Ангелско нашествие

32

Трескаво осмислям току-що чутото. Дори ангелите не знаят защо са тук. Това означава ли, че има вероятност да ги убедим да си тръгнат? При създалите се обстоятелства Рафи ще се превърне ли в повод за гражданска война между ангелите? Напрягам се да осмисля ангелската политика и възможностите, които тя може да предостави.

Обуздавам мислите си, защото няма да ми помогнат да открия Пейдж.

— Говори с него толкова време, а зададе само един въпрос за сестра ми? — Поглеждам го гневно. — Той знае нещо.

— Знае само, че трябва да бъде предпазлив.

— Откъде си толкова сигурен? Дори не го притисна, за да изкопчиш информация.

— Познавам го. Нещо го е уплашило. Изключено е засега да отиде по-далеч. Притисна ли го, няма да свърши и онова, което обеща.

— Дали е замесен?

— В отвличанията на деца ли? Не е в неговия стил. Не се притеснявай. Да се опази тайна сред ангелите е почти невъзможно. Винаги се намира някой, готов да я издаде.

Тръгва към вратата.

— Наистина ли си архангел? — прошепвам едва-едва.

— Впечатлена ли си — усмихва ми се наперено той.

— Не — безочливо излъгвам, — но искам да подам няколко оплаквания от персонала ти.

— Говори със средното управленско ниво.

Излизам след него, удостоявайки го с най-убийствения си поглед.

Излизаме през двойната врата на клуба. Задушната атмосфера и шумът изчезват. Продължаваме в хладното мраморно фоайе към редица от асансьори. Избираме дългия път през помещението и се движим близо до стените, където сенките са най-тъмни.

Рафи се отбива на рецепцията. Зад плота стои рус прислужник в костюм. Излъчването му е на робот. Докато се приближаваме, мисълта му се рее другаде. Ала веднъж попаднали в периметъра на усмивката му, вежлива професионална маска оживява лицето му.

— Какво мога да направя за вас, сър? — Отблизо усмивката му е леко пресилена. Погледът му, почтителен, когато е обърнат към Рафи, охладнява, щом поглежда към мен. Браво на него. Не му харесва да работи за ангелите, а още по-малко — да се среща с хора, които им се подмазват.

— Дай ми една стая.

Рафи демонстрира максимална степен на арогантност. Стои изпънат, без да си дава труда да погледне мъжа в очите, докато говори. Или цели да сплаши рецепциониста, та да не му задава излишни въпроси, или всички ангели се държат така с хората и той не желае да го запомняш с нещо различно. По-скоро и двете.

— Най-горните етажи вече са заети, сър. Устройва ли ви нещо по-ниско?

Рафи въздиша, сякаш съдбата го наказва.

— Добре.

Рецепционистът ме поглежда и записва нещо в старомодната си счетоводна книга. Подава на Рафи ключ за стая 1721. Предпочитам да съм в самостоятелна, но размислям, преди да си отворя устата. Имайки предвид жените, които си търсеха придружител, за да влязат в сградата, подозирам, че от хората позволяват единствено на слугите да се движат свободно наоколо. Дотук с идеята за отделна стая.

Рецепционистът се обръща към мен:

— Можете да използвате асансьора, госпожице. Електричеството е надеждно. Използваме ключове, а не електронни карти само защото господарите предпочитат така.

Нима току-що нарече ангелите „господари“? Пръстите ми изтръпват от възмущение. Решена съм да взема Пейдж и да си плюя на петите, но започвам да се чудя дали няма с какво да помогна, за да разгромим тези копелета.

Всъщност се изумявам колко добре владеят света, който ни принадлежеше. Знаят как да захранват осветлението и асансьорите, разполагат с неизчерпаем източник на изискана храна. Сигурно си служат с магия. В тези времена обяснението звучи правдоподобно, колкото и всяко друго. Въпреки това не съм напълно готова да забравя за вековете на научен прогрес и да започна да мисля като средновековна селянка.

Чудя се дали след едно поколение хората ще приемат, че всичко в тази сграда работи благодарение на магия. При мисълта за подобна перспектива стискам зъби. Ето докъде ни докараха ангелите.

Разглеждам внимателно съвършения профил на Рафи. Никой човек не изглежда толкова добре. Това за пореден път ми напомня, че той не е един от нас.

Обръщайки се, зървам лицето на рецепциониста. Очите му се стоплят, колкото да ми покажат, че одобрява намръщената гримаса, с която гледам Рафи. Чертите му отново се изглаждат във вежлива професионална маска и той напомня на Рафи да се обади, ако има нужда от нещо.

