Анн от „Ингълсайд“

30

Робин се върна, когато „Ингълсайд“ и Долината на дъгата отново наметнаха яркозеления плащ на пролетта, при това не долетя сам, а с невеста. Двамата свиха гнездо в ябълковото дърво на Уолтър, а Робин постепенно си припомни всички стари навици. Неговата невеста обаче бе или много срамежлива, или пък не искаше да рискува и не позволи нито един от обитателите на „Ингълсайд“ да се приближи до нея. След завръщането на Робин Сюзън отново повярва в чудесата и побърза да напише за това на Ребека Дю още същата вечер. През цялата зима и пролет не се случи нищо особено, но през юни дойде ред Ди да преживее своето приключение.

В училището на Глен Сейнт Мери се записа едно ново момиче. Когато учителят я попита за името й, тя отвърна: „Аз съм Джени Пени“. И го изрече с такъв тон, сякаш казваше: „Аз съм кралица Елизабет!“ или пък: „Аз съм Елена от Троя!“. Още в този миг всички почувстваха, че ако не знаят коя е Джени Пени, то това си е за тяхна сметка и не бива да се надяват на снизхождение за своето невежество. Или поне Дайана Блайт се почувства така, макар и да не можеше да го каже точно със същите думи.

Джени Пени беше на девет години, а Ди — на осем, но още в самото начало Пени се присъедини към дванайсет-тринайсетгодишните „големи момичета“. Скоро те разбраха, че не могат просто да се държат сякаш тя не съществува или пък да се отнасят снизходително към нея. В никакъв случай не можеше да се твърди, че е красавица, но въпреки това външността й правеше поразително впечатление и не бе възможно да не я погледнеш втори път. Имаше кръгло млечнобяло лице, обрамчено с мека катраненочерна коса без блясък, и огромни тъмносини очи с много тъмни извити ресници. Обикновено тя бавно повдигаше гъстите си мигли и поглеждаше от долу нагоре с надменни очи, чийто поглед те кара да се чувстваш като червей. Всеки, срещнал този поглед, предпочиташе да бъде презиран от нея, нежели да е ухажван от някой друг; да си удостоен от Джени Пени с привилегия като неин временен изповедник беше истинска чест, твърде голяма и отговорна, за да може някой да я понесе. Що се отнася до самочувствието на Джени Пени — то нямаше равно. Очевидно членовете на фамилията Пени не бяха обикновени хора. Както се разбра малко по-късно, лелята на Джени, Лина, притежаваше прекрасна огърлица от злато и гранати, подарена от нейния чичо милионер. Една от братовчедките й пък имаше диамантен пръстен на стойност хиляда долара, а друга беше спечелила награда за декламация в конкурс с хиляда и седемстотин състезатели. Друга леля работеше като мисионер в Индия. С една дума, момичетата от училището в Глен Сейнт Мери започнаха да приемат Джени Пени според нейните собствени критерии и самооценка; отнасяха се към нея с някаква смесица от възторг и завист и толкова често я споменаваха по време на вечеря, че по-възрастните в семейството накрая нямаше как да не нададат ухо.

— Кое е това момиченце, от което Ди очевидно е толкова запленена, Сюзън? — попита Анн една вечер, когато Ди не престана да разказва за „господарската къща, в която живее Джени, с бяла, подобна на дантела дърворезба по стрехите, с пет еркерни прозорци, прекрасната брезова горичка отзад и полица от червен мрамор над камината в салона“. — Досега не съм чувала за семейство Пени от „Четирите вятъра“. Ти знаеш ли нещо?

