Анн от „Ингълсайд“

33

— Защо не хапна нищо, малката ми? — попита на вечеря Сюзън.

— Да не си стояла твърде дълго на слънце, скъпа? — загрижено попита майка й. — Глава ли те боли?

— Д-д-да — едва успя да промълви Нан, но не главата я болеше. Мигар наистина току-що излъга майка си? И ако е така, колко ли още лъжи трябва да произнесе? Сигурно вече никога няма да може да погледне храна… Не и докато таи в себе си тази ужасна тайна. При това се беше заклела да не я споделя с майка си. Но не клетвата я възпираше — нали Сюзън каза веднъж, че е по-добре да се престъпи някое непочтено обещание, вместо то да бъде спазвано — а мисълта, че ще причини болка на майка си. Кой знае защо Нан беше сигурна, че ужасната истина жестоко ще нарани майка й. А майките не трябва… Не е редно да бъдат наранявани. Нито пък бащите.

На всичкото отгоре имаше още и… Каси Томас. Никога не би я нарекла Нан Блайт! Нан не можеше да понесе да мисли за Каси Томас като за Нан Блайт. Имаше чувството, че това ще я дамгоса завинаги. Щом като не е Нан Блайт, по-добре да е никоя. И никога няма да стане Каси Томас.

Въпреки това образът на Каси Томас я преследваше навсякъде. Цяла седмица Нан беше като обсебена от нея; една седмица, през която Анн и Сюзън сериозно се разтревожиха какво става с това дете, което вече нито се храни, нито си играе, а по думите на Сюзън само „броди наоколо“. Дали пък причината не е заминаването на Дави Джонсън? Нан обаче ги увери, че не е заради нея. Освен това отрече причината да е в нещо друго. Просто се чувствала изморена. Баща й я прегледа внимателно и предписа лекарство, което тя приемаше безропотно. Не беше толкова противно като рициновото масло, но сега дори рициновото масло не можеше да я изплаши. Нищо вече нямаше значение за нея, освен Каси Томас… И страшният въпрос, който изскочи в обърканото й съзнание и трайно се загнезди там.

Дали Каси Томас имаше нейните права?

Честно ли е, че тя, Нан Блайт — Нан се вкопчи в своята самоличност като удавник за сламка — притежава всички блага, които са били отказани на Каси Томас и които й принадлежат по право? Не, не беше честно, мислеше отчаяно Нан. Някъде дълбоко в нея се коренеше чувството за справедливост и почтено поведение. И тя все по-ясно осъзнаваше, че единствената почтена постъпка в случая е да каже всичко на Каси Томас.

Стане ли това, тайната щеше да изгуби страшната си власт над нея. Отначало майка й и баща й ще са малко притеснени, но като разберат, че Каси Томас е тяхното истинско дете, ще пренесат любовта си върху нея, а тя, Нан, вече няма да означава нищо за тях. Тогава майка й ще целува Каси Томас и ще й пее в летния здрач онази песен, която Нан обичаше най-много:

Нан и Ди често си представяха деня, в който ще пристигне техният кораб. Но сега всички красиви неща, които ще донесе той, се падаха по право на Каси Томас. Не тя, а Каси Томас щеше да изиграе вълшебната кралица в предстоящия концерт на неделното училище и щеше да носи нейната ослепителна панделка от муселин. Как щеше да преживее всичко това! Сюзън вече ще прави петифури специално за Каси Томас, а Пуси ще мърка в нейния скут. Тя ще си играе с куклите на Нан в покритата с мъх къщичка на игрите сред кленовата горичка и ще спи в нейното легло. Дали това ще хареса на Ди? Ще приеме ли Ди Каси Томас за своя сестра?

Накрая дойде денят, когато Нан разбра, че повече няма сили да таи ужасната истина в себе си. Крайно време беше да постъпи така, както й повелява честта. Ще слезе до пристанището и ще разкаже всичко от игла до конец на семейство Томас. Те на свой ред можеха да кажат на нейните родители. Нан чувстваше, че това вече не е по силите й.

Щом взе това решение, Нан се почувства малко по-добре, затова пък много, много тъжна. На вечеря дори се опита да хапне — знаеше, че това ще е последното й сядане на масата в „Ингълсайд“. „Винаги ще казвам на мама «майко» — отчаяна мислеше тя. — И никога няма да нарека Шестпръстия Джими татко. Ще му казвам просто мистър Томас, но съвсем уважително. Предполагам, че той няма да има нищо против това.“

Нещо внезапно заседна на гърлото й. А като вдигна поглед, прочете в очите на Сюзън намерението да й даде поредната доза рициново масло. Бедната Нан си помисли, че няма да е тук, когато стане време за лягане, за да си вземе дажбата. Тогава Каси Томас ще трябва да я изпие вместо нея. Това беше единственото нещо, за което не завиждаше на Каси Томас.

