Ангелско нашествие

35

— Пенрин?

Всички се обръщат към новодошлия.

Един от вързопите в уличката се превръща в човешки силует и излиза от сенките.

Майка ми разперва ръце и тръгва към мен. Остенът за добитък се поклаща на китката й като гривна против уроки за невменяеми. Сърцето ми слиза в петите. На лицето й грее широка усмивка. Изобщо няма представа на каква опасност се излага.

Около раменете й се развява весел жълт пуловер, подобно на къса пелерина. Тя минава между мъжете, все едно не ги вижда. Вероятно наистина е така. Сграбчва ме и аз потъвам в мечешка прегръдка.

— Толкова се притеснявах! — Гали косата ми и ме оглежда за наранявания. Има доволен вид.

Измъквам се от прегръдката и се чудя как да я защитя.

На път съм да извадя меча, но осъзнавам, че мъжете са се отдръпнали и кръгът около нас се е разширил. Вече не изглеждат застрашително, по-скоро са притеснени. Веригата, допреди малко използвана като ласо за сплашване, сега служи за молитвена броеница и притежателят й нервно опипва брънките.

— Извинете, извинете — обръща се първият мъж към майка ми. Вдигнал е ръце в знак, че се предава. — Не знаехме.

— Да — допълва онзи с веригата. — Не възнамерявахме да нараним никого. Наистина. — Смутено се отдръпва в сенките.

Мъжете се разпръскват в нощта, докато с Ди-Дум зяпаме учудено.

— Виждам, че си намерила приятели, мамо.

Тя поглежда намръщено Ди-Дум.

— Махай се. — Сграбчва остена и го насочва към него.

— Спокойно. Той ми е приятел.

Тя ме удря по главата, достатъчно силно, за да ми остави синина.

— Притеснявах се за теб. Къде беше? Колко пъти съм ти казвала да не вярваш на никого?

Мразя да го прави. Няма нищо по унизително от това лудата ти майка да те удря пред приятелите ти.

Ди-Дум ни наблюдава смаяно. Независимо от крайните си възгледи и джебчийските си умения, очевидно в неговия свят майките не удрят децата си.

Разпервам длан към него.

— Всичко е наред. Не се притеснявай. — Обръщам се към майка ми. — Той ми помага да открия Пейдж.

— Лъже те. Погледни го. — Очите й се изпълват със сълзи. Знае, че няма да се вслушам в предупрежденията й. — Ще те измами, ще те повлече в някоя мръсна адска дупка и никога няма да те пусне навън. Ще те прикове към стената и ще остави плъховете да те изядат жива. Не разбираш ли?

Изненадан, Ди-Дум поглежда ту мен, ту майка ми. Прилича на малко дете.

— Стига, мамо. — Връщам се при металната врата пред портала. — Или млъкни, или ще те оставя тук и ще намеря Пейдж сама.

Тя се втурва към мен и умолително хваща ръката ми.

— Не ме оставяй сама. — В дивия й поглед прочитам остатъка от изречението — сама с демоните.

Пропускам да отбележа, че тя, изглежда, е най-ужасяващият обитател на улиците.

— Ще пазиш тишина, нали?

Кима. По лицето й са изписани агония и страх.

Правя знак на Ди-Дум да върви пред нас. Той ни поглежда — явно търси логично обяснение за случващото се. След малко изважда ключовете, като държи мама под око. Изпробва няколко, преди да уцели правилния. Пантите се отварят с проскърцване, което ме кара да се свия.

— Отдясно в края на гаража има врата. Опитайте натам.

— Какво ме очаква вътре?

— Нямам представа. От прислугата съм чувал само слухове, че… в онова помещение вероятно държат деца. Кой знае? Може да са просто джуджета.

Издишвам дълбоко в опит да се успокоя. Сърцето ми трепти в гърдите като умираща птица. Противно на всякаква логика се надявам, че Ди-Дум ще ми предложи да ме придружи.

— Това е самоубийствена мисия, знаеш го, нали? — напомня ми той. Дотук с надеждата да ми предложи помощ.

— Това ли беше планът ти през цялото време? Да ми покажеш къде да отида, а после да ме убедиш, че съм безсилна да спася сестра си?

— Всъщност планът ми винаги е бил да се превърна в рок звезда и да обиколя света, заобиколен от почитателки. После да надебелея до неузнаваемост и да прекарам остатъка от живота си с джойстик в ръка, момичетата да не спират да прииждат, виждайки ме все толкова красив, колкото съм в клиповете. — Свива рамене, сякаш казва: „Кой би се досетил, че светът ще стане толкова различен?“.

— Ще ми помогнеш ли?

— Съжалявам, хлапе. Реша ли да се самоубивам, ще избера много по-ефектен начин, вместо да ме накълцат в някакво мазе, докато се опитвам да спася нечия малка сестра. — Той се усмихва на слабата светлина и тонът му омеква: — Пък и имам да свърша няколко много важни неща.

Кимам.

— Все пак благодаря, задето ме доведе тук.

Майка стиска ръката ми в безмълвно напомняне: всяка негова дума е лъжа. Осъзнавам, че сбогувайки се с него, всъщност възприемам мисията си като самоубийствена.

