Анн от „Ингълсайд“

25

Червеношийката Робин вече не се препитаваше единствено с червеи, а започна да яде и ориз, житно зърно, марули и семена от латинка. По всичко личеше, че ще стане едро птиче. Освен това перушината по гърдите му вече беше обагрена в най-красивите нюанси на червеното. Скоро му стана навик да се пъчи върху рамото на Сюзън, докато я наблюдава отгоре как плете на една кука. Обикновено подхвръкваше да посрещне Анн, когато се връщаше след по-кратко или по-продължително отсъствие, и редовно подскачаше пред нея, докато стигнат прага на къщата. А всяка сутрин долиташе на перваза в стаята на Уолтър за редовната порция трохички.

Следобед редовно взимаше вана в коритото от задния двор, разположено под шипковия плет, и вдигаше ужасна олелия, ако, не дай си боже, го завареше празно. Докторът все по-често взе да се оплаква, че намира писалките и клечките кибрит разпилени из цялата библиотека, но така и не се намери някой, който да му съчувства за това. А когато един ден Робин безстрашно кацна на ръката му, за да клъвне от нея житно зрънце, и той се предаде. Всички в къщата харесваха Робин, с изключение единствено на Джем. Той отдаде цялата си душа и сърце на Бруно, но ден след ден усвояваше горчивия урок, че можеш да купиш тялото на едно куче, но не и обичта му.

Най-напред Джем изобщо не подозираше това. Естествено, в началото Бруно тъгуваше по предишния си дом и изглеждаше самотен, но това рано или късно трябваше да премине. След време обаче Джем забеляза, че нищо не може да разсее мъката му. Иначе Бруно беше най-послушното куче на света; правеше точно каквото му се каже и дори Сюзън трябваше да признае, че е невъзможно да се намери по-възпитано домашно животно. Въпреки това в тялото на Бруно не искреше живот. Когато Джем го вземаше със себе си, очите на кучето най-напред живо проблясваха, то започваше да маха с опашка и наостряше уши. Не след дълго обаче блясъкът в погледа му помръкваше и то се потътряше покорно след Джем с отпусната глава. Всички бяха нежни и внимателни с Бруно, хранеха го добре и никой не му се скара, когато започна да спи на леглото свит на кравай в краката на Джем. Но Бруно си оставаше някак чужд, самотен и тъжен. Понякога нощем Джем се будеше и протягаше ръка да погали якото малко телце, но в отговор никога не получаваше близване с език или тупкане с опашка. Бруно позволяваше и приемаше ласките на новите си стопани, но никога не им отвръщаше.

Джем стисна зъби. Джеймс Матю Блайт притежаваше достатъчно решителност, че да се остани да го надвие едно куче… Неговото куче, което той честно откупи с трудно спестени пари, заделени от собствения му залък. Бруно трябваше да се отърси от тъгата по предишния си дом и Роди… Крайно време е да престане да гледа с тия жални очи на изгубена душа… И да се научи да го обича.

На всичкото отгоре Джем трябваше непрекъснато да защитава Бруно от останалите момчета в училище, защото като разбраха неговата привързаност към кучето, те все се опитваха да го тормозят и да го дразнят.

— Кучето ти има бълхи… Големият бълхар, ето това е то — присмиваше му се Пери Рийз.

Наложи се Джем здравата да го сдруса, преди Пери да си вземе думите назад и да признае, че Бруно няма дори една бълха.

— Моето куче тренира по веднъж всяка седмица — хвалеше се Боб Ръсел. — Обзалагам се, че твоето не е виждало тренировка никога през живота си. Ако имах такъв помияр, щях да го пусна през месомелачката.

— И ние веднъж имахме такова куче — обади се Майк Дрю. — Но го удавихме.

— Моето пък е отвратително куче — намеси се гордо Сам Уорън. — Натръшка всички пилета из двора, а в сряда ни разкъса дрехите в гардероба. Бас ловя, че на твоето не му стиска да ги върши такива.

Джем с тъга призна поне пред себе си, ако не пред Сам, че Бруно наистина нямаше кураж за такова нещо. А на него му се искаше той да прилича поне малко на кучето на Сам. И почувства като плесница думите на Уати Флаг: „Твоето куче е добро куче — никога не лае в неделя“, защото Бруно изобщо не лаеше, независимо кой ден от седмицата е.

— Бруно, защо не ме обичаш? — почти изхлипа Джем. — Всичко бих сторил за теб… Колко хубаво можем да си живеем двамата с теб.

Но Джем не би се признал за победен пред когото и да било.

Една вечер Джем бързаше към дома на връщане от сушилнята за миди край пристанището, защото усещаше приближаването на буря. Грохотът и стенанията на морето я предвещаваха. Всичко наоколо изглеждаше самотно и зловещо. В мига, когато прекрачи прага на „Ингълсайд“, блесна светкавица и се разнесе оглушителен гръм.

