин?

— Беше спечелил седемнадесет хиляди. Аз го извиках. Той беше тръгнал вече. Но пак се върна и сега е в загуба.

— Но тогава ти защо остана? — запита тя и изведнъж вдигна очи към него. Изразът на лицето й беше студен и неприязнен. — Казал си на Стива, че ще останеш, за да отведеш Яшвин. А пък си го оставил.

Същият израз на студена готовност за борба се изписа и на неговото лице.

— Първо, аз не съм го молил да ти съобщава нищо и, второ, никога не лъжа. А главно, исках да остана и останах — намръщен каза той. — Ана, защо, защо? — каза той след минутно мълчание, наведе се към нея и разтвори ръка, като се надяваше, че тя ще сложи ръка в неговата.

Тя бе доволна от тоя повик към нежност. Но някаква странна зла сила не й позволяваше да се отдаде на влечението си, сякаш условията на борбата не й позволяваха да се покори.

— Разбира се, искал си да останеш и си останал. Ти правиш всичко, каквото искаш. Но защо ми казваш това? Защо? — каза тя, като се горещеше все повече. — Нима някой оспорва правата ти? Но ти искаш да бъдеш прав и бъди прав.

Ръката му се затвори, той се отдръпна и лицето му доби още по-упорит израз, отколкото по-рано.

— За тебе това е въпрос на упоритост — каза тя, като го погледна втренчено и изведнъж намери име на тоя дразнещ израз на лицето му, — именно на упоритост. За тебе въпросът е дали ще излезеш победител в борбата с мене, а за мене… — Отново й дожаля за себе си и за малко не заплака. — Ако ти знаеше какво искам аз! Когато чувствувам, както сега, че се отнасяш враждебно, именно враждебно към мене, ако знаеше какво значи за мене това! Ако знаеше колко близо до нещастието съм в тия минути, колко се страхувам, и то от себе си! — И тя се обърна, за да скрие риданията си.

— Но защо говориш така? — попита я той, ужасен от израза на нейното отчаяние, отново се наведе към нея, улови ръката й и я целуна. — Защо? Нима аз търся развлечение вън от къщи? Нима не отбягвам женски компании?

— То се знае! — каза тя.

— Тогава кажи, какво трябва да правя, за да бъдеш спокойна? Готов съм да направя всичко, за да бъдеш щастлива — каза той, трогнат от отчаянието й. — Какво не бих направил, за да те избавя от всякаква мъка като тая, Ана! — каза той.

— Нищо, нищо! — каза тя. — И аз не зная: дали усамотеният живот или нервите ми… Е, да не говорим. Как минаха надбягванията? Не си ми разправил — каза тя, като се мъчеше да скрие тържеството от победата, която все пак беше на нейна страна.

Той поиска да вечеря и започна да й разправя подробности за надбягванията; но по тона, по погледите му, които ставаха все по-студени, тя виждаше, че той не й е простил за победата, че чувството на упоритост, с което тя се бореше, отново проличава в него. Той беше по-студен към нея, отколкото по-рано, сякаш се разкайваше, задето бе се покорил. И като си спомни думите, с които бе спечелила победата, а именно: „Аз съм близо до нещастието и се страхувам от себе си“, тя разбра, че това оръжие е опасно и че не бива да си служи с него друг път. А тя чувствуваше, че редом с любовта, която ги свързваше, помежду им се е вмъкнал злият дух на някаква борба, който тя не можеше да пропъди нито от неговото, а още по-малко от своето сърце.

XIII

Няма условия, с които човек не би могъл да свикне, особено ако вижда, че всички около него живеят също така. Преди три месеца Левин не би повярвал, че ще може да заспи спокойно при условията, в които се намираше днес; живеейки безцелен, безсмислен живот, при това живот, който надвишаваше средствата му, след пиянството (иначе не би могъл да нарече това, което стана в клуба), след неуместните приятелски отношения с човека, в когото едно време бе влюбена жена му, и още по-неуместното гостуване у една жена, която не можеше да се нарече иначе освен пропаднала, и след като се беше увлякъл в тая жена и бе огорчил жена си — той не би повярвал, че при тия условия ще може да заспи спокойно. Но под влияние на умората, безсънната нощ и изпитото вино той заспа дълбоко и спокойно.

В пет часа го събуди скърцането на отворената врата. Той скочи и се озърна. Кити не беше в леглото до него. Но зад преградката се движеше светлина и той чу нейните стъпки.

— Какво?… Какво?… — в просъница каза той. — Кити! Какво има?

— Нищо — каза тя и излезе със свещ в ръка иззад преградката. — Нищо. Стана ми зле — усмихна се тя с особено мила и многозначителна усмивка.

— Какво? Да не би да е започнало, а? — изплашено рече той. — Трябва да изпратим да извикат… — и той започна да се облича бързо.

— Не, не — каза тя, усмихвайки се, и го спря с ръка. — Сигурно няма нищо. Прилоша ми само малко. Но сега ми мина.

И като пристъпи до кревата, тя угаси свещта, легна си и утихна. Макар че му се виждаше подозрително нейното сякаш сдържано дишане и най-вече изразът на особена нежност и възбуда, с която, след като излезе иззад преградката, тя му каза „нищо“, спеше му се толкова много, че той веднага заспа. Едва отпосле си спомни лекото й дишане и разбра всичко, което ставаше в нейната скъпа, мила душа, докато тя лежеше до него, без да мръдне, в очакване на най-голямото събитие в живота на жената. В седем часа го събуди докосването на ръката й до рамото му и тихият й шепот. Тя сякаш се бореше между съжалението да го събуди и желанието да говори с него.

— Костя, не се плаши. Няма нищо. Но, струва ми се… Трябва да извикаме Лизавета Петровна.

Свещта пак бе запалена. Тя седеше на кревата и държеше в ръце плетивото, с което се занимаваше през последните дни.

— Моля ти се, не се плаши, няма нищо. Аз не се страхувам ни най-малко — каза тя, като видя изплашеното му лице, и притисна ръката му до гърдите си, а след това и до устните си.

Той бързо скочи, без да съзнава и без да снема очи от нея, облече халата и се спря, загледан все в нея. Трябваше да върви, но не можеше да се откъсне от погледа й. Той обичаше толкова много лицето й, познаваше добре израза и погледа й, но не беше я виждал никога такава. Като си спомни, че вчера бе я огорчил, той се виждаше толкова отвратителен и ужасен в сравнение с нея, каквато тя беше сега! Заруменялото й лице, обкръжено от изскочилите изпод нощната шапчица меки коси, сияеше от радост и решителност.

Колкото и малко неестественост и условност да имаше в характера на Кити, все пак Левин бе поразен от това, което се разкри сега пред него, когато изведнъж всички покривки паднаха и в очите й светеше самата същина на душата й. И в тая простота и разголеност тя, същата, която той обичаше, се виждаше още по-добре. Тя го гледаше усмихната; но изведнъж веждата й трепна, тя вдигна глава и като се приближи бързо, улови го за ръка и цяла се притисна към него, като го облъхна с горещия си дъх. Тя страдаше и сякаш му се оплакваше от страданията си. И в първия миг по навик му се стори, че е виновен. Но в погледа й имаше нежност, която казваше, че тя не само не го осъжда, но и го обича за тия страдания. „Щом не съм аз, тогава кой е виновен за това?“ — неволно помисли той, като търсеше виновника за тия страдания, за да го накаже; но виновник нямаше. Тя страдаше, оплакваше се и тържествуваше от тия страдания, и им се радваше, и ги обичаше. Той виждаше, че в душата й става нещо прекрасно, но какво — не можеше да разбере. Това беше свръх разбирането му.

— Аз изпратих да извикат мама. А ти иди по-скоро да извикаш Лизавета Петровна… Костя!… Нищо, мина ми.

Тя се отдръпна от него и позвъни.

— А сега върви. Паша идва. Нищо ми няма.

И Левин с учудване видя, че тя взе плетивото, което бе донесла през нощта, и отново започна да плете.

Докато излизаше от едната врата, Левин чу, че през другата влезе прислужницата. Той спря до вратата и чу, че Кити й дава подробни нареждания и заедно с нея започна да мести кревата.

Той се облече и докато впрягаха конете, понеже нямаше още файтони, отново изтича в спалнята, и то не на пръсти, а с криле, както му се струваше. Двете прислужници угрижено преместваха нещо в спалнята. Кити крачеше и плетеше, като премяташе бързо бримките и даваше нареждания.

— Ей сега отивам да извикам лекаря. За Лизавета Петровна отидоха, но и аз ще се отбия. Няма ли нужда от друго? Да извикам и Доли, нали?

Тя го погледна и очевидно не слушаше това, което той казваше.

— Да, да. Върви, върви — бързо рече тя, като се намръщи и му махна с ръка.

Той влизаше вече в приемната, когато изведнъж от спалнята се чу жален стон, който веднага утихна. Той се спря и дълго не можеше да разбере.

„Да, това е тя“ — каза си той и като се улови за главата, хукна надолу.

— Господи, помилуй, прости, помогни! — повтаряше някак неочаквано дошлите на устата му думи. И той, невярващият човек, повтаряше тия думи не само с уста. Сега, в тоя миг, той знаеше, че да се обръща към Бога, ни най-малко не му пречат не само съмненията му, но и неговата невъзможност да вярва поради разума си. Сега всичко това бе отлетяло като прах от душата му. Към кого трябва да се обръща, ако не към оня, в чиито ръце чувствуваше себе си, душата и любовта си!

Конят не беше още готов, но понеже чувствуваше в себе си особено напрежение на физически сили и внимание за онова, което трябваше да прави, за да не изгуби нито миг, без да дочака колата, той тръгна пешком и заповяда на Кузма да го настигне.

На ъгъла срещна един бързащ нощен файтонджия. В малката шейна, в кадифена дреха, забрадена с шал, седеше Лизавета Петровна… „Слава Богу, слава Богу!“ — рече той, като позна с възторг малкото й русо лице, което сега имаше особено сериозен и дори строг израз. Без да заповяда на файтонджията да спре, той изтича назад до нея.

— От два часа ли е? Не повече? — запита тя. — Вие ще заварите Пьотр Дмитрич, само че не го карайте да бърза. Вземете и опиум от аптеката.

— Значи, вие мислите, че ще бъде благополучно? Господи, помилуй и помогни! — рече Левин, като видя, че конят му излиза вече от портата. Той скочи в шейната до Кузма и заповяда да карат у лекаря.

XIV

Лекарят не беше станал още и лакеят каза, че „легна късно и заповяда да не го будят, защото ще стане скоро“. Лакеят чистеше стъклата на лампите и изглеждаше много зает. Това внимание на лакея към стъклата и равнодушието му към онова, което ставаше в Левин, отначало го учудиха, но като размисли, той веднага разбра, че никой не знае и не е длъжен да знае неговите чувства и че толкова повече трябва да действува спокойно, обмислено и решително, за да пробие тая стена от равнодушие и да постигне целта си. „Трябва да не бързам и да не изпущам нищо“ — каза си Левин, като чувствуваше все по-голям и по-голям подем на физически сили и внимание към онова, което му предстоеше да направи.

Когато научи, че лекарят още не е станал, покрай разните планове, които му дойдоха на ума, Левин се спря на следното: Кузма да отиде с бележка при някой друг лекар, а той самият да отиде в аптеката за опиум и когато се върне, ако лекарят още не е станал, да подкупи лакея или ако той не се съгласи, насила да събуди лекаря на всяка цена.

В аптеката мършавият помощник-аптекар със същото равнодушие, с каквото лакеят чистеше стъклата, приготвяше прахове на един чакащ кочияш и отказа да му даде опиум. Левин започна да го убеждава, като се мъчеше да не бърза и да не се горещи, спомена имената на лекаря и акушерката и обясни защо му е необходим опиумът. Помощник-аптекарят запита на немски управителя да му даде ли и след като получи иззад преградката съгласие, извади едно шишенце и фунийка, бавно наля от голямото шише в малкото, залепи етикет, запечата го въпреки молбата на Левин да не прави това и искаше да го завие. Това вече Левин не можа да понесе; той нетърпеливо грабна шишенцето от ръцете му и хукна през голямата стъклена врата. Лекарят не бе станал още, а лакеят, който сега постилаше килима, отказа да го събуди. Левин извади спокойно десетрублева банкнота и като изговаряше бавно думите, но и не губеше време, подаде му банкнотата и му обясни, че Пьотр Дмитрич (колко велик и значителен му се виждаше сега тоя така незначителен по-рано Пьотр Дмитрич!) е обещал да идва във всяко време, че сигурно няма да се разсърди и затова нека го събуди веднага.

Лакеят се съгласи, отиде в горния етаж и покани Левин в приемната.

Левин чуваше как зад вратата лекарят кашля, крачи из стаята, мие се и говори нещо. Минаха две-три минути; на Левин му се стори, че е минало повече от час. Той не можеше да чака повече.

— Пьотр Дмитрич, Пьотр Дмитрич! — с умоляващ глас започна той през отворената врата. — За Бога, простете ми. Приемете ме така, както сте. Минаха повече от два часа.

— Ей сега, ей сега! — отвърна един глас и Левин се учуди, че лекарят каза това, като се усмихваше.

— Само за минутка…

— Ей сега.

Минаха още две минути, докато лекарят обуе ботушите си, и още две минути, докато се облече и среше.

— Пьотр Дмитрич! — с жален глас започна отново Левин, но в това време лекарят излезе облечен и сресан. „Тия хора нямат съвест — помисли Левин. — Решат се, когато ние гинем!“

— Добро утро! — каза му лекарят, като му подаде ръка, и сякаш го дразнеше със спокойствието си. — Не бързайте. Е, какво има?

Мъчейки се да разправи всичко по-обстойно, Левин започна да изрежда ненужни подробности за положението на жена си и прекъсваше постоянно разказа си с молби към лекаря да тръгне веднага с него.

— Но не бързайте толкова. Вие не знаете тия работи. Аз сигурно съм излишен, но понеже обещах, ще дойда. Но няма защо да бързаме. Седнете, моля ви се, ще пиете ли кафе?

Левин го погледна, като го питаше с поглед дали се подиграва с него. Но лекарят не мислеше да се подиграва.

— Зная, зная — усмихнат каза лекарят, — и аз съм семеен човек; но в тия минути ние, мъжете, сме най-жалките хора. Имам една пациентка, при такива случаи мъжът й винаги се крие в конюшнята.

— Но как мислите, Пьотр Дмитрич? Мислите ли, че ще бъде благополучно?

— Всичко говори за благополучен изход.

— Но вие ще дойдете ли веднага? — каза Левин, като гледаше със злоба слугата, който донесе кафето.

— След един час.

— Не, за Бога!

— Та оставете ме да изпия кафето си.

Лекарят започна да пие кафето. И двамата млъкнаха.

— Но турците ги бият здравата. Четохте ли вчерашната телеграма? — каза лекарят, като дъвчеше кифлата.

— Не, не мога повече! — каза Левин и скочи. — След четвърт час ще дойдете ли?

— След половин час.

— Честна дума?

Когато се върна в къщи, Левин завари княгинята и двамата заедно се приближиха до вратата на спалнята. Очите на княгинята бяха просълзени и ръцете й трепереха. Когато видя Левин, тя го прегърна и заплака.

— Как е, как е, мила Лизавета Петровна — каза тя, като улови за ръка излязлата насреща им със светнало и загрижено лице Лизавета Петровна.

— Добре върви — каза тя, — убедете я да легне. Ще бъде по-леко.

Откак бе се събудил и разбрал каква е работата, Левин се приготви да понесе твърдо онова, което му предстои, без да размишлява и без да пресмята нищо, затворил всичките си мисли и чувства, без да разваля настроението на жена си, а наопаки, като я успокоява и поддържа смелостта й. Като не си позволяваше дори да мисли какво ще стане и как ще свърши, след като бе разпитал колко време обикновено продължава тая работа, Левин мислено се бе приготвил да търпи и да се владее четири-пет часа и това му се виждаше възможно. Но когато се върна от лекаря и видя отново страданията й, той започна все по-често и по-често да повтаря: „Господи, прости, помогни!“, да въздиша и да вдига глава нагоре; и почувствува страх, че няма да издържи, ще се разплаче или ще избяга. Толкова мъчително му беше. А бе минал само един час.

Ала след тоя час минаха още един, два, три, минаха и петте часа, които той си беше определил като най-дълъг срок за търпение, а положението беше все същото: и той все търпеше, защото не можеше да прави нищо друго, освен да търпи, като мислеше всеки миг, че е стигнал до последните граници на търпението и че още малко и сърцето му ще се пръсне от състрадание.

Но минаваха още минути, часове и още часове и неговите чувства на страдание и ужас растяха и се напрягаха още повече.

За Левин не съществуваха вече всички ония обикновени условия на живота, без които не можем да си представим нищо. Той изгуби представа за времето. Ту минутите — ония минути, когато тя го извикваше при себе си и той държеше потната й ръка, която ту го стискаше с необикновена сила, ту го отблъскваше — му се виждаха часове, ту часовете му се виждаха минути. Той се зачуди, когато Лизавета Петровна го помоли да запали свещта зад паравана и узна, че е вече пет часът вечерта. Ако му кажеха, че сега е едва десет часът сутринта, той също малко би се зачудил. Също така малко знаеше и де е бил през това време, както и кога какво е станало. Той виждаше възпаленото й лице, което ту недоумяваше и страдаше, ту се усмихваше и го успокояваше. Виждаше и княгинята, зачервена, напрегната, с разпилени къдри на белите коси и в сълзи, които тя усилено гълташе, хапейки устни, виждаше и Доли, и лекаря, който пушеше дебели цигари, и Лизавета Петровна с твърдо, решително и успокояващо лице, и стария княз, който се разхождаше из салона с намръщено лице. Но не знаеше как те идваха и излизаха и де бяха. Княгинята беше ту с лекаря в спалнята, ту в кабинета, дето се озова сложената трапеза; ту това не беше княгинята, а беше Доли. След това Левин помнеше, че го пращаха някъде. Веднъж го изпратиха да премести масата и дивана. Той с усърдие свърши това, като мислеше, че то е необходимо за нея, и едва отпосле научи, че е приготвил легло за себе си. След това го пращаха при лекаря в кабинета да пита нещо. Лекарят му отговори и заприказва за неуредиците в Думата. След това го пращаха да отнесе в спалнята при княгинята една икона със сребърен позлатен филон и той със старата прислужница на княгинята се катери по шкафа да я свали и строши кандилото, а прислужницата на княгинята го успокояваше и за жена му, и за кандилото и той отнесе иконата и я постави при главата на Кити, като я подпъхна грижливо зад възглавницата й. Но той не знаеше къде, кога и защо стана всичко това. Не разбираше също защо княгинята го бе уловила за ръка и като го гледаше жално, молеше го да се успокои, а Доли го убеждаваше да си хапне нещо и го изведе от стаята, и дори лекарят сериозно и със състрадание го гледаше и му предлагаше капки.

