Ана Каренина

I

Княгиня Шчербацкая смяташе, че преди постите, до които оставаха пет седмици, не могат да направят сватбата, защото половината от прикята не можеше да се приготви до това време; но тя не можеше да не се съгласи с Левин, че след постите би било вече твърде късно, тъй като старата леля на княз Шчербацки беше много болна и можеше да умре скоро и тогава траурът би забавил още повече сватбата. И затова, след като реши да раздели прикята на две части, голяма и малка прикя, княгинята се съгласи да направи сватбата преди постите. Тя реши, че малката част от прикята ще приготви изцяло сега, а голямата ще изпрати после, и се сърдеше много на Левин, задето просто не можеше да й отговори сериозно дали е съгласен с това, или не. Това съображение беше толкова по-удобно, защото веднага след сватбата младите заминаваха за село, дето нещата от голямата прикя нямаше да им трябват.

Левин беше все така като умопобъркан и му се струваше, че той и щастието му са главната и единствена цел на всичко съществуващо и че сега той не трябва да мисли и да се грижи за нищо, че всичко ще се прави и ще бъде направено за него от други. Той дори нямаше никакви планове и цели за бъдещия живот; предоставяше на други да решат това, тъй като знаеше, че всичко ще бъде отлично. В това, което трябваше да прави, го ръководеха брат му Сергей Иванович, Степан Аркадич и княгинята. Той беше само напълно съгласен с всичко, което му предлагаха. Брат му взе назаем пари за него, княгинята го посъветва да заминат от Москва след сватбата. Степан Аркадич го посъветва да заминат за чужбина. Левин бе съгласен на всичко. „Правете, каквото искате, щом ви е приятно това. Аз съм щастлив и моето щастие не може да стане нито по-малко, нито по-голямо, каквото и да направите“ — мислеше той. Когато съобщи на Кити за съвета на Степан Аркадич да заминат за чужбина, той се зачуди много, че тя не се съгласи, защото имала някакви свои определени изисквания относно бъдещия им живот. Тя знаеше, че на село, Левин има работа, която обича. Доколкото той виждаше, тя не само не разбираше тая работа, по не искаше и да я разбере. Но това не й пречеше да я смята за много важна. И затова знаеше, че техният дом ще бъде на село и искаше да отидат не в чужбина, дето нямаше да живее, а там, дето ще бъде домът им. Това ясно изразено намерение зачуди Левин. Но понеже му беше все едно, той веднага помоли Степан Аркадич, сякаш това бе негово задължение, да замине за село и да нагласи там всичко, каквото трябва, с вкус, какъвто никак не му липсваше.

— Но слушай — каза веднъж Степан Аркадич на Левин, след като се бе върнал от село, дето бе нагласил всичко за идването на младите, — имаш ли свидетелство, че си се изповядал?

— Не. Защо?

— Без това не можеш да се венчаеш.

— Ай, ай, ай! — извика Левин. — Ами че аз, струва ми се, не съм постил вече девет години. Не съм и помислял за това.

— Хубава работа! — засмян каза Степан Аркадич. — А мене наричаш нихилист! Така не може. Трябва да постиш.

— Но кога? Останаха четири дни.

Степан Аркадич нареди и тая работа. И Левин започна да пости. Като човек нерелигиозен и същевременно уважаващ вярванията на другите хора, за Левин беше твърде тежко да присъствува и участвува във всички черковни обреди. Сега, в това чувствително към всичко размекнато състояние на духа, в което се намираше, тая необходимост да се преструва беше за Левин не само тежка, но му се видя и съвсем невъзможна. Сега, когато се намираше в чудесно състояние, в разцвета си, той ще трябва или да лъже, или да кощунствува. А не се чувствуваше в състояние да прави нито едното, нито другото. Но колкото и да питаше Степан Аркадич дали не може да получи свидетелство, без да пости, Степан Аркадич му казваше, че е невъзможно.

— Пък и какво ти коства — два дни? При това той е твърде мило, умно старче. Ще ти измъкне тоя зъб, без да усетиш.

При първата литургия Левин се опита да поднови в душата си юношеските спомени за онова силно религиозно чувство, което бе преживял от шестнадесетата до седемнадесетата си година. Но веднага се убеди, че е съвсем невъзможно. Опита се да погледне на всичко това като на един незначителен празен обичай, подобен на обичая да се правят визити; но почувствува, че просто не може да направи и това. Както повечето от съвременниците му, по отношение на религията Левин се намираше в съвсем неопределено положение. Да вярва — не можеше, а същевременно не беше твърдо убеден, че всичко това е неправедно. И ето защо, понеже не бе в състояние да вярва в значението на това, което прави, нито да гледа на него равнодушно като на празна формалност, през цялото време на поста той изпитваше неловкост и срам, защото правеше нещо, което сам не разбираше и което бе нещо лъжливо и лошо, както му казваше един вътрешен глас.

През време на службата той ту слушаше молитвите, като се мъчеше да им приписва такова значение, което би съвпадало с възгледите му, ту пък, чувствувайки, че не може да ги разбира и трябва да ги осъжда, се мъчеше да не ги слуша, а се занимаваше със своите мисли, наблюдения и спомени, които през време на това напразно стоене в черквата нахлуваха необикновено живо в главата му.

Той престоя на литургията, на всенощната и на вечернята и на другия ден, станал по-рано от обикновено, без да пие чай, дойде в осем часа сутринта в черквата, за да слуша утринния часослов и да се изповяда.

В черквата нямаше никого другиго освен един просяк войник, две бабички и черковните служители.

Младият дякон, с тънък подрасник, под който рязко се очертаваха двете половинки на дългия му гръб, го посрещна и като пристъпи до една масичка при стената, веднага започна да чете часослова. Колкото повече четеше, особено при честото и бързо повтаряне на все същите думи „Господи помилуй“, които звучаха като „помилос, помилос“, Левин чувствуваше, че мисълта му е затворена и запечатана и че сега не трябва да я пипа и раздвижва, защото ще излезе бъркотия, и затова, изправен зад дякона, без да слуша и без да вниква, той продължаваше да мисли за своите работи. „Каква изразителност има в ръката й“ — мислеше той, като си спомняше за вчера, когато седяха до ъгловата маса. Нямаше за какво да приказват, както почти винаги по това време, и тя, сложила ръка на масата, я разтваряше и затваряше и сама се засмя, наблюдавайки движението й. Той си спомни как целуна тая ръка и как след това разглеждаше събиращите се линии на розовата длан. „Пак помилос“ — помисли Левин, като се кръстеше, правеше поклони и наблюдаваше гъвкавото движение на гърба на покланящия се дякон. „След това тя хвана ръката ми и заразглежда линиите. «Имаш чудесна ръка» — каза тя.“ И той погледна ръката си и късата ръка на дякона. „Да, сега ще свърши скоро — мислеше той. — Не, изглежда, пак отначало — помисли той, като се ослушваше в молитвите. — Не, свършва се; ето той вече се кланя до земята. Така е винаги преди края.“

След като получи незабелязано една трирублева банкнота в ръката си с кадифена маншета, дяконът каза, че ще го запише, и потраквайки живо с новите си ботуши по плочите на празната черква, отиде в олтара. След миг погледна оттам и повика с ръка Левин. Затворената досега мисъл зашава в главата на Левин, но той побърза да я пропъди. „Все ще се нареди някак“ — помисли той и тръгна към амвона. Покачи се по стъпалата и като зави надясно, видя свещеника. Старчето-свещеник, с рядка прошарена брада, с уморени добри очи, стоеше до аналоя и прелистваше требника. Той се поклони леко на Левин и веднага започна с обичайния си глас да чете молитви. Когато ги свърши, поклони се до земята и се обърна с лице към Левин.

— Тук Христос присъствува невидимо и приема вашата изповед — каза той и посочи разпятието. — Вярвате ли във всичко, на което ни учи светата апостолска черква? — продължи свещеникът, като извърна очи от лицето на Левин и скръсти ръце под епитрахила.

— Съмнявам се, съмнявам се във всичко — продума Левин с неприятен за себе си глас и млъкна.

Свещеникът почака няколко секунди дали той няма да каже още нещо и като затвори очи, с бързо владимировско произношение на „о“-то каза:

— Съмненията са свойствени на човешката слабост, но ние трябва да се молим, за да ни укрепи милосърдният Господ. Какви особени грехове имате? — прибави той без ни най-малка пауза, сякаш гледаше да не губи време.

— Главният ми грях е съмнението. Съмнявам се във всичко и най-често се намирам в съмнение.

— Съмнението е свойствено на човешката слабост — повтори същите думи свещеникът. — В какво се съмнявате главно?

— Съмнявам се във всичко. Понякога се съмнявам дори в съществуването на Бога — неволно каза Левин и се ужаси от неприличието на това, което каза. Но както изглежда, думите на Левин не направиха впечатление на свещеника.

— Но какви съмнения може да има в съществуването на Бога? — с едва доловима усмивка бързо попита свещеникът.

Левин мълчеше.

— Какво съмнение можете да имате в твореца, когато погледнете неговите творения? — с бързия си, обичаен говор продължи свещеникът. — Та кой е украсил със светила небесния свод? Кой е облякъл земята в нейната хубост? Как може без творец? — каза той и въпросително погледна Левин.

Левин чувствуваше, че би било неприлично да влиза във философски спорове със свещеника и затова каза в отговор само това, което имаше пряка връзка с въпроса.

— Не зная — каза той.

— Не знаете ли? Но тогава как може да се съмнявате, че Бог е сътворил всичко? — с весело недоумение каза свещеникът.

— Не разбирам нищо — каза Левин, изчервявайки се и чувствувайки, че думите му са глупави и не могат да не бъдат глупави при това положение.

— Молете се, молете се на Бога. Дори светите отци са имали съмнения и са молили Бога да затвърди вярата им. Дяволът има голяма сила и ние не трябва да му се поддаваме. Молете се, молете се на Бога. Молете се на Бога — бързо повтори той.

Свещеникът помълча известно време, сякаш бе се замислил за нещо.

— Както чух, вие се готвите да встъпите в брак с дъщерята на моя енориаш и духовен син княз Шчербацки? — с усмивка прибави той. — Прекрасна девица!

— Да — отвърна Левин, като се изчерви заради свещеника. „Защо му трябва да пита за това при изповедта?“ — помисли той.

И сякаш в отговор на мисълта му свещеникът каза:

— Вие се готвите да встъпите в брак и Бог може би ще ви награди с потомство, нали? Е, какво възпитание можете да дадете на децата си, ако не победите в себе си изкушението на дявола, който ви влече към неверие? — с кротък укор каза той. — Ако обичате чедото си, вие, като добър баща, ще му желаете не само богатство, разкош и почести; ще желаете неговото спасение, духовното му просвещение със светлината на истината. Не е ли така? Какво ще му отговорите, когато невинното дете ви попита: „Татко, кой е сътворил всичко, което ме примамва в тоя свят — земята, водата, слънцето, цветята, тревите?“-Нима ще му кажете: „Не зная.“ Не можете да не знаете, когато Господ-Бог поради великата си милост ви е открил това. Или детето ще ви попита: „Какво ме чака в задгробния живот?“ Какво ще му кажете, когато не знаете нищо? Как ще му отговорите? Ще го предоставите ли на съблазните на света и дявола? Това не е хубаво! — каза той и млъкна, като наведе глава настрани и загледа Левин с добрите си кротки очи.

Сега Левин не отговори нищо, но не защото не искаше да влиза в спор със свещеника, а защото никой досега не бе му задавал такива въпроси; а докато неговите деца почнат да му задават тия въпроси, има още време да помисли какво ще им отговори.

— Вие навлизате в оня период от живота — продължи свещеникът, — когато трябва да си изберете път и да го следвате. Молете се на Бога да ви помогне с благодатта си и да ви помилва — завърши той. — „Господ и Бог наш Исус Христос, благодатию и щедротами своего человеколюбия, да простит ти чадо…“ — И като свърши опрощаващата молитва, свещеникът го благослови и освободи.

Когато се върна тоя ден у дома си, Левин изпитваше радостно чувство, че неловкото му положение бе свършило, и то така, че не стана нужда да лъже. Освен това у него остана един неясен спомен, че онова, което бе говорило това добро и мило старче, съвсем не беше така глупаво, както му се стори отначало, и че тук има нещо такова, което трябва да се уясни.

„Разбира се, не сега — мислеше Левин, — а някой друг път.“ Повече, отколкото по-рано, Левин чувствуваше сега, че в душата му има нещо неясно и нечисто и че по отношение на религията той се намира в същото положение, което така ясно виждаше и не обичаше у другите и за което укоряваше приятеля си Свияжски.

Той прекара тая вечер с годеницата си у Доли, беше особено весел и като обясняваше на Степан Аркадич възбуденото състояние, в което се намираше, каза, че му е весело като на куче, което са учили да скача през обръч и което, след като е разбрало най-сетне и е направило това, което искат от него, скимти, размахва опашка и скача от възторг по масите и прозорците.

II

В деня на сватбата, според обичая (за изпълняването на всички обичаи строго настояваха княгинята и Даря Александровна), Левин не видя годеницата си и обядва в хотела заедно със случайно събралите се при него трима ергени: Сергей Иванович, Катавасов, колега от университета, сега професор по естествените науки, когото Левин бе срещнал на улицата и домъкнал в хотела, и Чириков, шафера, московски мирови съдия, другар на Левин по лов на мечки. Обедът бе много весел. Сергей Иванович беше в най-добро настроение и се забавляваше с оригиналността на Катавасов. Катавасов, който чувствуваше, че ценят и разбират оригиналността му, парадираше с нея. Чириков весело и добродушно поддържаше всякакъв разговор.

— Ето на — казваше Катавасов, който по навик, придобит на катедрата, провличаше думите си, — колко способен момък беше нашият приятел Константин Дмитрич. Говоря за отсъствуващите, защото него го няма вече. Тогава, след като излезе от университета, и науката обичаше, и човешки интереси имаше, а сега едната половина от способностите му е насочена към това да мами себе си, а другата — да оправдава тая измама.

— Не съм виждал по-голям враг на женитбата от вас — каза Сергей Иванович.

— Не, не съм враг. Аз съм привърженик на разделението на труда. Хора, които не могат да правят нищо, трябва да правят деца, а другите — да помагат за просвещаването и щастието им. Така разбирам аз. Мнозина обичат да смесват тия два занаята, но аз не съм от тях.

— Колко щастлив ще бъда, когато науча, че сте се влюбили! — каза Левин. — Моля, поканете ме на сватбата си.

— Аз съм вече влюбен.

— Да, в сепията. Знаеш ли — обърна се Левин към брат си, — Михаил Семьонович пише съчинение за храненето и…

— Е, не обърквайте тия работи. Все едно е за какво пиша. Въпросът е там, че аз наистина обичам сепията.

— Но тя няма да ви попречи да обичате жена си.

— Тя няма да ми попречи, но жена ми ще попречи.

— Защо пък?

— Ще видите. Вие нали обичате стопанството и лова — ще видите.

— А днес идва Архип, разправя, че в Прудно имало много елени и две мечки — каза Чириков.

— Е, вие ще ги уловите без мене.

— Това е вярно — каза Сергей Иванович. — Но и занапред се прости с лова на мечки — жена ти няма да те пусне!

Левин се усмихна. Мисълта, че жена му няма да го пусне, му беше така приятна, че той беше готов да се откаже завинаги от удоволствието да вижда мечки.

— И все пак е жалко, че ще уловят без вас тия две мечки. Ами помните ли последния път в Хапилово? Чуден лов щеше да бъде — каза Чириков.

Левин не искаше да го разочарова, че някъде може да има нещо хубаво и без тоя лов и затова не каза нищо.

— Не току-така е заведен тоя обичай да се сбогуваме с ергенския живот — каза Сергей Иванович. — Колкото и да си щастлив, все пак ти е жал за свободата.

— Я си признайте, имате ли такова чувство, като у Гоголевия годеник, че да ви се иска да скочите през прозореца?

— Сигурно го има, но не иска да признае! — каза Катавасов и високо се засмя.

— Ето, прозорецът е отворен… Да вървим още сега в Твер! Има една мечка, може да отиде човек чак до бърлогата й. Наистина, я да тръгнем с влака в пет часа! А тук нека правят, каквото щат — усмихнат каза Чириков.

— Уверявам ви — каза с усмивка Левин, — не мога да намеря в душата си това чувство на съжаление за свободата!

— Но в душата ви сега е такъв хаос, че няма да намерите нищо — каза Катавасов. — Почакайте да се поопомните малко, тогава ще намерите.

— Не, щях да чувствувам поне мъничко, че въпреки моето чувство (пред него той не искаше да каже — любов)… и щастие все пак ми е жал, че губя свободата си… Наопаки, аз се радвам тъкмо на тая загуба на свободата.

— Лошо! Безнадежден субект! — каза Катавасов. — Добре, да пием за неговото излекуване или да му пожелаем само да се сбъдне поне една стотна от мечтите му. И това вече ще бъде такова щастие, каквото не е имало на земята!

Наскоро след обеда гостите си отидоха, за да успеят да се преоблекат за сватбата.

Когато остана сам и си спомни за разговора с тия ергени, Левин се запита още веднъж: има ли в душата му това чувство на съжаление за свободата, за което те говореха? При тоя въпрос той се усмихна. „Свобода ли? Защо пък свобода? Щастието е само в това: да обичаш и желаеш, да мислиш с нейните желания и мисли, сиреч никаква свобода — ето щастието!“

„Но дали зная нейните мисли, желания и чувства?“ — изведнъж му пошепна някакъв глас. Усмивката изчезна от лицето му и той се замисли. И изведнъж го обхвана странно чувство. Обзе го страх и съмнение, съмнение във всичко.

„Ами ако тя не ме обича? Ако се омъжва за мене само за да е омъжена? Ако сама не знае какво прави? — питаше се той. — Тя може да се опомни и едва след като се омъжи, ще разбере, че не ме обича и не е могла да ме обича.“ И започнаха да му минават странни, най-лоши мисли за нея. Ревнуваше я от Вронски, както преди една година, сякаш оная вечер, когато я видя с Вронски, беше вчера. Подозираше я, че не му е разправила всичко.

Той бързо скочи. „Не, не може така! — с отчаяние си каза той. — Ще отида при нея, ще я питам, ще й кажа за последен път: ние сме свободни, не е ли по-добре да турим край? Всичко друго ще бъде по-добре, отколкото вечно нещастие, позор, невярност!“ С отчаяно сърце и озлобен срещу всички, срещу себе си и нея, излезе от хотела и тръгна към дома й.

Никой не го чакаше. Завари я в задните стаи. Тя седеше върху един сандък и нареждаше нещо на една прислужница, като прехвърляше купища разноцветни рокли, наслагани по облегалата на столовете и на пода.

— Ах! — извика тя, когато го видя, и цяла светна от радост. — Как тъй ти, как тъй вие (до последния ден тя се обръщаше към него ту на „ти“, ту на „вие“)? Съвсем не те очаквах! А пък аз отделям моминските си рокли, коя на кого да дам…

— А! Това е много хубаво! — каза той и мрачно погледна прислужницата.

— Иди си, Дуняша, ще те извикам после — каза Кити. — Какво ти е? — попита тя, като заприказва решително на „ти“, щом прислужницата излезе. Тя бе забелязала странното му лице, развълнувано и мрачно, и я обзе страх.

— Кити, аз се измъчвам! Не мога да се измъчвам сам — с отчаяние в гласа каза той, като се спря пред нея и умоляващо я погледна в очите. По любещото й правдиво лице той вече виждаше, че няма да излезе нищо от онова, което смяташе да й каже, но все пак чувствуваше нужда тя сама да го разубеди. — Дойдох да ти кажа, че има още време. Всичко това може да се развали и поправи.

— Какво? Не разбирам нищо. Какво ти е?

— Това, което хиляди пъти съм казвал и не мога да не го мисля… това, че аз не те заслужавам. Ти не би могла да се съгласиш да се омъжиш за мен. Помисли. Ти си сгрешила. Помисли хубавичко. Ти не можеш да ме обичаш… Ако… по-добре кажи — каза той, без да я погледне. — Аз ще бъда нещастен. Нека всички приказват, каквото си искат; всичко друго е по-добре, отколкото нещастието… Всичко друго е за предпочитане сега, докато има време…

— Не разбирам — изплашено отвърна тя, — значи, ти искаш да се откажеш… мислиш, че не трябва?

— Да, ако не ме обичаш.

— Ти си полудял! — извика тя и се изчерви от яд. Но лицето му беше така жалко, че тя сдържа яда си и като махна роклите от креслото, седна по-близо до него. — Какво мислиш? Кажи ми всичко.

— Мисля, че ти не можеш да ме обичаш. За какво можеш да ме обичаш?

— Боже мой! Какво мога аз… — каза тя и заплака.

— Ах, какво направих! — извика той и като коленичи пред нея, започна да целува ръцете й.

След пет минути, когато княгинята влезе в стаята, завари ги вече напълно помирени. Кити не само го бе уверила, че го обича, но отговаряйки на въпроса му, бе му обяснила дори за какво го обича. Бе му казала, че го обича, защото го разбира изцяло, защото знае какво обича той, а всичко, което той обича, е хубаво. И това му се стори напълно ясно. Когато княгинята влезе при тях, те седяха един до друг на сандъка, отделяха роклите и спореха, задето Кити искаше да даде на Дуняша оная кафява рокля, с която беше облечена, когато Левин й направи предложение, а той настояваше да не дава тая рокля никому, а да даде на Дуняша синята.

— Как не разбираш? Тя е брюнетка и няма да й отива… Аз съм пресметнала всичко.

Когато научи защо е дошъл, княгинята полушеговито-полусериозно се разсърди и го изпрати да се облича и да не пречи на Кити да се среше, понеже Шарл щял да дойде всеки момент.

— Тя и без това тия дни не яде нищо и погрозня, а на всичко отгоре и ти я ядосваш с глупостите си — каза му тя. — Върви си, върви си, драги.

Виновен и посрамен, но успокоен, Левин се върна в хотела си. Брат му, Даря Александровна и Степан Аркадич, всички в пълен тоалет, го чакаха вече да го благословят с иконата. Нямаше време за бавене. Даря Александровна трябваше да се отбие и в къщи, за да вземе напомадения си и накъдрен син, който трябваше да носи иконата от дома на годеницата. Освен това трябваше да се изпрати едната карета за шафера, а другата, която ще откара Сергей Иванович, да се върне назад… Изобщо имаше доста много грижи, и то твърде сложни. Несъмнено беше едно, че не трябва да се бавят, защото часът беше вече шест и половина.

От благославянето с иконата не излезе нищо. Степан Аркадич се изправи до жена си в комично-тържествена поза, взе иконата и като каза на Левин да се кланя до земята, благослови го с добра и иронична усмивка и го целуна три пъти; същото направи и Даря Александровна и веднага забърза да си върви, и отново се забърка в плана си за движението на колите.

— Добре, тогава ще направим следното: ти иди с нашата карета за него, а Сергей Иванович, ако бъде така добър, нека отиде и след това да върне каретата.

— Добре, с удоволствие.

— А ние с него ще дойдем след малко. Нещата изпратени ли са? — каза Степан Аркадич.

— Изпратени са — отвърна Левин и заповяда на Кузма да му даде да се облича.

III

Тълпа народ, особено жени, беше се насъбрала около осветената за сватбата черква. Ония, които не бяха успели да проникнат в средата, се трупаха край прозорците, като се блъскаха, спореха и поглеждаха през решетките.

Повече от двадесет карети бяха вече подредени от стражарите на улицата. Един полицейски офицер, напук на студа, бе застанал при входа, мундирът му блестеше. Непрестанно пристигаха още екипажи и в черквата влизаха ту дами в цветя и с повдигнати шлейфове, ту мъже, които сваляха своите фуражки или черни шапки. А в черквата бяха вече запалени и двата полилея и всички свещи пред местните икони. И златното сияние върху червения фон на иконостаса, и позлатената резба на иконите, и среброто на полилеите и свещниците, и плочите на пода, и килимчетата, и хоругвите горе при клиросите, и стъпалата на амвона, и старите почернели книги, и подрасниците, и стихарите — всичко бе заляно от светлина. От дясната страна на топлата черква, сред множеството фракове и бели вратовръзки, мундири и тежки коприни, кадифе, атлаз, коси, цветя, голи рамене и ръце и дълги ръкавици, се носеше сдържан и оживен говор, който отекваше странно във високото кубе. Всеки път, когато се чуеше скърцане при отварянето на вратата, говорът сред тълпата стихваше и всички се озъртаха в очакване да видят влизащите младоженци. Но вратата се отваряше вече повече от десет пъти и всеки път влизаше или някой закъснял гостенин, или гостенка, които се присъединяваха към кръга на поканените отдясно, или някоя зрителка, измамила или умилостивила полицейския офицер, която се присъединяваше към множеството чужди хора отляво. И роднини, и чужди минаха вече през всички фази на очакването.

Отначало се надяваха, че младоженецът и младоженката всеки момент ще дойдат, и не отдаваха никакво значение на това закъснение. После започнаха все по-често и по-често да поглеждат към вратата, като си казваха дали не се е случило нещо. След това закъснението стана вече неловко и роднини и гости се мъчеха да си дадат вид, че не мислят за младоженеца и са заети със своя разговор.

Протодяконът, сякаш за да напомни, че времето му е скъпо, нетърпеливо покашляше, с което караше да треперят стъклата на прозорците. На клироса се чуваха ту запявания, ту секнене на отегчили се певци. Свещеникът непрестанно изпращаше ту клисаря, ту дякона да научат дали младоженецът е дошъл, а самият той, с лилаво расо и везан колан, все по-често и по-често се показваше на страничната врата в очакване на младоженеца. Най-после една от дамите погледна часовника си и рече: „Ама това е чудно!“ — и всички гости бяха обзети от безпокойство и започнаха да изказват високо своето учудване и недоволство. Единият от шаферите отиде да разбере какво се е случило. В това време Кити, отдавна вече напълно готова, с бяла рокля, дълъг воал и венец от портокалови цветя, с кумата и сестра си Лвова стоеше в салона в къщата на Шчербацки, гледаше през прозореца и напразно очакваше вече повече от половин час да й съобщи нейният шафер, че младоженецът е пристигнал в черквата.

А в това време Левин по панталони, но без жилетка и фрак, крачеше из стаята си в хотела, постоянно надничаше от вратата и оглеждаше коридора. Но в коридора не се виждаше оня, когото очакваше, и затова той се връщаше отчаян, размахваше ръце и се обръщаше към спокойно пушещия Степан Аркадич.

— Дали някога човек е бивал в такова ужасно глупаво положение! — каза той.

— Да, глупаво е — потвърди Степан Аркадич с укротяваща усмивка. — Но успокой се, ей сега ще я донесат.

— Не, как тъй! — със сдържан бяс каза Левин. — И тия глупави отворени жилетки! Невъзможно! — каза той, като погледна измачканата отпред риза. — Ами ако нещата ми са откарани вече на гарата? — отчаян извика той.

— Тогава ще облечеш моята риза.

— Отдавна трябваше да направя това.

— Не е хубаво да ставаш смешен… Почакай, ще се нареди.

Работата беше там, че когато Левин бе поискал да се облече, Кузма, старият слуга на Левин, му донесе фрак, жилетка и всичко необходимо.

— Ами ризата! — извика Левин.

— Ризата е на вас — със спокойна усмивка отвърна Кузма.

Кузма не бе се сетил да остави чиста риза и след като получи нареждане да прибере и изпрати всичко у Шчербацки, отдето тая вечер младите заминаваха, той така и направи, като прибра всичко освен фрака. Ризата, облечена сутринта, беше измачкана и невъзможна за тая модна отворена жилетка. Да изпращат у Шчербацки — беше далеко. Изпратиха да купят риза. Лакеят се върна, всичко затворено — неделя. Изпратиха у Степан Аркадич, донесоха една риза, но тя беше невъзможно широка и къса. Най-после изпратиха у Шчербацки да развържат нещата. Младоженеца чакаха в черквата, а той като звяр, затворен в клетка, крачеше из стаята, надничаше в коридора и с ужас и отчаяние си спомняше какво бе наприказвал на Кити и какво можеше тя да си помисли сега.

Най-после виновният Кузма, който едва си поемаше дъх, се втурна с риза в стаята.

— Едва сварих. Товареха вече на колата — каза Кузма.

След три минути, без да поглежда часовника, за да не разврежда раната си, Левин тичаше по коридора.

— Това няма да ти помогне — усмихнат каза Степан Аркадич и без да бърза, тръгна подире му. — Ще се нареди, ще се нареди… казвам ти.

IV

— Пристигнаха! — Ето го! — Кой е? — По-младият ли! — Ами тя, милата, ни жива, ни умряла! — заприказваха в тълпата, когато Левин, след като посрещна годеницата си пред входа, влезе заедно с нея в черквата.

Степан Аркадич разправи на жена си за причината на закъснението и гостите усмихнати шушукаха помежду си.

Левин не виждаше нищо и никого; без да сваля очи, той гледаше своята годеница.

Всички казваха, че през последните дни тя е доста погрозняла и под венчилото далеч не е така хубава, както обикновено; но Левин не смяташе, че е така. Той гледаше високата й прическа с дълъг бял воал и бели цветя, високата плисирана яка, която особено девствено закриваше отстрани и откриваше отпред дългата й шия, и поразително тънката й талия и му се струваше, че тя е по-хубава от когато и да било — не защото тия цветя, тоя воал, тая изписана от Париж рокля прибавяха нещо към хубостта й, а защото въпреки тая стъкмена разкошна премяна изразът на милото й лице, на погледа и устните й беше все същият неин особен израз на невинна правдивост.

— Аз мислех вече, че си решил да бягаш — каза тя и му се усмихна.

— Срам ме е да кажа колко глупаво нещо се случи с мене — каза той, като се изчерви и трябваше да се обърне към приближилия се Сергей Иванович.

— Бива си я твоята история с ризата! — каза Сергей Иванович, като поклати глава и се усмихна.

— Да, да — отвърна Левин, без да разбере за какво му говорят.

— Е, Костя — каза Степан Аркадич престорено изплашен, — сега трябва да се реши един важен въпрос. Тъкмо сега ти си в състояние да оцениш цялата му важност. Питат ме: горени ли свещи да запалят или негорени? Разликата е десет рубли — прибави той, като сбра устните си в усмивка. — Аз реших, но боя се, че няма да се съгласиш.

Левин разбра, че това е шега, но не можа да се усмихне.

— И тъй, негорени или горени! Ето въпроса.

— Да, да, негорени!

— Е, много се радвам. Въпросът е решен! — усмихнат каза Степан Аркадич. — Но колко оглупяват хората в това положение — каза той на Чириков, когато Левин го погледна смутено и се приближи до годеницата си.

— Внимавай, Кити, да стъпиш първа на килима — каза графиня Нордстън, като се приближи. — Ама и вас си ви бива! — обърна се тя към Левин.

— Е, не е ли страшно? — каза Маря Дмитриевна, старата леля.

— Не ти ли е хладно? Ти си бледа. Чакай, наведи се! — каза Лвова, сестрата на Кити, и като изви пълните си хубави ръце, усмихната поправи цветята на главата й.

Доли се приближи, искаше да каже нещо, но не можа да го издума, заплака и неестествено се засмя.

Кити гледаше всички със същите унесени очи, както и Левин. На всички отправени й думи тя отговаряше само с щастлива усмивка, която сега беше толкова естествена за нея.

В това време черковните служители се облякоха и свещеникът и дяконът излязоха до аналоя, който се издигаше в притвора на черквата. Свещеникът се обърна към Левин и му каза нещо. Левин не чу думите му.

— Уловете булката за ръка и я водете — каза шаферът на Левин.