Късият коридор с асансьорите води към обширна открита площадка. Натискам копчето на асансьора и надзъртам. Над мен, чак до стъкления купол на покрива, се нижат редици от балкони.

Отгоре кръжат ангели и прелитат от етаж на етаж. Външният кръг се носи нагоре, а вътрешният се спуска спирално надолу.

Навярно така избягват сблъсъците, както нашият трафик изглежда организиран от въздуха. Независимо от практичния замисъл, се получава своеобразен, хореографски поставен балет на внушителен брой небесни тела. Ако Микеланджело бе видял това посред бял ден, докато лъчите струят през стъкления купол, щеше да падне на колене и да рисува, докато ослепее.

Вратите на асансьора се отварят със звън. Откъсвам очи от величествената гледка отгоре.

Рафи стои до мен и наблюдава полета на себеподобните си. Преди погледът му да стане безизразен, улавям следи от отчаяние.

Или копнеж.

Отказвам да му съчувствам. Заради всичко, което неговият вид стори с моя, отказвам да изпитвам към него каквото и да било друго, освен гняв и омраза.

Ала омразата така и не идва.

Вместо това сърцето ми се изпълва със съпричастност. Колкото и да сме различни, все пак в много отношения сме сродни души. Просто две човешки същества, които се опитват да си оправят живота.

Отново обаче си припомням, че той изобщо не е човек.

Качвам се в асансьора. Той е с огледало, дървена ламперия и червен килим, както се очаква от асансьор в скъп хотел. Вратите започват да се затварят, но Рафи остава отвън. Протягам ръка, за да задържа асансьора отворен.

— Какво има?

Той се оглежда неловко.

— Ангелите не използват асансьори.

Разбира се, летят до етажите си. Игриво грабвам китките му, завъртам го в пиянски кръг, в случай че някой ни гледа, и бързо го придърпвам с валсова стъпка в асансьора.

Натискам копчето за седемнайсетия етаж. Ведно с кабината в мен се надига тревога, че може да се наложи да бягам от толкова високо. Рафи също изглежда неспокоен. Навярно всеки асансьор изглежда стоманен ковчег за някой, свикнал да лети в небето.

Вратата се отваря и той бързо излиза. Очевидно потребността да се измъкне от гробовната машина е по-съществена от опасността някой да го види да слиза от асансьор.

Хотелската стая всъщност се оказва апартамент със спалня, дневна и бар. Обзаведен е с мрамор и мека кожа, плюшен килим и венециански прозорци. Преди два месеца гледката би била поразителна. Най-хубавият изглед към Сан Франциско.

Сега едва не се разплаквам пред панорамната сцена на унищожението.

Отивам до прозореца като сомнамбул. Опирам чело и длани в хладното стъкло, както бих направила върху надгробния камък на баща ми.

По изпепелените хълмове са пръснати порутени сгради — напомнят изпочупени зъби в обгоряла челюст. Хайт Ашбъри, Мишън, Норт Бийч, Саут ъф Маркет, Голдън Гейт Парк — всички са изчезнали. Нещо се пречупва в мен като стъкълце под нечия обувка.

Тук-там към небето все още се издигат струи черен дим, подобно на пръстите на удавник, протягащ ръце нагоре за последен път.

Все пак някои райони не изглеждат напълно изпепелени и биха приютили малки общности. Сан Франциско е известен с общностите си. Възможно ли е някои да са оцелели след бедствията с астероиди, пожари, нашествия и болести?

Рафи спуска пердетата.

— Не знам защо са ги оставили отворени.

Аз знам. Камериерките са хора. Искат да се отърсят от илюзията за цивилизация. Искат да са сигурни, че никой няма да забрави какво са сторили ангелите. И аз бих оставила пердетата дръпнати настрани.

Отдръпвам се от прозореца, а Рафи затваря телефона. Раменете му се отпускат и най-накрая се предава на умората.

— Защо не си вземеш душ? Току-що поръчах храна.

— Обслужване по стаите? Сериозно? На Земята е ад, а вие си поръчвате храна по телефона.

— Искаш ли да ядеш, или не?

Свивам рамене:

— Е, добре. — Дори не се срамувам от двуличието си. Кой знае кога ще ям отново. — Ами сестра ми?

— Когато му дойде времето.

— Нямам време, нито пък тя. — Нито пък ти. С колко време разполагаме, преди борците за свобода да нападнат гнездото?

