Анн от „Ингълсайд“

27

В най-призрачните часове на тази нощ животът, а не смъртта престъпи прага на „Ингълсайд“. Децата, най-сетне потънали в сън, трябва да са почувствали дори в своя унес, че Сянката си тръгна също толкова тихо и безмълвно, както бе и дошла. А когато се събудиха, макар навън да ги посрещна мрачен ден с приближаващ дъжд, в очите им искряха слънчеви лъчи. Не беше нужно да им казват добрите новини, достатъчно бе да погледнат Сюзън, която пристъпяше така, сякаш е свалила поне десет години от гърба си. Кризата беше отминала и майка им щеше да живее.

Денят беше събота и децата не трябваше да ходят на училище. Но не ги свърташе на двора, макар да обичаха игрите под дъжда, а вътре се налагаше да стоят тихо като мишки. И въпреки това не си спомняха някога да са били по-щастливи. Баща им, който не беше мигнал от седмица, сега се изопна на леглото в стаята за гости и потъна в дълбок сън… Но не и преди да изпрати подробно съобщение до имението „Грийн Гейбълс“ в Авонлий, където две възрастни дами трепваха уплашено при всяко иззвъняване на телефона.

Сюзън, която през последните дни не беше на себе си, сега извъртя едно вълшебно портокалово суфле за обяд, обеща на всички мармаладово руло за десерт на вечеря и изпече двойна партида курабии с лакта.

Нан, въпреки огромното щастие, се опитваше да осъзнае последиците от своята сделка с Господ. И през ум не й минаваше да се отметне от дадената дума, но се успокояваше с мисълта, че поне може да отложи за малко това изпитание с надеждата да събере достатъчно кураж. Дори мисълта за предстоящото караше „кръвта й да замръзва от ужас“, както обичаше да се изразява Ейми Тейлър.

Сюзън почувства, че с Нан става нещо, когато дори удвоената доза рициново масло не помогна. Момичето го изпи примирено, макар вече да беше забелязала, че откакто направи пазарлъка с Господ, Сюзън все й даваше по-голяма доза рициново масло отпреди. Но какво е едно рициново масло в сравнение с това да прекосиш гробището след залез-слънце?! Нан дори не можеше да си представи как ще се реши на такова нещо. Но така или иначе трябваше да го направи, неизбежно е.

Майка им все още бе слаба и отпаднала и не им позволяваха да стоят дълго при нея. Тя се видя на Нан толкова бледа и крехка. Дали защото още не беше изпълнила своята част от сделката?

— Нужно й е време, за да укрепне — каза Сюзън.

„Че как може да дадеш някому време“, чудеше се Нан. Но тя и без това знаеше защо майка им не оздравява толкова бързо, колкото на всички тях им се искаше. Нан стисна решително устни. Утре отново бе събота и през нощта тя най-сетне ще изпълни даденото обещание.

На следващото утро валеше и продължи така чак до обед. Нан неволно изпита облекчение. Ако вали и през нощта никой, даже Господ, не би я обвинил, че не може да отиде в гробището след залез-слънце. По обед дъждът спря, но откъм пристанището изпълзя мъгла, покри Глен Сейнт Мери и обкръжи „Ингълсайд“ със зловеща тайнственост. Нан все още продължаваше да се надява. Мъглата също й пречи да спази уговорката, мислеше тя. Но малко преди вечеря отнякъде задуха вятър и отвя мъглата, превръщайки отново в познат пейзаж приказната картина около дома им.

— Тая нощ няма да има луна — рече Сюзън.

— О, Сюзън, не може ли да направиш така, че да се появи? — отчаяно проплака Нан. Щом се е решила да прекоси гробището, поне една луна й се полагаше!

— Бог да те благослови, дете, никому не е във властта да прави луни — отвърна Сюзън. — Исках само да кажа, че ще е облачно и ти няма да виждаш луната тази нощ. Пък и какво значение има за теб дали луната грее или не?

