Аз още броя дните

16:43

Дори и в тези мигове тя запазваше хладнокръвие. Той я следеше с поглед от стола, опрян на ръба на масата. Цялото му тяло пулсираше от напрежение. Пламъчето на свещта танцуваше от влизащия през процепите на вратата въздух и по тавана играеха караконджулски сенки. Тя свали чехлите си, придърпа табуретката и стъпи на нея с босите си крака. Пресегна се и остави буркана със захарта в най-горния шкаф. Всичко трябваше да изглежда както винаги е било. Никой не биваше да се досети. От това до голяма степен зависеше успехът. Той въздъхна — желаеше я. Проследи я как с умело, гъвкаво движение слезе от табуретката. Погледите им се срещнаха. В очите и на двамата имаше страх. Усмихнаха се.

Стенният часовник удари пет следобед. Оставаха четири часа, само четири часа. Странно притихнал бе градът навън. Този толкова жив и красив навремето град. Сараево! Преди малко, като дойде токът, не се сдържа и пусна касетофона. Из тишината се разля така любимата мелодия, Sarajevo, Sarajevo, gdje je moja raja, gdje je moja raja!1, пееше Неда. Неда Украден. В ония тихи, спокойни, напоени с жасмин пролетни нощи. И сега бе пролет. Месец май. Най-хубавият месец в годината, но никой не пееше, нямаше и помен от мириса на жасмин. На пластове се наслояваха миризми на гнилоч и смърт. Трупове, лайна, човешки вътрешности и безнадеждност. Давор се усмихна при мисълта за песента. За Сараево имаше толкова песни, но тази на Неда безспорно бе най-добрата. Затвори очи и си спомни един от най-хубавите ѝ клипове. Неда влиза с кола без покрив в града откъм Куршум джамия. Духа вятър и шалът на врата ѝ се вее, докато се носи онова Sarajevo, Sarajevo, gdje je moja raja, gdje je moja raja!… Спомни си как влизаха с автобуса в Сараево след лятната бригада на 1988 година. По радиоуредбата звучеше пак Неда. Целият клас се бе надигнал върху седалките и се дереше: Sarajevo, Sarajevo, gdje je moja raja, gdje je moja raja! И докато всички пееха, Давор се наведе към нея и я целуна. Непохватно, но дълго и страстно. Тя първо се стегна, а после омекна в ръцете му… Не, не беше първата им целувка, първата беше по-отпреди.

Сепна се и отвори очи. Айда седеше срещу него с изправен гръб на един от дървените кухненски столове. Притиснала плътно краката си един до друг, с пъхнати под бедрата длани, с леко притворени очи. С толкова характерния за нея жест прибра един кичур зад ухото си. Правеше го винаги, когато бе притеснена или замислена. Тялото ѝ излъчваше решителност и слабост. Намираше се на предела на силите. Две години живееха в този ад. Две години чакаха смъртта всеки ден. Две години не заспаха нито веднъж спокойно. Това трябваше да свърши. Още само четири часа мъчителна неизвестност, а после… после пълна неизвестност. Откъм улицата изтрополя количка, излая куче, някъде в далечината отекнаха първите за вечерта изстрели. После само за миг стана спокойно, нереално спокойно. Чуваха се единствено часовникът, мъркането на хладилника и сърцата на двамата. След това съвсем наблизо падна снаряд. Прозорците потрепериха. Свещта почти угасна, сякаш и пламъкът, уплашен от тътена, се сниши до фитила. Давор и Айда се спогледаха. Вече нямаше усмивки. Лицата по време на война са изопнати от страх, с тъмни сенки под очите, с една постоянна тревожност, която излъчват погледите. Откъм мястото, където изтрещя снарядът, се разнесоха женски писъци. Чу се и вой на линейка. Обичайните шумове за Сараево, вече повече от две години.