Независимо от желанието ми Съпротивата да удари ангелите възможно най-силно, от мисълта, че Рафи ще пострада при нападението, стомахът ми се свива. Изкушавам се да му кажа за опълченците в клуба, но отхвърлям тази възможност веднага щом ми хрумва. Едва ли ще остане безучастен, без да предупреди своите, както и аз не бих си мълчала, ако знаех за предстоящо нападение на ангелите срещу лагера на Съпротивата.

— Добре, госпожице „Нямам време“, откъде да започнем с търсенето? От осмия или от двайсет и първия етаж? А защо не от покрива или гаража? Още по-добре е да попиташ рецепциониста къде я крият. В квартала има и други непокътнати сгради. Дали пък да не започнем от тях. Как мислиш?

С ужас осъзнавам, че решителността ми се стопява в сълзи. Държа очите си широко отворени, за да не се отронят. Няма да плача пред Рафи.

Тонът му омеква и става загрижен.

— Ще ни отнеме време, докато я открием, Пенрин. Ако сме изкъпани, няма да бием на очи, а ако сме сити — ще имаме сили да я търсим. Щом не ти харесва, вратата е там. Аз ще си взема душ и ще се нахраня, докато я търсиш — поглежда към банята той.

Въздишам:

— Добре. — Токовете ми потъват в килима, като минавам край него. — Аз ще се изкъпя първа. — Благоволявам да не затръшна вратата.

С фосилните си камъни и месинга банята е тих пристан на лукса. По-голяма е от апартамента, където живеехме, обзалагам се. Заставам под топлите струйки и ги оставям да отмият мръсотията. Никога не съм подозирала, че някои се къпят и си мият косата в такъв разкош.

През дългите минути под душа почти забравям колко се е променил светът, фантазирам как съм спечелила от лотарията и нощувам в апартамент на висок етаж в града. Въображението не ми носи толкова уют, колкото споменът за малката ни провинциална къща, където живеехме, преди да се преместим в блока. Тогава татко все още се грижеше за нас, а Пейдж не беше загубила краката си.

Избърсвам тялото си с мека кърпа, която прилича повече на одеяло. Поради липса на по-добър вариант нахлузвам отново прилепналата рокля, но решавам да оставя в ъгъла чорапогащника и сандалите.

Влизам в спалнята и заварвам на масата поднос с храна. Изприпквам до него и повдигам куполообразния похлупак. Обезкостени ребра, задушени в сос, спанак със сметана, картофено пюре и щедро парче немска шоколадова торта. Облъхната от уханията, едва не припадам от удоволствие.

Захапвам месото и сядам, дъвчейки. Съдържанието на мазнини в ястието не е от този свят. В миналото бих се отказала от подобно блюдо, освен може би от шоколадовата торта. Но сравнена с котешката храна и сухите спагети, тази вечеря е безценна. Не си спомням да съм яла по-вкусно нещо.

— Не ме чакай — подхвърля Рафи, докато се омазвам до ушите. На път към банята той бодва една хапка от тортата.

— Не се притеснявай — смотолевям с пълна уста зад гърба му.

Изгълтала съм цялата си порция и потискам импулса да си открадна малко от неговата, когато той излиза. Откъсвам очи от угощението и поглеждам към него.

Виждам го и тутакси забравям за храната.

Стои пред вратата на банята, обвил хлабаво хълбоците си с хавлиена кърпа. Около него бавно се издига пара. По тялото му блестят диамантени капки вода. Съчетанието от меката светлина в банята зад него и парата, избликваща от мускулите му, оставя впечатлението за митичен бог на водата, благоволил да посети нашия свят.

— Не се притеснявай, всичко е твое — казва той.

Премигвам няколко пъти, опитвайки се да схвана какво ми говори.

— Предвидливо поръчах двойни порции, докато имах възможност.

В този момент някой чука на вратата.

— Ето я и моята поръчка — отправя се към дневната.

Значи и двете порции са за мен. Ясно. Разбира се, че ще предпочете топла вечеря. Какъв смисъл има храната да изстива, докато се къпе. Затова първо е поръчал моята вечеря, а малко преди да изляза от банята — своята. Естествено.

Отново насочвам вниманието си към храната и се опитвам да си припомня колко изкусително изглеждаше преди малко. Храната. Точно така, храната. Тъпча месо в устата си. Сметановият сос чувствено ми напомня за рядък лукс, който преди съм приемала за даденост.

