Ангелско нашествие

42

Зад мен един ембрион на скорпион с добре оформени мускули отваря челюсти и надава писък, разкривайки редове от зъби на пираня.

През недоразвитата му кожа прозират вени и очертания на вътрешности. Лежи по корем и изглежда е допълзял чак от счупения си цилиндър само за да ме сграбчи.

Смъртоносното му жило се изстрелва над гърба му, прицелено в лицето ми.

За миг си представям как Пейдж и майка бягат в нощта. Сами. Ужасени. И се питат дали не съм ги изоставила.

— Не! — От гърдите ми се откъсва вик, докато се извивам в неестествени пози, за да избегна насоченото към мен жило. Върхът му пропуска лицето ми на косъм.

Още не съм успяла да си поема дъх, а скорпионът замахва с опашка и напада отново. Този път нямам време да се предпазя от свистящото жило.

— Не! — изревава Рафи.

Жилото пробожда шията ми и тялото ми се свива в спазъм. Все едно невероятно дълга игла пробива плътта ми.

И тогава започва истинската болка.

Изгаряща агония залива едната страна на шията. Нещо ме разкъсва отвътре навън. Дишам на пресекулки, а кожата ми се облива в пот.

Това не спира скорпиона ембрион да продължи нападението си. Приближава се с отворена уста, готов да ме удостои със смъртоносната си целувка.

Погледите ни се срещат и чудовището ме придърпва към себе си. Стреми се да изсмуче, та да има достатъчно енергия да оцелее извън изкуствената утроба. Отчаянието му си личи от начина, по който ме е сграбчило, отваря и затваря уста като риба на сухо и мижи с набраздените си от вени клепачи — явно ярката светлина е прекалено силна за недоразвитите му очи.

Отровата изкривява лицето ми в болезнена гримаса и се разпространява към гърдите ми. Опитвам се да откъсна ангела скорпион от себе си, но успявам само да го побутна.

Мускулите ми започват да се вцепеняват.

Неочаквано жилото се отскубва от шията ми. Имам чувството, че е назъбено и издърпва плътта ми навън.

В мен напира поредният вик, ала не мога да го освободя. Устата ми едва се отваря. Вместо да се свият в агония, мускулите на лицето ми слабо потрепват. Писъкът ми представлява тихо гъргорене.

Загубила съм способността да движа лицето си.

Рафи сграбчва опашката в ръце и отскубва отвратителното създание от мен. Крещи и осъзнавам, че през цялото време е викал.

Грабва ембриона, размахва го като бухалка и го запраща към цилиндрите на скорпионите. При сблъсъка с тялото му три стъкленици се пръсват една след друга. Предсмъртни писъци на недоносени чудовища изпълват помещението.

Рафи се свлича на колене до мен. Изглежда зашеметен и странно развълнуван. Взира се в мен и не вярва на очите си. По-скоро отказва да им повярва.

Толкова зле ли изглеждам?

Умирам ли?

Посягам да докосна врата си, разтреперана от усилие, за да проверя дали кърви, но ръката ми не стига чак дотам. Вдига се на една трета от разстоянието и пада безжизнена. Рафи е неприкрито поразен от жалкия ми опит да помръдна крайниците си.

Напрягам се да му обясня, че отровата от жилото парализира и забавя дишането, но от устата ми излиза неразбираемо дори за мен фъфлене. Езикът ми е огромен, а устните ми са твърде подути, за да се движат. Нито една от другите жертви не изглеждаше подпухнала. Вероятно и аз не съм, но се чувствам така. Все едно езикът ми изведнъж е станал прекалено голям, тромав и тежък, за да говори.

— Ш-шт — нежно ме успокоява той. — Тук съм.

Взема ме в обятията си. Тогава опитвам да се съсредоточа върху усещането за топлина. Отвътре ме разкъсва болка, но оставам напълно неподвижна. Парализата обхваща гърба и краката ми. Напрягам волята си до краен предел, за да не отпусна глава върху ръката му.

Изражението му ме плаши колкото парализата.

За първи път е напълно откровено. Сякаш вече няма значение какво виждам.

По лицето му са изписани шок и мъка. Бавно осмислям факта, че тъгува. За мен.

Полагам неимоверни усилия да кажа: „Дори не ме харесваш, не помниш ли?“. Ала от устата ми излиза бледо подобие на нечленоразделно бебешко бърборене.

— Ш-шт — прокарва той пръсти по бузата ми, милва лицето ми. — Тихо. Тук съм. — В очите му прозира дълбока агония наред с желанието да ми каже много неща, но усеща колко е късно.

Искам да погаля лицето му и да го успокоя, че всичко ще бъде наред. Всичко ще се оправи.

Копнея да беше така.