Анн от „Ингълсайд“

13

— Сегашните зими не са като едно време, нали, мамо? — мрачно рече Уолтър.

Първият сняг отдавна се беше стопил и през целия декември земята в Глен Сейнт Мери беше черна и кална, а небето — навъсено. Единствено по брега къдравите гребени на вълните, увенчани със снежнобяла пяна, разчупваха донякъде мрачния пейзаж. Слънцето надникна иззад облаците само за ден-два и тогава пристанището искреше като позлатено в прегръдката на околните хълмове. През останалото време вееше суров вятър, който щипеше бузите немилостиво. Напразно обитателите на „Ингълсайд“ се надяваха на белоснежна Коледа; въпреки това кипеше трескава подготовка и в последната седмица преди празниците около „Ингълсайд“ витаеше нещо загадъчно и тайнствено, примесено с главозамайващи аромати и благоухания, които се носеха откъм кухнята. И така, в последния ден преди Коледа всичко бе готово. Елхата, която Уолтър и Джем донесоха от Долчинката, стоеше в ъгъла на дневната, а прозорците и вратите имаха украса от буйни зелени венци, оплетени с червена панделка. Перилата и парапетите бяха обкичени с гирлянди от смърч, а кухненският килер, царството на Сюзън, пращеше претъпкан до тавана. Същия следобед, когато всеки тайно се примири с мисълта, че ще имат една „зелена“ Коледа, някой хвърли поглед през прозореца и зърна отвън да се носят големи снежни парцали, които приличаха на падащи ангелски пера.

— Сняг! Сняг! Сняг! — победоносно закрещя Джем. — Все пак ще имаме бяла Коледа, мамичко!

Всички деца в „Ингълсайд“ тази нощ заспаха щастливи в креватчетата си. Толкова беше хубаво да се сгушиш на топло в уютния си дом и да слушаш как вятърът свири в зимната нощ. А Сюзън и Анн се заеха с украсата на коледното дърво. „Държат се като същински деца“, помисли си с пренебрежение леля Мери Мария. Никак не й харесваха тези свещи по елхата. „Нищо чудно да подпалят цялата къща.“ Не й харесваха и цветните стъклени топки. „Най-вероятно близначките ще изядат някоя от тях.“ Но никой в къщата не обръщаше внимание на тревогите й. Вече всички знаеха, че това е единственото състояние, в което тя е способна да пребивава на този свят.

— Готово! — извика Анн и триумфално закрепи голямата сребърна звезда на върха на гордата елха. — О, Сюзън, нали е прекрасна! Колко е хубаво, че на Коледа всички ние отново ставаме деца. Толкова съм щастлива, че заваля сняг, но много се надявам бурята да утихне до сутринта.

— Бурята ще вилнее и утре през целия ден — обади се твърдо леля Мери Мария. — Горкият ми гръб го подсказва.

Анн прекоси просторната дневна, отвори парадната врата и надзърна навън. Снежните вихри бяха погълнали всичко наоколо и сега се виждаха само хвърчащите бели парцали. Стъклата на прозорците се покриха с красива дантела от ледени кристали, а белият бор отсреща приличаше на огромен призрак с бяло наметало.

— Не изглежда особено обещаващо — призна унило Анн.

— За щастие все още Господ има грижата за времето над земята, а не мис Мери Мария Блайт, скъпа госпожо доктор — подхвърли през рамо Сюзън.

— Дано поне тази нощ не се обадят за някой болен — продължи Анн и се върна на топло в дневната.

Но Сюзън все пак успя да хвърли един поглед на развилнялата се буря преди тя да хлопне вратата.

— Гледай бебето ти да не се роди тази нощ — с мрачен вид изрече тя по посока на Горен Глен Сейнт Мери, където мисис Джордж Дрю чакаше четвърто отроче.

Независимо и въпреки прогнозите, подсказани от гърба на леля Мери Мария, бурята утихна на разсъмване и зимното утро напълни с червеното вино на зората долчинките между хълмовете на хоризонта. Всички дечурлига бяха на крак от ранни зори, грейнали в очакване.

— Дали Дядо Коледа е успял да си проправи път през бурята, мамо?

— Не, той е болен и изобщо не е посмял да тръгне насам — отвърна леля Мери Мария, която тази сутрин се оказа в удивително добро настроение, доколкото това можеше да се каже за нея, и беше склонна да се шегува.

— Дядо Коледа непременно ще стигне до нас — бързо изрече Сюзън преди още очите на децата да се напълнят със сълзи. — А след закуска ще ви покажа в какво прекрасно коледно дърво е превърнал той елхата.