Преглъщам всичките си съмнения — не желая да ме притесняват повече. Все едно ще прескачам пропаст: не си ли убеден в способностите си, няма да успееш.

Прекрачвам прага.

— Наистина ли ще го направиш? — пита Ди-Дум.

— Ако брат ти беше вътре, как щеше да постъпиш?

След кратко колебание той се оглежда, за да се увери, че няма кой друг да го чуе.

— Слушай ме внимателно. Трябва да напуснеш района до един час, говоря сериозно. Избягай възможно най-далеч.

Изчезва в сенките, преди да успея да го попитам какво става.

Един час?

Наистина ли Съпротивата е планирала нападението толкова скоро?

Фактът, че изобщо ме предупреди, ме напряга допълнително. Не би рискувал да изтече информация. Значи времето не е достатъчно да им създам големи проблеми, ако ме заловят и започнат да ме разпитват.

Същевременно не ме напуска мисълта за Рафи, който лежи безпомощен на нечия операционна маса. Дори не знам къде е.

Поемам дълбоко въздух, за да се успокоя.

Пристъпвам в тъмното подземие — някогашен гараж.

След няколко крачки в мен се надига паника. Наоколо е пълен мрак. Майка не просто ме хваща за китката, а ме стиска до болка.

— Това е капан — шепне тя в ухото ми. Усещам я как трепери. Потупвам ръката й, за да й вдъхна увереност.

Безпомощна съм да направя каквото и да било, докато очите ми не свикнат с мрака, ако изобщо има какво да се види. Оставам с впечатлението за тъмно подземно пространство. Заставам неподвижно и чакам зениците ми да се приспособят към тъмнината. Чувам единствено неспокойното дишане на майка.

Минутите ми се струват часове. Умът ми крещи бързай, бързай, бързай.

Докато очите ми привикват, се чувствам сляпа мишена под прожектор.

Намираме се в подземен гараж, заобиколени от прегърбените силуети на изоставени коли. Таванът е огромен и твърде нисък. Първоначално ми се струва, че пред мен се издигат великани, ала впоследствие се оказват бетонни колони. Тъмният гараж е лабиринт от коли и стълбове.

Протягам ангелския меч напред — все едно с багета ще търся вода. Не ми се ще да навлизам в непрогледния търбух на гаража, далеч от малкото светлина, процеждаща се през решетката на портата, но трябва да го направя, за да намеря Пейдж. Мястото изглежда пусто. Изкушавам се да я повикам, ала това вероятно е много лоша идея.

Пристъпвам предпазливо в почти непроницаемата тъмнина и се взирам в пода за отломки. Препъвам се в нещо — прилича на разпиляна дамска чанта — едва не загубвам равновесие, майка обаче стиска ръката ми като менгеме и ми връща стабилността.

Стъпките ми отекват в мрака. От една страна, издават къде се намираме, от друга ми пречат да се ослушвам за преследвачи, ала майка ми е по-безшумна от котка. Сега дори дишането й е тихо. Натрупала е доста опит да се промъква в тъмница, избягвайки „нещата“, които я преследват.

Блъскам се в една кола и напредвам опипом край дълга неравна редица от автомобили. Очаквам да са подредени по стандартната зигзагообразна схема на паркоместата в гаражите. Използвам меча по-скоро като бастун на слепец, отколкото като оръжие.

Едва не се спъвам в куфар. Някой пътешественик сигурно го е влачил със себе си, докато е осъзнал колко безсмислени са усилията му. Нормално е да се спъна в него. Намирам се дълбоко в катакомбите на гаража и тук цари пълен мрак. Все пак долавям смътно правоъгълните очертания на куфара. Някъде наблизо има съвсем слаб източник на светлина.

Озъртам се да определя къде сенките изглеждат по-светли. Вече съм безнадеждно изгубена в лабиринта от коли. Изглежда, ще прекараме цяла нощ в скитане между редовете от изоставени автомобили, без да открием нищо.

След още два завоя сенките едва забележимо избледняват. Ако не се ръководех от това, изобщо нямаше да обърна внимание.

Светлината е съвсем слаба. Сигурно щях да я пропусна, ако сградата не беше толкова тъмна. Струи от тесния процеп под една врата. Долепвам ухо, но не чувам нищо.

Открехвам вратата. Води към стълбищна площадка. Отдолу ме приканва приглушена светлина.

Затварям след нас възможно най-тихо и потеглям надолу. Слава богу стъпалата са циментови, а не от металните, които издават кухи, кънтящи звуци под краката.

В края на стъпалата ни очаква друга затворена врата. Очертана е от ярки снопове лъчи — единствената светлина на стълбището. Долепвам ухо. Някой говори.

Не чувам за какво става въпрос, но вътре явно има поне двама души. Приклекнали в тъмното, чакаме с уши, допрени до вратата. Надяваме се да има друг изход и хората да излязат оттам.

Гласовете се отдалечават и заглъхват. Вслушвам се в тишината за няколко удара на сърцето си, открехвам вратата и се свивам, очаквайки проскърцване. Тя се отваря безшумно.

Влизаме в бетонно помещение с размерите на склад. Най-напред виждам редове стъклени цилиндри, достатъчно големи да поберат възрастен човек.

Само че създанията в огромните епруветки приличат повече на уродливи ангели скорпиони.