Ана Каренина

I

Даря Александровна прекарваше лятото с децата си в Покровское, у сестра си Кити Левина. Къщата в нейното имение бе се срутила съвсем и Левин и жена му я склониха да прекара лятото у тях. Степан Аркадич одобри много тоя проект. Той казваше, че съжалява много, дето службата му пречи да прекара лятото със семейството си на село, което би било за него висше щастие, и понеже остана в Москва, идваше от време на време за един-два дни на село. Освен семейство Облонски с всички деца и гувернантката това лято у Левин гостуваше и старата княгиня — тя смяташе за свой дълг да се грижи за неопитната си дъщеря, която се намираше в такова положение. Освен това Варенка, Китината приятелка от чужбина, изпълни обещанието си да дойде при нея, когато Кити се омъжи, и гостуваше на приятелката си. Всички тия гости бяха роднини и приятели на Левиновата жена. И макар че той ги обичаше всички, съжаляваше донякъде за своя левински мир и ред, който бе нарушаван от тоя наплив на „шчербацки елемент“, както сам си казваше. От неговите роднини това лято им гостуваше само Сергей Иванович, но и той бе човек не от левинска, а от кознишевска порода, така че левинският дух съвсем се губеше.

В Левиновата, отдавна пуста къща сега имаше толкова много народ, че почти всички стаи бяха заети и почти всеки ден, сядайки на трапезата, старата княгиня трябваше да преброява всички и да настанява тринадесетия внук или внучка на отделна масичка. И за Кити, която се занимаваше усърдно с домакинството, не бяха малко грижите да набави кокошки, пуйки, патици, каквито, поради летния апетит на гостите и децата, се готвеха много.

Цялото семейство беше седнало на обед. Децата на Доли с гувернантката и Варенка крояха планове къде да отидат за гъби. Сергей Иванович, който със своя ум и ученост се ползуваше между всички гости с уважение, стигащо почти до преклонение, зачуди всички, като се намеси в разговора за гъбите.

— Вземете и мене. Аз обичам много да ходя за гъби — каза той, като гледаше Варенка, — смятам, че това е много хубаво занимание.

— Защо не, много ни е приятно — отвърна Варенка, като се изчерви. Кити и Доли се спогледаха многозначително. Предложението на учения и умен Сергей Иванович да отиде за гъби с Варенка потвърждаваше някои предположения на Кити, които напоследък я занимаваха много. Тя побърза да заприказва с майка си, за да не забележат погледа й. След обеда Сергей Иванович седна с чашка кафе до прозореца в гостната, като продължаваше започнатия разговор с брат си и поглеждаше към вратата, от която трябваше да излязат децата, които се готвеха да отидат за гъби. Левин седна на прозореца до брат си.

Кити се бе изправила до мъжа си, очевидно изчаквайки края на неинтересния за нея разговор, за да му каже нещо.

— Ти си се променил в много отношения, откак се ожени, и то в добър смисъл — каза Сергей Иванович, като се усмихваше на Кити и очевидно малко се интересуваше от започнатия разговор, — но си останал верен на страстта си да защищаваш най-парадоксални теми.

— Катя, за тебе не е добре да стоиш права — каза мъжът й, като й подаде стол и я гледаше многозначително.

— Е, да, впрочем няма и време — прибави Сергей Иванович, който бе видял излизащите деца.

Пред всички, странишком, с изопнати чорапи, размахала кошничка и шапката на Сергей Иванович, право срещу него тичаше и подскачаше Таня.

Тя дотича смело при Сергей Иванович и със светнали очи, които толкова приличаха на прекрасните очи на баща й, му протегна шапката и понечи да я сложи на главата му, като смекчаваше волността си с плаха и нежна усмивка.

— Варенка чака — каза тя, слагайки предпазливо шапката му на главата, след като по усмивката на Сергей Иванович разбра, че може да направи това.

Варенка се бе изправила на вратата, преоблечена в жълта басмена рокля, с вързана на главата бяла забрадка.

— Идвам, идвам, Варвава Андреевна — каза Сергей Иванович, като допиваше кафето си и пъхаше в джобовете кърпичката и табакерата.

— А каква прелест е моята Варенка! А? — каза Кити на мъжа си, щом Сергей Иванович стана. Тя каза това така, че Сергей Иванович да може да я чуе, нещо, което очевидно искаше. — И колко е красива, благородно красива! Варенка — провикна се Кити, — ще бъдете ли в гората при воденицата? Ние ще дойдем при вас.

— Ти съвсем забравяш положението си, Кити — рече старата княгиня, като излезе бързо на вратата. — Не бива да викаш така.

Като чу гласа на Кити и мъмренето на майка й, Варенка с леки стъпки бързо се приближи до Кити. Бързината на движенията, руменината, която покриваше оживеното й лице — всичко показваше, че у нея става нещо необикновено. Кити знаеше какво е това необикновено нещо и внимателно я следеше. Сега тя извика Заренка само за да я благослови мислено за важното събитие, което, както си мислеше Кити, трябваше да стане днес следобед в гората.

— Варенка, аз ще бъда много щастлива, ако се случи едно нещо — шепнешком каза тя, като я целуваше.

— Ами вие ще дойдете ли с нас? — смутено се обърна Варенка към Левин, преструвайки се, че не е чула това, което й казаха.

— Ще дойда, но само до хармана и ще остана там.

— Но какво ти е дотрябвало толкова? — запита Кити.

— Трябва да видя и проверя новите коли — каза Левин. — Ами ти къде ще бъдеш?

— На терасата.

II

На терасата се бе събрало цялото женско общество. Те въобще обичаха да седят там следобед, но днес имаха и работа. Освен шиенето на детски ризки и плетенето на повои, с което бяха заети всички, днес там варяха сладко по една нова за Агафия Михайловна метода без прибавяне на вода. Кити въвеждаше тая нова метода, която се прилагаше в бащината й къща. По-рано тая работа бе възложена на Агафия Михайловна, която смяташе, че всичко, каквото се прави в къщата на Левинови, не може да бъде лошо, все пак наля вода в малините и ягодите, като твърдеше, че иначе не може; тя бе уличена в това и сега малините се варяха пред всички и Агафия Михайловна трябваше да се убеди, че и без вода сладкото ще стане хубаво.

Агафия Михайловна, с разгорещено и огорчено лице, с разчорлени коси и голи до лактите слаби ръце, поклащаше кръгообразно тавичката над жарника и мрачно гледаше сладкото, като желаеше от все сърце да се пелтоса и да не се свари. Княгинята, чувствувайки, че върху нея като главна съветница при варенето на малините трябва да се стовари гневът на Агафия Михайловна, се мъчеше да се престори, че е заета с друго и не се интересува от сладкото; тя говореше за странични неща, но поглеждаше изпод вежди към жарника.

— Аз винаги купувам евтинички рокли на слугините си — каза княгинята, като продължаваше започнатия разговор. — Не трябва ли сега да се махне пяната, миличка? — прибави тя, като се обърна към Агафия Михайловна. — Ти съвсем не трябва да правиш това, пък е и горещо — спря тя Кити.

— Аз ще го направя — каза Доли, стана и започна предпазливо да бърка с лъжицата разпенилата се захар; от време на време, за да махне от лъжицата полепналото по нея, тя почукваше по чинията, покрита вече с разноцветна, жълто-розова, с провлечен ален сироп пяна. „Как ще ближат това с чая!“ — мислеше тя за децата си, спомняйки си, че като малка се е чудила защо възрастните не ядат най-хубавото — пяната.

— Стива казва, че много по-добре е да се дават пари — продължи между това Доли започнатия интересен разговор по въпроса как е по-добре да се даряват прислужниците, — но…

— Как може пари! — започнаха в един глас княгинята и Кити. — Те ценят това.

— Ето аз например миналата година купих на нашата Матрьона Семьоновна не поплин, а нещо подобно — каза княгинята.

— Спомням си, на имения ви ден тя беше облечена с тая рокля.

— Много хубав модел; така просто и благородно. Аз щях да си ушия, ако тя нямаше такава. Също като у Варенка. Така мило и евтино.

— Е, сега, струва ми се, е готово — каза Доли, като капваше сироп от лъжицата.

— Когато започне да се точи, тогава е готово. Поварете още, Агафия Михайловна.

— Ох, тия мухи! — сърдито каза Агафия Михайловна. — Същото ще стане — прибави тя.

— Ах, колко е мил, не го плашете! — неочаквано каза Кити, като видя врабеца, който беше кацнал на перилата и кълвеше една малина.

— Да, но стой по-далеч от огъня — каза майка й.

— A propos de Варенка — каза Кити на френски, както си и говореха през цялото време, за да не ги разбира Агафия Михайловна. — Знаете ли, maman, че днес, кой знае защо, очаквам разрешение. Вие разбрахте какво. Колко хубаво би било!

— Ех, каква опитна сватовница! — каза Доли. — Колко предпазливо и умело ги сватосва…

— Не, кажете, maman, какво мислите?

— Какво мога да мисля? Той (той беше Сергей Иванович) е могъл винаги да вземе най-добрата мома в Русия; сега вече не е така млад, но все пак зная, че и сега много момичета биха се омъжили за него… Тя е много добра, но той би могъл…

— Не, разберете, мамо, че и за него, и за нея не може да се намери нищо по-хубаво. Първо, тя е прелест! — каза Кити, като подгъна единия си пръст.

— Тя му се харесва много, това е вярно — потвърди Доли.

— После, той заема такова положение в обществото, че няма никаква нужда жена му да има състояние иди положение в обществото. Трябва му само едно — хубава, мила, спокойна жена.

— Да, с нея човек може да бъде спокоен — потвърди Доли.

— Трето, необходимо е тя да го обича. И това го има… Значи, би било чудесно!… Чакам да се покажат сега от гората и всичко ще се разбере. Веднага ще позная по очите им. Толкова ще се радвам! Как мислиш, Доли?

— Но ти не се вълнувай. Ти съвсем не трябва да се вълнуваш — каза майка й.

— Та аз не се вълнувам, мамо. Струва ми, че днес той ще й направи предложение.

— Ах, това е толкова странно, как и кога мъжът прави предложение… Има някаква преграда и изведнъж тя пада — каза Доли, като се усмихваше замечтана и си спомняше миналото си със Степан Аркадич.

— Мамо, татко как ви е направил предложение? — изведнъж запита Кити.

— Много просто, нямаше нищо необикновено — отвърна княгинята, но лицето й светна цяло при тоя спомен.

— Не, но как? Вие все пак сте го обичали, преди да ви позволят да си говорите?

Кити изпитваше особено очарование, че сега може да говори с майка си като с равна за тия най-главни въпроси в живота на жената.

— Разбира се, че го обичах; той идваше у нас на село.

— Но как стана тая работа, мамо?

— Ти сигурно мислиш, че вие сте измислили нещо ново? То си е едно и също: всичко стана с погледи, с усмивки…

— Колко добре го казахте, мамо! Именно с погледи и с усмивки — потвърди Доли.

— Но какви думи ти каза той?

— А на тебе какви думи ти каза Костя?

— Той писа с тебешир. Беше чудно… Колко отдавна ми се вижда то! — каза тя.

И трите жени се замислиха за едно и също. Първа Кити прекъсна мълчанието. Тя си спомни цялата последна зима преди женитбата и увлечението си по Вронски.

— Едно има… това е по-раншното увлечение на Варенка — каза тя, като си спомни за това по естествена връзка на мисълта. — Исках да кажа някак на Сергей Иванович, да го подготвя. Всички мъже — прибави тя — са ужасно ревниви към миналото ни.

— Не всички — каза Доли. — Ти съдиш за това по мъжа си. Той и досега се измъчва от спомена за Вронски. Истина е, нали?

— Истина е — отвърна Кити със замечтана усмивка.

— Само че аз не зная — намеси се княгинята-майка с материнските си грижи за дъщеря си, — какво твое минало е могло да го безпокои? Че Вронски те е задирял? Това се случва с всяко момиче.

— Да, но ние не говорим за това — каза Кити, като се изчерви.

— Не, позволи ми — продължи майка й, — и после ти сама не искаше да ми позволиш да поприказвам с Вронски. Помниш ли?

— Ах, мамо! — с израз на страдание каза Кити.

— Сега човек не може да ви спре… Твоите отношения не можеха да отидат по-далеч, отколкото трябваше; аз бих го предизвикала сама. Впрочем за тебе не е добре да се вълнуваш, мила. Моля ти се, помни това и се успокой.

— Аз съм напълно спокойна, maman.

— Какво щастие бе тогава за Кити, че пристигна Ана — каза Доли — и какво нещастие за нея! Стана тъкмо обратното — прибави тя, поразена от мисълта си. — Тогава Ана бе така щастлива, а Кити се мислеше за нещастна. А стана тъкмо обратното! Често си мисля за кея.

— Намерила си за кого да мислиш! Мръсна, отвратителна жена, без сърце — каза майка й, която не можеше да забрави, че Кити се омъжи не за Вронски, а за Левин.

— Как ви се ще да говорите за това — ядосано каза Кити, — аз не мисля и не искам да мисля за това… Не искам и да мисля — повтори тя, като се вслушваше в познатите стъпки на мъжа си по стълбата на терасата.

— За какво се отнася това: не искам и да мисля? — запита Левин, когато дойде на терасата.

Но никой не му отговори и той не повтори въпроса.

— Съжалявам, че развалих женското ви царство — каза той, като изгледа недоволно всички и разбра, че са говорили нещо такова, за което не биха говорили пред него.

За миг той почувствува, че споделя чувството на Агафия Михайловна, недоволството й, че варят сладкото без вода и въобще срещу чуждото шчербацко влияние. Но се усмихна и пристъпи до Кити.

— Е, как е? — запита я той, като я погледна със същия израз, с който сега всички се обръщаха към нея.

— Нищо, добре съм — усмихната каза Кити, — а ти как си?

— Знаеш ли, возят тройно повече, отколкото талигите. Да отидем ли за децата? Аз наредих да впрегнат.

— Как, нима искаш да возиш Кити с кабриолета? — с укор каза майката.

— Но ние ще караме бавно, княгиньо.

Левин никога не наричаше княгинята maman, както правят зетьовете, и това й беше неприятно. Но въпреки че обичаше много и уважаваше княгинята, Левин не можеше да я нарече така, без да оскверни чувството към умрялата си майка.

— Елате с нас, maman — каза Кити.

— Не искам да гледам това безразсъдство.

— Добре, аз ще тръгна пешком. То е здравословно за мене. — Кити стана, пристъпи до мъжа си и го улови за ръка.

— Здравословно е, но всичко трябва да бъде с мярка — каза княгинята.

— Е, как е, Агафия Михайловна, готово ли е сладкото? — каза Левин усмихнат на Агафия Михайловна, като искаше да я развесели. — Добре ли е по новата метода?

— Трябва да е добре. Понашему, преварено е.

— Така е по-добре, Агафия Михайловна, няма да вкисне, а пък ледът ни се стопи вече и няма отде да вземем — каза Кити, която веднага разбра намерението на мъжа си, и се обърна към старицата със същото чувство. — Затова пък вашите туршии са толкова хубави и мама казва, че не е яла никъде такива — прибави тя усмихната, като й оправяше забрадката.

Агафия Михайловна сърдито погледна Кити.

— Вие не ме утешавайте, господарке. Достатъчно е да ви погледна с него, и ми е вече весело — каза тя и тоя груб израз с него, а не с господаря засегна Кити.

— Елате с нас за гъби, ще ни покажете местата.

Агафия Михайловна се усмихна, поклати глава, сякаш искаше да каже: „Бих ви се разсърдила, но не мога.“

— Моля ви се, направете, както казвам — рече княгинята, — покрийте сладкото с една хартийка и я намокрете с ром. Няма никога да плесеняса и без лед.

III

Кити беше особено доволна от случая да прекара насаме с мъжа си, защото бе забелязала, че в оня момент, когато той дойде на терасата и попита за какво приказват, а те не му отговориха, по лицето му, което така живо отразяваше всичко, премина сянка на огорчение.

Когато тръгнаха пешком пред другите и излязоха на отъпкания, прашен и обсипан с житни класове и зърна път, отдето къщата не се виждаше, тя се опря по-силно на ръката му и я притисна до себе си. Той бе забравил вече за минутното неприятно впечатление и сега, когато мисълта за нейната бременност не го напущаше нито за миг, насаме с нея изпитваше онова още ново за него и радостно, съвсем чисто от чувственост наслаждение от близостта с любимата жена. Нямаше какво да говорят, но на него му се искаше да чува гласа й, както и да среща погледа й, който бе се променил сега при бременността. В гласа, както и в погледа й, имаше мекота и сериозност, подобна на оная, която се среща у хора, постоянно съсредоточени над някоя любима работа.

— Няма ли да се измориш? Облягай се повече — каза той.

— Не, аз съм така доволна от случая да бъда насаме с тебе и да си призная, колкото и да ми е добре с тях, съжалявам за нашите зимни вечери, когато си бяхме двамата.

— Онова бе хубаво, а това е още по-хубаво. И едното, и другото е добре — каза той, като притискаше ръката й.

— Знаеш ли за какво говорехме, когато ти дойде?

— За сладкото?

— Да, и за сладкото; но след това говорехме как мъжете правят предложение.

— А! — каза Левин, като слушаше повече звука на гласа й, отколкото думите, които тя произнасяше; той през цялото време мислеше за пътя, който сега минаваше през гората, и заобикаляше ония места, дето тя би могла да се препъне.

— И за Сергей Иванович и Варенка. Забелязал ли си?… Аз желая много това нещо — продължи тя. — Как мислиш ти? — И тя го погледна в лицето.

— Не зная какво да мисля — усмихнат отвърна Левин. — В това отношение Сергей ми се вижда много странен. Нали съм ти разправял…

— Да, че бил влюбен в онова момиче, което умряло…

— Това било, когато съм бил дете; разправяли са ми. Помня го оттогава. Той беше чудно мил. Но оттогава го наблюдавам с жените: той е любезен, някои му харесват, но чувствуваш, че за него те са просто хора, а не жени.

— Да, но сега с Варенка… Изглежда, че има нещо…

— Може и да има… Но него човек трябва да го познава… Той е особен, чуден човек. Живее само духовен живот. Той е твърде чист и с възвишена душа човек.

— Как? Нима това ще го унижи?

— Не, но той е свикнал дотолкова да живее само духовен живот, че не може да се примири с действителността, а Варенка все пак е действителност.

Сега вече Левин бе свикнал да изказва смело мисълта си, без да си дава труд да я облича в точни думи; той знаеше, че в такива любовни минути като сега жена му ще го разбере какво иска да каже само от загатване, и тя го разбра.

— Да, но в нея няма тая действителност като в мене; зная, че той не би обикнал мене никога. Тя цялата е духовна…

— Не е така, той те обича толкова много и на мене винаги ми е така приятно, че близките ми те обичат…

— Да, той е добър към мене, но…

— Но не така, както с покойния Николенка… внесе бяхте обикнали — довърши Левин. — Защо да не го кажа? — прибави той. — Понякога се укорявам: накрая всички забравяме. Ах, какъв ужасен и прекрасен човек беше!… Но за какво приказвахме? — каза Левин, след като помълча.

— Ти мислиш, че той не може да се влюби — каза Кити, като преведе всичко на своя език.

— Не че не може да се влюби — усмихнат каза Левин, — но у него няма оная слабост, която е необходима… Винаги съм му завиждал, и сега дори, когато съм толкова щастлив, все пак му завиждам.

— Завиждаш му, че не може да се влюби ли?

— Завиждам му, защото е по-добър от мене — усмихнат каза Левин. — Той не живее за себе си. Целият му живот е подчинен на дълга. И затова той може да бъде спокоен и доволен.

— Ами ти? — с иронична, любовна усмивка каза Кити.

Тя никак не можеше да изрази тоя ход на мисли, който я караше да се усмихва; но последният извод беше тоя, че мъжът й, който се възхищава от брат си и унижава себе си пред него, не е искрен. Кити знаеше, че тая му неискреност произтича от любов към брат му, от това, че му е съвестно, задето той е твърде щастлив, и особено от постоянното му желание да бъде по-добър — тя обичаше това нещо у него и затова се усмихваше.

— Ами ти? Ти от какво си недоволен? — запита тя със същата усмивка.

Нейното недоверие към недоволството му от себе си го радваше и той несъзнателно я предизвикваше да каже причината за недоверието си.

— Аз съм щастлив, но не съм доволен от себе си… — каза той.

— Но как можеш да бъдеш недоволен, щом си щастлив?

— Как да ти кажа… Аз искрено не искам нищо повече от това ти да не се препънеш. Ах, не бива, не бива да скачаш така! — прекъсна се той, като я укори, задето бе направила твърде бързо движение, прескачайки един паднал на пътеката клон. — Но когато мисля за себе си, и се сравнявам с другите, особено с брат си, чувствувам, че съм лош.

— Но защо да си лош? — със същата усмивка продължи Кити. — Нима ти също не работиш за другите? А твоите села, твоето стопанство, книгата ти?…

— Не, аз чувствувам, и особено сега: ти си виновна — каза той, като притисна ръката й, — дето това нещо не е така. Аз правя това между другото. Ако можех да обичам цялата тая работа така, както обичам тебе… а пък в последно време върша всичко като зададен урок.

— Но какво ще кажеш за татко? — запита Кити. — И той ли е лош, защото не е работил нищо за общото дело?

— Той ли? Не. Но трябва човек да има оная простота, яснота и доброта като баща ти, а нима у мене има това нещо? Аз не работя и се измъчвам. За всичко това причината си ти. Когато те нямаше и нямаше още това — каза той с поглед към корема й, който поглед тя разбра, — аз влагах всичките си сили в работа; а сега не мога и ми е съвестно; върша всичко именно като зададен урок, преструвам се…

— Е, ами би ли искал още сега да се смениш със Сергей Иванич? — каза Кити. — Би ли искал да вършиш тая обща работа и да обичаш тоя зададен урок като него и нищо повече?

— Разбира се, не — каза Левин. — Впрочем аз съм толкова щастлив, че не разбирам нищо. Значи, ти мислиш, че днес той ще направи предложение? — прибави той, като помълча.

— И мисля, и не. Само че ми се иска ужасно. Чакай малко. — Тя се наведе и откъсна една лайкучка край пътя. — Хайде, брой: ще направи предложение, няма да направи — каза тя, като му подаваше цветето.

— Ще направи, няма да направи — казваше Левин и късаше белите тесни и набраздени надлъж листенца.

— Не, не! — спря го и го улови за ръката Кити, която с вълнение следеше пръстите му. — Ти откъсна две.

— Добре, но това мъничкото не се брои — каза Левин, като откъсна едно недорасло листенце. — Ето и кабриолетът ни настигна.

— Не се ли умори, Кити? — извика княгинята.

— Никак.

— Качи се, щом конете са кротки, и ще караме бавно. Но нямаше смисъл да се качва. Беше вече близо и всички тръгнаха пешком.

IV

С бялата си забрадка върху черните коси, заобиколена от децата, добродушно и весело заета с тях и очевидно развълнувана от възможността за едно обяснение с мъжа, който й се харесваше, Варенка беше много привлекателна. Сергей Иванович крачеше до нея и непрекъснато й се любуваше. Като я гледаше, той си спомняше всички мили думи, които бе чувал от нея, всичко хубаво, което знаеше за нея, и все повече и повече съзнаваше, че чувството, което изпитва към нея, е нещо особено, изпитано от него отдавна-отдавна, и то само веднъж, в ранни младини. Чувството на радост от близостта с нея все се усилваше и стигна дотам, че когато й подаваше в кошничката една намерена от него грамадна печурка с тънко пънче и завити краища, той я погледна в очите и понеже забеляза руменина от радостно и плахо вълнение, която бе покрила лицето й, сам се смути и мълчаливо й се усмихна с такава усмивка, която говореше твърде много.

„Щом е така — каза си тон, — трябва да обмисля и реша, а не като момче да се отдавам на минутно увлечение.“

— Ще ида сега да събирам гъби отделно от всички, защото събраното от мене не личи — каза той и от края на гората, дето вървяха по копринената ниска трева между редките стари брези, тръгна сам към средата на гората, дето между белите стъбла на брезите се сивееха стволовете на трепетлики и тъмнееха храстите на лещака. Когато се отдалечи на четиридесетина крачки и се скри зад един храст, цъфнал напълно с розовочервените си обички, Сергей Иванович се спря, понеже знаеше, че не го виждат вече. Наоколо беше съвсем тихо. Само над брезите, под които стоеше, като рой пчели нестихващо бръмчаха мухи, а от време на време се чуваха гласовете на децата. Изведнъж близо до края на гората прозвуча контраалтовият глас на Варенка, която викаше Гриша, и върху лицето на Сергей Иванович се появи радостна усмивка. Като осъзна тая усмивка, Сергей Иванович неодобрително поклати глава заради своето състояние, извади пура и започна да я пали. Дълго не можа да запали клечката о стеблото на брезата. Нежен слой от бялата кора облепваше фосфора и пламъкът угасваше. Най-после една от клечките пламна и ароматният дим от пурата като широка разлюляна пелена се провлече право напред и нагоре над храста под надвисналите клонки на брезата. Като следеше с очи струйката дим, Сергей Иванович тръгна с тихи стъпки, обмисляйки състоянието си.

„Но защо не? — мислеше той. — Ако това е пламваме на чувства или страст, ако бях изпитвал само това влечение — това взаимно влечение (мога да кажа взаимно), но чувствувах, че то е в разрез с пелия ми начин на живот, ако чувствувах, че отдаден на това влечение, ще изневеря на призванието и на дълга си… но няма нищо подобно. Едно, което мога да кажа против, е, че след като изгубих Marie, аз си казвах, че ще остана верен на паметта й. Само това мога да кажа против моето чувство… Това е важно“ — казваше се Сергей Иванович, но чувствуваше едновременно, че това съображение не може да има никакво значение лично за него, а само накърнява поетичната му роля в очите на другите хора. „Но вън от това, колкото и да търся, няма да намеря нищо, което да мога да кажа срещу чувството си. Ако бих избирал само с разума си, не бих могъл да намеря нищо по-хубаво.“

За колкото и познати жени и момичета да си спомняше, не можеше да си спомни за някое момиче, което до такава степен да съчетава всички, именно всички качества, каквито, разсъждавайки хладно, той желаеше да види у жена си. Тя притежаваше цялата прелест и свежест на младостта, но не е дете, и ако го обича, обича го съзнателно, както трябва да обича жената: това е едно. Второ: тя е не само далеч от светската суета, но очевидно се отвращава от обществото, а заедно с това го познава и притежава всички маниери на жена от доброто общество, без които за Сергей Иванович бе немислима една другарка в живота. Трето: тя е религиозна, но не несъзнателно религиозна, и добра като дете, каквато е например Кити; нейният живот е основан на религиозни убеждения. Дори до дреболиите Сергей Иванович намираше у нея всичко, което искаше от жената; тя е бедна и самотна, така че няма да доведе куп роднини и тяхното влияние в къщата на мъжа, както той вижда това в случая с Кити, а ще бъде задължена за всичко на мъжа си, нещо, което той винаги е желал за бъдещия си семеен живот. И това момиче, което съчетава в себе си всички тия качества, го обича. Той беше скромен, но не можеше да не види това. И той я обича. Едно съображение против — това са годините му. Но неговият род е дълголетен, той няма нито един бял косъм, никой не му дава четиридесет години, и той помни, че Варенка е казвала, че само в Русия петдесетгодишните хора се смятат старци, докато във Франция петдесетгодишният човек се смята dans la force de l’âge70, а четиридесетгодишният — un jeune homme71. Но какво значение имат годините, когато се чувствува млад по душа, такъв, какъвто беше преди двадесет години? Нима не е младост това чувство, което той изпитваше сега, когато, излизайки от другата страна пак в края на гората, видя в ярката светлина на полегатите слънчеви лъчи грациозната фигура на Варенка, която с жълта рокля и с кошница крачеше с леки стъпки покрай стъблото на старата бреза, и когато това впечатление от Варенка се сля в едно с поразилата го с красотата си жълтееща овесена нива, облята от полегатите лъчи, и зад нивата далечната стара гора, обагрена в жълто, чезнеща в синята далечина? Сърцето му радостно се сви. Обхвана го чувство на умиление. Той почувствува, че се е решил. Варенка, която току-що бе се навела да бере гъби, с гъвкаво движение се изправи и се озърна. Сергей Иванович хвърли пурата и с решителни стъпки тръгна към нея.

V

„Варвара Андреевна, когато бях още много млад, бях си съставил идеал за жена, която ще обикна и която ще бъда щастлив да нарека своя жена. Преживях дълъг живот и сега за пръв път срещнах у вас това, което търсех. Обичам ви и ви предлагам ръката си.“

Сергей Иванович си казваше това, когато беше вече на десет крачки от Варенка. Застанала на колене, тя защищаваше с ръце гъбите от Гриша и викаше малката Маша.

— Тук, тук! Мънички! Много! — казваше тя с милия си гръден глас.

Когато видя приближаващия се Сергей Иванович, тя не стана и не промени положението си; но всичко му казваше, че тя чувствува приближаването му и му се радва.

— Е, намерихте ли нещо? — запита тя, като извърна към него иззад бялата забрадка хубавото си, леко усмихнато лице.

— Нито една — каза Сергей Иванович. — Ами вие?

Тя не му отговори, заета с децата, които бяха я наобиколили.

— И тая тук, до клончето — показа тя на малката Маша една малка гъбка-червенушка, прерязана напреки по коравата си розова шапчица от една суха тревичка, изпод която напираше. Тя стана, когато Маша разчупи на две белите половинки и прибра гъбата. — Това ми напомня детинството — прибави тя, като се отдели от децата заедно със Сергей Иванович.

Мълчаливо изминаха няколко крачки. Варенка виждаше, че той иска да говори; тя се досещаше за какво и примираше от радостно вълнение и страх. Отдалечиха се толкова много, че никой вече не можеше да ги чуе, но той все още не заговаряше. На Варенка беше по-добре да мълчат. След мълчанието можеше да се каже по-лесно онова, което искаха да кажат, отколкото след разговора за гъбите; но въпреки волята си, сякаш неочаквано, Варенка каза:

— Значи, нищо не намерихте? Впрочем навътре в гората винаги има по-малко.

Сергей Иванович въздъхна и не отговори нищо. Яд го беше, че тя заприказва за гъбите. Искаше да я върне към първите й думи, които тя каза за детинството си; но сякаш въпреки волята си, след като помълча известно време, направи бележка върху последните й думи.

— Чувал съм само, че манатарките се срещат предимно в края на гората, макар че не умея да ги разпознавам.

Минаха още няколко минути, те се отдалечиха още повече от децата и бяха съвсем сами. Сърцето на Варенка биеше така, че тя чуваше ударите му и чувствуваше, че се изчервява, побледнява и пак се изчервява.

Да стане жена на такъв човек като Кознишев след положението си у госпожа Щал, й се виждаше върхът на щастието. Освен това тя беше почти уверена, че е влюбена в него. И това трябва да се реши ей сега. Беше я страх. Страх я беше и от това, което той ще каже, и от онова, което няма да каже.

Трябва да се обяснят сега или никога; това го чувствуваше и Сергей Иванович. Всичко в погледа, в руменината, в сведените очи на Варенка показваше болезнено очакване. Сергей Иванович виждаше това и я съжаляваше. Той чувствуваше дори, че да не каже нищо сега — значеше да я оскърби. Бързо повтаряше в ума си всички доводи в полза на решението си. Повтаряше си и думите, с които искаше да изрази предложението си; но вместо тия думи, по някакво неочаквано хрумнало му съображение, той изведнъж попита:

— Каква е разликата между манатарката и печурката?

Устните на Варенка трепереха от вълнение, когато отговори:

— В гуглата почти няма разлика, а в пънчето.

И още щом бяха казани тия думи, и той, и тя разбраха, че всичко е свършено, че онова, което трябваше да си кажат, няма да бъде казано, и вълнението им, което преди това бе стигнало до най-висока степен, започна да утихва.

— Пънчето на печурката напомня небръсната два дни брада на брюнет — каза вече спокойно Сергей Иванович.

— Да, това е истина — усмихната отвърна Варенка и неволно посоката на тяхната разходка се промени. Започнаха да се приближават към депата. На Варенка й беше мъчно, и я беше срам, но същевременно изпитваше и чувство на облекчение.

След като се върна в къщи и прецени всички доводи, Сергей Иванович сметна, че е разсъждавал неправилно. Той не можеше да изневери на паметта на Marie.