Левин дълго време не можа да разбере какво искат от него. Дълго време го оправяха и искаха вече да го оставят — защото я улавяше все не с тая и не за тая ръка, както трябваше, — но най-после разбра, че трябва, без да промени положението си, да улови с дясната си ръка дясната й ръка. Най-после, когато той улови булката за ръката както трябва, свещеникът мина няколко крачки пред тях и спря при аналоя. Множеството роднини и познати, забръмчали в разговори и зашумели с шлейфовете си, се придвижиха след тях. Някой се наведе и оправи шлейфа на булката. В черквата стана толкова тихо, че се чуваше падането на капките от восъка.

Старчето-свещеник, с калимавка, с блестящи като сребро побелели коси, разресани на две страни зад ушите, проврял малките си старчески ръце изпод тежкия сребърен филон със златен кръст на гърба, подреждаше нещо при аналоя.

Степан Аркадич предпазливо пристъпи до него, пошепна му нещо и като смигна на Левин, мина пак отзад.

Свещеникът запали две украсени с цветя свещи, като ги държеше отстрана с лявата си ръка, така че восъкът от тях капеше бавно, и се обърна с лице към младоженците. Свещеникът беше същият, който бе изповядал Левин. Той обгърна с уморен и тъжен поглед младоженеца и булката, въздъхна и като провря изпод филона дясната си ръка, благослови с нея младоженеца и също така, но с отсянка на предпазлива нежност, сложи събраните си пръсти върху наведената глава на Кити. След това им подаде свещите и като взе кадилницата, бавно се отдръпна от тях.

„Нима е истина това?“ — помисли Левин и се озърна към булката. Той виждаше профила й малко отвисоко и по едва доловимото движение на устните и клепачите й разбра, че тя бе почувствувала погледа му. Тя не се обърна, но високата й плисирана якичка помръдна, като се издигна към малкото й розово ухо. Той видя, че дъхът й спря в гърдите, а малката й ръка в дълга ръкавица, която държеше свещта, потрепери.

Цялото безпокойство за ризата, закъснението, разговорът с познатите и роднините, тяхното недоволство, неговото смешно положение — всичко изчезна изведнъж и го обзе радост и страх.

Красивият едър протодякон в сребърен стихар, с отхвърлени настрана разчесани завити къдри, живо мина отпред, с обичайния жест повдигна с двата си пръста орара и се спря срещу свещеника.

— „Бла-го-сло-ви, вла-дико!“ — бавно, един след друг се разнесоха тържествени звуци, които раздвижиха въздуха.

— „Благословен Бог наш всегда, ныне и присно и во веки веков“ — смирено и напевно отвърна старчето-свещеник, което продължаваше да размества нещо на аналоя. И изпълнил цялата черква от иконите до кубетата, стройно и широко се понесе, засили се, прекъсна за миг и тихо замря пълният акорд на невидимите певци.

Молеха се както винаги за мир от небето и спасение, за синода, за императора; молеха се и за „ныне обручающихся рабе Божием Константине и Екатерине“.

— „О еже ниспослатися им любве совершенней, мирней и помощи, Господу помолимся“ — сякаш дишаше цялата черква с гласа на протодякона.

Левин слушаше думите и те го поразяваха. „Как са се сетили, че трябва помощ, именно помощ? — мислеше той, като си спомняше всичките си неотдавнашни страхове и съмнения. — Какво зная аз? Какво мога да направя в тая страшна работа без помощ? — мислеше той. — Именно помощ ми трябва сега.“

Когато дяконът свърши ектенията, свещеникът се обърна с книга в ръце към младоженците.

— „Боже вечный, расстоящияся собравы в соединение — четеше той с кротък напевен глас — и союз любвеположивый им неразрушимый; благословивый Исаака и Ревекку, наследники я твоего обетования показавый; сам благослови и рабы твоя сия, Константина, Екатерину, наставляя я на всякое дело благое. Яко милостивых и человеколюбец Бог еси и тебе славу воссылаем, Отцу и Сыну, и Святому Духу, ныне и присной вовеки веков.“ — „А-аминь“ — отново се разля във въздуха невидимият хор.

„«Расстоящияся собравый в соединение и союз любве положивый» — колко дълбокомислени са тия думи и как отговарят на това, което чувствуваш в тоя миг! — мислеше Левин. — Дали и тя чувствува същото като мене?“

И като се озърна, той срещна погледа й.

И по израза на тоя поглед заключи, че и тя разбира същото като него. Но това не беше истина; тя почти никак не разбираше думите на службата и дори не ги чуваше през време на венчавката. Тя не можеше да ги слуша и да ги разбира: толкова силно беше това единствено чувство, което изпълняше душата й и все повече и повече се засилваше. Това чувство беше радостта, че се извършва напълно онова, което от месец и половина вече бе се извършило в душата й и което в продължение на тия шест седмици я радваше и я измъчваше. В деня, когато в къщата на улица Арбатская тя пристъпи мълчаливо в кафявата си рокля до него и му се врече — в душата й тоя ден и час настъпи пълно скъсване с целия й по-раншен живот и започна един съвършено друг, нов, напълно неизвестен за нея живот, а в действителност продължаваше старият. Тия шест седмици бяха най-блаженото и най-мъчително време за нея. Целият й живот, всичките й желания и надежди бяха съсредоточени само в тоя непознат още за нея човек, с когото я свързваше някакво още по-неясно, отколкото самия човек, ту сближаващо, ту отблъскващо чувство, а същевременно тя продължаваше да живее в условията на по-раншния си живот. Живеейки постарому, тя се ужасяваше от себе си, от пълното непреодолимо равнодушие към цялото си минало: към нещата, към навиците, към хората, които бяха я обичали и я обичаха, към огорчената от това й равнодушие майка и към милия й, нежен баща, когото по-рано тя обичаше повече от всичко на света. Тя ту се ужасяваше от това равнодушие, ту се радваше на онова, което бе я довело до това равнодушие. Не можеше ни да мисли, ни да желае нещо вън от живота с тоя човек; но тоя нов живот още го нямаше и тя не можеше дори да си го представи ясно. Имаше само очакване — страх и радост от новото и неизвестното. И сега още малко и очакването, и неизвестността, и разкаянието, че се е отрекла от по-раншния си живот — всичко ще се свърши и ще започне новото. Това ново не можеше да не бъде страшно поради своята неизвестност; но страшно или не, то бе станало още преди шест седмици в душата й, а сега само се освещаваше това, което бе станало отдавна вече в душата й.

Когато се обърна пак към аналоя, свещеникът едва улови малкия пръстен на Кити и като взе ръката на Левин, сложи го на първата става на пръста му. „Обручается раб Божий Константин рабе Божией Екатерине.“ И като сложи големия пръстен на розовия, малък и жалък поради слабостта си пръст на Кити, свещеникът издума пак същото.

Няколко пъти младоженците искаха да се досетят какво трябва да направят, но всеки път сбъркваха и свещеникът шепнешком ги поправяше. Най-после, след като направи необходимото и ги прекръсти с пръстените, той отново предаде на Кити големия, а на Левин малкия пръстен, те отново се объркаха и два пъти предаваха пръстена от ръка на ръка и все пак не излизаше това, което трябва.

Доли, Чириков и Степан Аркадич минаха отпред да ги оправят. Настъпи объркване, шепот и усмивки, но тържествено-умисленият израз върху лицата на младоженците не се промени; наопаки, обърквайки ръцете си, те гледаха по-сериозно и по-тържествено, отколкото по-рано, и усмивката, с която Степан Аркадич пошепна всеки да сложи сега своя пръстен, неволно замръзна на устните му. Той чувствуваше, че всяка усмивка ще ги оскърби.

— „Ты бо изначала создал еси мужеский пол и женский — четеше свещеникът след сменянето на пръстените — и от тебе сочетавается мужу жена, в помощ и в восприятие рода человеча. Сам убо, Господи Боже наш, пославый истину, на наследие твое и обетование твое, на рабы твоя отци наша, в коемждо роде и роде избранныя твоя: призри на раба твоего Константина и на рабу твою Екатерину и утверди обручение их в вере и единомыслии, и истине, и любви…“

Левин все повече и повече чувствуваше, че всичките му мисли за женитбата, мечтите му как да нареди живота си — всичко това беше детинщина и че това е нещо такова, което досега той не разбираше и сега още по-малко го разбира, макар че то става с него; в гърдите му все по-високо и по-високо се надигаха тръпки, а в очите му бликаха непокорни сълзи.

V

В черквата беше цяла Москва, роднини и познати. И докато траеше сменянето на пръстените, в бляскаво осветената черква, сред пременените жени, момичета и мъже с бели вратовръзки, с фракове и мундири, не преставаше прилично тихият говор, който започваха предимно мъжете, а пък жените бяха погълнати да наблюдават всички подробности на това свещенодействие, което винаги ги покъртваше толкова много.

В най-близкия до младата булка кръг бяха двете й сестри: Доли и по-голямата, спокойната хубавица Лвова, която бе пристигнала от чужбина.

— Защо Мари е дошла на сватба в лилаво, сякаш е в черно? — каза Корсунская.

— За нейния цвят на лицето това е единственото спасение… — отвърна Друбецкая. — Чудя се защо са направили сватбата вечер. Това е еснафство…

— По-красиво е. Аз също се венчах вечерно време — отвърна Корсунская и въздъхна, като си спомни колко мила беше тоя ден, колко смешно бе влюбен мъжът й в нея и как сега всичко е другояче.

— Казват, че който е бил повече от десет пъти шафер, не може да се ожени: аз исках да стана шафер за десети път, та да се застраховам, но мястото бе заето — каза граф Синявин на хубавичката княгиня Чарская, която смяташе да се омъжи за него.

Чарская му отговори само с усмивка. Тя наблюдаваше Кити и си мислеше как и кога ще се озове с граф Синявин в положението на Кити и как ще му напомни тогава сегашната му шега.

Шчербацки каза на старата фрейлина Николаева, че смята да сложи короната върху шиньона на Кити, за да бъде щастлива.

— Нямало е нужда да си слага шиньон — отвърна Николаева, която отдавна бе решила, че ако старият вдовец, след когото тя тичаше, се ожени за нея, сватбата им ще бъде най-скромна. — Аз не обичам това разточителство.

Сергей Иванович приказваше с Даря Дмитревна, уверявайки я на шега, че обичаят на сватбените пътешествия се разпространява, защото новобрачните винаги се срамуват донейде.

— Вашият брат може да се гордее. Колко е мила! Сигурно му завиждате?

— Аз съм преживял вече тия работи, Даря Дмитревна — отвърна той и лицето му неочаквано доби тъжен и сериозен израз.

Степан Аркадич разправяше на балдъзата си своя каламбур за развода.

— Трябва да се оправи короната — отвърна тя, без да го слуша.

— Колко жалко, че е погрозняла! — каза графиня Нордстън на Лвова. — И все пак той не струва колкото палеца й. Нали?

— Не, той ми харесва много. Не защото ми е бъдещ beau-frère57 — отвърна Лвова. — И колко добре се държи! А толкова е трудно да се държиш добре в такова положение — да не бъдеш смешен. Той не е смешен, не е превзет, а, както изглежда, е трогнат.

— Изглежда, че вие очаквахте тая работа?

— Почти. Тя винаги го е обичала.

— Я да видим кой от тях ще стъпи пръв на килима. Аз съветвах Кити.

— Все едно — отвърна Лвова, — ние всички сме покорни жени, това е в кръвта ни.

— А пък аз, когато се венчавах с Василий, стъпих нарочно първа. А вие, Доли?

Доли стоеше до тях, слушаше ги, но не отговори. Тя беше развълнувана. В очите й бяха бликнали сълзи и тя не би могла да каже нищо, без да се разплаче. Радваше се на Кити и Левин; връщайки се мислено към своята сватба, тя поглеждаше светналия Степан Аркадич, забравяше всичко сегашно и си спомняше само първата си невинна любов. Спомняше си не само за себе си, но и за всички близки и познати жени; спомни си ги в тоя единствено тържествен за тях миг, когато също като Кити стояха под венчилото с любов, надежда и страх в сърцето, отричайки се от миналото и навлизайки в тайнственото бъдеще. Измежду всички тия младоженки, които й идваха на ума, си спомни и за своята мила Ана, за чийто очакван развод бе чула наскоро подробности. И тя бе стояла също така чиста, с портокалови цветя и воал. А сега?

— Ужасно странно — рече тя.

Не само сестрите, приятелките и роднините следяха всички подробности на свещенодействието; с вълнение, което прекъсваше дъха им, чуждите жени, зрителните, също следяха израза върху лицата на младоженците, като се страхуваха да не изпуснат някое движение, и от яд не отговаряха и често не слушаха думите на равнодушните мъже, които правеха шеговити или странични забележки.

— Защо е така насълзена? Или се жени насила?

— Как ще е насила за такъв юнак? Княз ли е, какъв е?

— Ами тая в белия атлаз сестра ли й е? Слушай сега как ще ревне дяконът: „Да боится своего мужа.“

— Чудовски ли са?

— Сигурно са някои важни.

— Аз питах лакея. Казва, че веднага щял да я отведе в имението си. Разправят, че бил страшно богат. Затова му я и дали.

— Не, хубава двойчица.

— А пък вие, Маря Власевна, спорехте, че дългите поли се носят разперени. Я виж на тая с плюшеното, казват, че била жена на консул, как й е набрана роклята… Ей тъй и пак тъй.

— Колко мила е булката, като овчица накитена! Каквото щете приказвайте, но да ти дожалее за нея.

Така се говореше сред тълпата зрителни, които бяха успели да се промъкнат през вратата на черквата.

VI

Като свърши разменянето на пръстените, един черковен служител постла пред аналоя посред черквата розов копринен плат, хорът запя изкусен и сложен псалом, в който басът и тенорът се надпяваха, и свещеникът се обърна и посочи на младоженците постлания розов плат. Колкото и често и много да бяха слушали и двамата за поверието, че който стъпи пръв на плата, ще бъде глава в семейството, нито Левин, нито Кити можаха да си спомнят за това, когато направиха тия няколко стъпки. Те не чуха и високите забележки и спорове, че според едни той стъпил пръв, а според други — и двамата едновременно.

След обичайните въпроси дали искат да встъпят в брак и дали не са се обещавали на други и след отговорите им, които звучаха странно за самите тях, започна нова служба. Кити слушаше думите на молитвата и искаше, но не можеше да разбере смисъла им. Докато продължаваше обредът, чувството на тържество и светла радост все повече и повече изпълваше душата й и я лишаваше от възможност да внимава.

Молеха се „о еже податися им целомудрию и плоду чрева на пользу, о еже возвеселитися им видением сынов и дщерей“. Споменаваше се, че Бог е сътворил жената от реброто на Адама и „сего ради оставит человек отца и матерь и прилепится к жене, будет два в плоть едину“ и че „тайна сия велика ест“; молеха Бога да им даде плодородие и благословение, както на Исак и Ребека, на Йосиф, на Мойсей и Сепфор, и да видят синове от синовете си. „Всичко това било прекрасно — мислеше Кити, като слушаше тия думи, — всичко това не може и да бъде другояче“ — и на светналото й лице грееше радостна усмивка, която неволно се предаваше на всички, които я наблюдаваха.

— Наложете ги на главите им! — чуха се съвети, когато свещеникът им сложи венците, а Шчербацки, с разтрепераната си ръка в дълга ръкавица държеше високо венеца над главата й.

— Наложете го! — усмихната прошепна тя.

Левин се обърна към нея и бе поразен от радостното сияние, което излъчваше лицето й; това чувство неволно обхвана и него. И както и на нея, стана му светло и весело.

Беше им весело да слушат четенето на посланието на апостола и гръмливия глас на протодякона при последния стих, очакван с такова нетърпение от чуждата публика. Весело им беше да пият топло червено вино с вода от плоската паничка и още по-весело им стана, когато свещеникът отметна филона си, улови ръцете им в своята и под екота на баса, който пееше „Исаие ликуй“, ги поведе около аналоя. Препъвайки се в шлейфа на младата булка и също усмихнати и радостни от нещо, Шчербацки и Чириков, които крепяха короните, ту оставаха назад, ту се сблъскваха с младоженците, когато свещеникът спреше. Радостната искра, която бе пламнала у Кити, сякаш бе обхванала всички в черквата. На Левин му се струваше, че и на свещеника, и на дякона, също както и нему, им се искаше да се усмихват.

След като свали венците от главите им, свещеникът прочете последната молитва и поздрави младоженците. Левин погледна Кити и му се стори, че никога досега не бе я виждал такава. Тя беше прелестна с това ново сияние на щастие, което бе на лицето й. Левин искаше да й каже нещо, но не знаеше дали вече се е свършило. Свещеникът го извади от затруднение. Той се усмихна с добрата си уста и тихо каза:

— Целунете жена си, а вие целунете мъжа си — и взе свещите от ръцете им.

Левин целуна предпазливо нейните усмихващи се устни, подаде й ръка и усещайки някаква нова странна близост, излезе от черквата. Той не вярваше, не можеше да повярва, че това е истина. Само когато се срещнеха техните учудени и плахи погледи, той вярваше в това, защото чувствуваше, че те са вече едно цяло.

Същата нощ след вечерята младоженците заминаха за село.

VII

От три месеца вече Вронски и Ана пътуваха заедно из Европа. Обиколиха Венеция, Рим, Неапол и току-що пристигнаха в един малък италиански град, дето искаха да останат известно време.

Хубавецът оберкелнер, с пътека на гъстите напомадени коси, която започваше от врата, във фрак и с широка бяла батистена предница на ризата, с верижка над закръгленото коремче, пъхнал ръце в джобовете и презрително замижал, отговаряше строго на един спрял се господин. Но като чу от другата страна на входа стъпки нагоре по стълбата, оберкелнерът се обърна, видя руския граф, който заемаше най-хубавите стаи в хотела им, почтително извади ръце от джобовете си и като се наведе, му обясни, че куриерът е идвал и че въпросът за наемане на палацото е уреден. Главният управител бил готов да подпише договора.

— А! Много се радвам — каза Вронски. — А госпожата тук ли е, или не?

— Тя ходи на разходка, но се върна — отговори оберкелнерът.

Вронски свали от главата си меката широкопола шапка и избърса с кърпичка потното си чело и пуснатите до половината на ушите коси, сресани назад и покриващи плешивината му. И като погледна разсеяно господина, който стоеше още и се заглеждаше в него, той искаше да отмине.

— Тоя господин е русин и пита за вас — каза оберкелнерът.

Със смесено чувство на досада, че от познати не можеш да се скриеш никъде, и на желание да намери каквото и да било развлечение от еднообразието на живота си, Вронски още веднъж погледна господина, който бе отминал и се бе спрял; и едновременно очите и на двамата светнаха.

— Голенишчев!

— Вронски!

И наистина това беше Голенишчев, другар на Вронски от Пажеския корпус. В корпуса Голенишчев принадлежеше към либералната партия, оттам излезе с граждански чин и не бе служил никъде. След излизането си от корпуса двамата другари се бяха изгубили и се срещнаха отпосле само един път.

При тая среща Вронски бе разбрал, че Голенишчев е избрал някаква високоумна либерална дейност и поради това му се ще да презира дейността и званието на Вронски. И затова при срещата си с Голенишчев Вронски му даде оня студен и горд отпор, какъвто умееше да дава на хората и смисълът на който беше следният: „Може да ви се харесва или да не ви се харесва моят начин на живот, но това ми е съвършено безразлично: ако искате да се познавате с мене, трябва да ме уважавате.“ А Голенишчев бе презрително равнодушен към тона на Вронски. Изглежда, че тая среща трябваше да ги отдалечи още повече. Но сега, когато се познаха, те засияха и извикаха от радост. Вронски никак не очакваше, че ще се зарадва така на Голенишчев, но навярно и самият той не знаеше колко му е скучно. Той бе забравил неприятното впечатление от последната им среща и с открито радостно лице протегна ръка на някогашния си другар. Същият радостен израз замени по-раншния тревожен израз върху лицето на Голенишчев.

— Колко се радвам, че те виждам! — рече Вронски, като показа в дружелюбна усмивка здравите си бели зъби.

— А пък аз чувам: Вронски, но кой е — не знаех. Много, много се радвам.

— Я да влезем. Е, какво правиш?

— От две години вече живея тук. Работя.

— А! — заинтересовано каза Вронски. — Да влезем. — И с присъщия на русите навик, вместо да каже именно на руски онова, което искаше да скрие от слугите, той заприказва на френски.

— Познаваш ли се с Каренина? Ние пътуваме заедно. Аз отивам при нея — каза той на френски, като се взираше внимателно в лицето на Голенишчев.

— А! Пък аз не знаех (макар че знаеше) — равнодушно отвърна Голенишчев. — Отдавна ли си пристигнал? — прибави той.

— Аз ли? От четири дни — отвърна Вронски, като още веднъж се взря внимателно в лицето на другаря си.

„Да, той е порядъчен човек и гледа както трябва на нещата — каза си Вронски, като разбра какво значение има изразът върху лицето на Голенишчев и променянето на разговора. — Мога да го запозная с Ана, той гледа както трябва на нещата.“

През тия три месеца, които бе прекарал с Ана в чужбина, винаги когато се срещнеше с нови хора, Вронски си бе задавал въпроса, как това ново лице ще погледне на отношенията му с Ана и в повечето случаи виждаше, че мъжете разбират нещата както трябва. Но ако го попитаха и попитаха ония, които разбираха нещата „както трябва“, в какво се състои това разбиране, и той, и те трудно биха отговорили.

Всъщност ония, които според Вронски разбираха „както трябва“, никак не разбираха това, а се държаха изобщо както се отнасят добре възпитаните хора към всички сложни и неразрешими въпроси, които заобикалят живота от всички страни — държаха се прилично, като отбягваха загатванията и неприятните въпроси. Даваха вид, че разбират напълно значението и смисъла на положението, признават го и дори го одобряват, но смятат за неуместно и излишно да си обясняват всичко това.

Вронски веднага отгатна, че Голенишчев е един от тия хора и затова му се зарадва двойно повече. И наистина, когато го въведоха при Каренина, Голенишчев се държеше с нея така, както Вронски можеше само да желае. Очевидно без ни най-малко усилие той отбягваше всички разговори, които можеха да доведат до неловкост.

По-рано той не познаваше Ана и бе поразен от хубостта й и особено от оная простота, с която тя приемаше положението си. Когато Вронски въведе Голенишчев, тя се изчерви и тая детска руменина, която покри откритото й и хубаво лице, му се хареса извънредно много. Но особено му хареса това, че тя веднага, сякаш нарочно, за да се избягнат недоразумения пред чуждия човек, нарече Вронски просто Алексей и каза, че ще се преместят с него в една новонаета къща, която тук наричат палацо. Това открито и естествено отношение към своето положение се хареса на Голенишчев. Наблюдавайки добродушно веселото, енергично държане на Ана и тъй като познаваше Алексей Александрович и Вронски, на Голенишчев му се струваше, че я разбира напълно. Струваше му се, че той разбира онова, което тя никак не разбираше: именно как може тя, след като е направила мъжа си нещастен, оставила е него и сина си и е изгубила доброто си име, да се чувствува енергично весела и щастлива.

— Има го в пътеводителя — каза Голенишчев за палацото, което бе наел Вронски. — Там има една великолепна картина от Тинторето. От последния му период.

— Знаете ли какво? Времето е чудесно, да отидем да го видим още веднага — каза Вронски, като се обръщаше към Ана.

— С удоволствие, ей сега ще ида да сложа шапката си. Казвате, че е горещо? — попита тя, като се спря при вратата и въпросително погледна Вронски. И отново ярка руменина покри лицето й.

По погледа й Вронски разбра, че тя не знае какви са отношенията му с Голенишчев и се страхува дали се е държала така, както би искал той.

Той я погледна с нежен, продължителен поглед.

— Не, не много — каза той.

И на нея й се стори, че е разбрала всичко и главно, че той е доволен от нея; и като му се усмихна, с бърза походка излезе от вратата.

Приятелите се спогледаха и по лицата и на двамата се появи смущение, сякаш Голенишчев, който очевидно й се любуваше, искаше да каже нещо за нея и не знаеше какво, а Вронски хем желаеше, хем се страхуваше от същото.

— Значи, тъй — рече Вронски, за да почне някакъв разговор. — Значи, ти се засели тук? Ами все със същото ли се занимаваш? — продължи той, като си спомни, че бяха му разправяли, че Голенишчев пишел нещо.

— Да, пиша втората част на „Двете начала“ — каза Голенишчев, който пламна от удоволствие при тоя въпрос, — сиреч, за да бъда точен, не пиша още, но се подготвям, събирам материали. Тая част ще бъде много по-обширна и ще обгръща почти всички въпроси. У нас в Русия не искат да разберат, че ние сме наследници на Византия — започна той едно дълго, пламенно обяснение.

Отначало на Вронски му беше неловко, че не познава и първата част на „Двете начала“, за която авторът му говореше като за нещо познато. Но след това, когато Голенишчев започна да излага мислите си и Вронски можеше да ги следи дори без да познава „Двете начала“, той го слушаше с интерес, защото Голенишчев говореше хубаво. Но Вронски се учудваше и огорчаваше от онова нервно вълнение, с което Голенишчев говореше върху занимаващия го предмет. Колкото повече говореше той, толкова по-силно пламваха очите му, толкова по-припряно възразяваше на мнимите си противници и толкова по-неспокоен и оскърбен ставаше изразът на лицето му. Спомняйки си Голенишчев като слабичко, живо, добродушно и благородно момче, винаги пръв ученик в корпуса, Вронски никак не можеше да разбере причините на тая нервност и не я одобряваше. Особено не му харесваше, че Голенишчев, човек от добро общество, се приравнява с някакви си драскачи, които го нервират, а той им се сърди. Имаше ли смисъл? Това не се харесваше на Вронски, но въпреки всичко той чувствуваше, че Голенишчев е нещастен и го съжаляваше. Върху това подвижно, доста красиво лице бе изписано нещастие, почти умопомрачение, когато той, без да забележи дори влизането на Ана, продължаваше да излага припряно и пламенно мислите си.

Когато Ана влезе с шапка и наметка и спря до него, като размахваше слънчобрана с бързо движение на хубавата си ръка, Вронски с чувство на облекчение се откъсна от втренчените в него оплакващи се очи на Голенишчев и с нова любов погледна своята прелестна, пълна с живот и радост другарка в живота му. Голенишчев едва се опомни и на първо време беше умърлушен и мрачен, но Ана, ласкаво разположена към всички (каквато беше по това време), бързо го ободри с естественото си и весело държане. След като опита разни теми за разговор, тя го насочи към живописта, върху която той говореше много хубаво, и внимателно го слушаше. Стигнаха пешком до наетата къща и я огледаха.

— Много съм доволна от едно — каза Ана на Голенишчев, когато се връщаха вече. — Алексей ще има хубаво atelier. Непременно вземи тая стаичка — обърна се тя на руски към Вронски, като му говореше на „ти“, защото бе разбрала вече, че в тяхното усамотение Голенишчев ще им стане близък човек и пред него няма какво да се крият.

— Нима ти рисуваш? — попита Голенишчев, като се обърна бързо към Вронски.

— Да, отдавна съм се занимавал и сега започнах по малко — каза Вронски и се изчерви.

— Той има голям талант — с радостна усмивка каза Ана. — Разбира се, аз не мога да съдя. Но същото казват и познавачите.

VIII

В тоя първи период след освобождаването си от бременност и бързото си оздравяване Ана се чувствуваше непростимо щастлива и пълна с радост от живота. Споменът за нещастието на съпруга й не тровеше нейното щастие. Тоя спомен, от една страна, беше твърде ужасен, за да мисли за него. От друга страна, нещастието на нейния мъж й даде твърде голямо щастие, за да се разкайва. Споменът за всичко станало с нея след болестта: помиряването с мъжа й, скъсването, съобщението за раняването на Вронски, неговото идване, подготвянето за развода, заминаването от къщата на мъжа й, прощаването със сина — всичко това й се струваше трескав сън, от който се бе пробудила сама с Вронски в чужбина. Споменът за злото, което бе причинила на мъжа си, будеше у нея чувство, подобно на отвращение и напомнящо чувството, което изпитва давещият се, когато отблъсва от себе си вчепкал се за него човек. Тоя човек се е удавил. Разбира се, това беше лошо, но то бе единственото спасение и по-добре да не си спомня за тия страшни подробности.

Тогава, в първия миг на скъсването, бе й дошла една успокоителна мисъл за постъпката й и сега, когато си спомняше за всичко минало, спомни си и за тая мисъл. „Аз неизбежно причиних нещастие на тоя човек — мислеше тя, — но не искам да използувам това нещастие; аз също страдам и ще страдам: лишавам се от онова, за което държах най-много — лишавам се от честното си име и от сина си. Аз постъпих лошо и затова не искам щастие, не искам развод и ще страдам от позора и раздялата със сина си.“ Но колкото и искрено да искаше да страда, Ана не страдаше. Нямаше никакъв позор. С оня такт, какъвто имаха така много и двамата, като избягваха в чужбина руските дами, те никога не се поставяха във фалшиво положение и навред срещаха хора, които се преструваха, че разбират положението им много по-добре, отколкото го разбираха самите те. На първо време не я измъчваше и раздялата със сина, когото обичаше. Момиченцето, неговото дете, беше така мило и така бе привързало към себе си Ана, откак й бе останало само то, че тя рядко си спомняше за сина.

Нуждата да живее, която бе се засилила след оздравяването й, беше толкова голяма и условията на живота бяха така нови и приятни, че Ана се чувствуваше непростимо щастлива. Колкото повече опознаваше Вронски, толкова повече го обикваше. Обичаше го заради самия него и заради любовта му към нея. За нея беше постоянна радост да го притежава напълно. Неговата близост й беше винаги приятна. Всички черти на характера му, който тя опознаваше все повече и повече, й бяха неизразимо мили. Външността му, променена в цивилните дрехи, беше за нея привлекателна, както за току-що влюбена. Във всичко, което той говореше, мислеше и правеше, тя виждаше нещо особено благородно и възвишено. Възхищението й от него често я плашеше: търсеше и не можеше да намери в него нищо, което да не е прекрасно. Тя не смееше да проявява пред него, че съзнава нищожеството си в сравнение с него. Струваше й се, че ако научи това, той може да я разлюби по-скоро; и макар да нямаше поводи за това, тя сега от нищо не се боеше толкова много, както да не изгуби любовта му. Но тя не можеше да не му бъде благодарна за отношението му към нея и да не показва колко много цени това. Той, който според нея имаше такова определено призвание към държавническа дейност, в която трябваше да играе видна роля, бе пожертвувал честолюбието си заради нея, без да проявява никога ни най-малко съжаление. Повече от по-рано той беше любовно-почтителен към нея и мисълта тя да не почувствува никога неловкото си положение не го напущаше нито за миг. Толкова мъжествен човек, в държането си към нея той не само никога не й противоречеше, но нямаше дори своя воля и сякаш беше зает само с това как да предугажда желанията й. И тя не можеше да не цени това, макар че понякога й тежеше тая напрегнатост на вниманието му към нея, тая атмосфера на грижи, с която я заобикаляше.

А Вронски, въпреки че бе осъществил напълно онова, което толкова дълго бе желал, не беше напълно щастлив. Той скоро почувствува, че осъществяването на неговото желание бе му дало само една песъчинка от оная планина от щастие, която той очакваше. Това осъществяване му показа вечната грешка, която правят хората, когато си представят, че щастието е осъществяване на желанието. На първо време, след като се свърза с нея и облече цивилни дрехи, той почувствува цялата прелест на свободата изобщо, която не познаваше по-рано, и свободата на любовта и беше доволен, но не за дълго. Скоро почувствува, че в душата му се надигнаха желания за нови желания, тъга. Въпреки волята си започна да се залавя за всеки мимолетен каприз, като го смяташе за желание и цел. Шестнадесетте часа на деня трябваше да се запълнят с нещо, понеже в чужбина те живееха при пълна свобода, извън оня кръг от условности в обществения живот, който запълваше времето им в Петербург. За удоволствия от ергенския живот, които поглъщаха Вронски при по-раншните му пътувания в чужбина, не можеше и да се мисли, тъй като един опит от тоя род бе причинил неочаквано и неподходящо за късната вечеря с познати умърлушване на Ана. Поради неопределеността на положението им не можеха да имат връзки и с местни руски компании. А разглеждането на забележителности, независимо от това, че всичко беше вече видяно, за него, като за русин и умен човек, нямаше онова необяснимо значение, което умеят да приписват на тая работа англичаните.