Влизам в дневната и проговарям с пълна уста:

— Гениално хрумване да поръчаш толкова много…

Албиносът Йосия влиза в дневната с най-красивата жена, която съм виждала. Най-сетне ми се отдава възможност да разгледам жена ангел отблизо. Чертите й са толкова изящни и деликатни, че няма как да не се втренча в нея. Прилича на първообраза на Венера, богинята на любовта. Дългата до кръста коса, в тон със златистите пера на крилете й, проблясва при всяко нейно движение.

Теменуженосините й очи биха били съвършеното отражение на невинността и всички благодетели, ако нещо не се таеше в тях. Нещо, характерно за типичен представител на господарската раса.

Погледът й се плъзва от корените на мокрите ми кичури до върховете на пръстите на босите ми крака.

Осъзнавам съвсем ясно, че съм прекалила с количеството месо, натъпкано в устата ми. Бузите ми се издуват, едва държа устните си затворени и дъвча възможно най-усърдно. Месото от ребра не е от храните, които мога да преглътна на големи парчета. Преди да се отдам на угощението, не си дадох труда нито да се среща, нито да се изсуша. Косата ми е увиснала и капе върху червената ми рокля. Арийските й очи виждат всичко това и ме осъждат.

Рафи ме поглежда и потрива бузата си с пръст. Избърсвам лицето си с ръка. Сос от ребрата омазва дланта ми. Страхотно.

Жената ангел обръща очи към Рафи. Свободна съм. Изучава го дълго и неприкрито го преценява, попивайки неговата голота, мускулестите му рамене, мократа му коса. Поглежда ме обвинително.

Приближава се до Рафи и прокарва пръсти по лъскавите му гърди.

— Значи наистина си ти. — Гласът й е по-мек от сладоледен шейк. Шейк, пълен с натрошено стъкло. — Къде се губи толкова време, Рафи? И какво си направил, за да заслужиш да ти отсекат крилата?

— Ще ги пришиеш ли обратно, Лейла? — рязко пита той.

— Право на въпроса — с укор отбелязва Лейла и се понася към венецианския прозорец. — Вмествам те в плътния си график в последната минута, а дори не ме питаш как съм.

— Нямам време за игри. Можеш ли да го направиш, или не?

— На теория е възможно. Ако звездите се подредят, разбира се. Много небесни тела трябва да се подредят, за да се получи. Същинският въпрос е защо да го правя? — Дръпва настрани пердетата и аз отново съм шокирана от панорамната гледка на разрушения град. — След толкова време дали пък не си се изкушил да преминеш от другата страна? Защо да помагам на падналите?

Рафи отива до полицата, където лежи мечът му. Изважда го от ножницата внимателно, за да не изглежда заплашително. Това си е направо подвиг, имайки предвид колко остри са ръбовете му. Подхвърля го във въздуха и го хваща за дръжката. После го прибира обратно в ножницата и поглежда Лейла с очакване.

Йосия кима.

— Добре. Мечът му не го е отхвърлил.

— Това не означава, че няма да го направи — възразява Лейла. — Понякога остават верни по-дълго от необходимото. Това не значи…

— Означава всичко, което би трябвало — довършва Рафи.

— Не сме създадени да живеем сами — подхваща Лейла. — Както вълците не са създадени да бъдат единаци. Никой ангел не може да изтърпи задълго такава самота, дори и ти.

— Мечът ми не ме е отхвърлил. Край на разговора.

Йосия се прокашля.

— А крилете?

Лейла гневно поглежда към Рафи.

— Нямам добри спомени от теб, Рафи, в случай че си забравил. След толкова време отново се появяваш в живота ми без предупреждение. Поставяш условия. Обиждаш ме, парадирайки с човешката си играчка в мое присъствие. Защо, вместо да ти правя услуги, не вдигна тревога и не разтръбя на всички дързостта ти да се върнеш?

— Лейла — обажда се нервно Йосия, — ще разберат, че съм му помогнал аз.

— Няма да те замесвам, Йосия — смъмря го Лейла. — Е, Рафи? Някакви аргументи? Оправдания? Ласкателства?

— Какво искаш? — пита Рафи. — Кажи си цената.

Свикнала съм той да бъде господар на положението, свикнала съм с гордостта и самообладанието му и сега ми е трудно да го гледам такъв — напрегнат в ръцете на жена, която се държи като наранена любовница. Кой е казал, че божествените създания не могат да бъдат жалки?

Погледът й се плъзга към мен, сякаш наистина уточнява цената си — да ме убият. Отново поглежда Рафи и съобразява възможностите си.

Някой почуква на вратата.