Кой запали тази война, се запита Давор. Този въпрос не му даваше мира. Всичко бе различно допреди няколко години. Хората живееха по братски в този толкова красив балкански град. Сети се за жасминовите пролетни нощи на Сараево и му се доплака. Не беше плакал отдавна, може би от края на осемдесетте, когато погребаха любимия му дядо, чието име носеше, а напоследък тайно си поплакваше. Но сега — не.

— Струва ми се, че удариха към детската градина — каза Айда.

Гласът ѝ, толкова хубав и мелодичен, когато пееше в женския хор на мюсюлманската общност в квартала, сега прозвуча дрезгаво и накъсано.

Давор се сепна.

— Да, Айда, и на мен ми се струва, че там удариха, мамка им — избяга от директния отговор той.

Детската градина на ъгъла на „Абдица“ и „Сепетаревац“. Как можеше да я забрави, та нали там се срещнаха за първи път.

Давор и Айда бяха родени в един и същи месец, юни, в една и съща година, шейсет и осма, и дори в един и същи ден — двадесет и пети. Живееха в два съседни панелни блока, подобни на панелните блокове във всички социалистически страни. Еднакви, грозни, безлични. С олющена мазилка, с напукани стени, с графити за футболни отбори, ръждиви метални антени по покривите, проснато на въжетата пране… С цялата бездушна сивота и равномерност на социалистическото ежедневие. Тогава и двамата нямаха представа ни от социализъм, ни от религия, ни от Югославия. Бяха две уплашени хлапета, поведени за първи път към детската градина. Вкъщи им обясниха колко ще е хубаво там и как ще има много деца и много играчки. Ала още щом прекрачиха дървените прагове на еднакво боядисаните врати на апартаментите си, и двамата надуха гайдата. Усещаха, че целият им свят се променя. Всъщност това бяха първите им спомени един от друг. Едно разплакано синеоко момченце, с килната накриво шапка и сополи, размазани по бузите, водено от притеснената, че закъснява за работа майка. Едно симпатично момиченце с трапчинки на лицето и две светлокестеняви плитки, което бе клекнало на тротоара и се дърпаше с всичка сила, а майка му се молеше, също притеснена, че закъснява.

„Към детската ли?“ — попита Самира, майката на Айда, Самира, която иначе бе спокойна жена.

„Към детската, ама сякаш сме тръгнали към болницата, ако го гледаш тоя“ — отговори Лада и посочи ревящия с пълно гърло Давор.

„Първи ден?“

„Първи ден, разбира се. Още не е видял какво е и вече протестира. Така сме с всичко, ако можем да ядем само супа топчета, да си играем само със Златко и да имаме само червени автобуси за играчки.“

Двете млади жени се разсмяха. Бяха се засичали, разбира се, нали живееха блок до блок, но не бяха се запознавали досега.

„Самира“ — подаде тя ръка, когато най-сетне успя да откъсне Айда от тротоара.

„Лада“ — отвърна другата жена и прехвърли ревящия сополанко от дясната в лявата ръка.

И изведнъж се случи чудо. Давор забеляза Айда и погледът му се прикова в кафявите ѝ очи. По-красиво нещо не бе виждал в живота си и той млъкна отведнъж. Някаква застава профуча край тях и дори наду клаксона, защото те стояха по средата на улицата.

Беше толкова отдавна, сякаш никога не е било.

Беше толкова скоро, сякаш бе вчера.

Айда го гледаше право в очите и знаеше много добре за какво мисли той. Помнеше как инстинктивно го хвана тогава за ръка и пред смаяния поглед на майките им тръгнаха към детската градина. Типичната розово боядисана сграда бе само на петдесетина метра и натам вече вървяха притеснени още много разплакани деца, поведени от бързащите за работа майки и бащи. Той се препъна в някакъв камък и без малко да падне, но тя го удържа. И двамата помнеха отлично първия си ден в детската градина: през цялото време гледаха да са заедно, а вечерта бяха щастливи, че бабите им дойдоха по едно и също време и ги поведоха към еднотипните им панелни блокове с олющена мазилка.

