Ангелско нашествие

2

Внезапно се чувствам уязвима. Мускулите ми се стягат, сякаш очаквам да ме застрелят всеки момент.

Хващам количката на Пейдж и я изкарвам от сградата. Оглеждам небето, а после се озъртам наоколо като зайче, побягнало от хищници.

Сенките бързо се спускат над изоставените сгради, коли и умиращите храсти, които никой не е поливал от шест седмици. Уличен художник е нарисувал със спрей на стената на отсрещния блок гневен ангел с внушителни криле и меч. Огромна пукнатина преминава на зигзаг през лицето на ангела и му придава вид на обезумял. Отдолу начинаещ поет е надраскал думите: „Кой ще ни опази от пазителите?“.

Потръпвам от дрънченето на пазарската количка на майка, докато тя я избутва на тротоара през вратата. Стъпваме по стъкла — доказателство, че сме се укривали в апартамента по-дълго от необходимото. Прозорците на първия етаж са счупени.

А някой е заковал перо на вратата.

Не вярвам дори за секунда това да е истинско ангелско перо, независимо че замисълът е такъв. Никоя от новите банди не е толкова силна или богата — все още не.

Перото е било потопено в червена боя, а тя е покапала по дървото. Поне се надявам да е боя. През последните няколко седмици съм виждала този гангстерски символ върху супермаркети и аптеки — предупреждение за лешоядите. Не след дълго членовете на бандите ще си присвоят всичко, останало на по-високите етажи. За тяхно съжаление ние няма да бъдем там. Засега са заети да завземат територии, преди конкурентите им да са се добрали до тях.

Притичваме до най-близката кола и залягаме.

Не е нужно да поглеждам назад, за да разбера дали мама ме следва. Дрънченето на пазарската количка ми подсказва, че тя се движи. Хвърлям бърз поглед нагоре, после настрани. В сенките няма движение.

За първи път, откакто замислих плана ни, усещам зрънце надежда. Дано това да е една от нощите, когато по улиците няма да се случи нищо. Без банди, без оглозгани животински остатъци на сутринта, без викове, отекващи в нощта.

Ставам все по-сигурна, докато прескачаме от кола до кола и се движим по-бързо, отколкото съм очаквала.

Завиваме по Ел Камино Реал — основна пътна артерия в Силиконовата долина. Според учителя ми по испански името означава „кралски път“. Подходящо е, като се има предвид, че местните аристократи — основателите и първите служители във фирмите с най-напредналите технологии в света — вероятно са попадали в задръстване на този път подобно на всички останали.

Пресечките са задръстени с изоставени коли. Преди шест седмици не бях виждала такова нещо в долината. Шофьорите тук винаги са били възможно най-съвестни. Ала пукотът на смартфони под краката ми наистина ме убеждава, че апокалипсисът е настъпил. Единствено краят на света е в състояние да накара екологично загрижените ни технолози да захвърлят най-новите си играчки на улицата. На практика това е светотатство, макар и в момента телефоните да са просто излишен товар.

Замислих се дали да не се движим по малките улици, но бандите най-вероятно се крият там, където са по-незабележими. Независимо че е нощ, ако ги предизвикаме на тяхна територия, не е изключено да рискуват да излязат на открито заради плячката в пазарската количка. Отдалеч едва ли личи, че е пълна с празни бутилки и парцали.

Тъкмо се готвя да надникна над един джип, за да набележа следващата ни спирка, когато Пейдж се навежда през отворената врата на колата и взема нещо от седалката.

Енергиен десерт. Неотворен.

Подава се измежду пръснати листа, изпаднали сякаш от нечия торба. Би било уместно да го вземем, да побегнем и да го изядем на безопасно място. Ала през последните няколко седмици научих колко лесно стомахът надделява над мозъка.

Пейдж разкъсва опаковката и разчупва десерта на три. Лицето й сияе, докато ни раздава парчетата. Ръката й трепери от глад и вълнение. Независимо от това оставя за себе си най-малкото.

Чупя парчето си на две и й подавам половината.

Мама прави същото. Пейдж изглежда унила, че отхвърляме подаръците й. Поставям пръст върху устните си и я поглеждам строго. Тя покорно взема предложената храна.