— Нови са по тия места и са се нанесли в старата ферма на Конуей на „Бейз Лейн“, скъпа госпожо доктор. За мистър Пени разправят, че е дърводелец, който обаче не може да си изкарва прехраната с тоя занаят, защото, казват, бил твърде зает да доказва, че няма бог. Ето защо решил да си опита късмета като земевладелец. Единственото, което мога да кажа за тях, е, че им е много съмнителна работата. Децата са оставени на самотек. Той казва, че бил потискан и тормозен в детството си и няма да позволи това да се случи с неговите деца. По тая причина Джени идва на училище в Глен Сейнт Мери, макар да живеят по-близо до Моубри Нароуз, където учат останалите им деца. Джени обаче си наумила, че иска да учи тук. Половината земя на фермата Конуей е в този район, затова мистър Пени плаща такса и на двете училища и може да праща децата си в което от тях пожелае. Макар че тая Джени май му е племенница, а не дъщеря. Родителите й били умрели отдавна. Разправят, че точно Джордж Ендрю Пени вързал оная овца в мазето на баптистката църква в Моубри Нароуз. Не казвам, че се отнасят непочтително с хората, скъпа госпожо доктор, ама са толкова занемарени… А в къщата им е същинска бъркотия, и — ако ми позволите да си кажа мнението — едва ли ще сте много доволна, ако Дайана стане близка с това маймунско племе, каквото е тяхното семейство.

— Трудно бих могла да й забраня да си общува с Джени в училище, Сюзън. Пък и засега нямам нищо против това момиче, макар да подозирам, че историите за нейните роднини и приключенията й са силно преувеличени. Но съм сигурна, че Ди скоро и сама ще преодолее това свое „увлечение“ и ще ни спести вечерните разкази за Джени Пени.

Но разказите за Джени Пени по време на вечеря не секнаха. Джени казала на Ди, че я харесва най-много от всички момичета в училище, и Ди вече я обожаваше, приемайки смирено благоволението на кралицата. Двете станаха неразделни в училище, а през уикенда си пишеха писма; разменяха си дъвки, копчета и прекарваха междучасията винаги заедно. Най-накрая Джени покани Ди да отиде у тях на гости и да преспи там. Анн обаче отказа категорично и Ди плака неутешимо.

— Но нали ми разреши да остана цяла нощ у Пърсис Форд — хълцаше тя.

— Това беше нещо друго — отвърна доста мъгляво Анн. Никак не й се искаше да разплаква Ди, но всичко чуто за семейство Пени я караше да мисли, че децата им са крайно неподходящи за другарчета на нейните; освен това напоследък много я тревожеше огромното влияние, което Джени оказва върху Дайана.

— Не виждам никаква разлика — простена Ди. — Джени е също толкова достойна дама, каквато е и Пърсис. Тя никога не дъвче чужда дъвка. Освен това една от нейните братовчедки знае всички тънкости на етикета и Джени ги е научила от нея. Джени твърди, че ние и представа си нямаме какво е това етикет. А тя е преживяла толкова много необикновени приключения!

— Кой казва това? — попита Сюзън.

— Самата тя ми го каза! Домашните й не са заможни, затова пък има много богати и влиятелни роднини. Един от чичовците й е съдия, а братовчед на майка й бил капитан на най-големия кораб в света. Именно тя станала кръстница на кораба, когато го пускали на вода. А ние си нямаме дори леля, която да е мисионер! Пък и у тях има толкова много интересни неща, които ми се иска да видя… Стаята й била облепена с папагали, а салонът бил пълен с препарирани сови; освен това имали стенен килим, а прозорците били засенчени от рози. При това имат къща само за игри! Чичо й специално я построил, а баба им, която живее заедно с тях, била най-старият човек на света. Джени казва, че се е родила още преди Потопа. Сигурно никога друг път няма да мога да видя човек, който е живял още преди Потопа!

— Бабата била почти стогодишна, така чух да казват — обади се Сюзън. — Но ако Джени твърди, че е родена преди Потопа, значи просто ви мами. Кой знае с какво може да се заразиш на място като това!

— Те отдавна са прекарали всички опасни болести — възпротиви се Ди. — Джени казва, че са минали и заушки, и морбили, и магарешка кашлица, и червен вятър, при това всичко наведнъж в една и съща година!

— Няма да се учудя, ако са преболедували и варицела — измърмори под нос Сюзън. — Приказки на луди хора!

— На Джени трябва да й извадят сливиците — подсмърчаше Ди, — ама това не е заразно, нали? Само че една нейна братовчедка умряла след такава операция — кървяла непрестанно и изобщо не дошла в съзнание. Сигурно и на Джени ще се случи същото, ако се стигне до операция. Тя е толкова нежна и чувствителна — миналата седмица припадна цели три пъти. Но затова пък е доста подготвена. Затова ме покани на гости с преспиване — да има какво да си спомням, когато тя си отиде. Моля те, мамо! Ако ми позволиш, ще се откажа от новата шапка с ленти, която обеща да ми купиш!

