Анн от „Ингълсайд“

41

— Добре ли прекара? — попита Гилбърт, по-разсеян от всякога, докато й помагаше да се качи във влака.

— О, да, прекрасна вечер — отвърна Анн.

— Защо реши да си направиш тази прическа? — попита още по-разсеяно Гилбърт.

— Такава е последната мода.

— Да, но тя не ти отива. На някои коси може и да стои добре, но не и на твоята.

— Наистина, колко жалко, че косата ми е червена — ледено отвърна Анн.

Гилбърт осъзна, че не е постъпил особено умно да подхваща тази щекотлива тема. Но твърде късно се сети, че Анн винаги е била особено чувствителна, когато става дума за косата й. Така или иначе бе твърде уморен, за да продължи разговора. Той отпусна глава върху възглавницата на облегалката и притвори очи. Анн за първи път забеляза тънките сребърни нишки по слепоочията му. Но въпреки това си наложи да бъде твърда и не каза нищо.

Двамата извървяха мълчаливо цялото разстояние до „Ингълсайд“ — тръгнаха по прекия път от гарата в Глен Сейнт Мери. Въздухът ухаеше на борова смола и папрат. Луната огряваше покритите с роса поляни. Пътят им минаваше покрай стара и изоставена къща с тъжни изпочупени прозорци, която помнеха навремето цяла обляна от светлина. „Също като моя живот“, помисли си Анн. Сега всичко й навяваше печал. И когато над поляната покрай тях прелетя безшумно една бяла пеперуда, тя й заприлича на призрака на отшумялата й любов. После кракът й се заплете в халката на вратичка за крокет и тя едва не се просна по лице в една туфа флокс. Как може тези деца да са я оставили толкова безотговорно тук! Утре ще им даде да разберат!

Гилбърт каза само „Опа!“ и я подпря с ръка. Дали щеше да е толкова резервиран, ако не тя, а Кристин се беше спънала, докато разсъждават върху символиката в изгрева на луната?

Гилбърт се втурна към кабинета си в мига, в който затвориха външната врата, а Анн мълчаливо се оттегли в спалнята, където лунната светлина се беше проснала на пода — застинала, сребърна и студена. Тя приближи отворения прозорец и погледна навън. Явно тази нощ беше ред кучето на Картър Флаг да вие срещу луната и в сърцето си тя се присъедини към неговия вой. Листата на трепетликите приличаха на сребърни на лунна светлина. Стори й се, че къщата й нашепва нещо… Този шепот бе някак злобен и заплашителен, сякаш двете вече не са приятелки.

Анн усещаше тялото си отпаднало, студено и празно. Златният варак на нейния живот беше олющен, изронен, отмит. От тук нататък вече нищо нямаше значение за нея. Всичко й се виждаше някак далечно и нереално.

Долу приливът отново беше дошъл на среща с брега, както правеше още откакто свят светува. Сега, когато Норман Дъглас изсече смърчовете в двора си, тя можеше да вижда в далечината своя малък Дом на мечтите. Колко щастливи бяха там; тогава им беше достатъчно само да са заедно под своята стряха, с мечтите, ласките и мълчанието, което говореше толкова много! Колко разноцветно бе утрото на техния живот… С онзи поглед в усмихнатите очи на Гилбърт, който пазеше единствено за нея, намирайки повод всеки ден да й каже обичам те, когато деляха поравно и радост, и тъга.

А сега… Гилбърт вече беше отегчен от всичко. С мъжете винаги е така… И така ще бъде винаги. А тя мислеше Гилбърт за изключение, но вече знаеше истината. Но как ще живее с тази истина от тук нататък? „Естествено, остават ми децата — покрусена мислеше тя. — Сега ще живея само заради тях. Но никой не бива да разбере това… Никой. Няма да позволя да ме съжаляват.“

Но какво беше това? Някой се качваше по стълбите и взимаше по три стъпала наведнъж, както навремето правеше Гилбърт — много отдавна, още в Дома на мечтите… И както не го бе виждала да прави от доста време насам. Не е възможно да е той… Но наистина беше!

Той влетя в стаята, метна на масата някакво малко пакетче, прихвана Анн през кръста и я завъртя във въздуха из стаята като някой пощурял гимназист, докато накрая съвсем не остана без дъх и я спусна в езерото от лунна светлина.

— Прав бях, Анн… Благодаря на Бога, прав бях! Мисис Гароу ще се оправи… Специалистите потвърдиха това.