На шести април хиляда деветстотин деветдесет и втора година тя беше тръгнала както всеки друг ден за факултета. Лекцията им беше от единадесет, но всъщност не се знаеше дали ще имат лекции, защото от няколко дни Сараево се тресеше като земетресението в Скопие. Зараждаха се спонтанни протести. Хората се гледаха уплашено, по улиците крачеха мъже в камуфлажни униформи и над града витаеше една страшна дума — война. Вече всички знаеха какво се случва в Хърватска. Смазани от цензурата, телевизиите не показваха никакви страшни и кървави картини, но кой не знаеше, че там се води жестока братоубийствена война? И че всеки ден загиват хора.

В мултиетническо Сараево никой не вярваше, че може да бъде разрушен мирът между тези хора, които от толкова години бяха живели като братя — хървати, сърби, бошняци. Католици, православни, мюсюлмани… Само довчера, като имаше мач на плавите или концерт на Лепа Брена, изнасяха телевизорите пред входа и се събираха заедно, независимо от етнос и религия. Всички бяха югословени, както пееше Лепа, всички бяха хора. Вадеха кой каквото има — буркан желирано месо, туршия, люта валандовска ракия, домати, сирене, чесън. И заедно пееха песните на победата, и заедно псуваха съдията, и заедно плачеха след загуба, и заедно припяваха с Лепа: Ja sam Jugoslovenka. А днес…

Айда пресече по „Чемерлина“ — трябваше да мине през историческия център Baščaršija с дюкянчетата, кебапчийниците, уличните продавачи на семки и сладолед, после да стигне до река Миляцка и да се спусне оттам по крайбрежната към университета.

Едва беше стигнала до Baščaršija, когато откъм моста Връбаня започна да се стреля. Всъщност чу първо писъци и чак след това и изстрелите. Огледа се уплашена, но около нея имаше само също толкова уплашени лица. Мъже, жени, деца. С пролетни басмени рокли, със строги официални костюми, с ленени забрадки, с шалчета на „Железничар“. Всички бяха застинали като в ония смешни епизоди от немите филми или в приказките за вкаменени принцове и принцеси. После се разтичаха и настъпи хаос. Щураха се, държаха се за главите, плачеха. Продавачите трескаво прибираха стоката, въртяха металните лостове и спускаха кепенците.

Айда се опомни, притисна чантата с документите и учебниците до гърдите си и се понесе обратно към къщи. Стотици такива понесени от вятъра на войната прашинки бягаха, но нямаше къде да избягат. Айда никога нямаше да забрави оная миловидна баба със забрадка, която стоеше до нея, кръстеше се, гледаше небето и плачеше. Сълзите се стичаха забързани по двете страни на набръчканото ѝ пребледняло лице: беше лицето на войната.

Айда тръсна глава, за да прогони спомена. Спомените — и хубавите, и лошите — са излишен товар по време на война.

Видя го, че се е унесъл, наведе се над него и леко го побутна по рамото.

— Даворе, Даворе.

Той отвори уплашено очи.

— Задрямал ли съм?

— Да — усмихна се тя и го целуна.

Давор скочи.

— Трябва да идеш оттатък при вашите — каза Айда. — Виж ги как са.

— А ти? — попита той.

— Аз ще измия съдовете.

— Ще измиеш съдовете? Просто ще измиеш съдовете?

— Да, нали все нещо трябва да се прави, не можем само да седим и да чакаме, ще се пръснем така. Хайде, върви при вашите.

Давор се отпусна. Напоследък дори когато спеше, усещаше тялото си напрегнато като пружина. Особено мускулите на краката и ръцете. И оная безумна тревожност, която се беше свила под гърдите му. Погледна Айда с любов и отиде оттатък в хола. Майка му беше коленичила пред разпятието, кръстеше се и плачеше, а баща му с разрошена и без време побеляла коса стоеше на средата на стаята и се чудеше накъде да хване.

