Ангелско нашествие

19

Докато осмислям какво се случва, парирам още два удара от седналия върху мен Бодън. Той бъхти ръцете ми и по синините ми избиват нови синини.

Няма изгледи някой да ми помогне, време е да се заема сериозно с битката. Повдигам задника си от земята като гимнастик и увивам крака около дебелия врат на Бодън, притискайки гърлото му с глезените си. Люшвам тялото си напред и рязко сгъвам крака.

Очите на Бодън се разширяват, докато пада назад.

Клатим се със сплетени тела, все едно сме люлеещ се стол. Той пада по гръб, с крака от двете страни на кръста ми. Изведнъж се оказвам седнала с глезени, притискащи гърлото му.

Щом падаме, забивам юмрук в слабините му.

Сега е негов ред да се гърчи.

Шумната тълпа утихва внезапно. Чувам единствено стоновете на Бодън. Изглежда, има проблем с дишането.

За да съм сигурна, че ще остане на място, подскачам и го ритам в лицето. От силния ми ритник тялото му се обръща настрани в пръстта.

Приготвям се за още един ритник, този път в стомаха. Когато си толкова дребен, че гледаш всички останали отдолу, понятието „честна битка“ не съществува. Това е ново мото. Мисля да го следвам.

Преди да успея да го ритна, някой обгръща гръдния ми кош и притиска ръцете ми. Сърцето ми бумти от адреналина и дишам с отворена уста, нуждаейки се от кръв. Ритам и крещя на онзи, който ме държи.

— Спокойно, спокойно — каканиже Ави. — Това е достатъчно. — Гласът му докосва ушите ми като кадифе, а ръцете му — същински стоманен пояс — са върху ребрата ми. — Ш-ш-шт… Успокой се, всичко свърши… Ти победи.

Той ме повежда извън кръга и през тълпата, успокоява ме, но ръцете му не отпускат хватката си. Улавям взора на Рафи и го удостоявам с най-укорителния си поглед. Имаше риск да ме направят на кайма, а той щеше да загуби само един залог. Все още изглежда неприветлив, с напрегнати мускули и бледо лице, сякаш кръвта се е отдръпнала.

— Къде е печалбата ми? — пита Рафи. Продължава да ме гледа, но очевидно не говори на мен. По-скоро иска да се увери, че го чувам, както и всички останали.

— Ти не спечели — възразява му мъж наблизо. Звучи радостен. Той събра всички залози.

— Как така не спечелих? Моят залог беше най-близък до резултата — изръмжава Рафи. Приближава се към мъжа. Ръцете му са свити в юмрук, изглежда готов за битка.

— Хей, приятел, не заложи, че тя ще победи. Близките залози не се броят…

Вятърът отнася гласовете им, а Ави буквално ме влачи към трапезарията. Не съобразявам кое е по-лошо — че Рафи не се намеси, за да ме защити, или че е заложил на загубата ми.

Трапезарията представлява голяма просторна колиба с редове от сгъваеми маси и столове. Вероятно ще отнеме трийсетина минути да се сгънат за превоз. От всичко видяно съдя, че целият лагер е устроен да бъде опакован и преместен за по-малко от час.

Вътре няма никого, независимо от таблите с наполовина изядена храна по масите. Изглежда тук битките са събития, които не бива да се пропускат. Преставам да се съпротивлявам и Ави отпуска хватката. Насочва ме към маса, разположена най-близо до кухнята отзад.

— Седни. Ей сега се връщам.

Сядам на метален сгъваем стол, разтреперана от резкия отлив на адреналин. Той потъва в кухненската част отзад. Поемам дълбоки глътки въздух, успокоявам се и се вземам с ръце. Той се връща с комплект за първа помощ и плик замразен грах.

Подава ми граха.

— Сложи го на челюстта си. Ще намали отока.

Поемам плика и първо поглеждам познатата картинка на зелен грах. Внимателно го притискам към болезнената си челюст, фактът, че разполагат с необходимите средства да съхраняват замразена храна, ме впечатлява повече от всичко останало в лагера, взето заедно. Има нещо удивително в способността да поддържаш някои аспекти на цивилизацията, докато останалата част от света потъва в тъмен век.

Аби почиства кръвта и мръсотията от драскотините ми. Повечето са точно това — драскотини.

— Лагерът ти не струва — завалям думите, защото челюстта ми изтръпва от граха.

— Съжалявам за случилото се. — Той втрива антибиотичен крем в драскотините по ръцете ми. — Хората са толкова напрегнати и нервни. Налага се да им позволяваме да изпускат парата. Номерът е да ги оставяме да го правят в контролирани условия.

— Наричаш тази случка контролирани условия?

Изражението му омеква в полуусмивка.