— По-тихо, деца, по-тихо! — дори сърдито се развика Левин на децата, като застана пред жена си, за да я защити, когато роякът деца с радостни викове се втурна насреща им.

След децата от гората излязоха и Сергей Иванович и Варенка. Кити нямаше нужда да пита Варенка; по спокойния и донякъде посрамен израз и на двете лица тя разбра, че плановете и не са се сбъднали.

— Е, как е? — запита я мъжът й, когато се връщаха в къщи.

— Не се лови на въдицата — каза Кити и с усмивката и начина на говорене напомняте баща си, което Левин често с удоволствие забелязвате у нея.

— Как не се лови на въдицата?

— Ей така — каза тя, като хвана ръката на мъжа си, поднесе я до устата си и се докосна до нея с неразтворени устни. — Както се целува ръка на някой владика.

— Но кой не се лови на въдицата? — засмян запита той.

— И двамата. А трябва ей така…

— Селяни минават…

— Не, те не видяха.

VI

Докато децата пиеха чай, възрастните седяха на балкона и разговаряха така, сякаш нито не бе се случило, макар че всички, и особено Сергей Иванович и Варенка, много добре знаеха, че бе се случило едно, макар и отрицателно, но много важно събитие. И двамата изпитваха еднакво чувство, подобно на онова, което ученикът изпитва след неуспешен изпит и остава в същия клас или бива изключен завинаги от училище. Всички присъствуващи разбираха същото, че бе се случило нещо, и затова говореха оживено за странични неща. Тая вечер Левин и Кити се чувствуваха особено щастливи и влюбени. И в това, че те бяха щастливи в любовта си, имаше неприятно загатване за ония, които искаха същото и не можеха — и им беше съвестно.

— Помнете ми думата: Alexandre няма да дойде — каза старата княгиня.

Тая вечер очакваха с влака Степан Аркадич, а старият княз бе писал, че може и той да дойде.

— И аз зная защо — продължи княгинята, — той казва, че на първо време младоженците трябва да се оставят сами.

— Но татко и без това ни е оставил. Ние не сме го виждали — каза Кити. — И какви младоженци сме и не? Отдавна остаряхме.

— Само че, ако не дойде, и аз ще ви оставя, деца — каза княгинята, като въздъхна тъжно.

— Какво приказваш, мамо! — нападнаха я и двете й дъщери.

— Помисли си какво му е на него. Нали сега…

И изведнъж съвсем неочаквано гласът на старата княгиня затрепери. Дъщерите й млъкнаха и се спогледаха. „Maman винаги ще измисли нещо тъжно“ — казаха те с тоя поглед. Те не знаеха, че колкото и добре да бе на княгинята у дъщеря си, колкото и необходима да се чувствуваше тук, беше й мъчително тъжно и за нея самата, и за мъжа й, откак бяха омъжили последната си любима дъщеря и семейното гнездо бе съвсем опустяло.

— Какво има, Агафия Михайловна? — изведнъж запита Кити спрялата се тайнствено и с многозначителен израз на лицето Агафия Михайловна.

— Исках да ви попитам за вечерята.

— Виж, това е отлично — каза Доли, — ти върви се разпореждай, а пък аз ще отида с Гриша да преговорим урока му. Че той днес нищо не е работил.

— Урокът е за мене! Не, Доли, аз ще отида — рече Левин и скочи.

Гриша, който бе постъпил вече в гимназията, трябваше през лятото да преговаря уроците си. Даря Александровна още в Москва учеше заедно със сина си латински език, но сега у Левин бе си поставила за задача да преговаря с него, макар и веднъж на ден, най-трудните уроци по аритметика и латински. Левин бе предложил да я замести; но след като чу веднъж урока на Левин и забеляза, че не става така, както преговаряха с учителя в Москва, майката, смутено и пазейки се да не обиди Левин, решително му каза, че трябва да се води по учебника, както учителят, и че по-добре ще е тя сама да прави това. Левин го беше яд на Степан Аркадич, задето поради неговото нехайство не той, а майката следеше преподаването, от което не разбираше нищо, и на учителите, задето преподават така лошо на децата; но той обеща на балдъза си да води уроците, както тя иска. И продължаваше да се занимава с Гриша не както си знае, а по учебника, и затова го занимаваше неохотно и често забравяше времето за урока. Така беше и днес.

— Не, аз ще отида, Доли, а ти стой тук — каза той. — Ще направим всичко както трябва, по учебника. Виж, когато дойде Стива и тръгнем на лов, тогава ще прекъснем.

И Левин отиде при Гриша.

Същото каза и Варенка на Кити. Дори в щастливо благоустроената къща на Левин Варенка съумя да бъде полезна.

— Аз ще поръчам вечерята, а вие стойте тук. — каза тя и пристъпи до Агафия Михайловна.

— Да, да, сигурно не са намерили пилета. Тогава от нашите… — каза Кити.

— Ние с Агафия Михайловна ще помислим. — И Варенка изчезна заедно с нея.

— Какво мило момиче! — каза княгинята.

— Не мило, maman, а просто прелестно, такива не се намират.

— Значи, вие днес чакате Степан Аркадич? — каза Сергей Иванович, който очевидно не искаше да продължат разговора за Варенка. — Трудно е да се намерят двама баджанаци, които по-малко да си приличат — с тънка усмивка каза той. — Единият, подвижен, живее само в обществото като риба във вода; а другият, нашият Костя, жив, пъргав, отзивчив на всичко, но щом попадне в обществото, или примира, или се мята объркан като риба на сухо.

— Да, той е много лекомислен — каза княгинята, като се обърна към Сергей Иванович. — Аз исках именно да ви помоля да му поговорите, че на нея (тя посочи Кити) й е невъзможно да остане тук, а трябва непременно да дойде в Москва. Той каза, че щял да извика лекар…

— Maman, той ще направи всичко, на всичко е съгласен — каза Кити, ядосана на майка си, че вика за съдия в тая работа Сергей Иванович.

Посред разговора им по алеята се чу пръхтене на коне и шум от колела по пясъка.

Дол и още не бе успяла да стане, за да посрещне мъжа си, когато долу, от прозореца на стаята, в която се занимаваше Гриша, изскочи Левин и смъкна Гриша.

— Това е Стива! — извика изпод балкона Девин. — Ние свършихме, Доли, не бой се! — прибави той и като момче хукна срещу колата.

— Îs, ea, id, ejus, ejus, ejus72 — викаше Гриша и подскачаше по алеята.

— И още някой. Сигурно е татко! — извика Левин, като се спря при входа на алеята. — Кити, не минавай по стръмната стълба, а заобиколи!

Но Левин се излъга, като помисли, че тоя, който седеше в каляската, е старият княз. Когато се приближи до каляската, той видя до Степан Аркадич не княза, а един хубав пълен младеж с шотландска шапчица, с дълги краища на лентите отзад. Това беше Васенка Весловски, втори братовчед на Шчербацки — петербургско-московски блестящ младеж, „отличен момък и страстен ловец“, както го представи Степан Аркадич.

Без да се смути ни най-малко от разочарованието, което предизвика, понеже бе дошъл вместо стария княз, Весловски весело се здрависа с Девин, напомняйки му, че се познават от по-рано, и като пое в каляската Гриша, пренесе го над пойнтера, който Степан Аркадич водеше със себе си.

Левин не се качи в каляската, а тръгна след нея. Беше го малко яд, задето не бе дошъл старият княз, когото той колкото повече опознаваше, толкова повече обикваше, и задето беше се домъкнал тоя Васенка Весловски, съвсем чужд и излишен човек. Той му се видя още по-чужд и излишен, когато, приближавайки се до външната стълба, дето се бе събрала цялата оживена тълпа от възрастни и деца, видя, че Васенка Весловски особено любезно и галантно целуна ръка на Кити.

— А ние е жена ви сме couisins73, пък сме и стари познати — каза Васенка Весловски, като стисна отново силно-силно ръката на Левин.

— Е, как е, има ли дивеч? — обърна се към Левин Степан Аркадич, който едва успяваше да поздрави всекиго. — Ние с него имаме най-жестоки намерения. Как може, maman, те оттогава не са идвали в Москва. Е, Таня, ето за тебе! Извади го, моля ти се, от каляската отзад — на всички страни говореше той. — Колко си се освежила, Доленка — каза той на жена си, като целуна още веднъж ръката й, задържа я в своята и я потупваше отгоре с другата си ръка.

Левин, който преди минута беше в най-весело настроение, сега гледаше, мрачно и не харесваше нищо.

„Кого ли е целувал вчера е тия устни?“ — мислеше той, като гледаше нежностите на Степан Аркадич към жена му. Той погледна Доли и тя също не му се хареса.

„Та тя не вярва в любовта му. Тогава защо се радва толкова? Отвратително!“ — мислеше Левин.

Погледна княгинята, която преди минута му се виждаше толкова мила, и не му хареса маниерът, с който тя, като у дома си, поздравяваше тоя Васенка с лентите му.

Дори Сергей Иванович, който също бе излязъл на външната стълба, му се видя неприятен с престореното дружелюбие, с което посрещна Степан Аркадич, защото Левин знаеше, че брат му не обича и не уважава Облонски.

И Варенка, и тя му бе противна с начина, по който със своя вид на sainte nitouche74 се запознаваше с тоя господин, когато всъщност мислеше само как да се омъжи.

А най-противна беше Кити, задето се бе поддала на тоя весел тон, с който тоя господин гледаше на идването си на село като на празник за себе си и за всички, и особено неприятна беше с тая особена усмивка, с която отговаряше на усмивките му.

Разговаряйки шумно, всички тръгнаха към къщи; но още щом всички седнаха, Левин се обърна и излезе.

Кити видя, че с мъжа й става нещо. Тя искаше да издебне миг, за да поприказва с него насаме, но той побърза да се изплъзне от нея, като каза, че трябва да отиде в канцеларията. Отдавна стопанските работи не бяха му се виждали така важни, както днес. „Там за тях е все празник — мислеше той, — я тук работите не са празнични: те не чакат и без тях не може да се живее.“

VII

Левин се върна в къщи едва когато изпратиха да го извикат за вечеря. На стълбата стояха Кити и Агафия Михайловна — съвещаваха се какви вина да поднесат на вечерята.

— Но защо правите такъв fuss75? Ще поднесем обикновено вино.

— Не, Стива не го пие… Костя, почакай, какво ти е? — извика Кити, като забърза след него, но той безжалостно, без да я дочака, влезе с големи крачки в трапезарията и веднага се намеси в общия оживен разговор, който поддържаха там Васенка Весловски и Степан Аркадич.

— Е, ще отидем ли утре на лов? — каза Степан Аркадич.

— Моля ви се, да отидем — каза Весловски, като се премести странишком на друг стол и подгъна под себе си дебелия си крак.

— С удоволствие, да отидем. Ами вие ходили ли сте тая година на лов? — обърна се Левин към Весловски, като оглеждаше крака му внимателно, но с престорена приятност, която бе така позната на Кити и която никак не му отиваше. — Не зная дали ще намерим бекасини, но бекаси има много. Само че трябва да тръгнем рано. Няма ли да се изморите? Ти не си ли изморен, Стива?

— Аз да съм изморен? Никога още не съм се изморявал. Хайде да не спим цяла нощ! Да отидем на разходка.

— Наистина, хайде да не спим! Отлично! — потвърди Весловски.

— О, ние сме уверени, че можеш да не спиш и да не оставиш и други да спят — каза на мъжа си Доли с оная едва доловима ирония, с каквато сега почти винаги се отнасяше към него. — А според мене време е вече за спане… Аз отивам, няма да вечерям.

— Не, постой, Доленка — каза Степан Аркадич, като мина на нейната страна до голямата маса, на която вечеряха. — Колко много работи още ще ти разправя!

— Сигурно нищо.

— Знаеш ли, Весловски ходил у Ана. И пак отива у тях. Та те са само на седемдесет версти от вас. И аз ще отида непременно. Весловски, ела тук!

Васенка отиде при дамите и седна до Кити.

— Ах, разправете, моля ви се, вие сте ходили у тях? Как е тя? — обърна се към него Даря Александровна.

Левин остана на другия край на масата и без да престане да разговаря с княгинята и Варенка, видя, че между Степан Аркадич, Доли, Кити и Весловски се води оживен и тайнствен разговор. И не само че се водеше тайнствен разговор, но той видя върху лицето на жена си израз на сериозно чувство, когато, без да махне очи, тя гледаше хубавото лице на Васенка, който оживено разправяше нещо.

— У тях е много хубаво — разправяше Васенка за Вронски и Ана. — Разбира се, аз не се наемам да съдя, но в тяхната къща се чувствуваш сред семейство.

— Какво смятат да правят те?

— Изглежда, че през зимата искат да отидат в Москва.

— Колко хубаво би било да отидем заедно у тях! Ти кога ще отидеш? — запита Степан Аркадич Васенка.

— Ще прекарам у тях юли.

— Ти ще отидеш ли? — обърна се Степан Аркадич към жена си.

— Отдавна исках да отида и непременно ще отида — каза Доли. — Мене ми е жал за нея, аз я познавам. Тя е прекрасна жена. Аз ще отида сама, когато си заминеш, и няма да притесня някого с това. И дори по-добре е без тебе.

— Отлично — каза Степан Аркадич. — Ами ти, Кити?

— Аз ли? Защо да отида? — каза Кити, цяла пламнала. И се обърна към мъжа си.

— А вие познавате ли се с Ана Аркадиевна? — запита я Весловски. — Тя е много привлекателна жена.

— Да — отвърна тя на Весловски, като се изчерви още повече, стана и пристъпи към мъжа си.

— Значи, утре отиваш на лов? — каза тя.

Ревността му в тия няколко минути, особено поради руменината, която бе покрила бузите й, когато разговаряше с Весловски, бе отишла вече далеко. Сега, когато слушаше думите й, той ги разбираше вече посвоему. Колкото и странно да му бе отпосле да си спомня затова, сега му се виждаше ясно, че ако тя го пита дали ще отиде на лов, това я интересува само за да знае дали той ще направи това удоволствие на Васенка Весловски, в когото според него тя бе влюбена вече.

— Да, ще отида — отвърна й той с неестествен, противен на самия него глас.

— Не, по-добре прекарайте утре тук, защото Доли не се е видяла с мъжа си, и заминете вдругиден — каза Кити.

Сега вече Левин преведе смисъла на Китините думи така: „Не ме разделяй с него. Все едно ми е, че ти ще отидеш, но остави ме да се насладя на компанията на тоя прелестен младеж.“

— Ах, щом искаш, ще останем утре — с особена приятност отвърна Левин.

В това време Васенка, който никак не подозираше какво страдание причинява с присъствието си, стана след Кити от масата и като я следеше с усмихнат, ласкав поглед, тръгна след нея.

Левин видя тоя поглед. Той побледня и един миг не можа да си поеме дъх. „Как си позволява така да гледа жена ми!“ — кипеше в него.

— Значи, утре? Моля ви се, да отидем — каза Васенка, като седна пак на стола и отново по навик подгъна крака си.

Ревността на Левин отиде още по-далеч. Той се видя вече измамен мъж, от когото жената и любовникът имат нужда само за да им създава удобства в живота и удоволствие… Но въпреки това той любезно и гостоприемно разпитваше Васенка за неговия ловджилък, за пушката и ботушите му и се съгласи да отидат утре.

За щастие ма Левин старата княгиня прекрати страданията му, като стана сама и посъветва Кити да отиде да спи. Но и тук не мина без ново страдание за Левин. Като се сбогуваше с домакинята, Васенка отново искаше да й целуне ръка, но Кити, изчервена, с наивна грубост, за която после майка й се кара, бутна ръката му и каза:

— Това не е прието у нас.

В очите на Левин тя бе виновна, че бе допуснала такива отношения, и още по-виновна, че така несръчно бе показала, че те не й се харесват.

— Е, как може да ви се спи! — каза Степан Аркадич, който след изпитите на вечерята няколко чаши вино бе изпаднал и най-мило и поетично настроение. — Погледни, погледни, Кити — рече той, като посочи луната, която се издигаше зад липите, — каква красота! Весловски, тъкмо сега е за серенада. Знаеш ли, той има чуден глас, ние си попяхме из пътя. Гой донесе прекрасни романси, новите два. Да бяхте попели с Варвара Андреевна.

Когато всички се разотидоха, Степан Аркадич още дълго се разхожда с Весловски по алеята и се чуваха гласовете им, които пееха новия романс.

Левин седеше начумерен в едно кресло в спалнята на жена си, слушаше тия гласове и упорито мълчеше, когато тя го питаше какво му е; но щом най-после тя сама го запита, плахо усмихната: „Да не би да не ти е харесало нещо у Весловски?“ — той не можа да изтърпи и изказа всичко: това, което казваше, го оскърбяваше и затова още повече го ядосваше.

Той стоеше пред нея със страшно блестящи изпод смръщените му вежди очи и притискаше силните си ръце към гърдите, сякаш напрягате всичките си сили, за да се сдържи. Изразът на лицето му би бил суров и дори жесток, ако едновременно не изразяваше и страдание, което я трогваше. Скулите му трепереха и гласът му се прекъсваше.

— Разбери, че не ревнувам; тази дума е отвратителна. Аз не мога да ревнувам и да вярвам, че… Не мога да кажа какво чувствувам, но това е ужасно… Не ревнувам, но съм оскърбен, унижен, задето някой смее да мисли, смее да те гледа с такива очи…

— Но с какви очи? — каза Кити, като се мъчеше да си припомни колкото може по-добросъвестно всички думи и жестове тая вечер и всичките им отсенки.

Дълбоко в душата си тя смяташе, че имаше нещо тъкмо в оня миг, когато той се премести след кея на другия край на масата, но не смееше да признае това дори пред себе си, а още по-малко се решаваше да го каже на мъжа си и с това да засили страданието му.

— И какво привлекателно може да има в мене, каквато съм?…

— Ах! — извика той и се улови за главата. — По-добре не приказвай!… Значи, ако беше привлекателна…

— Но не, Костя, изслушай ме! — каза тя, като го гледаше със страдалческо-съболезнователен израз. — Та какво можеш да мислиш ти? Когато за мене не съществуват хората, не, не!… Искаш ли да не виждам никого?

В първия миг неговата ревност я оскърби; яд я беше, че й е забранено дори най-малкото, и то най-невинно развлечение; но сега с удоволствие би пожертвувала не само такива дребни неща, но и всичко за неговото спокойствие, за да го избави от страданието, което изпитваше.

— Разбери ужаса и комизма на моето положение — с отчаян шепот продължи той, — че той е дошъл в къщата ми, че всъщност не е направил нищо неприлично, освен дето се държи така безцеремонно и подгъва крака си. Той смята това за най-добър тон и затова аз трябва да бъда любезен с него.

— Но, Костя, ти преувеличаваш — каза Кити, но дълбоко в душата си се радваше на тая силна любов, която се изразяваше сега чрез ревността му.

— Най-ужасното с, че ти си такава, каквато си винаги, и сега, когато за мене си такава светиня, когато сме така щастливи, така особено щастливи, и изведнъж такъв негодник… Не негодник, защо ще хокам него? Аз нямам нищо общо с него. Но защо е моето, твоето щастие?…

— Знаеш ли, аз разбирам защо стана това — започна Кити.

— Защо? Защо?

— Видях как гледаше ти, когато приказвахме на вечерята.

— Е да, е да! — изплашено каза Левин.

Тя му разправи какво са приказвали. И докато му разправяше това, задъхваше се от вълнение. Левин помълча, а след това се вгледа в бледното й, изплашено лице и изведнъж се улови за главата.

— Катя, аз съм те измъчил! Миличка, прости ми! Това е лудост! Катя, напълно съм виновен. И можеше ли заради такава глупост да се мъчим толкова?

— Не, мене ми е жал за тебе.

— За мене ли? За мене? Какво съм аз? Луд човек… Ами тебе защо измъчих? Ужасно е да се помпели, че всеки чужд човек може да развали щастието ни.

— Разбира се, тъкмо това е оскърбително…

— Не, тогава аз, напротив, ще го оставя нарочно цяло лято у нас и ще бъда прекалено любезен с него — каза Левин, като целуваше ръцете й. — Ще видиш. Утре… Да, наистина утре отиваме на лов.

VIII

На другия ден дамите още не бяха станали, а двете ловджийски коли, кабриолет и каручка, стояха пред входа и Ласка, която още от сутринта бе разбрала, че отиват на лов, след като се наквича и наскача до насита, седеше на кабриолета до коларя и развълнувана от закъснението, неодобрително поглеждаше към вратата, от която ловците все още не излизаха. Пръв излезе Васенка Весловски с големи нови ботуши, които стигаха до половината на дебелите му бедра, със зелена рубашка, препасана с нов, миришещ на кожа патрондаш, със своята шапчица с ленти и с новичка английска пушка без антапок и презрамка. Ласка изтича към него, поздрави го с подскачане, попита го посвоему дали ще излязат скоро ония, но понеже не получи отговор от него, върна се на поста си в очакване и отново замря, обърнала глава настрана и наострила едното си ухо. Най-сетне вратата шумно се отвори, изскочи, като се въртеше и подскачаше нависоко, Крак, пъстрожълтият пойнтер на Степан Аркадич, а след него излезе и самият Степан Аркадич с пушка в ръце и с пура в уста. „Мирно, мирно, Крак!“ — подвикваше той ласкаво на кучето, което опираше лапите си на корема и гърдите му и се вчепкваше за ловджийската му чанта. Степан Аркадич беше с цървули и навуща, със скъсани панталони и късо палто. На главата си имаше жалки останки от някаква шапка, но пушката му, нова система, беше великолепна, а чантата и патрондашът, макар и изтъркани, бяха от най-добро качество.

По-рано Васенка Весловски не разбираше тая истинска ловджийска елегантност — да бъдеш облечен в дрипи, но да имаш ловджийски екип от най-добро качество. Той разбра това сега, като гледаше Степан Аркадич, сияещата му в тия дрипи елегантна, охранена и весела господарска фигура, и реши при следващия лов да се екипира непременно така.

— Ами де го домакина ни? — запита той.

— Той има млада жена — усмихнат каза Степан Аркадич.

— Да, и толкова прелестна!

— Той се бе облякъл вече. Сигурно пак е отишъл при нея.

Степан Аркадич позна. Левин бе изтичал пак при жена си да я попита още веднъж дали му е простила за вчерашната глупост и да я помоли, за Бога, да бъде предпазлива. Главно, да стои по-далеч от децата — те винаги могат да я блъснат. След това трябваше още веднъж да получи от нея потвърждение, че не му се сърди, задето заминава за два дни, и да я помоли да му изпрати непременно утре сутринта писъмце по един конник, да му пише поне две думи, за да научи той, че тя е добре.

На Кити както винаги й бе мъчно да се раздели за два дни с мъжа си, но когато видя оживената му фигура, която изглеждаше особено едра и силна в ловджийските ботуши и бялата риза, и го видя светнал от някакво непонятно за нея ловджийско възбуждение, заради радостта му тя забрави огорчението си и весело се сбогува с него.

— Извинявайте, господа! — каза той, като изскочи на външната стълба. — Взехте ли закуската? Защо червеникавият кон отдясно? Е, все едно. Ласка, марш, скоро на място!

— Пусни ги сред яловото стадо — обърна се той към говедаря, който го причакваше до входа, за да го пита де да откара скопените овни. — Извинявайте, ето идва още един негодник.

Левин скочи от кабриолета, на който бе се качил вече, и се спусна към предприемача-дърводелец, крачещ към входа с метър в ръка.

— Не дойде вчера в канцеларията, а сега ме задържаш. Какво има?

— Ако можем да направим още един завой. Ще се прибавят само три стъпала. И ще стане точно. Много по-удобно ще бъде.

— Да беше ме послушал — ядосан отвърна Левин. — Нали ти казвах, закрепи най-напред страничната опора и после дълбай стъпала. Сега не можеш го поправи. Направи, каквото ти казах — издялай нова.

Работата беше там, че в строящата се пристройка предприемачът бе сбъркал стълбата, бе я направил отделно и без да съобрази наклона, така че, когато поставиха стълбата на мястото, всички стъпала се оказаха полегати. Сега той искаше да остави същата стълба, като прибави още три стъпала.

— Много по-добре ще бъде.

— Но къде ще опре тая стълба с още три стъпала?

— Моля ви се — с презрителна усмивка каза дърводелецът. — Ще опре на самата площадка. Като започне, значи, отдолу — с убедително движение каза той, — ще върви, ще върви и ще опре.

— Но ще трябва да се прибавят три стъпала и надлъж… Къде ще опре тогава?

— Щом тръгне, значи, отдолу, и ще опре — упорито и убедително каза предприемачът.

— Ще опре в тавана и в стената.

— Моля ви се. Нали ще тръгне отдолу. Ще се издига, ще се издига и ще опре.

Левин извади шомпола и започна да му рисува стълбата върху праха.

— Ето, виждаш ли?

— Както искате — каза дърводелецът и изведнъж очите му светнаха, очевидно разбра най-после работата. — Изглежда, ще трябва да правим нова стълба.

— Направи, както ти е казано! — извика Левин, качвайки се в кабриолета. — Карай! Дръж кучетата, Филип!

Сега, когато остави зад себе си всички семейни и стопански грижи, Левин изпитваше такова силно чувство на радост от живота и от очакването, че не му се щеше да приказва. Освен това той изпитваше онова чувство на съсредоточено вълнение, каквото изпитва всеки ловец, когато се приближава към мястото на лова. Ако сега го занимаваше нещо, това бяха само въпросите дали ще намерят нещо в Колпенското блато, каква ще бъде Ласка в сравнение с Крак и как ще стреля днес. Дали няма да се посрами пред новия човек? Дали Облонски няма да го надмине в стрелянето? — минаваше му също през ума.

Облонски изпитваше подобно чувство и също не беше приказлив. Само Васенка Весловски приказваше весело, без да млъква. Сега, когато го слушаше, на Левин му беше съвестно да си спомни колко несправедлив е бил вчера към него. Васенка беше наистина славен момък, естествен, добродушен и много весел. Ако Левин се бе запознал с него като ерген, биха се сближили. На Левин му беше малко неприятно празничното му отношение към живота и неговата някак безцеремонна елегантност. Той сякаш си придаваше важност, задето имаше и дълги нокти, и шапчица, и други подходящи неща; но това можеше да се извини с неговото добродушие и порядъчност. Той се харесваше на Левин с доброто си възпитание, с отличното произношение на френски и английски и с това, че беше човек от неговия свят.

На Васенка извънредно много се хареса степният донски кок, левият логой. Той току се възхищаваше от него.

— Колко е хубаво да препускаш със степен кон из степта! А? Нали! — казваше той.

В язденето на степен кон той си представяше нещо диво, поетично, от което не можеше да се разбере нищо; но неговата наивност, особено съчетана с хубостта, милата усмивка и грацията на движенията му, беше много привлекателна. Дали защото неговата натура беше симпатична на Левин, или защото Левин, за да изкупи вчерашния си грях, се мъчеше да намери всичко хубаво у него, но на Левин му беше приятно.

Когато отминаха три версти, Весловски изведнъж потърси пурите и портфейла си и не знаеше дали ги е изгубил, или ги е оставил на масата. В портфейла имаше триста и седемдесет рубли и затова не биваше да се остави така.

— Знаете ли какво, Левин, аз ще прескоча до къщи с тоя донски кон. Ще бъде чудесно. А? — каза той, готов вече да се качи.

— Не, защо пък? — отвърна Левин, който пресметна, че Васенка трябва да има не по-малко от сто килограма. — Ще изпратя кочияша.

Кочияшът замина с логоя, а Левин подкара сам другите два коня.

IX

— Та какъв е нашият маршрут? Я разправи хубавичко — каза Степан Аркадич.

— Планът ми е следният: сега отиваме до Гвоздево. Отсам Гвоздево има блато с бекасини, а отвъд Гвоздево се простират чудни блата с бекаси, а има и бекасини. Сега е горещо и привечер (на двадесет версти оттук) ще стигнем и ще нагазим вечерта в полето; ще пренощуваме, а утре сме вече в големите блата.

— А нима по пътя няма нищо?

— Има; но ще се забавим, а е и горещо. Има две славни местенца, но там едва ли ще намерим нещо.

На самия Левин му се искаше да се отбие на тия местенца, но тия местенца бяха близо до дома му, той можеше винаги да отиде на лов там, пък и те бяха малки — трима нямаше къде да стрелят. И затова той си кривеше душата, като казваше, че там едва ли ще намерят нещо. Когато се изравниха с едно малко блато, Левин искаше да го отминат, но набитото ловджийско око на Степан Аркадич веднага различи виждащото се от пътя тресавище.

— Няма ли да се отбием? — каза той, като посочи блатото.

— Левин, моля ви се! Тука е отлично! — замоли се Васенка Весловски и Левин не можа да не се съгласи.

Още не бяха се спрели, и кучетата вече летяха към блатото, като се надпреварваха.

— Крак! Ласка!…

Кучетата се върнаха.

— За трима ни ще бъде тясно. Аз ще остана тук — каза Левин, като се надяваше, че те няма да намерят нищо друго освен вдигнатите от кучетата калугерици, които се преобръщаха при летенето и жално писукаха над блатото.

— Не! Да вървим, Левин, да вървим заедно! — викаше Весловски.

— Истина ви казвам, тясно е. Ласка, назад! Ласка! Нали не ви трябва друго куче?

Левин остана при кабриолета и със завист наблюдаваше ловците. Те обиколиха цялото блато. В блатото нямаше нищо друго освен блатни кокошки и калугерици, една от които Васенка уби.

— Е, виждате ли, че не ми се свиди за блатото — каза Левин, — само дето си губим времето.

— Не, все пак е весело. Видяхте ли? — каза Васенка Весловски, като се качваше несръчно в кабриолета с пушка и с калугерица в ръце. — Как славно убих тая калугерица! Нали? Е, скоро ли ще стигнем до истинското място?

Конете изведнъж потеглиха. Левин удари главата си о ствола на нечия пушка и се чу изстрел. Всъщност изстрелът се чу преди това, но така се стори на Левин. Работата беше там, че като спущаше ударниците на пушката си, Васенка Весловски натискаше едната пружинка, а придържаше другия ударник. Зарядът се заби в земята и не причини никому вреда. Степан Аркадич поклати глава и се засмя укорно на Весловски. Но Левин нема̀ кураж да му се скара. Първо, всеки укор би се сторил предизвикан от преминалата опасност и от подутината, която изскочи на челото на Левин; и второ, Весловски бе така наивно огорчен отначало и после така се смя добродушно и заразително на общата им уплаха, че не можеше да не се засмее и той.

Когато стигнаха второто блато, което беше доста голямо и сигурно щеше да им отнеме много време, Левин започна да ги уговаря да не слизат. Но Весловски отново го склони. И пак, понеже блатото беше тясно, Левин, като гостоприемен домакин, остана при колите.

Още с пристигането Крак се насочи към ботруните. Васенка Весловски пръв изтича след кучето. А Степан Аркадич не бе успял да се приближи, когато излетя вече един бекасин. Весловски не можа да го улучи и бекасинът кацна в неокосената ливада. Оставиха го на Весловски. Крак отново го намери, замря и Весловски уби бекасина и се върна при колите.

— Сега идете вие, а аз ще остана при конете — каза той.

Ловджийската завист бе започнала да гложди Левин. Той предаде поводите на Весловски и тръгна към блатото.

Ласка, която отдавна вече жално квичеше и се оплакваше от несправедливостта, хукна напред право към една сигурна, позната на Левин ботруна, при която Крак не бе ходил.

— Защо не спреш кучето? — извика Степан Аркадич.

— То няма да пропъди лова — отвърна Левин, като се радваше на кучето и бързаше след него.

Колкото повече се приближаваше до познатите ботруни, толкова по-голяма сериозност проличаваше в търсенето на Ласка. Една малка блатна птичка я отвлече само за миг. Ласка направи един кръг пред ботруните, започна втори и изведнъж трепна и замря.

— Ела, ела, Стива! — извика Левин, чувствувайки как сърцето му започва да бие по-силно и как изведнъж сякаш някаква ключалка се бе откачила в напрегнатия му слух, започнаха да го поразяват безредно, но ярко всички звуци, изгубил мярката за разстояние. Той чуваше стъпките на Степан Аркадич, като ги вземаше за далечен тропот на коне, чу как с хрупкав звук се изскубна с корените краят на ботруната, на която бе стъпил, и помисли тоя звук за летене на бекасин. Чу наблизо отзад и някакво шляпане по водата, за което не можеше да си даде сметка.

