Анн от „Ингълсайд“

8

На Уолтър му хареса пътуването до Лоубридж, което предприеха с баща му след обяда. Пътят беше очертан от двойна ивица нацъфтели лютичета, които люлееха главички, а тук-там между тях се зеленееха папратови полянки. Само дето сега баща му беше необичайно мълчалив и плющеше с камшика над Грей Том както никога преди това. Щом стигнаха Лоубридж, той каза набързо няколко думи на мисис Паркър и препусна обратно по пътя, без дори да се сбогува с Уолтър. Момчето едва се удържа да не се разплаче отново. По всичко личеше, че вече никой не го е грижа за него. Доскоро поне майка му и баща му го обичаха, но сега и те бяха охладнели.

Голямата и разхвърляна къща на семейство Паркър в Лоубридж му се видя враждебна и неприветлива. Но сигурно точно в този момент нито една чужда къща не би му се понравила. Мисис Паркър го отведе в задния двор, където кънтяха весели писъци и смехове. Там го представи на своите деца, от които дворът просто гъмжеше. После някак набързо и неочаквано отново се върна при ръкоделието си, оставяйки ги „да се опознаят по-добре“. Този подход в повечето случаи даваше добър резултат; едва ли някой можеше да я вини, дето не се е досетила, че малкият Уолтър Блайт е изключение. Тя наистина го харесваше, пък и нейните деца бяха много мили и весели… Вярно, Фред и Оупъл имаха наклонност да се държат високомерно като истински жители на Монреал, но мисис Паркър можеше да се закълне, че двамата не биха си позволили да са неучтиви с когото и да е. Всичко щеше да мине като по мед и масло. А тя бе толкова доволна, че с нещо може да помогне на „бедната Анн Блайт“, пък било то и като я освободи от грижите за едно от нейните деца. Мисис Паркър наистина се надяваше всичко да мине гладко. Приятелите на Анн все си припомняха трудното раждане на Шърли и се тревожеха много повече за нея, отколкото тя за самата себе си.

Внезапна тишина настана в задния двор, който в долния си край преминаваше в сенчеста ябълкова градина. Уолтър стоеше мрачен, поглеждайки към децата на семейство Паркър и братовчедите Джонсън от Монреал. Бил Паркър, румен кръглолик хлапак, който много приличаше на майка си, се видя твърде възрастен и едър в очите на Уолтър. За деветгодишния Анди Паркър децата от Лоубридж казваха, че е „най-отвратителният от Паркърови“ и неслучайно го бяха нарекли Прасето. Уолтър още от самото начало не хареса погледа му, късо подстриганата му русолява четина и лукавото му, луничаво лице с изпъкнали воднисти очи. Фред Джонсън беше на възрастта на Бил — Уолтър не хареса и него, макар да изглеждаше добре с тези подредени къдри и черни очи. Деветгодишната му сестра Оупъл също имаше красиви къдри и черни очи… Много живи и умни черни очи. Едната й ръка беше преметната през раменете на осемгодишната Кора Паркър и двете снизходително наблюдаваха Уолтър. И ако не беше Алис Паркър, Уолтър сигурно щеше да се завърти на пети и да си тръгне.

Седемгодишната Алис имаше най-прекрасната вълниста коса със златни къдрици, която Уолтър бе виждал. Наситеносините й очи имаха цвета на теменужките в Долчинката; освен това страните на Алис бяха розови и с трапчинки. Тя носеше украсена с волани жълта рокля, в която приличаше на лютиче, разлюляно от вятъра. Усмихна му се, сякаш се познаваха открай време, и така веднага стана негова приятелка.

Пръв заговори Фред.

— Здравей, синко — надменно рече той.

Уолтър тутакси усети снизходителния тон и се сви като охлюв в черупката си.

— Името ми е Уолтър — отговори момчето.

Фред се извърна към останалите с добре изиграна изненада. Ще му даде да се разбере на този селяндур!

— Той казва, че името му е Уолтър! — обърна се към Били и насмешливо изкриви уста.