— А, Даворе! Май удариха детската? Съвсем близко падна пущината.

— Да, и ние с Айда мислим така, май удариха детската.

— Тя добре ли е? Къде е?

— Мие съдовете, нали сготви и хапнахме. Има и за вас после да вечеряте.

— Остави сега вечерята — махна с ръка баща му, а майка му се облегна на студения радиатор и сви крака към гърдите си. — Остави я вечерята, ами дай да ударим по една ракия, че ще се пръсна.

Давор понечи да каже, че не иска да пие — не и тази вечер — но се усети навреме. Баща му можеше да се усъмни: всяка вечер, като почнеха бомбардировките, те пиеха по няколко ракии, защото само тогава се отпускаха железните скоби в мозъците им.

— Дай по една — каза и седна на канапето.

Баща му отвори скърцащата вратичка на секцията, извади бутилка с прочутата валандовска ракия, с оная дървена стълба вътре, за която Давор като малък не можеше да се начуди как са я вкарали там. В бутилката жълтееше огнената домашна сливова, която варяха заедно.

— Сливовица — каза баща му и наля ракия в двете малки чашки.

— Живели — каза Давор и опита да се усмихне.

— Живели — повтори машинално баща му и двамата гаврътнаха отведнъж ракията.

Парещата ѝ топлина проряза гърлата им, двамата казаха само по едно звучно Уф и с абсолютно еднакъв жест, който сигурно се беше предавал от баща на син поколения наред в рода на Томашичите, избърсаха с ръкав устните си, а в очите им се появиха искри и заиграха малки ракиени дяволчета.

Навън вече се беше спуснал мракът. В хола, осветяван единствено от лоената свещ, се промъкваха страхът, нощният хлад, воят на сирени и далечна пукотевица. А някъде съвсем наблизо се чу просвирване на скорец. Скорец. Двамата се спогледаха.

Но какво по-нормално от скорец през пролетта?

Айда изчака Давор да излезе и се строполи върху стола. Прибра нервно още един немирен кичур зад ухото и чак сега се разплака. Знаеше колко е раним той в момента и тя не биваше да показва слабост. Давор можеше да се измъкне още в началото на войната, а и после още на няколко пъти — все пак беше сърбин. Остана заради нея. Любовта му бе по-силна от чувството за самосъхранение. Давор не беше страхливец. Остана с нея под писъка на куршумите и при ежедневната заплаха за живота им. Давор я обичаше така, както се обича само веднъж в живота. Истински и без остатък. Без сметки и ресто. Така, както си заслужава да се обича. Но Айда знаеше, че и тя трябва да е силна. И двамата бяха на косъм, на едно мигване на свещта от рухването, затова никой от тях не биваше да показва слабостта си пред другия. Само така можеха да удържат.

Вдигна глава и погледна часовника — беше пет и седем минути. Ту ѝ се струваше, че минутите препускат като подивели, ту, че се влачат. Навън сирените продължаваха да вият, някъде далеч се стреляше. Погледна ръцете си. Сякаш ги виждаше за последен път. Завъртя халката, която Давор ѝ беше подарил. Не, не бяха женени. Щяха да го направят, но войната.

Почти нямаше миг, в който да е сама и да не си спомня ужасите. Ужаси, които нямаше да забрави до последния си ден. Първите разстреляни хора, които видя на централния площад, само няколко дни след като започна блокадата на Сараево. Най-дългата блокада на град в човешката история, 1395 денонощия, с 495 по-дълга от Ленинградската. Първите дни ги прекараха скрити в домовете си, без да смеят да приближат до прозорците. Постоянно имаше артилерийски обстрели. Сараево се намира в котловина, обградена от високи хълмове. От тези хълмове в продължение на 1395 дни и 1395 нощи снайперисти държаха под обстрел хората в града и непрекъснато падаше по някой убит.

