Анн от „Ингълсайд“

18

Късметът продължаваше да е на страната на Анн. От Дамското благотворително дружество я помолиха да намине към мисис Джордж Чърчил относно нейната редовна годишна лепта за благото на обществото. Мисис Чърчил рядко ходеше на църква и не беше член на дружеството, но „вярваше в благотворителността“ и всеки път даряваше щедра сума, щом някой я помолеше за това. Никой обаче не обича да се моли за помощ, ето защо всяка година членовете на дружеството се редуваха кой да се обади на мисис Чърчил. Сега беше ред на Анн.

И една вечер тя пое към дома на семейство Чърчил. Тръгна по пряката пътека, очертана от нацъфтели парички, а на върха на хълма поспря, за да се потопи в очарованието на гледката към фермата на Чърчил, която се намираше на миля от Глен Сейнт Мери. Пътят надолу бе твърде скучен, ограден от плетени стобори, минаващ през малки височинки… През прозорците на къщите, покрай които вървеше, грееха приветливи светлинки, наблизо ромолеше поточе, носеше се аромат на полски цветя и свежа зеленина от градините. Анн се спираше да огледа всеки двор по пътя си. Интересът й към градините не секваше по никое време от годината. Гилбърт често се шегуваше, че Анн непременно би си купила коя да е книга, в която има думата „градина“, пък дори тя да е само в заглавието.

Една лодка лениво се поклащаше в пристанището, а някакъв съд по-навътре в залива очевидно бе застигнат от безветрие. Пулсът на Анн винаги ускоряваше своя ритъм при вида на кораб, който навлиза в пристанището. Тя напълно споделяше чувствата на капитан Франклин Дрю, когото веднъж чу да казва: „Господи, колко ми е жал за онези, които остават на брега!“.

Голямата къща на семейство Чърчил с неприветливия парапет от ковано желязо покрай равния мансарден покрив се беше надвесила от високото и гледаше към пристанището и дюните. Мисис Чърчил я посрещна любезно, макар и без излишен ентусиазъм, повеждайки я към сумрачната, но великолепно обзаведена гостна, по чиито тъмни, облепени с кафяви тапети стени висяха портрети на многобройните членове на фамилиите Чърчил и Елиът. Мисис Чърчил се разположи върху покритата със зелен плюш софа, скръсти ръце и впери поглед в своята посетителка.

Мери Чърчил беше висока, изпита жена със строг и аскетичен вид. Имаше издадена брадичка, хлътнали сини очи, също като тези на Алдън, и голяма уста със стиснати устни. Тя никога не пилееше думите напразно, нито пък някога се беше поддавала на изкушението да клюкарства. Анн си даде сметка, че ще й е доста трудно в общуването с тази затворена по характер жена, но все пак реши да опита, като най-напред отвори дума за новия пастор в англиканската църква отвъд пристанището, когото мисис Чърчил никак не харесваше.

— Той не е духовен човек — студено отсече тя.

— Аз пък чух, че неговите проповеди са наистина забележителни — отвърна Анн.

— Присъствах на една от тях и нямам никакво желание да повторя. Моят дух диреше упование, а получи проповед. Този човек вярва, че Небесното царство може да се постигне чрез ума. Това е невъзможно.

— Та като стана дума за пастори… Разправят, че сегашният пастор в Лоубридж бил много умен и начетен човек. Според мен той проявява интерес към една моя млада приятелка — Стела Чейз. Слуховете твърдят, че двамата са добра партия.

— Да не искате да кажете, че предстои сватба? — попита мисис Чърчил.

Анн тутакси усети високомерното отношение, но реши, че и това трябва да се преглътне, щом си пъха носа в неща, които не са нейна работа.

— Според мен това би било много подходящо решение, мисис Чърчил. Стела е сякаш родена за пасторска съпруга. Затова казах на Алдън хич да не се опитва да я отклони от правия път.

— И защо? — попита мисис Чърчил, без дори окото й да мигне.

— Е, ами… Нали знаете… Боя се, че Алдън няма там никакви шансове. Според мистър Чейз никой не е достатъчно добър за Стела. Приятелите му едва ли ще се зарадват да го видят захвърлен като стара ръкавица. Той е твърде мило момче, за да заслужава подобна съдба.