— Той казва, че името му е Уолтър! — повтори като ехо Били към Оупъл.

— Той казва, че името му е Уолтър! — обърна се тя на свой ред към възхитения Анди.

— Той казва, че името му е Уолтър! — издекламира Анди към Кора.

— Той казва, че името му е Уолтър! — изкиска се Кора към Алис.

Алис нищо не отвърна. Тя просто погледна към Уолтър и този спокоен поглед му позволи да понесе по-леко подигравателния смях на останалите, които се запревиваха, викайки в надпревара:

— Той казва, че името му е Уолтър!

А после отново избухваха в писклив смях.

„Колко добре се забавляват малките“, помисли си мисис Паркър, надвесвайки се доволно над ръкоделието си.

— Чух мама да казва, че вярваш във феи — подхвана Анди, отмятайки безочливо глава.

Уолтър спокойно го изгледа. Нямаше намерение да се огъва, особено пък в присъствието на Алис.

— Феите наистина съществуват — упорито рече той.

— Няма никакви феи — отвърна Анди.

— Има — настоя Уолтър.

— Той казва, че има феи — обърна се Анди към Фред.

— Той казва, че има феи — предаде Фред на Бил и те отново повториха вече познатото изпълнение.

За Уолтър, на когото никой досега не се беше присмивал, това бе истинско изпитание, което едва успяваше да понесе. Той започна да хапе устни, само и само да не се разплаче пред Алис.

— А какво ще кажеш да те нащипем до посиняване? — застрашително попита Анди, взел Уолтър за някое мамино синче, което ще е много забавно да поставят на мястото му.

— Млъквай, Прасе! — с нетърпящ възражения тон нареди Алис. Гласът й, макар да говореше тихо, звучеше категорично. В него имаше нещо, на което дори Анди не посмя да се противопостави.

— Всъщност нямах намерение да го правя — смутено измърмори той.

Нещата постепенно се обърнаха в полза на Уолтър и съвсем скоро те вече играеха на гоненица в ябълковата градина. Но когато с шум и трополене се събраха около масата за вечеря, мъката по дома отново завладя Уолтър. Толкова се натъжи, че в един ужасяващ миг едва не се разплака пред всички. Спаси го топлата ръка на Алис, която окуражаващо стисна неговата, докато сядаха по местата си. Въпреки това не можа да преглътне нито залък… Дори трохичка. Но мисис Паркър, на чиито възпитателни методи наистина си струваше да се обърне внимание, не настоя да се храни, а само отбеляза, че на сутринта апетитът му сигурно ще е по-добър.

Уолтър през цялото време се чудеше защо всички така крещят един на друг. Откъде можеше да знае, че още не са свикнали с отсъствието на наскоро починалата глуха баба на семейството. От шума го заболя глава. О, сега и у дома вечеряха, мама се усмихва начело на масата, татко се закача с близначките, Сюзън пълни с попара паничката на Шърли, а Нан тайно подхвърля под масата мръвки на Фъстъка. Даже леля Мери Мария, превърнала се в част от семейството, вече му се виждаше мила и му липсваше. Ами сега кой ще бие гонга за вечеря? Тази седмица беше негов ред, а и Джем го нямаше. Само ако можеше да се скрие някъде и да си поплаче на воля! Но тук изглежда нямаше нито едно тайно кътче и навсякъде беше пред очите на останалите. Освен това точно срещу него седеше Алис… Уолтър изпи наведнъж цяла чаша вода с лед и като че ли това малко му помогна.

— Нашият котарак е истински боец — внезапно рече Анди и свирепо го ритна под масата.

— Нашият също — не му остана длъжен Уолтър, пък и не лъжеше. — Нямаше да позволи котараците от Лоубридж да бъдат смятани за нещо повече от Фъстъка.

— Обзалагам се, че нашият котарак ще направи на пух и прах вашия — подразни го Анди.

— Обзалагам се, че няма да успее — измърмори Уолтър.