Това вече Нан не можеше да обясни и Сюзън много се разтревожи. Нещо яде отвътре това дете… Цяла седмица Нан се държеше някак странно, едва докосваше храната и постоянно ходеше мрачна и унила. Дали се тревожеше за майка си? Не би трябвало — нали докторът каза, че всичко е наред.

Така беше, но Нан единствена знаеше, че здравето на майка й скоро ще спре да се подобрява, ако тя не изпълни своята част от сделката. Малко преди залез-слънце облаците се пръснаха и луната се показа. Това обаче се оказа толкова необикновена луна… Огромна, сякаш цялата окървавена, каквато Нан не я беше виждала никога досега. Тя ужаси момичето. Май вече започваше да мечтае за непрогледен мрак.

Близначките си лягаха в осем и Нан трябваше да изчака Ди да заспи, преди да тръгне. Ди обаче се чувстваше твърде тъжна заради рухналите си илюзии, че да се унесе толкова бързо. Нейният приятел Елси Палмър тази вечер след училище изпрати друго момиче и Ди знаеше, че за нея вече няма живот на тая земя. Едва към девет часа Нан посмя да се измъкне от леглото и да се облече, а пръстите й така трепереха, че не успяваше да си закопчае копчетата. После се прокрадна надолу по стълбата и изхвръкна навън през задната врата, докато Сюзън месеше хляб в кухнята и доволно размишляваше, че всички, за които носеше отговорност, са вече на сигурно място в леглата, с изключение на бедния доктор, когото спешно извикаха до пристанището, защото някакво дете глътнало кабарче.

Нан се спусна към Долината на дъгата. Канеше се да мине напряко през нея и да се изкачи по хълма, където водеха животните на паша. Знаеше добре, че ако някой случайно зърне една от близначките на „Ингълсайд“ да крачи в тъмното по пътя през село, сигурно ще заподозре нещо нередно и ще я върне обратно у дома. Колко студена е есенната нощ в началото на октомври! Но тя не помисли за това и не си сложи горна дреха. А в мрака Долината на дъгата не беше онази вълшебна страна, каквато я познаваха денем. Добре че поне луната възвърна обичайния си вид и вече не бе кървавочервена. Въпреки това в нейната сребърна светлина се извисяваха зловещи сенки. Дали онзи звук в тъмното не са стъпките на зловещ разбойник, прокрадващ се по обраслия с орлова папрат бряг край ручейчето?

Нан изправи глава и вирна брадичка.

— Не ме е страх — високо и смело произнесе тя. — Само коремът малко ме присвива. Но иначе съм истинска героиня.

Тази приятна мисъл й помогна да преполови склона на хълма. После над света се спусна някаква странна сянка… Един облак затули луната. Тогава Нан се сети за Птицата. Ейми Тейлър й беше разказала за огромната черна птица, която се спуска над теб в непрогледна нощ като тази и те отнася. Дали пък именно нейната сянка не е надвиснала сега над момичето? Майка й обаче я успокои, че няма никаква черна птица. „Не вярвам мама да ме лъже, не и мама“, помисли Нан и продължи да върви, без да спира, чак докато стигна билото. По-нататък се виеше пътят, който минаваше през гробището. Нан спря, за да си поеме въздух.

Втори облак закри луната. Светът около нея се превърна във враждебна непозната земя с неясни очертания. Нан пристъпваше едва-едва към билото. Ех, ако можеше сега да е в „Ингълсайд“, но… „Господ ме гледа отгоре!“, прошушна отчаяното седемгодишно създание и превали хребета.

Тя се претърколи от другата страна, ожули си коляното и си скъса роклята. А докато се изправяше отново на крака, някакъв дебел шип проби подметката на домашните чехли, с които тръгна в бързината, и се заби в крака й. Въпреки това тя с куцукане мина краткото разстояние и прекрачи през портата на гробището.