— Мисис Гароу? Гилбърт, да не си полудял?

— Не ти ли казах. Мога да се закълна, че ти казах… Е, предполагам, че ми е било толкова тежко, та не съм могъл да говоря за това. Непрекъснато ми беше в главата през последните две седмици, не бях способен да мисля за друго, нито да заспя, нито да ям. Мисис Гароу живее в Лоубридж и е пациент на Паркър. Той ме помоли за консултация и аз поставих диагноза, доста по-различна от неговата. Двамата едва не се хванахме за косите, но аз бях сигурен, че съм прав. Твърдях, че тя има шансове, и настоявах, докато не я изпратихме в Монреал. Паркър каза, че никога няма да се върне жива, а мъжът й беше готов да ме застреля, щом ме срещне на улицата. Когато тя замина, започнаха да ме мъчат съмнения… Дали пък аз не греша. Може би бях подложил жената на безсмислени мъки. А сега намерих в кабинета писмо… Прав съм… Те са я оперирали и тя ще живее. Анн, момичето ми, чувствам се способен да полетя до луната! Имам чувството, че съм отърсил от гърба си поне двайсет години!

Анн не знаеше да плаче ли, или да се смее… Но накрая избухна в смях. Колко е прекрасно, че отново можеше да се смее! Чудесно е да усещаш как смехът те разтърсва цялата! Сега всичко отново си дойде на мястото.

— Сигурно затова си забравил, че днес е годишнината от сватбата ни — нежно го укори тя.

Гилбърт освободи едната си ръка от прегръдката, за да й покаже пакетчето, което бе хвърлил на масата.

— Не съм я забравил. Още преди две седмици поръчах това от Торонто. Но то пристигна едва сега. Толкова ужасно се чувствах тази сутрин, когато нямаше какво да ти поднеса. Затова не споменах нищо за годишнината ни… Но май и ти я беше забравила… Поне се надявам да е така. Но сега, когато минах през кабинета си, там ме чакаха писмото на Паркър и подаръкът за теб. Виж дали ще ти хареса.

В кутийката имаше диамантена огърлица. Дори на лунната светлина скъпоценните камъни искряха като да бяха живи.

— Гилбърт… А аз…

— Сложи си я. Как ми се иска да беше пристигнала тази сутрин… Тогава на вечерята щеше да имаш истинско колие вместо онова старо емайлирано сърце. Макар че и то изглеждаше много красиво така сгушено в трапчинката на бялата ти шия, скъпа. И защо не остана със зелената рокля, Анн? На мен тя ми хареса… Напомни ми онази рокля на розови пъпки, която носеше навремето в Редмънд.

(Значи той все пак беше забелязал роклята й! И все още си спомняше онази стара дреха от Редмънд, която толкова му харесваше!)

На Анн й идваше да полети като освободена от клетката птица… Да, тя наистина летеше отново. Ръцете на Гилбърт пак я прегръщаха, а очите му се взираха в нейните на лунната светлина.

— Наистина ли ме обичаш, Гилбърт? Нали още не съм се превърнала в навик за теб? Не си казвал, че ме обичаш от толкова много време.

— Моя скъпа, безценна любов! Не съм подозирал, че са ти нужни думи, за да го разбереш. Не бих могъл да живея без теб. От теб черпя моята сила и издръжливост. В Библията има един стих, който е казан сякаш за теб: „И тя ще му носи добро, а не беди през всичките дни от живота им“.

И животът, който само допреди миг изглеждаше пуст и безсмислен, сега отново искреше в злато и всички цветове на дъгата, отрупан с рози. Диамантената огърлица се изплъзна на пода, забравена за миг. Тя бе много красива, но имаше толкова много и по-прекрасни от нея неща в този живот — взаимното доверие, хармонията и насладата от работата… Смехът и нежността… И онова отдавнашно чувство за сигурност и увереността, че любовта е вечна.

— О, да можехме да задържим вечно този миг, Гилбърт!

— Предстоят ни още много такива мигове. Следващия февруари в Лондон ще има голям медицински конгрес, Анн. Ще заминем двамата заедно, а след това ще обиколим част от Стария свят. Така че се задават все празници. Отново ще сме само двама влюбени… Ще бъде все едно току-що сме се оженили. Но и ти сякаш не си същата от доста време насам. (Значи и това е забелязал.) Виждаш ми се изморена и отрудена… Наистина имаш нужда от някаква промяна. (Ти също, скъпи. Била съм сляпа да не го забележа досега.) Няма да позволя и по мой адрес да казват, че съпругите на лекарите все болни ходели. Ще се върнем свежи и отпочинали с напълно възстановено чувство за хумор. Е, сега можеш да се порадваш на огърлицата си и да лягаме. Умирам за сън… Не съм мигвал вече седмици наред с тези близнаци и тревогите около мисис Гароу.