Той знаеше и чувствуваше само, че това, което ставаше, прилича на онова, което ставаше преди една година в хотела на губернския град при смъртното легло на брата Николай. Но онова бе мъка, а това беше радост. Но и оная мъка, и тая радост бяха еднакво извън обикновените условия на живота, бяха в тоя обикновен живот сякаш пролуки, през които се виждаше нещо висше. И еднакво тежко и мъчително идваше това, което ставаше, и еднакво непостижимо при съзерцаване на това висше нещо душата се издигаше на такава висота, която по-рано не е дори познавала и където разсъдъкът не успяваше още да я настигне.

„Господи, прости и помогни!“ — непрекъснато си повтаряше той въпреки толкова дългото и сякаш пълно отчуждение, чувствувайки, че се обръща към Бога също така доверчиво и искрено, както и в дните на детинството и ранната младост.

През цялото това време той имаше две различни настроения. Едното бе извън нейното присъствие, с лекаря, който пушеше една след друга дебели цигари и ги гасеше в края на пълната пепелница, с Доли и с княза, дето ставаше дума за обеда, за политика, за болестта на Мария Петровна и дето Левин изведнъж за миг забравяше напълно какво става и се чувствуваше сякаш събуден от сън; а другото настроение — в нейно присъствие, до главата й, дето сърцето му искаше да се пръсне от състрадание и все не се пръскаше, а той непрекъснато се молеше на Бога. И всеки път, когато долетелият от спалнята вик го изваждаше от минутната забрава, той попадаше под същото това странно заблуждение, което го бе обзело в първия миг; всеки път, когато чуеше вика, той скачаше, тичаше да се оправдава, спомняше си пътем, че не е виновен, и му се искаше да защити, да помогне. Но като я погледнеше, отново виждаше, че не може да помогне, идваше в ужас и казваше: „Господи, прости и помогни!“ И колкото повече времето минаваше, толкова по-силни ставаха и двете настроения: толкова по-спокоен ставаше той извън нейното присъствие и напълно забравяше за нея и толкова по-мъчителни ставаха и самите нейни страдания, и чувството на безпомощност пред тях. Той скачаше, искаше да избяга някъде, а тичаше при нея.

Понякога, когато тя час по час го извикваше, той я обвиняваше. Но след като видеше покорното й усмихнато лице и чуеше думите: „Аз те измъчих“, той обвиняваше Бога, но като си спомняше за Бога, веднага го молеше да прости и помилва.

XV

Той не знаеше дали е рано или късно. Всички свещи вече догаряха. Доли току-що бе ходила в кабинета и бе предложила на лекаря да си полегне. Левин седеше, слушаше разказите на лекаря за един шарлатанин-магнетизатор и наблюдаваше пепелта от цигарата му. Бе настъпил един момент на отдих и той се бе забравил. Забравил бе напълно какво става сега. Слушаше лекаря и го разбираше. Изведнъж се чу вик, който не приличаше на нищо. Викът беше толкова страшен, че Левин дори не скочи, а без да си поеме дъх, изплашено-въпросително погледна лекаря. Лекарят наведе глава настрана, като се ослушваше, и одобрително се усмихна. Всичко беше така необикновено, че вече нищо не поразяваше Левин. „Сигурно така трябва“ — помисли той и продължаваше да седи. Чий беше тоя вик? Той скочи, изтича на пръсти в спалнята, отмина Лизавета Петровна и княгинята и застана на своето място, при възглавницата. Викът бе утихнал, но нещо бе се променило сега. Какво — той не виждаше и не разбираше и не искаше да види и разбере. Но го виждаше по лицето на Лизавета Петровна: лицето на Лизавета Петровна беше строго и бледо и все така решително, макар че челюстите й слабо потреперваха, а очите й бяха втренчени в Кити. Възпаленото измъчено лице на Кити с полепналия на потното й чело кичур беше обърнато към него и търсеше погледа му. Издигнатите й ръце търсеха неговите ръце. Тя улови с потните си ръце студените му ръце и започна да ги притиска към лицето си.

— Не си отивай, не си отивай! Аз не се страхувам, не се страхувам — бързо каза тя. — Мамо, вземи ми обиците. Пречат ми. Ти не се ли страхуваш? Скоро, скоро, Лизавета Петровна…

Тя говореше бързо-бързо и искаше да се усмихне. Но изведнъж лицето й се изкриви, тя го отблъсна от себе си.

— Не, това е ужасно! Ще умра, ще умра! Върви си, върви си! — развика се тя и отново се чу същият на нищо неприличащ вик.

Левин се улови за главата и избяга от стаята.

— Нищо, нищо, всичко е добре! — каза подире му Доли.

Но каквото и да казваха те, той знаеше, че сега всичко е изгубено. Опрял глава на вратата, той стоеше в съседната стая и чуваше нечий никога нечуван от него писък, рев и знаеше, че пищи онова, което по-рано беше Кити.

Той отдавна вече не желаеше детето. Сега мразеше това дете. Сега дори не искаше и тя да живее, а искаше само да се прекратят тия ужасни страдания.

— Докторе! Какво е това? Какво е това? Боже мой! — каза той, като улови за ръка влезлия лекар.

— Свършва се — каза лекарят. И когато казваше това, лицето му беше така сериозно, че думите свършва се Левин разбра в смисъл — умира.

Обезумял, той се втурна в спалнята. Първото нещо, което видя, беше лицето на Лизавета Петровна. То беше още по-намръщено и по-строго. Лицето на Кити не се познаваше. На онова място, дето то беше по-рано, имаше нещо страшно и по напрегнатия израз, и по звука, който излизаше оттам. Той опря глава на дървеното облегало на кревата, чувствувайки, че сърцето му ще се пръсне. Ужасният вик не млъкваше, той стана още по-ужасен и сякаш стигнал до последния предел на ужаса, изведнъж утихна. Левин не вярваше на слуха си, но не можеше да се съмнява: викът бе секнал и се чуваше тихо шетане, шумолене и бързо дишане, и нейният прекъсващ се, жив и нежен, щастлив глас тихо произнесе: „Свърши се.“

Той вдигна глава. Безсилно отпуснала ръце върху одеялото, необикновено прекрасна и тиха, тя безмълвно го гледаше и искаше, но не можеше да се усмихне.

И изведнъж от тоя тайнствен и ужасен, неземен свят, в който бе живял през тия двадесет и два часа, Левин за миг се почувствува пренесен в по-раншния, обикновен свят, но който сега сияеше с такава нова светлина на щастие, че той не можа да я понесе. Всички обтегнати струни се скъсаха. Ридания и радостни сълзи, които той никак не бе предвидил, бликнаха в него с такава сила и разтърсиха цялото му тяло, че дълго време му пречеха да говори.

Паднал на колене пред леглото, той държеше пред устните си ръката на жена си и я целуваше и тая ръка отговаряше на целувките му със слабо движение на пръстите. А в това време там, в долния край на леглото, в ловките ръце на Лизавета Петровна, като пламъче над светилник мъждукаше животът на едно човешко същество, което не бе съществувало никога по-рано, но което сега също така, със същото право, със същата значителност за себе си, ще живее и ще плоди себеподобни същества.

— Живо е! Живо е! И при това момче. Не се безпокойте! — чу Левин гласа на Лизавета Петровна, която с трепереща ръка потупваше гръбчето на детето.

— Мамо, истина ли е? — обади се гласът на Кити. Отговориха й само хълцанията на княгинята.

И сред мълчанието, като несъмнен отговор на въпроса на майката, се чу един съвсем друг глас, който не приличаше на сдържаните гласове в стаята. Това беше смелият, дръзкият, непризнаващ нищо вик на появилото се незнайно откъде ново човешко същество.

По-рано, ако кажеха на Левин, че Кити е умряла, че и той е умрял заедно с нея, че децата им са ангели и че Бог е тук пред тях — той не би се зачудил на нищо; но сега, след като се бе върнал в света на действителността, той правеше големи усилия на мисълта, за да разбере, че тя е жива и здрава и че това така отчаяно пискащо същество е негов син. Кити беше жива, страданията се бяха свършили. И той беше неизразимо щастлив. Той разбираше това и беше напълно щастлив. Но детето? Откъде е, защо е, кое е то?… Той никак не можеше да разбере, не можеше да свикне с тая мисъл. Това му се виждаше нещо излишно, едно богатство, с което дълго не можеше да свикне.

XVI

В десет часа старият княз, Сергей Иванович и Степан Аркадич седяха в стаята на Левин и след като поприказваха за родилката, започнаха разговор и за странични неща. Левин ги слушаше и неволно си спомняше за изминалото, онова, което беше до тая сутрин, спомняше си и за себе си, какъв беше вчера преди това. Оттогава бяха минали сякаш сто години. Той се чувствуваше на някаква недосегаема висота, от която старателно се спущаше, за да не обиди ония, с които говореше. Говореше и непрестанно мислеше за жена си, за подробностите на сегашното й състояние, и за сина си, като се мъчеше да свикне с мисълта за неговото съществуване. Целият мир на жената, който след женитбата бе добил за него ново, неизвестно значение, сега в мислите му се издигна така високо, че той не можеше да го обгърне с въображението си. Той слушаше, че говорят за вчерашния обед в клуба, и си мислеше: „Какво става с нея сега, дали е заспала? Как се чувствува? Какво мисли? Крещи ли синът Дмитрий!“ И посред разговора, по средата на фразата, той скочи и излезе от стаята.

— Прати да ми съобщят мога ли да отида при нея — каза князът.

— Добре, ей сега — отвърна Левин и без да се спре, отиде при нея. Тя не спеше, а разговаряше тихо с майка си, като кроеше планове за предстоящото кръщаване.

Стъкмена, сресана, с кокетна шапчица от нещо синьо, извадила ръце върху одеялото, тя лежеше по гръб; посрещна го с поглед и с погледа си го привличаше към себе си. Погледът й, и без това светъл, засияваше още повече, колкото повече се приближаваше той. На лицето й личеше същата оная промяна от земното към неземното, каквато се вижда върху лицата на покойници; но там е сбогуване, а тук — среща. Сърцето му бе обзето пак от вълнение, подобно на онова, което бе изпитал в минутата на раждането. Тя улови ръката му и го запита дали е спал. Той не можеше да отговори и се извърна, убеден в слабостта си.

— А пък аз се бях унесла, Костя! — каза му тя. — И сега ми е така хубаво.

Тя го гледаше, но изведнъж изразът й се промени.

— Дайте ми го — каза тя, като чу писъка на детето. — Дайте го, Лизавета Петровна, да го види и той.

— Е, хайде, нека те види и татко ти — каза Лизавета Петровна, като изправи и поднесе нещо червено, странно и мърдащо. — Чакайте, най-напред да се стъкмим — и Лизавета Петровна сложи това мърдащо и червено нещо на кревата, започна да разповива и повива детето, като го повдигаше и обръщаше с един пръст и го посипваше с нещо.

Левин гледаше това мъничко жалко същество и правеше напразни усилия да намери в душата си някакви признаци на бащинско чувство. Той изпитваше само погнуса от него. Но когато го разголиха и се показаха неговите тънки-тънки ръчички и крачета, шафранени, също с пръстчета и дори с голям пръст, който се отличаваше от другите, и когато той видя как Лизавета Петровна притиска като меки пружинки тия стърчащи ръчички и ги прибира в платнените пелени, обхвана го такава жалост към това същество и такъв страх да не би тя да го повреди, че той задържа ръката й.

Лизавета Петровна се засмя:

— Не бойте се, не бойте се!

Когато повиха детето и то се превърна в твърда кукличка, Лизавета Петровна го залюля, сякаш се гордееше от своята работа, и се отдръпна, та Левин да може да види сина си в цялата му хубост.

Извърната, без да снема очи, Кити също гледаше натам.

— Дайте го, дайте го! — каза тя и дори понечи да стане.

— Какво правите, Катерина Александровна, не бива да се движите така! Почакайте, ще ви го подам. Нека първо да ни види татко какви сме юнаци!

И Лизавета Петровна вдигна към Левин с едната си ръка (другата подпираше само с пръстите люлеещата се главичка) това странно, люлеещо се и червено същество, което криеше главичката си зад края на пелената. Но то имаше и нос, невиждащи очи и мляскащи устни.

— Прекрасно дете! — каза Лизавета Петровна.

Левин с огорчение въздъхна. Това „прекрасно“ дете му внушаваше само чувство на погнуса и жалост. То съвсем не беше онова чувство, което той очакваше.

Той се извърна, докато Лизавета Петровна го нагласяваше върху непривикналата гръд.

Изведнъж нечий смях го накара да вдигне глава. Смееше се Кити. Детето бе захапало гръдта й.

— Е, стига, стига! — каза Лизавета Петровна, но Кити не го пущаше. То заспа на ръцете й.

— Погледни сега — каза Кити, като обърна детето към него, така че да може да го види. Старческото личице изведнъж се намръщи още повече и детето кихна.

Като се усмихваше и едва сдържаше сълзите си от умиление, Левин целуна жена си и излезе от тъмната стая.

Това, което изпитваше към мъничкото същество, съвсем не беше онова, което той очакваше. В това чувство нямаше нищо весело и радостно; напротив, това беше един нов мъчителен страх; съзнание, че той става отново уязвим. И на първо време това съзнание беше така мъчително, страхът да не би да пострада това безпомощно същество беше така силен, че заглушаваше странното чувство на безсмислена радост и дори гордост, което той изпита, когато детето кихна.

XVII

Работите на Степан Аркадич вървяха зле.

Парите за две трети от гората бяха вече похарчени, а срещу десет на сто отбив той бе взел в аванс от търговеца почти цялата сума за последната трета. Търговецът не даваше вече пари, толкоз повече, че тая зима Даря Александровна, която за пръв път заяви открито правата си върху имота, отказа да подпише контракта, че е получила парите за последната трета от гората. Цялата заплата отиваше за домашни разходи и за изплащане на дребни, несвършващи се дългове. Нямаха никакви пари.

Това беше неприятно, неудобно и според Степан Аркадич не трябваше да продължава така. Според него причината беше, че получаваше много малка заплата. Службата, която заемаше, беше очевидно много добра преди пет години, но сега не беше вече същото. Петров, като директор на банка, получаваше дванадесет хиляди; Свентицки — член на дружество — седемнадесет хиляди; Митин, който основа банка, получаваше петдесет хиляди. „Очевидно аз съм заспал и са ме забравили“ — мислеше си Степан Аркадич. И той започна да се ослушва, да се вглежда и към края на зимата надуши една много хубава служба и поведе атака за нея, отначало от Москва, чрез лели, вуйчовци и приятели, а след това, когато работата назря, напролет замина и той за Петербург. Това беше една от ония служби, които сега, независимо от заплатите, от хиляда до петдесет хиляди годишно, бяха повече, отколкото по-рано, топлички служби с рушвети; то беше служба на член от комисията при съединеното агентство на кредитно-взаимния баланс на южните железопътни линии и банковите учреждения. Тая служба, както и всички такива служби, изискваше огромни знания и дейност, които трудно можеха да се съчетаят в един човек. И понеже нямаше човек, който да съчетава тия качества, все пак беше по-добре тая служба да заеме един честен, а не нечестен човек. А Степан Аркадич беше не само човек честен (без ударение), но беше и честен човек (с ударение), с това особено значение, което в Москва има тая дума, когато казват: честен деец и честен писател, честно списание, честно учреждение, честно направление, и което означава не само че човекът или учреждението не са безчестни, но и че са способни при случай да разкритикуват правителството. Степан Аркадич се движеше в Москва в ония кръгове, дето бе въведена тая дума, минаваше там за честен човек и затова имаше повече от другите права върху тая служба.

Тая служба даваше от седем до десет хиляди годишно и Облонски можеше да я заема, без да напуща държавната си служба. Тя зависеше от две министерства, от една дама и от двама евреи и Степан Аркадич трябваше да види в Петербург всички тия хора, макар че те бяха вече подготвени. Освен това Степан Аркадич бе обещал на сестра си Ана да получи от Каренин решителен отговор за развода. И той замина за Петербург, след като изпроси петдесет рубли от Доли.

Седнал в кабинета на Каренин, Степан Аркадич слушаше неговия проект върху причините за лошото състояние на руските финанси и чакаше само минутата, когато той ще свърши, за да му заприказва за своята работа и за Ана.

— Да, това е много вярно — каза той, когато Алексей Александрович свали pince-nez-то, без което не можеше вече да чете, и въпросително погледна бившия си шурей, — това е много вярно в подробностите, но все пак принципът на нашето време е свободата.

— Да, но аз издигам друг принцип, който обгръща принципа на свободата — каза Алексей Александрович, като подчерта думите „който обгръща“, и пак сложи pince-nez-то, за да прочете отново на слушателя си мястото, дето се говореше за това.

И като прелисти красиво написания, с грамадни бели полета ръкопис, Алексей Александрович отново прочете убедителното място.