И както гладното животно грабва всеки попаднал му предмет, надявайки се да намери в него храна, така и Вронски напълно несъзнателно се залавяше ту за политиката, ту за новите книги, ту за картините.

Понеже на младини имаше влечение към живописта и понеже не знаеше къде да харчи парите си, той се зае да събира гравюри, спря се на живописта, започна да се занимава и вложи в нея оня свободен запас от желания, който искаше задоволяване.

Той умееше да разбира изкуството и да му подражава вярно, с вкус и затова сметна, че притежава онова, което е необходимо за художника, и след като се колеба известно време какъв род живопис да избере — религиозна, историческа, жанрова или реалистична, — започна да рисува. Той разбираше всички родове и можеше да се вдъхновява и от едните, и от другите; но не можеше да си представи, че може съвсем да не знаеш какви родове живопис има и да се вдъхновяваш непосредствено от онова, което е в душата ти, без да се интересуваш дали това, което ще нарисуваш, принадлежи към тоя или оня известен род. Понеже не знаеше това и се вдъхновяваше не непосредствено от живота, а посредством живота, въплътен вече в изкуството, той се вдъхновяваше много бързо и лесно и също така бързо и лесно постигаше нарисуваното от него да прилича много на оня род, на който искаше да подражава.

Най-много му харесваше френският грациозен и ефектен род и тъкмо в тоя род той започна да рисува портрета на Ана в италиански костюм и тоя портрет се стори както на него, така и на всички, които бяха го видели, много сполучлив.

IX

Старото, изоставено палацо с високи гипсови моделирани тавани и с фрески по стените, с мозаични подове, с тежки жълти копринени завеси на високите прозорци, с вази по конзолите и камините, с врати, украсени с резба, и с мрачни зали, отрупани с картини — това палацо, след като се преместиха в него, със самата си външност поддържаше у Вронски приятното заблуждение, че той е не толкова руски помешчик, егермайстер без служба, колкото просветен любител и покровител на изкуствата и сам скромен художник, който се е отрекъл от обществото, от връзките и честолюбието си заради любимата жена. С преместването им в палацото ролята, която Вронски бе си избрал, му се удаде напълно и след като се запозна чрез Голенишчев с някои интересни лица, на първо време той беше спокоен. Рисуваше под ръководството на един италиански професор по живопис етюди от натура и изучаваше средновековния италиански живот. Напоследък средновековният италиански живот дотолкова го бе пленил, че започна да носи дори шапката и пелерината си през рамо по средновековен маниер, което му приличаше много.

— А ние живеем и не знаем нищо — каза веднъж Вронски на дошлия една сутрин при него Голенишчев. — Видя ли картината на Михайлов? — каза той, като му подаде току-що получения сутринта руски вестник и посочи статията за руския художник, който живееше в същия град и бе завършил една картина, за която отдавна приказваха и която била откупена предварително. В статията укоряваха правителството и Академията, задето бележитият художник бе лишен от всякакво насърчение и помощ.

— Видях я — отвърна Голенишчев. — Разбира се, той не е лишен от дарба, но има съвсем фалшива насока. Все същото онова ивановско-щраусовско-ренановско отношение към Христа и религиозната живопис.

— Какво представлява картината? — попита Ана.

— Христос пред Пилат. Христос е представен като евреин с целия реализъм на новата школа.

И понеже въпросът за съдържанието на картината го насочи към една от най-любимите му теми, Голенишчев започна:

— Не разбирам как могат да правят такива груби грешки. Христос има вече своето определено въплъщение в изкуството на великите старци. Така че, щом те искат да изобразят не Бога, а революционера или мъдреца, нека вземат от историята Сократ, Франклин, Шарлота Корде, но не и Христа. Те вземат тъкмо онова лице, което не бива да се взема за изкуството, и след това…

— А истина ли е, че тоя Михайлов е в такава бедност? — попита Вронски, който смяташе, че като руски меценат трябва да помогне на художника, независимо от това дали картината му е хубава или лоша.

— Едва ли. Той е отличен портретист. Виждали ли сте портрета му на Василчикова? Но изглежда, че не иска вече да рисува портрети и може би тъкмо затова е в нужда. Аз казвам, че…

— Не можем ли да го помолим да нарисува портрета на Ана Аркадиевна? — попита Вронски.

— Защо пък моя? — каза Ана. — След твоя аз не искам никакъв портрет. По-добре да нарисува Ани (така тя наричаше момиченцето си). Ето я и нея — прибави тя, като съгледа през прозореца хубавицата италианка кърмачка, която бе изнесла детето в градината, и веднага незабелязано се обърна към Вронски. Хубавицата кърмачка, която послужи на Вронски като модел за главата на една от картините му, беше единствената тайна мъка в живота на Ана. Когато я рисуваше, Вронски се любуваше на нейната красота и средновековност и Ана не смееше да признае, че се бои да ревнува тая кърмачка и затова особено обсипваше с любезности и глезеше както нея, така и малкия й син.

Вронски също погледна през прозореца, погледна и Ана в очите и се обърна веднага към Голенишчев:

— А ти познаваш ли тоя Михайлов?

— Срещал съм го. Но той е чудак и без всякакво образование. Знаете ли, един от ония диви нови хора, които често се срещат сега; един от ония свободомислещи, които d’emblée58 са възпитани в представите за безверие, отрицание и материализъм. По-рано — каза Голенишчев, като не виждаше или не желаеше да види, че и Ана, и Вронски искат да говорят, — по-рано свободомислещ беше оня човек, който се възпитаваше в представите за религията, закона и нравствеността и сам с борба и труд стигаше до свободомислието; но сега се явява нов тип самородни свободомислещи, които израстват, без да са чували дори, че е имало нравствени, религиозни закони и авторитети, а просто израстват с представите за отричане на всичко, сиреч — като диви. Той е такъв. Струва ми се, че е син на един московски камерлакей и не е получил никакво образование. Когато постъпил в Академията и си спечелил репутация, той, като умен човек, поискал да се образова. И се обърнал към онова, което му се струвало извор на образованието — към списанията. Но, разбирате ли, едно време човек, който искал да се учи, да кажем, един французин, би започнал да изучава всички класици: и богослови, и трагици, и историци, и философи, и вие знаете какъв труд би му предстоял. Но у нас сега той попада направо на отрицателната литература, усвоява набързо целия екстракт на отрицателната наука и е готов. А и нещо повече: преди двадесет години той би намерил в тая литература признаци на борба с авторитетите, с вековните възгледи, би разбрал от тая борба, че е имало и нещо друго; а сега попада направо на такава, в която дори не удостояват със спор старите възгледи, а казват направо: не съществува нищо, evolution, подбор, борба за съществуване и нищо повече. В моята статия аз…

— Знаете ли — каза Ана, която отдавна вече предпазливо се споглеждаше с Вронски и знаеше, че Вронски не се интересува от образованието на тоя художник, а го занимава само мисълта да му помогне и да му поръча портрет. — Знаете ли какво? — смело прекъсна тя разприказвалия се Голенишчев. — Я да отидем при него!

Голенишчев се опомни и с удоволствие се съгласи. Но понеже художникът живееше в един далечен квартал, решиха да вземат каляска.

След един час Ана заедно с Голенишчев и Вронски, седнали на предното място в каляската, стигнаха до една нова грозна къща в далечния квартал. Те научиха от посрещналата ги жена на вратаря, че Михайлов позволява да посещават ателието му, но че сега е в квартирата си, на две крачки оттук, и я изпратиха при него с визитните си картички, искайки позволение да видят картините му.

X

Художникът Михайлов както винаги работеше, когато донесоха картичките на граф Вронски и Голенишчев. Сутринта бе работил над една голяма картина в ателието си. Когато си дойде в къщи, той се разсърди на жена си, задето не умееше да се справи с хазайката, която искаше пари.

— Двадесет пъти съм ти казвал, не влизай в обяснения. Ти и без това си глупава, а като започнеш да се обясняваш на италиански, ставаш тройно по-глупава — каза й той след дълго препиране.

— Ама ти не дигай врява, аз не съм виновна. Ако имах пари…

— За Бога, остави ме на мира! — със сълзи в гласа извика Михайлов и като запуши ушите си, влезе в работната си стая зад преградката и заключи вратата. „Неразбрана жена!“ — каза си той, седна до масата и като разтвори папката, веднага се залови с особена жар за една започната рисунка.

Той не работеше никога с такъв жар и успех, както когато животът му вървеше зле и особено когато се караше с жена си. „Ах, да мога да се пръждосам някъде!“ — мислеше той и продължаваше да работи. Правеше скица на човек, който е обхванат от гняв. Скицата бе направена по-рано, но той не беше доволен от нея. „Не, оная беше по-хубава… Де ли е тя?“ Отиде при жена си и начумерен, без да я гледа, попита по-голямото си момиче де е оная хартия, която им беше дал. Хартията с нахвърляната скица се намери, но беше измачкана и накапана със стеарин. Но той все пак взе рисунката, постави я на масата в стаята си и като се поотдалечи и замижа, започна да я разглежда. Изведнъж се усмихна и радостно размаха ръце.

— Така, така! — рече той, взе молива и веднага започна бързо да рисува. Стеариновото петно придаваше на човека нова поза.

Той рисуваше тая нова поза и изведнъж си спомни енергичното лице с издадена брадичка на продавача, от когото си купуваше пури, и нарисува на човека същото това лице с брадичката. Засмя се от радост. Изведнъж от мъртва, измислена, фигурата стана жива, и то такава, че не биваше вече да се променя. Тая фигура живееше и беше ясно и несъмнено очертана. Можеше да поправи скицата съобразно изискванията на тая фигура, можеше и дори трябваше да разположи иначе краката, да промени съвсем положението на лявата ръка и да отметне косата. Но като правеше тия поправки, той не изменяше фигурата, а само отстраняваше това, което я затуляше. Той сякаш махаше от нея ония покривки, поради които тя не се виждаше цяла; всяка нова черта само изтъкваше повече цялата фигура в пълната й енергична сила, такава, каквато бе му се представила изведнъж от направеното стеариново петно. Той внимателно завършваше фигурата, когато му донесоха картичките.

— Ей сега, ей сега!

Отиде при жена си.

— Е, стига, Саша, не се сърди! — каза й той, като се усмихваше плахо и нежно. — Ти бе виновна. Аз бях виновен. Ще уредя всичко. — И след като се помири с жена си, облече маслиненото си палто с кадифена яка, сложи си шапката и тръгна към ателието. Бе забравил вече сполучливата фигура. Сега го радваше и вълнуваше посещението, което правеха на ателието му тия важни руси, пристигнали с каляска.

За картината си, тая, която сега беше на статива му, дълбоко в душата си той имаше мнение, че такава картина никой никога досега не е рисувал. Не мислеше, че картината му е по-хубава от всички картини на Рафаел, но знаеше, че онова, което искаше да предаде и бе предал в тая картина, никой никога не бе постигнал. Това нещо той знаеше със сигурност и го знаеше отдавна, откак бе почнал да я рисува; но мненията на другите, каквито и да бяха те, все пак имаха грамадно значение за него и го вълнуваха до дъното на душата. Всяка забележка, дори най-нищожната, която показваше, че познавачите виждат поне една малка част от онова, което той виждаше в тая картина, го вълнуваше до дъното на душата. На своите критици той винаги приписваше по-голяма дълбочина на разбиране от тая, която той самият имаше, и винаги очакваше от тях нещо такова, което сам не виждаше в картината си. И както му се струваше, често намираше това нещо в преценката на зрителите.

С бързи крачки той се приближаваше до вратата на ателието си и въпреки вълнението изведнъж го порази меко осветената фигура на Ана, която бе се изправила в сянката при входа и слушаше разпаления Голенишчев, който й казваше нещо, и в същото време очевидно искаше да огледа приближаващия се художник. Той дори сам не забеляза как, приближавайки се до тях, улови и погълна това впечатление, както беше и с брадичката на тютюнопродавача, и го скъта нейде, отдето щеше да го извади, когато потрябва. Посетителите, разочаровани вече предварително от разказа на Голенишчев за художника, се разочароваха още повече от външността му. Среден на ръст, набит, с чевръста походка, с кафява шапка, маслинено палто и тесни панталони, тогаз, когато отдавна вече се носеха широки, и особено с обикновеното си широко лице, върху което бе съчетан израз на стеснение и желание да запази достойнството си, Михайлов им направи неприятно впечатление.

— Моля, заповядайте — каза той, като се стараеше да изглежда равнодушен, влезе в коридора, извади ключа от джоба си и отключи вратата.

XI

Когато влязоха в ателието, художникът Михайлов още веднъж изгледа гостите и отбеляза във въображението си и израза върху лицето на Вронски, особено скулите му. Въпреки че естетичното му чувство непрестанно работеше, събирайки материал, въпреки че чувствуваше все по-голямо и по-голямо вълнение, понеже наближаваше моментът, когато ще чуе мнения за картината си, той бързо и тънко по неуловими признаци си създаваше представа за тия три лица. Тоя (Голенишчев) е тукашен русин. Михайлов не си спомняше нито фамилното му име, нито къде го бе срещал и какво бе говорил с него. Спомняше си само лицето му, както помнеше всички лица, които бе виждал някога, но си спомняше също, че това бе едно от ония лица, които във въображението си той бе отделил в един огромен дял от фалшиво значителни и бедни откъм израз физиономии. Дългите коси и твърде откритото чело придаваха външна значителност на лицето, което имаше детски неспокоен израз, съсредоточен в основата на тесния нос. Според преценката на Михайлов Вронски и Каренина трябва да са знатни и богати руси, които като всички богати руси не разбират нищо от изкуство, но се преструват на любители и ценители. „Сигурно са видели вече всички старини и сега обикалят ателиетата на новите, на шарлатанина немец и на глупака прерафаелит англичанин, а при мене идват само за да имат пълна представа“ — мислеше той. Познаваше много добре маниера на дилетантите (колкото по-умни са те, толкова по-зле) да разглеждат ателиетата на съвременните художници само за да имат право да кажат, че изкуството е в упадък и че колкото повече гледаш новите, толкова повече виждаш колко неподражаеми си остават големите стари майстори. Той очакваше всичко това, четеше го по лицата им, виждаше го в равнодушната небрежност, с която говореха помежду си, наблюдаваха манекените и бюстовете и свободно се разхождаха, като чакаха той да открие картината. Но въпреки това, докато преместваше етюдите си, вдигаше завесите и снемаше покривката, той изпитваше силно вълнение, толкова повече, че макар според него всички знатни и богати руси да са говеда и простаци, и Вронски, и особено Ана му харесваха.

— Ето, заповядайте! — каза той, като посочи картината и с чевръстата си походка се отдръпна настрана. — Това е разпитът при Пилат. Матея, глава XXVII — каза той, чувствувайки, че устните му започват да треперят от вълнение. Той се отдръпна и застана зад тях.

Няколко секунди, докато посетителите мълчаливо наблюдаваха картината, Михайлов също я гледаше, но я гледаше с равнодушен, чужд поглед. В тия няколко секунди той бе предварително уверен, че тъкмо те, тия посетители, които толкова презираше преди една минута, ще произнесат висока, пресправедлива оценка за картината му. Той бе забравил всичко, което мислеше за картината си по-рано, през тия три години, докато я рисуваше; забравил бе всичките й достойнства, които бяха несъмнени за него, и сега я наблюдаваше с техния равнодушен, чужд, нов поглед и не виждаше нищо хубаво в нея. Виждаше на пръв план сърдитото лице на Пилат и спокойното лице на Христа, а на втори план фигурите на Пилатовите слуги и лицето на Йоан, което се взираше в това, което става. Сега, когато гледаше с техните очи, всяко лице, със своя особен характер, до което той се бе домогнал с такова търсене, с такива грешки и поправки, всяко лице, което бе му създало толкова мъки и радост, и всички тия лица, които бе размествал толкова пъти, за да постигне общото, всички отсенки в колорита и тоновете, които бе постигнал с такъв труд — всичко това заедно му се виждаше една баналност, повтаряна хиляди пъти. Когато погледна картината с техните очи, дори най-скъпото за него лице, лицето на Христа, което беше център на картината и бе му доставило такъв възторг при постигането му, беше изцяло изгубено за него. Той виждаше едно добре нарисувано (а дори не и добре — той виждаше сега ясно много недостатъци) повторение на ония безконечни Христосовци на Тициан, Рафаел и Рубенс и на същите войници, и на Пилат. Всичко това беше изтъркано, бедно и старо и дори лошо нарисувано — пъстро и слабо. Те ще бъдат прави, когато в присъствието на художника ще изрекат престорено учтиви фрази, а ще го съжаляват и ще му се смеят, когато останат сами.

Стана му много тежко от това мълчание (макар че то продължи не повече от една минута). За да го прекъсне и покаже, че не е развълнуван, той направи усилие над себе си и се обърна към Голенишчев.

— Струва ми се, че съм имал удоволствието да се срещна с вас — каза му той, като се озърташе неспокойно ту към Ана, ту към Вронски, за да не изтърве нито една черта от израза на лицата им.

— Разбира се, виждахме се у Роси, помните ли, на оная вечеринка, дето декламираше италианската госпожица — новата Рашел — свободно заприказва Голенишчев, като откъсна без ни най-малко съжаление погледа си от картината и се обърна към художника.

Но като забеляза, че Михайлов чака мнението му за картината, каза:

— Картината ви е напреднала доста, откак я видях последния път. И както тогава, така и сега необикновено ме поразява фигурата на Пилат. Колко разбран ти става той, тоя добър, отличен човек, но чиновник до дъното на душата си, който не знае какво прави. Но, струва ми се…

Живото лице на Михайлов изведнъж просия цяло: очите му светнаха. Той искаше да каже нещо, но не можа да проговори от вълнение и се престори, че се закашля. Колкото и малко да ценеше способността на Голенишчев да разбира изкуството, колкото и нищожна да беше тая справедлива забележка за верния израз на лицето на Пилат като чиновник, колкото и обидно да му се виждаше, че му правят най-напред такава нищожна забележка, преди да е станало дума за най-важните неща, Михайлов беше във възторг от тая преценка. Самият той мислеше за фигурата на Пилат същото, което каза Голенишчев. Че тая преценка беше една от милионите други преценки, които можеха да бъдат верни, в което Михайлов бе твърдо убеден, това не намаляваше значението на забележката, изказана от Голенишчев. Той обикна Голенишчев за тая забележка и неговата умърлушеност веднага се замени с възторг. Изведнъж цялата му картина оживя пред него с цялата неизразима сложност на всичко живо. Михайлов отново се опита да каже, че и той разбира така Пилат; но устните му непокорно трепереха и той не можа да проговори. Вронски и Ана също си приказваха нещо с оня тих глас, с който обикновено хората говорят на художествените изложби — донейде за да не оскърбят художника, а донейде за да не кажат високо някоя глупост, каквато много лесно може да се каже, когато се говори за изкуство. На Михайлов се стори, че картината и на тях направи впечатление. Той пристъпи до тях.

— Чуден е изразът на Христа! — каза Ана. От всичко, що видя, тоя израз й хареса най-много; тя чувствуваше, че това е центърът на картината и затова на художника ще бъде приятно да го похвалят. — Ясно е, че той съжалява Пилат.

Това беше пак една от милионите верни преценки, които можеха да се направят за картината му и за фигурата на Христа. Тя каза, че той съжалява Пилат. В израза на Христа трябва да има и жалост, защото в него има израз на любов, на неземно спокойствие, готовност за смърт и съзнание за безполезността на думите. Разбира се, у Пилат има израз на чиновник, а у Христа — израз на жалост, защото единият олицетворява плътския, а другият — духовния живот. Всичко това и много други неща минаха през ума на Михайлов. И отново лицето му засия от възторг.

— Пък и как е направена тая фигура, колко въздух! Можем да отминем — каза Голенишчев, който с тая забележка очевидно искаше да покаже, че не одобрява съдържанието и идеята на фигурата.

— Да, чудно майсторство! — каза Вронски. — Как изпъкват тия фигури на задния план! Това се казва техника — каза той, като се обръщаше към Голенишчев и с това загатваше за някогашния им разговор за отчаянието на Вронски, че ще може да придобие тая техника.

— Да, да, чудно! — потвърдиха Голенишчев и Ана. Въпреки възбуденото състояние, в което се намираше, забележката за техниката болезнено сви сърцето на Михайлов, той сърдито погледна Вронски и изведнъж се начумери. Той често бе чувал думата техника и никак не разбираше какво искат да кажат с тая дума.

Знаеше, че под тая дума разбират механичната способност да рисуваш, напълно независима от съдържанието. Често, както и при сегашната похвала, забелязваше, че противопоставят техниката на вътрешното достойнство, сякаш е възможно да се нарисува хубаво онова, което е грозно. Знаеше, че когато се разкрива съдържанието, и то напълно, е необходимо голямо внимание и предпазливост, за да не се похаби самото произведение; но тук няма никаква техника, никакво изкуство да се рисува. Ако на едно малко дете или на готвачката му също се открие това, което той е видял, тя също би могла да разбере това, което вижда. А само с механична способност дори най-опитният и изкусен живописец-техник не би могъл да нарисува нищо, ако преди това не биха му се открили границите на съдържанието. Освен това той виждаше, че ако се говори за техника, той не би могъл да се похвали с такава. Във всичко, което рисуваше и бе нарисувал, виждаше поразителни недостатъци поради неумелото разкриване на съдържанието, които не можеше вече да поправи, без да похаби цялото произведение. И почти във всички фигури и лица виждаше, че не е успял напълно да разкрие съдържанието, а това разваляше картината.

— Може да се каже само едно, ако позволите да направя тая забележка… — обади се Голенишчев.

— Ах, много се радвам и ви моля — каза Михайлов и се усмихна престорено.

— То е, че у вас Той е даден като човекобог, а не като богочовек. Впрочем зная, че тъкмо това сте и искали.

— Аз не мога да рисувам такъв Христос, какъвто нямам в душата си — мрачно каза Михайлов.

— Да, но в такъв случай, ако позволите да изкажа мисълта си… Вашата картина е толкова хубава, че моята забележка не може да й повреди, и после това е мое лично мнение. У вас това е друго. Самият мотив е друг. Но да вземем, ако щете, Иванов. Смятам, че ако се гледа на Христа като на историческо лице, по-добре е било Иванов да избере друга историческа тема, нова, неразработвана.

— Но ако това е най-великата тема, която се явява пред изкуството?

— Ако се потърсят, ще се намерят други. Но работата е там, че изкуството не търпи спор и разсъждения. А при картината на Иванов за вярващия и за невярващия изниква въпросът: Бог ли е това, или не е Бог? И се разрешава единството на впечатлението.

— Защо пък? Струва ми се — каза Михайлов, — че за образованите хора не може вече да има спор.

Голенишчев не се съгласи с това и като поддържаше първата си мисъл за единство на впечатлението, необходимо в изкуството, обори Михайлов.

Михайлов се вълнуваше, но не умееше да каже нищо в защита на мисълта си.

XII

Ана и Вронски отдавна вече се споглеждаха, като съжаляваха за умната бъбривост на приятеля си, и най-после, без да дочака домакина, Вронски мина към друга, малка картина.

— Ах, колко е хубава, колко е хубава! Чудно! Колко е хубава! — в един глас заприказваха те.

„Какво ли им харесва толкова?“ — помисли Михайлов. Той дори бе забравил тая картина, рисувана преди три години. Забравил бе всички страдания и възторзи, които бе преживял с тая картина, която няколко месеца непрестанно, ден и нощ, го бе занимавала, забравил бе, както забравяше винаги завършените си картини. Не обичаше дори да я гледа и бе я изложил само защото чакаше един англичанин, който искаше да я купи.

— Това е просто един отдавнашен етюд — каза той.

— Колко е хубаво! — каза Голенишчев, който очевидно също бе завладян искрено от прелестта на картината.

В сянката на една ракита две момчета ловят риба с въдица. Едното, по-голямото, току-що е хвърлило въдицата и грижливо издърпва поплавъка иззад храста, цяло погълнато от тая работа; другото, по-малкото, лежи на тревата, опряло чорлава руса глава на облакътените си ръце, и със замислените си сини очи гледа във водата. За какво мисли то?

Възхищението пред тая негова картина пробуди у Михайлов предишното вълнение, но той се страхуваше и не обичаше това празно чувство към миналото и затова, макар и да се радваше на тия похвали, искаше да отвлече посетителите към трета картина.

Но Вронски попита не се ли продава картината. За Михайлов, развълнуван от това посещение, повдигането на паричния въпрос сега беше твърде неприятно.

— Тя е изложена за продажба — отвърна той мрачно начумерен.

Когато посетителите си отидоха, Михайлов седна срещу картината с Пилат и Христа и си повтаряше наум онова, което тия посетители бяха казали или мислеха, без да го кажат, за картината му. И странно: онова, което имаше такава тежест за него, когато те бяха тук и когато той мислено заставаше на тяхното гледище, изведнъж загуби за него всякакво значение. Той започна да гледа на картината с истинския си поглед на художник и стигна до онова състояние на увереност в съвършенството и поради това в значителността на картината си, което му бе необходимо, за да се издигне над всички други интереси, защото той можеше да работи само при такова напрежение.

Кракът на Христа все пак не беше даден добре в перспектива. Той взе палитрата и започна да работи. Докато поправяше крака, непрестанно се взираше във фигурата на Йоан на задния план, която посетителите дори не забелязаха, но която, той знаеше това, беше върхът на съвършенството. След като завърши крака, искаше да се залови с тая фигура, но се почувствува твърде развълнуван за това. Той еднакво не можеше да работи, когато беше равнодушен, както и когато беше твърде размекнат и виждаше прекалено всичко. Имаше само едно стъпало в тоя преход от равнодушие към вдъхновение, когато можеше да работи. А днес той бе твърде развълнуван. Искаше да покрие картината, но се спря и като държеше в ръка покривката и блажено се усмихваше, дълго се взира във фигурата на Йоан. Най-после сякаш се откъсна с тъга, спусна покривката и уморен, но щастлив си тръгна към къщи.

На връщане Вронски, Ана и Голенишчев бяха особено оживени и весели. Говореха за Михайлов и картините му. Думата талант, под която разбираха една вродена, почти физическа способност, независима от ума и сърцето, и с която искаха да изразят всичко, преживявано от художника, особено често се преплиташе в разговора им, защото тая дума им бе необходима, за да нарекат онова, за което нямаха никакво понятие, но за което искаха да говорят. Казваха, че не може да му се отрече талант, но че талантът му не може да се развие поради липса на образование — общо нещастие на нашите руски художници. Но картината с момчетата бе се врязала в паметта им и те току се връщаха към нея.

— Колко е хубава! Как му се е удала тая работа и колко е естествена! Той дори не разбира колко е хубава тя. Да, трябва да не я изтървем и да я купим — каза Вронски.

XIII

Михайлов продаде картината си на Вронски и се съгласи да нарисува портрет на Ана. В определения ден дойде и започна работа.

Още от петия сеанс портретът порази всички, особено Вронски, не само с приликата, но и с особената й хубост. Чудно беше как Михайлов бе успял да долови тая нейна особена хубост. „Трябва човек да я е познавал и обичал, както съм я обичал аз, за да долови този неин мил душевен израз“ — мислеше Вронски, макар че едва от тоя портрет той бе открил у нея тоя мил душевен израз. Но тоя израз беше толкова правдив, че както нему, така и на другите се струваше, че са го познавали отдавна.

— Колко време се мъча и не можах да направя нищо — каза той за своя портрет, — а той я погледна и я нарисува. Ето какво значи техниката.

— Това ще дойде — утешаваше го Голенишчев, според когото Вронски имаше и талант, и главно образование, което дава възвишен поглед за изкуството. Убеждението на Голенишчев, че Вронски има талант, се поддържаше и от това, че той имаше нужда от съчувствието и похвалите на Вронски за статиите и мислите му и чувствуваше, че похвалите и подкрепата трябва да бъдат взаимни.

В чуждата къща и особено в палацото у Вронски Михайлов беше съвсем друг човек, отколкото в ателието си. Беше неприязнено почтителен, сякаш се боеше да се сближи с хора, които не уважаваше. Наричаше Вронски „ваше сиятелство“ и въпреки поканите на Ана и Вронски никога не оставаше на обед и идваше само за сеансите. Повече, отколкото към другите, Ана беше ласкава с него и благодарна за портрета. Вронски беше повече от учтив и очевидно се интересуваше от мнението на художника за своята картина. Голенишчев не пропускаше случай да внушава на Михайлов истинските разбирания за изкуството. Но Михайлов оставаше еднакво студен към всички. Ана долавяше по погледа му, че обича да я гледа; но той отбягваше да говори с нея. Когато Вронски говореше за своята живопис, той упорито мълчеше и също така упорито мълчеше, когато му показваха картината на Вронски и очевидно се отегчаваше от разговорите на Голенишчев, но не му възразяваше.

Изобщо със сдържаното си и неприятно, сякаш враждебно отношение Михайлов никак не им хареса, когато го опознаха по-отблизо. И се радваха, когато сеансите свършиха и в ръцете им остана прекрасният портрет, а той престана да идва.

Голенишчев пръв изрази мисълта на всички, а именно, че Михайлов просто завижда на Вронски.

— Да предположим, че не завижда, защото има талант; но него го е яд, че един придворен и богат човек, при това граф (та те мразят всичко това), без особен труд прави същото, ако не и по-хубаво от него, който е посветил на това целия си живот. И главно, образованието, което той няма.

Вронски защищаваше Михайлов, но дълбоко в душата си вярваше в това, защото според него човек от друг, по-низш свят не може да не завижда.

Портретът на Ана, едно и също нещо рисувано от натура и от двамата, трябваше да покаже на Вронски разликата, която съществуваше между него и Михайлов; ала той не я виждаше. Но едва след Михайлов той престана да рисува Ана, защото сметна, че това сега е излишно. Ана продължаваше да работи картината си от средновековния живот. И той самият, и Голенишчев, и особено Ана намираха, че е много хубава, защото приличала много повече на знаменитите картини, отколкото картината на Михайлов.

А пък Михайлов, въпреки че портретът на Ана бе го увлякъл доста, се радваше още повече от тях, когато сеансите завършиха и той не беше принуден да слуша повече разсъжденията на Голенишчев върху изкуството и можеше да забрави за живописта на Вронски. Той знаеше, че не може да се забрани на Вронски да си играе на живопис; знаеше, че той и всички дилетанти имат пълно право да рисуват, каквото си искат, но му беше неприятно. Не може да се забрани на един човек да си направи голяма кукла от восък и да я целува. Но ако тоя човек с куклата дойде и седне при някой влюбен и започне да гали куклата си, както влюбеният гали оная, която обича, на влюбения ще бъде неприятно. Същото неприятно чувство изпитваше и Михайлов, когато виждаше живописта на Вронски; беше му и смешно, и досадно, и жалко, и оскърбително.

Увлечението на Вронски от живописта и средните векове не продължи дълго. Той имаше толкова вкус към живописта, че не можа да довърши картината си. Престана да я рисува. Смътно долавяше, че недостатъците й, които в началото се забелязваха слабо, ще бъдат поразителни, ако я продължи. С него се случи същото, както и с Голенишчев, който чувствуваше, че няма вече какво да каже и постоянно се самоизмамваше, че мисълта му не е узряла, че обмисля всичко и събира материали. Но Голенишчев се озлобяваше и измъчваше от това, а Вронски не можеше да се мами и измъчва и особено да се озлобява. Със свойствената му решителност на характера той престана да се занимава с живопис, без да обяснява защо и без да се оправдава.