Първите няколко дни мислеха, че тази лудост ще е само временна. Все още имаха ток и вода. Не излизаха от домовете, само гледаха по телевизията или слушаха по радиото изказванията на знайни и незнайни политици и военни. Всеки казваше нещо различно и обвиняваше другия. Сърбите — бошняците, че искат да се отцепят от Югославия; бошняците — сърбите, че вероломно са ги нападнали; хърватите обвиняваха вкупом и сърбите, и бошняците. И никой не се интересуваше за хората в града, за тези нищо незначещи хорица, които всеки ден умираха, които страдаха еднакво, независимо от етнос и религия. Лудостта бе обхванала всички.

Няколко дни след началото на обсадата все пак излязоха — нямаше как. (С Давор се чуваха ежедневно, войната го беше заварила при баба му в другия край на града. Телефоните все още работеха, та си говореха с часове. Ужасът измести всичко, но любовта ги държеше да не полудеят.) Определиха си среща при стария паметник до брега на Миляцка. И въпреки плача и забраните на родителите си, Айда тръгна — трябваше да види Давор.

Излезе на улицата. Смрачаваше се. Въздухът миришеше на изгоряло. Всичко изглеждаше нереално. Панелните блокове приличаха на мишени в стрелкови полигон, асфалтът бе надупчен и посипан с бетонни отломки и стъкла, не се мяркаха хора. Айда зави зад блока и в бързината се препъна в нещо.

Нямаше да го забрави никога. Наведе се и видя: беше труп на възрастна жена. Първият труп.

Изпищя и се свлече до жената. Не я познаваше, навярно беше някоя съседка, която не бе виждала. Първият труп… Задави се и повърна там, на асфалта. Избърса се набързо и се втурна към стария паметник. Стигна там за около десетина минути, без да чуе нито един изстрел. А беше минала по всички открити места. Господ ли бе с нея, дяволът ли?

А там Давор я прегърна, после я заведе до коритото на Миляцка. Изми внимателно лицето ѝ и докато тя се бършеше с някакви салфетки, Давор се замисли за тези, които стреляха. Какви са тези изроди, които стрелят по беззащитните хора в града? Няма ли в тях нещо човешко, нямат ли си майки и любими, няма ли кой да ги чака вечер, ами стрелят и убиват?

ИНТЕРВЮ

Квадратна стая, гола, почти без мебели, един прозорец, стол, лампа, бетонен под, тишина:

— Име?

— Сърджан Лукич.

— Години?

— Трийсет и три.

— Рождено място?

— Кошево… ъъъ, исках да кажа Сараево!

— Кошево?

— Кварталът, в който израснах. Пак е в Сараево.

— Къде ви завари войната?

— В Сараево, къде другаде. Ходил съм само два пъти с нашите до Адриатика, на море. Повече не съм напускал Сараево.

— Обичаш ли града?

— Ба’ли му мамата, не познавам нищо друго, освен Сараево. Сигурно ще рече, че го обичам.

— И къде те завари войната по-точно?

— По-точно ли? Ами, по-точно лочехме домашна ракия с двама авери, когато го съобщиха по радиото.

— Изненада ли се?

— Кой, аз ли? Не, рядко се изненадвам от нещо. Винаги съм една крачка напред. А и войната витаеше във въздуха. Вече знаехме какво се случва в Хърватска.

— Кога реши да се включиш?

— Не знам, може би в края на първия месец.

— Защо реши да се включиш?

— Може би от скука, а може и защото аверите се включиха.

— Не беше ли заради каузата?

— Ебем ѝ пичку материну на каузата. Не съм мислил тогава за каузата. Бях млад, наивен, кръвта ми кипеше, а и нямаше какво друго да правя.

— Сега съжаляваш ли?

— Не, за нищо в тоя живот не съжалявам.