— Нито едно момиче не е зарязвало сина ми — процеди мисис Чърчил и още по-здраво стисна тънките си устни. — Напротив, винаги е ставало точно обратното. Той ги напуска заради буклите и лекомислените им смехове, заради непостоянството им и техните префърцунени маниери. Синът ми може да се ожени за която си пожелае, мисис Блайт… За която си пожелае.

— О? — само възкликна Анн, но начинът, по който го направи, казваше недвусмислено: „Аз, разбира се, съм твърде възпитана, за да ви противореча, но това не променя мнението ми по въпроса“.

Мери Чърчил схвана намека и нейното бяло, нервно потръпващо лице леко порозовя, докато напускаше стаята, за да донесе своята лепта за дружеството.

— Гледката оттук е прекрасна — невинно рече Анн, когато мисис Чърчил я поведе към портата.

Мисис Чърчил погледна неодобрително към залива.

— Когато източният вятър през зимата пронизва костите ви, не се вълнувате особено от гледката, мисис Блайт. А тази вечер е доста студено. Сигурно ще измръзнете в тая тънка рокля, нищо че е толкова гиздава. Е, вие сте още млада и суетата не ви е чужда. Аз престанах да се интересувам от моди и украшения, с една дума, от преходни неща.

Но въпреки всички заядливи забележки, докато се връщаше в зеленикавия здрач към дома, Анн се чувстваше особено доволна от проведения разговор.

— Човек никога не може да бъде сигурен с мисис Чърчил — обърна се тя към ятото скорци, които водеха разгорещен спор на една малка полянка насред гората, — но все пак си мисля, че до известна степен вгорчих живота й. Като на длан се вижда — никак не й се нрави хората да мислят, че някое момиче може да зареже Алдън. А пък аз направих каквото е по силите ми и свалям този товар от плещите си. Що се отнася до мистър Чейз, там съм напълно безсилна, защото дори не го познавам. Чудя се само дали има и най-малка представа за това, че Алдън и Стела са влюбени. Едва ли. Стела не би дръзнала да заведе Алдън у тях. И така, какво ли бих могла да направя по въпроса за мистър Чейз?

Наистина имаше нещо смущаващо във факта, че всички видими и невидими сили бяха на нейна страна. Една вечер мис Корнелия пристигна у тях и помоли Анн да я придружи до семейство Чейз.

— Отивам да помоля Ричард Чейз да даде своята лепта за нова кухненска печка към църквата. Ще дойдеш ли с мен за морална подкрепа, мила? Мразя да се разправям с него, когато съм сама.

Завариха го да седи на стълбите пред предната врата. С дългите си крака и острия си нос приличаше по-скоро на умислен жерав. Малкото останали редки кичури коса по главата му бяха сресани през плешивото теме. Мишите му сиви очички примигнаха насреща им. Тъкмо си мислеше, че ако това до старата Корнелия е жената на доктора, то тя има много хубава фигура. Виж, втората му братовчедка Корнелия е доста набита и има акъл колкото скакалец, но пък иначе не е лоша, стига да се отнасяш както трябва с нея.

Той ги покани любезно в малката си библиотека, където мис Корнелия се стовари в креслото с тежка въздишка.

— Тази вечер е ужасно горещо и май се задава буря. Господ да ти е на помощ, Ричард, но тоя котарак расте не с дни, а с часове.

Любимецът на Ричард Чейз беше един наистина огромен жълт котарак, който в този момент се катереше по коляното му. Той нежно погали козината му.

— Томас Стихоплетеца е пример за света какво значи котка — отвърна той. — Нали така, Томас? Погледни само леля си Корнелия, Стихоплетецо. Забележи тези гибелни погледи, с които те пронизва — така иска да ти внуши, че изпитва към теб само нежна привързаност.

— Не казвай за тоя звяр, че съм му леля — скастри го мисис Елиът. — Шегата си е шега, но не прекрачвай границата.

— Няма ли да ти е по-приятно да си леля на Стихоплетеца, отколкото на Неди Чърчил? — невинно попита Ричард Чейз. — Неди е чревоугодник и пияница. Дочух, че вече водиш списък на греховете му. Няма ли да е по-добре да се водиш роднина на толкова изискан и почтен котарак, какъвто е Томас. При това той не помирисва уиски и не се интересува от клюки.