Източният край на старото гробище се губеше в сянката на елхови дървета. От едната страна се намираше методистката църква, а от другата — домът на презвитерианския пастор, който тънеше в мрак в отсъствието на своя стопанин. Луната внезапно изскочи иззад облака и из гробището заподскачаха и заиграха зловещи сенки. Сенки, готови да те сграбчат, щом тръгнеш сред тях. Вятърът повдигна стар вестник, захвърлен от някого край пътя, и той се видя на Нан като танцуваща във въздуха стара вещица, макар разумът да й подсказваше какво всъщност е това. „Ш-ш-ш-ш! Ш-ш-ш-ш!“, свиреше нощният вятър сред елховите иглички. Внезапно една върбова клонка от дървото край портата я бръсна през лицето, сякаш я докосна ръка на самодива. За миг сърцето на момичето спря да бие… Но малко след това тя решително хвана металната халка върху портата на гробището.

(Представи си, ако една дълга ръка се проточи от най-близкия гроб и те завлече под земята!)

Нан се завъртя на пети. Вече знаеше, че никакво обещание не може да я накара да пресече гробището по тъмно. Внезапно съвсем близо до нея се разнесе страховито стенание. Оказа се кравата на мисис Бен Бейкър, която пасеше край пътя, скрита зад няколко израсли нагъсто смърча. Но Нан така и не дочака да види откъде идва звукът. В пристъп на неудържим страх тя се спусна надолу по хълма, прекоси селото на един дъх и хукна по пътя към „Ингълсайд“. Точно пред вратата се пльосна по очи в локвата, което Рила наричаше „калния кладенец“. Но независимо от всичко отново беше у дома, а през прозорците му струеше мека светлина. Миг по-късно тя влетя в кухнята при Сюзън, кална от глава до пети, с мокри крака и кървящи колене.

— Мили боже! — хлъцна Сюзън.

— Не можах да мина през гробището, Сюзън… Просто не успях! — изплака Нан.

Сюзън отложи въпросите за по-късно. По-напред гребна премръзналата и почти обезумяла Нан и събу обувките от мокрите й розови крачета. После я съблече, сложи й нощница и я отнесе в леглото. Сетне отново се върна в кухнята, за да й „вземе нещичко от килера“. Независимо какво провинение е сторило това дете, тя не можеше да го остави да заспи с празен стомах.

Нан изяде всичко, каквото й донесоха, и изпи чаша топло мляко. Колко е хубаво отново да си в топлата и осветена стая, в безопасност под завивката на уютното си легло! Но тя се зарече нищичко да не казва на Сюзън. „Това е само между нас с Господ, Сюзън!“ И Сюзън отиде да си легне, повтаряйки, че няма да има по-щастлива от нея, когато скъпата госпожа доктор най-сетне се вдигне на крака.

— Това вече не е по силите ми! — отчаяно стенеше Сюзън.

Сега майка й сигурно ще умре. Нан се събуди с тази ужасна мисъл в главата. Тя не спази своята част от сделката и не можеше да очаква Господ да подмине това току-тъй. През следващата седмица животът й се видя черен. Тя не можеше вече нито да изпита удоволствие, нито пък да се зарадва на нещо. Сигурно никога нямаше да може да се засмее. Реши в замяна да пожертва своето пълно със стърготини куче, което обичаше дори повече от плюшеното мече и на което Кен Форд откъсна ушите и го подари на Шърли, защото той отдавна копнееше за него. А скъпоценната си къщичка, облепена с мидени черупки, която капитан Малачи й донесе чак от Западните Индии, даде на Рила с тайната надежда, че най-сетне ще умилостиви Господ. Но въпреки това продължаваше да я гложди страхът, че тези жертви не са достатъчни. А когато сивото коте, което подари на Ейми Тейлър, защото тя много го харесваше, се върна обратно вкъщи и продължи да си идва всеки път, щом го дадеше на Ейми, Нан разбра, че Господ не е доволен от нея. Нищо не можеше да изкупи дадената дума да прекоси гробището след залез-слънце; а бедната и измъчена Нан знаеше, че никога не ще събере сили, за да го направи. Сега разбра, че е подла и страхлива. Само подлеците, каза веднъж Джем, се опитват да се измъкнат от дадената дума.