— Е, Бодън определено не мисли така. — Втрива още крем в ожулените ми кокалчета. — Един от компромисите, които правим, е да не се намесваме в сбивания, преди победителят да е ясен или схватката да застраши нечий живот. Позволяваме на хората да залагат на резултата. Така и участниците в боя, и публиката изпускат парата.

Толкова за способността да поддържаш цивилизованост.

— Освен това, когато целият лагер участва в залозите, битките са по-малко. Хората ги приемат сериозно, защото няма кой да те спаси и останалите следят всеки твой ход.

— Значи всички, освен мен са знаели правилото, че никой не бива да се намесва? — Дали Рафи го е знаел? Впрочем какво значение има това.

— Никой няма да те спре, но това предполага друг да се включи към противниковата страна, за да бъде битката честна. Който залага, няма да е съгласен едната страна изведнъж да спечели надмощие.

Спирам да измислям оправдания за Рафи. Какво го спря да се намеси? Само дето щеше да се наложи да се бием и с още някой. Сякаш вече не сме го правили.

— Съжалявам, че никой не ти е обяснил правилата на терена. — Сега превързва кървящия ми лакът. — Просто не се е случвало жена да се сбие. — Свива рамене. — Не сме го очаквали.

— Означава ли, че си загубил залога си.

Той се усмихва кисело.

— Залагам само когато става въпрос за живота и бъдещето на човечеството. — Раменете му увисват, сякаш невидимият товар върху тях е твърде тежък. — И понеже стана въпрос, справи се добре отвън. Надмина всички очаквания. Наистина ще имаме полза от такъв човек. В някои положения момиче като теб би се справило по-добре от цял взвод мъже. — Усмивката му става момчешка. — Ако приемем, че няма да цапардосаш някой ангел, защото те е ядосал.

— Много смело предположение.

— Защо не поработим по въпроса? — Той става. — Помисли си.

— Всъщност се опитвах да стигна до теб, когато онази горила ми препречи пътя. Ангелите отвлякоха сестра ми. Трябва да ме пуснеш, за да я открия. Няма да кажа на никого за вас, за местонахождението ви, за каквото и да е, заклевам се. Моля те да ме пуснеш.

— Съжалявам за сестра ти, но е безотговорно да изложа на опасност всички тук само защото си ми дала дума. Присъедини се към нас и ще ти помогнем да си я върнеш.

— Докато успееш да мобилизираш мъжете си, ще стане твърде късно. Тя е на седем години и се придвижва с инвалидна количка. — Думите едва преминават през буцата в гърлото ми. Не съм способна да изрека известното и на двама ни — най-вероятно вече е твърде късно.

Той клати глава. Сякаш наистина ми съчувства.

— Съжалявам. Всички тук са погребали свои близки. Присъедини се към нас и ще накараме онези копелета да си платят.

— Нямам намерение да я погребвам. Тя не е мъртва. — Думите ми се нижат монотонно. — Ще я намеря и ще я измъкна оттам.

— Не е мъртва, разбира се. Не намеквах това.

Намекваше и двамата го знаем, но с престорена любезност приемам галантните му думи. Чувала съм майки да поучават дъщерите си, че учтивостта сама по себе си е поощрение.

— Скоро ще се местим и тогава ще си тръгнеш, ако все още искаш да ни напуснеш. Надявам се да не го направиш.

— Колко скоро?

— Не мога да разкрия тази информация. Ще ти кажа само, че работим върху нещо голямо. Хубаво е да бъдеш част от него. В името на сестра ти, на човечеството и на всички нас.

Добър е. Иде ми да се изправя и да му отдам чест, тананикайки националния химн, ала едва ли би го оценил.

Аз, разбира се, съм на страната на хората, но вече имам повече отговорности, отколкото е по силите ми да понеса. Искам просто да бъда обикновено момиче с нормален живот. Най-голямото ми притеснение би трябвало да бъде каква рокля ще облека на абитуриентския си бал, а не как да избягам от полувоенен лагер, за да спася сестра си от зли ангели и определено не дали да стана член на армия на Съпротивата, за да отблъснем нашествие и да спасим човечеството. Наясно съм с възможностите си и това несъмнено ги надвишава.

Затова само кимам. Да го приема, както иска. Всъщност не очаквах да ме пусне, но се чувствах длъжна да опитам.

Веднага щом излиза, тълпата започва да се ниже обратно вътре за обяд. Всички трябва да са наясно, вътрешно или след изрична забележка, че Ави винаги разговаря с участниците в битки насаме. Интересното е друго: заведе ме в трапезарията по обедно време и накара всички да чакат, докато свършим. Отправи ясно послание към обитателите на лагера, че ме е забелязал.

Ставам и излизам с вдигната глава. Избягвам да поглеждам, когото и да било в лицето, за да не ми се налага да разговарям. Държа плика грах ниско в ръка, за да не насочвам вниманието към нараняванията си. Сякаш хората ще забравят, че именно аз участвах в сбиването. Дори Рафи да е сред тълпата за обяд, не го виждам. Все едно. Надявам се да не е спечелил спора с букмейкъра. Заслужава да изгуби този залог.