— Аз не искам протекционната система не заради ползата за частните лица, а за общото благо — еднакво и за низшите, и за висшите класи — каза той, като погледна Облонски над pince-nez-то. — Но те не могат да разберат това, те са заети само с личните си интереси и се увличат от фразите.

Степан Аркадич знаеше, че когато Каренин започне да говори за това какво правят и мислят те, същите ония, които не искат да приемат проектите му и са причина за цялото зло в Русия, тогава вече е близо към края; и затова сега той на драго сърце се отказа от принципа за свободата и се съгласи напълно. Алексей Александрович млъкна, като прелистваше умислено ръкописа си.

— Ах, сетих се — каза Степан Аркадич, — исках да те помоля, в случай че видиш Поморски, да му кажеш една думичка, че бих желал много да заема откриващата се служба на член от комисията при съединеното агентство на кредитно-взаимния баланс на южните железопътни линии.

Степан Аркадич бе свикнал вече с названието на тая служба, така близка на сърцето му, и го произнасяше бързо, без да сбърка.

Алексей Александрович разпита в какво се състои дейността на тая нова комисия и се замисли. Той съобразяваше дали в дейността на тая комисия няма нещо противоположно на неговите проекти. Но понеже дейността на това ново учреждение беше много сложна, а неговите проекти обгръщаха много голяма област, той не можа изведнъж да схване това и като свали pince-nez-то си, каза:

— Несъмнено мога да му кажа: но защо всъщност искаш да заемеш тая служба?

— Заплатата е по-добра, до девет хиляди, а моите средства…

— Девет хиляди — повтори Алексей Александрович и се намръщи. Високата цифра на тая заплата му напомни, че от тая страна предполагаемата дейност на Степан Аркадич е в противоречие с главния смисъл на проектите му, които клоняха винаги към икономия.

— Аз смятам и съм написал изложение за това, че в наше време тия грамадни заплати са признак на една лъжлива икономическа assiette153 в нашето управление.

— Но как искаш ти? — каза Степан Аркадич. — Да речем, един директор на банка получава десет хиляди — но той заслужава това. Или един инженер получава двадесет хиляди. Полезна работа, както щеш кажи!

— Аз смятам, че заплатата е заплащане на стока и тя трябва да зависи от закона за търсенето и предлагането. Но ако определянето на заплатата отстъпва от тоя закон, както например, когато виждам, че института завършват двама инженери, и двамата с еднакви знания и способности, но единият получава четиридесет хиляди, а другият се задоволява с две хиляди; или когато за директори на дружествени банки назначават с големи заплати прависти и хусари, които нямат никакви особени специални познания, аз заключавам, че заплатата не се определя според закона за търсенето и предлагането, а просто от пристрастие. И тук има злоупотреба, която е важна сама по себе си и се отразява вредно върху държавната служба. Аз смятам…

Степан Аркадич побърза да прекъсне зет си.

— Да, но съгласи се, че се открива едно ново, несъмнено полезно учреждение. Както щеш кажи, полезна работа! Държат особено на това, работата да се върши честно — каза Степан Аркадич с ударение.

Но московското значение на думата честно беше непонятно за Алексей Александрович.

— Честността е само отрицателно качество — каза той.

— Но ти все пак ще ми направиш голяма услуга — каза Степан Аркадич, — ако кажеш една думичка на Поморски. Така, между другото…

— Но, струва ми се, че тая работа зависи повече от Болгаринов — каза Алексей Александрович.

— От своя страна Болгаринов е напълно съгласен — каза Степан Аркадич, като се изчерви.

Степан Аркадич се изчерви при споменаването на Болгаринов, защото същия ден сутринта той ходи у евреина Болгаринов и това посещение му остави неприятен спомен. Степан Аркадич беше уверен, че делото, на което той иска да служи, е ново, полезно и честно дело; но тая сутрин, когато Болгаринов, очевидно нарочно, го накара да чака два часа заедно с други просители в приемната, изведнъж му стана неловко.

Дали му бе неловко, защото той, потомък на Рюрик, княз Облонски, чака два часа в приемната на един евреин, или защото за пръв път в живота си не последва примера на прадедите си да служи на правителството, а минаваше на ново поприще — но, така или иначе, беше му много неловко. През тия два часа чакане у Болгаринов, докато се разхождаше неспокойно из приемната, разчесваше бакенбардите си, влизаше в разговор с другите просители и измисляше каламбур за това как е чакал у евреина, Степан Аркадич старателно скриваше от другите, и дори от себе си, чувството, което изпитваше.

Но през цялото време му беше неловко и досадно и самият той не знаеше защо; дали защото не излизаше нищо от каламбура му154 или от нещо друго. Най-после, когато Болгаринов го прие с необикновена учтивост, като тържествуваше очевидно от унижението му и почти му отказа, Степан Аркадич побърза да забрави това. И като си го спомни едва сега, се изчерви.

XVIII

— Сега имам още една работа и ти знаеш каква е. За Ана — каза Степан Аркадич, като помълча малко й се отърси от това неприятно впечатление.

Още щом Облонски произнесе името на Ана, лицето на Алексей Александрович съвсем се промени: вместо по-раншното оживление то изрази умора и мъртвешка бледност.

— Какво всъщност искате от мене? — каза той, като се обърна на креслото и щракна pince-nez-то си.

— Решение, някакво решение, Алексей Александрович. Сега аз се обръщам към тебе — Степан Аркадич искаше да каже „не като към оскърбен мъж“, но понеже се изплаши да не развали работата с това, замени го с думите: — не като към държавник — което беше не на място, — а просто като към човек, и то към добър човек и християнин. Ти трябва да я съжалиш — каза той.

— Сиреч, всъщност как? — тихо каза Каренин.

— Да, да я съжалиш. Ако ти я виждаше като мене — цяла зима съм прекарал с нея, — ти би я съжалил. Положението й е ужасно, именно ужасно.

— Струва ми се — отвърна Алексей Александрович с по-тънък, почти писклив глас, — че Ана Аркадиевна има всичко, което искаше.

— Ах, Алексей Александрович, за Бога, да не правим рекриминации! Миналото е минало и ти знаеш какво иска и очаква тя — развод.

— Но аз смятах, че Ана Аркадиевна се отказва от развода, щом аз изисквам задължението да остави сина при мене. Така й и отговорих и мислех, че тая работа е свършена. И я смятам за свършена — пискливо каза Алексей Александрович.

— За Бога, не се горещи — каза Степан Аркадич, като докосна коленете на зет си. — Работата не е свършена. Ако ми позволиш да направя рекапитулация, работата беше така: когато се разделихте, ти беше добър, колкото може човек да бъде великодушен; даде й всичко — свобода и дори развод. Тя оцени това. Не, не мисли кой знае какво. Тя го оцени. И то до такава степен, че в първите минути, чувствувайки вината си пред тебе, не е обмислила и не е могла да обмисли всичко. Тя се отказа от всичко. Но действителността и времето показаха, че положението й е мъчително и невъзможно.

— Животът на Ана Аркадиевна не може да ме интересува — прекъсна го Алексей Александрович, като повдигна вежди.

— Позволи ми да не вярвам това — меко възрази Степан Аркадич. — Положението й е не само тежко за нея, но и без всякаква полза за когото и да било. Ще речеш, тя си го е заслужила. Тя знае това и не те моли; тя казва открито, че не смее да моли за нищо. Но аз, всички роднини, всички, които я обичаме, те молим. Защо се измъчва тя? Кому е по-добре от това?

— Позволете, изглежда, че вие ме поставяте в положението на обвиняем — рече Алексей Александрович.

— О, не, о, не, ни най-малко, разбери ме — каза Степан Аркадич, като докосна отново ръката му, сякаш бе уверен, че с това докосване ще смекчи зет си. — Аз казвам само едно: положението й е тежко, ти можеш да го облекчиш и няма да изгубиш нищо. Аз ще наредя всичко така, че няма да разбереш. Та ти обеща.

— Обещанието бе дадено по-рано. И аз смятах, че въпросът за сина решава работата. Освен това се надявах, че Ана Аркадиевна ще има достатъчно великодушие… — едва, с треперещи устни рече побледнелият Алексей Александрович.

— Тъкмо тя предоставя всичко на твоето великодушие. Тя иска, моли те за едно — да я извадиш от това невъзможно положение, в което се намира. Тя не иска вече сина си. Алексей Александрович, ти си добър човек, влез за миг в положението й. За нея, в нейното положение, въпросът за развода е въпрос на живот и смърт. Ако не беше обещал по-рано, тя щеше да се помири с положението си, щеше да живее на село. Но ти обеща, тя ти писа и се премести в Москва. И ето тя живее вече шест месеца в Москва, дето всяка среща е нож в сърцето й, и очаква всеки ден решението. Та това е все едно да държиш някой осъден на смърт цели месеци с примка на шията и да му обещаваш може би смърт, а може би и помилване. Съжали се над нея и освен това аз се наемам да уредя всичко това… Vos scrupules155…

— Аз не говоря за това, за това… — с погнуса го прекъсна Алексей Александрович. — Но може би съм обещал това, което не съм имал право да обещавам…

— Значи, ти се отказваш от това, което си обещал?

— Никога не съм отказвал да изпълня възможното, но искам да имам време, за да обмисля доколко обещаното е възможно.

— Не, Алексей Александрович! — заприказва Облонски, като скочи. — Аз не искам да вярвам това! Тя е толкова нещастна, колкото може да бъде нещастна само една жена, и ти не можеш да откажеш една такава…

— Доколкото обещаното е възможно. Vous professez d’être un libre penseur.156 Но като вярващ човек, при такава важна работа аз не мога да постъпя против християнския закон.

— Но в християнските общества и у нас, доколкото зная, разводът се допуща — каза Степан Аркадич. — Разводът се допуща и от нашата църква. И ние виждаме…

— Допуща се, но не в тоя смисъл.

— Алексей Александрович, не мога да те позная — каза Облонски, след като помълча. — Нима не беше ти (и нима ние не оценихме това?), който прости всичко и движен именно от християнско чувство, беше готов да пожертвуваш всичко? Ти сам каза: дай горната си дреха, когато ти искат ризата, а сега…

— Моля ви — с писклив глас заприказва Алексей Александрович, като стана изведнъж на крака, бледен и с разтреперана челюст, — моля ви да прекратите, да прекратите… тоя разговор.

— Ах, не! Добре, прости, прости ми, ако съм те огорчил — започна Степан Аркадич, като се усмихваше смутено и протегна ръка, — но все пак, като пратеник, аз предадох само това, което бяха ми поръчали.

Алексей Александрович подаде ръка, замисли се и рече:

— Трябва да обмисля и да потърся указания. Другиден ще ви дам окончателен отговор — каза той, като съобрази нещо.

XIX

Степан Аркадич се канеше вече да си отиде, когато Корней доложи:

— Сергей Алексеич!

— Кой е тоя Сергей Алексеич? — започна Степан Аркадич, но веднага си спомни. — Ах, Серьожа! — каза той. „Сергей Алексеич“ — аз мислех, че е директорът на департамента. — „Ана ме помоли да го видя“ — спомни си той.

И той си спомни оня плах, жалък израз, с който на изпращане Ана му рече: „Все пак ти ще го видиш. Научи подробно де е той и кой е при него. И, Стива… ако е възможно! Нали е възможно?“ Степан Аркадич разбра какво значи това „ако е възможно“ — ако е възможно да се направи разводът така, че тя да вземе сина си… Сега Степан Аркадич видя, че за това не може и да се мисли, но все пак му беше драго да види племенника си.

Алексей Александрович напомни на шурея си, че на сина му никога не говорят за майка му и го помоли да не споменава нито дума за нея.

— Той бе много болен след онова свиждане с майка си, което ние не предви-дих-ме — каза Алексей Александрович. — Страхувахме се дори за живота му. Но разумното лекуване и морските бани през лятото подобриха здравето му и по съвета на лекаря аз съм го дал сега в училище. И наистина влиянието на другарите му оказа хубаво въздействие и той е напълно здрав и се учи добре.

— Ех, че юнак е станал! И то не Серьожа, а цял Сергей Алексеич! — усмихнат каза Степан Аркадич, като гледаше пъргаво и свободно влязлото хубаво едро момче в синя куртка и дълги панталони. Момчето имаше здрав и весел вид. То се поклони на вуйчо си като на чужд човек, но след като го позна, изчерви се и сякаш обидено и разсърдено от нещо, бързо се обърна настрана. Момчето пристъпи до баща си и му подаде едно свидетелство с бележките, които бе получило в училище.

— Е, това е добре — каза бащата, — можеш да си вървиш.

— Той е отслабнал, пораснал е и е престанал да бъде дете, а е станал момче; това ми харесва — каза Степан Аркадич. — Е, помниш ли ме?

Момчето бързо погледна към баща си.

— Помня те, mon oncle157 — отвърна то, като погледна вуйчо си и пак се загледа в земята.

Вуйчото повика момчето и го улови за ръка.

— Е, как е работата? — каза той в желанието си да го заприказва и не знаеше какво да каже.

Като се червеше и не отговаряше, момчето внимателно дърпаше ръката си от ръката на вуйчо си. Щом Степан Аркадич пусна ръката му, то погледна въпросително баща си и като птица, пусната на свобода, с бързи крачки излезе от стаята.

Изминала бе една година, откак Серьожа бе видял майка си за последен път. Оттогава никога вече не бе чувал за нея. Тая година постъпи в училище и опозна и обикна другарите си. Сега вече не го занимаваха ония мечти и спомени за майка му, които след срещата си с нея го разболяваха. Когато те го навестяваха, той старателно ги пропъждаше, понеже ги смяташе срамни и свойствени само на момиченцата, но не и на едно момче, и при това ученик. Той знаеше, че между баща му и майка му е имало скарване, което бе ги разделило, знаеше, че му е съдено да остане при баща си и се мъчеше да свикне с тая мисъл.

Беше му неприятно, че видя вуйчо си, който приличаше на майка му, защото това извика у него същите ония спомени, които той смяташе за срамни. Това му беше толкова по-неприятно, защото от някои думи, които бе чул, докато чакаше при вратата на кабинета, и особено по израза върху лицата на баща си и вуйчо си се досещаше, че сигурно говорят за майка му. И за да не осъжда баща си, с когото живееше и от когото зависеше, и главно за да не се отдава на чувствителност, която смяташе така унизителна, Серьожа се мъчеше да не гледа тоя вуйчо, който бе дошъл да наруши спокойствието му, и да не мисли за онова, което той му напомняше.

Но когато излезлият след него Степан Аркадич го видя на стълбата, извика го и го попита как прекарва междучасията в училището, Серьожа заприказва с него, понеже го нямаше баща му.

— Сега играем на железопътна линия — каза той, отговаряйки на въпроса му. — Знаете ли как е то: двама души сядат на чина. Това са пътниците. А един се изправя на чина. И всички се впрягат. Може и с ръце, може и с коланите, и се пускат през всички стаи. Вратите се отварят предварително. Много трудно е да бъдеш кондуктор.

— Тоя изправеният ли? — усмихнат запита Степан Аркадич.

— Да, тук трябва и смелост, и ловкост, особено когато се спрат изведнъж или някой падне.

— Да, това не е шега — каза Степан Аркадич, като се взираше с тъга в тия живи, майчини очи, които сега вече не бяха детски, не бяха напълно невинни. И макар че бе обещал на Алексей Александрович да не говори за Ана, той не се стърпя.

— А помниш ли майка си? — изведнъж запита той.

— Не, не я помня — бързо рече Серьожа, силно се изчерви и наведе очи. И вуйчо му вече не можа да откопчи нищо от него.

След половин час гуверньорът славянин намери възпитаника си на стълбите и дълго не можа да разбере дали той се сърди, или плаче.

— Е, сигурно сте се ударили, когато сте паднали? — каза гуверньорът. — Нали ви казах, че тая игра е опасна. Трябва да кажа на директора.

— Дори да съм се ударил, никой не би забелязал. Това е сигурно.

— Но тогава какво има?

— Оставете ме! Помня, не помня… Какво го интересува това? Защо да помня? Оставете ме на мира! — обърна се той вече не към гуверньора, а към целия свят.

XX

Степан Аркадич както винаги не губеше напразно времето си в Петербург. В Петербург освен работите — развода на сестра му и службата — той трябваше както винаги и да се освежи, както казваше той, след московската спарена атмосфера.

Въпреки своите cafés chantants и омнибуси Москва все пак беше застояло блато. Степан Аркадич чувствуваше винаги това. След като бе живял в Москва, особено близо до семейството си, той се чувствуваше отпаднал духом. Когато живееше дълго време в Москва, без да я напуща, той стигаше дотам, че започваше да се безпокои от лошото си настроение и от укорите на жена си, от здравето и възпитанието на децата, от дребните интереси на службата си; безпокоеше го дори това, че има дългове. Но достатъчно беше да дойде и да поживее в Петербург, в оня кръг, в който той се движеше, дето хората живееха — именно живееха, а не вегетираха, както в Москва, — и веднага всички тия мисли изчезваха и се стопяваха като восък от огъня.

Жената ли?… Тъкмо днес той бе приказвал с княз Чеченски. Княз Чеченски имаше жена и семейство — деца, възрастни пажове, а имаше и друго, незаконно семейство, от което имаше също деца. Макар че и първото му семейство беше добро, княз Чеченски се чувствуваше по-щастлив във второто. И той водеше по-големия си син във второто семейство и разправяше на Степан Аркадич, че смята това нещо полезно и поучително за сина си. Какво биха казали за това в Москва?

Децата ли? В Петербург децата не пречеха на бащите си да живеят. Те се възпитаваха в заведения и не съществуваше това, разпространено в Москва — например у Лвов, — диво разбиране, че на децата принадлежи целият разкош на живота, а не родителите само трудът и грижите. Тук разбираха, че човек е длъжен да живее за себе си, както трябва да живее образованият човек.

Службата ли? Тук и службата не беше онова упорито, безнадеждно бреме, което влачеха в Москва; тук съществуваше интересът от службата. Някоя среща, услуга, сполучлива дума, умение да имитираш различни лица — и човек изведнъж си прави кариера, както Брянцев, с когото Степан Аркадич се срещна вчера и който беше сега пръв сановник. Тая служба беше интересна.