— Горкият Нед поне е човешко същество — избъбри мис Корнелия. — Не понасям котки. Ето защо това е и единственият недостатък на Алдън Чърчил. Той проявява странна слабост към тези същества. Да се чудиш откъде я е взел, когато и майка му, и баща му ги ненавиждат.

— Колко разумен младеж би трябвало да е този Алдън!

— Разумен ли? Е, може и да е разумен, но не когато става въпрос за котки или ако някой засегне непреклонната му вяра в теорията на еволюцията — още едно нещо, което със сигурност не е наследил от майка си.

— Знаеш ли, мисис Елиът — подхвана Ричард Чеиз тържествено, — че навремето аз също имах тайно влечение към теорията за еволюцията.

— И преди си ми го казвал. Е, можеш да вярваш в каквото ти е угодно, Дик Чейз… Типично по мъжки! Слава богу, досега никой не е успял да ме убеди, че произхождам от маймуна.

— Наистина не изглежда така — ти си една миловидна жена с приятна външност. Твоята приятна за окото закръглена фигура и деликатните движения по нищо не подсказват подобно роднинство. И въпреки това прапрабаба ти се е придвижвала с подскоци от клон на клон, помагайки си с опашката. Науката го е доказала, Корнелия. Приеми го или просто не мисли за това.

— Предпочитам да не мисля. Не желая да споря с теб по какъвто и да е въпрос. Имам си моята религия и в нея не се споменават никакви предци маймуни. Между другото, Ричард, Стела не ми изглежда добре това лято и искам да се видя с нея.

— Винаги е така, когато дойдат жегите. Ще живне, щом времето се позахлади.

— Дано да е така. Лизет все някак издържаше горещото време, докато не дойде последното й лято, Ричард… Не забравяй и това. Стела има тялото и здравето на майка си. Добре прави, че не бърза да се омъжва.

— И защо според теб не бърза да се жени? Питам от чисто любопитство, Корнелия — просто любопитство. Идеите на феминизма живо ме интересуват. Та кое те кара да мислиш, че Стела няма скоро да се омъжи?

— Ако трябва да съм съвсем откровена, Ричард, тя не е от момичетата, подир които тичат мъжете. Тя е мила и добра девойка, но не ги привлича.

— И въпреки това има обожатели. Доста пари похарчих, за да си купя пушка и кучета, че да я пазя от тях.

— Подозирам, че те са ухажвали по-скоро парите ти. И затова много бързо се отказаха, като видяха дебелия край. Нали така стана? Достатъчни бяха само една-две твои хапливи забележки, за да подвият опашки. Ако наистина харесваха Стела, хич нямаше да ги е грижа за теб, нито пък за твоето джафкане. Затова, Ричард, трябва да признаеш, че Стела не е красавица, която разпалва безумно желание у мъжете. Каквато беше и Лизет, между другото. Нея никой не я забелязваше, докато ти не се появи.

— А ти не мислиш ли, че си е струвало да ме чака толкова време? Не можеш да отречеш, че Лизет навремето беше много умна млада жена. Ето защо няма да харижа дъщеря си на някой Том, Дик или Хари. Независимо от желанието ти да очерниш и потъмниш блясъка на моята звезда4, тя е достойна да сияе дори в царски палат.

— Само дето в Канада няма нито един царски палат — измърмори мис Корнелия. — И никога не съм отричала, че Стела е очарователно момиче. Само казвам, че мъжете я пренебрегват заради външния й вид. Но това пък е в твоя полза — така ще си сигурен, че няма да прекараш старините си в самота. Без нея си за никъде — безпомощен като същинско бебе… И така, ако искаш да се отървеш от нас, обещай, че ще дадеш пари за готварска печка към църквата. Усещам, че нямаш търпение да се върнеш към книгата си.

— Много похвално! Прозорлива жена си. Какъв късмет, че си ми братовчедка. Вярно, признавам, че наистина нямам търпение. Но никой друг не би го забелязал, нито пък щеше да ме пощади, като си тръгне колкото се може по-скоро. Та, колко ви дължа?

— Спокойно можеш да си развържеш кесията за пет долара.