Като избираше място за крака си, той се придвижваше към кучето.

— Дръж!

Изпод кучето излетя не бекасин, а бекас. Левин вдигна пушката, но същия миг, когато се прицели, шляпането по водата се усили, дочу се съвсем близко и към него се присъедини гласът на Весловски, който викаше нещо странно високо. Левин видя, че се прицелва с пушката зад бекаса, но все пак стреля.

Като се убеди, че не е улучил, Левин се озърна и видя, че конете с кабриолета не са вече на пътя, а в блатото.

В желанието си да види стрелбата Весловски бе навлязъл в блатото и бе вкарал конете в калта.

— Дяволът го довлече! — измърмори Левин, като се връщаше към затъналата кола. — Защо карате насам? — сухо каза той на Весловски, извика коларя и започна да освобождава конете.

Левин го хвана яд и за това, че му попречиха да стреля, и за това, че вкараха конете му в калта, и главно за това, че нито Степан Аркадич, нито Весловски не помагаха нему и на кочияша да измъкнат и разпрегнат конете, понеже нито единият, нито другият нямаха понятие от впрягане и разпрягане. Без да отговори нито дума на уверенията на Васенка, че тук е съвсем сухо, Левин мълчаливо работеше с кочияша, за да измъкнат конете. Но след това, разгорещен от работата и като видя колко старателно и усърдно Весловски дърпа кабриолета за калника, така че дори го отчупи, Левин се укори, задето под влияние на вчерашното си чувство бе твърде студен към Весловски, и се постара с особена любезност да заглади своята сухост. Когато всичко бе поставено в ред и колите бяха извадени на пътя, Левин нареди да поднесат закуската.

— Bon appétit — bonne consience! Ce poulet va tomber jusqu’au fond de mes bottes76 — каза една френска игрословица развеселилият се отново Васенка, като дояждаше второто пиле. — Е, сега нашите беди се свършиха; сега всичко ще тръгне благополучно. Само че заради грешката си аз трябва да седя на капрата. Нали? А? Не, не, аз съм Автомедон. Вижте само как ще ви откарам! — отвърна той, като не пущаше поводите, когато Левин го помоли да пусне кочияша на капрата. — Не, аз трябва да изкупя вината си и мене ми е много добре на капрата. — И той подкара конете.

Левин се страхуваше малко, че той ще измори конете, особено левия, червеникавия, който не можеше да задържи; но неволно се подчиняваше на веселостта му, слушаше романсите, които той, седнал на капрата, пееше по целия път, или разказите и нагледното му представяне как трябва да се карат по английски four in hand77; и в най-весело настроение след закуската всички стигнаха Гвоздевското блато.

X

Васенка караше толкова бързо конете, че стигнаха до блатото много рано, така че беше още горещо.

Когато наближаваха до това важно блато, главна цел на пътуването им, Левин неволно мислеше как да се отърве от Васенка и да се движи сам, без да му пречат. Степан Аркадич очевидно желаеше същото и на лицето му Левин видя израз на загриженост, какъвто винаги има истинският ловец преди започването на лова, и някаква свойствена нему добродушна хитрост.

— Как да тръгнем сега? Блатото е отлично, виждам и ястреби — каза Степан Аркадич, като посочи две виещи се над острицата големи птици. — Дето има ястреби, там сигурно има и дивеч.

— Ето, виждате ли, господа — каза Левин, като притягаше ботушите си с малко мрачен израз и оглеждаше пистоните на пушката си. — Виждате ли тая острица? — Той посочи едно тъмнеещо с черна зеленина островче сред грамадната, окосена до половината мокра ливада, ширнала се от дясната страна на реката. — Блатото започва ето тук, право пред нас, виждате ли — дето е по-зелено. Оттук то върви надясно, дето минават конете; там има ботруни и се срещат бекасини; и около тая острица чак до елшака и до самата мелница. Ей там, виждаш ли, дето е заливът. Това е най-хубавото място. Веднъж там убих седемнадесет бекаса. Ние ще се разделим с двете кучета в различни страни и ще се съберем там при мелницата.

— Е, кой ще тръгне надясно, кой наляво? — запита Степан Аркадич. — Надясно е по-широко, идете вие двамата, а пък аз ще тръгна наляво — сякаш безгрижно каза той.

— Прекрасно! Ние ще ударим повече лов! Е, хайде да вървим, да вървим! — подзе Васенка.

Левин не можеше да не се съгласи и те се разделиха.

Още щом влязоха в блатото, и двете кучета заедно започнаха да душат и се насочиха към тресавището. Левин познаваше това търсене на Ласка, предпазливо и неопределено; той познаваше и мястото и очакваше цяло ято бекаси.

— Весловски, до мене, до мене вървете! — със заглъхващ глас каза той на другаря си, който шляпаше по водата зад него; след неочаквания изстрел в Колпенското блато Левин неволно се интересуваше от посоката на неговата пушка.

— Не, аз няма да ви преча, не мислете за мене.

Но Левин неволно мислеше и си спомняше думите на Кити, когато тя го изпращаше: „Внимавайте да не се застреляте един друг.“ Кучетата идваха все по-близо и по-близо, като се изпреварваха едно друго и всяко вървеше по своя диря; очакването на бекас беше така силно, че шляпането на токовете в тресавището се струваше на Левин като крясък на бекас и той улавяше и стискаше приклада на пушката си.

„Пат! Пат!“ — чу се над ухото му. Васенка бе стрелял по едно ято патици, които се виеха над блатото и съвсем не навреме се изпречиха пред ловците. Левин не бе успял да се озърне, когато изпляска едни бекас; втори, трети и един след друг се издигнаха още осем парчета.

Степан Аркадич удари единия от тях в същия момент, когато той се готвеше да започне своите зигзази, и бекасът като топка падна в тресавището. Облонски бавно насочи пушката към другия, който летеше още ниско над острицата, и тоя бекас падна едновременно със звука на изстрела; и виждаше се как той подскача из окосената острица, като удря с оцелялото си бяло отдолу крило.

Левин не беше така щастлив: той стреля по първия бекас много отблизо и не улучи; насочи пушката си към него, когато той започна вече да се издига, но в това време изпод краката му излетя още един, който отвлече вниманието му, и той отново не улучи.

Докато пълнеха пушките, вдигна се още един бекас и Весловски, който бе успял да напълни пушката си втори път, изстреля по водата още два заряда с дребни сачми. Степан Аркадич прибра своите бекаси и с блеснали очи погледна Левин.

— Хайде сега да се разделим — каза Степан Аркадич и като понакуцваше с левия си крак и държеше пушката си готова за стрелба и подсвиркваше на кучето, тръгна на една страна. Левин и Весловски тръгнаха на друга.

С Левин винаги се случваше така, че когато първите му изстрели бяха несполучливи, той се горещеше, ядосваше се и стреляше през целия ден лошо. Така стана и днес. Бекаси имаше твърде много. Изпод кучетата, изпод краката на ловците непрестанно излитаха бекаси и Левин би могъл да се оправи; но колкото повече стреляше, толкова повече се посрамваше пред Весловски, който весело стреляше и на място, и не на място, нищо не убиваше и ни най-малко не се смущаваше от това. Левин бързаше, не се владееше, горещеше се все повече и повече и стигна дотам, че когато стреляше, почти не се надяваше, че ще убие. Изглежда, че и Ласка разбираше това. Тя започна да търси по-лениво и сякаш с недоумение или с укор се озърташе към ловците. Изстрелите следваха един след друг. Барутен дим се стелеше около ловците, а в голямата широка мрежа на чантата имаше само три лекички, мънички бекаси. При това единият бе убит от Весловски, а другият бе общ. В това време от другата страна на блатото се чуваха редките, но както се струваше на Левин, многозначителни изстрели на Степан Аркадич, при което почти след всеки изстрел се чуваше: „Крак, Крак, апорт!“

Това още повече вълнуваше Левин. Бекасите непрестанно се виеха във въздуха над острицата. От всички страни се чуваше нестихващо пляскане по земята и крякане във висината; вдигнатите преди това и виещи се във въздуха бекаси се изпречваха пред ловците. Вместо два — сега десетки ястреби с писък се виеха над блатото.

След като преминаха повече от половината блато, Левин и Весловски стигнаха до онова място, дето селската ливада бе разделена на дълги ивици, които опираха в острицата, и бе отбелязана на места с отъпкани бразди, на други — с окосен ред. Половината от тия ивици беше вече окосена.

Макар че по неокосеното имаше малко надежда да се намери толкова лов, колкото по окосеното, Левин бе обещал на Степан Аркадич да се срещнат и затова тръгна със спътника си по-нататък по окосените и неокосени ивици.

— Ей, ловджии! — извика им един от селяните, насядали пред една разпрегната каручка. — Елате да пладнувате с нас! Да си пийнете!

Левин се озърна.

— Ела де! Ела! — извика весел брадат селянин с червено лице, като откри белите си зъби и дигна зеленикаво, блестящо на слънцето шише.

— Qu’est ce qu’ils disent?78 — запита Весловски.

— Викат ни да пием водка. Сигурно са делили ливадата. Аз бих си пийнал — не без хитрост каза Левин, като се надяваше, че Весловски ще се съблазни от водката и ще отиде при тях.

— Но защо черпят?

— Ей така, веселят се. Наистина идете при тях. За вас е интересно.

— Allons, c’est curieux.79

— Идете, идете, вие ще намерите пътя за мелницата! — извика Левин; той се озърна и с удоволствие видя, че Весловски, наведен, като се препъваше с уморените си крака и държеше пушката в изопнатата си ръка, се запъти от блатото към селяните.

— Ела и ти! — викаше селянинът на Левин. — Не бой се! Ще си хапнеш пирожки.

На Левин много му се искаше да си пийне водка и да изяде къшей хляб. Той бе изгубил сили и чувствуваше, че едва измъква преплитащите се крака от тресавището и за миг се подвоуми. Но кучето му се спря. И веднага цялата умора изчезна и той леко тръгна по тресавището към кучето. Изпод краката му излетя бекас; той стреля и го уби, но кучето продължаваше да стои. „Дръж!“ Изпод кучето се вдигна друг бекас. Левин стреля. Но денят бе злополучен; той не улучи и когато отиде да търси убития бекас, не намери и него. Той изгази цялата острица, но Ласка не вярваше, че е ударил нещо и затова, когато я изпращаше да търси, тя се преструваше, че търси, но не търсеше.

Работата не се оправи и без Васенка, когото Левин обвиняваше за неуспеха си. Бекаси имаше много и тук, но Левин едно след друго не улучваше.

Полегатите лъчи на слънцето още палеха; дрехите, цели просмукани от пот, лепнеха към тялото; левият ботуш, пълен с вода, тежеше и жвакаше; по изцапаното с барут лице се стичаха капки пот; в устата горчеше, в носа имаше миризма на барут и тресавище, в ушите — непрестанно крякане на бекаси; до цевите на пушката не можеше да се докосне човек, толкова бяха нагорещени; сърцето тупаше бързо и откъслечно; ръцете се тресяха от вълнение, а уморените крака се препъваха и преплитаха по ботруните и тресавището; но той все ходеше и стреляше. Най-после, когато, за срам, не улучи, хвърли на земята пушката и шапката си.

„Не, трябва да се опомня!“ — каза си той. Вдигна пушката и шапката си, извика Ласка и излезе от блатото. Когато се озова на сухо място, седна върху една ботруна, събу се, изля водата от ботуша, след това се приближи до блатото, напи се с вода, която имаше ръждив вкус, намокри разгорещените цеви на пушката и уми лицето и ръцете си. След като се разхлади, пое пак към онова място, дето бе кацнал един бекас, с твърдото намерение да не се горещи.

Искаше да бъде спокоен, но стана пак същото. Пръстът му натискаше пружината, преди той да се е прицелил в птицата. Вървеше от лошо към по-лошо.

Когато излезе от блатото и тръгна към елшака, дето трябваше да се срещне със Степан Аркадич, в чантата му имаше само пет парчета.

Преди да види Степан Аркадич, видя кучето му. Изпод изскубнатите корени на една елша изскочи Крак, цял почернял от вонящата блатна тиня, и с вид на победител подуши Ласка. Зад Крак в сянката на елшака се показа и снажната фигура на Степан Аркадич. Той идваше насреща му червен, запотен, с разкопчана яка и все така понакуцвайки.

— Е, как е? Вие стреляхте много! — каза той, като се усмихваше весело.

— Ами ти? — запита Левин. Но нямаше нужда да пита, защото бе видял вече пълната му чанта.

— Дребна работа.

Той бе ударил четиринадесет парчета.

— Славно блато! На тебе сигурно ти е пречил Весловски. Двама души с едно куче е неудобно — каза Степан Аркадич, за да омаловажи победата си.

XI

Когато Левин и Степан Аркадич пристигнаха в къщата на селянина, у когото Левин винаги отсядаше, Весловски беше вече там. Той седеше сред стаята и уловен с две ръце за пейката, от която един войник, брат на домакинята, го дърпаше за изцапаните с тиня ботуши, се смееше със заразително-веселия си смях.

— Току-що дойдох. Ils ont été charmants.80 Представете си, напоиха ме и ме нагостиха. Какъв хляб, чудо! Délicieux!81 А водката — никога не съм пил по-вкусна! И по никакъв начин не искаха да вземат пари. Все казваха: „Остави тая работа.“

— Защо ще ви вземат пари? Та те са ви черпили. Нима водката им е за продаване? — каза войникът, като измъкна най-после измокрения ботуш с почернелия чорап.

Въпреки нечистотията в стаята, замърсена от ботушите на ловците и мръсните, облизващи се кучета, въпреки блатната и барутна миризма, с която тя се изпълни, и липсата на ножове и вилици, ловците пиха чай и вечеряха с такъв апетит, както се яде само през време на лов. Измити и чисти, те отидоха в пометения плевник, дето кочияшите бяха постлали за господарите си.

Макар че бе се мръкнало, на никого от ловците не се спеше.

След като се повъртя около спомени и разкази за стрелба, за кучета, за по-раншни излизания на лов, разговорът попадна на тема, която заинтересува всички. Във връзка с повтаряните вече няколко пъти възторжени думи на Васенка за прелестта на тая нощувка и аромата на сено, за прелестта на счупената каручка (тя му се виждаше счупена, защото предната й част бе снета), за добродушието на селяните, които го бяха черпили с водка, за кучетата, които лежаха всяко в кравата на стопанина си, Облонски разправи за един прекрасен лов у Малтус, на който той бе ходил миналото лято. Малтус беше известен железопътен богаташ. Степан Аркадич разправяше какви блата в Тверска губерния бил откупил тоя Малтус и как ги бил запазил, какви екипажи, догкарти, превозили ловците и каква палатка със закуска разпънали край блатото.

— Не те разбирам — каза Левин, като се подигна на сеното — как не са ти противни тия хора. Разбирам, че една закуска с вино „Лафит“ е много приятна, но нима не ти е противен именно тоя разкош? Всички тия хора, както по-рано нашите откупчици, трупат пари така, че с това трупане спечелват презрението на хората, пренебрегват това презрение, а след това с безчестно спечеленото се откупват от по-раншното презрение.

— Съвсем правилно — отзова се Васенка Весловски. — Съвсем! Разбира се, Облонски прави това от bonhomie82 а другите казват: „Ето и Облонски ходи при тях…“

— Ни най-малко. — Левин долови, че като казваше това, Облонски се усмихваше. — Аз просто не го смятам за по-безчестен от когото и да било от богатите търговци и дворяни. И едните, и другите са спечелили еднакво с труд и ум.

— Да, но с какъв труд? Нима е труд да получиш концесия и да я препродадеш?

— Разбира се, че е труд. Труд в тоя смисъл, че ако не беше той или други като него, не би имало и пътища.

— Но не такъв труд, какъвто е трудът на селянина или учения.

— Да кажем, че е така, но труд в тоя смисъл, че неговата дейност дава резултати — пътищата. Но ти пък смяташ, че пътищата се безполезни.

— Не, това е друг въпрос; аз съм готов да призная, че са полезни. Но всяка придобивка, която не отговаря на положения труд, е нечестна.

— Но кой ще определи дали тя отговаря, или не?

— Придобивка по нечестен път, с хитрост — каза Левин, чувствувайки, че не умее да определи ясно границата между честно и нечестно, — също както придобивките на банкерските кантори — продължи той. — Това зло, придобиване на грамадни състояния без труд, както е било при концесиите, е променило само формата си. Le roi est mort, vive le roi!83 Току-що успяха да унищожат концесиите и ето че се явиха железопътните линии, банките: също печалби без труд.

— Да, всичко това може да е вярно и остроумно… Мирно, Крак! — извика Степан Аркадич на кучето, което се чешеше и обръщаше цялото сено; той очевидно бе уверен в правотата на тезата си и затова каза това спокойно и бавно. — Но ти не определи границата между честния и нечестния труд. Това, че аз получавам по-голяма заплата от моя началник-бюро, макар че той познава работата по-добре от мене, нечестно ли е?

— Не зная.

— Добре, тогава ще ти кажа: това, че ти получаваш за труда си в стопанството, да кажем, пет хиляди рубли повече, а нашият домакин-селянин, колкото и да се труди, не може да получи повече от петдесет рубли, е също така нечестно, както че аз получавам повече от моя началник-бюро, а Малтус — повече от един майстор на пътища. Напротив, аз виждам едно враждебно, с нищо необосновано отношение на обществото към тия хора и, струва ми се, че тук има завист…

— Не, това е несправедливо — каза Весловски, — не може да има завист, а има нещо нечисто в тая работа.

— Не, позволи ми — продължи Левин. — Ти казваш, че е несправедливо аз да получа пет хиляди, а селянинът — петдесет рубли: това е истина. Това е несправедливо и аз го чувствувам, но…

— Така е в действителност. Защо ние ядем, пием, ходим на лов, не работим нищо, а той вечно, вечно работи? — каза Васенка Весловски, който очевидно за пръв път в живота си помисли ясно за тия неща и затова напълно искрено.

— Да, ти чувствуваш това, но не му даваш имота си — каза Степан Аркадич, който сякаш нарочно дразнеше Левин.

В последно време между двамата баджанаци се бе установило някакво тайно враждебно отношение: сякаш, откак се бяха оженили за сестрите, между тях бе изникнало съперничество — кой е наредил по-добре живота си, и сега тая враждебност се изразяваше в тоя разговор, който бе започнал да добива личен характер.

— Не го давам, защото никой не иска това от мене, пък и да желая, не мога да го дам — отвърна Левин, — а и няма на кого.

— Дай го на тоя селянин; той няма да се откаже.

— Да, но как ще му го дам? Да отида и да му дам продавателен акт?

— Не зная; но щом си убеден, че нямаш право…

— Никак не съм убеден. Наопаки, чувствувам, че нямам право да дам имота си, че имам задължения и към земята, и към семейството си.

— Не, позволи ми; щом смяташ, че това неравенство е несправедливо, защо не постъпваш така…

— Аз постъпвам, само че отрицателно, в тоя смисъл, че не се стремя да увелича разликата в положението, което съществува между мене и него.

— Не, извини ме, но това е парадокс.

— Та това е някакво софистично обяснение — потвърди Весловски. — А, хазяине! — каза той на селянина, който скръцна с вратата и влезе в плевника. — Ти още ли не спиш?

— Не, какъв ти сън! Аз мислех, че нашите господа спят, но чувам — говорят. Искам да взема една кука. Не хапе ли кучето? — прибави той, като стъпваше предпазливо с босите си крака.

— А ти къде ще спиш?

— Ние отиваме да пасем конете.

— Ах, каква нощ! — каза Весловски, като гледаше края на къщата и разпрегнатите коли, които се виждаха при слабата вечерна светлина в голямата рамка на разтворената сега врата. — Но слушайте, пеят женски гласове, и то не лошо. Кой пее, хазяине?

— Пеят ратайкините, тук наблизо.

— Да идем да се разходим! И без това няма да заспим. Облонски, да вървим!

— Да можеше и да лежим, и да се разхождаме — отвърна Облонски, като се изтягаше. — Прекрасно е да се лежи.

— Добре, ще отида сам — каза Весловски, който стана и започна да се обува бързо. — Довиждане, господа. Ако е весело, ще ви извикам. Вие ме гощавахте с дивеч и аз няма да ви забравя.

— Нали е славен момък? — каза Облонски, когато Весловски излезе и селянинът затвори вратата след него.

— Да, славен — отвърна Левин, но продължаваше да мисли върху току-що водения разговор. Струваше му се, че доколкото умее, той изказа ясно мислите и чувствата си, а между това и двамата, умни и искрени хора, му заявиха в един глас, че се утешавал със софизми. Това нещо го смущаваше.

— Та така е, приятелю. Трябва едно от двете: или да признаеш, че сегашното устройство на обществото е справедливо и тогава да отстояваш правата си, или да признаеш, че се ползуваш от несправедливи предимства, както правя аз, и да се ползуваш с удоволствие от тях.

— Не, ако е несправедливо, ти не би могъл да се ползуваш с удоволствие от тия блага, поне аз не бих могъл. За мене главното е да чувствувам, че не съм виновен.

— Наистина, дали да отидем и ние, а? — каза Степан Аркадич, очевидно уморен от напрежение на мисълта. — Че няма да заспим, няма да заспим. Хайде да отидем!

Левин не отговори. Казаната от него в разговора дума, че постъпва справедливо само в отрицателен смисъл, го занимаваше. „Нима можем да бъдем справедливи само отрицателно?“ — питаше се той.

— Но колко силно мирише прясното сено! — каза Степан Аркадич, като се привдигна. — По никой начин няма да заспя. Васенка е измислил нещо там. Чуваш ли смях и неговия глас? Да отидем ли? Да отидем!

— Не, аз няма да отида — отвърна Левин.

— Нима отказваш пак по принцип? — усмихнат каза Степан Аркадич, като търсеше фуражката си в тъмнината.

— Не по принцип, но защо ще отида?

— Знаеш ли, ти ще си навлечеш беля — каза Степан Аркадич, който намери фуражката си и стана.

— Защо?

— Та не виждам ли как си се поставил с жена си? Чух, че за вас е първостепенен въпрос дали да идеш, или не за два дни на лов. Всичко това е хубаво като идилия, но така не може да бъде цял живот. Мъжът трябва да бъде независим, той си има своите мъжки интереси. Мъжът трябва да бъде мъжествен — каза Облонски и отвори вратата.

— Сиреч какво? Да отиде да задиря слугините? — запита Левин.

— Защо пък да не отиде, ако е весело. Са ne tire pas à conséquence.84 От това на жена ми няма да стане по-зле, а на мене ще ми бъде весело. Главното нещо е — да пазиш светостта на своя дом. У дома ти да не става нищо. Но не свързвай ръцете си.

— Може би — каза сухо Левин и се обърна настрана — Утре рано трябва да вървим, няма да будя никого, а ще тръгна на разсъмване.

— Messieurs, venez vite!85 — чу се гласът на върналия се Весловски. — Charmante!86 Аз я открих. Charmante, истинска Гретхен, и ние се запознахме вече с нея. Наистина, много е хубавичка! — разправяше той с такъв възторг, сякаш тя бе създадена хубава именно за него и той бе доволен от оня, който бе приготвил това за него.

Левин се престори на заспал, а Облонски се обу, запали пура и излезе от плевника; и скоро гласовете им стихнаха.

Левин дълго не можа да заспи. Чуваше как конете му хрупкат сено, а след това как стопанинът и по-големият му син се приготвиха и отидоха да пасат конете; после чу как войникът си постила да спи на другата страна на плевника с племенника си, малкия син на стопанина; чу как момчето с тънкото гласче каза на вуйчо си впечатлението от кучетата, които му се видели страшни и грамадни; после как момчето разпитваше какво ще ловят тия кучета и как войникът с пресипнал и сънлив глас му каза, че утре ловците ще отидат в блатото и ще стрелят с пушките, и как след това, за да се отърве от въпросите на момчето, той каза: „Спи, Васка, спи, че инак…“ — и скоро захърка и всичко утихна; чуваше се само цвилене на коне и крякане на бекас. „Нима само отрицателно? — повторно се запита Левин. — Е, та какво от туй? Аз не съм виновен.“ И започна да мисли за утрешния ден.

„Утре ще тръгна рано сутринта и ще си наложа да не се горещя. Бекаси колкото щеш. И бекасини има. А когато се върна, ще намеря писъмце от Кити. Да, Стива май е нрав: аз не съм мъжествен с нея, станал съм баба… Но какво да се прави! Пак отрицателно!“

Той чу през съня си смеха и веселите гласове на Весловски и Степан Аркадич. За миг отвори очи: луната бе изгряла, а те стояха и разговаряха в отворената врата, ярко осветена от лунната светлина. Степан Аркадич казваше нещо за свежестта на момичето, като го сравняваше с току-що обелен пресен орех, а Весловски се смееше със заразителния си смях и повтаряше нещо, сигурно казаните му от някой селянин думи: „Ти се увъртай повече около своята!“ Левин през сън рече:

— Господа, утре в зори! — и заспа.

XII

Когато стана в ранни зори, Левин се опита да събуди другарите си. Васенка, легнал по корем и протегнал единия си крак с чорап, спеше така дълбоко, че от него не можеше да се получи отговор. Облонски през сън отказа да тръгне толкова рано. Дори Ласка, която спеше свита на кълбо на края на сеното, стана неохотно и лениво започна да изтяга и оправя един след друг задните си крака. След като се обу, Левин взе пушката и предпазливо отвори скърцащата врата на плевника и излезе на улицата. Кочияшите спяха при колите. Конете дремеха. Само един от тях лениво ядеше овес, като го разпиляваше с пръхтене в коритото. Навън беше още дрезгаво.

— Защо си станал толкова рано, драги? — дружелюбно, като към стар добър познат, се обърна към него излязлата от къщи стара стопанка.

— Отивам на лов, стрино. Мога ли да мина оттук за блатото?

— Право зад дворовете; през нашите хармани, драги, и после през конопите; там има пътека.

Като крачеше предпазливо с босите си загорели крака, бабата изпрати Левин и му отвори вратичката при хармана.

— Право оттук ще стигнеш до благото. Снощи нашите деца откараха нататък говедата.

Ласка весело тичаше напред по пътеката; Левин вървеше след нея с бързи, леки стъпки и постоянно поглеждаше към небето. Искаше му се слънцето да не изгрее, преди той да стигне блатото. Но слънцето не се забави. Месецът, който още светеше, когато той излезе, сега само блестеше като зрънце живак; Зорницата, която преди малко не можеше да не се види, сега трябваше да се търси; неопределените преди малко петна далече в полето сега вече се виждаха ясно. Това бяха купи ръж. Невидимата още без слънчева светлина роса по дъхавия висок коноп, от който бяха откъснати вече изберките, мокреше краката и рубашката на Левин над кръста. В прозрачната тишина на утрото се чуваха и най-слабите звуци. Със свирене на куршум край ухото на Левин прелетя пчелица. Той се озърна и видя още една и още една. Те всички излитаха иззад плета на пчелина и изчезваха над конопа по посока към блатото. Пътечката водеше право в блатото. Блатото се познаваше по парата, която се издигаше от него де по-гъсто, де по-рядко, така че острицата и ракитовите храсти се люлееха в тая пара като островчета. Край блатото и пътя момчета и възрастни селяни, които бяха пасли добитъка, лежаха и преди разсъмване всички спяха под кафтаните си. Наблизо крачеха три спънати коня. Единият от тях гърмеше с букаите си. Ласка вървеше до стопанина си, но искаше да мине напред и се озърташе. Когато отмина спящите селяни и стигна тресавището, Левин прегледа пистоните и пусна кучето. Единият от конете, охранен кафяв двегодишен кон, като видя кучето, подскочи, вдигна опашка и изпръхтя. Другите коне също се изплашиха и заскачаха из блатото, като шляпаха по водата със спънатите си крака и издаваха с газещите из гъстата глина копита звук, подобен на ръкопляскане. Ласка се спря, погледна насмешливо конете и въпросително Левин. Левин я погали и подсвирна в знак, че може да започне.

Ласка весело и суетливо затича по разлюляното под нея тресавище.

Когато нагази в блатото, между познатите й миризми на корени, блатни треви, тресавище и чуждата миризма на конски тор, Ласка веднага усети проникналия по цялото това място мирис на птица, на същата оная благоухаеща птица, която я вълнуваше най-много. Тук-там по мъха и по блатните репеи тая миризма беше доста силна, но не можеше да се каже в коя посока се усилва и в коя отслабва. За да се открие посоката, трябваше да се отмине по-далеч срещу вятъра. Без да усеща движението на краката си, с напрегнат галоп, така че при всеки скок да може да се спре, ако стане нужда, Ласка затича надясно, далеч от духащия от изток предутринен ветрец, и се обърна срещу вятъра. Тя пое въздух с разширените си ноздри и веднага подуши, че не само следите им, но самите те са тук, пред нея, и то не една, а много. Ласка намали бързината на тичането си. Те са тук, но де именно, тя не можеше още да определи. За да намери мястото, тя започна вече един кръг, но изведнъж гласът на стопанина й я сепна. „Ласка, тука!“ — каза той, като й показваше на друга страна. Тя постоя, питайки го не е ли по-добре да направи така, както бе започнала. Но той повтори със сърдит глас заповедта си, като й показваше едно заляно с вода ботрунесто място, дето не можеше да има нищо. Тя го послуша, като се преструваше, че търси, за да му направи удоволствие, обиколи ботруните и се върна на по-раншното си място и веднага отново усети дирите им. Сега, когато той не й пречеше, тя знаеше какво да прави: без да гледа под краката си и като се препъваше с яд по високите ботруни и нагазваше във водата, но се справяше с гъвкавите си силни крака, започна кръг, който трябваше да й обясни всичко. Миризмата им все по-силно и по-силно, все по-определено и по-определено я поразяваше и изведнъж й стана напълно ясно, че една от птиците е тук, зад тая ботруна, на пет крачки пред нея, и тя се спря и замря с цялото си тяло. Върху ниските си крака тя не можеше да види нищо пред себе си, но по миризмата знаеше, че птицата се намира на не повече от пет крачки. Тя стоеше, като все повече и повече усещаше присъствието й и се наслаждаваше на очакването. Щръкналата и опашка беше обтегната и потреперваше само в края. Устата й беше леко отворена, ушите — вирнати. Едното й ухо се беше извило още при тичането и тя тежко, но предпазливо дишаше и още по-предпазливо се бе обърнала, повече с очите, отколкото с главата, към стопанина си. А той, с познатото си за нея лице, но винаги със страшни очи, вървеше, препъвайки се по ботруните, и то необикновено бавно, както й се струваше. Струваше й се, че той върви бавно, а той тичаше.

Забелязал това особено търсене на Ласка, когато тя се притискаше цяла към земята, сякаш гребеше с големи крачки със задните си крака, и едва разтваряше уста, Левин разбра, че тя дебне бекасини, и като се помоли в душата си на Бога да му даде успех, особено при първата птица, хукна към Ласка. Когато стигна току до кея, той се загледа, както беше прав, пред себе си и видя с очи това, което тя виждаше с носа си. В междината между ботруните, върху една от тях се виждаше бекасин. Извърнал глава, той се ослушваше. А след това, като едва разпери крилата си и отново ги прибра, той несръчно се извърна и се скри зад ботруната.

— Дръж, дръж! — извика Левин, блъскайки отзад Ласка.

„Но аз не мога да отида — мислеше Ласка. — Къде ще отида? Аз ги подушвам оттук, но ако ида напред, няма да разбера де са и какви са те.“ Но ето че той я блъсна с коляното и с развълнуван шепот рече:

— Дръж, Ласочка, дръж!

„Е, щом той иска това, ще го направя, но сега вече не отговарям за себе си“ — помисли тя и с всички сили се втурна напред между ботруните. Сега вече не подушваше нищо и само виждаше и чуваше, без да разбира нищо.

На десет крачки от по-раншното място, с мазно крякане и с особено ясен характерен звук на крилата, се вдигна един бекасин. И след изстрела тежко пльосна с бялата си гръд в мокрото тресавище. Друг един не изчака и се вдигна зад Левин, без да го подгони кучето.

Когато Левин се обърна към него, той беше вече далеко. Но изстрелът го настигна. След като прелетя двадесетина крачки, вторият бекасин се издигна право нагоре и падна тежко на сухо място като хвърлена топка, също като пумпал.