Нан тръгна веднага след вечеря. Трябваше да стигне още преди мръкнало, иначе куражът й щеше да я изостави насред път. Излезе облечена в износената си ленена рокля на карета, с която обикновено играеше, но сега нямаше смелост да я смени с друга. Току-виж Сюзън или майка й я попитат защо го прави. Пък и нали всички хубави рокли принадлежаха всъщност на Каси Томас. Затова пък си сложи новата престилка, която Сюзън уши специално за нея… Толкова шик, с такива модни фестони в турско синьо. Нан много харесваше тази престилка. Пък и Каси Томас едва ли щеше да й се разсърди заради нея.

Момичето се спусна към селото, прекоси го, избирайки пътя покрай кейовете, и се спусна към пристанището — в здрача се движеше бързо една храбро устремена, непоколебима малка фигурка. Точно в този момент обаче Нан хич не се чувстваше като героиня. Даже наопаки — срамуваше се от себе си, защото се оказа много трудно да стори онова, което е правилно и почтено; колко трудно беше да не намрази Каси Томас, да не се бои от Шестпръстия Джими, да не се обърне насред път и да не хукне обратно към „Ингълсайд“.

Вечерта постепенно се спускаше. Над морето висеше тежък черен облак, чийто силует приличаше на огромен зловещ прилеп. Около пристанището и обраслите с гори хълмове играеха последните слънчеви лъчи. Къщите в рибарската махала бяха обагрени в кармина на залязващото слънце. Повърхността на пръснатите наоколо езерца блестеше като рубинен камък. Един кораб с бели платна се носеше по морето безшумно като в сън, премина покрай загърнатите във влажна мъгла дюни и се устреми към загадъчния океан, който го теглеше към себе си, а над всичко това пронизително крещяха чайки.

Нан не хареса миризмата, която тегнеше над рибарската махала и лъхаше от групичките мръсни деца, които играеха, крещяха и се боричкаха в пясъка. Те любопитно я изгледаха, когато спря да попита къде е къщата на Шестпръстия Джими.

— Ей оная там — рече едно от момчетата и посочи с ръка. — За какво ти е?

— Благодаря ти — отвърна само Нан и пое в указаната посока.

— Нямаш ли поне малко възпитание — изкрещя подир нея едно момиче. — Толкова ли ти е навирен носът, че не можеш да отговориш на един прост въпрос.

Момчето, което й посочи дома на Шестпръстите, й препречи пътя.

— Виждаш ли къщата зад тая на Томас — попита той. — Там държа една морска змия и ще те заключа при нея, ако не ми кажеш за какво ти е притрябвал Шестпръстия Джими.

— Я ела насам, мис Горделивке — с презрение се провикна едно едро момиче. — Ти май си от Глен Сейнт Мери, а там всички се мислят за голяма работа. Но сега трябва да отговориш на въпроса на Бил.

— И само смей да не го направиш — обади се друго момче. — Тъкмо се канех да удавя едни котета и ти може да им направиш компания.

— Ако имаш десет цента, ще ти продам един зъб — подхвърли някакво черновеждо момиче и се ухили. — Вчера ми го извадиха.

— Нито имам десет цента, нито ми трябва твоят зъб — отвърна Нан, събрала малко кураж. — Оставете ме на мира.

— Я не се надувай толкова! — извика й черновеждата.

Нан хукна да бяга. Момчето с морската змия протегна крак и я препъна. Тя се просна по очи на земята и зарови лице в набръчкания като застинали вълни пясък.

Всички зацвилиха от възторг.

— Е, вече няма да си вириш носа толкова нависоко — обади се черновеждата. — И да се фукаш с тия червени фестони!

В този момент някой извика:

— Идва лодката на Синия Джак!

И всички търтиха да бягат.

През тези няколко минути черният облак се беше спуснал съвсем ниско и водната повърхност от рубинена стана сива.

Нан отново възвърна самообладанието си. Роклята й беше покрита с пясък, а чорапите й — целите в мръсни петна. Но поне се отърва от своите мъчители. Нима това щяха да са нейните приятели в игрите занапред?

Не биваше в никакъв случай да плаче… За нищо на света! И Нан заизкачва разнебитените широки стъпала, които водеха право пред вратата на Шестпръстия Джими. Както всички къщи покрай пристанището, и тази беше построена върху дървени подпори, така че да остане недосегаема и за най-високия прилив. Празното място между коловете беше запълнено с парчета от счупени съдове, празни тенекиени кутии, стари мрежи за раци и какви ли не още боклуци.