И особено петербургският възглед за паричните въпроси действуваше успокоително на Степан Аркадич. Бартнянски, който харчеше поне петдесет хиляди при тоя train158, воден от него, му каза вчера забележителни думи по тоя повод.

Преди обеда, след като се разприказваха, Степан Аркадич каза на Бартнянски:

— Струва ми се, че си близък с Мордвински; можеш да ми направиш услуга: кажи му, моля ти се, една думичка за мене. Има една служба, която бих желал да заема. Член на агентството…

— Е, все едно, няма да го запомня… Но защо ти е потрябвало да се пъхаш в тия железопътни работи с евреите?… Както искаш, но все пак е мръсотия!

Степан Аркадич не му каза, че това е полезна работа; Бартнянскн не би разбрал това.

— Трябват пари, няма с какво да живея.

— Но нали живееш?

— Живея, ами дълговете?

— Какво приказваш? Много ли са? — със съчувствие каза Бартнянски.

— Твърде много, двадесетина хиляди.

Бартнянски весело се засмя.

— О, щастлив човек! — каза той. — Аз имам един и половина милиона дълг и нямам нищо, но както виждаш, още мога да живея!

И Степан Аркадич не само на думи, но и на дело видя, че това е истина. Живахов имаше триста хиляди дълг и нито пукната пара в джоба, а живееше, и то още как! Граф Кривцов отдавна вече съвсем го бяха отписали, а издържаше две жени. Петровски бе пропилял пет милиона, по си живееше все така и дори завеждаше финансите и получаваше двадесет хиляди заплата. Но освен това Петербург действуваше физически приятно върху Степан Аркадич. Подмладяваше го. В Москва той попоглеждаше от време на време прошарените си коси, задрямваше след ядене, изтягаше се, бавно, със запъхтяване изкачваше стълбите, скучаеше с младите жени, не танцуваше по баловете. Но в Петербург се чувствуваше винаги десет години по-млад.

В Петербург той изпитваше същото, което му бе казал едва вчера шестдесетгодишният княз Пьотр Облонски, който току-що се бе върнал от чужбина.

— Тук ние не умеем да живеем — каза Пьотр Облонски. — Ще повярваш ли, прекарах лятото в Баден; право да ти кажа, чувствувах се като съвсем млад човек. Видя ли някоя млада женичка, обземат ме мисли… Похапнеш си, пийнеш си малко — сила, бодрост. Дойдох в Русия — трябваше да замина при жена си, и то на село, — няма да повярваш, след две седмици тръгнах по халат, престанах да се обличам за обед. Друго нещо е, когато мислиш за младички! Съвсем се превърнах на старец. Остава само да спасяваш душата си. Заминах за Париж — и пак се оправих.

И Степан Аркадич чувствуваше тая разлика като Пьотр Облонски. В Москва той се занемаряваше дотолкова, че наистина, ако поживееше там дълго време, чисто и просто би стигнал дотам, да спасява душата си; а в Петербург се чувствуваше отново човек на място.

Между княгиня Бетси Тверская и Степан Аркадич съществуваха отдавнашни, твърде странни отношения. Степан Аркадич винаги я задиряше на шега и й говореше, пак на шега, най-неприлични неща, понеже знаеше, че това й харесва най-много. На другия ден след разговора си с Каренин Степан Аркадич се отби у дома й и се чувствуваше така млад, че в това шеговито задиряне и занасяне неочаквано стигна толкова далеч, че не знаеше вече как да се измъкне, защото за нещастие тя не само не му се нравеше, но му беше и противна. А тоя тон се бе установил, защото той й се нравеше много. Така че той се зарадва много от идването на княгиня Мяхкая, която тури край на тяхното уединение.

— А, и вие сте тук — каза тя, когато го видя. — Е, как е горката ви сестра? Не ме гледайте така — прибави тя. — Откакто върху нея се нахвърлиха всички, всички, които са сто хиляди пъти по-лоши от нея, аз смятам, че тя направи много добре. Не мога да простя на Вронски, че не ми съобщи, когато тя беше в Петербург. Бих отишла при нея и бихме ходили с нея навред. Моля, предайте й моята любов. Е, кажете ми нещо за нея.

— Да, нейното положение е тежко, тя… — започна да разправя Степан Аркадич, който в душевната си простота взе за истинска монета думите на княгиня Мяхкая „кажете ми нещо за сестра си“. Княгиня Мяхкая по навик веднага го прекъсна и сама започна да разправя:

— Тя направи това, което всички освен мене правят, но го крият; а тя не искаше да лъже и направи много добре. А още по-добре направи, дето остави тоя ваш полуумен зет. Вие ще ме извините. Всички казваха, че бил умен, умен, само аз казвах, че е глупав. Сега, когато той се свърза с Лидия Ивановна и с Landau, всички казват, че бил малоумен, а аз на драго сърце не бих се съгласила с всички, но тоя път не мога.

— Но обяснете ми, моля ви се — каза Степан Аркадич, — какво значи това? Вчера бях при него по въпроса за сестра си и исках окончателен отговор. Той не ми даде отговор и каза, че ще помисли, а тая сутрин вместо отговор получих покана за тазвечерния прием у графиня Лидия Ивановна.

— А, видяхте ли! — с радост започна княгиня Мяхкая. — Те ще питат Landau какво ще каже той.

— Как тъй Landau? Защо? Кой е тоя Landau?

— Как, нима не познавате Jules Landau, ie fameux Jules Landau, le clairvoyant159? Той също е малоумен, но от него зависи съдбата на сестра ви. Вижте какво става, когато човек живее в провинцията, вие не знаете нищо. Виждате ли, Landau бил commis160 в един парижки магазин и отишъл веднъж при лекар. В чакалнята на лекаря заспал и в съня си започнал да дава съвети на всички болни. И то чудни съвети. След това жената на Юрий Меледински — нали го знаете, оня болния — научила за тоя Landau и го извикала при мъжа си. Той го лекува. И според мене никаква полза няма от това, защото си е все така слаб, но те вярват в него и го мъкнат със себе си. Доведоха го в Русия. Тук всички се юрнаха при него и той започна да лекува всички. Излекува графиня Беззубова и тя го обикна дотолкова, че го осинови.

— Как го осинови?

— Така, осинови го. Сега той не е вече Landau, а граф Беззубов. Но работата е там, че Лидия — аз я обичам, но главата й не е на място — е зяпнала по Landau и без него нито тя, нито Алексей Александрович не могат да решат нищо и затова съдбата на сестра ви сега е в ръцете на тоя Landau или, с други думи — граф Беззубов.

XXI

След отличния обед и голямото количество коняк, изпит у Бартнянски, Степан Аркадич, който закъсня само малко от определеното време, влезе у графиня Лидия Ивановна.

— Кой друг е у графинята? Французинът ли? — запита Степан Аркадич вратаря, като оглеждаше познатото палто на Алексей Александрович и едно странно, смешно палто със закопчалки.

— Алексей Александрович Каренин и граф Беззузубов — строго отвърна вратарят.

„Княгиня Мяхкая позна — помисли Степан Аркадич, качвайки се по стълбата. — Странно! Все пак добре би било да се сближа с нея. Тя има грамадно влияние. Ако каже една думичка на Поморски, работата е сигурна.“

Навън беше още съвсем светло, но в малката приемна на графиня Лидия Ивановна със спуснати пердета горяха вече лампи.

До кръглата маса под лампата седяха графинята и Алексей Александрович и тихо разговаряха. На другия край се бе изправил и оглеждаше портретите на стената един среден на ръст, мършав човек с женски таз, с хлътнали в коленете крака, много бледен, красив, с блестящи, прекрасни очи и дълги коси, легнали върху яката на сюртука му. След като се здрависа с домакинята и с Алексей Александрович, Степан Аркадич неволно погледна още веднъж непознатия човек.

— Monsieur Landau! — обърна се към него графинята с мекота и предпазливост, които поразиха Облонски. И тя ги запозна.

Landau бързо се обърна, пристъпи и като се усмихна, пъхна неподвижната си потна ръка в протегнатата ръка на Степан Аркадич и веднага пак се отдръпна и загледа портретите. Графинята и Алексей Александрович многозначително се спогледаха.

— Много се радвам, че ви виждам, особено днес — каза графиня Лидия Ивановна и посочи на Степан Аркадич място до Каренин.

— Аз ви запознах с него като с Landau — с тих глас каза тя, погледна французина и веднага след това Алексей Александрович, — но той всъщност е граф Беззубов, както сигурно знаете. Само че не обича тая титла.

— Да, чувах — отвърна Степан Аркадич, — казват, че излекувал напълно графиня Беззубова.

— Тя бе днес у дома и е така за окайване! — обърна се графинята към Алексей Александрович. — Тая раздяла ужасно й тежи. Това е такъв удар за нея!

— Но той положително ли заминава? — запита Алексей Александрович.

— Да, заминава за Париж. Вчера чул един глас — каза графиня Лидия Ивановна, като гледаше Степан Аркадич.

— Ах, глас! — повтори Облонски, чувствувайки, че трябва да бъде колкото може по-внимателен в тая компания, в която става или трябва да става нещо особено, за което той няма още ключа.

Настъпи минутно мълчание, след което графиня Лидия Ивановна, сякаш пристъпвайки към главната тема на разговора, с тънка усмивка каза на Облонски:

— Аз ви познавам отдавна и много ще ми е драго да ви опозная по-отблизо. Les amis de nos amis sont nos amis.161 Но за да бъде човек приятел, трябва да вниква в душевното състояние на приятеля си, а аз се страхувам, че вие не правите това по отношение на Алексей Александрович. Вие разбирате за какво ми е думата — каза тя, като повдигна прекрасните си замислени очи.

— Графиньо, аз разбирам донейде, че положението на Алексей Александрович… — каза Облонски, понеже не разбираше добре за какво става дума и затова искаше да се задоволи с общи приказки.

— Промяната не е във външното му положение — строго каза графиня Лидия Ивановна, като едновременно следеше с влюбен поглед Алексей Александрович, който стана и се премести при Landau, — промени се сърцето му, дадено му е ново сърце и аз се страхувам, че вие не сте вникнали напълно в тая промяна, която стана в него.

— Но в общи черти аз мога да си представя тая промяна. Ние винаги сме били близки и сега… — каза Степан Аркадич, като отговори с нежен погледна погледа на графинята, питайки се с кой от двамата министри тя е по-близка, та да знае за кого от двамата ще трябва да я помоли.

— Станалата в него промяна не може да отслаби чувствата му на любов към ближните; напротив, промяната, която стана в него, трябва да увеличи любовта. Но аз се страхувам, че не ме разбирате. Искате ли чай? — каза тя и посочи с очи лакея, който поднасяше чай.

— Не напълно, графиньо. Разбира се, неговото нещастие…

— Да, нещастието, което се превърна във висше щастие, когато сърцето му стана ново и се изпълни с него — каза тя, като гледаше влюбено Степан Аркадич.

„Смятам, че може да я помоля да говори и на двамата министри“ — мислеше Степан Аркадич.

— О, разбира се, графиньо — каза той, — но аз мисля, че тия промени са така интимни, че никой, дори най-близкият човек, не обича да говори за тях.

— Напротив! Ние трябва да говорим и да си помагаме един на друг.

— Да, без съмнение, но случва се такава разлика в убежденията и при това… — с мека усмивка каза Облонски.

— В делото на светата истина не може да има разлика.

— О, да, разбира се, но… — и Степан Аркадич се смути и млъкна. Той разбра, че става дума за религията.

— Струва ми се, че той ще заспи след малко — с многозначителен шепот каза Алексей Александрович, като се приближи до Лидия Ивановна.

Степан Аркадич се обърна. Landau седеше до прозореца, облакътен върху облегалото на стола, навел глава. Когато забеляза обърнатите към него погледи, той вдигна глава и се усмихна с детински наивна усмивка.

— Не му обръщайте внимание — каза Лидия Ивановна и с леко движение побутна стола на Алексей Александрович. — Забелязала съм… — започна тя, но в това време в стаята влезе лакеят с писмо. Лидия Ивановна бързо погледна писмото и като се извини, с необикновена бързина написа и предаде отговора и се върна при масата. — Забелязала съм — продължи тя започнатия разговор, че московчани, особено мъжете, са най-равнодушните към религията хора.

— О, не, графиньо, струва ми се, че московчани имат репутация да са най-ревностните — отвърна Степан Аркадич.

— Но доколкото разбирам, вие за съжаление сте от равнодушните — с уморена усмивка му каза Алексей Александрович, като се обърна към него.

— Как може човек да бъде равнодушен! — каза Лидия Ивановна.

— В това отношение аз не че съм равнодушен, но съм в очакване — каза Степан Аркадич с най-смекчаващата си усмивка. — Не смятам, че за мене е дошло време за тия въпроси.

Алексей Александрович и Лидия Ивановна се спогледаха.

— Ние никога не можем да знаем дали за нас е настъпило време, или не — строго каза Алексей Александрович. — Ние не трябва да мислим дали сме готови, или не: благодатта не се ръководи от човешки съображения; тя никога не осенява трудещите се, а осенява неподготвените като Савел.

— Не, струва ми се, още не — каза Лидия Ивановна, която в това време следеше движенията на французина.

Landau стана и се приближи до тях.

— Ще ми позволите ли да слушам? — запита той.

— О, да, аз не исках да ви преча — каза Лидия Ивановна, като го гледаше нежно, — седнете при нас.

— Трябва само да не си затваряме очите, за да не се лишим от светлината — продължи Алексей Александрович.

— Ах, ако знаехте онова щастие, което изпитваме, чувствувайки постоянното му присъствие в душата си! — каза графиня Лидия Ивановна, като се усмихваше блажено.

— Но понякога човек може да се чувствува неспособен да се издигне на тая висота — каза Степан Аркадич, който чувствуваше, че си криви душата, признавайки религиозната висота, но същевременно не се решаваше да признае свободомислието си пред една особа, която с една дума, казана на Поморски, може да му осигури желаната служба.

— Сиреч искате да кажете, че му пречи грехът? — каза Лидия Ивановна. — Но това е погрешно мнение. За вярващите няма грях, грехът е вече изкупен. Pardon — прибави тя, като погледна лакея, който бе влязъл пак с друго писмо. Тя го прочете и отговори устно: кажете му, утре у великата княгиня. — За вярващия няма грях — продължи тя разговора.

— Да, но вярата без дела е мъртва — каза Степан Аркадич, като си спомни тая фраза от катехизиса, и отстояваше независимостта си вече само с усмивка.

— Това е от посланието на апостол Яков — каза Алексей Александрович, като се обърна с някакъв укор към Лидия Ивановна, сякаш очевидно се касаеше за нещо, за което неведнъж вече бяха говорили. — Колко вреда е причинило погрешното тълкуване на това място! Нищо друго не отблъсква така много от вярата, както това тълкуване. „Аз нямам дела и затова не мога да вярвам“ — а такова нещо никъде не е казано. Казано е тъкмо обратното.

— Да се трудиш за Бога, с труд и пост да спасяваш душата си — с погнуса и презрение каза графиня Лидия Ивановна, — това са диви понятия на нашите монаси… И такова нещо никъде не е казано. То е много по-просто и по-леко — прибави тя, като гледаше Облонски със същата окуражаваща усмивка, с която в двореца окуражаваше младите, смутени от новата обстановка фрейлини.

— Ние сме спасени от Христа, който пострада за нас. Ние сме спасени от вярата — потвърди Алексей Александрович, като одобряваше с поглед думите й.

— Vous comrpenez l’anglais?162 — запита Лидия Ивановна и като получи утвърдителен отговор, стана и започна да рови книгите в лавицата.

— Искам да прочета „Safe and Happy“163 или „Under the wing“164? — каза тя, като погледна въпросително Каренин. И след като намери книгата и седна отново на мястото си, разтвори я. — Много е късо. Тук е описан пътят, по който се добива вярата, и онова висше неземно щастие, което при това изпълва душата. Вярващият човек не може да бъде нещастен, защото не е сам. Сега ще видите. — Тя се приготви вече да чете, но пак влезе лакеят. — Бороздина ли? Кажете й утре в два часа. Да — каза тя, като постави пръст на мястото в книгата и с въздишка погледна пред себе си със замислените си прекрасни очи. — Ето как действува истинската вяра. Познавате ли Мари Санина? Знаете ли нейното нещастие? Тя изгуби единственото си дете. Беше се отчаяла. Е, и какво стана след това? Тя намери тоя приятел и сега благодари на Бога за смъртта на детето си. Ето какво щастие дава вярата!

— О, да, това е много… — каза Степан Аркадич доволен, че ще четат и ще го оставят да се опомни малко.

„Не, виждам, че е по-добре да не я моля днес за нищо — мислеше си той, — само дано се измъкна оттук, без да объркам нещо.“

— Вие ще се отегчите — каза графиня Лидия Ивановна, като се обърна към Landau, — вие не разбирате английски, но то е късо.

— О, ще разбера — каза със същата усмивка Landau и затвори очи.

Алексей Александрович и Лидия Ивановна се спогледаха многозначително и четенето започна.

XXII

Степан Аркадич се чувствуваше съвсем озадачен от тия нови за него странни думи, които чуваше. Сложният петербургски живот изобщо му действуваше възбудително, като го изваждаше от московския застой, но той обичаше и разбираше тия усложнения в близките и познати нему кръгове; в тая чужда среда беше озадачен, слисан и не можеше да обгърне всичко. Като слушаше графиня Лидия Ивановна и чувствуваше втренчените в него красиви, наивни или лукави — той сам не знаеше — очи на Landau, Степан Аркадич започна да усеща някаква особена тежест в главата.