„Виж, това е вече нещо! — мислеше Левин, като прибираше в чантата топлите и тлъсти бекасини. — А, Ласочка, нали това е вече нещо?“

Когато Левин напълни пушката си и тръгна по-нататък, слънцето бе изгряло вече, макар че се криеше още зад облачета. Месецът, изгубил целия си блясък, се белееше като облаче на небето; не се виждаше вече нито една звезда. Застоялите локви, които по-рано сребрееха от росата, сега блестяха като злато. Тресавището беше цяло янтарно. Синевината на тревите се смени с жълтеникава зеленина. Блатните птички се гушеха по храстчетата при ручея, които блестяха от росата и хвърляха дълга сянка. Един ястреб се бе събудил и бе кацнал на една купа, като обръщаше насам-натам глава и недоволно поглеждаше към блатото. В полето летяха гарги и едно босоного момче вече подкарваше конете към стареца, който се бе понадигнал изпод кафтана и се почесваше. Димът от изстрелите се белееше като мляко по зелената трева.

Едно от момчетата дотича при Левин.

— Чичо, вчера тук имаше патици! — извика му то и тръгна на разстояние след него.

И пред това момче, което изказваше одобрението си, на Левин му беше двойно по-приятно да убие още тук един след друг три бекаса.

XIII

Ловджийската поличба, че ако не изпуснеш първия звяр и първата птица, ловът ще бъде щастлив, се сбъдна.

Уморен, гладен, щастлив, след като бе извървял тридесет километра, Левин се върна в квартирата към десет часа сутринта с деветнадесет блатни птици и една патица, която бе вързал за пояса си, понеже не можа да се побере в чантата. Другарите му се бяха събудили вече отдавна и бяха успели да огладнеят и да закусят.

— Чакайте, чакайте, знам, че са деветнадесет — каза Левин, като броеше за втори път бекасините и бекасите, които нямаха сега тоя значителен вид, какъвто имаха, когато излитаха, а бяха свити и изсъхнали, със съсирена кръв, с извити настрани главички.

Сметката излезе вярна и завистта на Степан Аркадич беше приятна на Левин. Приятно му беше още, че когато се върна в квартирата, завари пристигналия вече пратеник с писъмце от Кити.

Тия две радости, щастливият лов и писъмцето от жена му, бяха толкова големи, че двете малки неприятности, които се случиха след това, минаха леко за Левин. Едната от тия неприятности беше, че алестият логой, който очевидно се бе преуморил вчера, не ядеше кърмата и беше умърлушен. Кочияшът казваше, че се е пресилил.

— Вчера го преуморихме, Константин Дмитрич — каза той. — То се знае, десет версти препускахме безразсъдно!

Другата неприятност, която в първия миг развали хубавото му настроение, но над която отпосле много се смя, беше тая, че от всички провизии, дадени му от Кити в такова изобилие, че струваше му се, не могат ги изяде за цяла седмица, не бе останало нищо. Когато се връщаше уморен и гладен от лова, Левин така определено мечтаеше за пирожки, че щом наближи квартирата, вече усещаше миризмата и вкуса им в устата си, както Ласка подушваше дивеча, и веднага заповяда на Филип да му поднесе. Оказа се, че вече няма не само банички, но и пилета.

— Ех, че апетит! — засмян каза Степан Аркадич, като посочи Васенка Весловски — И аз не страдам от липса на апетит, но това е нещо чудно…

— Mais c’était délicieux87 — похвали Весловски изяденото от него говеждо.

— Е, какво да се прави! — каза Левин, като гледаше мрачно Весловски. — Филип, дай ми тогава говеждо.

— Говеждото изядохме, а костите дадох на кучетата — отвърна Филип.

На Левин му беше така обидно, че каза ядосан:

— Да бяхте ми оставили поне нещо! — и му се доплака.

— Тогава изкорми дивеча — с треперещ глас каза той на Филип, като се мъчеше да не гледа Васенка — и го наложи с коприва. А за мене поискай поне мляко.

Едва след това, когато се наяде с мляко, му стана съвестно, че бе излял яда си върху чужд човек и започна да се смее над гладното си озлобление.

Вечерта ходиха още веднъж на лов, при което и Весловски уби няколко птици, а през нощта се върнаха.

Обратният път беше също така весел, както и пътят на отиване. Весловски ту пееше, ту си спомняше с наслада за похожденията си у селяните, които го бяха черпили с ракия и бяха му казали: „Остави тая работа“; ту за нощните си похождения с орехите и ратайкинята и селянина, който бе питал дали е женен и след като научи, че не е женен, му каза: „А ти не се заглеждай в чуждите жени, ами по-добре гледай да си намериш своя.“ Тия думи особено разсмиваха Весловски.

— Изобщо аз съм ужасно доволен от нашето излизане. Ами вие, Левин?

— Много съм доволен — искрено каза Левин, комуто беше особено радостно, че не само не чувствува оная враждебност, която изпитваше у дома си към Васенка Весловски, но, наопаки, най-приятелски е разположен към него.

XIV

На другия ден, в десет часа, след като обиколи вече стопанството, Левин похлопа на стаята, дето нощуваше Васенка.

— Entrez!88 — извика му Весловски. — Извинете, аз току-що свърших моите ablutions89 — усмихнат каза той, застанал пред него само по долни дрехи.

— Моля, не се стеснявайте. — Левин седна до прозореца. — Добре ли спахте?

— Като пребит. А какъв ден е днес за лов!

— Да. Вие какво пиете, чай или кафе?

— Нито едното, нито другото. Закусвам. Право да ви кажа, срам ме е… Вярвам, че дамите са станали вече? Сега е чудесно да се разтъпче човек. Покажете ми конете.

След като се разходиха из градината, отбиха се в конюшнята и дори играха заедно гимнастика на паралелка, Левин се върна с гостенина си в къщи и влезе в приемната.

— Чуден лов беше, и колко впечатления! — каза Весловски, като пристъпи до Кити, която седеше до самовара. — Жалко, че дамите са лишени от тия удоволствия!

„Е, какво пък, той трябва да поприказва някак с домакинята“ — каза си Левин. Той пак бе доловил нещо в усмивката, в израза на победител, с който гостенинът се обърна към Кити.

Княгинята, която седеше от другата страна на масата с Мария Власевна и Степан Аркадич, извика Левин при себе си и заприказва с него за заминаването за Москва, дето Кити трябваше да се освободи от бременност, и за приготвянето на квартирата. Както около сватбата на Левин му бяха неприятни всякакви приготовления, унизяващи с нищожеството си величието на това, което се върши, така още по-унизителни му се виждаха приготовленията за очакваното раждане, времето, за което брояха някак на пръсти. Той се мъчеше през цялото време да не чува тия разговори — за това как да се повива очакваното бебе, мъчеше се да се извръща и да не вижда някакви си тайнствени безконечни плетени повои, някакви си платнени триъгълничета, на които Доли приписваше особена важност, и т.н. Раждането на сина му (той беше уверен, че ще бъде син), което му предвещаха, но в което той не можеше да повярва — дотолкова то му се струваше необикновено, — му изглеждаше, от една страна, такова огромно и поради това невъзможно щастие, а от друга страна, такова тайнствено събитие, че му се виждаше възмутително и унизително, като гледаше как хората се готвят за това събитие като за нещо най-обикновено.

Но княгинята не разбираше чувствата му и си обясняваше нежеланието му да мисли и приказва за това с лекомислие и равнодушие от негова страна и затова не го оставяше на мира. Тя бе натоварила Степан Аркадич да прегледа квартирата и сега извика Левин при себе си.

— Не знам нищо, княгиньо. Направете, както искате — каза той.

— Трябва да решим кога ще дойдете.

— Право да ви кажа, не зная. Знам, че се раждат милиони деца без Москва и лекари… защо пък…

— Но щом е така…

— Ама не, както иска Кити.

— С Кити не бива да се приказва за това! Да не би да искаш да я изплаша? Ето тая пролет Натали Голицина умря от лош акушер.

— Както кажете, така ще направя — мрачно каза той.

Княгинята започна да му приказва, но той не я слушаше. Макар че разговорът с княгинята разваляше настроението му, той стана мрачен не от тоя разговор, а от онова, което виждаше при самовара.

„Не, това е невъзможно“ — мислеше той и от време на време поглеждаше наведения към Кити Васенка, който й казваше нещо с хубавата си усмивка, както и нея, зачервена и развълнувана.

Имаше нещо нечисто в позата на Васенка, в погледа, в усмивката му. Левин видя дори нещо нечисто и в позата и погледа на Кити. И отново светлината угасна в очите му. Отново, както вчера, изведнъж, без ни най-малък преход, той се почувствува хвърлен от висотата на щастието, спокойствието и достойнството в бездната на отчаянието, злобата и унижението. Отново всичко и всички му станаха противни.

— Направете така, както искате, княгиньо — каза той и отново се озърна.

— Тежка е царската корона! — шеговито му каза Степан Аркадич, като загатваше очевидно не само за разговора с княгинята, но и за причината на Левиновото вълнение, което той бе забелязал. — Колко късно си станала днес, Доли!

Всички станаха да посрещнат Даря Александровна.

Васенка стана за миг и с присъщата на новото поколение липса на учтивост към дамите едва се поклони и отново продължи разговора си, като се засмя за нещо.

— Измъчи ме Маша. Тая кош, тя спа лошо и сега е ужасно капризна — каза Доли.

Разговорът, започнат от Васенка и Кити, се въртеше пак около вчерашното, за Ана и за това, може ли любовта да стои над светските условности. Тоя разговор бе неприятен на Кити и я вълнуваше както със самото си съдържание, така и с тона, с който се водеше, и особено с това, че тя знаеше как ще подействува на мъжа и. Но тя беше твърде простодушна и невинна, за да може да прекрати тоя разговор и дори да скрие онова външно удоволствие, което й правеше очевидното внимание на тоя млад човек. Тя искаше да прекрати тоя разговор, но не знаеше какво да направи. Знаеше, че какаото и да направи, мъжът й ще забележи и ще изтълкува всичко в лошия смисъл. И наистина, когато тя запита Доли какво й е на Маша, а Васенка, в очакване да се свърши тоя скучен за него разговор, започна да гледа равнодушно Доли, тоя въпрос се стори на Левин една неестествена, отвратителна хитрост.

— Е, ще отидем ли днес за гъби? — каза Доли.

— Да отидем, моля ви се, и аз ще дойда — каза Кити и се изчерви. От учтивост тя искаше да запита Васенка дали ще дойде и той и не го запита. — Къде отиваш, Костя? — виновно запита тя мъжа си, когато той с решителни крачки мина край нея. Тоя виновен израз потвърди всичките му съмнения.

— В мое отсъствие е дошъл механикът, не съм го виждал още — каза той, без да я погледне.

Той слезе в долния етаж, но не бе успял още да излезе от кабинета, когато чу познатите стъпки на жена си, която непредпазливо бързо идваше към него.

— Какво искаш? — сухо й каза той. — Ние сме заети.

— Извинете — обърна се тя към механика немец, — искам да кажа няколко думи на мъжа си.

Немецът искаше да излезе, но Левин му каза:

— Не се безпокойте.

— Влакът в три ли тръгва? — запита немецът. — Да не би да закъснея.

Левин не му отговори и сам излезе с жена си.

— Е, какво имате да ми кажете? — рече той на френски.

Той не я гледаше в лицето и не искаше да види, че тя, в нейното положение, потрепваше с цялото си лице и имаше жалък, смазан вид.

— Аз… аз искам да кажа, че не може да се живее така, че това е мъчение… — рече тя.

— Слугите са тук в бюфета — сърдито каза той, — не правете сцени.

— Добре, елате тук!

Те стояха в една стая, през която се минаваше за други стан. Кити искаше да влязат в съседната стая. Но там англичанката се занимаваше с Таня.

— Добре, да идем в градината!

В градината се натъкнаха на селянина, който чистеше алеята. И вече без да мислят, че селянинът вижда нейното разплакано и неговото развълнувано лице, без да мислят, че имат вид на хора, които бягат от някакво нещастие, те с бързи крачки вървяха напред, чувствувайки, че трябва да се обяснят и разубедят един друг, да останат насаме и така да се избавят от мъката, която изпитваха и двамата.

— Така не може да се живее! Това е мъчение! Аз страдам, страдаш и ти. За какво? — каза тя, когато стигнаха най-после до една уединена пейка в дъното на липовата алея.

— Но ти ми кажи едно: имаше ли в неговия тон нещо неприлично, нечисто, унизително-ужасно? — каза той като се спря пред нея пак в същата поза, с юмруци пред гърдите, както бе стоял тогава през нощта.

— Имаше — с треперещ глас каза тя. — Но, Костя, нима не виждаш, че аз не съм виновна? От сутринта исках да държа друг тон, но тия хора… Защо е дошъл той? Колко щастливи си бяхме! — каза тя, задъхвана от ридания, които разтърсваха цялото й напълняло тяло.

Макар че никой не ги гонеше, че нямаше от какво да бягат и че не са могли да намерят нищо особено радостно на пейката, градинарят с учудване видя, че на връщане към къщи те минаха край него с успокоени, светнали лица.

XV

След като изпрати жена си на горния етаж, Левин отиде в стаята на Доли. От своя страна тоя ден и Даря Александровна изпитваше голямо огорчение. Тя крачеше из стаята и говореше сърдито на изправеното в ъгъла разплакано момиченце.

— Ще стоиш цял ден в ъгъла, сама ще обядваш, няма да видиш нито една кукла и няма да ти ушия нова рокля! — нареждаше тя, като не знаеше вече с какво да я накаже. — Не, тя е отвратително момиче! — обърна се тя към Левин. — Отде се вземат у нея тия лоши наклонности?

— Но какво е направила? — доста равнодушно каза Левин, който имаше желание да се посъветва за своята работа и затова го беше яд, че не е улучил момента.

— Ходила с Гриша за малини и там… дори не мога да кажа какво е правила. Такива едни лоши работи. Хиляди пъти ще съжаляваш за miss Elliot. Тая не се грижи за нищо, машина… Figurez-vous, qu’elle…90

И Даря Александровна разправи за постъпката на Маша.

— Това не доказва нищо, това съвсем не са лоши наклонности, а просто палавост — успокояваше я Левин.

— Но ти си нещо разстроен? Защо си дошъл? — попита Доли. — Какво става там?

И по тона на тоя въпрос Левин долови, че ще му бъде лесно да каже това, което имаше намерение да каже.

— Аз не бях там, бяхме сами в градината с Кити. Скарахме се за втори път, откак… откак дойде Стива.

Доли го гледаше с умни, разбиращи очи.

— Е, кажи ми откровено, имало ли е… не у Кити, а у тоя господин, такъв тон, който да бъде неприятен, не неприятен, а ужасен, оскърбителен за един мъж?

— Как да ти кажа… Стой, стой в ъгъла! — обърна се тя към Маша, която, след като видя едва доловимата усмивка върху лицето на майка си, понечи да се обърне. — Светското мнение би било, че той се държи така, както се държат всички млади хора. Il fait la cour à une jeune et jolie femme91, а един светски мъж трябва само да се ласкае от това.

— Да, да — мрачно каза Левин, — но ти забеляза ли?

— Не само аз, но и Стива забеляза. Веднага след чая той ми каза: „Je crois que Весловски fait un petit brin de cour à Кити.“92

— Е, чудесно, сега съм спокоен. Ще го изпъдя — каза Левин.

— Да не си полудял? — ужасена извика Доли. — Какво приказваш, Костя, опомни се! — засмяна каза тя. — Е, сега можеш да отидеш при Фани — каза тя на Маша. — Не, ако искаш, ще кажа на Стива. Той ще си го отведе. Можем да кажем, че очакваш гости. Изобщо той не е за нашия дом.

— Не, не, аз сам ще му кажа.

— Но ти ще се скараш с него?

— Ни най-малко. Това ще ме развесели — каза Левин и очите му наистина блеснаха весело. — Е, прости й, Доли! Тя няма вече да прави така — каза той за малката престъпница, която не отиваше при Фани, а нерешително стоеше срещу майка си, като очакваше и търсеше изпод вежди погледа й.

Майката я погледна. Момиченцето се разплака, завря лице в скута на майка си и Доли сложи на главата й слабата си нежна ръка.

„И какво ли общо има между нас и него?“ — помисли Левин и отиде да търси Весловски.

Когато мина през антрето, той заповяда да впрегнат каляската, за да отиде на гарата.

— Вчера ресорът се счупи — отвърна лакеят.

— Тогава впрегнете кабриолета, но по-скоро. Де е гостенинът?

— Той отиде в стаята си.

Левин свари Васенка в момента, когато той бе разровил нещата си в куфара, извадил бе новите романси и мереше кожените си гамаши, за да отиде на езда.

Дали в лицето на Левин имаше нещо особено, или самият Васенка бе почувствувал, че petit brin de cour93 което бе замислил, е неуместно в това семейство, но той бе донякъде (доколкото може да бъде един светски човек) смутен от влизането на Левин.

— Вие с гамаши ли яздите?

— Да, така е много по-чисто — каза Васенка, като сложи пълния си крак на стола и весело, добродушно усмихнат, започна да закопчава долното копче.

Той бе несъмнено добро момче и на Левин му стана жал за него и съвестно за себе си, домакин на къщата, когато долови смущение в погледа на Васенка.

На масата лежеше парче от бастун, който тая сутрин бяха счупили заедно при гимнастиката, като се опитваха да вдигнат набъбналата паралелка. Левин взе парчето в ръцете си и започна да отчупва разцепилия се край, понеже не знаеше как да започне.

— Аз исках… — Той млъкна, но изведнъж си спомни за Кити и всичко станало и каза, като го гледаше смело в очите: — Наредих да впрегнат колата за вас.

— Как така? — с учудване запита Васенка. — Къде ще ходим?

— Вие ще отидете на гарата — мрачно каза Левин, като цепеше края на бастуна.

— Заминавате ли, или се е случило нещо?

— Случи се това, че очаквам гости — каза Левин, като отчупваше все по-бързо и по-бързо със силните си пръсти краищата на разцепения бастун. — Всъщност не очаквам гости и нищо не се е случило, но ви моля да си заминете. Можете да си обясните както искате моята неучтивост.

Васенка се изправи.

— Моля ви да ми обясните… — с достойнство каза той, като разбра най-после.

— Не мога да ви обясня — тихо и бавно изрече Левин, като се стараеше да скрие треперенето на скулите си. — И по-добре е да не питате.

И понеже разцепените краища на бастуна бяха вече цели отчупени, Левин стисна с пръсти дебелите краища, раздвои бастуна и внимателно улови падащия край.

Вероятно тия нервно напрегнати ръце, същите тия мускули, които тая сутрин той опипваше при гимнастиката, както и блестящите очи, тихият глас и треперещите скули убедиха Васенка повече, отколкото думите. Той сви рамене, презрително се усмихна и се поклони.

— Мога ли да видя Облонски?

Свиването на раменете и усмивката не ядосаха Левин. „Какво друго му остава да прави?“ — помисли той.

— Ей сега ще ви го изпратя.

— Що за глупост! — каза Степан Аркадич, след като научи от приятеля си, че го пъдят, и намери Левин в градината, дето той се разхождаше, очаквайки заминаването на гостенина. — Mais c’est ridicule!94 Каква муха те е ухапала! Mais c’est du dernier ridicule!95 Какво ти се е видяло, ако един млад човек…

Но очевидно мястото, по което мухата бе ухапала Левин, го болеше още, защото той пак побледня, когато Степан Аркадич искаше да му обясни причината, и бързо го прекъсна:

— Моля ти се, не ми обяснявай причината! Аз не мога иначе! Много ме е срам пред тебе и пред него. Но смятам, че за него няма да бъде голямо нещастие да си отиде, а за мене и за жена ми неговото присъствие е неприятно.

— Но за него е обидно! Et puis c’est ridicule.96

— А за мене е и обидно, и мъчително! И аз не съм виновен за нищо и няма защо да страдам!

— Е, не очаквах от тебе такова нещо. On peut être jaloux, mais à ce point, c’est du dernier ridicule.97

Левин бързо се обърна, отдръпна се в дъното на алеята и продължи да се разхожда сам назад-напред. Скоро той чу тракането на кабриолета и иззад дърветата видя как Васенка, седнал на сеното (за нещастие кабриолетът нямаше седалище), с шотландската си шапчица, мина по алеята, като подскачаше от друсането.

„Това пък какво е?“ — помисли Левин, когато лакеят изтича от къщи и спря кабриолета. Беше механикът, за когото Левин съвсем бе забравил. Като се кланяше, механикът каза нещо на Весловски; след това се качи в кабриолета и заминаха заедно.

Степан Аркадич и княгинята бяха възмутени от постъпката на Левин. И той самият се чувствуваше не само извънредно ridicule98, но и съвсем виновен и опозорен, ала като си спомняше какво бяха претеглили с жена си, Левин се питаше как би постъпил при друг подобен случай и си отговаряше, че би постъпил точно така.

Въпреки всичко към края на деня всички, с изключение на княгинята, която не можеше да прости тая постъпка на Левин, се оживиха и развеселиха необикновено, като деца след наказание или възрастни след тежък официален прием, така че вечерта, в отсъствие на княгинята, за изгонването на Васенка се говореше вече като за отдавнашно събитие. И Доли, която бе наследила от баща си способността да разправя комично, караше Варенка да се превива от смях, когато за трети и четвърти път, все с нови хумористични прибавки, разправяше как току-що се готвела да си сложи нови фльонги заради гостенина и влизала вече в приемната, когато изведнъж чула тракането на кабриолета. И кой бил в кабриолета? Самият Васенка, с шотландска шапчица, с романсите и с кожените гамаши, седи върху сеното.

— Да бе наредил поне да впрегнат каретата! А след това чувам: „Чакайте!“ Е, мисля си, съжалиха се. Но гледам: качиха при него дебелия немец и потеглиха… И моите фльонги пропаднаха!…

XVI

Даря Александровна изпълни намерението си и замина при Ана. Беше й много жал да огорчи сестра си и да причини неприятности на мъжа й; тя разбираше колко прави са Левини, като не желаеха да имат никакви връзки с Вронски; но смяташе за свой дълг да отиде у Ана и да й докаже, че чувствата й не могат да се променят въпреки промяната в положението й.

За да не зависи от Левини при това пътуване, Даря Александровна изпрати да й наемат коне от селото; но Левин, като научи за това, отиде да й се кара.

— Но защо мислиш, че твоето отиване ми е неприятно? Дори да е така, много по-неприятно ще ми е, че не вземаш мои коне — каза той. — Ти не си ми казала нито веднъж, че си решила да идеш непременно. А да наемеш коне от селото, първо, ми е неприятно и главно — ще се намерят, но няма да те откарат. Аз имам коне. И ако не искаш да ме оскърбиш, вземи моите.

Даря Александровна трябваше да се съгласи и в определения ден Левин приготви за балдъзата си четворка коне и други за смяна, много некрасиви, понеже ги избра измежду работните и яздитни коне, но които щяха да откарат Даря Александровна за един ден. Сега, когато трябваха коне и за заминаващата княгиня, и за акушерката, това беше трудно за Левин, но дългът на гостоприемството не му позволяваше да остави Даря Александровна да наема чужди коне, докато е у дома му, а освен това знаеше, че двадесетте рубли, които искаха от Даря Александровна за това пътуване, бяха много важни за нея; а Левини чувствуваха като свои собствени паричните работи на Даря Александровна, които се намираха в много лошо състояние.

По съвета на Левин Даря Александровна тръгна призори. Пътят беше хубав, каляската удобна, конете препускаха леко и на капрата освен кочияша седеше вместо лакей писарят, изпратен от Левин за охрана. Даря Александровна задряма и се събуди едва когато стигнаха хана, дето трябваше да сменят конете.

След като пи чай у същия оня богат селянин-стопанин, дето отсядаше Левин, когато отиваше у Свияжски, и след като поприказва с жените за децата и със стареца за граф Вронски, когото той много хвалеше, в десет часа Даря Александровна продължи. В къщи, улисана е грижи около децата, тя никога нямаше време да мисли. Затова сега, при това четиричасово пътуване, всички задържани по-рано мисли нахлуха в главата й и тя прехвърли целия си живот, както никога по-рано и от най-различни страни. Тя сама се чудеше на мислите си. Отначало мислеше за децата, за които все пак се безпокоеше, макар че княгинята, а главно Кити (тя се надяваше повече на нея), бе обещала да се грижи за тях. „Да не би Маша да започне пак да лудува, да не би конят да ритне Гриша, а и стомахът на Лили да не би да се разстрои още повече.“ Но след това въпросите на настоящето започнаха да се сменят от въпроси за най-близкото бъдеще. Замисли се как тая зима в Москва ще трябва да наемат друга квартира, да променят мебелите в приемната и да направят кожухче на по-голямата дъщеря. След това започнаха да й се натрапват въпроси за едно по-далечно бъдеще: как ще нареди децата си между хората. „За момичетата е лесно — мислеше тя, — но момчетата?“

„Добре, сега аз се занимавам с Гриша, но това е само защото съм свободна, не раждам. Разбира се, на Стива няма какво да разчитам. С помощта на добри хора ще им създам положение; но ако родя пак…“ И тогава й мина мисълта колко несправедливо е казано, че жената е прокълната да ражда в мъки чедата си. „Раждането е нищо, но да носиш детето — ето кое е мъчително“ — помисли тя, като си представи последната си бременност и смъртта на това последно дете. И тя си спомни разговора с младата булка в хана. На въпроса й има ли деца, хубавата млада жена весело отвърна:

— Имах едно момиченце, но Господ ме отърва, погребах го през постите.

— Е, много ли ти е мъчно за него? — запита Даря Александровна.

— Защо ще ми е мъчно? Старецът и без това има много внуци. Само грижи. Нито можеш да работиш, нито да си починеш. Само ти връзва ръцете.

Тоя отговор се видя отвратителен на Даря Александровна въпреки добродушната миловидност на младата жена; но сега тя неволно си спомни тия думи. В тия цинични думи имаше и частица истина.

„Пък и въобще — мислеше Даря Александровна, като прехвърляше през ума си целия си живот през тия петнадесет години, откак бе омъжена — бременност, тегота, умствено затъпяване, равнодушие към всичко и главно — обезобразяване. Кити, младичката, хубавичка Кити, и тя е погрозняла толкова, а когато съм бременна, аз ставам безобразна, знам това. Раждане, страдания, страшни страдания, последната минута… след това кърмене, тия безсънни нощи, тия страшни болки…“

Даря Александровна изтръпна само при спомена за болките в напуканите зърна на гърдите, които изпитваше почти с всяко дете. „След това болестите на децата, тоя вечен страх; после възпитанието, лошите наклонности (тя си спомни за престъплението на малката Маша сред малините), учението, латинския език — всичко това е така непонятно и трудно. И отгоре на всичко — смъртта на същите тия деца.“ И отново във въображението й изникна вечно измъчващият майчинското й сърце жесток спомен за смъртта на последното й дете-кърмаче, умряло от лошо гърло, погребението му, всеобщото равнодушие пред това мъничко розово сандъче и нейната раздираща сърцето самотна болка пред бледото челце с къдрици на слепите очи, пред разтворените в учудване устица, които се виждаха от ковчега в оня миг, когато го затваряха с розовото капаче с кръст от ширит.

„И защо е всичко това? Какво ще излезе от всичко това?

Това, че аз, без да имам нито миг покой, ту бременна, ту кърмеща, вечно сърдита, мърмореща, сама измъчена и измъчваща другите, противна на мъжа си, ще преживея живота си и децата ми ще израснат нещастни, зле възпитани и в немотия. И сега, ако не бяхме през лятото у Левини, не знам как бихме преживели. Разбира се, Костя и Кити са така деликатни, че ние почти не забелязваме; но това не може да продължава така. Щом им се народят деца, те няма да могат да ни помагат: те и сега са притеснени. Нима ще ми помогне татко, който не остави почти нищо за себе си? Така че дори не ще мога да отгледам децата си сама, а камо ли с помощта на другите, с унижение. Добре, да предположим най-хубавото: децата няма да умират вече и аз криво-ляво ще ги възпитам. В най-добрия случай те няма да бъдат негодници. Ето всичко, което мога да желая. И заради всичко това толкова мъки, толкова труд!… Изгубен е целият ми живот!“ Тя отново си спомни какво бе й казала младата невеста и пак й стана противно от спомена за това; но не можеше да не се съгласи, че в тия думи имаше и частица груба истина.

— Далече ли е още, Михайло? — запита Даря Александровна писаря, за да се отвлече от плашещите я миеш.

— Казват, че от това село има още седем версти.

По улицата на селото каляската се спусна на едно мостче. По моста, разговаряйки звънко и весело, вървеше тълпа весели жени със свити свесла на рамо. Жените поспряха на моста, като оглеждаха любопитно каляската. Всички обърнати към нея лица се видяха на Даря Александровна здрави, весели, дразнещи я с радостта си от живота. „Всички живеят, всички се наслаждават от живота — продължаваше да мисли Даря Александровна, след като отмина жените, възлезе на баира и пак при тръса приятно се олюля върху меките ресори на старата каляска, — а пък аз, като от затвор, излязла от един свят, който ме убива с грижи, едва сега се опомних за миг. Всички живеят: и тия жени, и сестра ми Натали, и Варенка, и Ана, при която отивам, само аз не живея.“

„А нападат Ана. За какво? Та нима аз съм по-добра? Аз имам поне мъж, когото обичам. Не така, както бих искала да обичам, но го обичам, а пък Ана не обичаше своя. Но в какво е виновна тя? Тя иска да живее. Бог е вложил това нещо в душата ни. Твърде е възможно и аз да направя същото. И до днес не зная дали направих добре, че я послушах през онова ужасно време, когато тя бе дошла при мене в Москва. Тогава трябваше да оставя мъжа си и да започна живота отначало. Бих могла да обичам и да бъда обичана истински. А сега нима е по-добре? Аз не го уважавам. Той ми е нужен — мислеше тя за мъжа си — и аз го търпя. Нима това е по-добре? Тогава още можех да се харесам, хубостта ми беше още запазена“ — продължаваше да мисли Даря Александровна и й се искаше да се погледне в огледалото. Тя имаше огледалце в чантичката и искаше да го извади; но като погледна гърбовете на кочияша и поклащащия се писар, почувствува, че ще се засрами, ако някой от тях се обърне, и не го извади.

Но и без да се погледне в огледалото, тя смяташе, че и сега още не е късно и си спомни за Сергей Иванович, който беше особено любезен с нея, за приятеля на Стива, добрия Туровцин, който заедно с нея се грижеше за децата й, когато бяха болни от скарлатина, и беше влюбен в нея. А имаше още един съвсем млад човек, който, както на шега бе казал мъжът й, смяташе, че тя е най-хубавата от сестрите. И Даря Александровна си представяше най-страстни и неосъществими романи. „Ана постъпи прекрасно и аз никак не мога да я осъждам. Тя е щастлива, създава щастие на друг човек и не е смазана като мене, а сигурно както винаги е свежа, умна, открита за всичко“ — мислеше Даря Александровна и лукава усмивка свиваше устните й, особено защото, мислейки за романа на Ана, паралелно с него си представяше и свой, почти същия роман с един въображаем събирателен мъж, влюбен в нея. Тя също като Ана признаваше всичко на мъжа си. И удивлението и смущението на Степан Аркадич при това съобщение я караше да се усмихва.

С такива мечти тя стигна до разклонението от шосето; което водеше към Воздвиженско.

XVII

Кочияшът спря четирите коня и се озърна надясно, към една нива с ръж, в която до една талига седяха селяни. Писарят искаше да скочи, но се отказа и повелително извика единия от селяните, като му махаше да дойде. Ветрецът, който повяваше при пътуването, утихна, когато спряха; мухи облепиха потните коне и те сърдито се защищаваха от тях. Долитащият откъм талигата металически звън от клепане на коса утихна. Единият от селяните стана и тръгна към каляската.

— Виж го, едва се влачи! — сърдито извика писарят към селянина, който бавно пристъпваше с босите си крака по буците на неотъпкания сух път. — Върви де!

Къдрокосият старей, превързал с лико косата си, с тъмен от потта превит гръб, ускори крачка, приближи се и се улови със загорялата си ръка за калника на каляската.

— Воздвиженско, в стопанството на господаря? При графа? — повтори той. — Ето, щом минете баирчето. Ще завиете наляво. Право по шосето — и ще стигнете. Но вие кого търсите? Самия него ли?

— Ами дали са в къщи, драги? — неопределено каза Даря Александровна, която не знаеше как да попита за Ана дори един селянин.