— Ами за убитите?

— Какво за убитите? Война е.

— Не те ли гризе съвестта, бяха избити толкова невинни хора? Някои от тях си познавал…

— Ако под гризене на съвестта имаш предвид да не мога да спя, да, гризе ме, не мога да спя. Вече и дрогата не помага.

— Защо?

— Сънувам ги.

— Сънуваш ги? Кои, убитите ли?

— Не, те са минало. Сънувам онези, които се молеха за живота. Беше животинско, гадно.

— Да ги убивате ли?

— Не, по дяволите, казах ти вече, война е. Гнусно беше да ги гледаш как пълзят в калта пред краката ти и се молят за живота си. Ужасно гадно, ако си пичага — ще умреш с достойнство, а няма да пълзиш и да се молиш.

— Много ли такива случаи имаше?

— Да. Гледаш го здрав, прав мъж, а напълнил гащите, лази на четири крака и се моли, имал жена, имал деца. Че кой няма?

— Убивахте ли ги?

— Тия плъхове с най-голямо удоволствие. Просто докато лазеха и се молеха, им пъхах дулото в устата и стрелях. Пръскаше се кръв и мозък, ставаше мазало.

— А жените молеха ли се?

— Хм… молеха се, но по-рядко, държаха се по̀ мъжки от мъжете.

— И какво ги правехте?

— Е как какво? Война е.

— В смисъл?

— Ами, предлагаха най-ценното си, тялото, някои опитваха да хитруват и да минат само със свирка.

— И?

— Ами, възползвахме се от това, дет’ дават, и после в зависимост как се е представила, я пращахме или горе в лагера, или я разстрелвахме на място. Имаше един изрод, дето се кефеше, докато някоя от тия му духа, да ѝ пръска мозъка и едва след това свършваше.

— А не се ли замисляше, че долу, в града, има много хора, които познаваш, с които си делил залъка си, които може би си обичал?

— Не знам… (Замислено, хваща се за главата) — Май не, сякаш бяха два различни свята, два различни Сараево. Онзи, в който израснах, остана далеч назад в миналото, този, по който стрелях, беше друга шибана реалност. Между двата нямаше нищо общо.

— Но все пак хората са били едни и същи.

— Не виждах хората, виждах само кръвта, а тя омагьосва, настървява. Виждах само пълзящите в краката ми мъже и разтварящите си краката жени, само и само да оцелеят, да запазят нещастния си животец. Бяха готови на всичко. Не можеш да си представиш каква сила и власт е това. Ти си Бог, можеш да му пожалиш животеца и след време той да те убие, а можеш да го накараш да ти лиже калните подметки, докато пикаеш върху чутурата му, и после да му пръснеш мозъка. Можеш да ѝ подариш живота, за да ражда после мюсюлмански копелета, някое от които един ден ще те причака на улицата в тъмното и ще ти забие нож в сърцето, а можеш да я разнасяш като кучка по плаца, да ѝ се изредите всички, докато тя пищи и се моли да я оставите. Всичко това е власт. Толкова е опияняващо — повече от алкохола, повече от дрогата, повече от всичко.

— Звучи ужасно.

— Война е.

— Не мислиш ли някога, че може да има възмездие?

— Възмездие? Къде? Горе на небето? Заеби тия глупости, брато̀, тука е всичко, и адът, и раят. Няма друго.

— Чувстваш ли понякога вина?

— Не, ние се биехме за справедливата кауза, за сръбщината, за християнството.

— Стигнахме.

Гласът му обра последните луфтове от отвореното сръбско е, докато бронята изстърга бордюра. Не беше добър шофьор, но беше добър преводач. Странен човек. Излъчваше излишна нервност и насилена приповдигнатост, почти на ръба на психопатията, но определено бе добър преводач. Странен човек наистина. Възслаб, висок, с дълги, леко къдрави коси, изпъкнали скули, чувствени, плътни устни, матов загар на лицето, дълги кльощави крака. Говореше бързо и въпреки че бе добър преводач, понякога се губех из акцента на българския му.

