Ангелско нашествие

43

— Ш-шт — шепне Рафи и ме люлее в скута си.

Нещо засенчва светлината зад тила му.

Тъмният силует на Белиал се издига пред очите ми.

Едно от новите му крила е почти откъснато и се поклаща, закрепено само на няколко шева. С изкривено от гняв лице повдига над главата на Рафи нещо като хладилник — както Каин е вдигнал камък зад гърба на Авел.

Напъвам се да извикам, да предупредя Рафи с изражението си.

Ала от устата ми се отронва единствено въздишка.

— Белиал!

Гигантът се извръща, за да види кой го вика. Рафи също се завърта, но продължава да ме държи покровителствено в скута си.

На вратата стои политикът. Разпознавам го дори и без ужасените женски трофеи, които го следват неотлъчно.

— Пусни го веднага! — политикът се взира в огромния ангел, а дружелюбното му лице постепенно придобива сърдит вид.

Белиал държи хладилника над главата си и диша тежко. Не е ясно дали ще се подчини.

— Имаше възможност да го убиеш на улицата — напомня политикът и прекрачва прага. — Тогава обаче се заплесна по красивите му криле, нали? И искаш да го убиеш сега, след като вече са го видели и се носят слухове, че се е върнал? Побъркал ли си се?

Белиал хвърля хладилника към другия край на помещението — а по всичко личи с каква радост би замерил политика — и тежестта се приземява шумно далеч от погледа ми.

— Той ме нападна! — Посочва Рафи с пръст като обезумяло дете, натъпкано със стероиди.

— Не ме интересува, дори да ти е сипал киселина в гащите. Предупредих те да не го закачаш. Ако умре сега, неговите мъже ще го превърнат в мъченик. Имаш ли представа колко трудно се води кампания срещу ангел мъченик? Никога няма да спрат да си съчиняват истории как би се опълчил срещу тази или онази политика.

— Какво ме интересува ангелската политика?

— Интересува те, защото аз казвам така. — Политикът намества маншетите си. — О, защо изобщо си правя труда? Никога няма да бъдеш нищо повече от демон от средна класа. Просто не разполагаш с умствените способности да разбереш какво означава политическа стратегия.

— Напротив, много добре разбирам, Уриел — Белиал извива устна като ръмжащо куче. — Превърна Рафаил в парий. Всичко, в което вярваше, всичко, което някога е казал, ще се превърне в брътвежите на един паднал ангел с демонски криле. Разбирам повече, отколкото някога ще осъзнаеш. Преживял съм го, не помниш ли? Просто не ме вълнува, че това ти дава предимство.

Уриел застава лице в лице с Белиал, независимо от необходимостта да повдигне глава, за да го изгледа презрително.

— Просто прави каквото ти казвам. Получи си крилете, така ти платихме за услугите. Сега се махай.

Сградата се разтърсва от взрив на горния етаж.

Последната капчица воля ме напуска и вече не мога да държа главата си изправена. Клюмвам в ръцете на Рафи. Главата ми се люшка, очите ми са отворени, но не са фокусирани, дишането ми е почти недоловимо.

Същински труп.

— НЕ! — Рафи ме притиска, обладан от порив да свърже душата и тялото ми.

В полезрението ми попада вратата, обърната обратно. През нея навлиза дим.

Независимо че болката ми пречи да почувствам топлината на Рафи, усещам плътния допир на ръцете му, люлеенето на телата ни напред-назад, докато повтаря: „Не.“

Прегръдката му ме успокоява и страхът бавно започва да ме напуска.

— За какво скърби? — пита Уриел.

— За своята човешка дъщеря — отвръща Белиал. — Един от твоите любими Франкенщайновци я уби.

— Не. — Уриел звучи приятно възмутен. — Възможно ли е? Човек? След всичките му предупреждения да стоим далеч от тях? След всичките му кръстоносни походи срещу злото им хибридно поколение?

Уриел обикаля около Рафи като акула.

— Погледни се, Рафи. Великият архангел, паднал на колене, с криле на демон, обгърнали тялото му. И държи в скута си съсипана човешка дъщеря? — Изсмива се. — О, Господ в крайна сметка ме обича. Какво се е случило, Рафи? Да не би животът на Земята да ти се е сторил прекалено самотен? Век след век, само в компанията на нефилимите, които така благородно преследваше?

Рафи не му обръща внимание, продължава да гали косата ми и да се поклаща леко напред-назад, сякаш приспива малко дете.

— Колко дълго устоя? — интересува се Уриел. — Пробва ли да я отблъснеш? Каза ли й, че за теб не е нищо повече от поредното животно? О, Рафи, тя умря ли с убеждението, че не те е грижа за нея? Колко трагично. Сигурно мисълта те раздира отвътре.

Рафи го поглежда кръвнишки.

— Не. Говори. За. Нея.

Уриел неволно отстъпва назад.

Сградата отново се разтърсва. Прах посипва умиращите скорпиони. Рафи ме полага внимателно върху циментовия под.

— Приключихме тук — Уриел поглежда Белиал. — Можеш да го убиеш, щом стане известен като Падналия ангел Рафаил. — Раменете му са авторитетно изправени, но краката му бързат да го отведат към вратата. Белиал го последва, а откъснатото му наполовина крило се провлачва в праха. Сърцето ми примира от подобно отношение към снежнобелите пера на Рафи.

Продължавам да лежа, а той оправя косата ми така, че да не ме оскубе, сякаш има някакво значение.

Втурва се след тях. Минава през вратата с гневен рев и изкачва стълбите като циклон.

По стълбището пред Рафи се изкачват два чифта стъпки.

На площадката се затръшва врата.

От вратата и стените отекват удари. Нещо пада и се прекатурва надолу по стълбите. Рафи крещи в яростта си — звучи, сякаш преминава през стените. По-озверял е от диво куче на верига. За какво е прикован? Защо не ги преследва?

Слиза по стълбите с тежки стъпки и застава на вратата, дишайки тежко. Вижда ме просната на циментовия под и се втурва към един цилиндър със скорпион.

Буквално вие от гняв. Стъклото се счупва. Водата се разлива.

Чудовищните скорпиони, откъснати от жертвите си, се мятат на пода и пищят пронизително. Трудно ми е да установя кои експлозии и крясъци идват отгоре и кои са плод на буйството на Рафи, който опустошава лабораторията.

Най-накрая не остава нищо за разбиване. Той застава задъхан сред отломките и се чуди какво още да счупи.

Рита натрошените стъкла и лабораторни консумативи настрани и вижда нещо. Навежда се да го вземе. Не го повдига, а започва да го влачи към мен.

Това е мечът му. Премества ме, за да го пъхне в ножницата, все още прикрепена на гърба ми. Очаквам тежестта на оръжието да ме дръпне надолу, но то се плъзва в ножницата и аз едва го усещам.

После Рафи ме вдига на ръце. Болката не се усилва повече, но съм напълно парализирана. Ръцете и краката ми се поклащат безжизнени, все едно съм скорошен труп.

Той минава през вратата, стигаме стълбището и тръгваме нагоре към експлозиите.