Но майка й остана непреклонна и на Ди не й оставаше нищо друго, освен да намокри възглавницата от плач. Нан обаче никак не й съчувстваше… Тя не харесваше Джени Пени.

— Не знам какво става на това дете — разтревожена каза Анн. — Никога преди не се е държала така. Както каза Сюзън, тази Джени сякаш я е омагьосала.

— Много сте права дето не й разрешихте да ходи на това недостойно място при хора, които стоят по-долу от вас, скъпа госпожо доктор.

— О, Сюзън, не бих искала тя да си мисли за когото и да било, че „стои по-долу от нея“. Но все някъде трябва да се сложи граница. При това не Джени ме притеснява толкова… Според мен тя е твърде безобидна, ако не се брои навикът й така да преувеличава. Но момчетата били наистина ужасни. Учителката в Моубри Нароуз е на крачка от лудостта заради тях.

— Нима така те тиранизират?! — надменно попита Джени, когато Ди й призна, че не я пускат да отиде у тях. — Аз не бих позволила на никого да се държи така с мен. Имам висок дух и знаеш ли защо — защото спя навън всеки път, когато ми се прииска. Предполагам, ти дори не смееш да мечтаеш за такова нещо.

Ди погледна с копнеж това загадъчно момиче, което „често спи навън по цяла нощ“. Колко прекрасно!

— Нали не ми се сърдиш, че няма да дойда, а? Сама виждаш — не е по моя вина.

— Разбира се, че няма да ти се разсърдя. Никои момичета не биха понесли това безропотно, но виждам, че ти не си способна да се противопоставиш. А можехме да си прекараме чудесно. Мислех да излезем за риба на лунна светлина при езерцето в задния двор. Ние често го правим. Ей такава голяма пъстърва хванах. Имаме най-милите прасенца, едно също толкова очарователно конче и цяло котило малки кученца. Е, може пък да поканя Сейди Тейлър. Нейните родители са я оставили сама да се разпорежда с живота си.

— Татко и мама са много добри към мен — опита се да защити родителите си Ди. — А баща ми е най-добрият лекар на остров Принц Едуард. Всички казват така.

— Придаваш си важност само защото и двамата ти родители са живи — пренебрежително рече Джени. — Питам се на какво отгоре, след като моят баща има криле и носи златна корона. Но аз не си виря носа заради това, нали така? Е, Ди, нямам никакво желание да се карам с теб, но мразя някой да се фука с близките си. Това не е в добрия тон. Пък и аз реших вече да се държа като истинска дама. И когато тая Пърсис Форд, за която постоянно приказваш, дойде в „Четирите вятъра“ следващото лято, нямам никакво намерение да си общувам с нея. Има нещо не съвсем наред с майка й, както казва леля Лина. Била се омъжила за мъртвец, който после оживял.

— О, това не е вярно, Джени, нека ти кажа как е било — мама всичко ми разказа… Леля Лесли…

— Не желая да слушам за нея. Каквото и да се е случило, по-добре да не говорим за него, Ди. Ето че и звънецът бие.

— Наистина ли ще поканиш Сейди? — задави се Ди, а очите й се ококориха от болка.

— Е, не веднага. Ще поизчакам и ще видя. Може пък да ти дам още един шанс. Но ако го направя, това ще е за последен път.

Няколко дни по-късно Джени се приближи до Ди през междучасието.

— Чух Джем да разправя, че вашите са заминали вчера и ще се върнат чак утре вечер.

— Така е, заминаха за Авонлий да видят леля Марила.

— Значи това е шансът ти.

— Моят шанс ли?

— Да ми дойдеш на гости и да останеш цяла нощ.

— О, Джени… Ама аз не мога…

— Разбира се, че можеш, не ставай бебе! Те никога няма да разберат.

— Но Сюзън няма да ми разреши…

— Никой не те кара да я питаш. Просто ела направо с мен у нас след училище. Нан ще й каже къде си, за да не се притеснява. Освен това няма да те издаде пред вашите, защото ще се страхува да не обвинят нея.