Но без това занимание животът му и тоя на Ана, която се чудеше на неговото разочарование, му се видя така отегчителен в този италиански град, палацото изведнъж стана така явно старо и мръсно, толкова неприятно проличаха петната по завесите, пукнатините по подовете, олющената мазилка по корнизите и толкова отегчителен стана тоя все един и същ Голенишчев, италианецът професор и немецът пътешественик, че трябваше да променят живота си. Решиха да си заминат за Русия, на село. В Петербург Вронски възнамеряваше да направи подялба с брат си, а Ана да види сина си. А лятото смятаха да прекарат в голямото бащино имение на Вронски.

XIV

Левин беше женен от три месеца. Той бе щастлив, но съвсем не така, както очакваше. На всяка крачка намираше разочарование в по-раншните си мечти и едно ново неочаквано очарование. Левин беше щастлив, но откакто бе заживял семеен живот, на всяка крачка виждаше, че това съвсем не е онова, което си представяше. На всяка крачка изпитваше онова, което изпитва човек, който, след като се е любувал на плавното, щастливо плуване на някоя лодка в езерото, сам се е качил на тая лодка. Той виждаше, че не е достатъчно само да пазиш равновесие, без да се люлееш, но трябва и да пресмяташ, без да забравяш нито за миг накъде да плуваш, да знаеш, че под тебе има вода и трябва да гребеш и че несвикналите ръце отмаляват, защото това е лесно само като го гледаш, но е много трудно да го правиш, макар че е доста приятно.

Някога като ерген, когато наблюдаваше чуждия съпружески живот, дребните грижи, свади и ревност, той се усмихваше презрително в душата си. Според него в неговия бъдещ съпружески живот не само не можеше да има нищо подобно, но струваше му се, че дори всички външни форми трябва да се различават напълно и във всичко от живота на другите. И изведнъж вместо това неговият живот с жена му не само не се нареди особено, а, наопаки, целият се изгради от същите ония най-нищожни дреболии, които той така много презираше по-рано, но които сега, въпреки волята му, добиваха необикновено и несъмнено значение. И Левин виждаше, че уреждането на всички тия дреболии съвсем не е така лесно, както му се струваше по-рано. Макар и да смяташе, че има най-точна представа за семейния живот, както всички мъже и той неволно си представяше семейния живот само като любовно наслаждение, на което не трябва да пречи нищо и от което дребните грижи не могат да го отвлекат. Според него той трябваше да върши работата си и да си отпочива от нея сред щастието на любовта. Кити трябваше да бъде любима и нищо повече. Но като всички мъже и той забравяше, че и тя трябва да работи. И се чудеше как тя, тая поетична, прелестна Кити, можеше не само още в първите седмици, но дори още в първите дни на семейния живот да мисли, да помни и да се грижи за покривки, за мебели, за дюшеци за гостите, за подноса, за готвача, за обеда и т.н. Още като годеник той бе поразен от тая категоричност, с която тя се отказа да заминат в чужбина и реши да отидат на село, сякаш знаеше нещо такова, което бе необходимо, и освен за любовта си можеше да мисли и за странични неща. Това го оскърби тогава, а сега няколко пъти го оскърбяваха нейните дребни грижи и старания. Но той виждаше, че това е необходимо за нея. И понеже я обичаше, не можеше да не се любува на тия грижи, макар че не знаеше защо, макар че им се присмиваше. Присмиваше се, като я гледаше как подрежда мебелите, докарани от Москва, как оправя поновому своята и неговата стая, как слага завеси, как разпределя бъдещото помещение за гости, за Доли, как нагласява стая за новата си прислужница, как поръчва обеда на стареца-готвач, как влиза в препирня с Агафя Михайловна, отнемайки й грижата за провизии. Той виждаше, че старецът-готвач се усмихва, като слуша неумелите й неизпълними нареждания, и й се любува; виждаше, че Агафия Михайловна умислено и ласкаво клати глава на новите разпоредби на младата госпожа относно килера; виждаше, че Кити е необикновено мила, когато през сълзи и смях идва да му съобщи, че слугинята Маша била свикнала да я смята за госпожица и поради това никой не я слушал. Всичко това му се виждаше мило, но чудно, и той мислеше, че би било по-добре без него.

Той не познаваше това чувство за промяна, което тя изпитваше, след като по-рано у дома си не можеше да има всичко, що й се поиска — например зеле с квас или бонбони, а сега можеше да поръчва, каквото си иска, да купува цели купища бонбони, да харчи колкото си иска пари и да поръчва каквито си иска сладки.

Сега тя с радост мечтаеше за идването на Доли с децата особено защото ще може да поръчва за всяко от децата любимите им сладки, а Доли ще оцени цялата й нова наредба. Тя сама не знаеше защо и за какво, но домакинската работа неудържимо я привличаше. Понеже инстинктивно чувствуваше приближаването на пролетта и знаеше, че ще има и мрачни дни, тя си виеше, както знаеше, гнездото и бързаше едновременно да го вие и да се учи как се прави това.

Тая дребнава загриженост на Кити, толкова противоположна на Левиновия идеал за възвишено щастие, на първо време беше едно от разочарованията му; но тая мила загриженост, чийто смисъл той не разбираше, но не можеше да не обича, беше едно от новите му очарования.

Другото разочарование и същевременно очарование бяха караниците. Левин никога не можеше да си представи, че между него и жена му може да има други отношения освен нежни, внимателни и любовни и изведнъж още първите дни те се скараха, така че тя му каза, че той не я обича, обича само себе си, заплака и размаха ръце.

Това тяхно първо скарване стана, защото Левин бе отишъл в новото селище и бе се забавил повече от половин час, понеже поиска да мине по прекия път и се заблуди. На връщане мислеше само за нея, за любовта й, за щастието си и колкото повече наближаваше към къщи, толкова повече се разгаряше нежността му към нея. Втурна се в стаята със същото чувство и дори по-силно от онова, с което бе отишъл у Шчербацки да прави предложение. И изведнъж тя го посрещна с мрачен израз, какъвто не бе виждал никога у нея. Искаше да я целуне, но тя го отблъсна.

— Какво значи това?

— Тебе ти е весело… — започна тя с желанието да бъде спокойно-язвителна.

Но още щом отвори уста, от нея се изтръгнаха укор ни думи на безсмислена ревност, на всичко онова, което бе я измъчвало през тоя половин час, който бе прекарала неподвижно, седнала на прозореца. Едва сега за пръв път той разбра ясно онова, което не разбираше, когато след венчавката бе я повел от черквата. Разбра, че тя не само му е близка, но че сега той не знае де свършва тя и де започва той. Разбра го по онова мъчително чувство на раздвоение, което изпитваше в тоя миг. В първия момент се оскърби, но още същия миг почувствува, че не може да бъде оскърбен от нея, че тя и той са едно и също нещо. В първия миг изпитваше чувство, подобно на онова, което човек изпитва, когато, след като е получил неочаквано силен удар отзад, с яд и желание за мъст се обръща, за да намери виновника, и се убеждава, че той самият се е ударил неочаквано, че няма на кого да се сърди и трябва да понесе и облекчи болката си.

Отпосле той никога вече не чувствуваше това с такава сила, но тоя първи път дълго не можа да се опомни. Съвсем естествено би било да се оправдае, да й докаже, че вината е у нея; но да й докаже това, значеше да я разсърди още повече и да направи по-голям разрива, който бе причина за цялата неприятност. Едно привично чувство го караше да отхвърли вината от себе си и да я стовари върху нея; но друго, по-силно чувство го караше по-скоро, колкото се може по-скоро да изглади станалото спречкване, за да не го остави да се засили. Да се остане с такова несправедливо обвинение, беше мъчително, но още по-лошо беше да се оправдае и да й причини болка. Като човек, който в полусън се измъчва от някаква болка, той искаше да откъсне, да отхвърли от себе си болното място, но след като бе се опомнил, чувствуваше, че болното място е самият той. Трябваше само да се помъчи да помогне на болното място да изтърпи и той се помъчи да направи това.

Помириха се. Съзнала вината си, но без да я признае, тя стана по-нежна към него и те изпитаха ново, удвоено любовно щастие. Но това не попречи тия спречквания да се повтарят, и то дори особено често, по най-неочаквани и нищожни поводи. Тия спречквания ставаха често и поради това, че те не знаеха още кое е важното и за единия, и за другия и защото на първо време постоянно и двамата често биваха в лошо настроение. Когато единият имаше добро, а другият лошо настроение, мирът не се нарушаваше, но когато и двамата се случваха в лошо настроение, спречкванията ставаха поради такива необясними със своята нищожност причини, че отпосле просто не можеха да си спомнят защо са се карали. Наистина, когато и двамата имаха добро настроение, радостта им от живота се удвояваше. Но все пак тия първи дни бяха тежко време за тях.

През цялото това първо време особено живо се чувствуваше една натегнатост, сякаш изопваха ту на едната, ту на другата страна веригата, с която бяха свързани. Изобщо тоя меден месец, сиреч първият месец след сватбата, от който по традиция Левин очакваше толкова много, не само не беше меден, но се запази в спомените и на двамата като най-тежко и унизително време от живота им. В по-късния си живот и двамата еднакво се мъчеха да заличат от паметта си всички грозни, срамни обстоятелства от това болно време, когато и двамата рядко биваха в нормалното си настроение, рядко биваха такива, каквито са.

Едва на третия месец от семейния им живот, след като се върнаха от Москва, дето бяха ходили за един месец, животът им стана по-спокоен.

XV

Те току-що бяха пристигнали от Москва и се радваха на уединението си. Той седеше до писмената маса в кабинета си и пишеше. Облечена и днес със същата тъмнолилава рокля, която носеше първите дни след женитбата си и която той особено помнеше и обичаше, тя седеше на дивана, на същия стар кожен диван, който винаги е бил в кабинета на Левиновите дядо и баща, и се занимаваше с broderie anglaise59. Той мислеше и пишеше с постоянното радостно чувство от присъствието й. Не беше престанал да се занимава както със стопанството, така и с книгата, в която трябваше да изложи основите на новото стопанство; но както по-рано тия занимания и мисли му се видяха дребни и нищожни в сравнение с мрака, който бе покрил целия живот, също така незначителни и дребни му се виждаха сега в сравнение с тоя облян в ярката светлина на щастието предстоящ живот. Той продължаваше заниманията си, но сега чувствуваше, че центърът на тежестта на вниманието му се е преместил върху друго и поради това съвсем иначе и по-ясно гледа на работата си. По-рано тая работа беше за него спасение от живота. По-рано чувствуваше, че без тая работа животът му ще бъде много мрачен. А сега тия занимания му бяха необходими, за да не бъде животът твърде еднообразно светъл. След като се залови отново с ръкописите си и прочете това, което бе написал, с удоволствие видя, че работата заслужава да се занимава с нея. Тя беше нова и полезна. Много от по-раншните мисли му се видяха излишни и крайни, но когато поднови в паметта си цялата работа, много пропуснати неща му станаха ясни. Сега пишеше нова глава върху причините за неизгодното положение на земеделието в Русия. Доказваше, че бедността в Русия произлиза не само от неправилното разпределение на поземлената собственост и от неправилната насока, но че за това е помогнала в последно време неестествено присадената в Русия външна цивилизация, особено пътищата за съобщение, железниците, които докараха централизация в градовете, развитие на разкоша и поради това, в ущърб на земеделието, развитие на фабричната индустрия, на кредита и неговия спътник — борсовата игра. Струваше му се, че при нормално развитие на богатството в държавата всички тия явления настъпват само когато в земеделието е вложен вече значителен труд, когато то е поставено при правилни или поне определени условия, че богатството на страната трябва да расте равномерно и особено така, че другите отрасли да не изпреварват земеделието; че съобразно с известно състояние на земеделието трябва да има и съответни пътища за съобщение и че при нашето неправилно използуване от земята железните пътища, предизвикани не от икономическа, а от политическа необходимост, са предивременни и вместо да подпомогнат земеделието, както се очакваше, те го спъват, понеже го изпреварват и предизвикват развитие на индустрията и кредита, и затова както едностранчивото и предивременно развитие на един орган в животното би попречило на общото му развитие, така и за общото развитие на богатството в Русия кредитът, пътищата за съобщение и засилването на фабричната дейност, несъмнено необходими за Европа, дето са навременни, у нас причиняват само вреда, тъй като изместват главния належащ въпрос за организиране на земеделието.

Докато той пише това, тя мислеше колко неестествено внимателен бе мъжът й с младия княз Чарски, който много нетактично бе любезничил с нея в навечерието на заминаването им. „Но той ме ревнува — мислеше тя. — Боже мой! Колко е мил и глупав! Да ревнува мене! Ако знаеше, че за мене всички те са като готвача Пьотр — мислеше тя, като гледаше със странно за себе си чувство за собственост тила и червения му врат. — Макар че ми е жал да го откъсна от работата му (но той ще я навакса!), трябва да видя лицето му; дали ще почувствува, че го гледам? Искам да се обърне… Искам, хайде!“ — и тя отвори по-широко очи, като искаше с това да усили действието на погледа си.

— Да, те поглъщат всички сокове и придават лъжлив блясък — промърмори той, спря да пише и като почувствува, че тя го гледа и се усмихва, се обърна.

— Какво има? — попита той усмихнат и стана.

„Обърна се“ — помисли тя.

— Нищо, исках да се обърнеш — каза тя, като го гледаше и искаше да разбере дали го е яд, или не, задето го е откъснала от работата му.

— Колко ни е хубаво заедно! Искам да кажа, на мене — каза той и пристъпи до нея, грейнал в щастлива усмивка.

— И мене ми е много хубаво! Не ще отида никъде, особено в Москва.

— Ами за какво мислеше?

— Аз ли? Мислех… Не, не, иди си пиши, не се отвличай — каза тя, като се нацупи, — пък и аз трябва да изрежа ей тия дупчици, виждаш ли?

Тя взе ножицата и започна да изрязва.

— Не, кажи ми какво — каза той, като седна до нея и следеше кръгообразното движение на малката ножица.

— Ах, какво мислех ли? Мислех за Москва, за твоя тил.

— Защо именно на мене е дадено такова щастие? Неестествено е. Прекалено хубаво — каза той и целуна ръката й.

— За мене, наопаки, колкото е по-хубаво, толкова е по-естествено.

— А ти имаш плитчица — каза той, като обърна предпазливо главата й. — Плитчица. Виждаш ли, ето тук. Не, не, ние си имаме работа.

Но работата вече не продължи и те като виновни отскочиха един от друг, когато Кузма влезе да доложи, че чаят е готов.

— Ами от града дойдоха ли? — попита Левин Кузма.

— Току-що пристигнаха, гласят се.

— Но ела по-скоро — каза му тя на излизане от кабинета, — иначе ще прочета писмата без тебе. И нека посвирим на четири ръце.

Когато остана сам, той прибра тетрадките си в новата, купена му от нея чанта и започна да мие ръцете си на новия умивалник с нови елегантни принадлежности, които се бяха появили пак с нея. Левин се усмихваше на мислите си и неодобрително клатеше глава при тия мисли; измъчваше го едно чувство, подобно на разкаяние. В сегашния му живот имаше нещо срамно, изнежено, капуанско, както се изразяваше той. „Не е добре да се живее така — мислеше той. — Ето минаха близо три месеца, а аз не работя почти нищо. Днес почти за пръв път се залових сериозно за работа — и какво? Едва започнах и оставих. Дори обикновените си занимания — и тях почти съм зарязал. За стопанството също не се грижа. Ту ми е жал да я оставя, ту виждам, че й е скучно. А пък аз си мислех, че до женитбата живота не го бива, не се смята и че истинският живот започва след женитбата. А ето минаха близо три месеца и аз никога не съм прекарвал така празно и безполезно времето си. Не, не бива така, трябва да започна. Разбира се, тя не е виновна. Не мога да я укоря за нищо. Самият аз трябваше да бъда по-твърд, да запазя мъжката си независимост. Иначе и аз ще свикна така, и нея ще науча… Разбира се, тя не е виновна“ — каза си той.

Но за един недоволен човек е трудно да не укори другиго, и то най-близкия си, в това, от което е недоволен. И на Левин смътно му минаваше през ума, че вината не е у самата нея (тя не можеше да бъде виновна за нищо), но виновно е възпитанието й, твърде повърхностно и фриволно. („Тоя глупак Чарски: зная, че тя искаше, но не можеше да го спре.“) „Да, освен интереса към къщи (тя има такъв), освен тоалета и освен broderie anglaise тя няма други сериозни интереси. Нито интерес към моята работа, към стопанството, към селяните, нито към музиката, в която е доста силна, нито към четенето. Тя не работи нищо и е напълно доволна.“ В душата си Левин осъждаше това и още не можеше да разбере, че тя се подготвя за оня активен период, който трябваше да настъпи за нея, когато ще стане едновременно и жена на мъжа си, и домакиня на къщата, когато ще ражда, кърми и възпитава деца. Той не бе помислил, че тя инстинктивно знае това и готвейки се за тоя страшен труд, не се укоряваше за минутите на безгрижие и любовно щастие, от които се ползуваше сега, и весело виеше бъдещото си гнездо.

XVI

Когато Левин се качи на горния етаж, жена му седеше до новия сребърен самовар и новия чаен прибор; тя бе поканила старата Агафия Михайловна да седне при малката масичка, наляла й беше чай и четеше писмото на Доли, с която си пишеха редовно и често.

— Вижте, покани ме вашата госпожа, накара ме да седна при нея — каза Агафия Михайловна, като се усмихваше дружелюбно на Кити.

В тия думи на Агафия Михайловна Левин прочете развръзката на оная драма, която напоследък се разиграваше между нея и Кити. Той видя, че въпреки всички горчивини, причинени на Агафия Михайловна от новата стопанка, която бе й отнела правото на управление, Кити все пак я бе победила и бе я накарала да я обича.

— Ето тука едно писмо и за тебе — каза Кити, като му подаде едно неграмотно писмо. — Изглежда, че е от оная жена, на твоя брат… — каза тя. — Не съм го чела. А това е от нашите и от Доли. Представи си, Доли водила Гриша и Таня на детски бал у Сарматски; Таня била маркиза.

Но Левин не я слушаше; той се изчерви, взе писмото на Мария Николаевна, предишната любовница на брат му Николай, и го зачете. Това беше вече второ писмо от нея. В първото си писмо Мария Николаевна пишеше, че брат му я изпъдил без никаква вина и с трогателна наивност добавяше, че макар да е пак в голяма бедност, тя не моли и не иска нищо, а я отчайва само мисълта, че без нея Николай Дмитриевич ще загине поради лошото си здраве, и молеше брат му да се интересува за него. Сега тя пишеше друго. Намерила Николай Дмитриевич, отново се събрала с него в Москва и заминали за един губернски град, дето той бил назначен на служба. Но там се скарал с началника и тръгнал обратно за Москва, но по пътя така се разболял, че едва ли ще стане — пишеше тя. „Все вас поменува, пък и пари вече няма.“

— Прочети, Доли пише за тебе — усмихната започна Кити, но изведнъж се спря, като забеляза промяна в израза на лицето на мъжа си.

— Какво ти е? Какво има?

— Тя ми пише, че братът Николай е на умиране. Аз ще замина.

Лицето на Кити изведнъж се промени. Мислите й за Таня, маркизата, за Доли — всичко изчезна.

— Кога ще заминеш? — каза тя.

— Утре.

— Мога ли да дойда и аз с тебе? — попита тя.

— Кити! Какво приказваш! — с укор каза той.

— Как какво? — оскърби се тя, задето той сякаш с нежелание и яд посрещна предложението й. — Защо пък да не дойда? Аз няма да ти преча. Аз…

— Аз отивам, защото брат ми умира — каза Левин. — А ти за какво…

— За какво ли? За същото, за което отиваш и ти.

„Дори в такъв важен за мене момент тя мисли само за това, че още й е скучно сама“ — помисли Левин. И този предлог при такава важна работа го разсърди.

— Това е невъзможно — строго каза той.

Агафия Михайловна видя, че работата отива към скарване, тихо остави чашата си и излезе. Кити дори не я забеляза. Тонът, с който мъжът й бе казал последните думи, я обиди особено с това, че той, изглежда, не вярваше на думите й.

— А пък аз ти казвам, че ако отидеш, ще дойда и аз с тебе, непременно ще дойда — бързо и ядосано заприказва тя. — Защо да е невъзможно? Защо казваш, че е невъзможно?

— Защото ще се пътува Бог знае къде, по какви пътища, по какви хотели. Ти ще ме затрудняваш — каза Левин, като се мъчеше да бъде хладнокръвен.

— Ни най-малко. Аз не искам нищо. Дето можеш ти, там и аз…

— Е, достатъчно е само това, че там е тая жена, с която ти не трябва да се сближаваш.

— Аз не зная нищо и не искам да зная кой е там и какво има. Знам, че братът на мъжа ми умира и мъжът ми отива при него, и аз ще отида с мъжа си, та да…

— Кити! Не се сърди. Но помисли, тая работа е толкова важна, че ми е тежко да мисля, че проявяваш чувство на слабост, на нежелание да останеш сама. Щом ти е скучно да стоиш сама, иди в Москва.

— Ето, ти винаги ми приписваш лоши, подли мисли — започна тя със сълзи от обида и гняв. — Аз нищо, нито слабост, нищо… Чувствувам, че е мой дълг да бъда с мъжа си, когато той е в беда, но ти искаш нарочно да ми причиниш болка, искаш нарочно да не ме разбереш…

— Не, това е ужасно! Да бъда някакъв си роб! — извика Левин, стана и нямаше повече сили да сдържа яда си. Но същия миг почувствува, че бие сам себе си.

— Но тогава защо се ожени? Да бе си стоял свободен. Защо се ожени, щом се разкайваш? — започна тя, скочи и избяга в приемната.

Когато той отиде да я намери, тя хълцаше със сълзи.

Той заприказва, като искаше да намери ония думи, които биха могли не да я разубедят, а само да я успокоят. Но тя не го слушайте и не се съгласяваше с нищо. Той се наведе към нея и я улови за ръката, която тя дърпаше.

Целуна ръката й, целуна я по косите, отново целуна ръката й — тя все мълчеше. Но когато обхвана с две ръце лицето й и каза: „Кити!“ — тя изведнъж се опомни, разплака се, и се примири.

Решиха да заминат на другия ден заедно. Левин каза на жена си, че вярва, че тя иска да дойде само за да бъде полезна, съгласи се, че присъствието на Мария Николаевна при брат му не представлява нищо неприлично; но дълбоко в душата си той отиваше недоволен от нея и от себе си. Недоволен беше от нея, задето тя не можа да се реши да го пусне сам, когато това бе необходимо (и колко странно бе за него да мисли, че той, който доскоро не смееше да вярва в това щастие, че тя може да се влюби в него, сега се чувствуваше нещастен от това, че тя го обича прекалено!), а от себе си бе недоволен, задето не бе проявил характер. Още повече дълбоко в душата си не беше съгласен тя да има работа с оная жена, която е с брат му, и с ужас мислеше за всички спречквания, които можеха да изникнат. Само това, че жена му, неговата Кити, ще бъде в една и съща стая с една улична жена, го караше да тръпне от отвращение и ужас.

XVII

Хотелът в губернския град, дето лежеше Николай Левин, беше един от ония губернски хотели, които се уреждат по новите усъвършенствувани образци, с най-добри намерения за чистота, комфорт и дори елегантност, но които, поради публиката, която ги посещава, необикновено бързо се превръщат в мръсни кръчми с претенции за съвременни усъвършенствувания и поради самите тия претенции стават много по-лоши от старите, просто мръсни хотели. Тоя хотел беше стигнал вече до това състояние; и войникът с мръсен мундир, който пушеше цигара при входа и трябваше да представлява вратар, и желязната, вътрешна, мрачна и неприятна стълба, и бъбривият слуга с мръсен фрак, и общата зала с прашен букет от восъчни цветя, който украсяваше масата, и повсеместната мръсотия, прах и занемареност, и същевременно някакво ново съвременно железопътно самодоволно удобство на тоя хотел — всичко това породи у Левин след техния новобрачен живот най-тежко чувство, особено с това, че фалшивото впечатление, което правеше хотелът, никак не съвпадаше с това, което ги очакваше.

Както винаги оказа се, че след въпроса за каква цена искат стая, нямаше нито една хубава стая: едната от хубавите стаи бе заета от един ревизор по железниците, другата — от един адвокат от Москва, а третата — от княгиня Астафиева от някакво село. Оставаше една мръсна стая, до която до вечерта обещаваха да опразнят още една. Ядосан на жена си, задето бе се сбъднало това, което очакваше, а именно, че след пристигането им, тогава, когато сърцето му се свиваше от вълнение при мисълта как е брат му, той трябваше да се грижи за нея, вместо да отиде веднага при брат си, Левин отведе жена си в определената им стая.

— Отивай, отивай! — каза тя, като го гледаше с плах, виновен поглед.

Той мълчаливо излезе и още на вратата се сблъска с Мария Николаевна, която бе научила за пристигането му и не смееше да влезе при него. Тя беше същата, каквато бе я видял в Москва: със същата вълнена рокля, голи ръце и шия и същото добродушно-тъпо, малко понапълняло, сипаничаво лице.

— Е, как е? Какво прави той? Как е?

— Много е зле. Не става. Все вас очакваше. Той… Вие… сте дошли със съпругата си.

В първия миг Левин не разбра какво я смущава, но тя веднага му разясни.

— Аз ще изляза, ще отида в кухнята — рече тя. — Той ще се радва много. Той е чувал за нея и я познава и помни от чужбина.

Левин разбра, че тя говори за жена му и не знаеше какво да каже.

— Да вървим, да вървим! — каза той.

Но още щом тръгна, вратата на стаята му се отвори и оттам надникна Кити. Левин се изчерви и от срам, и от яд към жена си, която поставяше и себе си, и него в това тежко положение; но Мария Николаевна се изчерви още повече. Тя цяла се сви, изчерви се до сълзи и като улови с две ръце краищата на забрадката си, започна да ги усуква с червените си пръсти и не знаеше какво да каже и какво да направи.

В първия миг Левин видя израз на жадно любопитство в погледа, с който Кити наблюдаваше тая непозната за нея ужасна жена, но това продължи само един миг.

— Е, как е? Как е той? — обърна се тя към мъжа си, а след това и към нея.

— Но в коридора не бива да се приказва! — каза Левин и изгледа ядосано господина, който в това време минаваше по коридора уж по своя работа, като тътреше крака.

— Тогава влезте — каза Кити, обръщайки се към съвзелата се Мария Николаевна, но като забеляза изплашеното лице на мъжа си, прибави: — Или вървете, вървете и пратете да ме извикат — и се върна в стаята. Левин отиде при брат си.

Той никак не очакваше това, което видя и почувствува у брат си. Очакваше да намери онова състояние на самоизмама, което, както бе чувал, се среща така често у туберкулозните и което така силно бе го поразило през време на есенното гостуване на брат му. Очакваше да види по-определени физически признаци на приближаващата смърт, по-голяма слабост, по-голямо измършавяване, но все пак почти същото положение. Очакваше да изпита същото чувство на жалост от загубата на любимия брат и на ужас пред смъртта, каквото бе изпитал тогава, само че в по-силна степен. И се подготвяше за това; но намери съвсем друго.

В малката мръсна хотелска стая с оплюти изрисувани стени, дето зад тънката преградка се чуваше говор, сред просмукания със задушлива миризма на нечистотии въздух лежеше на един отдръпнат от стената креват покрито с одеяло тяло. Едната ръка на това тяло беше върху одеялото и грамадната като гребло китка на тая ръка се крепеше, кой знае как, към тънката и равна от началото до средата дълга свирка. Главата лежеше странишком върху възглавницата. Левин виждаше потната рядка коса на слепите очи и обтегнатото сякаш прозрачно чело.

„Не може да бъде това страшно тяло да е братът Николай“ — помисли Левин. Но пристъпи по-близо, видя лицето и вече не можеше да има съмнение. Въпреки че лицето бе се променило страшно, достатъчно бе Левин да погледне тия живи очи, които се повдигнаха да видят влезлия, и да забележи лекото помръдване на устата под залепналите мустаци, за да разбере страшната истина, че това мъртво тяло е живият му брат.

Блестящите очи строго и укорно погледнаха влезлия брат. И веднага с тоя поглед се установи жива връзка между живи хора. Левин веднага почувствува укор в устремения към него поглед и разкаяние за своето щастие.

Когато Константин го улови за ръката, Николай се усмихна. Усмивката беше слаба, едва доловима, и въпреки тая усмивка строгият израз на очите не се промени.

— Не си очаквал да ме намериш такъв — едва изрече той.

— Да… не — каза Левин, като обърка думите. — Защо не си се обадил по-рано, сиреч още докато беше сватбата ми? Аз разпитвах навред за тебе.

Трябваше да каже нещо, за да не мълчат, но не знаеше какво да каже, толкоз повече, че брат му не отговаряше нищо, а само гледаше, без да снеме очи, и очевидно вникваше в значението на всяка дума. Левин съобщи на брат си, че с него е дошла и жена му. Николай изрази удоволствие, но каза, че се страхува да не я изплаши в това си положение. Настъпи мълчание. Изведнъж Николай се размърда и започна да говори нещо. По израза на лицето му Левин очакваше нещо особено значително и важно, но Николай заприказва за здравето си. Обвиняваше лекаря, съжаляваше, че не е тук знаменитият московски лекар и Левин разбра, че той все още се надява.

Като издебна първия миг от настъпилото мълчание, Левин стана, желаейки да се отърве поне за малко от мъчителното чувство, и каза, че ще отиде да доведе жена си.

— Е, добре, а аз ще наредя да почистят тук. Мисля, че е мръсно и мирише. Маша, я оправи тук! — едва каза болният. — А като оправиш, излез — прибави той, като погледна въпросително брат си.

Левин не отвърна нищо. Когато излезе в коридора, той се спря. Бе казал, че ще доведе жена си, но сега, като си даде отчет за чувството, което изпитваше, напротив, реши да се помъчи да я убеди да не ходи при болния. „Защо да се измъчва като мене?“ — помисли той.

— Е, какво има? Как е? — с изплашено лице попита Кити.

— Ах, това е ужасно, ужасно! Защо дойде ти? — каза Левин.

Кити помълча няколко секунди, като гледаше плахо и жално мъжа си; след това пристъпи и го хвана с двете си ръце за лакътя.

— Костя! Заведи ме при него, ще ни бъде по-леко и на двамата. Само ме заведи, заведи ме, моля ти се, и излез — започна тя. — Разбери, че мене ми е много по-тежко да гледам тебе и да не видя него. Там може да съм полезна и на тебе, и нему. Моля ти се, позволи ми! — молеше мъжа си тя, сякаш щастието на живота й зависеше от това.

Левин трябваше да се съгласи и след като се съвзе и забрави вече напълно за Мария Николаевна, заедно с Кити отново отиде при брат си.

Като стъпваше леко и постоянно поглеждаше мъжа си и придаваше смел и съчувствен израз на лицето си, тя влезе в стаята на болния, бавно се обърна и безшумно затвори вратата. С нечути стъпки бързо се приближи до леглото на болния и като застана така, че да не става нужда той да обръща главата си, веднага улови в свежата си млада ръка; грамадната му кокалеста ръка, стисна я и с оная безобидна и съчувствена тиха оживеност, свойствена само на жените, заприказва с него.

— Ние се виждахме в Соден, но не се познавахме — каза тя. — Вие не сте мислили, че ще стана ваша сестра?

— Вие не бихте ме познали, нали? — каза той със светнала при влизането й усмивка.

— Не, щях да ви позная. Колко добре сте направили, че ни обадихте! Не минаваше ден Костя да не си спомни за вас и да не се безпокои.

Но оживлението на болния не продължи дълго.

Тя още не бе свършила да говори и върху лицето му се появи отново строг укорен израз на завист у умиращия към живия.

— Боя се, че тук не ви е съвсем добре — каза тя, като се отвърна от втренчения му поглед и заоглежда стаята. — Трябва да поискаме от хотелиера друга стая — каза тя на мъжа си, — а и на нас да е по-близо.