В главата му се въртяха най-разнообразни мисли. „Мари Санина се радва, че детето й умряло… Добре би било да запуша сега… За да се спасиш, трябва само да вярваш, и монасите не знаят как трябва да става това, знае го само графиня Лидия Ивановна… И отде е тая тежест в главата ми? Дали от коняка или от това, че всичко туй е много странно? Все пак струва ми се, че досега не съм направил нищо неприлично. Но все пак не бива да я моля. Разправят, че те карали хората да се молят. Дано не ме накарат. Това ще бъде вече твърде глупаво. И какви глупости чете, а ги изговаря хубаво. Landau бил Беззубов. Защо пък Беззубов?“ Изведнъж Степан Аркадич почувствува, че долната му челюст започва неудържимо да се извива за прозявка. Той оправи бакенбардите си, за да скрие прозявката, и се отърси. Но след това почувствува, че го избива на сън и се кани да хърка. Сепна се в момента, когато гласът на графиня Лидия Ивановна каза: „Той спи!“

Степан Аркадич изплашено се сепна, чувствувайки се виновен и изобличен. Но веднага се успокои, щом разбра, че думите „той спи“ не се отнасят за него, а за Landau. Французинът беше заспал също като Степан Аркадич. Но сънят на Степан Аркадич, както мислеше той, би ги обидил (впрочем той и това не мислеше, дотолкова всичко му се виждаше странно), а сънят на Landau ги зарадва извънредно много, особено графиня Лидия Ивановна.

— Mon ami165 — каза Лидия Ивановна, която, за да не шуми, предпазливо прибра диплите на копринената си рокля и във възбудата си нарече Каренин „mon ami“, а не Алексей Александрович, — donnez lui la main. Vous voyez?166 Шш! — зашътка тя на влезлия пак лакей. — Не приемай никого.

Французинът спеше или се преструваше, че спи, опрял глава на облегалото на стола, и с потната си ръка, която лежеше на коляното му, правеше слаби движения, сякаш ловеше нещо. Алексей Александрович стана уж предпазливо, но се закачи за масата, пристъпи и сложи ръка в ръката на французина. Степан Аркадич също стана и широко разтваряше очи, за да се събуди, ако спи; той гледаше ту единия, ту другия. Всичко това не беше сън. Степан Аркадич чувствуваше, че в главата му всичко все повече и повече се обърква.

— Que la personne qui est arrivée la dernière, celle qui demande, qu’elle sorte! Qu’elle sorte!167 — каза французинът, без да отвори очи.

— Vous m’excuserez, mais vous voyez… Revenez vers dix heures, encore mieux demain.168

— Qu’elle sorte! — нетърпеливо повтори французинът.

— C’est moi, n’est ce pas?169

И след като получи утвърдителен отговор, Степан Аркадич забрави и за това, което смяташе да иска от Лидия Ивановна, забрави и за работата на сестра си и с единственото желание да се измъкне по-скоро оттук излезе на пръсти и като от заразена къща изскочи на улицата и дълго разговаря и се шегува с файтонджията в желанието си да дойде по-скоро на себе си.

Във френския театър, дето свари последното действие, а след това и при татарите, с бутилка шампанско, Степан Аркадич си поотдъхна малко в познатата му атмосфера. Но все пак тая вечер не се чувствуваше никак добре.

Когато се прибра у Пьотр Облонски, при когото бе отседнал в Петербург, Степан Аркадич намери писъмце от Бетси. Тя му пишеше, че иска много да довършат започнатия разговор и го моли да отиде утре. Едва бе успял да прочете писъмцето и да му се помръщи, в долния етаж се чуха тромавите стъпки на слугите, които носеха нещо тежко.

Степан Аркадич излезе да види. Това беше подмладилият се Пьотр Облонски. Той беше толкова пиян, че не можеше да се изкачи по стълбата; но щом видя Степан Аркадич, заповяда да го изправят на крака и като се хвана за него, отиде в стаята му и там му заразправя как е прекарал вечерта, но веднага заспа.

Степан Аркадич изпитваше отпадналост на духа, което рядко се случваше с него, и дълго не можа да заспи. Всичко, което си спомняше, беше противно, но най-противно и дори срамно му се виждаше станалото у графиня Лидия Ивановна.

На другия ден той получи от Алексей Александрович решителен отказ за развода на Ана и разбра, че това решение се основаваше на казаното снощи от французина през време на неговия истински или престорен сън.

XXIII

За да се предприеме нещо в семейния живот, необходимо е да има или пълен раздор между съпрузите, или любовно съгласие. Но когато отношенията между съпрузите са неопределени и няма нито едното, нито другото, не може да се предприеме нищо.

Много семейства остават с години на едно и също място, което е омръзнало и на двамата съпрузи, само защото няма нито пълен раздор, нито съгласие.

И за Вронски и Ана московският живот в жега и прах, когато слънцето не светеше вече пролетно, а с летен пек, и всички дървета по булевардите отдавна вече бяха в листа, и листата покрити с прах, беше непоносим; но те не заминаваха за Воздвиженское, както бяха решили отдавна, а продължаваха да живеят в опротивялата и на двама им Москва, защото в последно време нямаше съгласие помежду им.

Раздразнението, което ги разделяше, нямаше никаква външна причина и всички опити да се обяснят не само не го премахваха, но го и увеличаваха. Това беше едно вътрешно раздразнение, което за нея имаше основата си в отслабването на любовта му, а за него — в разкаянието, че заради нея се е поставил в тежко положение, което, вместо да облекчи, тя прави още по-тежко. Нито единият, нито другият изказваха причината за раздразнението си, но всеки смяташе другия за неправ и при всеки повод се мъчеха да си докажат това.

За нея целият той, с всичките му навици, мисли и желания, с целия му духовен и физически строеж, беше едно — любов към жените; и тая любов, която тя чувствуваше, че трябва да бъде съсредоточена само върху нея, тая любов бе отслабнала; следователно според нея той сигурно би пренесъл една част от любовта си към други или към друга жена — и затова тя го ревнуваше. Ревнуваше го не от някоя жена, а заради отслабването на любовта му. Понеже нямаше още обект за ревността си, тя го търсеше. При най-малко загатване насочваше ревността си от един на друг обект. Ту го ревнуваше от ония груби жени, с които той можеше толкова лесно да има отношения благодарение на ергенските си връзки; ту го ревнуваше от светските жени, с които можеше да се среща; ту го ревнуваше от някакво въображаемо момиче, за което той иска да се ожени, след като скъса връзките си с нея. И тая последна ревност я измъчваше най-много особено защото в един миг на откровеност той се бе изтървал да каже, че майка му го разбира толкова малко, че си позволила да го придумва да се ожени за младата княжна Сорокина.

И в своята ревност Ана негодуваше срещу него и диреше във всичко поводи за негодуване. Обвиняваше го за всичко, което беше тежко в положението й. Приписваше му всичко — и мъчителното състояние на очакване, което бе преживяла в Москва, сякаш между небето и земята, и бавността и нерешителността на Алексей Александрович, и своето уединение. Ако той я обичаше, би разбрал цялата тежест на положението й и би я извадил от него. Той бе виновен и в това, че тя живееше в Москва, а не на село. Той не можеше да живее усамотен на село, както тя искаше това. Той имаше нужда от общество и затова бе я поставил в това ужасно положение, чиято тежест не искаше да разбере. И пак той бе виновен, че тя е разделена завинаги със сина си.

Дори ония редки минути на нежност, които настъпваха помежду им, не я успокояваха: в нежността му сега тя виждаше отсянка на спокойствие, на увереност, каквито нямаше по-рано и които я дразнеха.

Мръкваше се вече. Сама, Ана го чакаше да се върне от един ергенски обед, на който бе отишъл, крачеше насам-натам в кабинета му (стаята, дето най-малко се чуваше шумът от улицата) и прехвърляше през ума си всички подробности на вчерашното им скарване. Като се връщаше все назад от паметните обидни думи в спора към онова, което беше повод за тях, тя се добра най-после до началото на разговора. Дълго не можеше да повярва, че раздорът бе започнал с такъв безобиден, далечен за сърцата им разговор. А то наистина беше така. Всичко започна с това, че той се присмя над девическите гимназии, смятайки ги за ненужни, а тя се застъпи за тях. Той се отнесе с неуважение към образованието на жената въобще и каза, че Ханна, покровителствуваната от Ана англичанка, съвсем няма нужда да знае физика.

Това нещо раздразни Ана. В тия думи тя виждаше презрително загатване за нейните занимания. И тя измисли и каза такава една фраза, с която да му плати за причинената й болка.

— Аз не очаквам от вас да държите на мене и на моите чувства, както може да държи един любещ човек, но очаквах просто деликатност — каза тя.

И наистина той се изчерви от яд и каза нещо неприятно. Тя не помнеше какво му отговори, но едва тогава, очевидно с желание да й причини също болка, той, кой знае защо, каза:

— Наистина, мене не ме интересува вашето пристрастие към това момиче, защото виждам, че то е неестествено.

Тая негова жестокост, с която той разрушаваше света, изграден от нея с такъв труд, за да може тя да понася тежкия си живот, тая негова несправедливост, с която я обвиняваше в лицемерие и неестественост, я накараха да кипне.

— Много съжалявам, че за вас е обяснимо и естествено само грубото и материалното — каза тя и излезе от стаята.

Когато снощи той дойде при нея, те не споменаха за станалото скарване, но и двамата чувствуваха, че свадата е само загладена, но не е минала.

Днес целия ден той не беше в къщи и тя се чувствуваше толкова самотна, и й беше така тежко след скарването, че искаше да забрави, да му прости и да се помири с него, искаше да обвини себе си и да оправдае него.

„Вината е в мене. Аз съм раздразнителна, безсмислено ревнива. Ще се помиря с него, ще заминем на село и там ще бъда по-спокойна“ — казваше си тя.

„Неестествено“ — изведнъж си спомни тя най-оскърбителната за нея дума, и то не толкова думата, колкото намерението му да й причини болка.

„Знам какво искаше да каже той; искаше да каже: неестествено е да не обичаш своята дъщеря, а да обичащ едно чуждо дете. Какво разбира той от любов към децата, от любовта ми към Серьожа, когото аз пожертвувах за него? И това желание да ми причини болка! Не, той обича друга жена, не може да бъде иначе!“

И като видя, че в желанието си да се успокои пак се озова в тоя омагьосан кръг и се върна към по-раншното си раздразнение, тя се ужаси от себе си: „Нима не може да стане така? Нима не мога да поема вината върху себе си? — каза си тя и започна пак отначало. — Той е правдив, честен, обича ме. Обичам го и аз и тия дни ще получа развод. Какво ни трябва повече? Трябва ни спокойствие и доверие и аз ще поема вината върху себе си. Да, когато си дойде сега, ще кажа, че вината е в мене, макар че аз не съм виновна, и ще заминем.“

И за да не мисли повече и да не се поддава на раздразнение, тя позвъни и заповяда да внесат сандъците, за да приберат нещата за село.

В десет часа Вронски се върна.

XXIV

— Е, беше ли весело? — запита тя, като го посрещна с виновен и кротък израз на лицето.

— Както обикновено — отвърна той и веднага, от един поглед разбра, че тя е в най-добро настроение. Той бе свикнал сече с тия промени и тая вечер се радваше много, защото и той беше в най-добро настроение.

— Какво виждам! Виж, това е хубаво! — каза той, като посочи сандъците в антрето.

— Да, трябва да заминаваме. Ходих да се разходя с кола и беше така хубаво, че ми се поиска да се върна на село! Нали нищо не те задържа?

— Тъкмо това желая и аз. Ей сега ще дойда и ще си поприказваме, само да се преоблека. Кажи да донесат чай.

И той влезе в кабинета си.

Имаше нещо оскърбително в това, което той каза: „Виж, това е хубаво“, както казват на едно дете, когато е престанало да капризничи; и още по-оскърбителна беше тая противоположност между нейния виновен и неговия самоуверен тон; и за миг тя почувствува, че в нея се надига желание за борба, но направи усилие над себе си, сподави го и посрещна Вронски пак така весело.

Когато се върна при нея, тя му разправи, като повтаряше донейде приготвените за това думи, как е прекарала деня и плановете си за заминаване.

— Знаеш ли, обхванало ме е почти вдъхновение — каза тя. — Защо ще чакам тук развода? Не е ли все едно и в село? Не мога вече да чакам. Не искам да се надявам, не искам да чувам нищо за развода. Реших, че това нещо няма да има вече влияние върху живота ми. Съгласен ли си и ти?

— О, да! — каза той, като погледна неспокойно нейното развълнувано лице.

— Какво правихте там, кои бяха? — каза тя, като помълча.

Вронски назова гостите.

— Обедът беше отличен и състезанието с лодки, и всичко беше доста мило, но в Москва не могат без ridicule170. Яви се някаква дама, учителка по плаване на шведската кралица, и показа изкуството си.

— Как, плува ли? — намръщено запита Ана.

— В някакъв червен costume de natation171, стара, грозна. Та кога ще заминем?

— Каква глупава фантазия! Е, и някак особено ли плава? — каза Ана, без да отговори на въпроса му.

— Абсолютно нищо особено. Нали ти казвам, страшно глупаво. Та кога мислиш да заминем?

Ана тръсна глава, сякаш искаше да прогони някаква неприятна мисъл.

— Кога да заминем ли? Колкото по-рано, толкова по-добре. Утре не ще успеем. Другиден.

— Да… не, почакай. Другиден е неделя, аз трябва да отида у maman — каза Вронски, като се смути, защото, щом спомена името на майка си, почувствува нейния втренчен подозрителен поглед. Неговото смущение потвърди подозренията й. Тя пламна и се отдръпна от него. Сега вече пред Ана се изпречи не учителката на шведската кралица, а младата княжна Сорокина, която живееше в едно село край Москва заедно с графиня Вронская.

— Не можеш ли да отидеш утре? — попита тя.

— О, не! По работата, за която отивам, утре не мога да получа пълномощно за парите — отвърна той.

— Щом е така, няма да заминем въобще.

— Защо пък?

— Няма да замина по-късно. В понеделник или никога.

— Но защо? — сякаш с учудване каза Вронски. — Та това няма смисъл!

— За тебе няма смисъл, защото не се интересуваш за мене. Ти не искаш да разбереш моя живот. Единственото нещо, което ме занимаваше тук, е Ханна. А ти казваш, че това е лицемерие. Нали каза вчера, че не обичам дъщеря си, а се преструвам, че обичам тая англичанка и че това било неестествено; бих искала да зная какъв естествен живот може да има тук за мене!

За миг тя се опомни и се ужаси, че бе изменила на намерението си. Но дори съзнавайки, че се погубва, тя не можеше да се въздържи, не можеше да не му посочи колко е несправедлив, не можеше да му се покори.

— Никога не съм казвал такова нещо; казах, че не съчувствувам на тая внезапна любов.

— Щом се хвалиш с откровеността си, защо не кажеш истината?

— Никога не се хваля и никога не говоря неистина — тихо каза той, като сдържаше кипналия си гняв. — Много съжалявам, ако ти не уважаваш…

— Уважението са измислили, за да прикриват празното място, дето трябва да има любов. А щом ти не ме обичаш вече, по-добре и по-честно е да кажеш това.

— Не, това става непоносимо! — извика Вронски и стана от стола. И като се спря пред нея, бавно рече: — Защо поставяш на изпитание търпението ми? — Той каза това с такова изражение, сякаш можеше да каже още много неща, но се въздържаше. — То има граници.

— Какво искате да кажете с това? — извика тя, като се взираше с ужас в явно изразената омраза, която личеше в цялото му лице и особено в жестоките му, страшни очи.

— Искам да кажа… — започна той, но се спря. — Трябва да ви попитам какво искате от мене.

— Какво мога да искам? Мога да искам само да не ме оставите, както смятате — каза тя, след като разбра всичко, което той не доизказа. — Но не искам това, то е второстепенно. Искам любов, а нея я няма. Изглежда, че всичко е свършено!

Тя тръгна към вратата.

— Почакай! По… чакай! — каза Вронски, все тъй сключил мрачно вежди, като я улови за ръка. — Какво има? Казах ти, че трябва да отложим с три дни заминаването, а ти разправяш, че лъжа и че съм нечестен човек.

— Да, и повтарям: човек, който ме укорява, че е пожертвувал всичко за мене — каза тя, като си спомни думите от по-раншното им скарване, — това е нещо по-лошо, отколкото нечестен човек — това е човек без сърце!

— Не, всяко търпение има граници! — извика той и бързо пусна ръката й.

„Ясно е, че той ме мрази“ — помисли тя и мълчаливо, без да се обръща, с несигурни стъпки излезе от стаята.

„Той обича друга жена, това е още по-ясно — каза си тя и влезе в стаята си. — Аз искам любов, а нея я няма. Значи, всичко е свършено — повтори тя думите, които бе казала — и трябва да се свърши.“

„Но как?“ — запита се тя и седна в едно кресло пред огледалото.

През ума й минаваха мисли за това къде ще отиде сега — дали при леля си, която бе я отгледала, дали при Доли или сама в чужбина, мисли за това, какво прави сега той сам в кабинета си, дали това скарване е окончателно, или е възможно още помирение, както и за това какво ще кажат сега за нея всичките й някогашни петербургски познати, как ще погледне на това Алексей Александрович и много други мисли за това какво ще стане сега, след скъсването; но тя не се отдаваше с цялата си душа на тия мисли. В душата й имаше някаква неясна мисъл, която единствено я интересуваше, но тя не можеше да я осъзнае. След като си спомни още веднъж за Алексей Александрович, спомни си и времето на болестта си след раждането и онова чувство, което тогава не я напущаше. „Защо не умрях?“ — спомни си тя тогавашните си думи и тогавашното си чувство. И изведнъж разбра какво е в душата й. Да, това е оная мисъл, която единствено разрешава всичко. „Да, да умра!…“

„И срамът и позорът на Алексей Александрович и на Серьожа, и моят ужасен позор — всичко може да спаси смъртта. Да умра — и той ще се разкайва, ще съжалява, ще ме обича, ще страда за мене.“ Със застинала усмивка на състрадание към себе си тя седеше в креслото, сваляше и слагаше пръстените на лявата си ръка и живо си представяше от различни страни чувствата му след смъртта й.