— Никога не споря с дами. Щом си казала пет, ето ти пет долара. А, ето че вече си тръгваш! Явно не си губи времето тази забележителна жена! Щом получи желаното, тя тутакси те освобождава от присъствието си! Лека нощ тогава, единствена перла сред моите роднини!

През цялото време на тяхното посещение Анн не обели нито дума. Пък и от това нямаше никаква нужда, защото мисис Елиът копаеше в нейната градина. При това го правеше толкова умно и находчиво! Но щом Ричард Чейз ги изтика през прага, той изведнъж се отприщи и взе да сипе комплименти.

— Имате най-прекрасните глезени, които някога съм виждал, мисис Блайт, а никой не може да оспори, че доста съм видял през тоя живот.

— Не е ли ужасен? — ахна от възмущение мис Корнелия, докато се спускаха през градината. — Винаги ще изтърси нещо скандално по адрес на някоя почтена жена. Но ти не му връзвай кусур, мила Анн.

На. Анн и през ум не й беше минало да се засяга. Тя дори вече харесваше Ричард Чейз.

— На мен пък ми се стори, че на него никак не му е приятно, дето мъжете пренебрегват Стела, нищо че произхождат от маймуни. Освен това съм сигурна, че много му се ще „да им даде да се разберат на тия момченца“. Е, поне съм спокойна, че сторих каквото е по силите ми. Направих така, че Алдън и Стела да се влюбят, а освен това — но само между нас да си остане, мис Корнелия — смятам, че след моите усилия мисис Чърчил и мистър Чейз са по-скоро привърженици на идеята за този брак, отколкото нейни противници. Сега не ми остава нищо друго, освен да се оттегля и да наблюдавам отстрани как се развива историята.

Месец по-късно Стела Чейз отново навести „Ингълсайд“ и пак седна заедно с Анн на стълбището пред верандата. През ума на момичето отново мина мисълта, че много иска някой ден да изглежда като мисис Блайт.

Спускаше се студена и мъглива вечер, която идваше след един хладен ден в началото на септември с бледо уморено слънце. Носталгичната картина се допълваше от стенанията на морето.

— Морето тъгува тази вечер — винаги казваше Уолтър, щом чуеше този звук.

Цяла вечер Стела изглеждаше някак разсеяна и притихнала. Но щом седнаха на верандата, тя рязко наруши мълчанието, загледана в омагьосващото потрепване на звездите във виолетовата нощ.

— Мисис Блайт, бих искала да ви кажа нещо.

— Слушам те, скъпа.

— Сгодих се за Алдън Чърчил — отчаяно произнесе момичето. — Сгодени сме още от миналата Коледа и веднага казахме на татко и мисис Чърчил, но предпочетохме да го запазим в тайна пред останалите. Толкова е сладко да имаш такава чудесна тайна. Не искахме да делим щастието си с никой друг. А следващия месец ще се оженим.

Анн изключително умело се престори, че е окаменяла от почуда при тази новина. Но Стела продължаваше да гледа към звездите и не забеляза изражението на мисис Блайт. Тя продължи да говори все по-гладко и по-спокойно.

— Двамата с Алдън се запознахме на едно парти в Лоубридж миналия ноември. Ние… Ние се обикнахме още в първия миг. Той ми каза, че винаги е мечтал за мен, че цял живот ме е търсил и още щом ме видял да влизам, си казал: „Ето това е моята бъдеща съпруга!“. А и аз се чувствах по същия начин. О, двамата сме толкова щастливи, мисис Блайт!

Анн продължаваше да немее.

— Единственият облак върху ясното небе на щастието ни е вашето отношение към тази връзка, мисис Блайт. Нали няма да отречете това? Та ние бяхме толкова добри приятелки, преди да дойда в Глен Сейнт Мери. Чувствах ви като по-голяма сестра. И ще съм истински отчаяна, ако знам, че нашият брак няма да има вашата благословия.

Гласът на Стела издайнически трепна. Анн най-сетне си възвърна способността да говори.

— Скъпа моя, моето единствено желание е ти да си щастлива. Много харесвам Алдън… Той наистина е прекрасен младеж… Само дето му се носи славата, че е отчаян флиртаджия…

— Но това не е вярно. Той просто е търсел подходящото момиче, не разбирате ли това, мисис Блайт! И съвсем доскоро още не я е бил срещнал!