Вратата се оказа отворена и Нан надзърна в кухня, каквато не беше виждала никога в живота си. Голият под едва се виждаше от мръсотия, таванът беше опушен и на петна, а мръсните съдове изпълваха мивката догоре. Върху паянтовата стара дървена маса имаше огризки от храна и навсякъде жужаха страховито огромни черни мухи. Една рошава жена с размъкнат сив кок седеше край люлката и галеше дебелото краче на някакво бебе… сиво от полепналата по него мръсотия.

„Това сигурно е сестра ми“, помисли си Нан. Наоколо нямаше следа от Каси и Шестпръстия Джими и Нан се почувства почти благодарна за това.

— Коя си и какво искаш? — доста грубо попита жената.

Макар да не я бяха поканили, Нан прекрачи прага. Навън започваше да вали, а трясъкът от една гръмотевица разлюля цялата къща. Момичето си повтаряше, че трябва час по-скоро да каже за какво е дошло, преди смелостта му да се изпари. В противен случай можеше просто да се завърти на пети и да побегне далече от тази ужасна къща, от това мръсно бебе и кошмарните мухи, които летяха наоколо.

— Мога ли да видя Каси, моля — едва пророни тя. — Имам да й казвам нещо важно.

— Как ли пък не бих хукнала да я викам! — отвърна жената. — За тебе може и да е важно, но Каси и без това я няма вкъщи. Баща й я взе със себе си до Горен Глен, а с тая буря, дето се е задала, кой знае кога ще се приберат. Сядай!

Нан седна на един счупен стол. И преди знаеше, че хората около пристанището не са много заможни, но не беше виждала чак такава беднотия. Мистър Том Фич от Глен Сейнт Мери също едва свързваше двата края, но къщата му не отстъпваше на „Ингълсайд“ по чистота и порядък. Всички знаеха, че Шестпръстия Джими изпива всичко, което припечели. А от тук нататък това ще е нейният дом! „Е, поне ще опитам да почистя и да подредя“, помисли си неутешимата Нан, но сърцето й натежа като оловно. А пламъкът на нейната жертвоготовност изгасна като лоена свещичка, духната от вятъра.

— За какво толкова ти е притрябвала Кас? — попита любопитно мисис Шестпръста, като в същото време бършеше мръсното личице на бебето с още по-мръсната си престилка. — Ако е за концерта в неделното училище, тя не може да отиде и точка по въпроса. Няма ни един приличен парцал. Пък и откъде да й намеря нещо? Тебе питам!

— Не, не е за концерта — печално отвърна Нан. Сигурно можеше да разкаже и на мисис Томас цялата история, тя все някога щеше да я научи. — Дойдох да й кажа… Да й кажа, че… че тя е аз, а аз съм тя!

Сигурно може да се прости на мисис Шестпръста, че не намери това изявление за особено разбираемо и смислено.

— Сигурно си се чалнала — недоверчиво рече тя. — Какво, за бога, беше това?!

Нан повдигна глава. Предстоеше най-ужасното.

— Искам да кажа, че двете с Каси сме родени в една и съща нощ… и… Сестрата ни разменила, защото имала зъб на мама и… и… Каси е трябвало да живее в „Ингълсайд“… и да се ползва от всички привилегии на живота там.

Последния израз чу от един преподавател в неделното училище и смяташе, че може да й послужи като достоен завършек на тази толкова тромава и незадоволителна реч.

Мисис Шестпръста се втренчи в нея.

— Аз ли полудявам, или ти си си загубила ума? Нищо не проумявам от тия, дето ми ги наприказва! Кой ти наговори такива брътвежи?

— Дави Джонсън.

Мисис Шестпръста отметна назад рошавата си глава и се разсмя. Може да беше мръсна и повлекана, но смехът й звучеше доста приятно.

— Трябва да я знам тази Дави. Цяло лято прах дрехите на леля й, а онова дете с нея е истинско наказание. Божке, дали пък не си мисли, че е много умна, та да прави хората на глупаци? Е, малка мис Как-ти-беше-името, най-добре е да не хващаш вяра на глупостите на Дави или тя съвсем ще ти размъти главата.

— Нима искате да кажете, че това не е вярно? — ахна Нан.

— Капка истина няма в него. Боже мили, ама ти трябва да си съвсем зелена, та да й се хванеш на въдицата. Нашата Кас е поне година по-голяма от теб. А ти коя си, да ти се не види?

— Казвам се Нан Блайт.

О, каква прекрасна мисъл — тя наистина е Нан Блайт!