Ди стоеше разкъсвана от нерешителност. Тя знаеше много добре, че не бива да ходи у Джени, но не можеше да устои на това изкушение. В добавка Джени насочи артилерията на изключителните си очи срещу нея.

— Това е твоят последен шанс — драматично произнесе тя. — Не бих могла да си общувам с някого, който се мисли за твърде високопоставен, че да ми дойде на гости. Ако и сега не приемеш поканата ми, сбогом завинаги.

Това сложи край на колебанията на Ди. Все още в плен на чара на Джени, тя не можеше да понесе мисълта за вечна раздяла. Този следобед Нан се прибра сама и каза на Сюзън, че Ди ще остане да спи през нощта у Джени Пени.

Ако Сюзън беше в обичайната си форма, тя тутакси щеше да отиде у семейство Пени и да отведе Ди. Но същата сутрин си навехна крака и докато успяваше криво-ляво с куцукане да се придвижва из къщата, за да приготви яденето на децата, беше немислимо да измине една миля, за да се добере до „Бейз Лейн“. Семейство Пени нямаха телефон, а Джем и Уолтър чисто и просто отказаха да отидат до там. Бяха канени на печени миди във фара, пък и нямаше опасност някой от семейство Пени да изяде Ди. Накрая Сюзън беше принудена да се примири с неизбежното.

Ди и Джени се прибираха през полето, което правеше пътя близо четвърт миля. Независимо от угризенията на съвестта Ди се чувстваше неизказано щастлива. Наоколо им имаше толкова много красота — малки плажове, гъсто обрасли с папрат, където живееха елфи; тъмнозелени лесове, шумолящи от вятъра долчинки, където лютичетата стигат до коленете; криволичещи пътеки под сянката на млади кленове; поточе, което приличаше на дълъг шлейф с цветовете на дъгата и огряно от слънцето пасбище, обрасло с малини. Ди, която едва сега проглеждаше за красотата на този свят, беше като омагьосана и й се щеше Джени поне за миг да млъкне. В училище нейното бърборене дори й харесваше, но точно сега не бе сигурна дали й се слуша как Джени веднъж се натровила… „енцедентно“, разбира се, защото взела не това лекарство, което трябва. Джени рисуваше агонията си с най-ярки краски, но така и не се разбра защо не е умряла след целия този ужас. Тя била „изгубила съзнание“, но лекарят някак успял да я върне от оня свят.

— Оттогава вече не съм същата. Ди Блайт, в какво си се зазяпала така?! Не мога да повярвам, че изобщо не ме слушаш!

— Напротив, чух всичко — виновно отвърна Ди. — Според мен твоят живот е наистина прекрасен, Джени. Но погледни тази гледка наоколо…

— Гледка ли? Какво е това гледка?

— Ами… Нещо, което гледаш. Като това например… — и тя показа с широк жест поляната, края на гъстата гора край нея, надвисналите облаци над далечния хълм и сапфиреното петно на морето между тях.

Джени изсумтя презрително.

— Това са само няколко стари дървета и крави пред тях. Стотици пъти съм ги виждала. Понякога се държиш много странно, Ди Блайт. Не искам да те обидя, но имам чувството, че от време на време просто те няма. Както и да е, предполагам, че това не може да се промени. Казват, майка ти била същата. А, ето я и нашата къща.

Ди вдигна очи към дома на семейство Пени и за първи път в живота си изпита какво е да видиш илюзиите си разбити на пух и прах. Мигар това е „голямата господарска къща“, за която Джени постоянно разправяше? Вярно, беше доста голяма и наистина имаше пет еркерни прозореца, но фасадата направо плачеше за нова боя, а по-голямата част от „дърворезбованата дантела“ просто липсваше. Верандата беше провиснала заплашително, а някога несъмнено красивият ветрилообразен прозорец над входната врата сега зееше счупен. Увиснали капаци по прозорците и заменени с кафяв картон счупени стъкла допълваха картината, а „красивата брезова горичка“ отзад се оказаха няколко немощно полегнали стари сухи дървета. Плевнята заплашваше всеки миг да рухне, а задният двор беше задръстен с ръждясали стари машинарии. Затова пък градината приличаше на джунгла с избуялите на воля бурени. Никога през живота си Ди не беше виждала толкова запуснато и порутено място и сега за първи път й хрумна въпросът дали всички невероятни истории, които Джени разправя, са истински. Наистина ли е възможно толкова често да е била на косъм от смъртта, както разправяше?