— Къде е Бруно? — извика момчето.

За първи път се случваше да отиде някъде без кучето си. Беше решил, че дългият път до пристанището ще е твърде изморителен за дребния му приятел. Дори пред себе си се боеше да признае, че да извърви толкова дълъг път с някой, който не му е изцяло предан и не отвръща на чувствата му, би било доста изморително и за самия него.

Оказа се, че никой не знае къде може да е Бруно. Не го бяха мяркали още откакто Джем излязъл след вечеря. Момчето го търси навсякъде, но напразно. Дъждът вече плющеше немилостиво и светкавици една след друга раздираха небето. Мигар Бруно е останал навън в такава нощ… Изгубен? Та той се боеше от гръмотевиците! Единственият път, когато се приближи с някакво подобие на порив към Джем бе, за да усеща закрилата му в нощ като тази.

Тревогата на Джем се предаде и на останалите, а когато бурята стихна, Гилбърт каза:

— Така и така мислех да сляза до пристанището, за да видя как се чувства Рой Уесткот. Можеш да дойдеш с мен, Джем, и двамата ще наобиколим старата ферма на Крофърд по обратния път към дома. Имам чувството, че Бруно се е върнал там.

— На цели шест мили оттук?! Никога не би го направил — отвърна Джем.

Но се оказа, че не е прав. Когато стигнаха старата изоставена и тъмна къща на Крофърд, завариха на мокрия праг едно зъзнещо, подгизнало и кално малко същество, което отчаяно се притискаше о стената и ги гледаше с уморени очи, в които нямаше нито привързаност, нито радост от това, че най-сетне са го намерили. Въпреки това не се възпротиви, когато Джем го вдигна на ръце и го понесе към двуколката през високата до колене сплетена трева.

Джем обаче беше щастлив. Колко красива му се видя луната, която се провираше през разкъсаните облаци! Колко упойващ бе ароматът на влажните дървета, покрай които минаваха! Колко хубав беше светът!

— Мисля, че Бруно ще се привърже към „Ингълсайд“ след всичко това, тате.

— Може би — отвърна баща му. Нямаше намерение да убива надеждите на сина си, но дълбоко в себе си подозираше, че малкото куче е загубило и последното си упование, а сърцето му е навеки разбито.

Бруно и преди не ядеше кой знае колко, но след нощта на бурята започна да се храни все по-малко и по-малко. Накрая съвсем престана да докосва паничката. Ветеринарният лекар, когото повикаха, не успя да открие признак на каквото и да е заболяване.

— В моята практика досега съм имал само един случай, когато куче умря от мъка, и мисля, че това ще е вторият — каза той на Гилбърт, когото предвидливо дръпна настрани.

Въпреки това остави някакви лекарства, които Бруно послушно пиеше и после отново се свиваше на кълбо, безразличен към заобикалящия го свят. Главата му лежеше отпусната върху предните лапи, а очите му се взираха безцелно. Джем дълго стоя и го наблюдава с пъхнати в джобовете ръце; после отиде в библиотеката, за да поговори с баща си.

На следващия ден Гилбърт замина за града, поразпита тук-там и доведе Роди Крофърд в „Ингълсайд“. Щом Роди стъпи на първото стъпало към верандата, Бруно го чу от дневната, където лежеше, вдигна рязко глава и наостри уши. В следващия миг неговото измършавяло телце се стрелна през стаята срещу бледото момче с кафяви очи.

— Скъпа госпожо доктор — рече Сюзън същата вечер, а в гласа й се усещаше страхопочитание, — кучето плачеше… Истината ви казвам. Видях как сълзите се търкалят по муцуната му. Няма да ви се разсърдя даже и да не ми повярвате. Аз самата никога нямаше да повярвам, ако не го бях видяла със собствените си очи.

Роди притискаше Бруно до сърцето си и гледаше към Джем.

— Знам, че ми плати за него… Но въпреки това той си е мой. Джейк ме излъга. Леля Вини каза, че няма нищо против кучето, но… Помислих, че не е редно да си го искам обратно. Ето ти твоя долар. И цент не съм похарчил от него. Сърце не ми даваше.

Джем се поколеба само за миг. После срещна очите на Бруно. „Ама че съм и аз!“, помисли с отвращение той. И си прибра обратно долара.

Роди внезапно се усмихна. Тази усмивка напълно промени иначе мрачната му физиономия. Но единственото, което успя да каже, бе едно пресипнало благодаря.

Тази нощ Роди спа при Джем, а прималелият от щастие Бруно се изопна помежду им. Преди да си легне обаче, Роди коленичи да си каже молитвата, а Бруно приседна край него и се подпря с предните лапи о ръба на леглото. Ако кучетата могат да се молят, то в този момент Бруно казваше своята молитва… Благодареше на небето за възвърнатата радост от живота.