Ангелско нашествие

17

— Какви щети сте способни да нанесете? — методично разпитва Рафи.

Стомахът ми се свива. В тази стая единствено аз знам, че Рафи е от враговете.

— Достатъчно, за да разкрием намеренията си — пределно откровен е водачът на съпротивата. — Не на ангелите. Не ни интересува какво мислят те. А на хората. Да им покажем, че сме тук, че съществуваме и заедно няма как да ни пренебрегнат.

— Набирате войска, за да нападнете ангелите?

— Те мислят, че вече са спечелили. За жалост и нашите хора се чувстват така. Длъжни сме да им покажем, че войната едва започва. Това е нашият дом. Нашата земя. Никой не може да се появи с танцова стъпка и да ни я отнеме.

Съзнанието ми се разкъсва от противоречиви емоции. Кой е врагът в тази стая? На чия страна съм? Съсредоточено се взирам в пода и се мъча да не поглеждам нито Рафи, нито Ави.

Ако Ави усети нещо, рискувам да заподозре Рафи. Ако пък Рафи усети нещо, как да очаквам да ми вярва? О, Господи, ако ядосам Рафи, какво би му попречило да пренебрегне уговорката ни и да потегли без мен към ангелското гнездо.

— Боли ме главата — изхленчвам аз.

Настъпва дълго мълчание. Убедена съм, че Ави проумява всичко. Очаквам всеки момент да извика: „Боже мой, той е ангел!“.

Не го прави. Вместо това се изправя, оставя купата ми с яхния на стола си и обявява:

— Ще говорим на сутринта.

Помага ми да стана и да изкача две стъпала до една кушетка в сенките, която не бях забелязала. Охранителят на Рафи прави същото с него в другия край на стаята.

Лягам неудобно настрани, с китки, вързани на гърба. Ави сяда до мен и връзва глезените ми. Изкушавам се да подхвърля саркастична забележка, че бихме могли да вечеряме, да изгледаме някой филм и да се отдадем на разврат, но замълчавам. Глупаво е да си правя сексуални шеги, докато съм затворничка в лагер, пълен с въоръжени мъже, в един свят без закони.

Ави поставя възглавница под главата ми, отмества косата от лицето ми и я затъква зад ухото ми. Докосването му е топло и внимателно. Нормално е да се страхувам, но не ме е страх.

— Всичко ще бъде наред — обещава той. — Мъжете ще получат строги заповеди да се държат джентълменски с теб.

Едва ли има нужда да чете мисли, за да му е ясно, че е естествено това да ме притеснява.

— Благодаря ти — казвам аз.

Ави и човекът му вземат купите с яхния и излизат. Ключалката на вратата изщраква след тях.

— Благодаря ти? — имитира ме Рафи, озадачен.

— Млъкни. Изтощена съм. Наистина трябва да поспя.

— Всъщност трябва да решиш кой е на твоя страна и кой не е.

— Ще им кажеш ли?

Предпочитам да не споменавам подробности, в случай че ни подслушват. Дано ме е разбрал какво имам предвид. Ако с Рафи стигнем до ангелското гнездо, той ще разполага с информация за зараждащото се движение на съпротивата. Ако съобщи на другите ангели и те го унищожат, аз ще се превърна в Юда за човешкия род.

Следва дълго мълчание.

Ако не им каже, дали пък той няма да се превърне в Юда за своя вид?

— Защо дойде тук? — пита той, сменяйки темата безочливо. — Защо не избяга, както и двамата знаем, че трябваше да направиш?

— Беше глупаво, а?

— Много.

— Просто… не можах.

Изгарям от желание да го попитам защо рискува живота си, за да спаси моя, при положение че себеподобните му ни убиват всеки ден. Но не бива. Не и тук, не и сега. Не и докато има риск някой да ни подслушва.

Лежим мълчаливо, заслушани в песента на щурците.

Минава доста време, вече се унасям във вцепенение. Неочаквано той прошепва в тъмното.

— Всички спят, освен охраната.

Изведнъж отново съм нащрек.

— Имаш план?

— Разбира се. А ти нямаш ли? Ти си спасителката.

Луната се е преместила и светлината от прозореца е по-бледа. Все пак е достатъчна да видя как по-тъмната сянка на силуета му се надига от кушетката. Идва при мен и започва да ме развързва.

— Как, по дяволите, го направи?

— Когато щурмуваш гнездото, имай предвид, че няма как да задържиш ангелите с въжета.

Той прошепва последните думи. Бях забравила колко по-силен е от хората.

— Какво точно искаш да кажеш? Можел си да се измъкнеш през цялото време? Дори не се нуждаеш от мен? Защо тогава не избяга?

— И да пропусна удоволствието да ги принудя да напънат пилешките си мозъци, та да проумеят какво се е случило? — Бързо ме развързва и ме изправя на крака.