След закуска докторът потайно изчезна някъде, но никой не забеляза отсъствието му, защото всички ахкаха и се възхищаваха на елхата. Тя цялата сияеше, отрупана със златни и сребърни топки, а пламъчетата на нейните свещички грееха във все още тъмната стая. По клоните висяха кутии, опаковани с разноцветна хартия и превързани с панделки във всички цветове на дъгата. След това дойде и Дядо Коледа — един прекрасен и величествен Дядо Коледа, целият облечен в червено, с пухкави бели кожи по качулката и края на дрехата, с дълга бяла брада и очарователно шкембе. Сюзън беше натъпкала цели три възглавници под робата от червено кадифе, която Анн уши за Гилбърт. Шърли най-напред изписка от ужас, но въпреки това отказа да напусне стаята, докато трае тържеството.

Дядо Коледа раздаде подаръците, като придружаваше всеки един от тях с весела кратка реч, произнесена с глас, който звучеше странно познат даже през къдрите на гъстата бяла брада. Накрая, но едва в самия край, тази брада се подпали от свещите и леля Мери Мария най-сетне получи своето удовлетворение, което обаче не й попречи да продължи да мърмори мрачно през целия ден.

— Е, Коледа вече не е онова, което беше в моето детство.

И тя неодобрително погледна подаръка, който малката Елизабет беше изпратила на Анн от Париж — красива бронзова статуетка, репродукция на полуголата Артемида със сребърен лък.

— Що за безсрамна жена пък е тази — сурово попита тя.

— Това е богинята Диана — отвърна Анн и двамата с Гилбърт скришом си размениха усмивки.

— Аха, езическа богиня! Е, това вече е друго нещо, предполагам. Но на твое място, Ани, не бих я държала някъде, където могат да я видят децата. Понякога си мисля, че на тоя свят не е останала и капка скромност и благоприличие. Баба ми — продължи леля Мери Мария с удивителна непоследователност, характерна за повечето нейни забележки, — носеше най-малко три фусти, независимо дали е зиме или лете.

На свой ред леля Мери Мария беше приготвила като подарък за всяко дете по чифт плетени ръкавици, изработени от прежда с ужасен нюанс на пурпурното; Анн получи пуловер, Гилбърт — вратовръзка с цвят на жлъчка, а Сюзън — червена фланелена фуста. Дори Сюзън смяташе червените фланелени фусти за старомодни, но въпреки това любезно благодари на леля Мери Мария. „Някоя бедна вдовица сигурно ще има по-голяма полза от нея — мислеше си тя. — Три фусти, как ли пък не! Лаская се да мисля, че съм почтена жена, но харесвам онова създание със сребърния лък. Може да няма кой знае колко дрехи на гърба си, но ако и моята фигура е такава, няма да има какво да прикривам. А сега май е време да нагледам пълнената пуйка… Макар че едва ли ще е много вкусна без лук.“

Този ден „Ингълсайд“ преливаше от щастие — обикновено, старомодно щастие, въпреки присъствието на леля Мери Мария, която определено не обичаше да вижда хората около себе си щастливи.

— Само бяло месо, моля. („Джеймс, не сърбай така супата, а яж тихо.“) Е, ти не умееш така хубаво да режеш пуйката, както го правеше баща ти, Гилбърт. Той умееше да отреди всекиму точно онова парче от месото, което обича най-много. („А вие, близначките — на възрастните понякога също им се иска да си кажат една-две думи на спокойствие.“) Аз съм възпитавана във времена, когато важеше правилото, че децата трябва да се гледат, но не и да се чуват. Благодаря, Гилбърт, не искам салата. Не ям сурова храна. Да, Ани, ще си взема малко пудинг. Паят с кълцано месо е твърде тежък за стомаха ми.

— Паят с кълцано месо, който приготвя Сюзън, е истинска поезия за езика, както и нейният ябълков пай — намеси се докторът. — Дай ми по едно парче и от двете, Анн.

— Уолтър, не си изял докрай хляба с масло. Много бедни деца ще са щастливи да го имат на масата си. Джеймс, скъпи, издухай си носа и престани да подсмърчаш най-сетне, не мога да понасям подсмърчане.

Но въпреки това за децата Коледата наистина беше весела и щастлива. Даже леля Мери Мария се поотпусна след вечеря и почти любезно каза, че подаръците, които е получила, са доста хубави.

— Мисля, че малките изкараха чудесно — щастливо обяви по-късно вечерта Анн, докато наблюдаваше стволовете на дърветата на фона на белите хълмове, заревото на залеза и децата, които разхвърляха трохи за птиците по снежната поляна. Вятърът тихичко пееше в клоните, изпращайки от време на време леки повеи с обещания за нова буря на следващия ден. Но „Ингълсайд“ вече получи своя празник.

— Сигурно е така — съгласи се леля Мери Мария. — Поне се накрещяха, напищяха и навикаха достатъчно. Що се отнася до това колко храна погълнаха… Е, какво пък, веднъж си млад, а освен това предполагам, че в къщата има достатъчно рициново масло.