Вътре не ги посрещна по-различна картина. Салонът, където я въведе Джени, тънеше в прах и мръсотия. Отдавна не личеше какъв е цветът на тавана, а повърхността му беше насечена от множество пукнатини. Прословутата червена мраморна полица се оказа просто боядисана — дори Ди успя да го разбере от пръв поглед — и на всичкото отгоре беше украсена с потресаващо грозен японски шал, върху който стояха наредени няколко съдини с неизвестно предназначение. Провесените дантелени пердета имаха ужасен цвят и множество дупки. Щорите от синя хартия с нарисувани кошници с рози бяха нацепени, а на места по тях направо зееха дупки. В ъгъла на „препълнения с препарирани сови салон“ пък имаше само една малка стъклена витрина с три доста чорлави птици в нея, едната от които без очи. На Ди, свикнала с красотата и достойнството на „Ингълсайд“, тази стая се стори като видение от някакъв кошмар. Колкото и да е странно обаче, Джени сякаш не осъзнаваше огромната разлика между своя разказ и действителността. По едно време Ди даже се зачуди дали просто не е сънувала онова, което Джени уж й разказа за тяхната къща.

Добре поне че къщичката за игри излезе почти такава, каквато я описваше приятелката й. Мистър Пени я беше построил в единия ъгъл на градината, близо до смърчовете, и тя приличаше на истински дом, само че в умален размер. Малките прасенца и жребчето също се оказаха „много сладки“. А котилото от кутрета мелези компенсираше липсата на благородна порода с мека козина и дружелюбно поведение. Едното тутакси спечели сърцето на Ди — имаше дълги кафяви уши, бяло петно на челото, съвсем мъничко розово езиче и бели лапички. Тя ужасно се разочарова, като научи, че всички са вече обещани.

— Макар че не съм сигурна дали щяхме да ти дадем куче, дори да имаше останало свободно — продължи Джени. — Чичо е много придирчив за семействата, където пращаме кученцата, а отнякъде е чул, че вие в „Ингълсайд“ изобщо не можете да задържите куче. Сигурно в семейството ви нещо не е наред. Чичо казва, че кучетата знаят неща, недостъпни за хората.

— Сигурна съм, че не могат да кажат нищо лошо за нас — проплака Ди.

— Е, поне се надявам да е така. Баща ти държи ли се зле с твоята майка?

— Естествено, че не.

— Да, ама аз чух, че я биел… налагал я чак докато запищи. Е, разбира се, аз не вярвам на всичко. Не е ли ужасно дето хората разправят толкова лъжи? Но аз те харесвам, Ди, и независимо от всичко ще те защитавам.

Ди разбираше, че трябва да й е страшно благодарна, но кой знае защо не се чувстваше така. Все по-ясно усещаше, че тук не си е на мястото, а блясъкът на Джени сякаш изведнъж помътня. И тя не изпита предишния трепет от разказа на Джени как едва не се удавила, когато паднала под колелото на някаква воденица. Нещо повече — дори не й повярва. Вече знаеше, че Джени просто си измисля всичко. Най-вероятно и чичото милионер с диамантената огърлица за хиляда долара, и мисионерката в Индия също не съществуваха. Ди се почувства ужасно нещастна.

Но тепърва предстоеше да се срещне с бабата. За нея поне се знаеше, че е истинска. Когато двете приятелки се върнаха в къщата, леля Лина — гърдеста червенобуза жена в не особено чиста басмена рокля на щампи — им каза, че старицата иска да види гостенката.

— Баба не може да става и затова водим всеки посетител при нея — обясни Джени. — Направо пощурява, ако не види някой гостенин.

— Нали няма да забравиш да попиташ има ли болки и гърба днес? — предупреди я леля Лина. — Никак не обича хората да забравят за болестта й.

— И за чичо Джон не забравяй да я питаш — допълни Джени.

— Кой е чичо Джон? — попита Ди.