Сепнаха я приближаващи се стъпки, неговите стъпки. Заета уж с пръстените си, тя дори не се обърна към него.

Той пристъпи, улови я за ръка и тихо каза:

— Ана, да заминем другиден, щом искаш. Съгласен съм на всичко.

Тя мълчеше.

— Какво значи това? — запита той.

— Ти сам знаеш — каза тя и същия миг, безсилна да се сдържи повече, заплака.

— Остави ме, остави! — казваше тя посред плача си. — Аз ще замина утре… Ще направя нещо повече. Коя съм аз? Една развратна жена. Камък на врата ти. Не искам да те мъча, не искам! Ще те освободя. Ти не ме обичаш, обичаш друга!

Вронски я молеше да се успокои и я уверяваше, че няма основателна причина да го ревнува, че той никога не е преставал и няма да престане да я обича, че я обича повече, отколкото по-рано.

— Ана, защо измъчваш така и себе си, и мене? — каза той, целувайки ръцете й. Сега в лицето му личеше нежност и стори й се, че в гласа му тя долови със слуха си сълзи, а на ръката си усети влагата им. И в миг отчаяната ревност на Ана се превърна в отчаяна, страстна нежност; тя го прегръщаше и покриваше с целувки главата, шията и ръцете му.

XXV

Като чувствуваше, че помирението е пълно, Ана от сутринта започна оживено да се приготвя за заминаване. Макар че не бяха решили дали ще заминат в понеделник или вторник, понеже и двамата вчера си отстъпваха един на друг, Ана се приготвяше дейно за заминаването, като сега й беше съвсем безразлично дали ще заминат един ден по-рано или по-късно. Тя се бе изправила над отворения сандък в стаята си и ровеше нещата си, когато той, вече облечен, влезе при нея по-рано от друг път.

— Ей сега ще отида при maman, тя може да ми изпрати парите чрез Егоров. И утре съм готов за път — каза той.

Колкото и да бе хубаво настроението й, споменаването, че отива във вилата при майка си, я засегна неприятно.

— Но аз и без това няма да успея — каза тя и веднага си помисли: „Значи, могло е да се нареди така, че да направим, както исках аз.“ — Не, както искаш, така направи. Иди в трапезарията, ей сега ще дойда, само да прибера тия непотребни неща — каза тя, като метна още нещо върху ръката на Анушка, на която вече лежеше цяла планина парцали.

Вронски ядеше бифтека си, когато тя влезе в трапезарията.

— Няма да повярваш как са ми омръзнали тия стаи — каза тя, като седна до него пред кафето си. — Няма нищо по-ужасно от тия chambres garnies172. Те нямат израз, нямат душа. Тоя часовник, пердетата и главно тапетите са цял кошмар. Аз мисля за Воздвиженское като за обетована земя. Няма ли да изпратиш вече конете?

— Не, те ще дойдат след нас. Ами ти ще отидеш ли някъде?

— Исках да отида у Вилсон. Да й занеса роклите. Значи, непременно утре? — каза тя с весел глас; но изведнъж лицето й се промени.

Камериерът на Вронски дойде да поиска разписката за телеграмата от Петербург. Нямаше нищо особено в това, че Вронски бе получил телеграма, но той, сякаш искаше да скрие нещо от нея, та каза, че разписката е в кабинета и бързо се обърна към нея:

— Ще свърша всичко непременно утре.

— От кого е телеграмата? — запита тя, без да го слуша.

— От Стива — неохотно отвърна той.

— Но защо не ми я показа? Каква тайна може да има между Стива и мене?

Вронски върна камериера и му заповяда да донесе телеграмата.

— Не исках да ти я покажа, защото Стива има слабост да телеграфира; защо ще телеграфира, когато още нищо не е решено?

— За развода ли?

— Да, но той пише: не е успял да направи още нищо. Тия дни му обещал окончателен отговор. Ето, прочети я.

С треперещи ръце Ана взе телеграмата и прочете същото, което бе казал Вронски. В края беше прибавено още: надеждата е малка, но ще направя всичко възможно невъзможно.

— Казах ти вчера, че ми е все едно кога ще получа и дори дали ще получа развод — каза тя, като се изчерви. — Нямало е никаква нужда да криеш от мене. — „Така той може да скрие и крие писмата си с жени“ — помисли тя.

— А Яшвин искаше да дойде тая сутрин с Войтов — каза Вронски, — изглежда, че е спечелил от Певцов всичко и дори повече, отколкото той може да му плати — около шестдесет хиляди.

— Не — каза тя, като се дразнеше, че с тая промяна на разговора той така очевидно й показваше, че е сърдита, — защо мислиш, че това съобщение ме интересува толкова, че трябва дори да го криеш? Казах ти, че не искам и да мисля за това, и бих желала и ти да се интересуваш така малко като мене.

— Аз се интересувам, защото обичам да съм наясно — каза той.

— Яснотата не е във формата, а в любовта — каза тя, като се дразнеше все повече и повече, но не от думите, а от студения и спокоен тон, с който той говореше. — Защо искаш това нещо?

„Боже мой, пак за любовта!“ — помисли той, като се намръщи.

— Ти знаеш защо: за тебе и за децата, които ще имаме — каза той.

— Няма да имаме деца.

— Това е много жалко — каза той.

— Искаш го за децата, а за мене не мислиш — каза тя, като забрави съвсем и не чу, че той каза: „за тебе и за децата“.

Въпросът за възможността да имат деца беше отдавна спорен и я дразнеше. Тя си обясняваше желанието му да имат деца с това, че той не държи на красотата й.

— Ах, нали ти казах: за тебе. Най-много за тебе — повтори той, като се мръщеше, сякаш от болка, защото съм уверен, че твоето раздразнение произлиза най-вече от неопределеното ти положение.

„Но той престана вече да се преструва и ето — личи цялата му студена омраза към мене“ — помисли тя, като не слушаше думите му, а с ужас се взираше в тоя студен и жесток съдия, който я гледаше от очите му и я дразнеше.

— Причината не е тая — каза тя — и аз дори не разбирам как може причината за моето, както го наричаш раздразнение да бъде това, че се намирам напълно в твоята власт. Каква неопределеност на положението има тук? Напротив.

— Много съжалявам, че не искаш да разбереш — прекъсна я той, желаейки упорито да изкаже мисълта си, — неопределеността е в това, дето ти се струва, че аз съм свободен.

— За това ти можеш да бъдеш напълно спокоен — каза тя и като се извърна, започна да пие кафето си.

Тя вдигна чашката, като разпери малкия си пръст, и я поднесе към устата си. Отпи няколко глътки, погледна го и по израза на лицето му ясно разбра, че му са противни и ръката й, и движението, и звукът, който издаде с устните си.

— Все едно ми е какво мисли майка ти и как иска да те ожени — каза тя и с трепереща ръка остави чашката.

— Но ние не говорим за това.

— Не, тъкмо за това говорим. И повярвай, че една жена без сърце, била тя стара или млада, майка ти или друга, не е интересна за мене и аз не искам и да я знам.

— Ана, моля те да не говориш без уважение за майка ми.

— Една жена, която не е почувствувала със сърцето си де е щастието и честта на сина й, е безсърдечна жена.

— Повторно те моля да не говориш без уважение за майка ми, която аз уважавам! — каза той, като повиши глас и я погледна строго.

Тя не му отговори. Втренчила поглед в него, в лицето и ръцете му, тя си спомняше с всички подробности сцената на вчерашното помирение и страстните му ласки. „Със същите тия ласки той е обсипвал, ще обсипва и иска да обсипва други жени!“ — мислеше тя.

— Ти не обичаш майка си. Всичко това са фрази, фрази и фрази! — каза тя, като го гледаше с омраза.

— Щом е така, трябва…

— Трябва да се реши, и аз съм решила — каза тя и искаше да излезе, но в това време в стаята влезе Яшвин. Ана се здрависа с него и остана.

Защо, когато в душата й имаше буря и тя чувствуваше, че стои на кръстопътя на живота, който може да има ужасни последици, защо в тоя миг тя трябваше да се преструва пред чуждия човек, който рано или късно ще научи всичко — тя не знаеше това; но тя веднага укроти вътрешната буря в себе си, седна и заприказва с гостенина.

— Е, как е вашата работа? Получихте ли парите? — запита тя Яшвин.

— Горе-долу; изглежда, че няма да получа всичко, а в сряда трябва да замина. А вие кога заминавате? — каза Яшвин, като поглеждаше зажумял към Вронски и очевидно се досещаше за станалата свада.

— Изглежда, другиден — каза Вронски.

— Впрочем вие отдавна се каните.

— Но сега вече непременно — каза Ана, като погледна право в очите Вронски с такъв поглед, с който му казваше да не си мисли, че е възможно едно помирение. — Но нима не ви е жал за тоя нещастен Певцов? — продължи тя разговора си с Яшвин.

— Никога не съм се питал, Ана Аркадиевна, дали ми е жал, или не. Същото е, както на война, когато не питаш дали ти е жал, или не. Цялото ми богатство е тук — той посочи страничния си джоб — и сега аз съм богат човек; а днес ще отида в клуба и може би ще си изляза просяк. Защото който седне да играе с мене, също иска да ме остави без риза, както аз него. Това е борба, и тъкмо в това е удоволствието.

— Да, но ако бяхте женен — каза Ана — какво щеше да бъде на жена ви?

Яшвин се засмя.

— Изглежда, затова не съм се оженил и никога не съм имал такова намерение.

— Ами Хелсингфорс? — каза Вронски, който се намеси в разговора и погледна усмихналата се Ана.

Когато срещна погледа му, лицето на Ана изведнъж доби студено-строг израз, сякаш тя му казваше: „Не съм забравила. Все същото е.“

— Били ли сте влюбен? — каза тя на Яшвин.

— О, Господи, колко пъти! Само че, знаете ли, има едни, които сядат да играят на карти, но винаги стават, когато дойде време за rendez-vous173. А пък аз мога да се занимавам с любов, но така, че вечер да не закъснявам за играта. Така и го нареждам.

— Не, аз не ви питам за това, а за сегашното. — Тя искаше да каже Хелсингфорс, но не искаше да повтори думата, казана от Вронски.

Дойде Войтов, който щеше да купи жребеца; Ана стана и излезе от стаята.

Преди да излезе от къщи, Вронски се отби при нея. Тя искаше да се престори, че търси нещо на масата, но я хвана срам от преструвките и затова го погледна студено право в лицето.

— Какво искате? — запита го тя на френски.

— Искам да взема билета на Гамбет, продадох го — каза той с такъв тон, който по-ясно от всякакви думи казваше: „Нямам време за обяснение, пък и нищо няма да излезе от това.“

„Аз не съм виновен за нищо пред нея — мислеше си той. — Щом тя иска да се наказва, tant pis pour elle174.“ Но когато излизаше, стори му се, че тя каза нещо и сърцето му изведнъж трепна от състрадание към нея.

— Какво, Ана? — запита той.

— Нищо — отвърна тя също така студено и спокойно.

„Нищо ли, тогава tant pis“ — помили той и пак охладня, обърна се и тръгна. Когато излизаше, видя в огледалото лицето й, бледно, с треперещи устни. Искаше да се спре и да й каже някоя утешителна дума, но краката му го изнесоха от стаята, преди да намисли какво да каже. Целия ден той прекара вън от къщи и когато се върна късно вечерта, прислужницата му каза, че Ана Аркадиевна я боли глава и е помолила да не влизат при нея.

XXVI

Никога досега скарването не бе продължавало цял ден. Днес това беше за първи път. И това не беше скарване. То беше очевидно признание за пълно изстиване. Нима биваше да я погледне така, както той я погледна, когато влезе в стаята за билета? Да я погледне, да види, че сърцето й се къса от отчаяние и да отмине мълчаливо с това равнодушно-спокойно лице? Той не че е изстинал към нея, а я мрази, защото обича друга жена — това е ясно.

И като си припомняше всички жестоки думи, които бе казал, Ана измисляше и такива думи, които той очевидно искаше и можеше да й каже, и все повече и повече се дразнеше.

„Не ви задържам — можеше да каже той. — Можете да отидете, където искате. Вие не искахте да се разведете с мъжа си сигурно за да се върнете при него. Върнете се. Ако ви трябват пари, ще ви дам. Колко рубли ви трябват?“

Тя си представяше, че той й е казал най-жестоките думи, които може да каже един груб човек, и не можеше да му прости за тях, сякаш бе ги казал наистина.

„А нима едва вчера той не ми се кле в любов, тоя правдив и честен човек? Нима не съм се отчайвала напразно вече много пъти?“ — казваше си тя след това.

Целия тоя ден, с изключение на отиването у Вилсон, което й отне два часа, Ана прекара в съмнения дали всичко е свършено, или има надежда за помирение и трябва ли да замине веднага, или до го види още веднъж. Тя го чака целия ден, а вечерта се оттегли в стаята си, като поръча да му кажат, че я боли глава, и си нарече: „Ако дойде, въпреки думите на прислужницата, значи, че ме обича още. Ако ли не, значи, всичко е свършено и тогава ще реша какво да правя!…“

Вечерта тя чу тракането на спрялата каляска, позвъняването, стъпките му и разговора с прислужницата; той повярва това, което му казаха, не искаше да научи нищо повече и се прибра в стаята си. Значи, всичко е свършено.

И пред нея ясно и живо се изправи смъртта като единствено средство да възвърне в сърцето му любовта към нея, да го накаже и да спечели победата в тая борба, която водеше с него злият дух, вмъкнал се в сърцето й.

Сега й беше все едно дали ще заминат, или не за Воздвиженское, дали ще получи, или няма да получи развод от мъжа си — всичко бе ненужно. Необходимо беше едно — да го накаже.

Когато си наля обикновената доза опиум и помисли, че е достатъчно само да изпие цялото стъкълце, за да умре, това й се видя така леко и просто, че отново започна да мисли с наслада как той ще се мъчи, ще се разкайва и ще обича паметта й, когато бъде вече късно. Тя лежеше в леглото с отворени очи, гледаше при светлината на догарящата свещ изваяния корниз на тавана и сянката, която хвърляше върху него една част от пердето, и живо си представяше какво ще чувствува той, когато няма да я има вече и когато за него тя ще бъде само спомен. „Как съм могъл да й кажа тия жестоки думи! — ще казва той. — Как можах да изляза от стаята, без да й кажа нищо! Но сега нея я няма вече. Тя си отиде завинаги от нас. Тя е там…“ Изведнъж сянката от пердето се раздвижи, покри целия корниз, целия таван, други сенки от другата страна се втурнаха насреща й; за миг сенките се разпиляха, но след това с нова бързина надвиснаха, разлюляха се, сляха се и всичко потъмня. „Смъртта!“ — помисли тя. И такъв ужас я обзе, че дълго време не можа да разбере къде се намира и дълго време не можа да намери с треперещите си ръце кибрита и да запали друга свещ на мястото на оная, която бе догоряла и угаснала. „Не, всичко е само в това — да живея! Та аз го обичам. И той ме обича! Това беше и ще мине“ — казваше тя и чувствуваше, че по бузите й текат сълзи от радост, че се връща към живота. И за да се спаси от страха си, бързо отиде при него в кабинета.

Той спеше дълбок сън в кабинета си. Тя пристъпи до него и дълго време го гледа, като осветяваше отгоре лицето му. Сега, когато той спеше, тя така го обичаше, че не можа да сдържи сълзите си на нежност; но тя знаеше, че ако се събуди, той би я погледнал със студен, съзнаващ правотата си поглед и че преди да му заприказва за любовта си, тя ще трябва да му докаже колко виновен е пред нея. Тя не го събуди, върна се в стаята си и след втората доза опиум на разсъмване заспа тежък, неспокоен сън, но през цялото време на съня не губеше съзнание.

На сутринта страшният кошмар, който няколко пъти се повтаряше в сънищата й още преди връзката й с Вронски, се изпречи отново и я събуди. Едно старче с разчорлена брада правеше нещо, наведено над едно желязо, като повтаряше безсмислени френски думи, и както винаги при тоя кошмар (в което беше и целият му ужас) тя чувствуваше, че тоя селянин не й обръща внимание, но върши някаква страшна работа с желязото над нея. И тя се събуди в студена пот.

Когато стана, като в мъгла си спомни вчерашния ден.

„Скарахме се. Стана това, което се случва вече няколко пъти. Аз казах, че ме боли главата и той не дойде при мене. Утре заминаваме, трябва да го видя и да се готвя за път“ — каза си тя. И като научи, че той е в кабинета си, отиде при него. Когато минаваше през приемната, чу, че пред входа спря кола, тя погледна през прозореца и видя една карета, от която се подаде младо момиче с лилава шапчица, което заповядваше нещо на звънящия лакей. След като поприказваха в антрето, някой се качи на горния етаж и край приемната се чуха стъпките на Вронски. С бързи крачки той слизаше по стълбата. Ана се приближи отново до прозореца. Ето той излезе без шапка на външната стълба и пристъпи до каретата. Младото момиче с лилавата шапчица му предаде един пакет. Вронски усмихнато му каза нещо. Каретата отмина; той бързо изтича назад по стълбата.

Мъглата, която покриваше всичко в душата й, изведнъж се разпиля. Вчерашните чувства с нова сила свиха болното и сърце. Сега тя не можеше да разбере как е могла да се унижи дотам, че да прекара цял ден с него в къщата му. Тя влезе при него в кабинета, за да му съобщи решението си.

— Идваха Сорокина и дъщеря й и ми донесоха парите и книжата от maman. Аз не можах да ги получа вчера. Мина ли ти главоболието? — спокойно каза той, без да желае да види и разбере мрачния и тържествен израз върху лицето й.

Изправена сред стаята, тя мълчаливо и втренчено го гледаше. Той я погледна, за миг се намръщи и продължи да чете писмото. Тя се обърна и бавно тръгна към вратата. Той можеше още да я върне, но тя стигна до вратата, а той все мълчеше и се чуваше само шумоленето на писмото, което той обръщаше.