— Сигурно са в къщи — каза селянинът, като пристъпваше с босите си крака и оставяше по праха ясни следи от стъпалата с пет пръста. — Сигурно са в къщи — повтори той с явно желание да поприказва. — И вчера им идваха гости. Много гости… Какво искаш бе? — Той се обърна към момъка, който му викаше нещо от талигата. — Наистина! Преди малко минаха оттук на коне да видят нивата. Сега сигурно са у дома си. Ами вие кои сте?…

— Ние сме отдалеч — каза кочияшът и се качи на капрата. — Значи, не е далеко?

— Казвам ти, ей там е. Щом завиеш… — каза той, като местеше ръка по калника на каляската.

Младият, здрав, набит момък също се приближи.

— Има ли работа по жетвата? — запита той.

— Не знам, драги.

— Значи, като завиеш наляво, право там ще стигнеш — каза селянинът, който явно неохотно се разделяше с пътниците и желаеше да си поприказва.

Кочияшът подкара конете, но още щом завиха, селянинът се развика.

— Стой! Ей, драги! Почакай! — викаха два гласа. Кочияшът спря.

— Те идват! Ето ги! — извика селянинът. — Виж, наближават! — рече той, като сочеше идващите по пътя четирима конници и кабриолет с двама пътници.

Това бяха Вронски с жокея, Весловски и Ана на коне и княжна Варвара и Свияжски в кабриолета. Те бяха излезли да се разхождат и да видят как работят новодокараните жетварки.

Когато каляската спря, ездачите тръгнаха полека. Отпред яздеше Ана, редом с Весловски. Ана яздеше със спокойна стъпка на своя нисък набит английски коб с остригана грива и къса опашка. Красивата й глава с изскочили изпод високата й шапка черни коси, загладените рамене, тънката снага в черна амазонка и цялата й спокойна грациозна стойка поразиха Доли.

В първия миг й се видя неприлично, че Ана язди на кон. В понятията на Даря Александровна представата за язденето на една дама бе свързана с представата за младо леко кокетство, което според нея не подхождаше за положението на Ана; но когато я видя отблизо, тя веднага се примири с нейното яздене. Вън от елегантността всичко беше така просто, спокойно и достойно и в позата, и в облеклото, и в движенията на Ана, че не можеше да има нищо по-естествено.

До Ана на сив разгорещен кавалерийски кон, като изопваше напред дебелите си крака и очевидно се любуваше на себе си, яздеше Васенка Весловски с шотландска шапчица с развяващи се ленти. Когато го позна, Даря Александровна не можа да сдържи веселата си усмивка. Зад тях яздеше Вронски. Породистият тъмнокафяв кон под него очевидно бе се разгорещил от галопа. Вронски го задържаше, като дърпаше повода.

След него яздеше дребен човек в жокейски костюм. Свияжски и княжната в новичкия кабриолет с едър вран кон догонваха ездачите.

Когато в дребната фигура, притиснала се в ъгъла на старата каляска, Ана позна Доли, лицето й изведнъж светна в радостна усмивка. Тя извика, трепна върху седлото и подкара коня в галоп. Щом стигна до каляската, скочи без чужда помощ и като придържаше амазонката си, изтича срещу Доли.

— Така си и мислех и не смеех да мисля. Каква радост! Не можеш си представи колко се радвам! — каза тя и ту притискаше лицето си към Доли и я целуваше, ту се отдръпваше и усмихната я поглеждаше.

— Ех, че радост, Алексей! — каза тя, като се обърна към Вронски, който бе слязъл от коня и идваше към тях.

Вронски свали сивата си висока шапка и пристъпи към Доли.

— Няма да повярвате колко се радваме на вашето идване — каза той, като придаваше особено значение на произнасяните думи и показваше в усмивка здравите си бели зъби.

Васенка Весловски, без да слезе от коня, свали шапката си и поздрави гостенката, като размаха радостно лентите над главата си.

— Това е княжна Варвара — отвърна Ана на въпросителния поглед на Доли, когато кабриолетът се приближи.

— А! — каза Даря Александровна и лицето и неволно изрази неудоволствие.

Княжна Варвара беше леля на мъжа й и тя отдавна я познаваше и не я уважаваше. Тя знаеше, че целия си живот княжна Варвара бе прекарала като храненица у богатите си роднини; по това, че сега живееше у Вронски, у един чужд човек, я обиди, защото беше роднина на мъжа й. Ана долови израза върху лицето на Доли и се смути, изчерви се, пусна амазонката си и се препъна о кея.

Даря Александровна пристъпи до спрелия кабриолет и студено се здрависа с княжна Варвара. Свияжски й беше също познат. Той попита как живее неговият чудак-приятел с младата си жена и като огледа с бегъл поглед нееднаквите коне и закърпените калници на каляската, предложи на дамите да се качат в кабриолета.

— А пък аз ще се кача в тоя вехикюл99 — каза той. — Конят е кротък и княжната кара отлично.

— Не, останете си, както си бяхте — каза приближилата се Ана, — а пие ще се качим в каляската — и отведе Доли, като я улови под ръка.

Даря Александровна не можеше да откъсне очи от тоя невиждан от кея елегантен екипаж, от тия прекрасни коне, от тия блестящи елегантни лица, които я заобикаляха. Но най-много я поразяваше промяната, настъпила у познатата й и любима Ана. Друга жена, по-малко внимателна, която не познаваше Ана от по-рано и особено която не беше премислила тия мисли, които занимаваха Даря Александровна по пътя, не би и забелязала нищо особено у Ана. Но сега Доли бе поразена от оная временна хубост, която се среща у жените само в минути на любов и която тя откри сега по лицето на Ана. Всичко в лицето й: определеността на ямичките върху бузите и брадичката, очертанието на устните, усмивката, която сякаш летеше около лицето й, блясъкът на очите, грацията и бързината на движенията, пълнотата на гласа й и дори маниерът, с който тя сърдито ласкаво отговори на Весловски, който искаше позволение да се качи на нейния коб, за да го научи на галоп с десния крак — всичко беше особено привлекателно; и сякаш тя сама знаеше това и му се радваше.

Когато двете жени седнаха в каляската, изведнъж и двете бяха обзети от смущение. Ана се смути от внимателно-въпросителния поглед, с който я гледаше Доли, а Доли — от това, че след думите на Свияжски за вехикюля неволно я досрамя за мръсната стара каляска, в която се качи с нея Ана. Кочияшът Филип и писарят изпитваха същото чувство. За да скрие смущението си, писарят шеташе насам-натам и настаняваше дамите, но кочияшът Филип стана мрачен и предварително се готвеше да не се подчини на това външно превъзходство. Той иронично се усмихна, като погледна врания кон, и реши вече на ума си, че тоя вран кон в кабриолета е добър само за разходка и не може да извърви четиридесет версти в жегата, без да бъде сменен.

Селяните се надигнаха всички от талигата и любопитно и весело наблюдаваха посрещането на гостенката, като правеха своите бележки.

— Радват се, защото не са се виждали отдавна — каза къдрокосият старец, превързан с ликото.

— Виж, чичо Герасиме, с врания жребец снопи да возиш, бива си го!

— Я гледай! Това там с белите гащи жена ли е? — каза един от тях, като сочеше качващия се на дамското седло Васенка Весловски.

— Не, мъж. Виж как се метна ловко!

— Е, момчета, изглежда, че няма да се спи, а?

— Какъв ти сън днес! — каза старецът, като погледна косо към слънцето. — Виж, пладне мина. Вземайте косите и да почваме!

XVIII

Ана наблюдаваше слабото, измъчено, напрашено в бръчиците лице на Доли и искаше да каже това, което мислеше, а именно, че Доли е отслабнала; но като си спомни, че самата тя се е разхубавила и че погледът на Доли бе й казал това, тя въздъхна и заприказва за себе си.

— Ти ме гледаш — каза тя — и мислиш, мога ли да бъда щастлива в моето положение? Е, та какво от туй. Срам ме е да призная, но аз… аз съм непростимо щастлива. С мене се случи нещо вълшебно, като сън, когато ти става страшно, тежко и изведнъж се събудиш и чувствуваш, че всички тия страхове ги няма. Аз се събудих. Преживях мъчителното, страшното и сега вече отдавна, особено откак сме тук, съм така щастлива!… — каза тя, като погледна Доли с плаха въпросителна усмивка.

— Колко се радвам! — усмихната каза Доли, неволно по-студено, отколкото искаше. — Много се радвам за тебе. Защо не ми писа?

— Защо ли?… Защото не смеех… Ти забравяш моето положение…

— На мене ли? Не си смеела? Ако знаеше как аз… Аз смятам…

Даря Александровна искаше да каже тазсутрешните си мисли, но, кой знае защо, сега това й се видя неуместно.

— Впрочем за това после. Какви са всички тия постройки? — запита тя, в желанието си да промени разговора, като сочеше червените и зелени покриви, които се виждаха сред зеленината на живите плетища от акации и люляци. — Сякаш е градче.

Но Ана не й отговори.

— Не, не! Как гледаш на моето положение, как мислиш, а? — запита тя.

— Аз смятам… — започна Даря Александровна, но в това време Васенка Весловски, който бе подкарал коба в галоп с десния крак и се тръскаше тежко в късичкото си жакетче върху коженото дамско седло, мина в галоп край тях.

— Върви, Ана Аркадиевна! — извика той.

Ана дори не го погледна; но на Даря Александровна пак се стори, че в каляската е неудобно да започва тоя дълъг разговор и затова съкрати мисълта си.

— Не смятам нищо — каза тя, — но винаги съм те обичала, а щом обичаш, обичаш целия човек такъв, какъвто е той, а не какъвто искаш да бъде.

Ана отмести поглед от лицето на приятелката си и като зажумя (това беше неин нов навик, който Доли не бе виждала у нея), замисли се в желанието си да разбере напълно значението на тия думи. И очевидно ги разбра така, както искаше, защото погледна Доли.

— Ако имаше грехове — каза тя, — те всички ще ти се простят с твоето идване и за тия думи.

И Доли видя, че в очите й се появиха сълзи. Тя мълчаливо стисна ръка на Ана.

— Но какви са тия постройки? Колко много са! — повтори въпроса си тя след минутно мълчание.

— Това са къщи за служещите, завод, конюшни — отвърна Ана. — А оттук започва паркът. Всичко това бе занемарено, но Алексей възобнови всичко. Той обича много това имение и което аз никак не съм очаквала, увлече се страстно от стопанството. Впрочем той е такава богата натура! Каквото и да започне, прави го отлично. Не само не се отегчава, но се занимава със страст. Той — какъвто го познавам — стана пресметлив, прекрасен стопанин и дори скъперник в стопанството. Но само в стопанството. Там, дето се отнася за десетки хиляди, не прави сметки — каза тя с оная радостно-хитра усмивка, с каквато жените често говорят за някои тайни качества на любимия човек, открити само от тях. — Ето виждаш ли оная голяма постройка? Това е новата болница. Мисля, че тя ще струва повече от сто хиляди. Това е неговата dada100 сега. И знаеш ли как стана? Селяните го молеха да им отстъпи ливадата по-евтино, струва ми се, а той отказа и аз го обвиних в скъперничество. Разбира се, не заради това, но и поради всичко това той започна тая болница, за да покаже, разбираш ли, че не е скъперник. Ако щеш, c’est une petitesse101, но аз го обичам още повече заради това. А ей сега ще видиш и къщата. Тя е още дядовата му къща и никак не е променена отвън.

— Колко е хубава! — каза Доли, като гледаше с неволна почуда прекрасната къща с колони, която се показа сред разноцветната зеленина на старите дървета.

— Нали е хубава? А от къщата, отгоре, гледката е чудна!

Влязоха в посипания с пясък и украсен с цветна градинка двор, в който двама работника обграждаха една разкопана цветна леха с недялани шуплести камъни, и спряха пред покрития вход.

— А, те вече пристигнали! — каза Ана, като видя яздитните коне, които току-що отвеждаха от външния вход. — Нали е хубав тоя кон? Той е коб. Моят любим кон. Доведи го насам и дайте захар. Де е графът? — запита тя изскочилите двама парадни лакеи. — А, ето го! — каза тя, като видя излизащите насреща й Вронски и Весловски.

— Къде ще настаните княгинята? — обърна се Вронски на френски към Ана и преди да дочака отговор, още веднъж се здрависа с Даря Александровна и сега й целуна ръка. — Мисля, в голямата балконска стая.

— О, не, тя е отстранена! По-добре в ъгловата стая, ще се виждаме по-често. Е, да вървим — каза Ана, като даваше изнесената от лакея захар на любимия си кон.

— Et vous oubliez votre devoir102 — каза тя на излезлия също на външния вход Весловски.

— Pardon, j’en ai tout plein les poches103 — усмихнат отвърна той, пъхнал пръсти в джоба на жилетката си.

— Mais vous venez trop tard104 — каза тя, като бършеше с кърпичката ръката си, която конят бе намокрил, лапвайки захарта. Ана се обърна към Доли: — Ти нали ще останеш повече? Един ден? Това е невъзможно!

— Така съм обещала и децата… — каза Доли, изпитвайки смущение, понеже трябваше да вземе чантата си от каляската и понеже знаеше, че лицето й сигурно е много напрашено.

— Не, Доли, миличка… Е, ще видим. Да вървим, да вървим! — и Ана поведе Доли към стаята й.

Тая стая не беше парадната, която предлагаше Вронски, а такава, за която Ана каза, че Доли трябва да я извини. И тая стая, за която трябваше да се извинява, беше препълнена с разкош, в какъвто Доли никога не бе живяла и който й напомняше най-хубавите хотели в чужбина.

— Е, миличка, колко съм щастлива! — каза Ана, като седна за миг в амазонката си до Доли. — Я ми разправи за вашите. Със Стива се видяхме набързо. И той не можа да ми разправи за децата. Как е моята любимка Таня? Трябва да е станала голямо момиче, а?

— Да, много голямо — късо отвърна Даря Александровна и сама се чудеше, че отговаря така студено за децата си. — Ние живеем чудесно у Левини — прибави тя.

— Ако знаех — каза Ана, — че не ме презираш… Да бяхте дошли всички у нас. Та Стива е стар и голям приятел на Алексей — прибави тя и изведнъж се изчерви.

— Да, но ние там сме така добре… — смутена отвърна Доли.

— Но аз от радост говоря глупости. Да знаеш, миличка, колко ти се радвам! — каза Ана и пак я целуна. — Ти не си ми казала още как и какво мислиш за мене, а аз искам да зная всичко. Но радвам се, че ще ме видиш такава, каквато съм. Главно, не бих желала да мислят, че искам да доказвам нещо. Не искам да доказвам нищо, а просто искам да живея; да не правя никому зло освен на себе си. За това имам право, нали? Впрочем това е дълъг разговор и ние ще имаме време да си поговорим хубаво за всичко. Сега ще отида да се облека, а на тебе ще изпратя една прислужница.

XIX

Когато остана сама, Даря Александровна огледа стаята си с поглед на домакиня. Всичко, което бе видяла, откак стигна къщата и мина през нея, и сега в стаята си, всичко й правеше впечатление на изобилие и елегантност и на оня нов европейски разкош, за който тя бе чела само в английските романи, но никога още не бе виждала в Русия и на село. Всичко беше ново, като се почне от новите френски тапети и се стигне до килима, който покриваше цялата стая. Леглото беше с пружина, с хубав дюшек, с особена възглавница и с копринени калъфи на малките възглавнички. Мраморен умивалник, тоалетна, кушетка, маси, бронзов часовник на камината, пердета и тежки завеси — всичко това беше скъпо и ново.

Дошлата да предложи услугите си напета прислужница, с прическа и рокля по-модерни от тия на Доли, беше също така нова и скъпа, както и цялата стая. На Даря Александровна й бяха приятни нейната учтивост, спретнатост и услужливост, но й беше неловко с нея; стесняваше се пред нея заради своята, сякаш за нещастие, донесена по погрешка закърпена блузка. Срам я беше за същите ония кръпки и замрежени места, с които така се гордееше у дома си. У дома беше ясно, че за шест блузки трябват двадесет и четири аршина нансук по шестдесет и пет копейки, което прави повече от петнадесет рубли, плюс изработката, и тия петнадесет рубли бяха спестени. Но пред прислужницата не че я беше срам, а й беше неловко.

Даря Александровна почувствува голямо облекчение, когато в стаята влезе отдавнашната й позната Анушка. Напетата прислужница трябваше да отиде при господарката и Анушка остана при Даря Александровна.

Анушка очевидно се радваше много на гостенката и говореше, без да млъкне. Доли забеляза, че тя има желание да изкаже мнението си за положението на господарката си и особено за любовта и предаността на графа към Ана Аркадиевна, но Доли старателно я възпираше, щом тя започнеше да говори за това.

— Аз съм израснала заедно с Ана Аркадиевна, тя ми е най-скъпа. Пък и не е наша работа да ги съдим. И тя май го обича…

— Моля ти се, дай да изперат това нещо, ако може — прекъсна я Даря Александровна.

— Слушам. За дребното пране ние имаме две специални жени, а голямото става с машина. Графът сам се грижи за всичко. Какъв мъж…

Доли се зарадва, когато Ана влезе при нея и с идването си прекъсна бъбренето на Анушка.

Ана бе облякла много семпла батистена рокля. Доли внимателно огледа тая семпла рокля. Тя знаеше какво значи и с какви пари се добива тая простота.

— Стара познайница — каза Ана за Анушка.

Сега вече Ана не се смущаваше. Тя беше съвсем свободна и спокойна. Доли виждаше, че сега тя се бе съвзела напълно от онова впечатление, което бе й направило пристигането, и бе добила оня повърхностен, равнодушен тон, при който сякаш се затвори вратата за оня кът, дето се намираха нейните чувства и интимни мисли.

— Ами какво прави твоето момиченце, Ана? — запита Доли.

— Ани ли? (Така тя наричаше дъщеря си Ана.) Здрава е. Много се поправи. Искаш ли да я видиш? Ела, ще ти я покажа. Страшно много грижи имахме с бавачките — започна да разправя тя. — Имахме една кърмачка италианка. Добра, но толкова глупава! Искахме да си я изпратим, но детето така свикна с нея, че все още я държим…

— Но как уредихте… — зачекна Доли въпроса какво име ще носи момиченцето; но като забеляза изведнъж намръщилото се лице на Ана, тя промени смисъла на въпроса. — Какво направихте? Отбихте ли я вече?

Но Ана разбра.

— Ти искаше да питаш друго? Искаше да питаш за името й? Нали? Това измъчва Алексей. Тя няма име. Сиреч, тя е Каренина — каза Ана, като зажумя така, че се виждаха само сплелите се ресници. — Впрочем — изведнъж лицето й светна — за всичко това ще приказваме после. Ела, ще ти я покажа. Elle est très gentille.105 Вече лази.

Разкошът в цялата къща, който поразяваше Даря Александровна, в детската стая я порази още повече. Тук имаше и колички, изписани от Англия, и уреди за обучаване в ходене, и нарочно нагласен диван във форма на билярд за пълзене, и люлки, и особени, нови вани. Всичко това беше английско, здраво и доброкачествено и очевидно много скъпо. Стаята беше голяма, много висока и светла.

Когато влязоха, момиченцето седеше само по ризка на едно столче до масата и ядеше бульон, с който бе заляло целите си гърдички. Една девойка рускиня, която прислужваше в детската стая, хранеше момиченцето и очевидно ядеше заедно с него. Нямаше ги нито кърмачката, нито бавачката; те бяха в съседната стая и оттам се чуваше разговорът им на странен френски език, на който само те можеха да се разбират помежду си.

Като чу гласа на Ана, напетата, висока, с неприятно лице и нечист израз англичанка, разтърсвайки бързо русите си къдри, влезе и веднага започна да се оправдава, макар че Ана не я обвиняваше в нищо. При всяка дума на Ана англичанката по няколко пъти бързо казваше: „Yes, my lady.“106

Черновеждото, чернокосо румено момиченце със здравичко червено телце, с изпъната кокоша кожа, въпреки суровия израз, с който посрещна новото лице, се хареса много на Даря Александровна; тя дори завидя на здравия му вид. Много й хареса също и начинът, по който момиченцето пълзеше. Нито едно от нейните деца не бе пълзяло така. Когато го сложиха на килима и запретнаха рокличката му отзад, момиченцето беше чудно и мило. Като зверче се озърташе то към възрастните с блестящите си черни очи, очевидно от радост, че му се любуват, усмихваше се и с разкрачени крачка енергично се опираше на ръце и бързо придърпваше задничето си и пак се придвижваше с ръчичките напред.

Но общият дух в детската стая и особено англичанката не се харесаха твърде на Даря Александровна. Само с това, че в такова компрометирано семейство като Аниното не би дошла по-добра, Даря Александровна си обясняваше, дето Ана, със своето познаване на хората, е могла да вземе за момиченцето си такава несимпатична, недостойна англичанка. Освен това веднага от няколко думи Даря Александровна разбра, че Ана, кърмачката, бавачката и детето не се спогаждат и че посещението на майката беше необикновено нещо. Ана поиска да да, е играчката на момиченцето си и не можа да я намери.

А най-чудното беше, че на въпроса колко зъба има вече детето, Ана се обърка и съвсем не знаеше за последните два зъба.

— Понякога ми е тежко, че тук съм сякаш излишна — каза Ана, като излизаше от детската стая и повдигаше шлейфа си, за да не закачи играчките при вратата. — Не беше така с първото дете.

— Аз мислех, че е обратното — плахо каза Даря Александровна.

— О, не! Знаеш ли, аз видях Серьожа — каза Ана, като замижа, сякаш се взираше в нещо далечно. — Но за това ще поприказваме после. Няма да повярваш, аз съм като гладна, на която изведнъж са поднесли богат обед и тя не знае с кое да започне. Богатият обед — това си ти и предстоящите ми разговори с тебе, каквито не съм могла да имам с никого; и не зная с кой разговор да започна най-напред. Mais je ne vous ferai grâce de rien.107 Трябва да изкажа всичко. Да, трябва да ти опиша обществото, което ще намериш у нас — започна тя. — Започвам с дамите. Княжна Варвара. Ти я познаваш и аз зная мнението ти и мнението на Стива за нея. Стива казва, че единствената цел на живота й е да докаже предимството си над леля Катерина Павловна; всичко това е истина; но тя е добра и аз съм й така благодарна. В Петербург имаше един миг, когато ми бе необходим un chaperon108. И попаднах тъкмо на нея. Но наистина тя е добра. Много облекчи положението ми. Виждам, че ти не можеш да разбереш цялата тежест на моето положение… там, в Петербург — прибави тя. — Тук съм напълно спокойна и щастлива. Но за това после. Трябва да ги изброя. След това Свияжски — той е земски представител и много порядъчен човек, но очаква нещо от Алексей. Ти разбираш, че с богатството си сега, когато се заселихме в село, Алексей може да има голямо влияние. После Тушкевич — ти си го виждала, той беше при Бетси. Сега са го уволнили и той дойде при нас. Както казва Алексей, той е един от ония хора, които са много приятни, ако ги вземаме за това, за което искат да се представят, et puis, comme il faut109, както казва княжна Варвара. След това Весловски… ти го познаваш. Много мило момче — каза тя и дяволита усмивка сбърчи устните й. — Каква е тая просташка история с Левин? Весловски я разправяше на Алексей — и нас не ни се вярва. Il est très gentil et naïf110 — каза тя отново със същата усмивка. — Мъжете имат нужда от развлечение и на Алексей е необходима среда, затова аз ценя цялата тая компания. У нас трябва да е оживено и весело и Алексей да не желае нищо ново. След това ще видиш управителя, немец, твърде добър и разбира от работата си. Алексей го цени много. После лекарят, млад човек, не че е съвсем нихилист, но знаеш ли, яде с ножа… а е много добър лекар. После архитектът… Une petite cour.111

XX

— Е, княжна, ето ви и Доли, вие толкова искахте да я видите — каза Ана, която заедно с Даря Александровка излезе на голямата каменна тераса, дето на сянка, зад гергефа, седеше княжна Варвара и бродираше възглавница за креслото на граф Алексей Кирилович. — Тя казва, че не иска нищо до обед, но вие наредете да поднесат закуска, а пък аз ще отида да намеря Алексей и ще доведа всички.

Княжна Варвара ласкаво и някак си покровителствено посрещна Доли и веднага започна да й обяснява, че се е преселила у Ана, защото винаги я е обичала повече от сестра й Катерина Павловна, същата, която бе възпитавала Ана, и че сега, когато всички са изоставили Ана, тя смятала за свой дълг да й помогне в тоя преходен, най-тежък период.

— Мъжът й ще й даде развод и тогава аз пак ще се оттегля в своето уединение, а сега мога да бъда полезна и колкото и да ми е тежко, ще изпълня дълга си не както другите. А ти колко си мила, колко хубаво направи, че дойде! Те живеят напълно като най-добри съпрузи; ще ги съди Бог, а не ние. А нима Бирюзовски и Авениева… Ами самият Никандров, ами Василев с Мамонова, ами Лиза Нептунова… Та никой нищо ли не говореше? А накрая всички започнаха да ги приемат. И после, c’est un intérieur si joli, si comme il faut. Tout-à-fait à l’anglaise. On se réunit le matin au breakfast et puis on se sépare.112 Всеки прави каквото си иска до обед. Обедът е в седем часа. Стива е направил добре, че те е изпратил. Той трябва да поддържа връзки с тях. Ти знаеш, че чрез майка си и брат си Вронски може да направи всичко. После те правят много добрини. Той не ти ли е казал за своята болница? Ce sera admirable113 — всичко е от Париж.

Разговорът им бе прекъснат от Ана, която бе намерила мъжката компания в билярдната и заедно с тях се върна на терасата. За обед беше още рано, времето бе отлично и затова се направиха няколко различни предложения за прекарване на останалите два часа. Във Воздвиженско имаше твърде много начини за прекарване времето и нито един не беше като ония, които се прилагаха в Покровско.

— Une partie de lawn tennis114 — предложи Весловски, като се усмихна с хубавата си усмивка. — Ние сме пак с вас, Ана Аркадиевна.

— Не, горещо е; по-добре да тръгнем из градината и да се повозим на лодка, да покажем бреговете на Даря Александровна — предложи Вронски.

— Съгласен съм на всичко — каза Свияжски.

— Аз смятам, че най-приятно за Доли ще бъде да се разходи, нали? А след това вече с лодка — каза Ана.

Така и решиха. Весловски и Тушкевич отидоха в къпалнята и обещаха да приготвят там лодката и да почакат.

В две двойки тръгнаха по алеята: Ана със Свияжски, а Доли с Вронски. Доли беше някак смутена и неспокойна от тая съвсем нова за нея среда, в която бе се озовала. По принцип, на теория, тя не само оправдаваше, но дори одобряваше постъпката на Ана. Както става изобщо често с безукорно нравствените жени, уморени от еднообразието на нравствения живот, тя отдалеч не само извиняваше престъпната любов, но дори й завиждаше. Освен това тя искрено обичаше Ана. Но в действителност, като я видя в средата на тия чужди за нея хора, с техния нов за Даря Александровна добър той, стана й неловко. Особено неприятно й беше да вижда княжна Варвара, прощаваща им всичко заради удобствата, от които се ползуваше.

Изобщо по принцип Доли одобряваше постъпката на Ана, но й беше неприятно да вижда тоя човек, заради когото бе направена тая постъпка. Освен това Вронски никога не бе й харесвал. Тя го смяташе за много горд и не виждаше у него нищо такова, с което той би могъл да се гордее освен с богатството. Но против волята си тук, у дома си, той й импонираше повече от по-рано и тя не можеше да бъде свободна с него. В негово присъствие изпитваше чувство, подобно на онова, което изпитваше пред прислужницата заради блузката си. Както пред прислужницата не че я беше срам, но й беше неловко заради кръпките, така и с него не че я беше срам, а й беше постоянно неловко.

Доли се чувствуваше смутена и търсеше тема за разговор. Макар да смяташе, че поради гордостта му сигурно са му неприятни похвалите за къщата и градината, тя не намери друга тема за разговор и затова все пак му каза, че много й е харесала къщата.

— Да, това е една много красива постройка, и то в хубав, стар стил — каза той.

— Много ми харесва дворът пред външния вход. Така ли си беше и по-рано?

— О, не! — каза той и лицето му просия от удоволствие. — Ако бяхте го видели тая пролет!

И отначало предпазливо, а след това увличайки се все повече и повече, той започна да й насочва вниманието върху различни подробности от украсата на къщата и градината. Виждаше се, че посветил много труд за подобряването и украсата на имението си, Вронски чувствува нужда да се похвали с тях пред новодошлата и искрено се радваше от похвалите на Даря Александровна.

— Ако искате да видите болницата и не сте уморена, тя е близо. Да отидем — каза той, като я погледна в лицето, за да се убеди, че наистина не й е скучно.

— Ти ще дойдеш ли, Ана? — обърна се той към нея.

— Ще дойдем. Нали? — обърна се тя към Свияжски. — Mais il ne faut pas laisser le pauvre Весловски et Тушкевич se morfondre là dans le bateau.115 Трябва да им съобщим. Да, това е паметник, който той ще остави тук — каза Ана, като се обърна към Доли със същата хитра, многозначителна усмивка, с която по-рано говореше за болницата.

— О, капитално дело! — каза Свияжски. Но за да не покаже угодничество пред Вронски, той веднага прибави една леко осъдителна забележка. — Все пак чудя се, графе — каза той, — как вие, който правите толкова много нещо в санитарно отношение за народа, сте така равнодушен към училищата.

— C’est devenu tellement commun les écoles116 — каза Вронски. — Разбирате ли, не от това, а ей така, увлякох се. Оттук трябва да минем за болницата — обърна се той към Даря Александровна, като посочи страничния изход от алеята.

Дамите разтвориха слънчобраните и тръгнаха по страничната алея. Когато минаха няколко завоя и излязоха от една вратичка, Даря Александровна видя отпреде си на високо място една голяма червена, почти довършена вече постройка с чудновата форма. Небоядисаният още железен покрив ослепително блестеше под яркото слънце. Близо до довършената постройка се издигаше друга, заобиколена със скеля, и работници с престилки редяха тухли, изсипваха хоросан от кофите и заглаждаха с инструментите си.

— Колко бързо върви работата у вас! — каза Свияжски. — Когато бях последния път, още нямаше покрив.

— До есента всичко ще бъде готово. Вътре почти всичко вече е довършено — каза Ана.

— Ами това новото какво е?

— Помещение за лекаря и за аптеката — отвърна Вронски, но видя идващия към него архитект с късо палто, извини се пред дамите и тръгна насреща му.

След като заобиколиха ямата, от която работниците вземаха вар, той се спря с архитекта и започна да говори нещо разпалено.

— Фронтонът все излиза по-ниско — отвърна той на Ана, която го запита какво има.

— Аз ви казах, че трябва да се вдигне фундаментът — каза Ана.

— Да, разбира се, щеше да бъде по-добре, Ана Аркадиевна — каза архитектът, — но сме пропуснали вече.

— Да, аз се интересувам много от това — отвърна Ана на Свияжски, който изрази учудване от нейните познания по архитектура. — Новата постройка трябва да подхожда на болницата. А тя бе замислена отпосле и започната без план.

Когато свърши разговора си с архитекта, Вронски се присъедини към дамите и ги поведе навътре в болницата.

Въпреки че отвън още довършваха корнизите, а в долния етаж боядисваха, в горния етаж почти всичко беше вече завършено. Минаха по широката желязна стълба на площадката и влязоха в първата голяма стая. Стените бяха измазани като мрамор, грамадните цели прозорци бяха вече поставени, само паркетът не беше още довършел и дърводелците, които рендосваха един изправен квадрат, оставиха работата, за да свалят ширитите, с които бяха привързали косите си, и да се здрависат с господата.

— Това е приемната — каза Вронски. — Тук ще има пюпитър, маса, шкаф и повече нищо.

— Насам, минете отсам. Не се приближавай до прозореца — каза Ана, като опитваше дали боята е изсъхнала. — Алексей, боята е вече изсъхнала — прибави тя.

От приемната минаха в коридора. Тук Вронски им показа направената нова система вентилация. След това им показа мраморните вани, леглата с необикновени пружини. После показа една след друга болничните стаи, склада, стаята за бельо, след това печките от нов тип, после едни колички, които няма да вдигат шум, когато возят по коридора необходимите неща, и много други работи. Свияжски преценяваше всичко като човек, който познава всички усъвършенствувания. Доли просто се учудваше на невижданото от нея досега и в желанието си да разбере всичко, подробно разпитваше за всичко, което правеше очевидно удоволствие на Вронски.