— Неин син, който е умрял преди петдесет години — обясни леля Лина. — Преди това се залежа с години и баба е свикнала да я питат за здравето му. Това много й липсва.

Пред вратата на бабата Ди внезапно се поколеба. Изведнъж се почувства ужасена от срещата с тази толкова стара жена.

— Какво ти става — сопна се Джени. — Никой няма да те ухапе.

— Ама тя… наистина ли е родена преди Потопа?

— Разбира се, че не, кой е казал подобно нещо? Но ще стане точно на сто, ако доживее следващия си рожден ден. Хайде, влизай.

Ди страхливо надникна. Бабата лежеше върху огромно легло в малка и потънала в безпорядък спалня. Лицето й, невероятно сбръчкано и смалено, приличаше на маймунско. Тя впери в Ди хлътналите си зачервени очички и рече сприхаво:

— Стига си ме зяпала. Коя си ти?

— Това е Дайана Блайт, бабо — обади се Джени, една твърде покорна и послушна Джени.

— Хм! Много хубаво и високопарно име! Казаха ми, че сестра ти била много горделива.

— Нан не е горделива — извика Ди в пристъп на смелост. Мигар Джени си е позволила да говори недобронамерено за Нан?

— Аха, пък имаш и дързък език, така ли! Мен са ме възпитавали да не отговарям на по-възрастните. Но сестра ти наистина е горделива, от мен да го знаеш. Всеки, който ходи с вирната глава, както ми я описа Джени, е горделивец. И тя е една от онези префърцунени госпожици с навирените носове. Не смей да ми противоречиш!

Бабичката изглеждаше толкова разгневена, че Ди побърза да я попита как е гърбът й.

— Кой е казал, че имам проблеми с гърба? Ама че нахалство! Моят гръб си е моя работа. Я ела насам… Приближи се до леглото.

Ди пристъпи, а тайно мечтаеше в този миг да е на хиляди мили оттук. Какво ли се кани да й стори тази ужасна старица?

Бабичката се примъкна до ръба на леглото и докосна косата й с ръка, която приличаше на крак на граблива птица.

— Цветът е като морков, но иначе е много лъскава и гладка. Много хубава рокля. Я се обърни да ти разгледам фустата.

Ди се подчини и благодари наум, че не си сложи бялата фуста, поръбена с изплетената от Сюзън дантела. Но що за семейство е това, където те карат да си показваш фустата?!

— Винаги преценявам някое момиче по фустата — продължи бабичката. — Ти мина изпитанието. А сега долните гащи.

Ди не посмя да се противи и повдигна фустата си.

— Хм, и те са с дантели! Това вече е прекалено. Пък и ти изобщо не попита за Джон!

— Как е той? — задави се Ди.

— „Как е той“, пита малката безсрамница! Може и да е умрял, ако искаш да знаеш! Но я ми кажи нещо друго — вярно ли, че майка ти имала златен напръстник?

— Вярно е, татко й го подари за последния рожден ден.

— Прилича по-скоро на измислица. Малката Джени ми го каза, но на нея изобщо не може да се вярва. Та значи казваш напръстник от чисто злато! Никога не съм чувала за такова нещо! А сега вървете да вечеряте. Яденето никога не излиза от мода. Джени, я си вдигни кюлотите! Единият крачол се подава изпод роклята. Имай поне малко достойнство, за бога!

— Това не са кюлоти… Пък и крачолът на долните ми гащи изобщо не се вижда — отвърна Джени, изпълнена с негодувание.

— За Пени са кюлоти, за семейство Блайт — долни гащи. Това е разликата между вас и винаги ще я има. И не смей да ми противоречиш!

Цялото семейство Пени се събра около масата в голямата кухня. Ди не познаваше никой от тях, с изключение на леля Лина, но щом се огледа по-внимателно, разбра защо нейните родители не позволяваха да идва в тази къща. Покривката беше цялата проядена и покрита със стари мазни петна. Чиниите сякаш бяха събирани из сандъците със стари вещи на различни къщи. А над всичко това летяха рояци мухи. Що се отнася до членовете на семейство Пени… Ди никога не бе сядала на масата в такава компания и сега й се искаше да е далеч оттук, на безопасно място в „Ингълсайд“. Но така или иначе се налагаше да изтърпи и това изпитание.