— Впрочем — каза той, когато тя беше вече на вратата — утре ще заминем непременно, нали?

— Вие, но не и аз — каза тя, като се обърна към него.

— Ана, така не може да се живее…

— Вие, но не и аз — повтори тя.

— Вече става непоносимо!

— Вие… ще се разкайвате за това — каза тя и излезе.

Изплашен от отчаяния израз, с който бяха казани тия думи, той скочи и искаше да я настигне, но се опомни, отново седна и намръщен стисна силно зъби. Това неприлично според него заплашване го раздразни. „Опитах всичко — помисли той, — остава само едно: да не й обръщам внимание“ — и започна да се стяга за в града и да отиде пак при майка си, от която трябваше да получи пълномощно.

Тя чуваше шума от стъпките му в кабинета и трапезарията. Той спря до приемната. Но не зави към нея, а само даде нареждане да предадат и без него жребеца на Войтов. След това тя чу как му докараха каляската, как се отвори вратата и той излезе отново. Но ето че пак се върна в антрето и някой изтича на горния етаж. Това беше камериерът, който отиваше да вземе забравените ръкавици. Тя пристъпи до прозореца и видя как той взе ръкавиците, без да погледне, и като докосна с ръка гърба на кочияша, му каза нещо. След това, без да погледне през прозореца, седна в обикновената си поза в каляската, преметна крак върху крак и слагайки ръкавиците си, се скри зад ъгъла.

XXVII

„Замина! Свършено е!“ — каза си Ана, изправена до прозореца; и в отговор на тоя въпрос впечатленията от мрака след угасналата свещ и от страшния сън се сляха в едно и изпълниха сърцето й с хладен ужас.

— Не, не може да бъде! — извика тя и като премина стаята, силно позвъни. Сега се страхуваше дотолкова да остане сама, че преди да дочака идването на слугата, тръгна насреща му.

— Научете къде е отишъл графът — каза тя.

Слугата отвърна, че графът е заминал за конюшнята.

— Той заповяда да ви съобщим, че ако искате да излезете, каляската ще се върне след малко.

— Добре. Почакайте. Сега ще напиша едно писъмце. Изпратете Михайло с писъмцето в конюшнята. По-скоро.

Тя седна и написа:

„Аз съм виновна. Върни се в къщи, трябва да се обясним. За Бога, ела, страх ме е.“

Запечата плика и го даде на слугата.

Страхуваше се да остане сама; излезе след слугата от стаята и отиде в детската.

„Но това не е онова, това не е той! Де са сините му очи, милата и плаха усмивка?“ — беше първата й мисъл, когато видя пълничкото си румено момиченце с черни виещи се коси вместо Серьожа, когото очакваше да види в детската стая поради сбърканите си мисли. Седнало до масата, момиченцето упорито и силно тропаше по нея с една запушалка и безсмислено гледаше майка си с черните си като трънки очи. След като отговори на англичанката, че е съвсем добре и че утре заминава за село, Ана седна до момиченцето и започна да върти пред него запушалката от шишето. Но високият звънлив смях на детето и движението, което то направи с веждите, така живо й напомниха Вронски, че тя, едва сдържайки риданията си, бързо стана и излезе. „Нима всичко е свършено? Не, не може да бъде — мислеше тя. — Той ще се върне. Но как ще ми обясни усмивката, оживлението си, след като говори с нея? Но дори и да не ми обясни, пак ще му повярвам. Ако не му повярвам, остава ми само едно, а аз не искам това.“

Погледна часовника. Бяха минали двадесет минути. „Сега вече той е получил писъмцето и се връща. Още малко, още десет минути… Ами ако не дойде? Не, не може да бъде. Той не трябва да ме види с разплакани очи. Ще отида да се измия. Да, да, ами дали съм се сресала?“ — запита се тя. И не можеше да си спомни. Попипа главата си с ръка. „Да, сресала съм се, но кога — никак не помня.“ Не повярва дори на ръката си и пристъпи до огледалото в стената, за да види дали наистина е сресана, или не. Беше сресана, но не можеше да си спомни кога е направила това. „Коя е тя?“ — мислеше тя, като гледаше в огледалото възпаленото лице със странно блестящи очи, които изплашено я гледаха. „Но това съм аз“ — изведнъж разбра тя и като се оглеждаше цяла, изведнъж усети целувките му, конвулсивно се сви и повдигна рамене. След това вдигна ръка към устните си и я целуна.

„Какво е това, аз полудявам.“ И тя отиде в спалнята, дето Анушка прибираше.

— Анушка — каза тя, спря пред нея, гледаше я и сама не знаеше какво ще й каже.

— Вие искахте да отидете у Даря Александровна — каза прислужницата, сякаш разбираше.

— У Даря Александровна ли? Да, ще отида.

„Петнадесет минути дотам и петнадесет обратно. Той идва вече, ще дойде ей сега. — Тя извади часовника си и го погледна. — Но как можа да замине, да ме остави в такова положение? Как може да живее, без да се помири с мене?“ Пристъпи до прозореца и се загледа към улицата. Ако се гледа времето, той трябваше вече да се върне. Но сметката можеше да не е вярна и тя отново започна да си спомня кога бе тръгнал и да брои минутите.

В това време, когато отиде към големия часовник да свери своя, някой пристигна. Тя погледна от прозореца и видя каляската му. Но никой не се изкачи по стълбата и долу се чуха гласове. Беше пратеникът, който бе се върнал с каляската. Тя слезе при него.

— Не заварихме графа. Той заминал за Нижегородската гара.

— Какво ти каза? Какво?… — обърна се тя към румения, весел Михайло, който й връщаше писъмцето.

„Но той не го е получил“ — спомни си тя.

— Замини с това писъмце за село при графиня Вронская, знаеш ли? И веднага ми донеси отговор — каза тя на пратеника.

„Ами аз, какво ще правя аз? — помисли тя. — Да, наистина ще отида у Доли, защото иначе ще полудея. Да, мога и да му телеграфирам.“ И тя написа телеграма:

Изпрати телеграмата и отиде да се облича. Вече облечена и с шапка, отново погледна в очите напълнялата, спокойна Анушка. В тия малки добри сиви очи личеше явно състрадание.

— Анушка, мила, какво да правя? — разплакана каза Ана, като се отпусна безпомощно в креслото.

— Но защо се тревожите така, Ана Аркадиевна? Та това се случва. Излезте, ще се разсеете — каза прислужницата.

— Да, ще отида — каза Ана, като се опомни, и стана. — А ако в това време се получи телеграма, изпратете ми я у Даря Александровна… Не, аз ще се върна.

„Да, не трябва да мисля, трябва да правя нещо, да замина и, главно, да се махна от тая къща“ — каза тя, като се ослушваше с ужас в страшното клокочене в сърцето си, и бързо излезе и се качи в каляската.

— Къде ще заповядате? — запита Пьотр, преди да се качи на капрата.

— У Облонски, на улица Знаменка.

XXVIII

Времето беше ясно. Цяла сутрин ръмя ситен дъждец и отскоро бе се прояснило. Железните покриви, плочите на тротоара, камъните на паважа, колелата, кожените части, медта и желязото на колите — всичко блестеше ярко на майското слънце. Беше три часът, най-оживеното време по улиците.

Седнала в ъгъла на удобната каляска, която едва се поклащаше върху стегнатите си ресори при бързия вървеж на сивите коне, посред нестихващия грохот на колелата и бързо сменящите се на чистия въздух впечатления, Ана отново прехвърляше през ума си всичко онова, което се бе случило през последните дни, и видя положението си съвсем друго, отколкото то и се виждаше в къщи. Сега и мисълта за смъртта не й се виждаше вече така страшна и ясна, и самата смърт не й се струваше вече неизбежна. Сега тя се осъждаше за унижението, до което бе стигнала. „Моля го да ми прости. Покорих му се. Признах се за виновна. Защо? Нима не мога да живея без него?“ И без да си отговори на въпроса как ще живее без него, тя започна да чете табелите: „Кантора и склад. Зъболекар. Да, ще кажа всичко на Доли. Тя не обича Вронски. Ще ме е срам, тежко ще ми е, но ще й кажа всичко. Тя ме обича и аз ще послушам съвета й. Няма да му се покоря; няма да му позволя да ме възпитава. Филипов, гевреци. Казват, че те изпращат тесто в Петербург. Московската вода е толкова хубава. Ами митищенските кравайчета и банички.“ И тя си спомни как много отдавна, когато беше още на седемнадесет години, бе ходила с леля си в манастира „Троица“. „При това на коне. Нима това бях аз, с червените ръце? Колко много неща от онова, което тогава ми се виждаше така прекрасно и недостъпно, станаха нищожни, а това, що бе тогава, сега е навеки недостъпно! Бих ли повярвала тогава, че мога да стигна до такова унижение? Колко горд и доволен ще бъде той, когато получи писъмцето ми! Но аз ще му докажа… Колко лошо мирише тая боя! Защо все боядисват и строят? Моди и накити“ — четеше тя. Един мъж й се поклони. Това беше мъжът на Анушка. „Нашите паразити — спомни си тя, че така казваше Вронски. — Нашите ли? Защо нашите? Ужасното е това, че миналото не може да се изскубне с корена. Не може да се изскубне, но може да се заличи споменът за него. И аз ще го залича.“ И тук тя си спомни за миналото си с Алексей Александрович, за това как го бе заличила от паметта си. „Доли ще помисли, че оставям и втория си мъж и затова по всяка вероятност не съм права. Нима аз искам да бъда права! Не мога!“ — каза тя и й се доплака. Но веднага започна да мисли защо ли се усмихват така тия две момичета. „Сигурно говорят за любов? Те не знаят колко тъжно, колко низко е това… Булевард и деца. Три момченца играят на коне и тичат. Серьожа! И аз ще изгубя всичко и няма да си го върна. Да, ще изгубя всичко, ако той не се върне. Той може би е закъснял за влака и се е върнал вече. Пак искаш унижение! — каза си тя. — Не, аз ще отида у Доли и ще й кажа направо: аз съм нещастна, заслужавам го, виновна съм, но понеже съм нещастна, помогни ми. Тия коне, тая каляска — колко отвратителна съм на себе си в тая каляска, — всичко е негово; но аз няма да ги видя вече.“

Като премисляше думите, с които ще каже всичко на Доли, и като развреждаше умишлено сърцето си, Ана се заизкачва по стълбите.

— Има ли някой? — запита тя в антрето.

— Катерина Александровна Левина — отвърна лакеят.

„Кити! Същата оная Кити, в която Вронски бе влюбен — помисли Ана, — същата, за която той си спомняше с любов. Той съжалява, че не се е оженил за нея. А за мене си спомня с омраза и съжалява, че е заживял с мене.“

Когато пристигна Ана, сестрите се съветваха за кърменето. Доли излезе сама да посрещне гостенката, която попречи в тоя момент на разговора им.

— А, не си ли заминала още? Аз исках да дойда у вас — каза тя, — днес получих писмо от Стива.

— А ние получихме телеграма — отвърна Ана, като се озърташе, за да види Кити.

— Пише ми, че не може да разбере какво именно нека Алексей Александрович, но че няма да си замине, без да получи отговор.

— Мислех, че у вас има някой. Мога ли да прочета писмото?

— Да, тук е Кити — смутено каза Доли, — тя остана в детската стая. Беше много болна.

— Научих. Мога ли да прочета писмото?

— Ей сега ще го донеса. Но той не отказва; напротив, Стива се надява — каза Доли и се спря на вратата.

— Аз не се надявам, пък и не желая — каза Ана.

„Какво значи това? Нима Кити смята за унизително да се срещне с мене? — мислеше Ана, останала сама. — Може би е права. Но не й прилича, тя, която бе влюбена във Вронски, да ми показва това, макар и да е истина. Аз зная, че при моето положение не може да ме приеме нито една порядъчна жена. Зная, че още от първия миг съм му пожертвувала всичко! И ето я наградата! О, как го мразя! И защо дойдох тук? Още по-зле, още по-тежко ми е. — Тя чу от другата стая гласовете на разговарящите сестри. — И какво ще говоря сега на Доли? Да утешавам Кити с това, че съм нещастна, да се подчиня на нейното покровителство? Не, пък и Доли няма да разбере нищо. И няма какво да й говоря. Интересно би било само да видя Кити и да й покажа, че сега презирам всички и всичко и че всичко ми е безразлично.“

Доли влезе с писмото. Ана го прочете и мълчаливо й го върна.

— Аз знаех всичко това — каза тя. — И това никак не ме интересува.

— Но защо пък? Напротив, аз се надявам — каза Доли, като гледаше с любопитство Ана. Тя никога не бе я виждала в такова странно раздразнено състояние. — Кога заминаваш? — запита тя.

Присвила очи, Ана гледаше пред себе си и не й отговаряше.

— Но Кити да не би да се крие от мене? — каза тя, като погледна към вратата и се изчерви.

— Ах, какви глупости! Тя кърми детето, но нещо не върви, та я посъветвах… Много й е драго. Тя ще дойде ей сега — неумело каза Доли, понеже не можеше да лъже. — Ето я.

Когато научи, че е дошла Ана, Кити не искаше да се покаже, но Доли я склони. Събрала силите си, Кити излезе и изчервявайки се, пристъпи към Ана и й подаде ръка.

— Много ми е драго — с треперещ глас каза тя. Кити беше смутена от борбата, която се водеше в нея между враждебността към тая лоша жена и желанието да бъде снизходителна към нея; но когато видя хубавото симпатично лице на Ана, цялата й враждебност веднага изчезна.

— Не бих се учудила, ако не бяхте пожелали да се срещнете с мене. Свикнала съм с всичко. Вие сте била болна? Да, променили сте се — каза Ана.

Кити чувствуваше, че Ана я гледа враждебно. Тя си обясняваше тая враждебност с неловкото положение, в което се озова пред нея Ана, която по-рано бе я покровителствувала, и й дожаля за нея.

Поприказваха за болестта, за детето, за Стива, но очевидно нищо не интересуваше Ана.

— Отбих се да се сбогувам — каза тя и стана.

— Кога заминавате?

Но без да й отговори, Ана пак се обърна към Кити.

— Да, много се радвам, че ви видях — усмихната каза тя. — Чувала бях толкова много работи за вас от всички страни, дори от мъжа ви. Той идва у дома и много ми хареса — прибави тя очевидно с лошо намерение. — Де е той?

— Замина за село — каза Кити и се изчерви.

— Поздравете го от мене, непременно го поздравете.

— Непременно! — наивно повтори Кити, като я гледаше със съчувствие в очите.

— Е, сбогом, Доли! — И като целуна Доли и стисна ръка на Кити, Ана бързо излезе.

— Все си е същата и все така привлекателна. Много е хубава! — каза Кити, когато остана сама със сестра си. — Но в нея има нещо жалко. Ужасно жалко!

— Не, днес в нея има нещо особено — каза Доли. — Когато я изпращах в антрето, стори ми се, че ще заплаче.

XXIX

Ана се качи в каляската в още по-лошо състояние, отколкото когато излизаше от къщи. Към по-раншните й мъчения сега се присъедини чувството на обида и пренебрежение, което тя изпита ясно при срещата си с Кити.

— Къде ще заповядате? В къщи ли? — запита Пьотр.

— Да, в къщи — каза тя и сега дори не мислеше къде отива.

„Как ме гледаха те, сякаш гледаха нещо страшно необяснимо и любопитно! Какво ли разправя той така разпалено на другия? — мислеше тя, гледайки двама пешеходци. — Нима можеш да разправиш другиму това, което чувствуваш? Аз исках да разправя всичко на Доли и добре, че не й разправих. Колко щеше да се радва на моето нещастие! Тя щеше да скрие това; но интимното й чувство щеше да бъде радост, задето съм наказана за ония удоволствия, за които тя ми завиждаше.

А Кити щеше да се радва още повече. Колко добре прониквам в душата й! Тя знае, че съм била любезна с мъжа й повече, отколкото трябва. И затова ме ревнува и ме мрази. А ме и презира. В нейните очи аз съм безнравствена жена. Но ако бях безнравствена жена, можех да накарам мъжа й да се влюби в мене… ако исках. Но пък и исках. Ето тоя е доволен от себе си — помисли тя за един дебел, червен господин, който мина насреща й, взе я за позната и повдигна лъскавата си шапка над лъскавата си плешива глава, а след това разбра, че е сгрешил. — Той помисли, че ме познава. А ме познава толкова малко, колкото който и да било на света. Дори аз не се познавам. Познавам само апетитите си, както казват французите. Ето ги, прищяло им се е от тоя мръсен сладолед. Те сигурно знаят това — мислеше тя, гледайки две момиченца, които спряха сладоледаджията и той свали качето от главата си и започна да бърше с края на кърпата потното си лице. — На всички ни се иска нещо сладко, вкусно. Щом няма бонбони — мръсен сладолед. Така е и с Кити: щом не е Вронски, тогава Левин. И ми завижда. И ме мрази. И всички се мразим. Аз — Кити, Кити — мене. Това е истина. Тюткин, coiffeur… Je me fais coiffer par Тюткин175… Аз ще му кажа това, когато се върне — помисли тя и се усмихна. Но същия миг си спомни, че сега няма кому да говори смешни работи. — Пък и няма нищо смешно, нищо весело. Всичко е отвратително. Звънят за вечерня и тоя търговец така прилично се кръсти, сякаш се страхува да не изтърве нещо! Защо са тия черкви, това звънене и тая лъжа? Само за да прикрием, че всички се мразим, както тия файтонджии, които се псуват така злобно. Яшвин казва: той иска да ме остави без риза — и аз също. Това е истината!“

При тия мисли, които бяха я отвлекли толкова, че тя престана дори да мисли за положението си, каляската спря пред входа на дома й. Едва когато видя излезлия насреща й вратар, тя си спомни, че бе изпратила писъмце и телеграма.

— Има ли отговор? — запита тя.