XVIII

Левин не можеше да гледа спокойно брат си, не можеше в негово присъствие да бъде естествен и спокоен. Когато влизаше при болния, очите и вниманието му несъзнателно се замъгляваха и той не виждаше и не различаваше добре положението на брат си. Усещаше ужасна миризма, виждаше мръсотия, безредие, мъчително положение и стонове и чувствуваше, че не може да се помогне с нищо. Дори не му минаваше през ума да обсъди подробно състоянието на болния, да помисли как това тяло лежи там, под одеялото, как са свити тия изсъхнали пищяли, слабини и гръб и не може ли някак по-добре да се сложат на леглото, да се направи нещо, та да му бъде ако не по-добре, поне по-малко зле. Тръпки полазваха по гърба му, когато започнеше да мисли за всички тия подробности. Той беше несъмнено убеден, че не може да се направи нищо нито за да се продължи животът, нито за да се облекчат страданията му. Но болният чувствуваше, че той смята, че не може да му се помогне, и се дразнеше. И затова на Левин му беше още по-тежко. За него беше мъчително да стои в стаята на болния, но още по-лошо беше да не бъде при него. И под различни предлози той непрестанно излизаше и пак влизаше — нямаше сили да остане сам.

Ала Кити мислеше, чувствуваше и действуваше съвсем не така. Когато видя болния, ней й дожаля за него. Но в женската й душа тая жалост породи съвсем не онова чувство на ужас и погнуса, каквото бе събудила у мъжа й, а необходимост да действува, да научи всички подробности за състоянието му и да му помогне. И понеже не се съмняваше ни най-малко, че трябва да му помогне, тя не се и съмнявате, че може да му се помогне и затова веднага се залови за работа. Веднага й обърнаха внимание същите ония подробности, само мисълта за които ужасяваше мъжа й. Изпрати да извикат лекаря, да идат до аптеката, накара пристигналата с нея прислужница и Мария Николаевна да пометат, да избършат праха, да измият, а и самата тя миеше, изплакваше нещо и подпъхваше някои неща под одеялото. По нейно нареждане внасяха и изнасяха нещо от стаята на болния. Самата тя няколко пъти ходи в стаята си, без да обръща внимание на господата, които я срещаха, и донасяше оттам чаршафи, калъфи, кърпички, ризи.

Лакеят, който сервираше обед на някакви инженери в общия салон, няколко пъти със сърдито лице идваше при нейното повикване и не можеше да не изпълни нарежданията й, понеже тя ги даваше с такава ласкава настойчивост, че не можеха никак да се отърват от нея. Левин не одобряваше всичко това; той не вярваше, че от това ще има някаква полза за болния. А най-много се страхуваше да не би болният да се разсърди. Но болният, макар че изглеждаше равнодушен, не се сърдеше, а само се срамуваше и изобщо сякаш се интересуваше от това, което тя прави с него. Когато Левин се върна от лекаря, при когото бе го изпратила Кити, и отвори вратата, свари болния тъкмо когато по нареждане на Кити му сменяха долните дрехи. Дългият бял кокалест гръб с грамадни изпъкнали лопатки и стърчащи ребра и прешлени беше гол, а Мария Николаевна и лакеят се мъчеха с ръкава на ризата и не можеха да пъхнат в него дългата му увиснала ръка. Кити, която бързо затвори вратата след Левин, не гледаше натам; но болният застена и тя мигновено се втурна към него.

— По-бързо де — каза тя.

— Но не идвайте — сърдито каза болният, — аз сам…

— Какво казвате? — попита Мария Николаевна.

Но Кити чу и разбра, че му било срамно и неприятно да го вижда гол.

— Аз не гледам, не гледам! — каза тя и оправи ръката му. — Мария Николаевна, вие пък минете от оная страна и оправете ръкава — прибави тя.

— Иди, моля ти се, в малката ми чанта има едно шишенце — обърна се тя към мъжа си, — знаеш, в страничното джобче, донеси го, моля ти се, а дотогава тук ще оправят напълно.

Когато се върна с шишенцето, Левин завари болния вече легнал в леглото, а всичко около него беше напълно променено. Тежката миризма бе заменена с миризма на оцет и парфюм, който, събрала устни и издула румените си бузи, Кити пръскаше през една тръбичка. Прах не се виждаше никъде, пред кревата бе постлан килим. На масата бяха наредени стъкленички, шише за вода и бе сложено необходимото бельо и започната broderie anglaise на Кити. На другата маса, при кревата на болния, имаше нещо за пиене, свещ и прахове. Самият болен, измит и сресан, лежеше върху чисти чаршафи, на високо издигнати възглавници, с чиста риза с бяла яка около неестествено тънката шия и без да сваля очи, гледаше Кити с нов израз на надежда.

Лекарят, когото Левин намери в клуба и доведе, не беше оня, който лекуваше Николай Левин и от когото той не бе доволен. Новият лекар извади слушалката си и преслуша болния, поклати глава, предписа лекарство и особено подробно обясни най-напред как да се взема лекарството, а след това — каква диета да се спазва. Той препоръча сурови или рохки яйца и минерална вода с варено мляко при известна температура. Когато лекарят си отиде, болният каза нещо на брат си, но Левин чу само последните думи: „твоята Катя“, а по погледа, с който гледаше, Левин разбра, че я хвали. Той извика и Катя, както я наричаше.

— Сега ми е вече много по-добре — каза той. — Ако ме гледахте вие, отдавна бих оздравял. Колко е хубаво! — Той улови ръката й и я притегли към устните си, но сякаш се страхуваше, че това ще й бъде неприятно, отказа се, пусна ръката й и само я погали. Кити улови ръката му с двете си ръце и я стисна.

— Сега ме обърнете на лявата страна и идете да спите — рече той.

Никой не можа да чуе какво каза той, само Кити го разбра. Разбра го, защото непрестанно следеше с мисълта си какво му е нужно.

— На другата страна — каза тя на мъжа си, — той спи винаги на нея. Обърни го, неприятно е да викаме слугите. Аз не мога. Ами вие не можете ли? — обърна се тя към Мария Николаевна.

— Страх ме е — отвърна Мария Николаевна.

Колкото и да се страхуваше да обгърне с ръце това страшно тяло и да докосне ония места под одеялото, за които искаше да не знае, Левин, изпаднал под влиянието на жена си, доби решителен израз на лицето, какъвто жена му бе виждала у него, и като пъхна ръце, улови го, но въпреки силата си бе поразен от странната тежест на тия изтощени членове. Докато той го обръщаше, като усещаше на врата си прегърналата го грамадна мършава ръка, Кити бързо, безшумно обърна възглавницата, нагласи я и оправи главата на болния и рядката му коса, която отново бе залепнала на слепите очи.

Болният задържа в ръката си ръката на брат си. Левин чувствуваше, че той иска да направи нещо с ръката му и я дърпа някъде. Левин се подчиняваше изтръпнал. Да, той я поднесе към устните си и я целуна. Левин се разтърси от ридания и понеже нямаше сили да каже нещо, излезе от стаята.

XIX

„Скрил от премудрых и открил детям и неразумным.“ Така мислеше Левин за жена си, разговаряйки тая вечер с нея.

Той мислеше за изречението от Евангелието, но не защото се смяташе премъдър. Не се смяташе премъдър, но не можеше да не знае, че е по-умен от жена си и от Агафия Михайловна, и не можеше да не знае, че когато мислеше за смъртта, мислеше с всички сили на душата си. Знаеше също, че много мъже с големи умове, чиито мисли по тоя въпрос бе чел, мислеха за това и все пак не знаеха дори една стотна от онова, което знаеха жена му и Агафия Михайловна. Колкото и различни да бяха тия две жени, Агафия Михайловна и Катя, както я наричаше братът Николай и както сега на Левин му бе особено приятно да я нарича, те си приличаха напълно в това. И двете несъмнено знаеха що е живот и що е смърт и макар че никак не можеха да отговорят и дори не биха могли да разберат ония въпроси, които се изпречваха пред Левин, и двете не се съмняваха в значението на това явление и гледаха на него напълно еднакво, и то не само помежду си, но споделяха тоя възглед с милиони хора. Доказателството, че знаеха твърдо какво нещо е смъртта, беше в това, че без да се съмняват нито за миг, те знаеха как трябва да се постъпва с умиращите и не се страхуваха от тях. А Левин и другите, макар че можеха да кажат много неща за смъртта, очевидно не знаеха, защото се страхуваха от смъртта, и никак не знаеха какво трябва да правят, когато някой умира. Ако сега Левин беше сам с брата Николай, той би го наблюдавал с ужас, с още по-голям ужас би чакал и не би могъл да направи нищо повече от това.

А той не знаеше и какво да говори, как да гледа, как да ходи. Виждаше му се обидно и не можеше да говори за странични неща; но да говори за смъртта, за тъжни работи — също не можеше. Не можеше пък и да мълчи. „Ако го гледам, ще си помисли, че го изучавам, страхувам се, ако не го гледам — ще си помисли, че мисля за друго. Ако ходя на пръсти — ще бъде недоволен; но съвестно ми е да тропам.“ А Кити очевидно не мислеше и нямаше време да мисли за себе си, тя мислеше за него, защото знаеше нещо, и всичко излизаше добре. Тя разправяше и за себе си, и за сватбата си и се усмихваше, и го жалеше, и го насърчаваше, и говореше за случаи на оздравяване и всичко излизаше добре; ясно е, че тя знаеше какво да прави. Доказателството, че нейните постъпки и тия на Агафия Михайловна не бяха необмислени, животински, неразумни, беше в това, че освен грижите за физическото му състояние, за облекчаване на страданията, както Агафия Михайловна, така и Кити гледаха да дадат на умиращия и нещо такова, много по-важно от грижите за физиката му, което нямаше нищо общо с физиологичните нужди. Когато говореше за умрелия старец, Агафия Михайловна бе казала: „Ех, слава Богу, причестиха го, миросаха го, дай Боже всекиму да умре така.“ Също така и Катя освен всички грижи за бельото, за раничките от лежането, за нещо за пиене още първия ден успя да склони болния, че трябва да го причестят и да му направят маслосвет.

След като се върнаха от болния да нощуват в стаите си, Левин седеше с наведена глава и не знаеше какво да прави. Трябваше да вечерят, да подредят за спане, да обмислят какво ще правят, но той не можеше дори да говори с жена си: съвестно му беше. А Кити, наопаки, беше по-дейна от обикновено. Беше дори по-оживена от друг път. Тя поръча да им донесат вечеря, сама прибра нещата, помогна да постелят леглата и не забрави да ги поръси с прах против дървеници. У нея имаше онова възбуждение и бърза съобразителност, които се явяват у мъжете преди сражение и борба, в опасни и решителни минути в живота, в ония минути, когато мъжът веднъж за винаги показва цената си и доказва, че цялото му минало не е било изживяно напразно, а е било подготовка за тия минути.

Цялата й работа спореше и нямаше още дванадесет часа, когато всички неща бяха подредени чисто, грижливо, някак особено, така че стаята в хотела заприлича на дом, на нейните стаи: леглата постлани, четки, гребени и огледалца подредени, кърпите приготвени.

Левин смяташе, че сега е непростимо да яде, да спи и дори да говори и чувствуваше, че всяко негово движение е неприлично. А тя подреждаше четчиците, но правеше всичко това така, че в тая работа нямаше нищо оскърбително.

Но те не можаха да хапнат нищо и дълго не можаха да заспят и дори дълго време не си лягаха.

— Много се радвам, че го склоних утре да го миросат — каза тя, седнала по блузка пред своето сгъващо се огледало, като решеше с гъстия гребен меките си благоуханни коси. — Аз не съм виждала никога такова нещо, но зная, мама ми е разправяла, че се четат молитви за изцеление.

— Нима мислиш, че той може да оздравее? — каза Левин, като гледаше как тясната пътечка на тила на кръглата й главичка се слива, щом прекараше гребена отпред.

— Питах лекаря: той каза, че няма да живее повече от три дни. Но нима те могат да знаят? Все пак се радвам, че го склоних — каза тя, като поглеждаше мъжа си изпод косата. — Всичко може да стане — прибави тя с оня особен, донякъде хитър израз, който се появяваше на лицето й винаги, когато говореше за религията.

След разговора им за религията, когато бяха още годеник и годеница, нито той, нито тя бяха заговаряли за това, но тя изпълняваше черковните обреди и молитви винаги с еднакво спокойно съзнание, че така трябва. Въпреки уверенията му в противното тя беше твърдо убедена, че той е също такъв и дори и по-добър християнин от нея и че всичко, което говори за тия работи, е една от неговите смешни мъжки приказки, като онова, което казваше за broderie anglaise — добрите хора уж закърпват дупките, а тя нарочно ги изрязва, и т.н.

— Но тая жена, Мария Николаевна, не е можела да се справи с всичко това — каза Левин. — И… трябва да призная, че много, много се радвам, дето дойде и ти. Ти си толкова чиста, че… — Той улови ръката й, но не я целуна (виждаше му се неприлично да целува ръката й при тая близост на смъртта), а само я стисна виновно, загледан в светналите й очи.

— Щеше да ти бъде много тежко сам — каза тя и като вдигна високо ръцете, които закриваха зачервените й от удоволствие бузи, събра косите си на тила и ги забоде с фуркети. — Не — продължи тя, — тя не е знаела… За щастие аз научих много работи в Соден.

— Нима и там имаше такива болни?

— По-тежко.

— Ужасното за мене е, че не мога да не си го спомня какъв бе на младини… Няма да повярваш колко хубав младеж беше, но тогава аз не го разбирах.

— Вярвам, вярвам. Доколкото чувствувам, щяхме да бъдем приятели с него — каза тя и се изплаши от думите си, обърна се към мъжа си и сълзи бликнаха в очите й.

— Да, щяхме да бъдем — тъжно каза той. — Той е един от ония хора, за които казват, че не са за тоя свят.

— Но нам ни предстоят много дни, трябва да си легнем — каза Кити, като погледна мъничкия си часовник.

XXСмъртта

На другия ден причестиха болния и го миросаха. През време на обреда Николай Левин горещо се молеше. В големите му очи, вперени в иконата, поставена върху покритата с цветна кърпа маса, се четеше такава страстна молба и надежда, че Левин се ужасяваше да го гледа. Левин знаеше, че тая страстна молба и надежда ще направят само още по-тежка раздялата му с живота, който така много обичаше. Левин познаваше брат си и хода на мислите му; той знаеше, че неговото безверие не се дължеше на това, че му беше по-леко да живее без вяра, а на това, че съвременно-научните обяснения на природните явления постепенно бяха изместили вярванията му, и затова знаеше, че сегашното му връщане към вярата не е естествено, дошло по пътя на същата мисъл, а е само временно, користно, с безумна надежда да оздравее. Левин знаеше също, че тая надежда бе подсилена и от Кити с разказите й за необикновени оздравявания, за които бе слушала. Той знаеше всичко това и му бе тежко, болно да гледа тоя молещ, пълен с надежда поглед и тая мършава китка на ръката, която едва се повдигаше и слагаше кръст върху силно обтегнатото чело, тия щръкнали рамене и хъркащи кухи гърди, които не можеха вече да поберат оня живот, за който болният се молеше. През време на тайнството Левин също се молеше и правеше онова, което той, безверникът, бе правил хиляди пъти. Той казваше, обръщайки се към Бога: „Ако ти съществуваш, направи да се излекува тоя човек (но това същото се повтаряше много пъти) и ще спасиш и него, и мене.“

След миропомазването на болния изведнъж му стана много добре. В продължение на цял час той не се закашля нито веднъж, усмихваше се, целуваше ръката на Кити, като й благодареше просълзен, и казваше, че му е по-добре, никъде не го боли и чувствува апетит и сила. Дори сам се поизправи, когато му донесоха супа, и поиска да му дадат и котлет. Колкото и безнадежден да беше, колкото и да беше очевидно, когато го погледнеха, че не ще може да оздравее, през тоя час Левин и Кити се намираха в едно и също щастливо възбуждение, примесено с плахост при мисълта да не би да се лъжат.

— По-добре ли е? — Да, много по-добре. — Чудно! — Няма нищо чудно. — Все пак по-добре е — шепнеха си те, като се усмихваха един на друг.

Тая илюзия не продължи много. Болният заспа спокойно, но след половин час кашлицата го събуди. И изведнъж изчезнаха всички надежди и у тия, които бяха около него, и у самия него. Явните страдания без съмнение ги разрушиха и у Левин, и у Кити, и у самия болен и те дори забравиха за по-раншните си надежди.

Без да си спомня дори за онова, в което вярваше преди половин час, сякаш се срамуваше дори да си го спомни, болният поиска да му дадат да подиша йод от едно шишенце, покрито с надупчена хартийка. Левин му подаде шишенцето и същият поглед на страстна надежда, с който гледаше, докато го миросваха, се впери сега в брат му, като искаше от него да потвърди думите на лекаря, че вдишването на йод прави чудеса.

— Катя няма ли я? — изхърка той, като се озърташе, когато Левин неохотно потвърди думите на лекаря. — Тогава мога да ти кажа… За нея направих тая комедия. Тя е толкова мила, но ние с тебе няма какво да се лъжем. Ето в това вярвам аз — каза той и като стискаше шишенцето с кокалестата си ръка, започна да вдишва от него.

В осем часа вечерта Левин и жена му пиеха чай в стаята си, когато Мария Николаевна дотича запъхтяна при тях. Тя беше бледна и устните й трепереха.

— Умира! — прошепна тя. — Страх ме е, че ей сега ще умре.

И двамата изтичаха при него. Той бе се привдигнал и седеше облакътен на кревата, превил дългия си гръбнак и навел ниско глава.

— Какво чувствуваш? — шепнешком попита Левин след късо мълчание.

— Чувствувам, че заминавам — с мъка, но с извънредна определеност проговори Николай, като процеждаше бавно думите. Той не повдигна глава, а само насочваше очи нагоре, без да види лицето на брат си. — Катя, излез! — рече още той.

Левин скочи и с повелително шепнене я накара да излезе.

— Заминавам — отново каза той.

— Защо мислиш така? — каза Левин само за да каже нещо.

— Защото заминавам — повтори той, сякаш му бе харесал тоя израз. — Край.

Мария Николаевна пристъпи до него.

— Да бяхте легнали, по-леко ще ви е — каза тя.

— Скоро ще лежа тихо — рече той, — мъртъв — прибави иронично и сърдито. — Е, щом искате, сложете ме да легна.

Левин сложи брат си да легне по гръб, седна до него и гледаше лицето му, без да диша. Умиращият лежеше, затворил очи, но мускулите на челото му помръдваха от време на време като у човек, който мисли дълбоко и напрегнато. Левин неволно мислеше заедно с него за онова, което става сега в душата му, но въпреки всички усилия на мисълта му да върви паралелно с неговата, по израза на това спокойно строго лице и по играта на мускула над веждата той виждаше, че за умиращия постепенно се изяснява онова, което си остава все така тъмно за Левин.

— Да, да, така — с прекъсване, бавно рече умиращият. — Почакайте. — Той отново млъкна. — Така! — изведнъж успокоително провлече той, сякаш за него всичко беше вече разрешено. — О, Господи! — каза той и тежко въздъхна.

Мария Николаевна попипа краката му.

— Изстиват — прошепна тя.

Дълго, много дълго, както се стори на Левин, болният лежеше неподвижно. Но той все още беше жив и от време на време въздишаше. Левин бе се уморил вече от напрежение на мисълта. Той чувствуваше, че въпреки цялото това напрежение на мисълта не можа да разбере кое е така. Чувствуваше, че отдавна вече бе останал по-назад от умиращия. Не можеше вече да мисли върху самия въпрос за смъртта, а неволно му идваше на ума за онова, което сега, след малко, ще трябва да прави: да му затвори очите, да го облече, да му поръча ковчег. И чудно нещо, той се чувствуваше съвсем охладнял и не изпитваше нито мъка, нито скръб от загубата, нито дори жалост към брат си.

Ако сега имаше някакво чувство към брат си, то беше по-скоро завист за онова знание, което умиращият има сега, а той не може да го има.

Той седя така още дълго край него и все очакваше края. Но краят не идваше. Вратата се отвори, показа се Кити. Левин стана, за да я върне. Но в същото време, когато ставаше, чу, че мъртвецът се раздвижи.

— Не си отивай — каза Николай и протегна ръка. Левин му подаде своята и сърдито замаха на жена си да излезе.

С ръката на мъртвеца в своята той седя половин час, един час и още един. Сега вече съвсем не мислеше за смъртта. Мислеше какво прави Кити, кой живее в съседната стая, собствена къща ли има лекарят. Огладня и му се доспа. Предпазливо пусна ръката и попипа краката на болния. Краката му бяха студени, но той дишаше. Левин отново се накани да излезе на пръсти, но болният пак се раздвижи и каза:

— Не си отивай!

………………………………………………………………

Съмна се; положението на болния беше все същото. Левин полекичка пусна ръката на умиращия и без да го погледне, отиде в стаята си и заспа. Когато се събуди, вместо да му съобщят за смъртта на брат му, както очакваше, научи, че болният се е върнал в по-раншното състояние. Пак започна да сяда, да кашля, започна пак да яде, да говори и пак престана да приказва за смъртта, пак започна да изказва надежда, че ще оздравее, и стана още по-раздразнителен и по-мрачен от преди. Никой, нито брат му, нито Кити можеха да го успокоят. Той се сърдеше на всички и на всички говореше неприятни неща, укоряваше всички за своите страдания и искаше да му доведат знаменития лекар от Москва. Винаги когато го запитваха как се чувствува, отговаряше еднакво с израз на злоба и укор:

— Страдам ужасно, непоносимо!

Болният страдаше все повече и повече, особено от раните от лежането, които не можеха вече да се излекуват, и все повече и повече се сърдеше на околните, като ги укоряваше за всичко и особено задето не му довеждат лекар от Москва. Кити се мъчеше всякак да му помогне, да го успокои; но всичко бе напразно и Левин виждаше, че самата тя бе измъчена и физически, и нравствено, макар че не признаваше това. Чувството за смъртта, което болният бе пробудил у всички със своето прощаване с живота оная нощ, когато бе извикал брат си, бе изчезнало. Всички знаеха, че той ще умре неизбежно и скоро, че вече е мъртъв наполовина. Всички желаеха само едно — да умре колкото може по-скоро, но всички криеха това, даваха му лекарство от едно шишенце, търсеха му лекарства и лекари и мамеха и него, и себе си, мамеха се и помежду си. Всичко това беше лъжа, долна, обидна и кощунствена лъжа. И тая лъжа Левин понасяше особено тежко както поради своя характер, така и защото повече от всички обичаше умиращия.

Левин, когото отдавна занимаваше мисълта да помири братята си, макар и преди смъртта, бе писал на брат си Сергей Иванович и когато получи отговор от него, прочете писмото му на болния. Сергей Иванович пишеше, че не може да дойде, но с трогателни думи искаше прошка от брат си.

Болният не каза нищо.

— Какво да му пиша? — попита Левин. — Надявам се, че не му се сърдиш?

— Не, ни най-малко! — ядосан от тоя въпрос, отвърна Николай. — Пиши му да ми изпрати лекаря.

Минаха още три мъчителни дни; болният беше все в същото положение. Сега желаеха смъртта му всички, които го виждаха: и лакеите в хотела, и хотелиерът, и всички живеещи в хотела, и лекарят, и Мария Николаевна, и Левин, и Кити. Само болният не желаеше това, а наопаки — сърдеше се, че не са му довели лекаря, и продължаваше да взема лекарството и да говори за живота. Само в редки минути, когато опиумът го караше да забрави за миг непрестанните си страдания, понякога в полусън казваше това, което по-силно, отколкото у всички други, беше на душата му: „Ах, да дойде поне краят!“ Или: „Кога ли ще се свърши!“

Страданията, които се увеличаваха равномерно, вършеха работата си и го подготвяха за смъртта. Нямаше положение, в което да не страда, нямаше минута, в която да не се унесе, нямаше място или член от тялото му, които да не го болят и да не го мъчат. Дори спомените, впечатленията и мислите на това тяло сега вече възбуждаха в него същата отврата, както и самото тяло. Виждането на други хора, думите им, собствените му спомени — всичко това му причиняваше само мъка. Околните чувствуваха това и несъзнателно не си позволяваха пред него нито свободни движения, нито разговори, нито даваха израз на желанията си. Целият му живот се сливаше в едно чувство на страдание и желание да се отърве от него.

Очевидно в него ставаше оня преврат, който трябваше да го накара да гледа на смъртта като на задоволяване на желанията му, като на щастие. По-рано всяко отделно желание, предизвикано от страдание или лишение, като глад, умора, жажда, се задоволяваше чрез някоя функция на тялото, която дава наслада; но сега лишението и страданието не получаваха задоволяване, а опитът да се задоволят причиняваше ново страдание. И затова всичките му желания се сливаха в едно — да се избави от всички страдания и от техния извор, тялото. Но той нямаше думи да изрази това желание за освобождение и ето защо не говореше за това, а по навик искаше да задоволи ония желания, които не можеха вече да бъдат изпълнени. „Обърнете ме на другата страна“ — казваше той и веднага след това викаше да го поставят както по-рано. „Дайте ми бульон. Отнесете бульона. Разкажете нещо, защо мълчите?“ И още щом започнеха да говорят, затваряше очи и изразяваше умора, равнодушие и отврата.

На десетия ден след пристигането им в града Кити се разболя. Заболя я глава, започна да повръща и цялата сутрин не можа да стане от леглото.

Лекарят обясни, че болестта се дължи на умора и вълнение и й препоръча душевно спокойствие.

Но следобед Кити стана и отиде както винаги с ръкоделието си при болния. Когато тя влезе, той я изгледа строго и презрително се усмихна, когато чу, че била болна. Тоя ден той непрестанно се секнеше и жаловито стенеше.

— Как се чувствувате? — попита го тя.

— По-зле — едва проговори той. — Боли ме!

— Къде ви боли?

— Навред.

— Днес ще свърши, ще видите — каза Мария Николаевна, макар и шепнешком, но така, че болният сигурно я чу, защото, както бе забелязал Левин, той бе с твърде изострен слух. Левин й зашътка и се озърна към болния. Николай слушаше, но тия думи не му направиха никакво впечатление. Погледът му беше все така укорен и напрегнат.

— Защо мислите така? — попита Левин, когато тя излезе след него в коридора.

— Той вече бере душа — каза Мария Николаевна.

— Как бере душа?

— Ей така — каза тя, като подръпваше диплите на вълнената си рокля.

И действително той бе забелязал, че през целия ден болният се улавяше и сякаш искаше да издърпа нещо.

Предсказанието на Мария Николаевна се сбъдна. През нощта болният вече нямаше сили да вдигне ръце и само гледаше отпреде си, без да променя внимателно съсредоточения израз на погледа си. Дори когато брат му или Кити се навеждаха над него, така че да може да ги види, той гледаше все така. Кити изпрати да извикат свещеника, за да му прочете молитва.

Докато свещеникът четеше молитвата, умиращият не даваше никакви признаци за живот; очите му бяха затворени. Левин, Кити и Мария Николаевна стояха до леглото. Свещеникът не беше още довършил молитвата, когато умиращият се протегна, въздъхна и отвори очи. След като свърши молитвата, свещеникът допря кръста до студеното му чело, сетне бавно го загъна в епитрахила, постоя мълчаливо още една-две минути и докосна грамадната му изстинала и безкръвна ръка.

— Свършил е — каза свещеникът и искаше да се отдръпне, но изведнъж слепналите мустаци на мъртвеца помръднаха и от дълбочината на гърдите му в тишината ясно се чуха определено резки звуци:

— Не съвсем… Скоро.

И след миг лицето му светна, под мустаците му се появи усмивка и събралите се жени угрижено започнаха да гласят покойника.

Видът на брат му и близостта на смъртта възобновиха в душата на Левин онова чувство на ужас пред тайната и същевременно близостта и неизбежността на смъртта, което бе го обзело през оная есенна вечер, когато брат му бе дошъл на гости. Сега това чувство беше още по-силно от преди; още по-малко от преди той се чувствуваше способен да разбере смисъла на смъртта и още по-ужасна му се виждаше нейната неизбежност; но сега, благодарение че жена му беше до него, това чувство не го докарваше до отчаяние: въпреки смъртта той чувствуваше необходимостта да живее и да обича. Чувствуваше, че любовта го спасява от отчаянието и че под заплахата на отчаянието тая любов става по-силна и по-чиста.

Пред очите му още не бе успяла да се извърши тайната на смъртта, която оставаше неразгадана, и ето че възникна друга тайна, също така неразгадана, която зовеше към любов и живот.

Лекарят потвърди предположението си за Кити. Нейното неразположение се дължеше на бременността.

XXI

От оня миг, когато Алексей Александрович разбра от обясненията си с Бетси и Степан Аркадич, че от него се иска само да остави жена си на мира, да не й дотяга с присъствието си, и че това го иска и жена му, той се почувствува толкова объркан, че не можеше да реши нищо сам, не знаеше какво иска сега и като се остави в ръцете на ония, които с такова удоволствие се занимаваха с работите му, отговаряше на всичко със съгласие. Едва когато Ана си отиде вече от къщата му и англичанката изпрати да го запитат дали трябва да обядва заедно с него или отделно, той за пръв път разбра ясно положението си и се ужаси от него.

Най-трудното в това положение беше, че той просто не можеше да съпостави и примири миналото си с това, което беше сега. Смущаваше го не онова минало, когато живееше щастливо с жена си. Той бе преживял вече страдалчески прехода от това минало към изневярата на жена си; това състояние му беше тежко, но обяснимо. Ако жена му го бе напуснала тогава, след като му откри изневярата си, той щеше да е огорчен, нещастен, но нямаше да бъде в това безизходно, необяснимо положение, в каквото се чувствуваше сега. Той не можеше никак да примири неотдавнашната си прошка, умилението, любовта си към болната жена и чуждото дете с това, което беше сега, сиреч с това, че сякаш като награда за всичко сега той се почувствува сам, опозорен, осмян, непотребен никому и презиран от всички.

Първите два дни след заминаването на жена му Алексей Александрович приемаше просители, управителя на работите му, ходеше в комитета и отиваше да обядва в трапезарията както обикновено. Без да си дава отчет защо прави това, през тия два дни той напрягаше всички сили на душата си само за да изглежда спокоен и дори равнодушен. Когато отговаряше на въпросите как да се разпоредят с нещата и стаите на Ана Аркадиевна, той правеше прекомерни усилия над себе си, за да има вид на човек, за когото станалото събитие не е било непредвидено и няма в себе си нищо, което да излиза извън обикновените събития, и постигаше целта си: никой не можеше да забележи в него признаци на отчаяние. Но на втория ден след заминаването, когато Корней му поднесе сметката от модния магазин, която Ана бе забравила да плати, и му доложи, че самият продавач е тук, Алексей Александрович заповяда да извикат продавача.

— Извинете, ваше превъзходителство, че се осмелявам да ви безпокоя. Но ако заповядате да се обърна към нейно превъзходителство, моля да ми съобщите адреса й.

Както се стори на продавача, Алексей Александрович се замисли, сетне изведнъж се обърна и седна до масата. Отпуснал глава на ръцете си, той дълго седя в това положение, няколко пъти се опитваше да заприказва и прекъсваше.

Корней разбра чувствата на господаря си и помоли продавача да дойде друг път. Останал пак сам, Алексей Александрович разбра, че няма повече сили да издържи тая роля на твърдост и спокойствие. Той заповяда да разпрегнат чакащата го карета, нареди да не приемат никого и не излезе да обядва.

Той почувствува, че не ще може да издържи тоя всеобщ напор от презрение и ожесточение, който виждаше ясно и върху лицето на продавача, и на Корней, и на всички без изключение, които срещаше през тия два дни. Чувствуваше, че не може да отблъсне от себе си омразата на хората, защото тая омраза не произлизаше от това, че беше лош (в такъв случай той би могъл да се помъчи да стане по-добър), а от това, че е позорно и отвратително нещастен. Знаеше, че затова, тъкмо затова, че сърцето му е измъчено, те ще бъдат безжалостни към него. Чувствуваше, че хората ще го унищожат, както кучетата удушват някое измъчено, квичащо от болка куче. Знаеше, че единственото спасение от хората е да скрие раните си от тях и два дни той се опитваше несъзнателно да прави това, но сега се почувствува вече безсилен да продължава тая неравна борба.