Отправям се между сградите към перачницата. Двама червенокоси младежи изскачат ненадейно иззад близката постройка. Ако не са усмихнати като съседски хлапета, щях да си помисля, че са ми устроили засада.

Те са еднояйчни близнаци. Изглеждат заядливи и окаяни в мръсните си цивилни дрехи, но в последно време това не е необичайно. Сигурно и аз изглеждам заядлива и окаяна. Едва ли са на повече от двайсет години, високи и мършави, с палави погледи.

— Браво, шампионе — подхвърля единият.

— Човече, наистина постави на място стария Джими Бодън — добавя другият. Буквално сияе. — По-подходящ от него нямаше.

Стоя пред тях, кимам, усмихвам се любезно и продължавам да притискам замразения грах към челюстта си.

— Аз съм Туидълди — представя се единият.

— Аз съм Туидълдум — следва го другият. — Повечето хора ни наричат Ди-Дум за по-кратко, защото не ни различават.

— Шегувате се, нали? — Те поклащат синхронно глави с еднакви дружелюбни усмивки. Приличат повече на двойка недохранени плашила, отколкото на закръглените Туидълди и Туидълдум, които си спомням от детството. — Защо сте се нарекли така?

Ди свива рамене.

— Нов свят, нови имена. Иначе щяхме да бъдем Гог и Магог.

— Това са прозвищата ни онлайн — обяснява Дум.

— Но защо да бъдем песимисти? — пита Ди.

— Беше ни забавно да сме Гог и Магог, когато парите движеха света и животът беше провинциално лесен — уточнява Дум. — Но сега…

— Не чак толкова — допълва Ди. — Смъртта и унищожението са толкова изтъркани.

— Толкова масови.

— Толкова присъщи на популярните личности.

— Затова предпочитаме да сме Туидълди и Туидълдум.

Кимам поради липса на адекватен коментар.

— Аз съм Пенрин. Кръстена съм на един от изходите на междущатска магистрала 80.

— Готино. — Двамата кимат, сякаш знаят какво е да имаш такива родители.

— Всички говорят за теб — осведомява ме Дум.

Не съм сигурна, че ми харесва. Цялото сбиване не протече, както бях планирала. Така или иначе, нищо в живота ми не върви по моя план.

— Чудесно. Ако нямате нищо против, ще отида да се скрия някъде. — Накланям плика замразен грах като шапка и се опитвам да мина между тях.

— Почакай — спира ме Ди. Снишава глас до драматичен шепот. — Имаме бизнес предложение.

Изчаквам учтиво. Ако предложението им не включва да се измъкна оттук, няма да ме заинтригуват с никаква бизнес идея. Но понеже не отстъпват от пътя ми, съм принудена да ги изслушам.

— Тълпата те хареса — подхваща Дум.

— Какво ще кажеш за второ представление? — продължава Ди.

— Например срещу трийсет процента от печалбите.

— Какво искате да кажете? Защо да рискувам живота си за някакви си мизерни трийсет процента? А и вече нищо не може да се купи с пари.

— О, не са пари — възразява Дум. — Банкнотите ни служат, колкото да обозначим относителната стойност на залога.

Лицето му се оживява — той наистина е възхитен от икономиката на постапокалиптичния хазарт.

— Пишеш името и залога си на петдоларова банкнота. Така букмейкърът разбира, че ще заложиш нещо с по-голяма стойност от еквивалента на еднодоларова банкнота, но по-малка от еквивалента на десетдоларова. Той решава какво получаваш и какво даваш. Да речем за една седмица губиш четвърт от дажбите си и получаваш допълнителна домакинска работа. Или ако спечелиш, получаваш от дажбите на друг и някой цяла седмица чисти тоалетната вместо теб. Разбра ли?

— Ясно. И отговорът ми все още е „не“. Пък и няма гаранция, че ще спечеля.

— Права си. Няма. — Ди ми се усмихва като продавач на коли, карани до скапване. — На нас ни трябва гаранция, че ще загубиш.

Прихвам в смях.

— Искате да се сбия?

— Ш-ш-т! — Ди се оглежда театрално. Стоим в сенките между две постройки и май никой не ни обръща внимание.

— Ще бъде чудесно. — Очите на Дум блещукат дяволито. — След онова, което стори с Бодън, когато се сбиеш с Анита, вероятността да победиш ще бъде далеч по-голяма…

— Искате да се бия с момиче? — Скръствам ръце. — Просто искате да гледате женски бой, нали?

— Не само ние — оправдава се Ди. — Ще бъде подарък за целия лагер.