— Ей сега ще видя — отвърна вратарят и след като погледна в кутията, извади и й подаде квадратната тънка телеграма. „Не мога да се върна преди десет часа. Вронски“ — прочете тя.

— А пратеникът не се ли е връщал.

— Съвсем не — отвърна вратарят.

„Щом е така, знам какво да правя — каза тя и чувствувайки, че в душата й се надига неопределен гняв и нужда от мъст, изтича в горния етаж. — Сама ще отида при него. Преди да замина завинаги, ще му кажа всичко. Никога и никого не съм мразила така, както тоя човек!“ — мислеше тя. Когато видя шапката му на закачалката, изтръпна от отвращение. Тя забравяше, че телеграмата му е отговор на нейната телеграма и че той не е получил още писъмцето й. Представяше си го сега как разговаря спокойно с майка си и със Сорокина и се радва на страданията й. „Да, трябва да вървя по-скоро“ — каза си тя, без да знае още къде ще върви. Искаше й се да се махне по-скоро от тия чувства, които изпитваше в тая ужасна къща. Прислугата, стените, вещите в тая къща — всичко будеше у нея отврата и злоба и я потискаше с някаква тежест.

„Да, трябва да отида на гарата, а ако не го сваря, да замина там и да го изоблича.“ Ана потърси във вестниците разписанието на влаковете. Вечерният заминава в 8 часа и 2 минути. „Да, ще го сваря.“ Заповяда да впрегнат други коне и започна да нарежда в пътническата си чанта необходимите за няколко дни неща. Знаеше, че няма да се върне вече тук. Между плановете, които й идваха на ума, смътно бе решила, че след онова, което ще стане там на гарата или в имението на графинята, тя ще замине по нижегородската линия до първия град и ще остане там.

Обедът беше сложен на масата; тя пристъпи, помириса хляба и сиренето и като се убеди, че й е противна миризмата на всичко, което е за ядене, нареди да й докарат каляската и излезе. Къщата хвърляше вече сянка през цялата улица и беше ясна, още топла от слънцето вечер. И Анушка, която я изпращаше с нещата й, и Пьотр, който ги слагаше в каляската, и коларят, очевидно недоволен — всички й бяха противни и я дразнеха с думите и движенията си.

— Нямам нужда от тебе, Пьотр.

— А кой ще ви купи билет?

— Е, както искаш, все ми е едно — с досада каза тя. Пьотр скочи на капрата и като сложи ръце на кръста, заповяда да карат към гарата.

XXX

„Ето я пак! Пак разбирам всичко“ — каза си Ана, щом каляската потегли и поклащайки се, загърмя по ситния паваж, и пак започнаха да се редуват впечатленията.

„Да, кое беше последното, за което си мислех така хубаво? — мъчеше се да си спомни тя. — Тюткин, coifeur? Не, не е това. А онова, което казва Яшвин: единственото, което свързва хората, е борбата за съществуване и омразата. Не, напразно отивате — мислено се обърна тя към една компания в каляска с четири коня, която очевидно отиваше да се весели извън града. — Не ще ви помогне и кучето, което водите. Няма да се скриете от себе си.“ След като хвърли поглед към оная страна, накъдето се обръщаше Пьотр, тя видя мъртвопиян фабричен работник с клюмаща глава, когото един стражар водеше някъде. „Ето тоя би могъл да стори по-лесно това — помисли тя. — Ние с граф Вронски също не намерихме това удоволствие, макар че очаквахме много нещо от него.“ И в тая ярка светлина, която бе й открила всичко, сега за пръв път Ана видя и отношенията си с него, за които по-рано избягваше да мисли. „Какво търсеше той в мене? Не толкова любов, колкото задоволяване на тщеславието си.“ Спомняше си думите му, израза на лицето му, който в началото на връзката им й напомняше покорно ловджийско куче. Сега всичко потвърждаваше това. „Да, в него имаше тържество на задоволено тщеславие. Разбира се, имаше и любов, но повечето беше задоволена гордост. Той парадираше с мене. Сега всичко това мина. Няма с какво да се гордее. Вместо да се гордее, трябва да се срамува. Той ми отне всичко, което можеше, и сега не съм му нужна. Отегчава се от мене и гледа да не бъде безчестен в отношенията си. Вчера се изтърва — иска развода и женитбата, за да разруши всички мостове зад себе си. Обича ме — но как? The zest is gone.176 Тоя пък иска да зачуди всички и е много доволен от себе си — помисли тя, като видя един румен продавач, яхнал кон от манеж. — Да, той е изгубил вече вкус към мене. Ако се махна, где се радва дълбоко в душата си.“

Това не беше предположение — сега тя го виждаше ясно в пронизващата светлина, която й откриваше смисъла на живота и на хорските отношения.

„Моята любов става все по-страстна и по-себична, а неговата все гасне и гасне, и тъкмо затова се различаваме ние — продължи да мисли тя. — И няма как да се помогне. За мене всичко е само в него — и аз искам той да ми се отдава все повече и повече. А той все повече и повече иска да се изплъзне от мене. Преди да се свържем, ние се стремяхме един към друг, а след това неудържимо се отдалечаваме в различни страни. И това не може да се промени. Той казва, че съм безсърдечно ревнива, същото си казвам и аз; но това не е истина. Не съм ревнива, а съм недоволна. Но… — Тя разтвори уста и промени мястото си в каляската от вълнение, което бе събудило в нея една хрумнала й мисъл. — Да можех да бъда друго, а не любовница, която обича страстно само ласките му; но не мога и не искам да бъда нищо друго. С това си желание възбуждам в него отвращение, а той в мене злоба, и не може да бъде иначе. Нима не зная, че той не би ми изневерил, че няма никакви намерения към Сорокина, не е влюбен в Кити и няма да ми измени? Аз знам всичко това, но пак не ми е по-леко. Да можеше, без да ме обича, да бъде по дълг добър и нежен към мене, а да не бъде това, което искам — та това е хиляди пъти по-лошо дори от злобата! Това е ад! А тъкмо това е сега. Той отдавна не ме обича. А дето свършва любовта, там започва омразата. Не познавам никак тия улици. Някакви си хълмове — и все къщи и къщи… А в къщите все хора и хора… Колко са те, край нямат — и всички се мразят помежду си. Добре, я да измисля какво искам, за да бъда щастлива. Е? Получавам развод, Алексей Александрович ми дава Серьожа — и се омъжвам за Вронски.“ Когато си спомни за Алексей Александрович, веднага необикновено живо си го представи като жив пред себе си, с кротките му безжизнени, угаснали очи, със сините жили на белите ръце, с интонациите и пукането на пръстите, и когато си спомни, че чувството помежду им се наричаше също любов, изтръпна от отвращение. „Добре, ще получа развод и ще стана жена на Вронски. Но Кити ще престане ли да ме гледа така, както ме гледаше днес? Не. А Серьожа ще престане ли да се пита, или да мисли за двамата ми мъже? И какво ново чувство ще измисля между мене и Вронски? Възможно ли е някакво — не вече щастие, а поне не и мъчение? Не и не! — отговори си тя сега без ни най-малко колебание. — Невъзможно е! Нас ни дели животът, аз създавам неговото нещастие, а той — моето, и не можем да се променим нито той, нито аз. Всички опити бяха направени, винтът се изхаби. Да, ето една просякиня с дете. Тя мисли, че я съжаляват. Нима всички ние не сме хвърлени в света само за да се мразим и за това да мъчим и себе си, и другите? Минават гимназисти, смеят се. Серьожа? — спомни си тя. — Аз също мислех, че го обичам, гледах с умиление на своята нежност. А пък живеех без него, замених го с друга любов и не се оплаквах от тая замяна, докато се задоволявах с тая любов.“ И тя с отврата си спомни за онова, което наричаше любов. И яснотата, с която видя сега живота си и живота на хората, я радваше. „Така съм и аз, и Пьотр, и кочияшът Фьодор, и оня търговец, и всички ония хора, които живеят там по Волга, за където канят тия реклами, и навред, и винаги“ — мислеше тя, когато вече наближаваше ниското здание на Нижегородската гара и насреща й изскочиха носачите.

— До Обираловка ли ще искате билет? — каза Пьотр.

Тя съвсем бе забравила къде и защо отива — и с голямо усилие едва можа да разбере въпроса.

— Да — каза тя, като му подаде кесията с парите, взе в ръка малката си червена чанта и слезе от каляската.

Запъти се между навалицата към салона на първа класа и постепенно си спомняше всички подробности на положението си и ония решения, в които се колебаеше. И отново ту надежда, ту отчаяние по стари наболели места започнаха да развреждат раните на измъченото й, страшно туптящо сърце. Седнала на звездовидния диван в очакване на влака, тя с отврата гледаше ония, които влизаха и излизаха (всички й бяха противни), и си мислеше ту как ще стигне на гарата, ще му напише писъмце и какво ще му напише, ту как сега той се оплаква на майка си (понеже не разбира страданията й) от своето положение и как ще влезе в стаята, и какво ще му каже. Ту си мислеше колко щастлив би могъл да бъде животът и колко мъчително тя го обича и мрази, и колко страшно тупти сърцето й.

XXXI

Чу се звън, минаха някакви млади мъже, грозни, нахални и припрени, те следяха с внимание за впечатлението, което правеха, мина през салона и Пьотр в ливрея и гетри, с тъпо животинско лице, и се приближи до нея, за да я изпрати до вагона. Шумните мъже утихнаха, когато тя мина край тях по перона, и единият от тях прошепна нещо за нея на другия, разбра се, нещо цинично. Тя стъпи на високото стъпало и седна сама в купето на изцапаното, някога бяло пружинено канапе. Чантата подскочи на пружината и се намести. С просташка усмивка Пьотр вдигна за сбогом при прозореца галонираната си шапка, нахалният кондуктор затръшна вратата и пусна ключалката. Една дама, грозна, с турнюр (Ана мислено я разсъблече и се ужаси от грозотата й), и едно момиче изтичаха долу, като се смееха неестествено.

— У Катерина Андреевна, всичко е у нея, ma tante! — извика момичето.

„Момичето — и то извратено и се кълчи“ — помисли Ана. За да не вижда никого, тя бързо стана и седна до отсрещния прозорец в празното купе. Изцапан грозен селянин с фуражка, изпод която стърчаха разчорлени коси, мина край прозореца, като се навеждаше към колелетата на вагона. „В тоя грозен селянин има нещо познато“ — помисли Ана. Тя си спомни съня и разтреперана от страх, се отдръпна при отсрещната врата. Кондукторът отваряше вратата, за да влязат мъж и жена.

— Искате да излезете ли?

Ана не отговори. Кондукторът и влезлите не забелязаха под воала ужаса върху лицето й. Тя се върна в своя ъгъл и седна. Двойката седна отсреща и двамата внимателно, но скрито разглеждаха роклята й. И мъжът, и жената се виждаха отвратителни на Ана. Мъжът запита дали ще му позволи да запуши, очевидно не за да пуши, а да заприказва с нея. След като получи съгласието й, той заприказва с жената на френски — каза, че му се говорело още по-малко, отколкото му се пушело. Говореха нарочно глупости само за да ги слуша тя. Ана ясно виждаше колко са си омръзнали и как се мразят един друг. И не можеше да не се мразят такива жалки изроди.

Чу се втори звънец, а след него разместване на багаж, шум, викове и смях. За Ана беше така ясно, че никой няма защо да се радва и затова тоя смях я раздразни до болка и тя искаше да затъкне ушите си, за да не го чува. Най-после удари третият звънец, чу се изсвирване, пищене на локомотива; опъна се верига — и мъжът се прекръсти. „Интересно би било да го запита човек какво разбира под това“ — помисли си Ана, като го погледна със злоба. Над главата на дамата тя гледаше през прозореца изпращачите на влака, застанали на перона, които сякаш се движеха назад. С равномерно потракване там, дето се съединяват релсите, вагонът, в който седеше Ана, се понесе покрай перона, каменната стена, семафора, покрай други вагони; колелата по-плавно и по-мазно, леко подрънкваха по релсите, прозорецът се освети от яркото вечерно слънце и слаб ветрец заигра с перденцето. Ана забрави спътниците си в купето и като поемаше свежия въздух при лекото друсане на влака, отново се замисли.

„Да, на какво бях се спряла? На това, че не мога да измисля положение, при което животът да не бъде мъка, че всички сме създадени, за да се мъчим, всички знаем това и търсим средство как да се излъжем. А когато видиш истината, какво ще правиш?“

— На човек е даден разум, за да се избави от онова, което го безпокои — каза на френски дамата, очевидно доволна от фразата си, като си кълчеше езика.

Тия думи сякаш бяха отговор на мисълта на Ана.

„Да се избавя от онова, което ме безпокои“ — повтори Ана. И като погледна червенобузия мъж и мършавата му жена, тя разбра, че тая болнава жена се мисли за неразбрана, а мъжът й я мами и поддържа в нея тая мисъл. Като съсредоточи вниманието си към тях, Ана сякаш видя цялата им история и всички скрити кътчета на душата им. Но там нямаше нищо интересно — и тя продължи мисълта си.

„Да, много ме безпокои, и разумът ми е даден, за да се избавя; значи, трябва да се избавя. Защо да не угася свещта, когато няма вече какво да гледам, когато е отвратително да гледам всичко това? Но как? Защо кондукторът изтича по стъпалата, защо крещят тия младежи в другото купе? Защо приказват, защо се смеят? Всичко е фалш, всичко е лъжа, всичко е измама, всичко е зло!…“

Когато влакът стигна гарата, Ана излезе заедно с гъмжилото пътници, но странеше от тях, като от прокажени, спря се на перона и се мъчеше да си спомни защо е дошла и какво смята да прави. Всичко, което по-рано й се виждаше възможно, сега бент така трудно за разбиране, особено сред шумната тълпа на тия безобразни хора, които не я оставяха на мира. Ту се втурваха към нея носачи, които й предлагаха услугите си; ту се заглеждаха в нея младежи, които тропаха с токовете си по дъските на перона и високо разговаряха; ту хората, които срещаше, се отбиваха в обратната страна. Когато си спомни, че иска да продължи пътуването си, ако няма отговор, тя спря един носач и го запита няма ли тук някой кочияш с писъмце до граф Вронски.

— Граф Вронски ли? Преди малко тук беше някой от тях. Посрещнаха княгиня Сорокина и дъщеря й. А кочияшът какъв човек е?

Докато тя говореше с носача, кочияшът Михайло, румен, весел, в синя контешка дреха и верижка, очевидно доволен, че бе изпълнил така добре възложеното му, пристъпи до нея и й подаде едно писъмце. Тя го разпечата и сърцето й се сви още преди да го прочете.

„Много съжалявам, че писмото ти не ме завари. Ще си дойда в десет часа“ — с небрежен почерк пишеше Вронски.

„Така ли! Аз очаквах това!“ — каза си тя със зла усмивка.

— Добре, иди си у дома — тихо каза тя, като се обърна към Михайло. Говореше тихо, защото бързото биене на сърцето й пречеше да диша. „Не, няма да те оставя да ме мъчиш“ — помисли тя, като се обърна със заплаха не към него, не към себе си, а към оня, който я караше да се мъчи, и тръгна по перона край гарата.

Две слугини, които се разхождаха по перона, извиха глави да я видят и преценяваха гласно тоалета й. „Истински“ — казваха те за дантелите й. Младежите не я оставяха на мира. Те пак минаха край нея, като се взираха в лицето й, и през смях викаха нещо с неестествен глас. Мина началникът на гарата и я попита дали ще пътува. Едно момче, продавач на квас, не снемаше очи от нея. „Боже мой, къде да отида?“ — мислеше тя и вървеше все по-нататък и по-нататък по перона. Накрая се спря. Няколко дами и деца, които посрещнаха един господин с очила и високо се смееха и разговаряха, млъкнаха и я загледаха, когато тя се изравни с тях. Тя ускори крачка и се отдръпна на края на перона. Приближаваше един товарен влак. Перонът се разтърси и стори й се, че тя пътува отново.

И изведнъж, като си спомни за прегазения човек в деня на първата й среща с Вронски, тя разбра какво трябва да прави. С бързи леки стъпки се спусна по стъпалата, които водеха от помпата към релсите, и се спря до минаващия край нея влак. Гледаше редицата вагони, лостовете, веригите и високите железни колела на бавно движещия се пръв вагон и се мъчеше да определи на око средата между предните и задните колела и оня момент, когато тая среда ще бъде срещу нея.

„Там! — каза си тя, като гледаше в сянката на вагона размесения с въглища пясък, с който бяха обсипани траверсите. — Там, по средата, и аз ще го накажа и ще се отърва от всички и от себе си.“

Искаше да се хвърли в средата на изравнилия се с нея пръв вагон. Но червената чантичка, която бе започнала да сваля от рамото си, я задържа и бе вече късно: средата на вагона отмина. Трябваше да чака следния вагон. Обхвана я едно чувство като онова, което изпитваше, когато при къпане се готвеше да влезе във водата; тя се прекръсти. Познатото движение при кръстенето събуди в душата й цяла редица момински и детски спомени и изведнъж мракът, който покриваше всичко за нея, се разкъса и животът за миг се изправи отпреде й с всичките си светли, минали радости. Но тя не сваляше очи от колелата на приближаващия втори вагон. И тъкмо в оня миг, когато средата между колелата се изравни с нея, тя захвърли червената чантичка и като сви глава между раменете си, хвърли се и падна на ръце под вагона и с леко движение коленичи, сякаш се готвеше да стане веднага. И в същия миг се ужаси от това, което прави. „Де съм? Какво правя? Защо?“ Искаше да стане, да се измъкне; но нещо огромно, неумолимо я блъсна в главата и я повлече за гърба. „Господи, прости ми всичко!“ — рече тя, чувствувайки се безсилна да се бори. Селянинът си мърмореше нещо и работеше над желязото. И свещта, с която тя бе чела изпълнената с тревоги, измами, мъка и зло книга, пламна като никога с по-ярка светлина, освети всичко, което по-рано беше в мрак, запращя, започна да гасне и угасна завинаги.