Ангелско нашествие

4

Съзнанието ми се вцепенява от страх. Хрумва ми само едно: да отвлека вниманието на ангела, докато майка избута Пейдж на безопасно място.

— Бягайте!

Лицето на майка ми се сковава в уплаха с широко отворени очи. В паниката си тя се обръща и побягва без Пейдж. Сигурно е предположила, че аз ще я бутам. Пейдж ме поглежда с ужасени очи, огромни на фона на личицето й на фея.

Тя обръща количката и започва да върти с всички сили колелата след мама. Сестра ми може да се придвижва сама, но доста по-бавно, отколкото ако някой я бута.

Не отвлека ли вниманието им, никоя от нас няма да се измъкне жива. Не разполагам с време да обмисля предимствата и недостатъците, затова вземам спонтанно решение.

Втурвам се на открито, право към Ръждивия.

Отнякъде смътно дочувам скръбен стон, изпълнен с агония. Режат второто крило. Навярно вече е твърде късно. Но до мен лежи мечът на Снежния и нямам достатъчно време да измисля нов план.

Грабвам го с един замах почти изпод краката на Ръждивия. Хващам го с две ръце, очаквайки да е много тежък. Той се издига, по-лек от перце. Хвърлям го към Снежния.

— Хей! — изкрещявам с пълно гърло.

Ръждивия заляга, учуден не по-малко от мен от гледката на меча, който профучава над главата му. Това е отчаян и зле замислен ход от моя страна, особено, при положение че ангелът вероятно ще кърви до смърт. Ала мечът е прицелен много по-точно, отколкото очаквам, и пада с дръжката напред, право в протегнатата ръка на Снежния, сякаш някой го е насочил.

Без да се бави, безкрилият ангел замахва с меча си към Нощния. Независимо от тежките си рани, той е бърз и яростен.

Разбирам защо на другите им трябваше толкова голямо числено превъзходство, за да го притиснат.

Острието разпаря стомаха на Нощния. Кръвта му бликва и се смесва с пурпурната локва на пътя. Тигровия скача към началника си и го хваща, за да не падне.

Снежния залита, затруднен да пази равновесие без криле, а по гърба му се стичат кървави реки. Успява да замахне отново с меча и разсича крака на Тигровия, побягнал с Нощния на ръце. Но това не ги спира.

Другите двама, които се отдръпнаха, щом играта загрубя, се втурват и грабват Нощния и Тигровия. Докато бягат с ранените на ръце, размахват мощните си криле и оставят кървава диря след себе си, преди да отлетят в нощта.

Опитът ми да създам суматоха, се увенча с изненадващ успех. Изпълвам се с надежда, че семейството ми е намерило ново скривалище.

Тогава светът избухва в болка, Ръждивия ме плясва с опакото на ръката си.

Политам назад и се пльосвам на асфалта. Дробовете ми се свиват до степен дори да не мога и да си помисля да вдишам. Способна съм единствено да се свия на кълбо, в опит да поема глътка въздух.

Ръждивия се обръща към Снежния, който вече няма нищо общо със снега. Колебае се с изопнати мускули, сякаш преценява шансовете си да надвие ранения ангел. Снежния, безкрил и потънал в кръв, се олюлява и едва се държи на краката си. Но мечът му е непоклатимо насочен към Ръждивия. Очите му горят от ярост и решителност — навярно само това го държи изправен.

Окървавеният ангел положително има страховита репутация, защото независимо от състоянието му, съвършено здравият и мускулест Ръждив прибира меча си обратно в ножницата. Поглежда ме с отвращение и побягва. Втурва се надолу по улицата и след шест крачки крилете му го понасят във въздуха.

Щом врагът му обръща гръб, раненият ангел се свлича на колене между отрязаните си криле. Изглежда кръвта му изтича бързо и съм почти сигурна, че след няколко минути ще се просне мъртъв на пътя.

Най-накрая успявам да си поема достатъчно въздух. Той изгаря дробовете ми, но мускулите ми се отпускат от новия приток на кислород. Наслаждавам се на облекчението. Отпускам тялото си и се обръщам към улицата.

Гледката ме разтърсва.

Пейдж усилено върти колелата надолу по пътя.

Над нея Ръждивия спира да се издига, кръжи като лешояд и започва да се снишава към сестра ми.

Побягвам със скоростта на куршум.

Дробовете ми крещят за въздух, но не им обръщам внимание.

Ръждивия ме поглежда самодоволно. Докато бягам, вятърът от крилете му разпилява косата ми назад.

Толкова е близо, толкова е близо. Само малко по-бързо. Аз съм виновна. Ядосах го достатъчно, за да нарани Пейдж от чиста злоба. Вината ме настървява да искам още по-неистово да я спася.

Ръждивия подвиква:

— Бягай, маймунке! Бягай!

Две ръце посягат надолу и сграбчват Пейдж.

— Не! — изпищявам, протягайки ръце към нея.

Тя се издига във въздуха и крещи името ми.

— Пенрин!

Хващам края на панталоните й, пръстите ми се вкопчват в жълтата звезда, пришита от мама върху плата за защита от зли сили.

За един кратък миг си вярвам, че ще я издърпам обратно. За момент стегнатите ми гърди започват да се отпускат в очакване на облекчението.

Платът се изплъзва от ръката ми.

— Не! — Подскачам, за да я хвана за краката. Върховете на пръстите ми докосват обувките й. — Върни я обратно! Не ти трябва! Тя е просто едно малко момиче! — В края на изречението гласът ми пресилва.

За нула време ангелът е отлетял твърде високо, за да ме чуе. Независимо от това, викам по него и продължавам да ги преследвам надолу по улицата, дори след като писъците на Пейдж заглъхват в далечината. Сърцето ми буквално спира при мисълта, че може да я пусне от толкова високо.

Времето минава, а аз стоя запъхтяна на улицата и наблюдавам как петънцето в небето се стопява и изчезва.