— Да — подкрепя го Дум. — Кой има нужда от телевизия на фона на сапунената вода от перачницата?

— Мечтайте си. — Избутвам ги и минавам между тях.

— Ще ти помогнем да се измъкнеш — изтананиква ритмично Ди.

Спирам. Умът ми прехвърля половин дузина възможности, свързани с репликата му.

— Ще вземем ключовете от килията ти.

— Ще отвлечем вниманието на охраната.

— Ще направим така, че никой да не те провери до сутринта.

— Една битка, само това искаме.

Обръщам се и ги поглеждам.

— Ще рискувате да ви обвинят в измяна заради една битка в калта?

— Нямаш представа какво бих рискувал за една неподправена кална борба между две привлекателни жени — казва Ди.

— Освен това не е измяна — уточнява Дум. — Ави ще те пусне, въпрос на време е. Нямаме за цел да държим затворници. Той преувеличава риска, който представляваш за нас.

— Защо? — питам аз.

— Защото иска да те вербува заедно с онзи тип, с когото дойде. Ави е расъл сам и не разбира — обяснява Ди. — Въобразява си, че ако те задържи тук за няколко дни, ще промени намерението ти да ни напуснеш.

— Но ние сме наясно. Няколко дни, прекарани в пеене на патриотични песни, няма да те склонят да изоставиш сестра си — споделя вижданията си Дум.

— Точно така, братко — потвърждава Ди.

Двамата допират юмруци.

— Точно така.

Поглеждам ги. Наистина ме разбират. Единият никога не би изоставил другия. Дали пък не съм си намерила истински съюзници?

— Наистина ли трябва да участвам в тази тъпа битка, за да ми помогнете?

— О, да — кима Ди. — Безспорно. — Двамата се ухилват като палави момченца.

— Откъде знаете всичко това? За сестра ми? За позицията на Ави?

— Това ни е работата — хвали се Дум. — Някои ни наричат Ди-Дум, а други — царете на шпионажа. — И театрално размърдва вежди нагоре-надолу.

— Добре, царе на шпионажа Ди-Дум, какъв залог направи приятелят ми за битката? — Няма значение, разбира се, но все пак ми е любопитно.

— Интересно. — Ди повдига многозначително вежда. — След като разбра, че търгуваме с информация, от всички въпроси избра точно този.

Бузите ми пламват, независимо от замразения грах върху челюстта ми. Не бих взела думите си обратно и ясно им го показвам.

— Да не сте в детската градина? Хайде, кажете ми.

— Заложи, че ще останеш на ринга поне седем минути. — Дум потрива луничавата си буза. — Всички го сметнахме за луд. — Седем минути е много дълго време, когато те бъхтят с огромни юмруци.

— Не е достатъчно луд — поправя го Ди. Момчешката му пред катастрофална усмивка ме кара да забравя, че живеем в полудял свят. — Трябваше да заложи на победата ти. Щеше да удари джакпота. Човече, залозите наистина бяха срещу теб.

— Той щеше да повали Бодън за две минути, обзалагам се — пали се Дум. — Думата побойник е изписана на лицето му.

— Деветдесет секунди и е долу — произнася се авторитетно Ди.

Виждала съм Рафи да се бие. Аз бих заложила на десет секунди, стига Бодън да не носи пушка, както в нощта, когато ни залови. Все пак си премълчавам. Още ми е криво, задето не се намеси и не влезе в ролята на героя.

— Ако ни изкарате навън тази нощ, имаме сделка — заключавам аз.

— Това е ужасно спешна заявка — дърпа се Ди.

— Ще се постараем, ако ни обещаеш да разкъсаш фланелката на Анита… — Дум ми се усмихва момчешки.

— Не си играйте с късмета си.

Ди повдига тънък кожен калъф и го поклаща като стръв.

— Ами ако ти дадем бонус за разкъсването на фланелката?

Моментално бъркам в джоба на панталоните си, където очаквам да е комплектът ми за отваряне на ключалки. Той е плосък и празен.

— Хей, това е мое! — посягам към калъфа, но той изчезва от ръката на Ди. Не го видях дори да помръдва. — Как го направи?

— Сега го виждаш — Дум размахва калъфа. Нямам представа как се озова от Ди при Дум. Стоят един до друг, но все пак трябваше да забележа нещо. После отново изчезва. — А сега — не.

— Върнете ми го веднага, крадливи копелета, или цялата уговорка отпада.

Дум поглежда Ди с физиономия на натъжен клоун. Ди повдига комично вежда.

— Добре — въздъхва Ди и ми връща комплекта за отваряне на ключалки. Този път внимавах, но пак не успях да забележа как премина от Дум в Ди. — Ще стане тази вечер.

Ди-Дум ме удостояват с еднакви усмивки. Поклащам глава и се отдалечавам с тежки стъпки, преди да са ми откраднали още нещо.