— За какво толкова си приказвахте с Кристин в градината тази вечер? — попита Анн, докато се кипреше с диамантите пред огледалото.

Гилбърт се прозя широко.

— Представа нямам. Кристин дърдореше през цялото време. Не отричам обаче, че научих нещо от нея. Бълхата можела да подскочи на височина, равна на двеста пъти дължината на тялото й. Ти знаеше ли това, Анн?

(Значи са говорели за бълхи, докато аз се топях от ревност. Каква идиотка съм била!)

— Как, за бога, стигнахте до темата за бълхите?!

— Не помня вече… Май тръгна от доберманите пинчери.

— Добермани пинчери! Това пък какво е?

— Нова порода кучета. Изглежда Кристин е голяма специалистка по кучетата. Но аз така бях обсебен от мисълта за мисис Гароу, че не внимавах много-много какво казва. От време на време дочувах нещо за комплекси и репресии… Новите течения в психологията, които са толкова модерни напоследък… После пък изкуство, подагра, политика и жаби.

— Жаби?!

— Някакви опити, които правел изследовател в Уинипег. Кристин никога не е била особено забавен събеседник, но сега е по-досадна от всякога. А и злобна. Никога не е била злобна.

— Че какво толкова злобно е казала? — невинно попита Анн.

— Не забеляза ли? О, сигурно не си му обърнала внимание… Ти не таиш в себе си подобни чувства и затова ти е трудно да ги доловиш у другите. Както и да е, това не е толкова важно сега. Но смехът й доста ме изнерви. При това е надебеляла. Слава богу, ти не си се наляла като нея, момичето ми!

— Защо, аз не я намирам толкова дебела — благосклонно каза Анн. — И няма съмнение, че е много красива жена.

— Горе-долу. Но душата й е изписана върху лицето. Вие сте връстници, а тя изглежда с десет години по-стара.

— Че нали спомена нещо за вечна младост?

Гилбърт се ухили виновно.

— Е, все пак трябва да се държим цивилизовано. А цивилизацията не би могла да просъществува без малко лицемерие. Кристин все пак не е някоя злобна старица и не е нейна вината, че остава солен вкус в устата. А това какво е?

— Моят подарък за теб по случай нашата годишнина. И няма да те карам да плащаш глоба за него. Повече не поемам никакви рискове да разваля добрите ни отношения. Колко мъки преживях тази вечер само! Ревността към Кристин ме ядеше през цялото време.

Гилбърт я изгледа смаян. Никога не бе предполагал, че тя е способна да ревнува от някого.

— Защо, Анн, момичето ми? И през ум не ми е минало, че таиш това в себе си.

— И въпреки това е така! Години наред лудо те ревнувах заради кореспонденцията с Руби Гилис.

— Че писал ли съм си някога с Руби Гилис? Забравил съм вече. Бедната Руби! Ами какво да кажем за Рой Гарднър — търкулнало се гърнето, че си намерило похлупак.

— Рой Гарднър ли? Филипа ми писа наскоро, че го е видяла и той бил доста напълнял. А д-р Мърей може и да е много изтъкнат лекар, но иначе прилича на дъска. Д-р Фоулър пък прилича на поничка. А ти си толкова красив… И съвършен — над всички останали.

— О, благодаря ти… Благодаря. Именно така би трябвало да говори една предана съпруга. Между другото, пък и да ти върна комплимента, ти изглеждаше наистина невероятно хубава тази вечер. Въпреки роклята. Беше така изискано бледа, а очите ти направо пленяваха. Ах, колко ми е добре! Има стих в Библията и по този повод… Странно как тези древни строфи, наизустени толкова отдавна в неделното училище, изплуват в главата в различни мигове от живота… „Ще легна в мир и ще заспя.“ В мир… И сън… Лека нощ!

Гилбърт спеше още преди да е завършил изречението. Скъпият, изморен Гилбърт! Тази нощ на бял свят може да идват бебета или пък някой да напуска живота, но нищо няма да наруши неговия покой. Телефонът, ако иска, да се скъса от звънене.