— Хайде, хайде, стига вече с тези спорове за котараци — намеси се мисис Паркър, която държеше да прекара една тиха и спокойна вечер, за да напише статията си „Погрешно разбраните деца“ за университетския вестник. — Сега вървете пак да си поиграете, защото скоро идва време за лягане.

Време за лягане! Уолтър внезапно осъзна, че трябва да остане тук през цялата нощ… Много нощи подред — цели две седмици. Това му се видя непоносимо. Той се оттегли в ябълковата градина със стиснати зъби и завари там Били и Анди вкопчени един в друг да се търкалят из тревата и да си разменят удари и ритници с викове до небесата.

Подобни схватки бяха нещо обичайно в семейство Паркър. Мисис Паркър твърдеше, че няма нищо лошо в това момчетата да се поступат от време на време. Според нея по този начин изразходваха лошотията, натрупана в организма им, и след това ставаха още по-добри приятели. Но Уолтър никога преди това не беше виждал някой да се бие така ожесточено и стоеше като втрещен.

Фред гледаше отстрани и ги поощряваше, Оупъл и Кора се смееха, но в очите на Алис имаше сълзи. Ето това Уолтър вече не би могъл да понесе. И той се хвърли между противниците, които се разделиха за миг да си поемат въздух преди отново да се вкопчат един в друг.

— Престанете да се биете, плашите Алис — извика Уолтър.

Бил и Анди недоумяващо зяпнаха, докато не проумяха, че някакъв пикльо се опитва да им се меси. Двамата избухнаха в смях, а Бил го тупна по гърба.

— Тоя си го бива, деца! — каза той. — Един ден ще стане човек от него, стига да успее да порасне.

Алис изтри сълзите си и погледна Уолтър с благодарност, което никак не се хареса на Фред.

— Майка ти е смъртно болна — каза той на Уолтър.

— Тя… не е болна — изплака Уолтър.

— Напротив, знам го от сигурно място. Чух леля Джен да го съобщава на чичо Дик. — Фред беше чул как леля Джен казва само: „Анн Блайт е неразположена“, но му достави голямо удоволствие да добави към това и „смъртно болна“. — Най-вероятно ще умре още преди да си се прибрал у вас.

Уолтър се огледа с измъчен поглед. Алис отново застана плътно до него, но останалите взеха страната на Фред. Те усещаха, че това красиво момче не е като тях, то им беше чуждо и неприятно, ето защо им доставяше удоволствие да го измъчват.

— Дори да е болна, татко ще я излекува — продължи Уолтър.

Не можеше да бъде иначе!

— Боя се, че това е невъзможно — отвърна Фред със съчувствен глас, но в същото време намигна лукаво на Анди.

— За татко няма невъзможни неща — високо каза Уолтър.

— Я виж ти! Ами какво ще кажеш за Ръс Картър, който миналото лято отиде до Шарлоттаун само за един ден, а когато се върна, завари майка си студена като буца лед — обади се Бил.

— И погребана! — добави Анди, решил да придаде още драматизъм на ситуацията, независимо дали отговаря на истината, или не. — Ръс побесня, че е пропуснал погребението, защото погребенията са винаги много забавни.

— Аз пък никога не съм виждала погребение — тъжно отбеляза Оупъл.

— Тепърва ще можеш да се нагледаш до насита — успокои я Анди, — защото дори татко не би могъл да спаси мисис Картър, а той е много по-добър лекар от твоя баща.

— Не е…

— Напротив, точно така е, при това и е много по-хубав.

— Не е…

— Винаги става нещо, когато заминеш от дома — каза Оупъл. — Как би се почувствал, ако се върнеш и завариш „Ингълсайд“ изгорял до основи?

— Ако майка ти умре, което със сигурност ще стане, вие, децата, ще бъдете разделени — допълни весело Кора. — Може пък ти да дойдеш да живееш с нас.

— Наистина, ела при нас… — мило каза Алис.