Влязохме в хладната коруба на Музея на войната. Намръщи се: знам, че му е неприятно да си спомня, но аз му плащам добре. Отвеждат ни в стаята с видеозаписите. Мизерничко е, като нашенски музей. Малко квадратно помещение с четири възстари компютъра. Карта на Босна и Херцеговина на едната стена. На другите — снимки от военното време. Разрушения. Страдание. Зареждат ни единия компютър и след малко почва интервюто. То е със снайперист, който е стрелял от хълмовете над града. Изглежда спокоен, сякаш разказва историята на друг човек. Опитвам се да вникна как можеш да стреляш месеци наред, да убиваш и сега да живееш, да говориш нормално. Гласът му е равен, спокоен, като пасторална картина. Опитвам се да го разбера — не мога. Говори за кръвта, която опиянява. Не ми се слуша повече, но затова, в крайна сметка, съм дошъл.

Зоран превежда със същия равен и безизразен глас. Ако не го познаваш, ще речеш, че няма грам емоция в него. Ала аз го познавам и знам колко му е неприятно, как иска да скочи и да разбие мутрата на тоя от монитора. Но има нужда от пари, а аз му плащам добре. Трябват му пари за дневната доза алкохол. Абсолютен терминален алкохолик, но е най-добрият преводач на български. Няколко пъти го питах за войната, само поклаща глава, къдриците му се разпиляват по набръчканото чело, а лицето му става пепеляво. Да, точно това е думата, пепеляво, като изоставено стърнище. Повече никога няма да се роди нищо от него. Обичам го и го съжалявам. Той също ми симпатизира. Две самотни души, отломки от отдавна корабокруширал кораб.

Интервюто свършва. Зоран гаси монитора с въздишка. Името на снайпериста ме бие в слепоочията — Сърджан Лукич. Кой си ти, Сърджан? Къде си сега? Защо не ги остави да живеят? Защо бе, човек? Иска ми се да питам Зоран, но след всяко интервю той потъва в мрачния свят на спомените. Изгледахме вече няколко, едно направихме на живо, от него и двамата излязохме, сякаш току-що са ни прочели смъртната присъда, или Бог ни се е явил и ни е заплюл в лицата. В стаята става неестествено тихо. Неестествено, защото допреди секунди Сърджан шумно обясняваше колко е естествено да дърпаш спусъка, да убиваш, да изнасилваш. Такава била човешката природа. Може и такава да е. Нали затова съм тук, по дяволите.

— Е, доволен ли си? — пита Зоран с треперещ глас, а аз виждам, че и пръстите му треперят, докато си свива цигара. — Това е последното записано интервю, няма повече. Свършихме. Доволен ли си?

Замислих се. Би трябвало да съм доволен, защото свършихме работа, но как наистина да съм доволен?

— Ще разгледам музея. Ще дойдеш ли с мен?

Знаех, че няма да дойде, но бях длъжен да го попитам.

Изсмя се гърлено, после запали с кибрит цигарата, като дълго не я уцелваше: пламъчето танцуваше в ръцете му. Отвори прозореца, който гледаше към малък буренясал и покрит със строителни отпадъци двор. Изхрачи се шумно, всмукна от цигарата и издуха сивкав облак.

— Ебем ѝ пичку материну и на войната, и на музея. Бягай, теб те интересува. Всеки, който не го е преживял, го интересува. Хората обичат да гледат снимки от чуждо нещастие и да се чувстват съпричастни. Ебем ви пичку материну на съчувствието.

Псуваше много, типичен сърбин, но беше добър преводач, най-добрият.

— Ще те чакам в „Трите шишета“. Нали се сещаш, бяхме там първата вечер. Богоугодно местенце — каза и хвърли угарката през прозореца.