На Анн никак не й се спеше. Беше твърде щастлива, за да заспи. Тя тихичко крачеше из стаята, разместваше и подреждаше предметите в нея, решеше косата си и изглеждаше като обичана жена. Най-накрая си облече халата и се отправи към стаята на момчетата. Джем и Уолтър в леглата и Шърли в детското си креватче отдавна спяха дълбоко. Фъстъка, вече баща на няколко поколения игриви котенца и превърнал се в част от семейството, спеше свит на кълбо в краката на Шърли. Джем беше заспал, четейки „Книгата на живота на капитан Джим“… Сега тя лежеше до него широко отворена. Колко източено изглеждаше тялото на Джем под завивката! Скоро ще е вече голям. А какво енергично, упорито и благонадеждно момченце беше! Уолтър пък се усмихваше в съня си, сякаш знаеше някаква прекрасна тайна. Лунната светлина се процеждаше през капаците на прозореца и струеше по възглавницата, изписвайки ясен кръст върху стената над главата му. Анн щеше да помни дълго това и да се пита дали не е някаква поличба. Но тази нощ това бе само една сянка… Нищо повече.

Обривът по гърба на Шърли почти изчезна. Гилбърт се оказа прав. Той винаги беше прав.

Нан, Дайана и Рила бяха в съседната стая… Дайана с така скъпите на сърцето й червени къдрици и подпъхната под бузата загоряла от слънцето ръка; Нан с дългите си ресници, които се сплитаха с нейните, когато я целуваше. Очите под почти прозрачните клепки, осеяни с тънички сини вени, бяха лешникови, също като на баща й. А Рила спеше по корем. Анн я извърна на дясната страна, но кръглите й като копчета очи изобщо не се отвориха.

Всички растяха толкова бързо. Само след няколко години ще са вече млади мъже и жени, жадни и очакващи, носени на крилете на прекрасните си и лудешки мечти… Малки корабчета, напуснали убежището на старото пристанище и устремени към незнайни страни. Момчетата щяха да се отдадат на своите професии, а момичетата… О, все някога по стълбите на „Ингълсайд“ ще заслизат прекрасните фигури на младоженки, обвити в тънката мъглица на воалите. Но поне още няколко години ще са само нейни — нейни, за да ги обича и напътства; за да им пее песните, които толкова майки пеят. Нейни… и на Гилбърт.

Тя се спусна на долния етаж и приближи към остъклената веранда в салона. Нейните подозрения, ревността и обидата си отидоха заедно със старата луна. Сега тя се чувстваше уверена, радостна и безгрижна.

Там пред нея спеше тайнствената и прекрасна дори нощем градина. Отвъд се мержелееха далечните хълмове, поръсени с лунна светлина, както се казваше в едно стихотворение. Не след дълго тя ще да гледа как лунната светлина пада върху хълмовете на Шотландия, над Мерлоуз, над руините на Кенилуърт, църквата в Ейвън, където почива Шекспир; а защо не и над Колизеума, над Акропола, над печалните реки, чиито води помнеха отдавна мъртви империи.

Тази нощ бе необичайно хладна; скоро щяха да дойдат и мразовитите есенни нощи; после дълбокият сняг… дебелият бял сняг… дълбокият студен сняг на зимата, а нощем ще вие вятър и ще фучат виелици. Но кого го е грижа за това? Заедно с тях ще дойде и игривият пламък на огъня в камината, чийто сенки танцуват по стените на уютните стаи… Не спомена ли наскоро Гилбърт, че е докарал ябълкови пънове, за да поддържат огъня в камината с тях? Те ще придадат уют и топлина на сивите дни, които им предстояха. И тогава какво ги е грижа за бръснещия сняг и вятъра, който реже като с нож, щом любовта им гореше с чист и ясен пламък, а в края на зимата се задава и пролет? Пътят пред нея й се виждаше осеян с приятни вълнения и преживявания.

Тя обърна гръб на прозореца и влезе навътре в стаята. С бялата си нощна роба и двете дълги плитки приличаше на Анн от времето на „Грийн Гейбълс“… от Редмънд… от Дома на мечтите. Все същата вътрешна светлина сякаш струеше от тялото й. През отворената врата долови лекото дишане на децата си. Гилбърт, който рядко хъркаше, сега тресеше въздуха в спалнята им. Анн се усмихна. Спомни си какво каза Кристин. Горката бездетна Кристин, която хвърляше наляво и надясно отровните стрелички от злоба и сарказъм.

„Какво семейство!“, ликуващо повтори Анн.