— Нан Блайт? Една от близначките в „Ингълсайд“! Е, аз много добре помня нощта, когато се роди. Тъкмо бях отишла в „Ингълсайд“ за някаква поръчка и не бях омъжена за Шестпръстия… А майката на Кас си беше още жива и здрава и Кас тъкмо прохождаше. Приличаш на майката на баща си — и тя беше там оная нощ, горда до немай-къде заради двете си внучки близначки. И като си помисля само, че си хванала вяра на тия щуротии!

— Винаги вярвам на хората — отвърна Нан леко сковано и с достойнство, скачайки от стола, но всъщност бе толкова безумно щастлива, че не й се искаше точно сега да сложи мисис Шестпръста на място.

— Най-добре се откажи от тоя навик в свят като нашия — грубо отсече мисис Шестпръста, — и повече недей да дружиш с деца, дето се забавляват за чужда сметка. Седни си обратно на мястото. Не можеш да се прибереш в тоя порой. Навън вали като из ведро и е тъмно като в рог. Боже, ама тя наистина си тръгна… Детето избяга!

Нан вече се препъваше навън под проливния дъжд. Небивалото въодушевление, породено от думите на мисис Шестпръста, й даваше сили да върви към дома срещу природната стихия. Вятърът я блъскаше немилостиво, дъждовните струи я шибаха отвсякъде, а ужасните гръмотевици я караха да мисли, че небето всеки миг ще се стовари отгоре й. Тя налучкваше пътя само благодарение на студената синкава светлина на светкавиците. Хлъзгаше се, падаше, ставаше и отново продължаваше напред. Най-накрая, залитаща, замаяна, мокра до кости и цялата в кал, се озова в дневната на „Ингълсайд“.

Майка й се втурна насреща и я грабна в прегръдките си.

— Миличка, толкова ни изплаши! Но къде беше, за бога!

— Само се молех Джем и Уолтър да не намерят смъртта си в тоя порой, докато те търсят — звънна стоманена струна в гласа на Сюзън.

Нан, почти останала без дъх, но окрилена от топлата прегръдка на майка си, успя само да прошушне:

— О, майко, това съм аз… Наистина съм аз. Не съм Каси Томас и вече никога няма да бъда някоя друга, освен себе си!

— Горкото дете бълнува — смили се Сюзън. — Трябва да е яла нещо неподходящо.

Анн изкъпа Нан и я сложи да си легне, преди да й разреши да говори. Така научи цялата история от игла до конец.

— Мамо, нали наистина съм твое дете?

— Разбира се, скъпа. Как би могла да си помислиш друго нещо?

— И през ум не ми мина, че Дави си измисля… Не и Дави. Мамо, как изобщо ще повярвам на някого от сега нататък? Джени Пени е наговорила на Ди ужасни неща…

— Това са само две сред многото други момичета, които познаваш, скъпа. Нали никоя друга приятелка не те е лъгала? Но на света има и такива хора — и възрастни, и деца. Като пораснеш още малко, и сама ще започнеш „да отсяваш житото от плявата“!

— Мамо, никак не ми се ще Уолтър, Джем и Ди да научат каква глупачка съм била.

— Не е и нужно. Ди замина с татко в Лоубридж, а на момчетата е достатъчно да кажем, че си слязла твърде близо до пристанището и бурята те е сварила там. Наистина е било много глупаво да повярваш на приказките на Дави, но да се решиш да предложиш на Каси Томас своето място в „Ингълсайд“, което според теб й принадлежи по право, е постъпка на много добро и смело момиче. Мама се гордее с теб.

Бурята утихна и луната огря един спокоен и щастлив свят.

„О, толкова съм щастлива, че съм си аз!“, бе последната мисъл на Нан, преди да потъне в сън.

Късно същата вечер Гилбърт и Анн влязоха в стаята да погледнат още веднъж малките спящи личица, така сладко допрели бузи. Дайана беше нацупила устни, но Нан се усмихваше в съня си. Гилбърт също научи драматичната история и беше толкова ядосан, та можеше да се каже, че Дави Джонсън е извадила късмет, заминавайки на цели трийсет мили от Глен Сейнт Мери. Анн обаче се измъчваше от угризения на съвестта.

— Трябваше да разбера какво я измъчва, но бях твърде погълната от какви ли не други неща през тази седмица. Неща, които изглеждат смешни и несъстоятелни в сравнение с нещастието на моето дете. Помисли само какво е преживяла тази малка душа!

И тя разкаяно, но и с тайна наслада се надвеси над тях. Те все още бяха нейни, изцяло зависими от нея — да ги обича, закриля и утешава. Все още имаха нужда да споделят с нея всяка болка и трепетно чувство на малките си сърца. Така ще е още няколко години… А сетне? Анн потрепери. Майчинството е сладка… болка.