Отчаянието му се усилваше и от съзнанието, че е съвсем сам с мъката си. Не само в Петербург той нямаше нито един човек, комуто би могъл да изкаже всичко, което изпитваше, за да го съжали не като висш чиновник, не като член на обществото, а просто като страдащ човек; но той нямаше нийде такъв човек.

Алексей Александрович бе израснал сирак. Бяха двама братя. Баща си не помнеха, майка им умря, когато Алексей Александрович бе десетгодишен. Имотът им беше малък. Възпитаваше ги чичо им Каренин, важен чиновник и някога любимец на покойния император.

След като завърши гимназията и университета с медали, с помощта на чичо си Алексей Александрович веднага зае голяма служба и оттогава се отдаде изключително на служебната си кариера. Нито в гимназията, нито в университета, нито отпосле в службата си Алексей Александрович завърза приятелски отношения с някого. Брат му беше най-близкият по душа човек, но той беше на служба в Министерството на външните работи, живееше винаги в чужбина, дето и умря скоро след женитбата на Алексей Александрович.

През време на губернаторствуването му лелята на Ана, богата губернска дама, запозна не младия вече мъж, но млад губернатор, с племенницата си и го постави в такова положение, че той трябваше или да й се обясни в любов, или да се махне от града. Алексей Александрович дълго се колеба. Доводите за тая стъпка тогава бяха толкова за, колкото и против и нямаше оня решителен повод, който би го накарал да измени на принципа си: да се въздържа в съмнение; но чрез един познат лелята на Ана му внуши, че той е компрометирал вече момичето и че дългът на честта му повелява да направи предложение. Той направи предложение и отдаде на годеницата и жена си цялото онова чувство, на което бе способен.

Привързаността, която изпитваше към Ана, изключи от душата му и последната нужда от сърдечни отношения с хората. И сега между всичките си познати той нямаше нито един близък. Имаше много от онова, което се нарича връзки, но нямаше приятелски отношения. Алексей Александрович имаше мнозина такива познати, които можеше да покани на обед, да ги помоли за съчувствие към някоя интересуваща го работа, за протекция на някой просител, хора, с които можеше да обсъжда откровено действията на други лица и на висшето правителство; но отношенията му с тия хора бяха ограничени в една твърдо определена от обичая и навика област, от която не можеше да се излезе. Имаше един колега от университета, с когото бе се сближил отпосле и с когото би могъл да поговори за личното си нещастие; но тоя колега беше инспектор в един далечен учебен окръг. А от лицата, които бяха в Петербург, най-близки и най-достъпни му бяха управителят на канцеларията и лекарят.

Михаил Василевич Слюдин, управителят на работите му, беше умен, добър и нравствен човек и в него Алексей Александрович долавяше лично разположение към себе си; но петгодишната му служебна дейност бе поставила помежду им преграда за душевни обяснения.

Когато свърши подписването на книжата, Алексей Александрович дълго мълча, като поглеждаше Михаил Василевич, и на няколко пъти се опитваше, но не можа да заприказва с него. Той бе приготвил вече и фразата: „Чухте ли за моето нещастие?“ Но се ограничи само да каже както обикновено: „И тъй, пригответе ми това“ — и го освободи.

Другият човек беше лекарят, който също беше добре разположен към него; но помежду им отдавна се бе установило мълчаливо съгласие, че и двамата са отрупани с работа, и двамата трябва да бързат.

За приятелките си и за най-първата от тях, графиня Лидия Ивановна, Алексей Александрович не мислеше. Всички жени, просто като жени, му бяха страшни и противни.

XXII

Алексей Александрович бе забравил за графиня Лидия Ивановна, но тя не бе го забравила. В тоя най-тежък миг на самота и отчаяние тя дойде в дома му и влезе без разрешение в кабинета му. Завари го в същото положение, в което седеше — опрял глава на двете си ръце.

— J’ai forcé la consigne60 — каза тя, влизайки с бързи крачки и дишайки тежко от вълнение и от бързото движение. — Аз чух всичко! Алексей Александрович! Приятелю! — продължи тя, като стискаше силно с двете си ръце ръката му и го гледаше в очите с прекрасните си замислени очи.

Алексей Александрович се понадигна намръщен и като освободи ръката си от нея, подаде й стол.

— Ще седнете ли, графиньо? Аз не приемам, защото съм болен, графиньо — каза той и устните му затрепериха.

— Приятелю! — повтори графиня Лидия Ивановна, без да снема поглед от него, и изведнъж веждите й се издигнаха откъм вътрешната страна и образуваха триъгълник на челото; некрасивото й жълто лице стана още по-некрасиво; но Алексей Александрович почувствува, че тя го съжалява и е готова да заплаче. И го обзе умиление: той улови пълната й ръка и започна да я целува.

— Приятелю! — каза тя с прекъсван от вълнение глас. — Не трябва да се отдавате на скръбта. Нещастието ви е голямо, но трябва да намерите утеха.

— Аз съм разбит, убит съм, не съм вече човек! — каза Алексей Александрович, като пусна ръката й, но продължаваше да гледа пълните й със сълзи очи. — Положението ми е още по-ужасно, защото не намирам нийде, в самия себе си не намирам опорна точка.

— Вие ще намерите опора, търсете я не в мене, макар че ви моля да вярвате в приятелството ми — с въздишка каза тя. — Нашата опора е любовта, оная любов, която Той ни е завещал. Неговото бреме е леко — каза тя с оня възторжен поглед, който Алексей Александрович познаваше така добре. — Той ще ви подкрепи и ще ви помогне.

Макар че в тия думи се съдържаше онова умиление пред собствените й възвишени чувства и онова ново, възторжено, неотдавна разпространено в Петербург мистично настроение, което на Алексей Александрович се струваше излишно, сега му беше приятно да слуша.

— Аз съм слаб. Съсипан съм. Не съм предвидил нищо и сега не разбирам нищо.

— Приятелю! — повтаряше Лидия Ивановна.

— Не е загубата на онова, което нямам сега, не — продължи Алексей Александрович. — Аз не съжалявам. Но не мога да не се срамувам от хората за положението, в което се намирам. Това е лошо, но не мога, не мога.

— Високата постъпка на прощаване, от която се възхищавам и аз, и всички, сте извършили не вие, а Той, който обитава в сърцето ви — каза графиня Лидия Ивановна, вдигайки възторжено очи, — и затова не можете да се срамувате от постъпката си.

Алексей Александрович се намръщи, сключи ръце и започна да пука с пръстите си.

— Трябва да се знаят всички подробности — каза той с тънък глас. — Силите на човека имат граници, графиньо, и аз стигнах границите на моите сили. Днес цял ден трябваше да правя разпореждания, разпореждания в къщи, които произтичат (той подчерта думата произтичат) от новото ми положение на самотник. Прислугата, гувернантката, сметките… Тоя дребнав огън ме изгори и аз нямах сили да издържа. На обеда… вчера за малко не станах от трапезата. Не можах да понеса погледа на сина си. Той не ме пита за значението на всичко това, но искаше да ме попита и аз не можах да издържа тоя поглед. Той се страхуваше да ме гледа, но това не е всичко…

Алексей Александрович искаше да спомене за сметката, която му бяха донесли, но гласът му затрепери и той спря. За тая сметка на синя хартия, за шапка и панделки, той не можеше да си спомни без съжаление за себе си.

— Разбирам, приятелю — каза графиня Лидия Ивановна. — Всичко разбирам. Помощ и утеха ще намерите не в мене, но все пак съм дошла само за да ви помогна, ако мога. Ако можех да ви освободя от всички тия дребни унижаващи грижи… Разбирам, че е нужна женска дума, женско разпореждане. Възлагате ли това на мене?

Алексей Александрович мълчаливо и благодарно й стисна ръката.

— Ние заедно ще се заемем със Серьожа. Аз не съм силна в практическите работи. Но ще се нагърбя, ще бъда ваша икономка. Не ми благодарете. Аз не правя това сама…

— Не мога да не ви благодаря.

— Но, приятелю, не се отдавайте на това чувство, за което поменахте — да се срамувате от онова, което е най-голяма възвишеност за един християнин: който се унижава, ще се възвиси. И не бива да благодарите на мене. Трябва да благодарите на Него и да го молите за помощ. Само в Него ще намерим спокойствие, утеха, спасение и любов — каза тя и като вдигна очи към небето, започна да се моли, както разбра по мълчанието й Алексей Александрович.

Сега Алексей Александрович я слушаше и ония изрази, които по-рано не че му бяха неприятни, но му се струваха излишни, сега му се видяха естествени и утешителни. Алексей Александрович не обичаше тоя нов, възторжен дух. Той беше вярващ човек, който се интересува от религията предимно в политически смисъл, а новото учение, което си позволяваше някои нови тълкувания, му беше неприятно по принцип тъкмо защото отваряше врати за спор и анализ. По-рано той се отнасяше студено и дори враждебно към това ново учение и с графиня Лидия Ивановна, която се увличаше от него, не спореше никога, а старателно отбягваше с мълчание предизвикателствата й. И сега за пръв път я слушаше с удоволствие и вътрешно не й възразяваше.

— Много, много ви благодаря и за делата, и за думите ви — каза той, когато тя престана да се моли.

Графиня Лидия Ивановна стисна още веднъж и двете ръце на приятеля си.

— Сега пристъпвам към работа — усмихната каза тя, след като помълча и избърса от лицето си следите от сълзите. — Отивам при Серьожа. Само в краен случай ще се обърна към вас. — И тя стана и излезе.

Графиня Лидия Ивановна отиде в стаята на Серьожа и там, заливайки със сълзи бузите на изплашеното момче, му каза, че баща му е светец и че майка му е умряла.

Графиня Лидия Ивановна изпълни обещанието си. Тя наистина се нагърби с всички грижи по уредбата и ръководенето къщата на Алексей Александрович. Но тя не преувеличаваше, като казваше, че не е силна в практическите работи. Всичките й разпореждания трябваше да се променят, понеже бяха неизпълними, и се променяха от Корней, камериера на Алексей Александрович, който незабелязано за всички бе повел сега цялата къща на Каренин и докато обличаше господаря си, спокойно и предпазливо му докладваше какво е необходимо. Но помощта на Лидия Ивановна все пак беше до голяма степен действителна: тя даде нравствена опора на Алексей Александрович със своята любов и уважение към него и особено с това, че, както й бе приятно да мисли, почти го бе обърнала в християнството, сиреч от равнодушен и лениво вярващ бе го превърнала в пламенен и твърд привърженик на онова ново обяснение на християнското учение, което напоследък бе се разпространило в Петербург. За Алексей Александрович бе лесно да се убеди в това. Също като Лидия Ивановна и другите хора, които споделяха възгледите им, Алексей Александрович бе лишен напълно от дълбочина на въображението, от оная душевна способност, благодарение на която представите, породени от въображението, стават така действителни, че се стремят да съвпаднат с другите представи и с действителността. Той не виждаше нищо невъзможно и несъобразно в представата, че смъртта, съществуваща за невярващите, не съществува за него и че тъй като той има пълна вяра, за чиято мярка е сам съдия, няма вече и грях в душата му и изпитва тук, на земята, вече пълно спасение.

Наистина Алексей Александрович смътно долавяше несериозността и погрешността на тая представа за вярата си и знаеше, че когато бе се отдал на това непосредствено чувство, без да мисли, че неговата прошка е израз на висша сила, той изпитваше по-голямо щастие, отколкото сега, когато всеки миг мислеше, че в душата му живее Христос и че изпълнява неговата воля, като подписва книжата; но за Алексей Александрович беше необходимо да мисли така, беше му така необходимо в унижението си да има оная, макар и измислена възвишеност, от която, презиран от всички, би могъл да презира другите, че се държеше за мнимото си спасение като за действително спасение.

XXIII

Графиня Лидия Ивановна бе се омъжила още като твърде младо възторжено момиче за богат, знатен, много добродушен и безпътен веселяк. На втория месец мъжът й я заряза и на възторжените й уверения в нежност отговаряше само с ирония и дори враждебност, която хората, които познаваха доброто сърце на графа, а не виждаха никакви недостатъци у възторжената Лидия, никак не можеха да си обяснят. Оттогава, макар и да не се разведоха, те живееха разделени и когато мъжът срещаше жена си, винаги се отнасяше към нея с неизменна жлъчна ирония, чиято причина не можеше да се разбере.

Графиня Лидия Ивановна отдавна вече бе престанала да бъде влюбена в мъжа си, но оттогава никога не преставаше да бъде влюбена в някого. Тя се влюбваше в неколцина изведнъж, и в мъже, и в жени; влюбваше се почти във всички хора, които изпъкваха с нещо особено. Беше влюбена във всички нови принцеси и принцове, които влизаха в родство с царското семейство, беше влюбена в един митрополит, в един викарий и в един свещеник. Беше влюбена в един журналист, в трима славяни, в Комисаров; в един министър, в един лекар, в един английски мисионер и в Каренин. Всички тия влюбвания, които ту отслабваха, ту се усилваха, изпълваха сърцето й, създаваха й занимание и не й пречеха да поддържа най-широки и сложни придворни и светски отношения. Но откак, след нещастието, което бе постигнало Каренин, тя бе го взела под особеното си покровителство, откак бе се нагърбила с къщата на Каренин, като се грижеше за благосъстоянието му, тя почувствува, че всичките й други влюбвания не са истински и че сега е влюбена истински само в Каренин. Чувството, което сега изпитваше към него, й се виждаше по-силно от всички по-раншни чувства. Като го анализираше и сравняваше с по-раншните, тя ясно виждаше, че не би се влюбила в Комисаров, ако той не бе спасил живота на императора, не би се влюбила в Ристич-Куджицки, ако не съществуваше славянският въпрос, но че обичаше Каренин заради самия него, за възвишената му неразбрана душа, заради милия за нея тънък звук на гласа му с неговите провлечени нотки, за уморения му поглед, за характера му и за меките бели ръце с издути жили. Тя не само се радваше, когато го срещнеше, но търсеше да види върху лицето му впечатлението, което му правеше. Искаше да му се харесва не само с думите, но и с цялата си личност. Сега заради него се занимаваше с тоалета си повече, отколкото когато и да било по-рано. Издебваше се да мечтае какво ли би било, ако тя не беше омъжена, а той беше свободен. Изчервяваше се от вълнение, когато той влизаше в стаята, не можеше да задържи възторжената си усмивка, когато той й говореше нещо приятно.

Няколко дни вече графиня Лидия Ивановна се намираше в много силно вълнение. Тя бе научила, че Ана и Вронски са в Петербург. Трябваше да предпази Алексей Александрович от една среща с нея, трябваше да го спаси дори от мъчителната мисъл, че тая ужасна жена се намира в един град с него и че той всеки миг може да я срещне.

Чрез познатите си Лидия Ивановна разузнаваше какво смятат да правят тия отвратителни хора, както тя наричаше Ана и Вронски, и през тия дни се стараеше да ръководи всяко движение на своя приятел, за да не може той да ги срещне. Младият адютант, приятел на Вронски, чрез когото тя получаваше сведения и който чрез графиня Лидия Ивановна се надяваше да получи концесия, каза, че те уредили работите си и заминават на другия ден. Лидия Ивановна бе започнала вече да се успокоява, когато още на другата сутрин й донесоха едно писъмце, чийто почерк тя с ужас позна. Това бе почеркът на Ана Каренина. Пликът беше от дебела като лико хартия; върху продълговатия жълт лист имаше грамаден монограм и писмото миришеше на хубаво.

— Кой го донесе?

— Един слуга от хотел.

Графиня Лидия Ивановна дълго не можа да седне, за да прочете писмото. От вълнение получи пристъп от задух, от който страдаше. Когато се успокои, прочете следното писмо на френски.

Всичко в това писмо ядоса графиня Лидия Ивановна: и съдържанието му, и загатването за великодушието, и особено безцеремонният, както й се стори, тон.

— Кажи да не чака отговор — каза графиня Лидия Ивановна и веднага отвори бювара и писа на Алексей Александрович, че се надява да го види в един часа на поздравленията в двореца.

„Трябва да поприказвам с вас по една важна и тъжна работа. Там ще уговорим къде. Най-добре у дома, дето ще наредя да приготвят вашия чай. Необходимо е. Той налага кръста, но той дава и сила“ — прибави тя, за да го подготви донейде.

Графиня Лидия Ивановна пишеше обикновено по две-три писма дневно до Алексей Александрович. Тя обичаше тоя процес на общуване с него, в който имаше елегантност и тайнственост, каквито липсваха в нейните лични отношения.

XXIV

Поздравленията привършваха. Тия, които си отиваха, се срещаха и разговаряха за последните новини, за новополучени награди и преместване на важни чиновници.

— Да можеше на графиня Мария Борисовна да дадат военното министерство, а началник-щаб да станеше княгиня Ватковска — каза едно побеляло старче в обшит със злато мундир, като се обръщаше към високата хубавица фрейлина, която го разпитваше за преместванията.

— А пък аз да станех адютант — усмихната отвърна фрейлината.

— Вие имате вече назначение. Вие сте по духовното ведомство. И помощник ще ви бъде Каренин.

— Здравейте, княже! — каза старчето, като стискаше ръка на приближилия се княз.

— Какво казвате за Каренин? — запита князът.

— Той и Путятов получили орден „Александър Невски“.

— Аз мислех, че той има вече такъв.

— Не. Погледнете го — каза старчето, като сочеше с обшитата си шапка Каренин, който в придворен мундир с нова червена лента през рамо се бе спрял при вратата на залата с един от влиятелните членове на Държавния съвет. — Щастлив и доволен като меден грош — прибави той, като се поспря да стисне ръка на един атлетически сложен хубавец камерхер.

— Не, остарял е вече — каза камерхерът.

— От грижи. Сега той пише все проекти. Няма да остави сега нещастния, докато не му изложи всичко по пунктове.

— Как остарял? Il fait des passions.62 Мисля, че графиня Лидия Ивановна го ревнува сега от жена му.

— Е, та? Моля ви се, не говорете лошо за графиня Лидия Ивановна.

— Но нима е лошо, че е влюбена в Каренин?

— Ами истина ли е, че Каренина е тука?

— Сиреч не тук, в двореца, а в Петербург. Вчера ги срещнах на Морска bras dessous, bras dessous63 c Алексей Вронски.

— C’est un homme qui n’a pas…64 — започна камерхерът, но се спря, за да стори път, и се поклони на минаващата особа от царското семейство.

Така неспирно приказваха за Алексей Александрович, като го осъждаха и му се присмиваха, а в това време, пресякъл пътя на срещнатия от него член на Държавния съвет и без да прекъсва нито за миг изложението си, за да не го изтърве, той му излагаше пункт по пункт финансовия си проект.

Почти в едно и също време, когато жена му го напусна, с Алексей Александрович се бе случило и най-горчивото за един чиновник събитие — прекрати се неговото авансиране в службата. Това прекратяване стана и всички ясно го виждаха, но самият Алексей Александрович не съзнаваше още, че кариерата му е свършена. Дали сблъскването му със Стремов, нещастието с жена му или просто това, че той бе стигнал вече предела, който му бе предназначен, по тая година за всички стана очевидно, че служебното му поприще е свършено. Той още заемаше важна служба, беше член на много комисии и комитети; по беше човек, който се е изтъркал напълно и от когото не очакват вече нищо. Каквото и да говореше, каквото и да предлагаше, слушаха го така, сякаш онова, което предлага, е отдавна вече известно и е тъкмо такова, каквото не е потребно.

По Алексей Александрович не чувствуваше това, а, напротив, понеже бе отстранен от пряко участие в правителствената дейност, сега по-ясно от преди виждаше недостатъците и грешките в дейността на другите и смяташе за свой дълг да посочва средства за поправянето им. Наскоро след раздялата с жена си той започна да пише първото си изложение за новия съд, едно от безбройната редица никому ненужни изложения по всички отрасли на управлението, които му бе съдено да напише.

Алексей Александрович не само не забелязвате безнадеждното си положение в служебния свят и не само не се огорчаваше от това, но повече от когато и да било бе доволен от дейността си.

„Жененият се грижи за светското, как да угоди на жена си, а нежененият се грижи за Божието, как да угоди на Бога“ — казва апостол Павел и Алексей Александрович, който сега се ръководеше във всичките си работи от писанието, често си спомняше тоя текст. Струваше му се, че откак бе останал без жена, с тия си проекти той служеше на Господа много повече, отколкото по-рано.

Очевидното нетърпение на члена на съвета, който искаше да се махне от него, не смущаваше Алексей Александрович; той прекрати изложението си само когато членът, възползувай от минаването на едно лице от царското семейство, се изплъзна от него.

Останал сам, Алексей Александрович наведе глава, събирайки мислите си, а след това разсеяно се озърна и тръгна към вратата, дето се надяваше да срещне графиня Лидия Ивановна.

„И какви са пък силни и здрави физически — помисли Алексей Александрович, като гледаше здравеняка камерхер с разчесани напарфюмирани бакенбарди и червения врат на стегнатия в мундир княз, край когото трябваше да мине. — Справедливо е казано, че всичко в света е зло“ — помисли той, като погледна изпод вежди още веднъж прасците на камерхера.

Като крачеше бавно, Алексей Александрович с обикновения си изглед на умора и достойнство се поклони на тия господа, които приказваха за него, и загледан към вратата, търсеше с очи графиня Лидия Ивановна.

— А! Алексей Александрович! — каза старчето със злобно блеснали очи в същото време, когато Каренин се изравни с него, и наведе глава със студен жест. — Аз не съм ви поздравил още — каза той, като сочеше новополучената му лента.

— Благодаря ви — отвърна Алексей Александрович. — Какъв прекрасен ден е днес — прибави той, подчертавайки особено по навик думата „прекрасен“.

Той знаеше, че те му се присмиват, но и не очакваше от тях нищо друго освен враждебност; бе свикнал вече с това.

Като видя щръкналите от корсета жълти рамене на графиня Лидия Ивановна, която се появи на вратата, и нейните зовящи прекрасни замислени очи, Алексей Александрович се усмихна, като показа неувяхващите си бели зъби, и се приближи до нея.

Тоалетът на Лидия Ивановна й струваше голям труд, както и всичките й тоалети в последно време. Целта на тоалета й сега беше съвсем противоположна на оная, която тя преследваше преди тридесет години. Тогава й се искаше да се натруфи с нещо и колкото повече, толкова по-добре. Сега, наопаки, тя винаги беше натруфена така несъответно на годините и фигурата си, че се грижеше поне да няма такава ужасна противоположност между тия украшения и нейната външност. И по отношение на Алексей Александрович тя постигаше това и му изглеждаше привлекателна. За него тя беше единственият остров не само на добро разположение към него, но и на любов сред това море от враждебност и ирония, което го заобикаляше.

Като минаваше през строя от иронични погледи, той естествено се насочваше към влюбения й поглед, както растението към светлината.

— Поздравявам ви — каза му тя, като сочеше с очи лентата.

Сдържайки доволната си усмивка, той сви рамене и затвори очи, сякаш искаше да каже, че това не може да го радва. Графиня Лидия Ивановна много добре знаеше, че това е една от главните му радости, макар че той никога не го признаваше.

— Как е нашият ангел? — каза графиня Лидия Ивановна, подразбирайки Серьожа.

— Не мога да кажа, че съм напълно доволен от него — каза Алексей Александрович, като вдигна вежди и разтвори очи. — И Ситников не е доволен от него. (Ситников беше педагогът, който бе натоварен със светското възпитание на Серьожа.) Както ви бях казал, той проявява някакво равнодушие към ония най-главни въпроси, които трябва да засягат душата на всеки човек и на всяко дете — започна да излага мислите си Алексей Александрович по единствения въпрос, който го интересуваше извън службата — възпитанието на сина му.

Когато, с помощта на Лидия Ивановна, се върна отново към живот и дейност, Алексей Александрович почувствува като свой дълг да се заеме с възпитанието на сина, останал на негови ръце. Понеже по-рано никога не бе се занимавал с въпросите на възпитанието, Алексей Александрович посвети известно време на теоретично изучавана на предмета. И след като прочете няколко книги по антропология, педагогика и дидактика, той си състави план за възпитание, покани най-добрия петербургски педагог за ръководител и пристъпи към работа. И тая работа го занимаваше постоянно.

— Да, но сърцето? Аз виждам в него сърцето на баща му, а с такова сърце детето не може да бъде лошо — с възторг каза графиня Лидия Ивановна.

— Да, може би… Що се отнася до мене, аз изпълнявам дълга си. Това е всичко, което мога да направя.

— Ще дойдете у дома — каза графиня Лидия Ивановна, като помълча, — трябва да си поприказваме върху една тъжна за вас работа. Бих дала всичко, за да ви отърва от някои спомени, но другите не мислят така. Получих писмо от нея. Тя е тук, в Петербург.

При споменаването на жена му Алексей Александрович трепна, но веднага върху лицето му се появи оная мъртва неподвижност, която изразяваше пълна безпомощност в тая работа.

— Аз очаквах това — рече той.

Графиня Лидия Ивановна го погледна възторжено и на очите й се появиха сълзи на възхищение пред величието на душата му.

XXV

Когато Алексей Александрович влезе в малкия уютен кабинет на графиня Лидия Ивановна, отрупан със старинен фарфор и окичен с портрети, самата домакиня още я нямаше. Тя се преобличаше.

Кръглата маса бе застлана с покривка и бе поставен китайски прибор и сребърен спиртен чайник. Алексей Александрович разсеяно огледа безбройните познати портрети, които украсяваха кабинета, седна до масата и разтвори лежащото на нея Евангелие. Шумоленето от копринената рокля на графинята го отвлече.

— Ето сега можем да седнем спокойно — каза графиня Лидия Ивановна, като се промъкна бързо с развълнувана усмивка между масата и дивана — и да поприказваме, докато пием чай.

След няколко подготвителни думи, като дишаше тежко и се изчервяваше, графиня Лидия Ивановна предаде полученото от нея писмо в ръцете на Алексей Александрович.

Той прочете писмото и дълго мълча.

— Не смятам, че бих имал право да й откажа — плахо каза тон, като повдигна очи.

— Приятелю! Вие не виждате у никого зло!

— Напротив, виждам, че всичко е зло. Но справедливо ли е това?

По лицето му се четеше нерешителност и търсене на съвет, подкрепа и ръководство в една объркана за него работа.

— Не — прекъсна го графиня Лидия Ивановна. — Всичко има граници. Разбирам безнравствеността — не съвсем искрено каза тя, тъй като никога не можеше да разбере онова, което довежда жените до безнравственост, — по не разбирам жестокостта, и то към кого? Към вас! Как може да остане в тоя град, дето сте вие? Не, докато човек е жив, все се учи. И аз се уча да разбирам вашата възвишеност и нейната низост.

— А кой ще хвърли камък? — каза Алексей Александрович, очевидно доволен от ролята си. — Аз й простих всичко и затова не мога да я лиша от нуждата й от любов — любовта към сина й…

— Но любов ли е това, приятелю? Искрено ли е то? Да кажем, вие сте й простили, прощавате й… но имаме ли право да влияем върху душата на тоя ангел? Той я смята за умряла. Моли се за нея и моли Бога да й прости греховете… И така е по-добре. Какво ще си помнели сега?

— Не съм мислил за това — каза Алексей Александрович, който очевидно се съгласяваше.

Графиня Лидия Ивановна закри лицето си с ръце и млъкна. Тя се молеше.

— Щом искате моя съвет — каза тя, след като се помоли и откри лицето си, — не ви съветвам да направите това. Нима не виждам как страдате, как това нещо развреди всичките ви рани? Но да предположим, че вие както винаги не мислите за себе си. Докъде може да доведе всичко това? До нови страдания за вас, до мъки за детето! Ако у нея е останало нещо човешко, тя сама не трябва да иска това. Не, решително не ви съветвам и ако ми разрешите, аз ще й пиша.

И Алексей Александрович се съгласи и графиня Лидия Ивановна написа следното писмо на френски:

Това писмо постигна скритата цел, която графиня Лидия Ивановна не искаше да признае дори пред себе си. То оскърби Ана до дъното на душата.

От своя страна, след като се върна от Лидия Ивановна у дома си, Алексей Александрович не можа тоя ден да се отдаде на обикновените си занятия и да намери онова душевно спокойствие на вярващ и спасен човек, което чувствуваше по-рано.

Споменът за жена му, която така много бе виновна пред него и пред която той беше толкова свят, както справедливо му казваше графиня Лидия Ивановна, не трябваше да го смущава; но той ме бе спокоен: не можеше да вникне в книгата, която четеше, не можеше да прогони мъчителните си спомени за отношенията си към нея, за ония грешки, които, както му се струваше сега, бе направил спрямо нея. Спомни си как на връщане от конните надбягвания бе посрещнал нейното признание в изневяра (и особено това, че от нея искаше само да пази външно приличие, а не бе прибягнал до дуел) и това го измъчваше като разкаяние. Мъчеше го също и споменът за писмото, което бе й писал; и особено прошката му, никому ненужна, и грижите му за чуждото дете изгаряха сърцето му от срам и разкаяние.

И точно същото чувство на срам и разкаяние изпитваше сега, като прехвърляше през ума си цялото си минало с нея и си спомняше неуместните думи, с които подир дълги колебания бе и направил предложение.

„Но в какво съм виновен?“ — казваше си той. И тоя въпрос винаги пораждаше у него друг въпрос — дали иначе чувствуват, иначе любят, иначе се женят тия други хора, тия Вронски, Облонски… тия камерхери с дебели прасци на краката? И той си представяше цялата тая редица свежи, силни, несъмняващи се хора, които неволно винаги и напред привличаха любопитното му внимание. Той пъдеше от себе си тия мисли, стараеше се да се убеждава, че не живее за тукашния временен живот, а за вечния, че в душата му има мир и любов. Но това, че в тоя пременен, нищожен живот бе направил, както му се струваше, някои нищожни грешки, го измъчваше така, сякаш не съществуваше онова вечно спасение, в което вярваше. Ала изкушението не продължи дълго и скоро пак в душата на Алексей Александрович се възстанови онова спокойствие и оная възвишеност, благодарение на които можеше да забрави това, за което не искаше да си спомня.

XXVI

— Е, как е, Капитонич? — каза Серьожа, когато се върна румен и весел от разходка в навечерието на рождения си ден и подаде надиплената си подьовка на високия стар вратар, който от височината на своя ръст се усмихваше на малкия човек. — Идва ли днес превързаният чиновник? Татко прие ли го?

— Прие го. Щом управителят си излезе, аз му доложих — каза вратарят, като смигна весело. — Моля, аз ще ви съблека.

— Серьожа! — каза славянинът гуверньор от вратата, която водеше към вътрешните стаи. — Съблечете се сам.

Но макар че чу слабия глас на гуверньора, Серьожа не му обърна внимание. Той стоеше, хванат с ръка за колана на вратаря, и го гледаше в лицето.

— Ами татко направи ли за него каквото трябва? Вратарят кимна утвърдително.

Превързаният чиновник, който вече седем пъти бе идвал да моли за нещо Алексей Александрович, интересуваше и Серьожа, и вратаря. Веднъж Серьожа го завари в антрето и чу как той жално молеше вратаря да доложи за него, като казваше, че той и децата му просто ще умрат.

Оттогава, след като и друг път срещна чиновника в антрето, Серьожа се заинтересува за него.

— Беше ли много доволен? — питаше Серьожа.

— Как да не бе доволен! Едва ли не скачаше, когато си тръгна.

— Ами донесоха ли нещо? — запита Серьожа, след като помълча.

— Да, господарю — шепнешком каза вратарят, като поклати глава, — от графинята.

Серьожа веднага разбра, че това, за което говореше вратарят, беше подарък от графиня Лидия Ивановна за рождения му ден.

— Какво приказваш? Де е?