Чичо Бен, както му викаше Джени, се настани начело на масата; имаше огненочервена брада и плешива глава с тънък обръч посивяла коса. Нежененият му брат Паркър, мършав и небръснат, се настани удобно на ъгъла, за да може по-лесно да плюе в сандъка с дърва, което той правеше на равни интервали. Момчетата — Кърт на дванайсет и Джордж Ендрю на тринайсет — имаха бледосини изпъкнали като на риба очи, които гледаха дръзко, и охлузена мръсна кожа, която се виждаше през дупките по ризите им. Едната ръка на Кърт с рана от счупена бутилка беше омотана с кървав парцал. Анабел Пени, на единайсет, и Гърт Пени, на десет, се оказаха доста хубави момичета с кръгли кафяви очи. Пеги, на две години, притежаваше прекрасни къдрици и розови бузи, а и бебето с пакостливите черни очи в скута на леля Лина щеше да е божествено, ако беше чисто.

— Кърт, защо не си почисти ноктите, като знаеш, че идват гости — попита Джени. — Анабел, не говори с пълна уста. Аз съм единствената, която се опитва да научи на обноски това семейство — обърна се тя към Ди.

— Млъквай — рече чичо Бен с гръмлив глас.

— Няма да млъкна… Не можеш да ме накараш да замълча — извика Джени.

— Не се дръж така нахално с чичо си — спокойно се обади леля Лина. — Хайде, момичета, покажете, че можете да се държите като истински дами. Кърт, подай картофите на мис Блайт.

— Олеле, майчице, чак пък мис Блайт! — изкикоти се Кърт.

Но сърцето на Дайана се разтуптя радостно за първи път, откак престъпи прага на този дом — никой преди това не я беше наричал мис Блайт.

За нейна огромна изненада храната се оказа добра и в изобилие. Ди и без това беше гладна и се канеше да й се наслади, готова да преглътне дори нащърбената чаша пред себе си, стига да е сигурна, че е чиста… Но сътрапезниците й вдигаха ужасна олелия. През цялото време някой с някого се биеше — Джордж Ендрю и Кърт, Кърт и Анабел, Герт и Джен… Даже чичо Бен и леля Лина. Двамата не на шега се хванаха за косите, отправяйки си грозни обвинения. Леля Лина изреди всички изискани мъже, за които е могла да се омъжи, а чичо Бен отвърна, че на него също му се иска тя да беше взела някой друг, само не и него. „Колко ужасно ще е, ако мама и татко се караха така — помисли си Ди. — О, кога най-сетне ще се прибера у дома!“

— Не си смучи пръста, Пеги!

Каза го, дори без да се замисли. Толкова трудно бяха отучили Рила да си смуче пръста!

Внезапно Кърт стана яркочервен от ярост.

— Остави го на мира — изкрещя той. — Нека си смуче пръста, щом това му харесва. Нас не ни тормозят до смърт като децата на „Ингълсайд“. Ти за коя се мислиш ма?

— Кърт, Кърт! Мис Блайт ще те помисли за невъзпитан — меко го укори леля Лина. Тя отново беше спокойна и усмихната и тъкмо слагаше две лъжички захар в чая на чичо Бен. — Не му обръщай внимание, мила. Искаш ли още едно парче пай?

Ди не искаше допълнително парче пай. Копнееше да се прибере час по-скоро у дома, но не знаеше под какъв предлог да си тръгне.

— Е — отново прогърмя гласът на чичо Бен, след като шумно изсърба последните глътки чай от чинийката. — С това денят приключи. Стани рано, работи от зори до мрак, яж три пъти дневно и лягай да спиш. Ама че живот!

— Татенцето обича да се шегува — усмихна се леля Лина.

— Та като стана дума за шеги… Днес в магазина на Флаг срещнах пастора от методистката църква и той взе да ме убеждава, че имало Бог. Вие ли ще държите проповед в неделя, питам го. Щом е така, докажете тогава, че Бог съществува. Аз не съм по празните приказки като вас, отвръща ми той. И всички се разсмяха като някакви идиоти… Мислят го за много умен.

Нямало Бог! Сякаш земята се продъни под краката на Ди и на нея ужасно й се прииска да се разплаче.