— О, баща им сигурно ще иска да ги задържи при себе си — каза Бил. — Нали и без това скоро ще се ожени пак. Не е изключено обаче той също да умре. Наскоро чух татко да казва, че доктор Блайт се преуморява до смърт. Я го вижте гостенчето как ни зяпна. Имаш очи като на момиче, синко… Очи на момиче… Очи на момиче…

— Стига вече — каза Оупъл, която изведнъж усети, че са прекалили. — Престанете да го баламосвате. Той и без това се досеща, че само го дразните. По-добре е да се спуснем в парка и да погледаме играта на бейзбол. Уолтър и Алис могат да останат тук. Не сме длъжни постоянно да мъкнем с нас малчуганите.

На Уолтър никак не му стана мъчно дето ги оставиха. По всичко личеше, че и Алис не тъгува особено. Двамата седнаха на един ябълков пън.

— Ще те науча да играеш на топчета и ще ти дам моето плюшено кенгуру — каза Алис.

Когато дойде време за лягане, Уолтър се озова сам в една малка спалня. Мисис Паркър предвидливо му беше оставила запалена свещ и грейка, защото нощта се оказа необичайно студена за юли, каквито понякога са летните нощи край морето. Нищо чудно сутринта да осъмнат и със слана.

Но дори плюшеното кенгуру на Алис, притиснато до бузата на Уолтър, не помогна на момчето да заспи. Ех, да си беше сега у дома в своята собствена стая, чийто голям прозорец гледаше право към Глен Сейнт Мери, а малкото прозорче си имаше стряха и от него се виждаше белия бор на двора. Там майка му щеше да дойде и да му прочете с прекрасния си глас някое стихотворение за лека нощ.

— Аз съм вече голям и няма да плача… Ннняммма-а-а-а!

Но сълзите бликнаха против волята му. За какво му беше това плюшено кенгуру?! Имаше чувството, че е напуснал дома си преди години!

Точно в този момент останалите се върнаха от парка и нахлуха весело в стаята, насядаха по леглото и заръфаха ябълки.

— Ама ти май си плакал, бебчо — присмя му се Анди. — Същинско малко момиченце! Мамината сладурана!

— Отхапи си, малкия — подаде му наполовина изгризана ябълка Бил. — И не провесвай нос. Нищо чудно майка ти да се оправи.

— Мисис Ейб Сойер умря миналата седмица, а майката на Сам Кларк — предишната — обади се Анди.

— При това са умрели през нощта — допълни Кора. — Майка казва, че хората обикновено умират нощем. Надявам се обаче с мен да не стане така. Представете си само какво е да отидеш в рая по нощница!

— Деца! Деца! Хайде по леглата! — извика мисис Паркър.

Момчетата се изнизаха от стаята, но преди това се престориха, че подсушават с кърпа сълзите на Уолтър.

Уолтър улови ръката на Оупъл и тя се обърна към него.

— Оупъл, нали не е вярно, че майка е болна? — умолително прошепна той. Не можеше да понесе мисълта, че ще остане насаме със страха си.

Оупъл „не беше дете с лошо сърце“ по думите на мисис Паркър, но не можеше да устои на изкушението да съобщава лоши вести.

— Тя е наистина болна. Така каза леля Джен… И ме помоли да не ти казвам. Въпреки това смятам, че трябва да го знаеш. Най-вероятно е рак.

Оупъл духна пламъка и се измъкна безшумно от стаята. Инак леля Джен е добра жена, но да не си й пред очите, когато е ядосана! Тогава Анди промуши глава през открехнатата врата, за да каже своето лека нощ.

— Нарисуваните птици по тапетите през нощта ще оживеят и ще ти изкълват очите — просъска той.

Най-накрая всички се пръснаха по леглата с мисълта, че са преживели един прекрасен ден, а Уолт Блайт не е никак лошо момче и утре отново ще се позабавляват до насита като се заяждат с него.

— Малки невинни душички! — помисли си разчувствана мисис Паркър.

И над дома на семейство Паркър се спусна тревожна тишина. А само на шест мили оттам, в „Ингълсайд“, новородената Берта Марила Блайт мигаше с кръглите си лешникови очички срещу наобиколилите я щастливи лица и оглеждаше света, където се появи в най-студената юлска нощ от осемдесет и седем години насам!