— Корней го внесе при баща ви. Изглежда хубаво нещо!

— Колко е голямо? Ей толкова?

— По-малко е, но е хубаво.

— Книжка ли е?

— Не, друго нещо. Вървете, вървете, Василий Лукич ви вика — каза вратарят, като чу приближаващите стъпки на гуверньора, внимателно отстрани малката ръка в снета до половината ръкавица, която го държеше за колана, и смигна, посочвайки с глава Вунич.

— Василий Лукич, ей сега ще дойда! — отвърна Серьожа с оная весела и обичлива усмивка, която винаги побеждаваше изпълнителния Василий Лукич.

На Серьожа му беше толкова весело, чувствуваше се така щастлив, че не можеше да не сподели с приятеля си вратаря и семейната радост, за която бе научил при разходката в Лятната градина от племенницата на графиня Лидия Ивановна. Тая радост му се виждаше особено важна поради съвпадането с радостта на чиновника и с неговата радост, че са му донесли играчка. На Серьожа му се струваше, че днес е такъв ден, в който всички трябва да бъдат радостни и весели.

— Знаеш ли, татко получи орден „Александър Невски“?

— Как да не зная! Вече идваха да го поздравят.

— Ами той радва ли се?

— Как може да не се радва на царската милост! Значи, заслужил е — строго и сериозно каза вратарят.

Серьожа се замисли, като се взираше в изученото до най-малки подробности лице на вратаря, особено в брадичката му, увиснала между побелелите бакенбарди, която не бе виждал никой друг освен Серьожа, тъй като той винаги го гледаше само отдолу.

— Дъщеря ти отдавна не е идвала, нали?

Дъщерята на вратаря беше балерина.

— Кога ще намери време да дойде в делник? Те също учат. И вие имате да учите, господарю, вървете!

Когато отиде в стаята си, вместо да се залови за уроците, Серьожа разправи на учителя предположението си, че това, което са му донесли, трябва да е машина.

— Как мислите? — запита той.

Но Василий Лукич мислеше само за това, че трябва да подготви урока по граматика за учителя, който щеше да дойде в два часа.

— Не, вие само ми кажете, Василий Лукич — изведнъж запита Серьожа, седнал вече на работната си маса и уловил книгата в ръце, — кой орден е по-голям от „Александър Невски“? Знаете ли, че татко е получил орден „Александър Невски“?

Василий Лукич отговори, че по-голям от „Александър Невски“ е орденът „Владимир“.

— Ами още по-голям?

— Най-голям е „Андрей Първозвани“.

— Ами още по-голям от „Андрей Първозвани“?

— Не зная.

— Как, и вие ли не знаете? — И Серьожа се облакъти на масата и потъна в размишления.

Размишленията му бяха най-сложни и разнообразни. Той си представяше как баща му ще получи изведнъж и орден „Владимир“, и орден „Андрей“ и как поради това днес на урока той ще бъде много по-добър, и как, когато стане голям, самият той ще получи всички ордени, дори някой по-голям от ордена „Андрей“, ако измислят. Само да измислят, той ще го заслужи. Измислят ли по-голям орден, той веднага ще го заслужи.

В такива размишления мина времето и когато дойде учителят, урокът за обстоятелствата за време, място и начин на действие не беше готов и учителят беше не само недоволен, но и огорчен. Това огорчение на учителя засегна Серьожа. Той не се чувствуваше виновен, задето не бе научил урока си; но колкото и да се мъчеше, никак не можеше да го научи; докато учителят му разясняваше, той слушаше и сякаш разбираше, но щом останеше сам, съвсем не можеше да си спомни и разбере, че късичката и толкова разбираема дума „изведнъж“ е обстоятелство за начин на действие. Но все пак му беше жал, че е огорчил учителя си и му се искаше да го утеши.

Той избра един момент, когато учителят мълчаливо гледаше в книгата.

— Михаил Иванич, кога е именният ви ден? — изведнъж запита той.

— По-добре е да мислите за работата си, а именният ден няма никакво значение за едно разумно същество. И той е ден като другите, през който трябва да се работи.

Серьожа внимателно погледна учителя си, рядката му брадичка и очилата, които бяха се смъкнали на носа му, и се замисли така, че вече не чуваше нищо от онова, което му обясняваше учителят. Той разбираше, че учителят не мисли за това, което казва, чувствуваше го по тона, с който бе казано. „Но защо те всички са се сдумали да говорят по един и същ начин, все най-скучни и ненужни неща? Защо ме отблъсква тон, защо не ме обича?“ — питаше се Серьожа с тъга и не можеше да намери отговор.

XXVII

След учителя имаше урок с баща си. Докато баща му дойде, Серьожа седна на масата, като си играеше с ножчето, и се замисли. Едно от любимите занятия на Серьожа беше да търси майка си през време на разходка. Той не вярваше изобщо в смъртта, и особено в нейната смърт, въпреки че Лидия Ивановна бе му казала това и баща му го бе потвърдил; затова и след като му казаха, че е умряла, през време на разходка той я търсеше. Всяка пълна, грациозна жена с тъмни коси бе майка му. Когато видеше такава жена, в душата му се надигаше чувство на нежност, такова, от което той се задъхваше, и в очите му се появяваха сълзи. И той току чакаше тя да се приближи до него, да вдигне воала си. Цялото й лице ще се вижда, тя ще се усмихне, ще го прегърне, той ще долови нейния парфюм, ще почувствува нежността на ръката й и ще заплаче щастливо, както една вечер бе легнал в краката й и тя го гъделичкаше, а той се смееше и хапеше бялата й ръка с пръстени. След това, когато случайно научи от бавачката, че майка му не е умряла, а баща му и Лидия Ивановна му обясниха, че тя е умряла за него, защото е лоша (в което той никак не можеше да повярва, защото я обичаше), той също така я търсеше и очакваше. Днес в Лятната градина имаше една дама с лилав воал, която той следеше с примряло сърце, когато тя се приближаваше към него по пътеката, защото очакваше, че е тя. Тая дама не дойде до тях и се скри някъде. Днес по-силно от когато и да било Серьожа чувствуваше прилив на любов към нея и сега, очаквайки баща си, се забрави дотолкова, че с ножчето си изряза целия край на масата, загледан с блеснали очи пред себе си и замислен за нея.

— Татко ти идва! — отвлече го от мислите му Василий Лукич.

Серьожа скочи, пристъпи към баща си, целуна му ръка и внимателно го погледна, като търсеше признаци на радост от получаването на ордена „Александър Невски“.

— Добре ли се разходи? — каза Алексей Александрович, като седна в креслото си, придърпа към себе си Вехтия завет и го разтвори. Въпреки че Алексей Александрович неведнъж бе казвал на Серьожа, че всеки християнин трябва да знае добре свещената история, самият той често се справяше с Вехтия завет и Серьожа бе забелязал това.

— Да, беше много весело, татко — каза Серьожа, като седна странишком на стола и го заклати, което бе забранено. — Видях Наденка (Наденка беше племенница на Лидия Ивановна, нейна възпитаница). Тя ми каза, че са ви дали нова звезда. Радвате ли се, татко?

— Първо, не се клати, моля ти се — каза Алексей Александрович. — И второ, ценна е не наградата, а трудът. И аз бих желал да разбереш това. Ако се трудиш, ако се учиш, за да получиш награда, трудът ще ти се види тежък; но когато се трудиш от любов към труда — говореше Алексей Александрович, като си спомняше как го крепеше мисълта за дълг при отегчителната работа тая сутрин, която се състоеше в подписването на сто и осемдесет документа, — награда ще намериш в него.

Блестящите от нежност и веселие очи на Серьожа угаснаха и се сведоха под бащиния му поглед. Това бе същият отдавна познат тон, с който баща му винаги се обръщаше към него и към който Серьожа бе успял вече да се нагоди. Баща му винаги говореше с него — така чувствуваше Серьожа, — сякаш се обръща към някакво въображаемо момче, едно от ония, каквито се срещат в книгите, но което съвсем не прилича на Серьожа. И пред баща си Серьожа винаги се стараеше да се престори тъкмо на такова книжно момче.

— Надявам се, че разбираш това? — каза баща му.

— Да, татко — отвърна Серьожа, като се преструваше на въображаемо момче.

Урокът се състоеше в заучаване наизуст няколко стиха от Евангелието и повтаряне началата на Вехтия завет. Серьожа знаеше добре стиховете от Евангелието, но в същия миг, когато ги казваше, той се загледа в челната кост на баща си, която извиваше така остро към слепите очи, че се забърка и края на един стих с еднаква дума постави в началото на другия. За Алексей Александрович беше очевидно, че той не разбира това, което казва, и това го ядоса.

Той се намръщи и започна да обяснява същото, което Серьожа бе слушал вече много пъти и никога не можеше да го запомни, защото много ясно го разбираше — нещо като това, че „изведнъж“ е обстоятелство за начин на действие. С изплашен поглед Серьожа гледаше баща си и мислеше само едно: дали баща му ще го накара, или не, да повтори това, което бе казал, както се случваше понякога. И тая мисъл плашеше Серьожа дотолкова, че той не разбираше вече нищо. Но баща му не го накара да повтори и мина към урока от Вехтия завет. Серьожа разправи добре самите събития, но когато трябваше да отговаря на въпросите какво се загатва с някои от събитията, той не знаеше нищо, макар че бе наказан вече за тоя урок. А онова място, дето не можеше да каже нищо и мънкаше, режеше масата и се клатеше на стола, беше там, дето трябваше да разправи за допотопните патриарси. От тях той не знаеше за никого освен за Енох, който бил взет жив на небето. По-рано той помнеше имената, но сега ги бе забравил съвсем особено защото Енох беше неговото любимо лице от целия Вехт завет и във връзка с вземането на Енох жив на небето в главата му се точеше цяла дълга редица мисли, на които той се бе предал сега, гледайки с втренчени очи верижката на бащиния си часовник и закопчаното до половината копче на жилетката му.

Серьожа не вярваше никак в смъртта, за която му говореха толкова често. Той не вярваше, че могат да умрат любимите му хора и особено, че и той ще умре. Това беше съвсем невъзможно и необяснимо за него. Но му казваха, че всички ще умрат; той разпитваше дори хора, на които вярваше, и те потвърждаваха това; бавачката казваше същото, макар и неохотно. Но Енох не умрял, значи, не всички умират. „И защо пък всеки да не може да заслужи така пред Бога и да бъде взет жив на небето?“ — мислеше Серьожа. Лошите, сиреч опия, които Серьожа не обичаше, можеха да умрат, по всички добри могат да бъдат като Енох.

— Е, значи, кои са били патриарсите?

— Енох, Енос.

— Но ти каза вече това. Лошо, Серьожа, много лошо. Ако не се помъчиш да научиш това, което е най-необходимо за един християнин — каза баща му и стана, — кое друго може да те занимава? Аз не съм доволен от тебе и Пьотр Игнатич (той бе главният педагог) не е доволен. Трябва да те накажа.

И бащата, и педагогът бяха недоволни от Серьожа и наистина той се учеше много лошо. Но никак не можеше да се каже, че той е неспособно момче. Наопаки, беше много по-способен от ония момчета, които педагогът сочеше за пример на Серьожа. От гледището на баща му той не искаше да учи това, което го учеха. А всъщност той не можеше да го учи. Не можеше, защото в душата му имаше много по-големи изисквания от ония, които предявяваха баща му и педагогът. Тия изисквания бяха в противоречие и той просто се бореше с възпитателите си.

Той беше деветгодишен, беше дете, но познаваше душата си, тя беше ценна за него, той я пазеше, както клепачът пази окото, и не пущаше в душата си никого без ключа на любовта. Възпитателите му се оплакваха, че не искал да учи, а душата му бе преизпълнена с жажда за знание. И той се учеше от Капитонич, от бавачката, от Наденка, от Василий Лукич, но не от учителите си. Оная вода, която баща му и педагогът очакваха на своите колела, отдавна вече бе се просмукала и работеше на друго място.

Бащата наказа Серьожа, като не го пусна при Наденка, племенницата на Лидия Ивановна; но това наказание бе щастие за Серьожа. Василий Лукич бе в добро настроение и му показа как се правят вятърни мелници. Цялата вечер мина в работа и мечти как може да се направи такава мелница, че човек да може да се върти на нея: да се улови с ръце за крилата й или да се върже — и да се върти. Серьожа не мисли за майка си цялата вечер, но след като си легна в кревата, изведнъж си спомни за нея и със свои думи се помоли утре на рождения му ден майка му да престане да се крие и да дойде при него.

— Василий Лукич, знаете ли за какво извънредно нещо се помолих?

— Да се учите по-добре.

— Не.

— За играчки ли?

— Не. Не познахте. То е много хубаво нещо, но е тайна! Когато се сбъдне, ще ви го кажа. Не познахте ли?

— Не, не мога да позная. Кажете вие — рече Василий Лукич усмихнат, което се случваше рядко с него. — Хайде, лягайте, ще угася свещта.

— А аз без свещ виждам по-добре онова, което виждам и за което се молих. Е, малко остана да издам тайната си! — засмя се весело Серьожа.

Когато отнесоха свещта, Серьожа чуваше и чувствуваше майка си. Тя стоеше над него и го милваше с гальовен поглед. Но появиха се мелници, ножче, всичко се обърка и той заспа.

XXVIII

Когато пристигнаха в Петербург, Вронски и Ана отседнаха в един от най-хубавите хотели. Вронски отделно, в по-долния етаж, а Ана в горния с детето, дойната и слугинята в голям апартамент от четири стаи.

Още първия ден след пристигането си Вронски отиде при брат си. Там завари майка си, която бе пристигнала по работа от Москва. Майка му и снаха му го посрещнаха както обикновено; разпитваха го за пътуването му в чужбина, приказваха за общите познати, но не споменаха нито дума за връзката му с Ана. Но на другия ден сутринта братът дойде при Вронски, сам го запита за нея и Алексей Вронски му каза направо, че на връзката си с Каренина гледа като на брак, че се надява да издействува развод и тогава ще се ожени за нея, а дотогава я смята за своя жена, като всяка друга съпруга, и го моли да съобщи така на майка им и на жена си.

— Ако обществото не одобрява това, мене ми е все едно — каза Вронски, — но ако близките ми искат да бъдат в роднински връзки с мене, трябва да бъдат в също такива отношения и с жена ми.

По-големият брат, който винаги уважаваше схващанията на по-малкия, не знаеше дали той с прав, или не, докато обществото не реши тоя въпрос; по от своя страна той нямаше нищо против и заедно с Алексей отиде при Ана.

Пред брат си, както и пред всички, Вронски се обръщаше към Ана на вие и се държеше с нея като с близка позната, но се подразбираше, че брат му знае отношенията им, и ставаше дума, че Ана заминава за имението на Вронски.

Въпреки голямата си светска опитност, поради новото положение, в което се намираше, Вронски беше в странно заблуждение. Той сякаш трябваше да разбере, че за него и Ана обществото е затворено; но сега в главата му се родиха някакви неясни съображения, че така е било само едно време, но сега, при бързия прогрес (незабелязано за себе си сега той беше привърженик на всеки прогрес), възгледът на обществото се е променил и още не е решен въпросът дали ще ги приемат в обществото, или не. „Разбира се — мислеше той, — придворното общество няма да я приеме, но близките хора могат и трябва да разберат това, както се полага.“

Човек може да седи няколко часа с подгънати крака в едно и също положение, ако знае, че нищо няма да му попречи да промени положението си; но ако знае, че трябва да седи така с подгънати крака дълго време, ще се появят конвулсии, краката ще изтръпнат и няма да се прострат към онова място, където би желал да ги протегне. Същото нещо изпитваше и Вронски по отношение на обществото. Макар че дълбоко в душата си знаеше, че обществото е затворено за тях, той опитваше дали сега то няма да се промени и дали няма да ги приемат. Но много скоро забеляза, че обществото бе отворено лично за него, а бе затворено за Ана. Както в играта на котка и мишка, ръцете, протегнати за него, веднага се отпущаха пред Ана.

Една от първите дами на петербургското общество, която Вронски видя, беше братовчедка му Бетси.

— Най-сетне! — радостно го посрещна тя. — Ами Ана? Колко се радвам! Де отседнахте? Представям си как след вашето прелестно пътешествие нашият Петербург ви се вижда ужасен; представям си медения ви месец в Рим. Какво става с развода? Направихте ли всичко това?

Вронски забеляза, че възторгът на Бетси намаля, когато научи, че няма още развод.

— Знай, ще хвърлят камък върху мене — каза тя, — но ще дойда при Ана; да, непременно ще дойда. Малко време ли ще стоите тук?

И наистина още същия ден тя дойде при Ана; но тонът й вече съвсем не беше по-раншният. Очевидно тя се гордееше със смелостта си и желаеше Ана да оцени вярното й приятелство. Постоя не повече от десет минути, разговаряйки за светските новини, и на отиване каза:

— Вие не ми казахте кога ще бъде разводът. Да кажем, аз не държа на тия работи, но другите вирнати яки ще ви обливат със студена вода, докато не се ожените. А това е така просто сега. Ça se fait.65 Значи, в петък си заминавате? Жалко, че няма да се видим вече.

По тона на Бетси Вронски можеше да разбере какво трябва да очаква от обществото; по той направи опит и в семейството си. На майка си не се надяваше. Знаеше, че майка му, която толкова се възхищаваше от Ана при първото им запознанство, сега беше неумолима към нея, задето бе станала причина да пропадне кариерата на сина й. Но той възлагаше големи надежди на братовата си жена Варя. Струваше му се, че тя не ще хвърли камък и с простота и решителност ще отиде при Ана и ще я приеме.

Още на другия ден след пристигането си Вронски отиде при нея и понеже я свари сама, изказа направо желанието си.

— Ти знаеш, Алексей — каза тя, след като го изслуша, — колко те обичам и как съм готова да направя всичко за тебе; но аз мълчах, защото знаех, че не мога да бъда полезна на тебе и на Ана Аркадиевна — каза тя, като изговори особено старателно „Ана Аркадиевна“. — Не мисли, моля ти се, че я осъждам. Никога; може би на нейно място и аз бих направила същото. Не влизам и не мога да влизам в подробностите — каза тя, като поглеждаше плахо мрачното му лице. — Но нещата трябва да се наричат с имената им. Ти искаш да отида при нея, да я приема у дома си и с това да я реабилитирам в обществото; но разбери, че не мога да направя това. Моите дъщери растат и аз трябва да живея за мъжа си в обществото. Добре, ще дойда при Ана Аркадиевна; тя ще разбере, че не мога да я поканя у дома или трябва да направя така, че да не я видят ония, които гледат иначе; но това ще я оскърби. Аз не мога да я реабилитирам…

— Но аз не смятам, че тя е паднала повече, отколкото стотици жени, които приемате! — още по-мрачно я прекъсна Вронски и мълчаливо стана, като разбра, че решението на снаха му е неизменно.

— Алексей! Не ми се сърди. Люля ти се, разбери, че аз не съм виновна — започна Варя, като го гледаше с плаха усмивка.

— Не ти се сърдя — също така мрачно каза той, — но ми е мъчно двойно повече. Мъчно ми е и защото с това се прекъсва приятелството ни. Да кажем, не се прекъсва, но отслабва. Ти разбираш, че и за мене това не може да бъде иначе.

И при тия думи той си отиде.

Вронски разбра, че по-нататъшните опити са напразни и че трябва да прекарат в Петербург тия няколко дни като в чужд град, отбягвайки всякакви връзки с по-раншното общество, за да не се излагат на неприятности и обиди, които бяха така мъчителни за него. Една от главните им неприятности в Петербург беше, че Алексей Александрович и неговото име сякаш бяха навред. Не можеше да се заприказва за нещо, без да се обърне разговорът за Алексей Александрович; не можеха да отидат никъде, без да го срещнат. Така поне се струваше на Вронски, както се струва на човек с болен пръст, че сякаш нарочно се закача за всичко с тоя болен пръст.

Престояването им в Петербург се виждаше на Вронски още по-тежко, защото през цялото това време той забелязваше у Ана някакво ново, необяснимо за него настроение. Тя ту беше като че влюбена в него, ту ставаше студена, раздразнителна и непроницаема. Измъчваше се от нещо и криеше нещо от него и сякаш не забелязваше ония обиди, които отравяха живота му, а за нея, с нейното изтънчено разбиране, сигурно бяха още по-мъчителни.

XXIX

Една от целите на пътуването на Ана в Русия беше да се види със сина си. Откак бе напуснала Италия, мисълта за тая среща не преставаше да я вълнува. И колкото повече наближаваше Петербург, толкова по-големи и по-големи й се виждаха радостта и значението на тая среща. Тя дори не си задаваше въпроса как ще нареди тая среща. Струваше й се естествено и просто да види сина си, щом е в един град с него; но след пристигането в Петербург изведнъж й стана ясно сегашното й положение в обществото и тя разбра, че е трудно да се уреди среща.

От два дни вече тя живееше в Петербург. Мисълта за сина не я напущаше нито миг, но тя още не бе го виждала. Чувствуваше, че няма право да отиде в къщата, дето можеше да срещне Алексей Александрович. Можеха да не я пуснат и да я обидят. Да пише и да влезе във връзка с мъжа си, й бе мъчително дори да си помисли: тя можеше да бъде спокойна само когато не мислеше за мъжа си. Да види сина си през време на разходка, след като научи къде и кога той излиза, беше малко за нея; тя така се бе готвила за тая среща, имаше да му каже толкова много работи, така й се искаше да го прегръща и целува. Старата бавачка на Серьожа можеше да й помогне и да я научи. Но бавачката вече не беше в къщата на Алексей Александрович. В тия колебания и в търсене на бавачката минаха два дни.

Когато научи за близките отношения на Алексей Александрович с графиня Лидия Ивановна, на третия ден Ана реши да й напише писмото, което й костваше голям труд и в което тя умишлено споменаваше, че разрешението да види сина си сигурно зависи от великодушието на мъжа й. Тя знаеше, че ако покажат писмото на мъжа й, той няма да й откаже, продължавайки да играе ролята си на великодушен.

Прислужникът, който отнесе писмото, й предаде най-жестокия и неочакван за нея отговор, че няма да получи отговор. Тя никога не бе се чувствувала толкова унижена, както в оня миг, когато, след като извика прислужника, той й разказа подробно как почакал и как след това му казали: „Никакъв отговор няма да има.“ Ана се чувствуваше унижена, оскърбена, но виждаше, че от свое гледище графиня Лидия Ивановна е права. Мъката й беше толкова по-силна, защото беше само нейна. Тя не можеше и не искаше да я сподели с Вронски. Знаеше, че на него, макар че той беше главната причина за нещастието й, въпросът за срещата със сина й ще му се види най-незначителна работа. Знаеше, че той никога няма да бъде в състояние да разбере цялата дълбочина на нейното страдание; знаеше, че ще го намрази за студения му тон, когато се спомене за това. И тя се страхуваше от това повече от всичко на света и затова криеше от него всичко, което се отнасяше до сина й.

Останала цял ден в хотела, тя измисляше средства за среща със сина си и се спря на решението да пише на мъжа си. Тя вече съчиняваше това писмо, когато й донесоха писмото на Лидия Ивановна. Мълчанието на графинята беше я укротило и покорило, но писмото й, всичко онова, което прочете между редовете му, така я ядоса, така възмутителна й се видя тая злоба в сравнение с нейната страстна майчина нежност към сина, че тя се възмути срещу другите и престана да обвинява себе си.

„Тая студенина е лицемерие на чувството — каза си тя. — Те гледат само да ме обидят и да измъчат детето, а аз ще седна да им се покорявам! За нищо на света! Тя е по-лоша от мене. Аз поне не лъжа.“ И веднага реши, че още утре, на самия рожден ден на Серьожа, ще отиде направо в къщата на мъжа си, ще подкупи слугите, ще лъже, но на всяка цена ще види сина си и ще разруши тая безобразна лъжа, с която са заобиколили нещастното дете.

Тя отиде в един магазин, накупи играчки и обмисли плана си за действие. Ще отиде рано сутринта, в осем часа, когато Алексей Александрович сигурно още не е станал. Ще има в ръцете си пари, които ще даде на вратаря и лакея, за да я пуснат, и без да вдигне воала си, ще каже, че идва от страна на кръстника на Серьожа да го поздрави и че е натоварена да постави играчките при кревата на момчето. Не бе намерила само думите, които ще каже на сина си. Колкото и да мисли за това, не можа да измисли нищо.

На другия ден, в осем часа сутринта, Ана слезе сама от един файтон и позвъни на големия вход на предишната си къща.

— Иди виж какво искат. Някаква дама — каза Капитонич, още необлечен, с палто и галоши, като погледна през прозореца и видя дамата, покрита с воал, която стоеше пред самата врата.

Помощникът на вратаря, непознат на Ана момък, току й отвори вратата и тя влезе, като извади от маншона си една трирублева банкнота и бързо я пъхна в ръката му.

— Серьожа… Сергей Алексеич — рече тя и пристъпи напред.

След като огледа банкнотата, помощникът на вратаря я спря при другата стъклена врата.

— Кого търсите? — попита той.

Тя не чуваше и не отговаряше нищо.

Доловил смущението на непознатата, самият Капитонич я посрещна, пусна я през вратата и я попита какво иска.

— Изпраща ме княз Скородумов при Сергей Алексеич — рече тя.

— Той не е станал още — каза вратарят, като се взираше внимателно.

Ана никак не очакваше, че тая съвсем непроменена обстановка в антрето на къщата, дето бе живяла девет години, ще й подействува така силно. Един след друг в душата й се надигнаха спомени, радостни и мъчителни, и тя за миг забрави защо е дошла.

— Ще почакате ли? — запита Капитонич, като й помагаше да си свали шубата.

Когато съблече шубата, Капитонич погледна лицето й, позна я и мълчаливо ниско й се поклони.

— Заповядайте, ваше превъзходителство — каза й той.

Тя искаше да каже нещо, но гласът й отказа да произнесе каквито и да било звуци; погледна стареца с виновна молба и с бързи леки стъпки се заизкачва по стълбата. Прегънат цял напред и зашляпал с галошите по стъпалата, Капитонич тичаше след нея, като се мъчеше да я изпревари.

— Учителят е там, може да не е облечен. Аз ще доложа.

Ана продължаваше да върви по познатата стълба, без да разбира това, което старецът й казваше.

— Тук, наляво, моля. Извинете, че не е чисто. Сега той е в по-раншната всекидневна стая — запъхтян каза вратарят. — Моля, почакайте, ваше превъзходителство, аз ще надникна — каза той и като я изпревари, полуотвори високата врата и се скри зад нея. Ана спря и зачака. — Току-що се е събудил — каза вратарят, като се показа пак на вратата.

И в тоя миг, когато вратарят казваше това, Ана чу детско прозяване. Само по това прозяване тя позна сина си и като жив го видя пред себе си.

— Пусни ме, пусни ме, чакай! — каза тя и влезе през високата врата. Вдясно от вратата имаше креват, а на кревата седеше, току-що станало, момченцето само по разкопчана ризка; прегънало телце, то се протягаше и довършваше прозявката си. В момента, когато устните му се сключваха, те цъфнаха в блажено сънлива усмивка и с тая усмивка то отново бавно и сладко се търкулна назад.

— Серьожа! — прошепна тя, като пристъпи тихо към него.

През време на раздялата си с него и при тоя прилив на любов, който изпитваше през цялото това време, тя си го представяше четиригодишно момче, каквото най-много го обичаше. Сега той не беше дори такъв, какъвто бе го оставила; далеч бе надхвърлил четиригодишната възраст, бе пораснал и отслабнал. Какво е това? Колко е отслабнало лицето му, колко е къса косата му! Колко са му дълги ръцете! Колко се е променил, откак го бе оставила! Но това беше той — същата форма на главата, неговите устни, меката шийка и широките му раменца.

— Серьожа! — повтори тя над самото ухо на детето. Той отново се изправи на лакътя си, обърна насам-натам чорлавата си глава, сякаш търсеше нещо, и отвори очи. Тихо и въпросително гледа няколко секунди застаналата неподвижно пред него майка, след това изведнъж блажено се усмихна и като затвори отново слепващите се очи, търкулна се, но не назад, а към нея, към ръцете й.

— Серьожа! Милото ми момче! — рече тя, като се задъхваше и прегръщаше пълничкото му тяло.

— Мамо! — каза той, като се въртеше в ръцете и, за да може да се докосне до тях с различни места на тялото си.

Сънливо усмихнат, с все още затворени очи, той се пусна от таблата на кревата и с пълничките си ръчички се хвана за раменете й, долепи се до нея, като я облъхна с оная мила сънна миризма и топлина, каквато излъчват само децата, и започна да търка лицето си о шията и раменете й.

— Аз знаех — каза той, като отвори очи. — Днес е рожденият ми ден. Аз знаех, че ще дойдеш. Ей сега ще стана.

И като казваше това, той заспиваше.

Ана жадно го гледаше; тя виждаше как в нейно отсъствие той бе пораснал и бе се променил. Тя хем познаваше, хем не можеше да познае голите му, толкова удължени сега крака, които се подаваха от одеялото, познаваше тия отслабнали бузи, тия подстригани къси къдри на тила му, по който така често го целуваше. Опипваше всичко това и не можеше да каже нищо; сълзите я задушаваха.

— Но защо плачеш, мамо? — каза той, като се събуди напълно. — Мамо, защо плачеш? — викна той с плачлив глас.

— Аз ли? Няма да плача… Аз плача от радост. Толкова отдавна не съм те виждала! Няма да плача, няма — каза тя, като гълташе сълзите си и се обръщаше настрана. — Но време е да се обличаш — прибави тя, като се съвзе, помълча и без да пусне ръцете му, седна до кревата на един стол, на който бяха приготвени дрехите му.

— Как се обличаш без мене? Как… — искаше тя да заприказва просто и весело, но не можа и отново се извърна.

— Не се мия със студена вода, татко не дава. Ами ти видя ли Василий Лукич? Той ще дойде. Но ти си седнала върху дрехите ми! — И Серьожа се разсмя.

Тя го погледна и се усмихна.

— Мамо, душичке, миличка! — развика се той, като се хвърли пак към нея и я запрегръща. Сякаш едва сега, когато видя усмивката й, той разбра ясно какво бе се случило. — Това не трябва — каза той и свали шапката и.

И сякаш защото я видя отново без шапка, той пак се хвърли да я целува.

— Но какво си мислил за мене? Да не би да си мислил, че съм умряла?

— Никога не съм вярвал.

— Не си ли вярвал, приятелю?

— Аз знаех, знаех! — повтаряше той любимата си фраза и като улови ръката й, която милваше косите му, започна да притиска дланта й до устата си и да я целува.

XXX

В това време Василий Лукич, който отначало не разбираше коя е тая дама, след като научи от разговора, че това е същата оная майка, която бе оставила мъжа си и която той не познаваше, понеже бе постъпил в къщата след нейното напущане, се колебаеше дали да влезе, или не, или да съобщи на Алексей Александрович. Но като размисли най-после, че неговата длъжност е да вдига Серьожа в определен час и че поради това не му е работа да знае кой е там, майката или някой друг, а трябва да изпълнява длъжността си, той се облече, пристъпи до вратата и я отвори.

Но милувките на майката и сина, гласовете им и онова, което си приказваха — всичко това го накара да промени намерението си. Той поклати глава, въздъхна и затвори вратата. „Ще почакам още десет минути“ — каза си той, като се изкашля и избърса сълзите си.

В това време между прислугата на къщата бе настъпило силно вълнение. Всички бяха научили, че е дошла господарката и че Капитонич я пуснал, и че сега тя е в детската стая, а пък господарят винаги в девет часа се отбива в детската стая и всички разбираха, че срещата между съпрузите е неудобна и че трябва да й се попречи. Корней, камериерът, беше слязъл в стаята на вратаря, разпитваше кой и как я е пуснал и след като научи, че я посрещнал и въвел Капитонич, се караше на стареца. Вратарят упорито мълчеше, но когато Корней му каза, че за тая работа заслужава да го изпъдят, Капитонич подскочи към него и размахал ръце пред лицето на Корней, заговори:

— А ти не би ли я пуснал? Десет години си служил, нищо лошо не си виждал, та сега ще я срещнеш и ще кажеш: моля, излезте навън! Много тънко разбираш ти от политика! Така е то! По-добре е да си спомниш как си обирал господаря, как си мъкнал енотови шуби!