Лейла настръхва тревожно. Йосия има вид на човек, пардон — на ангел, току-що прокуден в ада.

— Просто вечерята ми — обяснява Рафи и отваря вратата, преди да са успели да се отдръпнат.

На вратата стои Ди-Дум. Държи се професионално — не проявява никакво любопитство, макар че не устоява и ни хвърля бегъл поглед. Още е в сервитьорската униформа, във фрак и бели ръкавици. На количката зад него лежи поднос със сребърен похлупак и прибори, подредени върху сгъната салфетка. Стаята отново се изпълва с миризмата на топло месо и пресни зеленчуци.

— Къде да го оставя, сър? — пита Ди-Дум. Не показва признаци, че ни разпознава, нито се смущава от голотата на Рафи.

— Аз ще го взема. — Рафи поема подноса. И той се държи, все едно не се познават. Нищо чудно да не е забелязал близнаците в лагера. Те обаче несъмнено са му обърнали внимание.

Ди-Дум затваря вратата с поклон, а очите му не спират да запечатват обстановката в стаята. Запомнил е всяка подробност, всяко лице, сигурна съм.

Рафи нито за миг не се обърна към него с белязания си гръб и Ди-Дум може все още да го мисли за човек. Въпреки това се чудя дали в клуба не е забелязал крилете на Рафи, подаващи се от процепите в сакото му. При всички случаи хората на Ави едва ли се радват, че двама избягали „гости“ на лагера им са се озовали в компанията на ангели в гнездото. Ако Рафи отвори рязко вратата, дали ще хване Ди-Дум да ни подслушва?

Лейла се поуспокоява и сяда на един кожен стол със самочувствието на кралица на своя трон.

— Появяваш се неканен, ядеш от храната ни, настаняваш се в дома ни като плъх и имаш дързостта да молиш за помощ.

Бях решила да си мълча. За Рафи крилете са толкова важни, колкото Пейдж — за мен. Но ми идва в повече да гледам как Лейла се отпуска пред панорамния прозорец, обърнат към изпепеления град.

— Това не е вашата храна, нито вашият дом — буквално изстрелвам аз.

— Пенрин — предупреждава ме Рафи, докато оставя подноса на бара.

— И не обиждайте плъховете ни. — Стискам юмруци, та чак ноктите ми се забиват в дланите ми. — Те имат право да бъдат тук. За разлика от вас.

Напрежението е толкова осезаемо, че се чудя дали няма да се сгромоляса върху мен. Май току-що провалих шанса на Рафи да си върне крилете. Арийката е готова да ме прекърши на две.

— Добре — с мек тон се обажда Йосия. — Хайде да се успокоим и да се съсредоточим върху важните неща. — С кървавочервените си очи и неестествено белия си силует той изглежда най-зъл. Но външният вид не е всичко. — Рафи се нуждае от крилете си. Нека изясним какво ще спечели от това прекрасната Лейла и всички ще останем доволни. Другото няма значение, нали така?

Поглежда ни последователно. Иска ми се да възразя, че аз няма да остана доволна, но говорих достатъчно.

— Чудесно. И така, Лейла — продължава Йосия, — какво да направим, за да те зарадваме?

Миглите на Лейла свенливо се спускат надолу.

— Ще измисля нещо.

Несъмнено вече е определила цената. Защо ли скромничи?

— Ела в лабораторията ми след час. Дотогава ще се подготвя. Крилата ми трябват сега.

Рафи се колебае, сякаш му предстои да сключи сделка с Дявола. Все пак отива в спалнята и аз се озовавам под проницателните погледи на Лейла и Йосия.

Голяма работа. Тръгвам след Рафи. Той е в банята и увива крилете си в кърпи.

— Не й вярвам — оповестявам аз.

— Чуват те.

— Не ме интересува. — Облягам се върху касата на вратата.

— Имаш ли по-добра идея?

— Ами ако си присвои крилете ти?

— Ще се притеснявам, когато го направи. — Оставя едното крило настрана и започва да увива другото в кърпа със същия цвят, голяма колкото чаршаф.

— Тогава ще загубиш цялото си влияние.

— И сега съм без влияние.

— Имаш крилете си.

— Какво да правя с тях, Пенрин? Да ги закача на стената? Ако не ми ги пришият обратно, са безполезни. — Рафи прокарва длан по двата вързопа. Затваря очи.

Чувствам се ужасно. Виждам колко му е трудно и без да подхранвам съмненията му.

Излиза покрай мен. Стоя в банята и чувам как входната врата се затваря зад двойката ангели.