— Да, аз мисля, че това ще бъде единствената напълно образцово уредена болница в Русия — каза Свияжски.

— Ами няма ли да има родилно отделение? — запита Доли. — Това е толкова необходимо на село. Аз често…

Въпреки учтивостта си Вронски я прекъсна.

— Това не е родилен дом, а болница и тя ще бъде за всички болести освен заразните — каза той. — Я погледнете това… — и той подкара към Даря Александровна едно новоизписано кресло за оздравяващи. — Погледнете. — Той седна в креслото и започна да го движи. — Болният не може да ходи, слаб е още или го болят краката, а има нужда от въздух и затова язди, вози се…

Даря Александровна се интересуваше от всичко, всичко й харесваше много, но най-много й харесваше самият Вронски с това естествено наивно увлечение. „Да, той е много мил, добър човек“ — мислеше от време на време тя, без да го слуша, а го гледаше и вникваше в израза му и мислено се поставяше на мястото на Ана. Сега той й харесваше толкова много с оживлението си, че тя разбираше как Ана е могла да се влюби в него.

XXI

— Не, аз мисля, че княгинята е уморена и конете не я интересуват — каза Вронски на Ана, която бе предложила да отидат до конезавода, дето Свияжски искаше да види новия жребец. — Вие идете, а пък аз ще изпратя княгинята до в къщи и ще си поговорим — каза той, — ако ви е приятно — обърна се той към нея.

— Аз не разбирам нищо от коне и много се радвам — каза някак зачудена Даря Александровна.

По лицето на Вронски тя виждаше, че той има да й каже нещо. И не се излъга. Още щом влязоха през вратичката отново в градината, той погледна натам, където бе отишла Ана, и като се убеди, че тя не може пито да ги чуе, нито да ги види, започна.

— Разбрахте ли, че искам да поговоря с вас? — каза той, като я гледаше със засмени очи. — Аз не се лъжа, че сте приятелка на Ана. — Той свали шапката си, извади кърпичка и избърса с нея плешивеещата си глава.

Даря Александровна не отговори нищо и само го погледна изплашено. Когато остана насаме с него, изведнъж я достраша: плашеха я неговите засмени очи и строгият израз на лицето му.

През ума й минаха най-различни предположения за това, което той се кани да й говори: „Той ще почне да ме моли да им дойда на гости с децата и аз трябва да откажа; или пък ще иска да създам в Москва кръг за Ана… Дали пък не ще заприказва за Васенка Весловски и за отношенията му с Ана? А може би за Кити, за това, че се чувствува виновен?“ Тя предвиждаше всичко неприятно, но не се сещаше за онова, което той искаше да говори с нея.

— Вие имате такова влияние върху Ана, тя толкова ви обича — каза той, — помогнете ми.

Даря Александровна гледаше въпросително-плахоенергичното му лице, което ту изцяло, ту отчасти попадаше под светлината на слънцето в сянката на липите, ту отново се помрачаваше от сянката и очакваше какво ще каже той по-нататък; но той шареше с бастуна си по пясъка и мълчаливо вървеше до нея.

— Щом сте дошли у нас, вие, единствената жена от по-раншните приятелки на Ана — аз не смятам княжна Варвара, — разбирам, че сте направили това не защото смятате нашето положение за нормално, а защото, макар че схващате цялата тежест на това положение, все така я обичате и искате да й помогнете. Правилно ли съм ви разбрал? — запита той, обърнат към нея.

— О, да — отвърна Даря Александровна, като затваряше слънчобрана си, — но…

— Не — прекъсна я той и забравяйки, че с това поставя в неловко положение събеседницата си, неволно се спря, така че и тя трябваше да се спре. — Никой друг повече и по-силно от мене не чувствува цялата тежест в положението на Ана. И това е ясно, ако ми правите чест да ме смятате за човек със сърце. Аз съм причината за това положение и затова го чувствувам.

— Разбирам — каза Даря Александровна и неволно му се любуваше, задето бе казал искрено и твърдо това. — Но именно защото се смятате за причина, боя се, че преувеличавате — каза тя. — Разбирам, че нейното положение е тежко в обществото.

— В обществото е ад! — бързо каза той и мрачно се начумери. — Не можете да си представите по-лоши морални мъки от ония, които тя преживя за две седмици в Петербург… и аз ви моля да вярвате това.

— Да, но тук, докато нито Ана… нито вие чувствувате нужда от обществото…

— Обществото! — с презрение каза той. — Каква нужда мога да имам аз от обществото?

— Дотогава — а това може да бъде винаги — вие ще сте щастлив и спокоен. Аз виждам по Ана, че тя е щастлива, напълно щастлива, тя успя вече да ми каже — усмихната каза Даря Александровна; и казвайки това, сега тя неволно се усъмни дали наистина Ана е щастлива.

Но Вронски сякаш не се съмняваше в това.

— Да, да — каза той. — Зная, че тя се съвзе след всичките си страдания; щастлива е. Щастлива е с днешното. Но аз… аз се боя от онова, което ни очаква… Извинете, вие искате да вървим?

— Не, все едно.

— Е, тогава да седнем тук.

Даря Александровна седна на градинската пейка в ъгъла на алеята. Той спря пред нея.

— Виждам, че е щастлива — повтори той и съмнението дали тя е щастлива порази още по-силно Даря Александровна. — Но може ли това да продължава така?

Дали сме постъпили добре или зле, това е друг въпрос; но жребият е хвърлен — каза той, като премина от руски на френски език — и ние сме свързани за цял живот. Съединени сме с най-светите за нас връзки на любовта. Имаме дете, а може да имаме и други. Но законът и всички условия на нашето положение са такива, че се явяват хиляди компликации, които сега, като си отпочива душевно след всички страдания и изпитни, тя не вижда и не иска да види. И това е ясно. Но аз не мога да не виждам. Моята дъщеря по закон не е моя дъщеря, а на Каренин. Аз не искам тая лъжа! — каза той с енергичен жест на отрицание и мрачно-въпросително погледна Даря Александровна.

Тя не отговори нищо и само го погледна. Той продължи:

— Утре ще ни се роди син, мой син, и той по закон ще бъде Каренин, няма да е наследник нито на името, нито на имота ми и колкото и да сме щастливи в семейството, колкото и деца да имаме, между мене и тях няма да има връзка. Те ще са Каренини. Разберете тежестта и ужаса на това положение! Опитах се да заприказвам за това на Ана. Това я дразни. Тя не разбира, а и аз не мога да й изкажа всичко. Сега погледнете от другата страна. Аз съм щастлив с любовта й, но трябва да имам занятие. Намерих това занятие, гордея се с него, смятам го за по-благородно от занятията на предишните ми другари при двореца и в службата. И без съмнение няма да променя вече тая си работа с тяхната. Работя тук, заседнал на едно място, и съм щастлив, доволен, и не ни трябва нищо повече, за да бъдем щастливи. Обичам тая дейност. Cela n’est pas un pis-aller117, напротив…

Даря Александровна забеляза, че на това място от обяснението си той се заплита и не разбираше добре това отстъпление, но чувствуваше, че след като бе почнал веднъж да говори за интимните си отношения, за които не можеше да говори с Ана, сега той изказваше всичко и че въпросът за неговата дейност на село се намира в същия тоя дял от интимни мисли, както и въпросът за отношенията му с Ана.

— И така, продължавам — каза той, като се опомни. — Главното е, че като работя, трябва да съм убеден, че направеното няма да умре с мене, че ще има кой да го наследи — а при мене не е така. Представете си положението на човек, който знае предварително, че неговите и на любимата му жена деца няма да бъдат негови, а на другиго, на някого си, който ги мрази и не иска да знае за тях. Това е ужасно!

Той млъкна, очевидно силно развълнуван.

— Да, естествено, разбирам това. Но какво може да направи Ана? — запита Даря Александровна.

— Да, това ме довежда до целта на моя разговор — каза той, като правеше усилие да се успокои. — Ана може, това зависи от нея… Дори за да помоли императора за осиновяване, необходимо е развод. А това зависи от Ана. Мъжът й беше съгласен на развод — тогава вашият мъж бе уредил напълно тая работа. Знам, че и сега той не би отказал. Достатъчно би било само да му се пише. Тогава той отговорил направо, че ако тя изрази желание, той не ще откаже. Разбира се — мрачно каза той, — това е една от ония фарисейски жестокости, на които са способни само тия хора без сърце. Той знае каква мъка й коства всеки спомен за него и понеже я познава, иска тя да му пише. Аз разбирам, че за нея това е мъчително. Но причините са толкова важни, че трябва passer par dessus toutes ces finesses de sentiment. Il y va du bonheur et de l’existence d’Anne et de ses enfants.118 Не говоря за себе си, макар че ми е тежко, много тежко — каза той с израз на заплашване към някого, задето му е тежко. — И така, княгиньо, аз се улавям безсъвестно за вас като за спасителна котва. Помогнете ми да я склоним да му пише и да иска развод!

— Да, разбира се — замислено каза Даря Александровна, като си спомни живо последната си среща с Алексей Александрович. — Да, разбира се — решително повтори тя, като си спомни за Ана.

— Употребете влиянието си върху нея, убедете я да му пише. Аз не искам и почти не мога да приказвам с нея за това.

— Добре, ще поприказвам. Но как може самата тя да не мисли за това? — каза Даря Александровна и изведнъж, кой знае защо, си спомни за новия странен навик на Ана да зажумява. И тя си спомни, че Ана зажумява именно когато се засягат интимни страни от живота й. „Сякаш зажумява пред своя живот, за да не види всичко“ — помисли Доли. — Непременно ще поприказвам с нея за себе си и за нея — отвърна Даря Александровна на неговия израз на благодарност.

Те станаха и тръгнаха към къщи.

XXII

Доли се бе върнала вече, когато при нея дойде Ана и внимателно я погледна в очите, сякаш я питаше какъв разговор е имала с Вронски, но не я запита.

— Май че е време вече за обед — каза тя. — Ние съвсем не сме се видели още. Разчитам на вечерта. Сега трябва да отида да се облека. Мисля, и ти също. На постройката се изцапахме съвсем.

Доли отиде в стаята си и я досмеша. Тя нямаше какво да облече, защото бе облякла вече най-хубавата си рокля; но за да ознаменува с нещо приготвянето си за обеда, тя помоли прислужницата да изчисти роклята й, промени ръкавелите и панделката и сложи дантели на главата си.

— Ето всичко, що можах да направя — усмихната каза тя на Ана, която с трета, пак извънредно семпла рокля влезе при нея.

— Да, ние тук прекаляваме с кокетството — каза тя, сякаш се извиняваше за своята премененост. — Алексей е доволен от твоето идване, както рядко се случва да бъде доволен от нещо. Той положително е влюбен в теб — прибави тя. — Ами ти не си ли уморена?

До обед нямаше време да говорят за каквото и да е. Когато влязоха в приемната, завариха там вече княжна Варвара и мъжете с черни сюртуци. Архитектът беше във фрак. Вронски представи на гостенката лекаря и управителя. С архитекта бе я запознал още в болницата.

Дебелият лакей, блестящ с кръглото си бръснато лице и колосаната си бяла вратовръзка, доложи, че яденето е готово и дамите станаха. Вронски помоли Свияжски да предложи ръка на Ана Аркадиевна, а самият той се приближи до Доли. Весловски преди Тушкевич предложи ръка на княгиня Варвара, така че Тушкевич, управителят и лекарят тръгнаха сами.

Обедът, трапезарията, приборите, прислугата, виното и яденето не само отговаряха на общия тон на новия разкош в къщата, но сякаш бяха още по-разкошни и по-нови от всичко. Даря Александровна наблюдаваше тоя нов за нея разкош и като домакиня, която реди къща — макар че не се надяваше да приложи в къщата си нищо от всичко видяно, дотолкова с разкоша си всичко беше далеч над нейния начин на живот, — неволно вникваше във всички подробности и се питаше кой и как ли е направил всичко това. Васенка Весловски, нейният мъж и дори Свияжски и мнозина други, които тя познаваше, никога не се замисляха за това и вярваха, че всеки порядъчен домакин желае да даде на гостите си да почувствуват именно, че всичко така добре уредено у него не му е коствало никакъв труд, а е станало от само себе си. Но Даря Александровна знаеше, че от само себе си не може да се приготви дори кашица за закуска на децата и че за такава сложна и хубава уредба е трябвало нечие упорито старание. И по погледа на Алексей Кирилович, как той огледа трапезата и как направи с глава знак на лакея, и как предложи на Даря Александровна избор между студената чорба и супата, тя разбра, че всичко се прави и поддържа от самия домакин. Очевидно от Ана всичко това зависеше не повече, отколкото от Весловски. Тя, Свияжски, княжната и Весловски бяха еднакво гости, ползуващи се весело от това, което е било приготвено за тях.

Ана беше домакиня само във воденето на разговора. И тоя разговор, твърде труден за една домакиня с малко гости, с лица като управителя и архитекта, лица от съвсем друг мир, които гледат да не се смущават от необикновения разкош и не могат да вземат дълго участие в общия разговор, тоя труден разговор Ана водеше с обикновения си такт, естествено и дори с удоволствие, както забеляза Даря Александровна.

Заприказваха за това как Тушкевич и Весловски се возили сами в лодката и Тушкевич започна да разправя за последните надбягвания в Яхтклуба в Петербург. Но при първата пауза Ана веднага се обърна към архитекта, за да го извади от мълчанието.

— Николай Иванич ахна — каза тя на Свияжски, — като видя колко е израсла новата постройка, откак бе тук последния път; но аз ходя всеки ден и всеки ден се чудя колко бързо върви строежът.

— С негово сиятелство се работи добре — каза с усмивка архитектът (той беше със съзнание за своето достойнство, почтителен и спокоен човек). — Не е като да имаш работа с губернските власти. Там, дето други биха изписали купища книжа, аз доложа на графа, поприказваме и с три думи всичко е готово.

— Американски методи — усмихнат каза Свияжски.

— Да, там зданията се строят рационално…

Разговорът премина върху злоупотребите от страна на властите в Съединените щати, но Ана веднага го прехвърли на друга тема, за да извади управителя от мълчанието.

— Виждала ли си някога жътварки? — обърна се тя към Даря Александровна. — Когато те срещнахме, бяхме излезли да ги видим. И аз ги видях за пръв път.

— Но как работят те? — запита Доли.

— Също като ножици. Една дъска и много малки ножици. Ей така.

С хубавите си бели, отрупани с пръстени ръце Ана взе един нож и вилица и започна да показва. Очевидно тя виждаше, че от нейното обяснение няма да се разбере нищо; но понеже знаеше, че говори приятно и че ръцете й са хубави, продължаваше да обяснява.

— По-право като ножчета за подостряне на моливи — игриво каза Весловски, който не снемаше очи от нея.

Ана се усмихна едва доловимо, но не му отговори.

— Нали, Карл Федорич, като ножица? — обърна се тя към управителя.

— O, ja — отвърна немецът. — Es ist ein ganz einfaches Ding119 — и започна да обяснява устройството на машината.

— Жалко, че тя не връзва снопите. Аз видях на Виенската изложба, връзва снопите с тел — каза Свияжски. — Ония са по-удобни.

— Es kommt drauf an… Der Preis vom Draht muss ausgerechnet werden.120 — И немецът, изтръгнат от мълчанието, се обърна към Вронски: — Das läßt sich ausrechnen, Erlaucht.121 — Немецът посегна вече към джоба си, дето имаше молив и тефтерче, в което изчисляваше всичко, но като си спомни, че е на трапезата и долови студения поглед на Вронски, се въздържа. — Zu kompliziert, macht zu viel Klopot122 — завърши той.

— Wünscht man Dochots, so hat man auch Klopots123 — каза Васенка Весловски, иронизирайки немеца. — J’adore l’allemand124 — обърна се той пак със същата усмивка към Ана.

— Cessez125 — шеговито-строго му каза тя.

— А ние мислехме, че ще ви заварим на полето, Василий Семьонич — обърна се тя към лекаря, един болнав човек, — бяхте ли там?

— Бях, но офейках — с мрачна шеговитост отвърна лекарят.

— Значи, хубаво упражнение сте направили.

— Великолепно!

— Е, а как е здравето на бабата? Надявам се, че не е тифус?

— Дали е тифус, или не, но не е добре.

— Колко жалко! — каза Ана и като отдаде по тоя начин своята дан на учтивост към слугите, се обърна към своите.

— И все пак, Ана Аркадиевна, според вашия разказ би било трудно да се построи машината — шеговито каза Свияжски.

— Не, защо пък? — каза Ана с усмивка, която показваше, че тя знае, че в нейните обяснения за устройството на машината е имало нещо мило, доловено и от Свияжски. Тая нова черта на младежко кокетство неприятно порази Доли.

— Но затова пък познанията на Ана Аркадиевна в архитектурата са необикновени — каза Тушкевич.

— Разбира се, аз чух, когато вчера Ана Аркадиевна рече: подпори и цокли — каза Весловски. — Така ли е?

— Няма нищо чудно, когато виждаш и чуваш толкова работи — каза Ана. — А вие сигурно не знаете дори от какво правят къщите?

Даря Александровна виждаше, че Ана е недоволна от тоя игрив тон между нея и Весловски, но сама неволно изпадаше в него.

В тоя случай Вронски постъпи съвсем не така, както Левин. Очевидно той не приписваше никаква важност на дърдоренето на Весловски, а, наопаки — поощряваше тия шеги.

— Е, кажете, Весловски, с какво съединяват камъните?

— Разбира се, с цимент.

— Браво! Ами какво е цимент?

— Нещо като рядка каша… не, мазилка — каза Весловски, като възбуди общ смях.

Разговорът между обядващите, с изключение на лекаря, архитекта и управителя, потънали в мрачно мълчание, не пресекваше и ту се отплесваше, ту се запъваше и засягаше някого на болното място. Веднъж Даря Александровна бе засегната на болното място и така се разгорещи, че дори се изчерви и след това вече се мъчеше да си спомни дали не е казала нещо излишно и неприятно. Свияжски заприказва за Левин, като разправяше за странните му мнения, че машините са само вредни за руското стопанство.

— Аз нямам удоволствието да познавам тоя господин Левин — усмихнат каза Вронски, — но той вероятно никога не е виждал ония машини, които осъжда. А ако е виждал и пробвал, това е било отгоре-отгоре, и то не чуждестранна, а някоя руска машина. Какви възгледи може да си състави човек в такъв случай?

— Изобщо турски възгледи — с усмивка каза Весловски, като се обърна към Ана.

— Аз не мога да защищавам схващанията му — каза Даря Александровна пламнала, — но мога да кажа, че той е много образован човек и ако беше тук, би знаел какво да ви отговори, но аз не умея.

— Аз го обичам много и ние сме големи приятели — добродушно усмихнат каза Свияжски. — Mais pardon, il est un petit peu toqué126; например той твърди, че и земството, и мировите съдии — всичко това е ненужно и не иска да участвува в нищо.

— Това е нашето руско равнодушие — каза Вронски, като си наливаше вода от леденото шише в тънката чаша със столче, — да не чувствуваме задълженията, които ни налагат нашите права, и затова да отричаме тия задължения.

— Аз не познавам човек, който да изпълнява по-строго задълженията си — каза Даря Александровна, ядосана от тоя тон на превъзходство от страна на Вронски.

— Напротив, аз — продължи Вронски, очевидно засегнат, кой знае защо, от тоя разговор, — напротив, аз, какъвто ме виждате, съм много благодарен за честта, която ми направиха благодарение на Николай Иванич (той посочи Свияжски), като ме избраха за почетен мирови съдия. Смятам, че за мене дългът да ходя на събрание, да обсъждам делото за коня на някой селянин е също така важен, както и всичко, каквото мога да направя. И ще смятам за чест, ако ме изберат за земски делегат. С това ще мога само да се отплатя за изгодите, от които се ползувам като земевладелец. За нещастие хората не разбират това значение, което трябва да имат в държавата едрите земевладелци.

На Даря Александровна беше странно да слуша как той бе спокоен в правотата си на трапезата у дома си. Тя си спомни, че и Левин, който смяташе обратното, бе също така твърд в схващанията си на трапезата у дома си. Но тя обичаше Левин и затова беше на негова страна.

— Значи, можем да разчитаме на вас, графе, за следващото събрание? — каза Свияжски. — Но трябва да тръгнем по-рано, за да можем на осми да бъдем вече там. Не бихте ли ми направили честта да дойдете у дома?

— А пък аз съм донейде съгласна с твоя beau frère — каза Ана. — Само че не така, както смята той — с усмивка прибави тя. — Боя се, че в последно време ние имаме твърде много от тия обществени задължения. Както по-рано имаше толкова много чиновници, че за всяка работа бе необходим чиновник, така и сега всички са обществени дейци. Алексей е тук от шест месеца и, струва ми се, е член на пет-шест разни обществени учреждения — попечителство, съдия, земски делегат, съдебен заседател, по конете нещо. Du train que cela va127, всичкото му време ще отиде за това. И боя се, че при тия толкова много работи всичко е само формално. Вие на колко места сте член, Николай Иванич? — обърна се тя към Свияжски. — Струва ми се, на повече от двадесет?

Ана говореше шеговито, но в тона й се чувствуваше раздразнение. Даря Александровна, която наблюдаваше внимателно Ана и Вронски, веднага забеляза това. Забеляза също, че при тоя разговор лицето на Вронски веднага доби сериозен и упорит израз. Забеляза това, а също, че и княжна Варвара веднага, за да промени разговора, заприказва бързо за петербургските познати и като си спомни, че в градината Вронски бе говорил не на място за дейността си, Доли разбра, че с тоя въпрос за обществената дейност е свързана някаква интимна свада между Ана и Вронски.

Обедът, вината, сервирането — всичко беше много хубаво, но всичко беше такова, каквото Даря Александровна бе виждала на специалните обеди и балове, от които бе отвикнала, и то със същия характер на безличност и принуденост; и ето защо всичко това в един обикновен ден и при малък кръг й направи неприятно впечатление.

След обеда поседяха на терасата. Сетне започнаха да играят на lawn tennis. Играчите, разделени на две групи, се разположиха на грижливо изравнения и отъпкан крокетграунд, от двете страни на опънатата мрежа с позлатени стълбове. Даря Александровна се опита да играе, но дълго време не можа да разбере играта, а когато я разбра, беше толкова уморена, че седна с княжна Варвара и само наблюдаваше играчите. Нейният партньор Тушкевич също се отказа от играта; но другите дълго продължиха да играят. Свияжски и Вронски, и двамата, играеха много добре и сериозно. Те следяха зорко хвърляната към тях топка, без да бързат и без да се бавят, ловко изтичваха към нея, изчакваха скока, сръчно и точно отбиваха топката с ракетата и я прехвърляха през мрежата. Весловски играеше по-лошо от другите. Той се горещеше много, но затова пък въодушевяваше с веселостта си играчите. Смехът и виковете му не преставаха. С разрешение на дамите той съблече сюртука си, както и другите мъже, и едрата му красива фигура с бели ръкави на ризата, с румено потно лице и поривисти движения така се и врязваше в паметта.

През нощта, когато Даря Александровна си легна, щом затвореше очи, виждаше подскачащия по крокетграунда Васенка Весловски.

Но през време на играта на Даря Александровна не й беше весело. Не й се харесваха продължаващите при това закачливи отношения между Васенка Весловски и Ана и тая обща неестественост на възрастните, които сами, без децата, играят детска игра. Но за да не развали настроението на другите и за да прекара някак времето, след като си отпочина, тя пак се присъедини към играта и се преструваше, че й е весело. През целия ден все й се струваше, че играе на театър с по-добри от нея актьори и че нейната лоша игра разваля цялата работа.

Тя бе дошла с намерение да прекара два дни, ако и хареса. Но още вечерта, през време на играта, реши да си замине утре. Мъчителните майчини грижи, които тя така мразеше по пътя, сега, след като прекара един ден без тях, й се виждаха вече в друга светлина и я привличаха.

Когато след вечерния чай и нощната разходка с лодка Даря Александровна влезе сама в стаята си, съблече роклята и седна да подреди редките си коси за през нощта, тя почувствува голямо облекчение.

Беше й дори неприятно да мисли, че Ана ще дойде ей сега при нея. Щеше й се да бъде сама с мислите си.

XXIII

Доли искаше вече да си легне, когато Ана влезе при нея в нощен тоалет.

През деня Ана няколко пъти бе започвала разговор за интимни работи и всеки път, след като кажеше няколко думи, млъкваше. „После, насаме ще си изприкажем всичко. Имам да ти разправя толкова много неща“ — казваше тя.

Сега бяха сами и Ана не знаеше за какво да говори. Тя седеше до прозореца, гледаше Доли, прехвърляше в паметта си всички запаси от интимни разговори, които изглеждаха неизчерпаеми, и не намираше нищо. В тоя миг й се струваше, че всичко вече е казано.

— Е, как е Кити? — каза тя, като въздъхна тежко и загледа виновно Доли. — Кажи ми истината, Доли, не ми ли се сърди тя?

— Да ти се сърдили? Не — усмихната каза Даря Александровна.

— Но ме мрази, презира ме?

— О, не! Но ти знаеш, това не се прощава.

— Да, да — каза Ана, като се обърна и загледа през отворения прозорец. — Но аз не бях виновна. И кой е виновен? Какво значи виновен? Нима можеше да бъде иначе? Е, как мислиш ти? Можеше ли ти да не бъдеш жена на Стива?

— Наистина не знам. Но ти ми кажи…

— Да, да, но ние не сме свършили за Кити. Щастлива ли е тя? Казват, че той бил прекрасен човек.

— Малко е да се каже прекрасен човек. Аз не познавам по-добър човек.

— Ах, колко се радвам! Много се радвам! Малко е да се каже прекрасен човек — повтори тя.

Доли се усмихна.

— Но ти ми кажи за себе си. Аз имам дълъг разговор с тебе. Ние говорихме с… — Доли не знаеше как да го нарече. Неловко й беше да го нарече графа, а също така и Алексей Кирилович.

— С Алексей — каза Ана, — знам, че сте говорили. Но аз исках да те попитам откровено, какво мислиш за мене, за моя живот?

— Как да ти кажа така изведнъж? Наистина не зная.

— Не, все пак ми кажи… Ти виждаш живота ми. Но не забравяй, че ни виждаш през лятото, когато не сме сами… Но ние пристигнахме ранна пролет, живеехме съвсем сами и ще живеем сами и аз не желая нищо по-хубаво от това. Но представи си, че аз живея сама без него, сама, а това ще стане… По всичко виждам, че това ще се повтаря често, че половината от времето си той ще прекарва вън от къщи — каза тя, като стана и седна по-близо до Доли.

— Разбира се — прекъсна тя Доли, която искаше да й възрази, — разбира се, аз няма да го задържа насила. Не го и задържам. Днес има конни надбягвания, неговите коне се състезават, той отива. Много се радвам. Но ти помисли за мене, представи си моето положение… Но защо да говорим за това! — Тя се усмихна. — Та какво говори той с тебе?

— Той ми говори за това, за което сама искам да говоря, и за мене е лесно да бъде негов адвокат; говори ми дали няма възможност и не е ли добре… — Даря Александровна се запъна — да се оправи, да се подобри твоето положение… Ти знаеш как гледам аз… Но все пак… ако е възможно, трябва да се омъжите…

— Значи, развод? — каза Ана. — Знаеш ли, че единствената жена, която в Петербург дойде при мене, беше Бетси Тверская? Нали я познаваш? Au fond c’est la femme la plus dépravée qui existe.128 Тя имаше връзки с Тушкевич и най-безсрамно лъжеше мъжа си. И тя ми каза, че не иска да ме познава, докато положението ми не се уреди. Не мисли, че сравнявам… Аз те познавам, миличка. Но неволно си спомних… Е, какво ти каза той? — повтори тя.

— Каза ми, че страда и за тебе, и за себе си. Може би ще кажеш, че това е егоизъм, но такъв законен и благороден егоизъм! Той иска, първо, да узакони дъщеря си и да бъде твой мъж, да има право над тебе.

— Коя жена-робиня може да бъде робиня до такава степен като мене, при моето положение? — мрачно я прекъсна тя.

— А главното, което иска… иска да не страдаш.

— Това е невъзможно! Е?

— И което е най-законното — иска децата ви да имат име.

— Но кон деца? — каза Ана, без да гледа Доли и като зажумя.

— Ани и бъдещите…

— Той може да бъде спокоен за това, аз няма да имам вече деца.

— Как можеш да кажеш, че няма да имаш?…

— Няма да имам, защото не искам.

И въпреки вълнението си Ана се усмихна, като долови наивния израз на любопитство, учудване и ужас по лицето на Доли.

— Каза ми лекарят след моята болест…

………………………………………………………………

— Не може да бъде! — каза Доли с широко отворени очи. За нея това беше едно от ония открития, чиито последици и изводи са така значителни, че в първия миг човек само чувствува, че не може да съобрази всичко, но че ще трябва да мисли много и много за това.

Това откритие, което изведнъж й обясни защо някои семейства имат само по едно-две деца, събуди у нея толкова мисли, съображения и противоречиви чувства, че тя не можеше да каже нищо и само гледаше учудено Ана с широко отворени очи. Това беше същото, за което тя мечтаеше и днес по пътя, но сега, като научи, че е възможно, се ужаси. Чувствуваше, че това е твърде просто решение на един твърде сложен въпрос.

— N’est ce pas immoral?129 — само каза тя и млъкна.

— Защо? Помисли, аз трябва да избера едно от двете: или да съм бременна, сиреч болна, или да бъда приятел, другар на мъжа си, все едно на мъжа — с умишлено повърхностен и лекомислен тон каза Ана.

— Е да, е да — каза Даря Александровна, като слушаше същите аргументи, които си бе привеждала сама, и не намираше вече в тях по-раншната убедителност.

— За тебе, за другите — каза Ана, сякаш догаждаше мислите й — може още да има съмнение; но за мене… Разбери, аз не съм му жена; той ме обича, докато обича. Но с какво ще поддържам любовта му? С това ли?

Тя протегна белите си ръце към корема.

С необикновена бързина, както става в минути на вълнение, в главата на Даря Александровна се тълпяха мисли и спомени. „Аз — мислеше тя — не привличах Стива; той ме остави и отиде при други и първата, с която ми измени, не го задържа с това, че беше винаги хубава и весела. Той остави нея и взе друга. И нима Ана ще привлече и задържи с това граф Вронски? Ако той търси това, ще намери още по-привлекателни и весели тоалети и маниери. И колкото и да са бели, колкото и да са прекрасни голите й ръце, колкото и да е красива пълната и снага, пламналото й лице под тия черни коси, той ще намери още по-хубави, както търси и намира моят отвратителен, жалък и мил мъж.“

Доли не отговори нищо и само въздъхна. Ана забеляза тая въздишка, която изразяваше несъгласие, и продължи. Тя имаше в запас още аргументи, при това толкова силни, че не можеше да им се възрази нищо.

— Казваш, че това не е хубаво? Но трябва да разсъдим — продължи тя. — Ти забравяш моето положение. Как мога да искам деца? Не говоря за страданията, аз не се страхувам от тях. Помисли, какви ще бъдат моите деца? Нещастни деца, които ще носят чуждо име. Поради самото си раждане те ще бъдат поставени в необходимостта да се срамуват от майка си, от баща си, от незаконния си произход.

— Но тъкмо затова е необходим разводът.

Но Ана не я слушаше. Искаше й се да доизкаже същите ония доводи, с които толкова пъти се бе убеждавала.

— Защо ми е даден разум, ако не го употребя да не създавам нещастници в света?

Тя погледна Доли, но преди да дочака отговор, продължи:

— Бих се чувствувала винаги виновна пред тия нещастни деца — каза тя. — Ако ги няма, поне не ще са нещастни, а ако са нещастни, само аз ще съм виновна за това.

Това бяха същите доводи, които Даря Александровна сама си привеждаше; но сега тя слушаше и не ги разбираше. „Как може да бъде виновна пред несъществуващите същества?“ — мислеше тя. И изведнъж й мина мисълта: можеше ли в някой случай да бъде по-добре за нейния любимец Гриша, ако той не съществуваше никога? И това й се видя така нелепо, така странно, че тя поклати глава, за да разсее тая шеметна бъркотия от безумни мисли.

— Не, не знам, това не е хубаво — само каза тя с израз на отвращение върху лицето.

— Да, но не забравяй какво си ти и какво съм аз… И освен това — прибави Ана, въпреки многото свои доводи и оскъдните доводи на Доли, сякаш все пак съзнаваше, че това не е хубаво — не забравяй главното, че аз сега не съм в онова положение, в каквото се намираш ти. За тебе въпросът е: искаш ли да нямаш повече деца, а за мене: искам ли да имам. А това е голяма разлика. Ти разбираш, че не мога да желая това при моето положение.