— Солдатин! — презрително каза Корней и се извърна към влизащата бавачка. — Представете си, Мария Ефимовна: пуснал я, никому не казал — обърна се към нея Корней. — Ей сега ще излезе Алексей Александрович и ще влезе в детската стая!

— Ех, какви работи стават! — каза бавачката. — Вие, Корней Василиевич, да можете да го задържите някак си, господаря де, а пък аз ще изтичам да я изведа някак. Ех, какви работи стават!

Когато бавачката влезе в детската стая, Серьожа разказваше на майка си как паднали заедно с Наденка, като се търкулнали от едно високо място и три пъти се преметнали. Тя слушаше гласа му, виждаше лицето и игривия му израз, пипаше ръката му, но не разбираше какво й разправя той. Трябва да си отиде, трябва да го остави — само това мислеше и чувствуваше тя. Чуваше и стъпките на Василий Лукич, който се приближаваше до вратата, и кашляше, чуваше и стъпките на приближаващата бавачка, но седеше като вкаменена и нямаше сили нито да заприказва, нито да стане.

— Господарке, миличка! — започна бавачката, като пристъпи до Ана и зацелува ръцете и раменете й. — Ето Бог донесе радост на нашия именник. Вие никак не сте се променили.

— Ах, бавачке, мила, аз не знаех, че сте още в тая къща! — каза Ана, като се опомни за миг.

— Аз не съм тук, живея с дъщерята, дойдох да го поздравя, Ана Аркадиевна, миличка!

Бавачката изведнъж заплака и отново започна да целува ръката й.

Серьожа, със светнали и усмихнати очи, се бе уловил с едната ръка за майка си, а с другата — за бавачката и тупкаше по одеялото с пълничките си голи крачета. Нежността на любимата бавачка към майка му го бе довела във възторг.

— Мамо! Тя често идва при мене и когато дойде… — започна той, но прекъсна, като забеляза, че бавачката шепнешком каза нещо на майка му, а върху майчиното му лице се изписа уплаха и нещо прилично на срам, което никак не й подхождаше.

Тя пристъпи до него.

— Милото ми! — каза тя.

Не можа да каже сбогом, но изразът на лицето й каза това и той го разбра.

— Мили, мили Кутик! — издума тя името, с което го наричаше, когато бе малък. — Нали няма да ме забравиш? Ти… — Но не можа да говори повече.

Колко думи отпосле й идваха наум, които можеше да му каже! А сега не знаеше и не можа да каже нищо. Но Серьожа разбра всичко, което тя искаше да му каже. Разбра, че тя е нещастна и че го обича. Разбра дори онова, което бавачката й каза шепнешком. Той чу думите: „Винаги в девет часа“ и разбра, че става дума за баща му и че майка му и баща му не бива да се срещнат. Той разбираше това, но едно не можеше да разбере: защо на лицето й се изписаха уплаха и срам? Тя не е виновна, а се страхува от него и се срамува за нещо. Той искаше да зададе един въпрос, който би му изяснил това съмнение, но не смееше да го направи: виждаше, че тя страда и му беше жал за нея. Мълчаливо се притисна към нея и шепнешком каза:

— Не си отивай още. Той няма да дойде скоро.

Майка му го отстрани от себе си, за да разбере дали той мисли това, което говори, и в изплашения израз на лицето му прочете, че той не само говори за баща си, но и сякаш я пита как трябва да мисли за него.

— Серьожа, приятелю — каза тя, — обичай го, той е по-мил и по-добър от мене и аз съм виновна пред него. Когато пораснеш, ще отсъдиш.

— Няма по-добра от тебе!… — с отчаяние извика той през сълзи и като я улови за раменете, с всичка сила започна да я притиска до себе си с треперещи от напрежение ръце.

— Миличък, малкият ми! — изрече Ана и заплака също така слабо, по детски, както плачеше той.

В това време вратата се отвори. Влезе Василий Лукич. При другата врата се чуха стъпки и бавачката с плах шепот каза:

— Идва — и подаде шапката на Ана.

Серьожа се отпусна в леглото и зарида, като покри лицето си с ръце. Ана махна ръцете му, още веднъж целуна мокрото му лице и с бързи крачки излезе през вратата. Насреща й идваше Алексей Александрович. Когато я видя, той се спря и наведе глава.

Въпреки че тя току-що бе казала, че той е по-мил и по-добър от нея, при беглия поглед, който хвърли към него, като обгърна цялата му фигура с всичките й подробности, я обхванаха чувства на отвращение и злоба към него и на завист заради сина й. С бързо движение тя спусна воала и като ускори крачки, почти избяга от стаята.

Не бе успяла да извади и така си и отнесе играчките, които с такава любов и мъка бе избирала вчера в магазина.

XXXI

Колкото и силно да желаеше да се види със сина си, колкото и отдавна да бе мислила и да бе се готвила за това, Ана никак не очакваше, че тая среща ще й подействува толкова силно. Когато се върна в самотния си апартамент в хотела, тя дълго време не можеше да разбере защо е тук. „Да, всичко това се свърши и аз съм отново сама“ — каза си тя и без да свали шапката си, седна в креслото до камината. Впери неподвижни очи в бронзовия часовник, поставен на масата между прозорците, и се замисли.

Камериерката французойка, доведена от чужбина, влезе и й предложи да се облече. Тя учудено я погледна и рече:

— После.

Лакеят й предложи кафе.

— После — каза тя.

Кърмачката италианка, след като облече момиченцето, влезе с него и го подаде на Ана. Когато видя майка си, пълничкото, добре нахранено момиченце както винаги протегна изопнатите си голи ръчички с дланите надолу и като се усмихваше с беззъбата си уста, започна, като риба с перките, да гребе с ръчички, шумолейки с тях по колосаните плисета на бродираната си рокличка. Не можеше човек да не се усмихне, да не целуне момиченцето, не можеше да не му подаде пръст, за който то да се хване, пищейки и подскачайки с цялото си телце; не можеше да не му подложиш устна, която то, във вид на целувка, да улови в устенцата си. И Ана направи всичко това — взе го на ръце, накара го и да подскача и целуна свежата му бузка и оголените му лакътчета; но като гледаше това дете, още по-ясно й стана, че чувството, което изпитваше към него, не бе дори любов в сравнение с онова, което чувствуваше към Серьожа. Всичко в това момиченце беше мило, но, кой знае защо, всичко това не караше сърцето й да примира. На първото дете, макар и от нелюбим човек, бяха отдадени всички сили на любовта, които оставаха незадоволени; момиченцето бе родено при най-тежки условия и за него не бяха положени дори една стотна от ония грижи, които бяха положени за първото дете. Освен това в момиченцето всичко беше още очакване, а Серьожа беше вече почти човек, и то любим човек; в него се бореха чувства, мисли; той разбираше, обичаше, съдеше я — мислеше си тя, като си спомняше думите и погледите му. И тя бе разделена с него завинаги не само физически, но и духовно и това не можеше да се поправи.

Тя подаде момиченцето на кърмачката, освободи я и отвори медальона, в който беше портретът на Серьожа, когато бе почти на същата възраст като момиченцето. Стана, свали шапката си и взе от масичката албума, в който бяха снимките на сина й и от други възрасти. Искаше да сравни снимките и започна да ги изважда от албума. Извади всички. Оставаше една, последната, най-хубавата снимка. В бяла риза, той седеше на стола като на кон, присвил очи и с усмивка на уста. Това беше най-особеният, най-хубав негов израз. С малките си сръчни ръце, белите тънки пръсти на които сега особено напрегнато се движеха, тя няколко пъти улавяше ъгълчетата на снимката, но снимката се изплъзваше и тя не можеше да я извади. На масата нямаше ножче за разрязване на книги и затова тя извади следващата снимка (това беше една снимка на Вронски, направена в Рим, с кръгла шапка и с дълги коси) и с нея избута снимката на сина си. „Да, ето го!“ — каза тя, като погледна снимката на Вронски, и изведнъж си спомни кой бе причината за сегашната й мъка. Тая сутрин тя не бе си спомнила нито веднъж за него. Но сега, когато видя това мъжествено, благородно, така познато и мило за нея лице, изведнъж почувствува неочакван прилив на любов към него.

„Но де е той? Как може да ме остави сама с моите страдания?“ — изведнъж с укор помисли тя, забравяйки, че сама крие от него всичко относно сина си. Изпрати да го помолят да дойде веднага при нея; чакаше го с примряло сърце, като измисляше думите, с които ще му каже всичко, и ония изрази на любовта му, които ще я утешат. Изпратеният се върна с отговор, че той имал гостенин, но че щял да дойде след малко, и заръчал да я попитат дали може да го приеме с пристигналия в Петербург княз Яшвин. „Не ще дойде сам, а не сме се виждали от вчерашния обед — помисли тя. — Няма да дойде така, че да мога да му изкажа всичко, а ще дойде заедно с Яшвин.“ И изведнъж й мина странна мисъл: ами ако я е разлюбил?

И като прехвърляше през ума си събитията от последните дни, струваше й се, че вижда във всичко потвърждение на тая страшна мисъл: и че вчера той не обядва в къщи, и че настоя в Петербург да се настанят поотделно, и че дори сега не идва при нея сам, сякаш отбягва да се срещнат очи с очи.

„Но той трябва да каже това. Аз трябва да го зная. Щом зная това, тогава ще знам какво да направя“ — казваше си тя, но не беше в състояние да си представи в какво положение ще се озове, когато се убеди в равнодушието му. Мислеше, че той я е разлюбил, виждаше се близо до отчаянието и поради това се почувствува особено възбудена. Позвъни на камериерката и отиде в тоалетната си. Когато се обличаше, тя се позанима повече, отколкото през тия дни, с тоалета си, сякаш, след като бе я разлюбил, той можеше пак да я обикне в оная рокля и с оная прическа, които най-много й отиваха.

Чу звънеца, преди да бъде готова.

Когато влезе в приемната, не той, а Яшвин я посрещна с поглед. Той разглеждаше снимките на сина й, които тя бе забравила на масата, и не бързаше да я погледне.

— Ние се познаваме — каза тя, като сложи малката си ръка в грамадната ръка на сконфузилия се (което беше така странно при грамадния му ръст и грубо лице) Яшвин. Познаваме се от конните надбягвания миналата година. Дайте ги — каза тя, грабвайки с бързо движение от Вронски снимките на сина си, които той разглеждаше, и го погледна многозначително с блестящите си очи. — Хубави ли бяха надбягванията тая година? Вместо тях аз гледах надбягванията на Корсо в Рим. Впрочем вие не обичате живота в чужбина — каза тя ласкаво усмихната. — Аз ви познавам и зная всичките ви вкусове, макар че съм се срещала малко с вас.

— Много съжалявам, защото повечето мои вкусове са лоши — каза Яшвин, захапал левия си мустак.

След като поприказва известно време и забеляза, че Вронски гледа часовника си, Яшвин я запита дълго ли ще остане в Петербург и като изпъна грамадната си фигура, взе шапката си.

— Изглежда, малко — смутено каза тя, като погледна Вронски.

— Значи, няма да се видим вече? — обърна се Яшвин към Вронски и стана. — Де ще обядваш?

— Елате да обядвате тук — решително каза Ана, сякаш се бе разсърдила на себе си заради смущението си, но се изчерви както винаги, когато издаваше положението си пред нов човек. — Тук обедът не е хубав, но поне ще се видите с него. От всичките си другари в полка Алексей никого не обича така много, както вас.

— Много се радвам — каза Яшвин с усмивка, от която Вронски видя, че Ана му се е харесала много.

Яшвин се сбогува и излезе, Вронски остана назад.

— И ти ли излизаш? — каза му тя.

— Аз закъснях вече — отвърна той. — Върви! Ей сега ще те настигна — извика той на Яшвин.

Тя го улови за ръка и без да сваля очи, го гледаше, като търсеше в мислите си какво да каже, за да го задържи.

— Почакай, трябва да ти кажа нещо. — И като улови късата му ръка, притисна я до шията си. — Не направих ли лошо, дето го поканих на обед?

— Много хубаво направи — със спокойна усмивка каза той, като откри гъстите си зъби, и целуна ръката й.

— Алексей, не си ли се променил към мене? — каза тя, като стискаше ръката му с двете си ръце. — Алексей, аз се измъчих тук. Кога ще си заминем?

— Скоро, скоро. Няма да повярваш колко тежи и на мене тукашният ни живот! — каза той и издърпа ръката си.

— Е, върви, върви! — обидено рече тя и бързо се отдалечи от него.

XXXII

Когато Вронски се върна, Ана я нямаше още в хотела. Както му казаха, скоро след излизането му при нея дошла някаква дама и тя излязла заедно с нея. Че тя бе излязла, без да каже къде отива, че и досега я нямаше, че и сутринта бе ходила някъде, без да му каже нищо — всичко това заедно със странно възбудения израз на лицето й тая сутрин и спомена за оня враждебен тон, с който пред Яшвин почти измъкна от ръцете му снимките на сина си, го накара да се замисли. Той реши, че трябва да се обясни с нея. И я чакаше в приемната й. Но Ана не се върна сама, а доведе леля си, една стара мома, княжна Облонская. Тя беше същата, която бе идвала сутринта и с която Ана бе ходила на покупки. Ана сякаш не забелязваше израза върху лицето на Вронски, угрижен и въпросителен, и весело му разправяше какво е купила тая сутрин. Той виждаше, че у нея става нещо особено: в блестящите й очи, когато бегло се спираха върху него, имаше напрегнато внимание, а в думите и движенията й личеше оная нервна бързина и грация, които в началото на сближаването им така го пленяваха, а сега го тревожеха и плашеха.

Обедът бе сложен за четирима. Всички вече се бяха събрали, за да влязат в малката трапезария, когато пристигна Тушкевич със заръка от княгиня Бетси до Ана. Княгиня Бетси молеше да я извинят, задето не бе дошла да се сбогува; била неразположена, но молеше Ана да отиде в дома й между шест и половина и девет часа. При това определяне на времето, което показваше, че са взети мерки тя да не се срещне с никого, Вронски погледна Ана; но Ана сякаш не забеляза това.

— Много съжалявам, че тъкмо между шест и половина и девет не мога — каза тя, леко усмихната.

— Княгинята ще съжалява много.

— И аз също.

— Вие сигурно ще отидете да слушате Пати? — каза Тушкевич.

— Пати ли? Вие ми давате идея. Бих отишла, ако можеше да се намери ложа.

— Аз мога да ви намеря — предложи услугите си Тушкевич.

— Много, много ще съм ви благодарна — каза Ана. — Искате ли да обядвате с нас?

Вронски едва доловимо сви рамене. Той просто не разбираше какво прави Ана. Защо бе довела тая стара княжна, защо задържа Тушкевич на обед и което е най-чудното, защо го изпраща да й търси ложа? Нима можеше да се мисли, че в нейното положение ще отиде на представлението на Пати, дето ще бъде цялото познато общество? Той я погледна сериозно, но тя му отвърна със същия предизвикателен, хем весел, хем отчаян поглед, чието значение той не можа да разбере. През време на обеда Ана беше настъпателно весела: тя сякаш кокетничеше с Тушкевич и с Яшвин. Когато станаха от обеда и Тушкевич отиде да осигури ложа, а Яшвин излезе да пуши, Вронски слезе заедно с него в стаята си. Като поседя известно време, той изтича на горния етаж. Ана беше облечена със светла копринена, гарнирана с кадифе рокля, която си бе ушила в Париж, отворена отпред и с бяла скъпа дантела на главата, която очертаваше лицето й и особено добре изтъкваше ярката й красота.

— Наистина ли ще отидете на театър? — запита той, като се мъчеше да не я гледа.

— Но защо така изплашено питате? — каза тя, пак оскърбена от това, че той не я гледа. — Защо да не отида?

Тя сякаш не разбираше значението на думите му.

— Разбира се, няма никаква причина — каза той намръщен.

— Тъкмо това казвам и аз — рече тя, като умишлено не разбираше иронията на неговия тон и спокойно обръщаше дългата си парфюмирана ръкавица.

— Ана, за Бога! Какво ви е? — каза той, като я караше да се опомни също така, както едно време мъжът й.

— Не разбирам за кое питате.

— Вие знаете, че не бива да отивате.

— Защо? Аз няма да бъда сама. Княжна Варвара отиде да се облича, тя ще дойде с мене.

Той сви рамене с израз на недоумение и отчаяние.

— Но нима не знаете… — започна той.

— Та аз не искам и да зная! — почти извика тя. — Не искам. Разкайвам ли се за това, което направих? Не, не и не. И ако трябва да се почне пак отначало, би било същото. За нас, за мене и за вас, е важно само едно: дали се обичаме. Други съображения няма. Защо живеем тук отделно и не се виждаме? Защо да не мога да изляза? Аз те обичам и ми е все едно — каза тя на руски, като го погледна с особен, неразбран за него блясък в очите, — ако ти не си се променил. Защо не ме гледаш в очите?

Той я погледна. Видя цялата красота на лицето и тоалета й, който винаги толкова й приличаше. Но сега тъкмо красотата и елегантността й бяха онова, което го дразнеше.

— Моето чувство не може да се промени, вие знаете това, но аз ви моля да не отивате — каза той отново на френски с нежна молба в гласа, но със студенина в погледа.

Тя не слушаше думите, но виждаше студенината в погледа и ядосано отговори:

— А пък аз ви моля да ми кажете защо не трябва да отида.

— Затова, защото това може да ви причини… — Той се запъна.

— Не разбирам нищо. Яшвин n’est pas compromettant66, а княжна Варвара никак не е по-лоша от другите. Но ето я и нея.

XXXIII

Вронски за пръв път изпитваше към Ана яд, почти злоба, задето тя умишлено не разбираше положението си. Това чувство се усилваше и защото той не можеше да й каже причината на яда си. Ако трябваше да й каже направо каквото мисли, той би казал: „Да се явиш в театъра с тоя тоалет и заедно с известната на всички княжна — значи не само да признаеш положението си на паднала жена, но и да предизвикаш обществото, сиреч да се отречеш завинаги от него.“

Той не можеше да й каже това. „Но как може тя да не го разбира и какво става с нея?“ — питаше се той. Чувствуваше как в едно и също време уважението му към нея намалява, а се засилва съзнанието му за нейната красота.

Върна се намръщен в стаята си, седна до Яшвин, който бе изтегнал дългите си крака на един стол и пиеше коняк със сода, и поръча да донесат и нему същото.

— Ти говориш за Могъщия на Ланковски. Той е хубав кон и съветвам те да го купиш — каза Яшвин, като погледна мрачното лице на другаря си. — С увиснал задник е, но краката и главата му — не може да се желае нищо по-хубаво.

— Мисля да го взема — отвърна Вронски.

Разговорът за конете го интересуваше, но той нито за миг не забравяше Ана, неволно се ослушваше в стъпките по коридора и поглеждаше часовника на камината.

— Ана Аркадиевна заповяда да ви доложа, че отиде на театър.

Яшвин изля още една чашка коняк в кипящата сода, изпи я и стана, като се закопчаваше.

— Какво? Да вървим — каза той, като се подсмихваше под мустак и с тая усмивка показваше, че разбира мрачното настроение на Вронски, но не му придава значение.

— Аз няма да отида — мрачно отвърна Вронски.

— Но аз трябва, обещал съм. Е, довиждане. Но ела и ти, има столове, ще вземеш стола на Красински — прибави Яшвин, когато излизаше.

— Не, имам работа.

„Със законна жена лошо, а с незаконна — още по-лошо“ — помисли Яшвин на излизане от хотела.

Когато остана сам, Вронски стана от стола и закрачи из стаята.

„Но какво дават днес? Четвърто представление… Там е Егор с жена си, сигурно и майка ми. Това значи, че целият Петербург е там. Сега тя е влязла, съблякла е шубата си и е излязла на светло. Тушкевич, Яшвин, княжна Варвара… — представяше си той. — А какво правя аз? Или се страхувам, или съм предал на Тушкевич покровителството си над нея? Както и да погледнеш — глупаво, глупаво… И защо тя ме поставя в такова положение?“ — каза той и махна с ръка.

С това си движение той закачи масичката, на която бе поставена содата и шишето с коняк, и за малко не я събори. Искаше да я задържи, но я изтърва и с яд я блъсна с крак и позвъни.

— Ако искаш да служиш при мене — каза той на влезлия камериер, — помни работата си. Друг път да не се случва това. Трябва да прибереш.

Понеже не се чувствуваше виновен, камериерът искаше да се оправдае, но като погледна господаря си, по лицето му разбра, че трябва само да мълчи, и затова се наведе бързо, отпусна се на килима и започна да прибира бързо здравите и счупените чашки и бутилки.

— Това не е твоя работа, изпрати лакея да прибере и ми приготви фрака.

Вронски влезе в театъра в осем и половина. Представлението беше в пълния си разгар. Старецът-разпоредител му помогна да съблече шубата си и като го позна, нарече го „ваше сиятелство“ и му предложи да не взема номер, а просто да извика Фьодор. В светлия коридор нямаше никого освен разпоредителя и двама лакей с шуби в ръце, които слушаха от вратата. Иззад притворената врата се чуваха звуците на тихия акомпанимент стакато на оркестъра и един женски глас, който отчетливо изговаряше музикалната фраза. Вратата се отвори, за да се промъкне разпоредителят, и фразата, почти към края си, ясно порази слуха на Вронски. Но вратата веднага се затвори и Вронски не чу края на фразата и каданса, но по гръмките ръкопляскания разбра, че кадансът е свършил. Когато той влезе в ярко осветената с полилеи и бронзови газови лампи зала, шумът още продължаваше. На сцената певицата, блестяща с голите си рамене и брилянтите, се покланяше, усмихваше се и с помощта на тенора, който я държеше за ръка, събираше несръчно прелитащите през рампата букети и пристъпваше към един господин с пътека посред лъсналите от помада коси, който протягаше през рампата дългите си ръце с някаква вещ — и цялата публика в партера, както и в ложите, се движеше насам-натам, протягаше се напред, крещеше и ръкопляскаше. От своя подиум капелмайсторът помагаше за предаването и оправяше бялата си вратовръзка. Вронски стигна до средата на партера, спря се и се заозърта. Днес по-малко от когато и да било той обърна внимание на познатата, привична обстановка, на сцената, на тоя шум, на цялото това познато, неинтересно, пъстро стадо зрители в претъпкания театър.

В ложите бяха същите, както винаги, някакви дами с някакви офицери на задните столове; същите, Бог знае кои, разноцветни жени и мундири, и сюртуци; същата мръсна тълпа в галерията — и сред цялата тая тълпа, в ложите и на първите редове, имаше четиридесетина души истински мъже и жени. И на тия оазиси Вронски веднага обърна внимание и веднага влезе във връзка с тях.

Действието беше свършило, когато той влезе, и затова, без да се отбива в ложата на брат си, той стигна до първия ред и се спря до рампата при Серпуховски, който, подгънал коляно и потраквайки с тока на обувката си по рампата, бе го видял отдалеч и го викаше с усмивка при себе си.

Вронски още не бе видял Ана, той нарочно не гледаше към нейната страна. Но по посоката на погледите знаеше де е тя. Той незабелязано се озърташе, но не търсеше нея; в очакване на нещо по-лошо той търсеше с очи Алексей Александрович. Но за негово щастие тоя път Алексей Александрович не беше в театъра.

— Колко малко военно е останало у тебе! — каза му Серпуховски. — Дипломат, художник, нещо подобно.

— Та аз облякох фрака още щом се върнах у дома — отвърна Вронски, като се усмихваше и бавно вадеше бинокъла си.

— Да си призная, тъкмо за това ти завиждам. Когато се връщам от чужбина и слагам това — той докосна акселбантите си, — става ми жал за свободата.

Серпуховски отдавна вече бе махнал с ръка на служебната дейност на Вронски, но го обичаше както по-рано и сега бе особено любезен с него.

— Жалко, че закъсня за първото действие.

Слушайки с едно ухо, Вронски насочваше бинокъла от беноара към белетажа и оглеждаше ложите. Близо до една дама с тюрбан и едно плешиво старче, което сърдито мигаше в стъклото на движещия се бинокъл, Вронски изведнъж видя главата на Ана, горда, поразително красива и усмихната в рамката от дантели. Тя беше в петия беноар, на двадесет крачки от него. Седеше отпред и леко обърната, говореше нещо на Яшвин. Виждайки главата й върху красивите и широки рамене и сдържано-възбуденото сияние на очите и на цялото й лице, той си я спомни напълно такава, каквато я видя на бала в Москва. Но сега възприемаше съвсем иначе тая красота. В чувството му към нея сега нямаше нищо тайнствено и затова, макар че красотата й го привличаше по-силно, отколкото по-рано, сега тя го и оскърбяваше. Ана не гледаше към него, но Вронски чувствуваше, че вече го е видяла.

Когато насочи отново бинокъла си натам, той забеляза, че княжна Варвара е особено червена, неестествено се смее и непрестанно се озърта към съседната ложа; а Ана, прибрала ветрилото и почуквайки с него по червеното кадифе, се взира някъде, но не вижда и очевидно не иска да види какво става в съседната ложа. Лицето на Яшвин имаше оня израз, който той добиваше, когато губеше на карти. Нацупен, той пъхаше все повече и повече левия си мустак в устата и поглеждаше изпод вежди към същата съседна ложа.

В тая ложа, отляво, бяха Картасови. Вронски ги познаваше и знаеше, че Ана се познава с тях. Картасова, слаба, дребна жена, се бе изправила в ложата си и обърната гърбом към Ана, слагаше наметалото, което мъжът й подаваше. Лицето й беше бледо и сърдито и тя говореше развълнувано нещо. Картасов, дебел, плешив господин, непрестанно се озърташе към Ана и се мъчеше да успокои жена си. Когато жена му излезе, той дълго се бавеше, като търсеше с очи погледа на Ана и, изглежда, искаше да й се поклони. Но Ана очевидно нарочно не го поглеждаше и обърната назад, казваше нещо на Яшвин, който бе навел към нея остриганата си глава. Картасов излезе, без да й се поклони, и ложата остана празна.

Вронски не разбра какво именно е станало между Картасови и Ана, но разбра, че е станало нещо унизително за Ана. Разбра го и по това, което видя, и най-много по лицето на Ана, която, той знаеше, е събрала последните си сили, за да изиграе ролята, с която бе се нагърбила. И тая роля на външно спокойствие напълно й се удаваше. Ония, които не познаваха нея и нейния кръг и не бяха чували съжаленията, негодуванието и учудването от страна на жените, задето си е позволила да се покаже в обществото, и то да се покаже така открито в дантеления си тоалет и с красотата си, се любуваха на спокойствието и красотата на тая жена и не подозираха, че тя изпитва чувство на човек, когото изправят на позорния стълб.

Понеже знаеше, че се е случило нещо, но не знаеше какво именно, Вронски изпитваше мъчителна тревога и като се надяваше да научи нещо, тръгна към ложата на брат си. Той избра нарочно противоположния от ложата на Ана изход на партера и на излизане се сблъска с бившия си полкови командир, който приказваше с двама познати. Вронски чу, че произнесоха името Каренина и забеляза, че полковият командир побърза да каже високо името му, като погледна многозначително събеседниците си.

— А, Вронски! Кога ще дойдеш в полка? Ние няма да те пуснем без гуляй. Ти си най-старият ни другар — каза полковият командир.

— Няма да успея, много съжалявам, друг път — каза Вронски и хукна нагоре по стълбата към ложата на брат си.

Старата графиня, майката на Вронски, с посребрените си къдри, беше в ложата на брат му. В коридора на белетажа го срещнаха Варя и княжна Сорокина.

След като отведе княжна Сорокина при майка му, Варя подаде ръка на девера си и веднага заприказва с него за онова, което го интересуваше. Тя бе така развълнувана, както рядко бе я виждал той.

— Смятам, че това е низко и гадно и madame Картасова не е имала никакво право. Madame Каренина… — започна тя.

— Какво има? Аз не зная.

— Как, не си ли чул?

— Нали знаеш, че последен ще го чуя.

— Та има ли по-зло същество от тая Картасова!

— Но какво е направила тя?

— Мене мъжът ми разправи… Тя оскърбила Каренина. Мъжът й от ложата заприказвал с нея, а Картасова му направила сцена. Разправят, че казала високо нещо оскърбително и си отишла.

— Графе, вика ви вашата maman — каза княжна Сорокина, като надникна от вратата на ложата.

— А аз все те чакам — каза майка му, усмихната иронично, — Не се виждаш никакъв.

Синът видя, че тя не може да сдържи радостната си усмивка.

— Здравейте, maman. Аз идвах при вас — студено каза той.

— А защо не отидеш faire la courà madame Karenine?67 — прибави тя, когато княжна Сорокина се отдалечи. — Elle fait sensation. On oublie la Patti pour elle.68

— Maman, аз съм ви молил да не ми говорите за това — намръщено отвърна той.

— Казвам това, което приказват всички.

Вронски не отговори нищо и след като каза няколко думи на княжна Сорокина, излезе. На вратата срещна брат си.

— А, Алексей! — каза брат му. — Каква мръсотия! Глупачка, и нищо повече… Ей сега исках да отида при нея. Да отидем заедно.

Вронски не го слушаше. С бързи крачки той тръгна надолу: чувствуваше, че трябва да направи нещо, но не знаеше какво. Хвана го яд, задето тя бе поставила и себе си, и него в такова фалшиво положение, но същевременно я съжаляваше за страданията й. Той слезе долу в партера и тръгна право към ложата на Ана. При ложата й бе се изправил Стремов и разговаряше с нея:

— Няма вече тенори. Le moule en est brisé.69

Вронски й се поклони и се спря, като се здрависа със Стремов.

— Изглежда, че вие дойдохте късно и не чухте най-хубавата ария — каза Ана на Вронски, като го погледна иронично, както чу се стори.

— Аз съм лош ценител — каза той, гледайки я строго.

— Като княз Яшвин — усмихната каза тя, — който смята, че Пати пее прекалено високо. Благодаря ви — каза тя, като взе в малката си ръка с дълга ръкавица вдигнатата от Вронски програма и в тоя миг красивото й лице изведнъж трепна. Тя стана и отиде в дъното на ложата.

Забелязал, че на следващото действие ложата й остана празна, Вронски излезе от партера, като възбуди шъткане у стихналия при каватината театър, и си тръгна към хотела.

Ана се бе прибрала вече. Когато Вронски влезе в стаята й, тя беше сама, със същия тоалет, с който беше в театъра. Седеше в първото кресло до стената и гледаше пред себе си. Тя го погледна и веднага зае по-раншното си положение.

— Ана — каза той.

— Ти, ти си виновен за всичко! — извика тя, ставайки, със сълзи на отчаяние и злоба в гласа.

— Аз ти казах, молих те да не отиваш, знаех, че ще ти бъде неприятно…

— Неприятно! — извика тя. — Ужасно! Няма да забравя това, докато съм жива. Тя каза, че било позорно да седи до мене.

— Думи на една глупава жена — каза той, — но защо трябва да рискуваш, да предизвикваш…

— Аз мразя твоето спокойствие. Ти не трябваше да ме докарваш дотам. Ако ме обичаше…

— Ана! Каква връзка има тук любовта ми…

— Да, ако ме обичаше, както аз те обичам, ако се измъчваше като мене… — каза тя, като го поглеждаше с израз на уплаха.

Беше му жал за нея и все пак го беше яд. Той я уверяваше в любовта си, защото виждаше, че само това може да я успокои сега, и не я укоряваше с думи, но в душата си я укоряваше.

И тя поглъщаше любовните уверения, които му се виждаха така долни, че го беше срам да ги изказва, и постепенно се успокояваше. На другия ден след това, напълно помирени, заминаха за село.