— А-а-а, сега разбирам. Способностите ти позволяват да избягаш през нощта, но не и през деня. Не си по-бърз от куршум, нали?

Подобно на повечето хора и аз научих за ангелите от безброй пъти излъчения видеоматериал, документиращ разстрела на архангел Гавраил. Не спирам да се чудя дали нямаше да са по-малко враждебни, ако не бяхме убили водача им веднага. Поне те си мислят, че е бил убит. Никой не е сигурен, защото тялото въобще не бе открито, поне така се твърдеше. Легионът крилати мъже зад него се разпръснал заедно с обзетата от паника тълпа и бързо изчезнал в опушеното небе. Питам се Рафи бил ли е част от този легион.

Той повдига вежда — недвусмислен отказ да обсъжда ефекта на куршумите върху ангелите.

Усмихвам му се самодоволно. Не си толкова съвършен, колкото изглеждаш.

Отивам до вратата и долепвам ухо.

— Има ли някой друг в сградата?

— Не.

Опитвам се да завъртя бравата, но е заключена. Рафи въздиша.

— Надявах се да не демонстрираш прекалено голяма сила, за да не събудиш подозренията им.

Посяга към бравата, но го спирам:

— Е, хубавото е, че съм се погрижила за нас.

Измъквам от задния си джоб тънък инструмент за отваряне на ключалки и динамометричен гаечен ключ. Войникът, който ме претърси, преди да ме завърже, претупа работата. Търсеше оръжие или големи ножове, а не тънки инструментчета.

— Какво е това?

Заемам се с ключалката. Приятно ми е, че ще го изненадам с талант, неприсъщ за ангелите.

Цък.

— Воала.

— Бъбрива, но надарена. Кой би предположил?

Отварям уста, за да изтърся нещо остроумно, ала осъзнавам, че така бих потвърдила заключението му. Запазвам мълчание само за да му докажа, че мога.

Измъкваме се в коридора и спираме до задната врата.

— Чуваш ли охраната?

Той се заслушва за кратко. Посочва на единадесет и на пет часа. Изчакваме.

— Какво има вътре? — питам, сочейки към затворените врати.

— Кой знае? Вероятно провизии.

Запътвам се към една от вратите, мислейки за еленско месо и дори за оръжие.

Той хваща ръката ми и поклаща глава:

— Не ставай лакома. Ако ги оберем на тръгване, ще ни забравят много по-трудно. Не ни трябват неприятности, които е лесно да избегнем.

Прав е, разбира се. А и кой би бил достатъчно глупав да държи оръжие в сграда за затворници? Въпреки това устата ми се изпълва със слюнка при мисълта за еленско. О, трябваше да се пазаря за онази яхния, докато имах възможност.

След минута Рафи кимва и се измъкваме навън в нощта.

Двамата с Рафи се втурваме да бягаме. Сърцето ми подскача в гърдите, напрягам краката си до краен предел. Виждам дъха си. Миризмата на пръст и дървета ни приканва към гората. Шумоленето на клоните заглушава тежките ни стъпки.

Рафи би могъл да бяга много по-бързо, но остава близо до мен.

Луната изчезва зад облаците и гората притъмнява. Щом се озоваваме под короните, забавям крачка, за да не се блъсна в някое дърво.

Дишам тежко, чак се притеснявам охраната да не ме чуе. Адреналиновата тръпка от бягството на свобода отминава и отново съм уплашена и уморена. Спирам и се навеждам, за да успокоя дишането си. Рафи поставя ръка на гърба ми и с лек натиск ме приканва да продължим. Дори не се е задъхал.

Посочва към вътрешността на гората. Поклащам глава и посочвам другата страна на лагера. Трябва да обиколим, за да вземем крилете му. Раницата ми е заменима, крилете и мечът — не. Той се замисля и кима. Без да съм сигурна дали знае каква е целта ми, съм наясно, че крилете никога не са далеч от мислите му, както малката Пейдж никога не е далеч от моите.

Навлизайки възможно най-дълбоко в гората, заобикаляме лагера, без да го губим от поглед. На няколко пъти се обърквам — лунната светлина е много бледа, а самият лагер е почти изцяло покрит с клони. Налага се да разчитам на нощното зрение на Рафи повече, отколкото ми се иска.

Той вижда добре, но аз ходя с умерено темпо, за да не се спъна в някой клон и да не загубя равновесие. Отнема ни много време да прекосим гората в тъмното и още повече — да намеря скривалището.

Точно съзирам дървото, където съм скрила багажа ни, и зад гърба си чувам характерното изщракване на предпазител.

Вдигам ръце във въздуха, преди мъжът да е изкомандвал „Не мърдай!“.