Даря Александровна не възрази. Тя изведнъж почувствува, че се озова така далеч от Ана, че помежду им съществуват въпроси, по които никога няма да се разберат и за които е по-добре да не се приказва.

XXIV

— Тъкмо затова ти трябва да уредиш положението си, ако е възможно — каза Доли.

— Да, ако е възможно — каза Ана изведнъж със съвсем друг, тих и тъжен глас.

— Нима разводът е невъзможен? Разправяха ми, че мъжът ти е съгласен.

— Доли! Аз не искам да говоря за това.

— Добре, да не говорим — побърза да каже Даря Александровна, като забеляза израз на страдание върху лицето на Ана. — Виждам само, че ти гледаш твърде мрачно.

— Аз ли? Ни най-малко. Аз съм много весела и доволна. Ти видя, je fais des passions.130 Весловски…

— Да, право да ти кажа, мене не ми хареса тонът на Весловски — каза Даря Александровна в желанието си да промени разговора.

— Ах, ни най-малко! Това ласкае Алексея и повече нищо: но той е дете и е изцяло в ръцете ми; разбираш ли, аз го въртя, както си искам. Все едно, че е твоят Гриша… Доли — изведнъж промени тя разговора, — ти казваш, че гледам мрачно. Ти не можеш да разбереш. Това е твърде ужасно. Аз се мъча съвсем да не гледам.

— Но, струва ми се, трябва. Трябва да се направи всичко възможно.

— Но какво може да се направи? Нищо. Ти казваш да се омъжа за Алексей и че не съм мислела за това. Аз да не съм мислила за това! — повтори тя и на лицето й се появи руменина. Стана, изпъчи гърди, тежко въздъхна и закрачи с леката си походка насам-натам из стаята, като се спираше от време на време. — Аз ли не мисля? Няма ден и час, когато да не мисля и да не се осъждам, че мисля… защото от мислене по това човек може да полудее. Да полудее — повтори тя. — Когато мисля за това, не мога да заспя без морфин. Но добре. Нека говорим спокойно. Казват ми — развод. Първо, той няма да ми го даде. Сега той е под влияние на графиня Лидия Ивановна.

Даря Александровна, право обтегната на стола, обръщаше глава и със страдалчески-съчувствен израз на лицето следеше крачещата Ана.

— Трябва да се опиташ — тихо каза тя.

— Да предположим, че се опитам. Какво значи това? — каза тя очевидно една мисъл, която бе премисляла хиляди пъти и бе научила наизуст. — Това значи, че аз, която го мразя, но все пак се признавам за виновна пред него — и го смятам за великодушен, — да се унижа да му пиша… Е, да предположим, че направя усилие и му пиша. Ще получа или оскърбителен отговор, или съгласие. Добре, получила съм съгласие… — В това време Ана беше на другия край на стаята и се спря там, като правеше нещо с пердето на прозореца. — Ще получа съгласие, ами си… синът ми? Та те няма да ми го дадат. Той ще отрасне, презирайки ме, у бащата, когото съм оставила. Разбери, че аз обичам две същества — Серьожа и Алексей, — струва ми се, еднакво, по и двамата повече, отколкото себе си.

Тя дойде в средата на стаята и спря пред Доли, притиснала гърдите си с ръце. В белия пеньоар фигурата й изглеждаше особено голяма и широка. Тя бе навела глава и с блеснали мокри очи гледаше изпод вежди дребната, слабичка и жалка в закърпената си блузка и нощна шапчица Доли, която трепереше цяла от вълнение.

— Аз обичам само тия две същества и едното изключва другото. Не мога да ги събера наедно, а само това ми трябва. И щом това не може, все едно ми е… Все едно. Все някак ще се свърши и затова не мога, не обичам да говоря за това. Така че не ме укорявай, не ме съди за нищо. С твоята чистота ти не можеш да разбереш всичко, от което страдам.

Тя пристъпи, седна до Доли и я улови за ръка, като се взираше виновно в лицето й.

— Какво мислиш? Какво мислиш за мене? Не ме презирай. Аз не заслужавам презрение. Именно аз съм нещастна. Ако има някой нещастен, това съм аз — рече тя и заплака, като се обърна настрана.

Когато остана сама, Доли се помоли и си легна. Докато говореше с Ана, тя искрено я съжаляваше, но сега не можеше да си наложи да мисли за нея. Спомените за в къщи и децата възникнаха във въображението й с особена, нова за нея прелест, в някакво ново сияние. Тоя неин мир й се видя сега така скъп и мил, че по никой начин не искаше да прекара извън него нито един излишен ден и реши да си замине утре непременно.

А в това време, като се върна в кабинета си, Ана взе една чашка и капна в нея няколко капки лекарство, в което важна част беше морфинът, и след като ги изпи и поседя известно време неподвижно, отиде в спалнята успокоена и весела.

Когато тя влезе в спалнята, Вронски внимателно я погледна. Той търсеше следи от разговора, който, той знаеше това, тя сигурно е имала с Доли, след като така дълго бе се заседяла в стаята й. Но в нейния израз, възбудено-сдържан и криещ нещо, той не откри нищо друго освен оная, макар и позната нему, но все още пленяваща го хубост, съзнанието за нея и желанието тя да му въздействува. Той не искаше да я попита какво са говорили, по се надяваше, че тя сама ще каже нещо. Но тя каза само:

— Радвам се, че Доли ти се хареса. Нали?

— Та аз я познавам отдавна. Тя, изглежда, е много добра, mais excessivement terre-à-terre131. Но все пак аз много й се зарадвах.

Той улови Ана за ръката и я погледна въпросително в очите.

Тя разбра иначе тоя поглед и му се усмихна.

На другата сутрин въпреки молбите на домакините Даря Александровна се приготви да си върви. Левиновият кочияш с вехтия си кафтан и полуфайтонджийска шапка, с различните коне, в каляската със закърпени калници мрачно и решително подкара към покрития, посипан с пясък вход.

Сбогуването с княжна Варвара и с мъжете беше неприятно на Даря Александровна. След като прекара един ден, и тя, и домакините ясно разбраха, че не си подхождат и че е по-добре да не се срещат. Само на Ана беше тъжно. Тя знаеше, че сега, след заминаването на Доли, никой вече не ще раздвижи в душата й ония чувства, които бяха се надигнали у нея при тая среща. За нея бе мъка да се докоснат тия чувства, но тя все пак знаеше, че това е най-добрата част от душата й и че тая част от душата й бързо линееше в тоя живот, който тя водеше.

Когато излязоха в полето, Даря Александровна изпита приятно чувство на облекчение и й се дощя да попита спътниците си дали им е харесало у Вронски, когато изведнъж кочияшът Филип заприказва сам:

— Че са богати, богати са, но ми дадоха само три крини овес. До първи петли го изхрупаха до зрънце. Какво са три крини? Само да закусят конете. Днес овесът се продава по четиридесет и пет копейки. У нас дават на конете, колкото могат да изядат.

— Скъперник господар — потвърди писарят.

— Ами конете им харесаха ли ти? — запита Доли.

— Конете им — дума да не става. И храната добра. И все пак ми се видя някак скучно, Даря Александровна, на вас не зная как — каза той, като обърна към нея хубавото си и добро лице.

— И на мене също. Ще стигнем ли до довечера, а?

— Трябва да стигнем.

Когато се върна в къщи и завари всички здрави и особено мили, Даря Александровна с голямо оживление разправяше за пътуването си, за това как са я посрещнали добре, за разкоша и добрия вкус в живота на Вронски и Ана, за развлеченията им и не даваше никому да каже дума против тях.

— Трябва човек да познава Ана и Вронски — сега аз опознах него повече, — за да разбере колко мили и трогателни са те — напълно искрено казваше тя сега, забравила онова неопределено чувство на недоволство и неловкост, което изпитваше там.

XXV

Вронски и Ана прекараха цялото лято и част от есента на село все при същите условия и все така не вземаха никакви мерки за развод. Бяха решили помежду си, че няма да отидат никъде; но и двамата чувствуваха, че колкото по-дълго живеят сами, особено през есента, и без гости, не ще издържат тоя живот и ще трябва да го променят.

А иначе животът им беше такъв, че не можеха да желаят по-добър: имаха всичко в изобилие, бяха здрави, имаха дете и двамата имаха занимания. Когато нямаха гости, Ана все така се занимаваше със себе си и доста много четеше — и романи, и сериозни книги, каквито бяха на мода. Тя си доставяше всички книги, за които имаше похвални отзиви в получаваните от нея чужди вестници и списания, и ги четеше с онова внимание към четенето, което се среща само в усамотението. Освен това тя изучаваше по книги и специални списания всички въпроси, с които се занимаваше Вронски, така че той често се обръщаше направо към нея по агрономически, архитектурни и дори понякога конезаводски и спортни въпроси. Той се учудваше на нейните знания и памет и отначало се съмняваше и искаше потвърждение; тя намираше в книгите това, за което той питаше, и му показваше.

Уредбата на болницата също я занимаваше. Тя не само помагаше, но и много работи измисляше и уреждаше сама. Но главната й грижа все пак беше самата тя — доколко е скъпа на Вронски, доколко може да му замени всичко, което той бе оставил. Вронски ценеше това, станало единствена цел в живота й желание не само да му се харесва, но и да му служи, но заедно с това се измъчваше от тая любовна мрежа, в която тя се мъчеше да го уплете. Колкото повече време минаваше, колкото по-често той се виждаше уплетен в тая мрежа, толкова повече му се искаше не да се измъкне от нея, а да опита дали тя не пречи на свободата му. Ако не беше това постоянно усилващо се желание да бъде свободен, да няма сцени всеки път, когато трябва да отиде в града на заседание или на надбягвания, Вронски щеше да бъде напълно доволен от живота си. Ролята, която той си беше избрал, роля на богат земевладелец, от каквито трябва да се състои ядрото на руската аристокрация, не само му бе допаднала напълно, но сега, след като бе прекарал така половин година, му доставяше постоянно растящо удоволствие. И работата му, която все повече и повече го занимаваше и поглъщаше, вървеше отлично. Въпреки грамадните суми, които му костваха болницата, машините, доставените от Швейцария крави и много други работи, той беше уверен, че не разпилява, а увеличава имота си. Там, дето ставаше въпрос за доходи, продажба на гори, жито, вълна и даване земя под наем, Вронски беше твърд като кремък и умееше да държи цена. В работите на едрото стопанство, както в това, така и в другите имения, той се придържаше към най-прости, нерискуващи методи и беше във висша степен пестелив и пресметлив в дребните стопански работи. Въпреки хитростта и ловкостта на немеца, който го въвличаше в покупки и представяше всяка сметка така, че отначало трябваше много повече, но след като се пресметнеше, същото нещо можеше да се направи и по-евтино и да се получат веднага печалби, Вронски не му се поддаваше. Той изслушваше управителя, разпитваше и се съгласяваше с него само когато доставяното или урежданото беше най-ново, неизвестно още в Русия, и което можеше да предизвика учудване. Освен това той се решаваше на големи разходи само когато имаше излишни пари, но и тогава, когато правеше тия разходи, проучваше всички подробности и настояваше да има най-хубавото срещу парите си. Така че, както бе повел работите, беше ясно, че не разпилява, а увеличава имота си.

През месец октомври имаше дворянски избори в Кашинска губерния, дето бяха именията на Вронски, Свияжски, Кознишев, Облонски и една малка част на Левин.

Тия избори поради много обстоятелства и поради лицата, които участвуваха в тях, привличаха общественото внимание. Много говореха и се готвеха за тях. Московски, петербургски и задгранични жители, които никога не бяха участвували в избори, се събраха сега на тия.

Вронски отдавна вече бе обещал на Свияжски да отиде на тия избори.

Преди изборите Свияжски, който често посещаваше Воздвиженско, се отби да вземе Вронски.

Един ден преди това между Вронски и Ана стана почти скарване за това предполагаемо заминаване. Беше най-скучното, тежко на село есенно време и затова, готвейки се за борба, със строг и студен израз, както никога по-рано не бе говорил с Ана, Вронски й съобщи за заминаването си. Но за негово учудване Ана посрещна много спокойно това съобщение и само попита кога ще се върне. Той я погледна внимателно, понеже не можеше да разбере това спокойствие. Тя се усмихна на неговия поглед. Той познаваше тая нейна способност да се затваря в себе си и знаеше, че това става само тогава, когато е решила нещо, без да му съобщи плановете си. Той се страхуваше от това; но така му се искаше да отбягва сцените, че се престори и донейде искрено повярва в това, в което му е искаше да вярва — в благоразумието й.

— Надявам се, че няма да скучаеш?

— Надявам се — каза Ана. — Вчера получих един колет книги от Готие. Не, няма да скучая.

„Тя нарочно държи тоя тон, и толкоз по-добре — помисли той, — иначе се повтаря все едно и също.“

И той замина за изборите, без да успее да я предизвика към откровено обяснение. За първи път от началото на тяхната връзка той се разделяше с нея, без да се обясни докрай. От една страна, това го безпокоеше, а от друга страна, той смяташе, че така е по-добре. „Отначало ще бъде както сега, нещо неясно, прикрито, а след това тя ще свикне. Във всеки случай аз мога да й дам всичко, но не и мъжката си независимост“ — мислеше той.

XXVI

През септември Левин се премести в Москва заради раждането на Кити. Той живееше без работа вече цял месец в Москва, когато Сергей Иванович, който имаше имение в Кашинска губерния и вземаше живо участие в подготовката на предстоящите избори, се накани да отиде на изборите. Той покани и брат си, който имаше избиратели в Селезневски уезд. Освен това в Кашин Левин имаше едно настойническо дело, много важно за сестра му, която живееше в чужбина, и друго — за получаване пари от откупване на селяните.

Левин все още не се решаваше, но Кити, която виждаше, че той се отегчава в Москва и го съветваше да замине, без негово знание му поръча дворянски мундир за осемдесет рубли. И тия осемдесет рубли, платени за мундира, бяха главната причина, която накара Левин да замине. Той отиде в Кашин.

Левин беше в Кашин вече шести ден, като посещаваше всеки ден клуба и тичаше по делото на сестра си, което все не се уреждаше. Всички дворянски представители бяха заети с изборите и затова не можеше да се разреши едно такова просто настойническо дело. А другото дело — за получаване на парите — също така срещаше спънки. След дълги ходатайства за вдигане на запора парите бяха готови за изплащане; но нотариусът, един много услужлив човек, не можеше да издаде контролния документ, защото имаше нужда от подписа на председателя, а председателят, без да е предал длъжността си, участвуваше в сесията. Всички тия старания, ходене от място на място, разговори с много добри, почтени хора, които разбираха напълно неприятното положение на просителя, но не можеха да му помогнат, цялото това напрежение, което не даваше никакви резултати, причини на Левин мъчително чувство, подобно на онова досадно безсилие, което изпитваш насън, когато искаш да употребиш физическа сила. Това нещо той изпитваше често, когато разговаряше с добродушния си пълномощник. Изглежда, че тоя пълномощник правеше всичко възможно и напрягаше всичките си умствени сили, за да извади Левин от затруднение. „Опитайте това — неведнъж му казваше той, — идете там и там.“ И пълномощникът правеше цял план как да се заобиколи това съдбоносно начало, което пречеше на всичко. Но веднага прибавяше: „Все пак ще го забавят; но вие опитайте.“ И Левин опитваше, ходеше, тичаше. Всички бяха добри и любезни, но излизаше, че заобиколената пречка израстваше пак накрая и отново преграждаше пътя. Особено обидно беше, че Левин просто не можеше да разбере с кого се бори, кой печели от това, че делото му не приключва. Изглежда, че никой не знаеше; не го знаеше и пълномощникът. Ако Левин можеше да разбере, както разбираше защо е необходимо да застанеш в редица, за да можеш да стигнеш до гишето на гарата, нямаше да му бъде обидно и досадно; но никой не можеше да му обясни защо са спънките, които срещаше по делото.

Ала от женитбата си насам Левин се бе променил много; той беше търпелив и макар да не разбираше защо всичко е наредено така, казваше си, че понеже не знае всичко, той не може да съди, че сигурно така трябва и се мъчеше да не се възмущава.

Сега, присъствувайки на изборите и участвувайки в тях, той се мъчеше също да не осъжда, да не спори, а доколкото е възможно, да разбере тая работа, с която с такава сериозност и увлечение се занимават уважавани от него честни и добри хора. Откак се бе оженил, Левин бе открил толкова нови, сериозни страни, които по-рано поради лекомисленото му отношение към тях му се виждаха нищожни, че и в изборите той допускаше и търсеше сериозно значение.

Сергей Иванович му обясни смисъла и значението на очаквания от изборите преврат. Губернският представител, в чиито ръце по закон се намираха толкова важни обществени работи — и настойническите дела (същите, от които страдаше сега Левин), и грамадните дворянски суми, и гимназиите — девическа, мъжка и военна, и народното образование според новия закон, и най-после земството — губернският представител Снетков беше човек от старото дворянство, прахосал грамадно състояние, добър и своеобразно честен човек, но съвсем неразбиращ нуждите не новото време. Той винаги във всичко държеше страната на дворянството, открито пречеше за разпространяването на народното образование и придаваше съсловен характер на земството, което трябваше да има грамадно значение. На негово място трябваше да се постави някой нов, съвременен, делови човек, съвсем нов, и работата да се поведе така, че от всички подарени на дворянството права, но подарени не като на дворянство, а като на елемент от земството, да се извлекат ония изгоди на самоуправление, каквито можеха да се извлекат. В богатата Кашинска губерния, която винаги вървеше пред другите във всяко отношение, сега се бяха събрали такива сили, че ако работата тук се поведеше както трябва, тя можеше да послужи като образен и за другите губернии, за цяла Русия. И затова цялата тая работа имаше голямо значение. Като губернски представител на мястото на Снетков се предполагаше да поставят или Свияжски, или, още по-добре, Неведовски, някогашен професор, изключително умен човек и голям приятел на Сергей Иванович.

Събранието бе открито от губернатора, който държа реч пред дворяните да избират длъжностните лица не по пристрастие, а по заслуги и за благото на отечеството и той се надява, че както и в по-раншните избори кашинското благородно дворянство ще изпълни свято дълга си и ще оправдае голямото доверие на монарха.

След като свърши речта си, губернаторът тръгна из салона и дворяните шумно и оживено, а някои дори възторжено, тръгнаха подире му и го наобиколиха, когато обличаше шубата си и приятелски разговаряше с губернския представител. В желанието си да вникне във всичко и да не пропусне нищо Левин стоеше също тук сред тълпата и чу как губернаторът каза: „Моля, предайте на Мария Ивановна, че жена ми съжалява много, че тя ходи в приюта.“ И след това дворяните весело взеха шубите си и всички отидоха на черква.

В черквата, вдигнал заедно с другите ръка и повтаряйки думите на свещеника, Левин се кълнеше с най-страшни клетви, че ще изпълни всичко, на което се надяваше губернаторът. Черковната служба винаги имаше влияние върху Левин и затова, когато произнесе думите: „целувам кръста“ и се обърна към тълпата от млади и стари хора, които повтаряха същото, той се почувствува покъртен.

На втория и третия ден се разглеждаха делата за дворянските суми и за девическата гимназия, които, както обясни Сергей Иванович, нямаха никакво значение, и Левин, зает с ходене по работите си, не присъствува на тях. На четвъртия ден на губернската маса се извърши проверка на губернските суми. И тук за пръв път стана сблъскване между новата и старата партия. Комисията, която бе натоварена да провери сумите, докладва на събранието, че всички суми са налице. Губернският представител стана, за да благодари на дворянството за доверието, и се просълзи. Дворяните го поздравяваха високо и му стискаха ръка. Но в това време един дворянин от партията на Сергей Иванович каза, че чул, че комисията не е проверявала сумите, понеже смятала проверката като обида за губернския представител. Един от членовете на комисията, без да мисли много, потвърди това. Тогава един дребен, много млад на вид, но много ядовит господин заяви, че на губернския представител сигурно би му било приятно да даде отчет за сумите и че излишната деликатност на членовете на комисията го лишава от това нравствено удовлетворение. Тогава членовете на комисията се отказаха от думите си и Сергей Иванович започна логически да доказва, че трябва или да се признае, че сумите са проверени от тях, или че не са проверени, и подробно разви тая дилема. На Сергей Иванович възразяваше един бъбрив оратор от противната партия. След това говори Свияжски и отново ядовитият господин. Разискванията продължиха много и не доведоха до нищо. Левин се зачуди, че за тая работа спорят така дълго и особено за това, че когато запита Сергей Иванович дали предполага, че сумите са похарчени, Сергей Иванович отвърна:

— О, не! Той е честен човек. Но тоя стар метод на бащинско семейно управляване дворянските работи трябваше да се изобличи.

На петия ден бяха изборите за уездни представители. В някои уезди тоя ден беше доста бурен. В Селезневски уезд Свияжски бе избран без балотаж, единодушно, и тоя ден той даде обед.

XXVII

На шестия ден бяха насрочени губернските избори. Големите и малките салони бяха пълни с дворяни в различни мундири. Мнозина бяха дошли само за тоя ден. В салоните се срещаха отдавна невидели се познати, кой от Крим, кой от Петербург, кой от чужбина. На губернската маса, под портрета на императора, ставаха разисквания.

Както в големия, така и в малкия салон дворяните се групираха на лагери и по враждебността и недоверчивостта на погледите, по млъкването, когато се приближаваха чужди лица, по това, че някои с шепнене се отдръпваха дори в далечния коридор, се виждаше, че всяка страна има тайни от другата. По външния си вид дворяните рязко се разделяха на стари и нови. Повечето от старите бяха или със стари закопчани дворянски мундири, с шпаги и шапки, или със специалните си флотски, кавалерийски, пехотни, служебни мундири. Мундирите на старите дворяни бяха ушити постарому, с буфани на раменете; очевидно те бяха малки, къси в талията и тесни, сякаш тия, които ги носеха, бяха пораснали за тях. А младите бяха с разкопчани дворянски мундири с ниски талии и широки в раменете, с бели жилетки, или с мундири с черни яки и сърмени украшения, с нашивки от Министерството на правосъдието. Към младите принадлежаха и придворните мундири, които украсяваха тук-там тълпата.

Но деленето на млади и стари не съвпадаше с деленето на партии. Според наблюденията на Левин някои от младите принадлежаха към старата партия и, обратно — някои от най-старите дворяни си шепнеха със Свияжски и очевидно бяха горещи привърженици на новата партия.

Левин стоеше в малкия салон, дето пушеха и закусваха, до една група от своите, ослушваше се какво говорят и напразно напрягаше умствените си сили да разбере за какво става дума. Сергей Иванович беше центърът, около който се групираха другите. Сега той слушаше Свияжски и Хлюстов, представител от друг уезд, принадлежащ към тяхната партия. Хлюстов не се съгласяваше да се застъпи от името на уезда си за кандидатурата на Снетков, а Свияжски го убеждаваше да направи това и Сергей Иванович одобряваше тоя план. Левин не разбираше защо враждебната партия трябва да се застъпва за кандидатурата на оня представител, когото те искаха да провалят.

Степан Аркадич, който току-що си бе похапнал и пийнал, като бършеше устата си с напарфюмирана батистена кърпичка с ивички, се приближи до тях в камерхерския си мундир.

— Заемаме позиция, Сергей Иванич! — каза той, оправяйки бакенбардите си.

И като се вслуша в разговора, той потвърди мнението на Свияжски.

— Достатъчен е един уезд, а Свияжски очевидно е вече опозиция — каза той думите, които бяха ясни за всички освен за Левин.

— Е, Костя, изглежда, че и ти се приобщи? — прибави той, като се обърна към Левин и го улови под ръка. Левин би се радвал да се приобщи, по не можеше да разбере за какво става дума и като се отдръпнаха няколко крачки от разговарящите, изказа пред Степан Аркадич недоумението си защо трябва да се моли губернският представител.

— O, sancta simplicitas!132 — каза Степан Аркадич и кратко и ясно обясни на Левин каква е работата.

Ако, както в миналите избори, всички уезди се застъпеха за губернския представител, него щяха да изберат с мнозинство. Това беше излишно. Сега и осемте уезда са съгласни да се застъпят; а ако два се откажат, Снетков може да се откаже от кандидатурата си. И тогава старата партия може да избере друг от своите, тъй като цялата сметка ще бъде изгубена. Но ако само уезда на Свияжски реши да не се застъпи, Снетков ще се кандидатира. Дори да го изберат, нарочно ще го сменят, така че противната партия ще обърка сметката, и когато издигнат кандидатурата на някого от нашите, те ще го отхвърлят.

Левин разбра, но не напълно, и искаше да зададе още няколко въпроса, когато изведнъж всички заприказваха, зашумяха и се повлякоха към големия салон.

— Какво е това? Какво? Кого? — Доверие ли? Кому? Какво? — Ще отхвърлят ли? — Недоверие. — Не допущат Флеров. — Какво, какво под съд? — Така няма да допуснат никого. Това е подло. — Законът! — чуваше Левин от различни страни и заедно с всички, които бързаха нанякъде и се страхуваха да не пропуснат нещо, тръгна към големия салон и притискан от дворяните, се приближи до губернската маса, при която разгорещено спореха за нещо губернският представител, Свияжски и други първенци.

XXVIII

Левин стоеше доста далеко. Един дворянин, който дишаше тежко с хъркане до него, и друг, който скърцаше с дебелите си подметки, му пречеха да чува ясно. Той чуваше отдалеч само мекия глас на представителя, след това пискливия глас на ядовития дворянин и най-после гласа на Свияжски. Доколкото можа да разбере, те спореха за значението на един параграф от закона и за значението на думите: който се намира под следствие.

Тълпата се отдръпна, за да стори път на приближаващия се до масата Сергей Иванович. След като изчака да свърши речта си ядовитият дворянин, Сергей Иванович каза, че според него би било най-правилно да се справят с параграфа от закона и помоли секретаря да намери тоя параграф. В закона се казваше, че в случай на разногласие трябва да се прибегне до гласуване.

Сергей Иванович прочете параграфа и започна да обяснява значението му, но в тоя миг го прекъсна един висок, дебел, попрегърбен помешчик с боядисани мустаци, в тесен мундир с яка, която подпираше врата му отзад. Той пристъпи до масата и като тропна с пръстена си по нея, високо извика:

— Да се гласува! Дайте топките! Няма какво да се приказва! Дайте топките!

Тук веднага заприказваха няколко гласа и високият дворянин с пръстена, озлобявайки се все повече и повече, крещеше все по-високо и по-високо. Но не можеше да се разбере какво казва.

Той казваше същото, което предлагаше Сергей Иванович; но очевидно мразеше и него, и цялата му партия и това чувство на омраза се предаде на цялата му партия и предизвика отпор от също такова, макар и по-прилично озлобление от другата страна. Чуха се викове и за мит всичко се обърка, така че губернският представител трябваше да моли за ред.

— Да се гласува, да се гласува! Който е дворянин, ще разбере. Ние проливаме кръв… Доверие на монарха… Да не се смята представителят, той не е слуга… Но не е там работата… Позволете, топките! Мръсотия!… — чуваха се озлобени, яростни викове от всички страни. Погледите и лицата бяха още по-озлобени и по-яростни от думите. Те изразяваха непримирима омраза. Левин никак не разбираше каква е работата и се учудваше на тая разгорещеност, с която се разглеждаше въпросът дали да се гласува, или да не се гласува мнението за Флеров. Той забравяше, както отпосле му обясни Сергей Иванович, силогизма, че за общото благо трябва да се провали губернският представител, а той може да бъде провален, като получат повече топки; а за да получат повече топки, трябва да се даде на Флеров право на глас; а за да се признае Флеров за способен, трябва да се обясни как да се разбира параграфът от закона.

— А един глас може да реши цялата работа и трябва да бъдеш сериозен и последователен, ако искаш да служиш на общественото дело — завърши Сергей Иванович.

Но Левин бе забравил това нещо и му беше тежко да вижда тия уважавани от него добри хора в такава неприятна, зла възбуда. За да се отърве от това тежко чувство, без да дочака края на разискванията, той отиде в салона, дето нямаше никого освен лакеите около бюфета. Когато видя лакеите, заети с бърсане на съдове и подреждане на чинии и чаши, когато видя спокойните им оживени лица, Левин изпита неочаквано чувство на облекчение, сякаш бе излязъл на чист въздух от някоя воняща стая. Той закрачи насам-натам, като гледаше с удоволствие лакеите. Много му хареса как един лакей с побелели бакенбарди, изказвайки презрение към другите млади лакеи, които му се надсмиваха, ги учеше как трябва да се сгъват салфетките. Левин тъкмо се канеше да заприказва със стария лакей, когато секретарят на дворянската опека, едно старче, което имаше за специалност да познава по име и презиме всички дворяни от губернията, отвлече вниманието му.

— Моля, Константин Дмитрич — каза му той, — търси ви брат ви. Гласува се мнението.

Левин влезе в салона, получи една беличка топка и след брат си Сергей Иванович пристъпи до масата, при която с многозначителен и ироничен израз на лицето стоеше Свияжски, като прибираше в шепа брадата си и я миришеше. Сергей Иванович пъхна ръка в кутията, пусна нейде топката си и като стори място на Левин, спря се до масата. Левин пристъпи, но понеже се смути, забравил напълно каква е работата, се обърна към Сергей Иванович с въпроса: „Къде да пусна?“ Той попита тихо, в същия миг, когато наблизо приказваха, така че се надяваше да не чуят въпроса му. Но приказващите млъкнаха и мнозина чуха неприличния му въпрос. Сергей Иванович се намръщи.

— Това е въпрос на лично убеждение — строго каза той.

Някои се усмихнаха. Левин се изчерви, набързо пъхна ръка под сукното и пусна топката отдясно, понеже беше в дясната му ръка. След като я пусна, той си спомни, че трябваше да пъхне и лявата си ръка и веднага пъхна и нея, но беше вече късно и като се смути още повече, бързо се отдръпна в най-задните редици.

— Сто двадесет и шест гласа за! Деветдесет и осем против! — прозвуча гласът на секретаря, който не изговаряше добре буквата „р“. След това се чу смях: в кутията намериха едно копче и два ореха. Дворянинът бе допуснат и новата партия победи.

Но старата партия не се смяташе за победена. Левин чу, че молят Снетков да се кандидатира, и видя, че тълпа дворяни бе заобиколила губернския представител, който говореше нещо. Левин пристъпи по-близо. Като отговаряше на дворяните, Снетков говореше за доверието на дворянството, за любовта към него, която той не заслужава, защото цялата му заслуга се състои в предаността към дворянството, на което той е посветил дванадесетгодишната си служба. Няколко пъти той повтори думите: „Служих, доколкото ми бяха силите, с вяра и правда, ценя и благодаря“ — и веднага прекъсна от задавящите го сълзи и излезе от салона. Дали тия сълзи произлизаха от съзнанието за несправедливостта към него, от любовта му към дворянството или от натегнатото положение, в което се намираше, чувствувайки се заобиколен от врагове, но вълнението му се предаде и на другите, повечето от дворяните бяха трогнати и Левин почувствува нежност към Снетков.

На вратата губернският представител се сблъска с Левин.

— Пардон, извинете, моля — каза той като на непознат човек; но след като позна Левин, плахо се усмихна. На Левин се стори, че той искаше да каже нещо, но не можа да продума от вълнение. Изразът на лицето и цялата му фигура в мундир, кръстове и бели панталони с галони, както вървеше бързо, напомни на Левин преследван звяр, който вижда, че работата му е лоша. Тоя израз върху лицето на представителя особено трогна Левин, защото едва вчера той бе ходил у дома му по настойническото дело и бе го видял в цялото му величие на добър и семеен човек. Голяма къща със стари семейни мебели; ненаперени, възмръснички, но почтителни стари лакеи, очевидно още от по-раншните крепостни, непроменили господаря си; дебела, добродушна жена с шапчица с дантели и турски шал забавлява хубавичката си внучка, дъщеря на дъщеря й; напет син — гимназист от шести клас, се е върнал от гимназията и поздравявайки баща си, целува голямата му ръка; внушителните ласкави думи й жестове на домакина — всичко това вчера бе възбудило у Левин неволно уважение и съчувствие. Сега тоя старец бе трогателен и жалък за Левин и затова му се искаше да му каже нещо приятно.

— Значи, вие сте пак наш представител — каза той.