Пейдж е вегетарианка от тригодишна — тогава за пръв път посетихме детския зоопарк. Дори на тази възраст направи връзката между забавната пуйка и сандвичите, които яде. Нарекохме я нашият малък Далай Лама, но от две седмици настоявам да яде каквото успея да докопам на улицата. Напоследък не сме й предложили нищо по-хубаво от енергийния десерт.

Лицата ни се отпускат облекчени, щом захапваме хрупкавия десерт. Захар и шоколад! Калории и витамини.

Един от листовете пада от пътническата седалка. Забелязвам заглавието.

„Ликувайте! Господ идва при нас! Станете членове на «Нова зора» и отидете първи в рая.“

Това е една от брошурите на сектите на апокалипсиса, които след нападенията избиха като акне по мазна кожа. Вътре са поместени размазани снимки на огненото унищожение на Йерусалим, Мека и Ватикана. Изглежда сякаш е правена набързо у дома. Все едно някой е фотографирал екрана на телевизора по време на новините и е разпечатал снимките на евтин цветен принтер.

Гълтаме храната, но съм твърде притеснена, за да се порадвам на сладкия й вкус. Съвсем близо сме до пътя Пейдж Мил, който ще ни отведе до възвишенията през сравнително слабо населен район. Предполагам, че наближим ли хълмовете, шансовете ни за оцеляване рязко ще се увеличат. Вече е съвсем тъмно, а преполовената луна огрява злокобно изоставените коли.

Нещо в тишината ме изнервя. Нормално е да се чуват шумове — например бягащ плъх, птици, щурци или каквото и да е. Дори вятърът сякаш се страхува да духа.

Количката на майка кънти особено силно в тази тишина. Ще ми се да имах време да споря с нея. В мен се надига усещане за тревога — така се натрупва напрежението преди мълния. Само да стигнем до Пейдж Мил.

Забързвам темпото, притичвайки на зигзаг от кола до кола. Зад мен майка започва да диша по-тежко и затруднено. Пейдж е притихнала, сякаш задържа дъха си.

Във въздуха плавно се спуска нещо бяло и пада върху Пейдж. Тя го повдига и се обръща, за да ми го покаже. Лицето й пребледнява, а очите й се разширяват.

Това е пухкава перушина. Снежнобяло перо. Все едно е излетяло от юрган с гъши пух, но е малко по-голямо.

Моето лице също посърва.

Каква е вероятността?

Обикновено набелязват големи градове. Силиконовата долина е просто ивица с ниски бизнес постройки и провинциални квартали между Сан Франциско и Сан Хосе. Сан Франциско вече е понесъл удар, така че, ако ще нападат нещо в района, би трябвало да е Сан Хосе, не долината. Просто е прелетяла птица, това е всичко. Всичко.

Ала вече се задъхвам от паника.

Насилвам се да погледна нагоре. Виждам само безкрайното тъмно небе.

Тогава наистина забелязвам нещо. Още едно, по-голямо перо се спуска лениво към главата ми.

По веждите ми избива пот. Втурвам се в бърз спринт.

Количката на майка дрънчи обезумяло зад мен, докато тя отчаяно ме следва. Не й трябват нито обяснения, нито насърчаване, за да бяга. Страхувам се, че някоя от нас ще падне или количката на Пейдж ще се преобърне, но не мога да спра. Трябва да намерим скривалище. Сега, сега, сега.

Избраната от мен хибридна кола изведнъж се смачква под тежестта на нещо, паднало отгоре. От тътена на удара почти изскачам от ботушите си. За щастие той заглушава писъка на мама.

Съзирам кафеникави крайници и снежни криле.

Ангел.

Премигвам, за да се уверя, че е истина.

Досега не бях виждала ангел, поне не и жив. Всички, разбира се, сме гледали многократно излъчвания материал с прострелването на златокрилия Гавраил, Божия пратеник, върху купчината камъни, останали от Йерусалим. Или как ангели обкръжават военен хеликоптер във въздуха и го захвърлят с перката напред върху тълпа в Пекин. Или пък онзи потресаващ клип с хората, побягнали от лумналия Париж на фона на небе, изпълнено с дим и ангелски криле.

Но когато е по телевизията, все не ти се вярва, че е истина, дори да го излъчват по всички новинарски емисии в продължение на дни.

Така или иначе няма спор — това е реалността. Крилати мъже. Ангели на апокалипсиса. Свръхестествени същества, унищожили съвременния свят и убили милиони, може би дори милиарди хора.

И ето, едно от тези ужасяващи създания стои точно пред мен.