— А какво мисли баща ти за това?

— О, татко е много доволен! Той се привърза към Алдън още от самото начало. Двамата с часове водеха спорове за еволюцията. Татко винаги е твърдял, че ще благослови брака ми, когато срещна подходящия човек. Чувствам се ужасно, че ще го оставя да живее сам, но според него всяко младо семейство трябва да свие свое собствено гнездо. Братовчедката Делия Чейз ще дойде да води домакинството тук, пък и татко е съгласен.

— Ами какво казва за това майката на Алдън?

— Тя също е много доволна. Когато по Коледа Алдън й казал за нашия годеж, тя отворила Библията и първият стих, на който попаднала, бил: „Мъжът трябва да напусне баща си и майка си и да бъде верен на жена си“. Тогава тя казала, че вече е сигурна как трябва да постъпи и тутакси дала своето съгласие. Освен това е готова да се оттегли да живее в малката си къщичка в Лоубридж.

— Толкова съм доволна, че не се налага да търпиш онази ужасна софа, покрита със зелен плюш! — каза Анн.

— Софата ли? О, да, мебелировката е наистина много старомодна. Но тя взима всичко със себе си, а Алън ще обнови цялото обзавеждане. Така че, както и сама виждате, всички са доволни. Сега няма ли да ни дадете и вашата благословия, мисис Блайт?

Анн се наведе напред и бързо целуна хладната копринена буза на Стела.

— Толкова съм щастлива за теб. Бог да благослови дните, които ти предстои да изживееш, мила!

Щом Стела си тръгна, Анн бързо се оттегли в стаята си, за да остане сама поне няколко минути след този разговор. Иззад рошавите облаци на изток изгряваше ококорена луна и на Анн се стори, че тя й намига подигравателно.

Тази вечер Анн направи равносметка на случилото се през последните няколко седмици. Килимът в дневната вече не ставаше за нищо; унищожени бяха няколко ценни вещи, предавани по наследство в рода на съпруга й; таванът в библиотеката се нуждаеше от основен ремонт; и накрая тя се бе опитвала да превърне мисис Чърчил в оръдие на плановете си, заради което сега старата дама сигурно тайно й се надсмиваше.

— И кой в края на краищата се оказа глупакът в тази история? — обърна се тя към луната. — Отсега мога да кажа как би отговорил Гилбърт на този въпрос. Цялата тая суетня и грижи, за да накарам да се оженят двама души, които вече са били сгодени! Чувствам се напълно излекувана от желанието да сватосвам когото и да било… Напълно излекувана! И пръста си няма да мръдна повече, пък ако ще нито една сватба да не се вдигне на този свят от сега нататък! Е, все пак ми остана малка утешителна награда… В писмо, което получих днес, Джен Прингъл ми пише, че се омъжва за Луис Стедмън, с когото се запознала на моето парти. Явно кристалните свещници на свекърва ми не са били пожертвани за нищо. Момчета… Момчета! Бива ли да вдигате такъв шум?

— Ние сме бухали и трябва да бухаме зловещо! — разнесе се обиденият глас на Джем от един мрачен ъгъл в двора, закрит от гъст храсталак. Той беше убеден, че неговото бухане заслужава единствено похвала, а не забележки. Джем много сполучливо имитираше гласовете на всички обитатели в близката гора. Уолтър нямаше неговата дарба и умърлушен потърси утеха при майка си.

— Мамо, аз пък си мислех, че щурците пеят… А днес мистър Картър ми каза, че не било така — звукът идвал от триенето на предните им крака. Така ли е наистина, мамо?

— Нещо такова… И аз не съм съвсем сигурна как точно става. Всъщност това е тяхното пеене, скъпи.

— Въпреки това не ми харесва. Вече никога няма да се радвам, когато ги чуя да пеят.

— Напротив, скъпи. Скоро ще забравиш за триенето на предните крака и ще мислиш единствено за вълшебните им песни, които се носят над полята по време на жътва. А сега не е ли време да си лягаш, малкото ми момче?

— Мамичко, ще ми разкажеш ли приказка за лека нощ, от която да ми полазят тръпки по гърба? А после ще седиш край мен, докато заспя.

— Че за какво са иначе майките, скъпи?