— Едва ли — каза представителят, като се озърна изплашено. — Аз съм уморен, стар съм вече. Има по-достойни и по-млади от мене, нека послужат.

И представителят се скри в една странична врата. Настъпи най-тържественият миг. Трябваше да пристъпят веднага към изборите. Водачите и на едната, и на другата партия брояха на пръсти белите и черните топки.

Разискванията за Флеров дадоха на новата партия не само гласа на Флеров, но й позволиха да спечели и време, така че можаха да докарат трима дворяни, които бяха лишени от възможност да участвуват в изборите поради интригите на старата партия. Привържениците на Снетков бяха напили двамата от дворяните, които имаха слабост към виното, а на третия бяха задигнали мундира.

Като научи за това, новата партия успя през време на разискванията за Флеров да изпрати файтон със свои хора, които да обмундироват дворянина и от двамата пияни да доведат единия на изборите.

— Доведох единия, с вода го поливах — рече придружаващият го помешчик, като се приближи до Свияжски. — Нищо му няма, бива го.

— Не е ли много пиян, няма ли да падне? — каза Свияжски, като поклати глава.

— Не, юнак е. Само дано не го напият тук… Казах на бюфетчика да не му дава по никой начин.

XXIX

Тесният салон, в който пушеха и закусваха, беше пълен с дворяни. Вълнението все растеше и по всички лица се забелязваше безпокойство. Особено силно се вълнуваха водачите, които знаеха всички подробности и броя на топките. Те бяха ръководители на предстоящото сражение. А останалите, като редници преди сражение, макар че се готвеха за боя, засега още търсеха развлечения. Едни закусваха, прави или седнали до масата; други, запушили цигари, крачеха насам-натам из дългия салон и разговаряха с приятели, с които не бяха се виждали много отдавна.

На Левин не му се ядеше, а и не пушеше; не искаше да отиде при своите, сиреч при Сергей Иванович, Степан Аркадич, Свияжски и другите, защото заедно с тях разговаряше оживено и Вронски в щалмайстерски мундир. Левин го видя още вчера на изборите и старателно го отбягваше, понеже не искаше да се срещне с него. Отиде до прозореца и седна, наблюдавайки групите и вслушвайки се в това, което се говореше около него. Особено му беше тъжно, защото виждаше, че всички бяха оживени, улисани и заети, а само той и едно старо-старо беззъбо старче с флотски мундир, седнало до него, фъфлейки, стояха незаинтересовани и без работа.

— Голям вагабонтин! Казвах му, не слуша. Как не! Той за три години не можа да ги събере — енергично каза един попрегърбен, среден на ръст помешчик с напомадени коси, увиснали над бродираната яка на мундира му, като потракваше силно с токовете на новите си, обути очевидно за изборите ботуши. И помешчикът хвърли недоволен поглед към Левин и рязко се обърна.

— Да, мръсна работа, има ли смисъл да се говори — рече с тънък глас дребният помешчик.

След тях цяла тълпа помешчици, заобиколила едни дебел генерал, бързо се приближи до Левин. Очевидно помешчиците търсеха място да си поприказват така, че да не ги чуят.

— Как смее да говори той, че аз съм наредил да откраднат панталоните му! Той сигурно ги е пропил. Плюя на него и на княжеската му титла! Как смее да говори тъй, това е свинство!

— Но позволете! Те се основават на закона — казваха в друга група, — жената трябва да бъде записана дворянка.

— Дотрябвал ми е законът! Аз говоря от душа. Защо сме благородни дворяни! Имай доверие.

— Ваше превъзходителство, елате, Fine champagne133. Друга тълпа вървеше подир един дворянин, който крещеше нещо; това беше един от тримата пияни.

— Винаги съм съветвал Мария Семьоновна да я даде под аренда, защото тя не изкарва нищо — с приятен глас каза един помешчик с побелели мустаци, в полковнишки мундир от стария генерален щаб. Беше същият оня помешчик, когото Левин бе срещнал у Свияжски. Той го позна веднага. Помешчикът също се взря в Левин и те се поздравиха.

— Много ми е приятно. Как не! Много добре си спомням. Миналата година у Николай Иванович, представителя.

— Как е вашето стопанство? — запита Левин.

— Все така, със загуби — с покорна усмивка, но с израз на спокойствие и увереност, че това така и трябва да бъде, отвърна помешчикът и застана до него. — Ама вие как попаднахте в нашата губерния? — запита той. — Дошли сте да вземете участие в нашия coup d’état134 — каза той, като изговаряше твърдо, но лошо френските думи. — Дошла е цяла Русия: и камерхери, и едва ли не министри. — Той посочи представителната фигура на Степан Аркадич с бели панталони и камерхерски мундир, който вървеше с един генерал.

— Трябва да ви призная, че почти не разбирам значението на дворянските избори — каза Левин.

Помешчикът го погледна.

— Но какво има за разбиране тук? Няма никакво значение. Пропаднала институция, която продължава движението си само по силата на инерцията. Погледнете, мундири — а те ви казват: това е събрание на мирови съдии, на постоянни членове и така нататък, но не на дворяни.

— Но тогава защо идвате? — запита Левин.

— Първо, по навик. Освен това трябва да се поддържат връзките. Един вид нравствено задължение. И после, право да ви кажа, имам интерес. Зет ми иска да се кандидатира за постоянен член. Те не са богати хора и затова трябва да го прокараме. Но тия господа защо идват? — каза той, като посочи ядовития господин, който приказваше зад губернската маса.

— Това са новото поколение дворяни.

— Че са ново, ново са. Но не са дворяни. Те са земевладелци, а ние сме помешчици. Като дворяни, те посягат сами на себе си.

— Но нали казвате, че това е отживяла институция.

— Че е отживяла, отживяла е, но все пак трябва да се отнасяме с по-голямо уважение към нея. Да вземем Снетков… Добри или не, ние сме расли хиляда години. Да речем, че ви се случи да направите пред къщата си градинка, да я планирате, а на това място расте някое столетно дърво… Макар то да е чепато и старо, но заради цветните лехи вие няма да отсечете стареца, а ще планирате така лехите, че да използувате и дървото. Такова дърво не може да се отгледа за една година — предпазливо каза той и веднага промени темата на разговора — Ами вашето стопанство как е?

— Не е добре. Около пет процента.

— Да, но вие не смятате себе си. Нали и вие струвате нещо? Да ви кажа за себе си. Преди да се заема със стопанството, получавах като чиновник по три хиляди рубли. Сега работя повече, отколкото на службата, и също като вас получавам по пет процента, и то ако Бог даде. А моят труд е нахалост.

— Но защо правите това? Нали е чиста загуба?

— Правиш го и това си е! Какво да ви кажа? Навик и знаеш, че така трябва. Ще ви кажа нещо повече — продължи помешчикът, като се облакъти на прозореца и се разприказва, — синът ми няма никакво влечение към стопанството. Очевидно ще става учен. Така че няма кой да продължи работата. И все работиш. Ето днес съм садил градина.

— Да, да — каза Левин, — точно така е. Аз винаги чувствувам, че няма истинска сметка в моето стопанство, но ето на, работиш… Чувствуваш някакъв дълг към земята.

— Чакайте да ви кажа — продължи помешчикът. — Дойде ми на гости съсед — търговец. Разходихме се из стопанството, в градината. „Не — каза Степан Василич, у вас всичко е наред, само градината ви е занемарена.“ А пък тя е в ред. „Според моя ум аз бих изсякъл тия липи. Само че когато цъфтят. Това са хиляда липи, от всяка ще излязат по две хубави кори. А днес липовите кори са на цена, бих насякъл и липови трупи.“

— И с тия пари той би накупил добитък или земица, би купил на безценица и би я дал под наем на селяните — с усмивка довърши Левин, който очевидно неведнъж се бе сблъсквал с подобни сметки. — И той ще забогатее. А вие и аз — дай Боже поне да запазим своето и да го оставим на децата си.

— Чувах, че сте женен? — каза помешчикът.

— Да — с гордост и задоволство отвърна Левин. — Да, това е някак чудно — продължи той. — Така си живеем ние без сметка, сякаш като древни весталки сме поставени да пазим някакъв огън.

Помешчикът се усмихна под белите мустаци.

— Между нас има и такива, да речем, като нашия приятел Николай Иванич или граф Вронски, който се засели сега; те искат да водят агрономическа промишленост; то засега това гълта само капитал и не довежда до нищо.

— Но защо не направим като търговците? Защо не изсечем градините си за липови кори? — каза Левин, като се върна към поразилата го мисъл.

— За да пазим огъня, както казахте вие. А това не е дворянска работа. И нашата дворянска работа се извършва не тук, на изборите, а там, в нашия кът. Има и един съсловен инстинкт, който казва какво трябва и какво не трябва да се прави. Същото е и със селяните, доколкото виждам: добър селянин, а гледа да наеме колкото може повече земя. Колкото и да е лоша земята, все оре. Също без сметка. На чиста загуба.

— Същото правим и ние — каза Левин. — Много, много ми е приятно, че се видяхме — прибави той, като видя идващия към него Свияжски.

— Срещаме се за пръв път, откак бяхме се видели у вас — каза помешчикът, — и се разприказвахме.

— Е, поодумахте ли новите порядки? — усмихнат каза Свияжски.

— И това стана.

— Изказахме болката си.

XXX

Свияжски улови под ръка Левин и тръгна с него към своите.

Сега вече не можеха да отминат Вронски. Той стоеше със Степан Аркадич и Сергей Иванович и гледаше право приближаващия се Левин.

— Много ми е приятно. Струва ми се, имах удоволствието да ви срещна… у княгиня Шчербацкая — каза той, подавайки ръка на Левин.

— Да, помня добре нашата среща — каза Левин и като се изчерви силно, веднага се обърна и заприказва с брат си.

Леко усмихнат, Вронски продължи да говори със Свияжски, очевидно без всякакво желание да влезе в разговор с Левин; но Левин, разговаряйки с брат си, непрестанно поглеждаше към Вронски и мислеше за какво да заприказва с него, за да заглади грубостта си.

— За какво става дума сега? — запита Левин, като погледна Свияжски и Вронски.

— За Снетков. Той трябва или да се откаже, или да се съгласи — отвърна Свияжски.

— Но той съгласи ли се, или не?

— Там е работата, че не прави нито едното, нито другото — каза Вронски.

— Ами ако се откаже, кой ще се кандидатира? — запита Левин, като погледна Вронски.

— Който иска — каза Свияжски.

— Вие ли? — запита Левин.

— Само не аз — каза Свияжски, като се смути и хвърли изплашен поглед към ядовития господин, застанал до Сергей Иванович.

— Тогава кой? Неведовски? — каза Левин, чувствувайки, че се забърква.

Но това беше още по-лошо. Неведовски и Свияжски бяха и двамата кандидати.

— Аз пък в никакъв случай — отвърна ядовитият господин.

Той беше самият Неведовски. Свияжски го запозна с Левин.

— Какво, и тебе ли те засегна на болното място? — каза Степан Аркадич, като смигна на Вронски. — Това е нещо като конни надбягвания. Може да става обзалагане.

— Да, това нещо засяга на болното място — каза Вронски. — И щом си се заловил веднъж за работа, иска ти се да я свършиш. Борба! — каза той намръщен и свил силните си скули.

— Какъв практичен човек е Свияжски! Всичко му е така ясно.

— О, да — разсеяно каза Вронски.

Настъпи мълчание, през време на което Вронски — тъй като човек все трябва да гледа нещо — погледна Левин, краката му, мундира му, а след това лицето му и срещнал мрачните му, насочени към него очи, за да каже нещо, рече:

— Но как така — вие сте постоянен селски жител, а не сте мирови съдия? Не сте в мундир на мирови съдия.

— Защото смятам, че мировият съд е глупашко учреждение — мрачно отвърна Левин, който през всичкото време чакаше случай да заприказва с Вронски, за да заглади грубостта си при първата им среща.

— Напротив, аз не мисля така — със спокойно учудване каза Вронски.

— Това е играчка — прекъсна го Левин. — Мировите съдии не ни са нужни. Цели осем години аз не съм имал нито едно дело. А когато съм имал, решаваха го наопаки. Мировият съдия е на четиридесет версти от мене. За едно дело, което струва две рубли, трябва да изпращам пълномощник, който ми струва петнадесет.

И той разправи как един селянин откраднал брашно от мелничаря и когато мелничарят му казал това, селянинът го дал под съд за клевета. Всичко това беше не на място и глупаво и докато го разправяше, Левин сам чувствуваше това.

— О, той е такъв оригинал! — каза Степан Аркадич с бадемовата си усмивка. — Но да вървим, изглежда, че гласуват…

И те се пръснаха.

— Не разбирам — каза Сергей Иванович, който бе забелязал неуместното държане на брат си, — не разбирам как може човек да бъде лишен до такава степен от всякакъв политически такт. Ето какво нямаме ние, русите. Губернският представител е наш противник, с него ти си ami cochon135 и го молиш да се кандидатира. А граф Вронски… аз няма да го правя свой приятел; той ме покани на обед, но няма да отида; ала той е наш — защо ще си създаваш враг от него? После, ти питаш Неведовски дали ще се кандидатира! Това не се прави.

— Ах, аз не разбирам нищо! И всичко това са глупости — мрачно отвърна Левин.

— Казваш, че всичко това са глупости, но щом се заловиш, всичко объркваш.

Левин млъкна и те заедно влязоха в големия салон.

Губернският представител, въпреки че чувствуваше във въздуха подготвения му капан и въпреки че не всички се застъпваха за него, все пак реши да се кандидатира. Всичко в залата млъкна, секретарят гръмогласно обяви, че за губернски представител се кандидатира гвардейският ротмистър Михаил Степанович Снетков.

С чинийки, в които бяха топките, уездните представители отиваха от масите си към губернската маса и изборът започна.

— Сложи я вдясно — прошепна Степан Аркадич на Левин, когато той се приближи до масата заедно с брат си след представителя. Но Левин бе забравил сега съображенията, които му обясняваха, и се страхуваше да не би Степан Аркадич да е сгрешил, като му каза „вдясно“. Нали Снетков е враг. Когато пристъпи до кутията, той държеше топката в дясната си ръка, но като помнели, че е сбъркал, пред самата кутия премести топката в лявата си ръка и очевидно след това я пусна отляво. Вещото лице, което стоеше до кутията и което само по движението на лакътя познаваше кой къде пуща топката, недоволно се намръщи. Той нямате върху какво да упражни своята проницателност.

Всичко утихна и се чу броенето на топките. След това един глас съобщи колко са „за“ и колко „против“.

Представителят бе избран със значително мнозинство. Вдигна се врява и всички стремително се втурнаха към вратата. Снетков влезе, дворяните го наобиколиха и го поздравяваха.

— Е, сега свършено ли е? — обърна се Левин към Сергей Иванович.

— Едва започва — усмихнат каза Свияжски вместо Сергей Иванович. — Кандидатът за представител може да получи повече топки.

Левин пак бе забравил съвсем за това. Едва сега си спомни, че тук имаше някаква тънкост, но му беше досадно да си спомня в какво се състои тя. Той се умърлуши и му се поиска да се измъкне от тая тълпа.

Понеже никой не му обръщаше внимание, пък и, изглежда, не беше нужен никому, незабелязано се запъти към малкия салон, дето закусваха, и почувствува голямо облекчение, като видя отново лакеите. Старчето-лакей му предложи да си хапне нещо и той се съгласи. След като изяде едно кюфте ние с фасул и поприказва с лакея за по-раншните господа, Левин не пожела да се върне в салона, дето му беше толкова неприятно, а отиде да се разходи на балкона.

Балконът беше пълен с пременени дами, които се навеждаха през перилата и се мъчеха да не пропуснат нито една дума от онова, което се говореше долу. Около дамите седяха и стояха прави елегантни адвокати, гимназиални учители с очила и офицери. Навред се говореше за изборите и за това как се бе измъчил представителят и колко хубави бяха разискванията; в една група Левин чу похвала за брат си. Една дама казваше на някакъв адвокат:

— Колко се радвам, че чух Кознишев! За това заслужава да погладува човек. Прелест! Колко ясно и разбрано говори! Във вашия съд никой не говори така. Само Майдел, но и той далеч не е така красноречив.

Левин намери свободно място при перилата, наведе се и остана да гледа и слуша.

Всички дворяни седяха зад преградките по уезди. Посред салона се бе изправил един човек в мундир и с тънък, висок глас обявяваше:

— Кандидатира се за губернски представител на дворянството щабротмистър Евгений Иванович Опухтин!

Настъпи гробно мълчание и се чу слаб старчески глас:

— Отказва се!

— Кандидатира се придворният съветник Пьотр Петрович Бол — пак започна гласът.

— Отказва се! — чу се млад писклив глас.

Отново започваше същото и пак „отказва се“. Така продължи около един час. Облакътен на перилата, Левин гледаше и слушаше. Откачало той се учудваше и искаше да разбере какво значи това; после, като се убеди, че не може да го разбере, стана му скучно. След това си спомни голямото озлобление и вълнение, което виждаше по всички лица, и му стана тъжно; реши да се махне и тръгна надолу. Когато минаваше през коридора на балкона, той срещна един умърлушен гимназист с отекли очи, който крачеше насам-натам. А на стълбите срещна една двойка: дама, която бързо тичаше на токовете си, и лекия помощник-прокурор.

— Аз ви казвах, че няма да закъснеете — каза прокурорът в това време, когато Левин се отдръпна, за да стори път на дамата.

Левин беше вече на стълбите при изхода и вадеше от джоба на жилетката номерчето за шубата си, когато секретарят го улови:

— Моля, Константин Дмитрич, гласуват.

Кандидатирал се беше толкова категорично отказалият се Неведовски.

Левин се приближи до вратата на салона; тя беше затворена. Секретарят почука, вратата се отвори и срещу Левин се измъкнаха двама зачервени помешчици.

— Сила нямам вече — каза единият от зачервените помешчици.

Зад помешчиците се провря ли пето на губернския представител. Това лице беше страшно от изнемога и уплаха.

— Нали ти казах да не пущаш никого! — извика той на пазача.

— Отварям да влязат, ваше превъзходителство!

— Господи! — С тежка въздишка, навел глава, губернският представител повлече уморено белите си панталони през средата на салона към голямата маса.

Издигнаха кандидатурата на Неведовски, както и беше подготвено, и той бе избран за губернски представител. Мнозина бяха весели, мнозина — доволни, щастливи, мнозина — във възторг, мнозина — недоволни и нещастни. Губернският представител беше в отчаяние, което не можеше да скрие. Когато Неведовски излезе от салона, тълпата го заобиколи и възторжено вървеше подире му, също както първия ден вървеше след губернатора, който бе открил изборите, и също както вървеше след Снетков, когато бяха го избрали.

XXXI

Тоя ден новоизбраният губернски представител и мнозина от тържествуващата партия на новите обядваха у Вронски.

Вронски бе дошъл на изборите не само защото му бе скучно на село и трябваше да упражни правата си за свобода пред Ана, но и за да се отплати на Свияжски, като го подкрепи в изборите, за всичките му грижи към него през време на земските избори и най-вече за да изпълни строго всичките си задължения на дворянин и земевладелец, за какъвто беше се обявил. Но той никак не очакваше, че изборите така ще го погълнат, така ще засегнат слабото му място и че толкова добре ще може да върши тая работа. В кръга на дворяните той беше съвсем нов човек, но очевидно имаше успех и не грешеше, като мислеше, че е добил вече влияние между тях. На влиянието му помагаха неговото богатство и знатност; прекрасното помещение в града, отстъпено му от стария познайник Ширков, който се занимаваше с финансови сделки и бе открил процъфтяващата банка в Кашин; отличният готвач на Вронски, доведен от село; приятелството му с губернатора, който му беше колега, и то покровителствуван колега; и най-вече — простите му, еднакви към всички обноски, които много скоро накараха повечето от дворяните да променят мнението си за неговата мнима гордост. Той сам чувствуваше, че освен тоя смахнат господин, женен за Кити Шчербацкая, който à propos de bottes136, с комична злоба му наприказва куп неуместни глупости, всеки дворянин, с когото се запознаваше, ставаше негов привърженик. Вронски ясно виждаше, а и другите признаваха това, че за успеха на Неведовски бе помогнал твърде много той. И сега на трапезата у дома си, празнувайки избирането на Неведовски, той изпитваше приятно чувство на тържество за своя избраник. Самите избори така го бяха увлекли, че реши за следващите три години, ако бъде женен, и той да се кандидатира — също както, след като спечелеше наградата чрез жокея, му се искаше да се състезава в конните надбягвания.

Сега именно се празнуваше победата на жокея. Вронски седеше начело на трапезата, от дясната му страна седеше младият губернатор, генерал от свитата. За всички други, както бе видял Вронски, той беше господар на губернията, бе открил тържествено изборите, бе произнесъл реч и бе възбудил и уважение, и раболепие у мнозина; за него обаче той беше Маслов Катка — такъв беше прякорът му в Пажеския корпус, — който се смущаваше пред него и когото Вронски се мъчеше mettre à son aise137. От лявата му страна седеше Неведовски с младото си непоколебимо и ядовито лице. С него Вронски се държеше просто и с уважение.

Свияжски понасяше весело неуспеха си. Това дори не беше неуспех за него, както сам той каза, обръщайки се с чаша в ръка към Неведовски: не можеше да се намери по-добър представител на това ново направление, което дворянството трябва да вземе. И затова всичко честно, както каза той, стои на страната на днешния успех и го чествува.

Степан Аркадич също се радваше, че е прекарал весело времето и че всички са доволни. През време на отличния обед се разправяха епизоди от изборите. Свияжски комично предаде сълзливата реч на губернския представител и като се обърна към Неведовски, отбеляза, че негово превъзходителство ще трябва да избере друга, по-сложна от сълзите контрола на сумите. Друг шеговит дворянин разправи как за бала у губернския представител били изписани лакеи в чорапи и как сега ще трябва да си ги изпратят обратно, ако новият губернски представител не даде бал с лакеи в чорапи.

На трапезата непрекъснато се обръщаха към Неведовски и казваха: „Нашият губернски представител“ и „ваше превъзходителство“.

Казваха тия думи със същото удоволствие, с каквото наричат младата омъжена жена madame и по името на мъжа й. Неведовски си даваше вид, че не само е равнодушен, но и презира това звание, а очевидно беше, че е щастлив и се въздържа да не изрази възторг, който не подхожда за тая нова, либерална среда, в която се намираха всички.

През време на обеда изпратиха няколко телеграми до хора, които се интересуваха от хода на изборите. И Степан Аркадич, комуто беше много весело, изпрати до Даря Александровна телеграма със следното съдържание: „Неведовски е избран с дванадесет гласа. Поздравявам те. Предай.“ Той я продиктува гласно, като забеляза: „Трябва да ги зарадваме.“ А Даря Александровна, след като получи телеграмата, само въздъхна за похарчената рубла и разбра, че телеграмата е била изпратена в края на обеда. Тя знаеше, че в края на обедите Стива има слабост „faire jouer le télégraphe“138.

Всичко, заедно с отличния обед и вината, доставени не от руски търговец, а направо от чужбина, беше благородно, просто и весело. Свияжски беше подбрал обществото от двадесет и пет души измежду съмишлениците, либерални, нови дейци и заедно с това остроумни и порядъчни. Дигаха тостове, също полушеговити, и за новия губернски представител, и за губернатора, и за банковия директор, и за „нашия любезен домакин“.

Вронски беше доволен. Той никак не очакваше такъв мил тон в провинцията.

В края на обеда стана още по-весело. Губернаторът помоли Вронски да отидат на концерт, уреждан в полза на братството от жена му, която искаше да се запознае с него.

— Там где има бал и ти ще видиш кашата хубавица. Наистина забележително.

— Not in my line139 — отвърна Вронски, който обичаше тоя израз, но се усмихна и обеща да отиде.

Едва преди да станат от трапезата, когато всички запушиха, камериерът на Вронски се приближи до него с писмо на поднос.

— От Воздвиженско с нарочен пратеник — каза той с многозначителен израз.

— Чудно колко прилича на помощник-прокурора Свентицки — каза на френски един от гостите за камериера, докато Вронски намръщен четеше писмото.

Писмото беше от Ана. Той знаеше съдържанието му още преди да го прочете. Предполагайки, че изборите ще свършат за пет дни, той бе обещал да се върне в петък. Днес беше събота и той знаеше, че писмото съдържа укори, задето не се е върнал навреме. Писмото, което бе изпратил вчера вечерта, сигурно не беше стигнало още.

Съдържанието беше същото, както очакваше, но формата беше неочаквана и особено неприятна за него.

Детето било болно, а тя искала да дойде. Дъщерята била болна, а пък пише с такъв враждебен тон.

Това невинно веселие след изборите и тая мрачна, тежка любов, при която трябваше да се върне, поразиха Вронски с противоположността си. Но трябваше да замине и с първия влак през нощта той си замина.

XXXII

Преди още Вронски да замине за изборите, Ана бе обмислила, че сцените, които се повтаряха помежду им при всяко негово заминаване, могат само да го охладят, а не да го привържат към нея, и реши да направи всички възможни усилия над себе си, за да понася спокойно раздялата. Но студеният строг поглед, с който той я погледна, когато дойде да й съобщи за заминаването, я оскърби и още преди да бе заминал, спокойствието й бе вече нарушено.

Когато отпосле в самотата си мислеше за тоя поглед, който изразяваше право на свобода, тя както винаги стигна до едно — съзнание за своето унижение. „Той има право да отиде когато и където си иска. И не само да отиде, но и да ме остави. Има всички права, а аз нямам никакви. И понеже знае това, той не трябваше да го направи. Но какво направи той?… Погледна ме студено, строго. Разбира се, това е неопределимо, неосезаемо, но това нещо го нямаше по-рано и тоя поглед значи много нещо — мислеше тя. — Тоя поглед показва, че той започва да изстива.“

И макар да бе убедена, че той започва да изстива, все пак нямаше какво да прави, не можеше да промени с нищо отношението си към него. Също както и по-рано тя можеше да го задържи само с любовта и привлекателността си. И също както по-рано със занимания през деня и с морфин нощем можеше да заглуши страшните мисли какво ще стане, ако я разлюби. Наистина имаше още едно средство: не да го задържи — в това отношение тя не искаше нищо друго освен любовта му, — а да се сближи с него, да бъде в такова положение, че той да не я напусне. Това средство беше разводът и бракът. И тя започна да го желае и реши да се съгласи още при първия случай, когато той или Стива й заприказват за това.

С такива мисли Ана прекара без него пет дни, дните, през които той трябваше да отсъствува.

Разходките, разговорите с княжна Варвара, посещенията в болницата и главно четенето, четенето на книги една след друга поглъщаха времето й. Но на шестия ден, когато кочияшът се върна сам, тя почувствува, че не е в състояние да заглуши с нищо мисълта си за него и за това какво прави там. В същото време се разболя дъщеря й. Ана започна да се грижи за нея, но и това не я развличаше, толкоз повече, че болестта не беше опасна. Колкото и да се мъчеше, тя не можеше да обича това момиченце, но не можеше и да се преструва, че го обича. Надвечер тоя ден, останала сама, Ана почувствува такъв страх за него, че реши да замине за града, но след като размисли добре, написа онова противоречиво писмо, което Вронски получи и което тя бе изпратила с нарочен пратеник, без да го препрочете. На другата сутрин получи неговото писмо и се разкая, че му е писала. С ужас очакваше да се повтори тоя строг поглед, с който той я стрелна при заминаването, особено когато ще научи, че момиченцето не е било тежко болно. Но все пак се радваше, че му е писала. Сега Ана вече си признаваше, че той се отегчава при нея, че със съжаление захвърля свободата си, за да се върне при нея, и въпреки това се радваше, че той ще си дойде. Нека се отегчава, но ще бъде тук при нея, за да може тя да го вижда и да знае всяко негово движение.

Тя седеше в приемната, под лампата, с една нова книга от Тен и четеше, като се ослушваше в шума на вятъра навън и очакваше всеки миг пристигането на колата. Няколко пъти й се стори, че чува тропот на колела, но се бе излъгала; най-после се чу не само тропането на колелата, но и викът на кочияша, и глух звук в покрития вход. Дори княжна Варвара, която нареждаше картите, потвърди това и Ана, пламнала, стана, но вместо да отиде долу, както по-рано бе ходила на два пъти, тя се спря. Изведнъж я досрамя за своята измама, но най-много я достраша как ще я посрещне той. Чувството на обида беше вече минало; тя се страхуваше само от неговия израз на недоволство. Спомни си, че от два дни вече дъщеря й е съвсем здрава. Дори я доядя на нея, че се бе оправила тъкмо в това време, когато бе изпратено писмото. След това си спомни за него, че той е тук, цял, с ръцете си, с очите си. Чу гласа му. И като забрави всичко, радостно изтича насреща му.

— Е, как е Ани? — плахо каза той отдолу, като гледаше тичащата насреща му Ана.

Той седеше на стола и лакеят събуваше топлия му ботуш.

— Нищо, по-добре е.

— А ти? — каза той като се отърсваше.

Тя улови с двете си ръце ръката му и я потегли към талията си, без да снема очи от него.

— Е, много се радвам — каза той, като оглеждаше студено нея, прическата й, роклята й, която той знаеше, че е облякла заради него.

Всичко това му се харесваше, но то му се бе харесвало вече толкова пъти! И върху лицето му се изписа опя строг каменен израз, от който тя толкова много се страхуваше.

— Е, много се радвам. А ти здрава ли си? — каза той, като избърса с кърпичка мократа си брада и целуна ръката й.

„Все едно — мислеше тя, — само да е тук, а когато е тук, той не може, не смее да не ме обича.“

Вечерта мина щастливо и весело в присъствието на княжна Варвара, която му се оплака, че докато го нямало, Ана вземала морфин.

— Но какво да правя? Не можех да спя… Пречеха ми мислите. Когато той е тук, никога не вземам. Почти никога.

Той разправи за изборите и с въпросите си Ана умееше да го наведе тъкмо на онова, което го радваше — на успеха му. Тя му разправи всичко, което го интересуваше у дома. И всичките й сведения бяха най-радостни.

Но късно вечерта, когато останаха сами, Ана, виждайки, че го е завладяла отново напълно, поиска да заличи тежкото впечатление от погледа му заради писмото. Тя каза:

— Признай, че те е било яд, когато получи писмото, и не ми повярва, нали?

Още щом каза това, тя разбра, че колкото и любовно да бе разположен сега към нея, той не бе й простил.

— Да — каза той. — Писмото беше толкова странно! Хем Ани била болна, хем си искала да дойдеш.

— Всичко това бе истина.

— Но аз не се съмнявам.

— Не, съмняваш се. Виждам, че си недоволен.

— Нито за миг. Наистина недоволен съм само от това, че ти сякаш не искаш да допуснеш, че има задължения…

— Задължения да отидеш на концерт…

— Но да не говорим — каза той.

— Защо да не говорим?

— Искам само да кажа, че могат да се случат непредвидени работи. Ето сега ще трябва да замина за Москва по делото за къщата… Ах, Ана, защо си толкова раздразнителна? Нима не знаеш, че аз не мога да живея без тебе?

— Но ако е така — каза Ана и гласът й изведнъж се промени, — ти се измъчваш от тоя живот… Да, ти си дойдеш за един ден и пак гледаш да заминеш, както правят…

— Ана, това е жестоко. Аз съм готов да дам целия си живот…

Но тя не го слушаше.

— Щом ще заминеш за Москва, и аз ще дойда. Няма да остана тук. Ние трябва или да се разделим, или да живеем заедно.

— Та ти знаеш, че това е единственото ми желание. Но заради това…

— Трябва развод ли? Аз ще му пиша. Виждам, че не мога да живея така… Но ще дойда с тебе в Москва.

— Сякаш ме заплашваш. Та аз не желая нищо така много, както да не се разделям с тебе — усмихнат каза Вронски.

Но когато каза тия нежни думи, в очите му блесна не само студеният, но и зъл поглед на преследван и ожесточен човек.

Тя видя тоя поглед и разбра правилно значението му.

„Щом е така, това е нещастие!“ — казваше тоя му поглед. Това беше едно минутно впечатление, но тя не го забрави никога вече.

Ана писа писмо до мъжа си, в което го молеше за развод, и в края на ноември, след като се разделиха с княжна Варвара, която трябваше да отпътува за Петербург, тя замина заедно с Вронски за Москва. В очакване да получат всеки ден отговор от Алексей Александрович, а след това и развод, те се настаниха сега заедно като съпрузи.