Затвори го и тръгна към вратата.

— Добре, след час ще съм в „Трите шишета“ — отвърнах.

— Днес е понеделник, значи перфектно, брато̀!

Не разбрах какво му е перфектното на понеделника, но и не питах. Затвори вратата, след него останаха мирисът на тютюн и болката.

Как стигнах дотук? Затворих вратата на двеста петдесет и втора аудитория след студентите. Веселата им гълчава се отдалечаваше бързо по тъмния коридор на южното крило на Софийския университет. Очакваше ги приятна ноемврийска вечер, предполагам. Приятели, алкохол, веселба — студентски живот! Всичко бих дал да съм сред тях. Загасих лампата. Имах нужда от малко разпускане. Напоследък след часовете се чувствам изцеден. Не от самите часове — от себе си. Трудно се понасям — след четиридесетте е така. Самота, безнадеждност и спомени, тежки като свиреп махмурлук. Лекцията мина чудесно. Както винаги. Имаше много въпроси, коментари. Преподавам етно-религиозни конфликти в Геолого-географския факултет. Преди години излизах зареден след лекция, излизах на крилете на вдъхновението и можех с часове да разказвам за нея, за въпросите на студентите, за тезите си. Сигурно съм дотягал до смърт на тези, на които разказвах.

Сега няма на кого да разказвам. Сам съм. Приближавам се до прозореца и се заглеждам към вътрешния двор. Плющи проливен ноемврийски дъжд. Обожавам дъжда. Оттатък двора, под стряхата на библиотеката, голяма лампа облива с жълтеникава светлина прясно боядисаната сграда на университета. Дъждовните капки приличат на феерични искри от бенгалски огън. Вече са се образували локви. Дъждът ме кара да се чувствам жив. Предполагам, че ще си ида в един такъв дъждовен и подгизнал като бездомен скитник ден.

Стягам се. Събирам техниката. Лаптопа, мултимедията, колонките, разклонителя. Някой отваря вратата. Чистачката. Учудва се, че съм вътре, и то на тъмно. Напоследък вечер сме само аз и тя в университета. Мисля, че започва да ме съжалява. Набързо се изнасям и потъвам в дъждовната ноемврийска нощ. Студът и влагата се просмукват през тънкото ми лятно яке. Нищо, ободрявам се. Оставям се на дъжда. До любимата бърлога на Timeless има около триста метра. Достатъчни, за да потъна целият във вода. Приглушени светлини, дървени маси, махагонов под, лек джаз, чаровни, винаги усмихнати сервитьорки. У дома съм. Любимата ми сервитьорка дори не ме пита какво искам. Поздравява ме и носи голямо уиски. Включвам лаптопа. Отпивам няколко едри глътки. Оставям ги да се разтопят в мен като кубчета лед върху нагорещен от слънцето камък. След малко главата ми е вече приятно замаяна, тялото се отпуска, постоянно натегнатите ми като пружини мускули се разтягат, душата олеква като захарен памук, който се топи в устата ти. Поръчвам второто уиски. Сервитьорката с обица на езика и секси походка се усмихва отново. Прекарал съм тук n на брой самотни, щастливи часове. Тук написах книгата си. Светлините още повече се приглушават. Телефонът ми звъни.

— Жорка, как си?

— В Timeless-а пия уиски.

— Аха, екстра, всичко е наред. Зоран ще те чака, уредил е сума ти срещи. Важни срещи. Както искаше, с хора, преживели блокадата и войната. Отделно като бонус ще гледате някакви интервюта в музея. Взети са непосредствено след войната, има на снайперисти, на жертви, на изнасилени. Има всичко, цялата гнус. На Зоран не му се занимаваше, но пак е закъсал с кинтите и клекна. Можеш ли да тръгнеш утре?

— Че какво ме задържа?

— Да, забравих, че си самотният Джо. Хайде! И да се обадиш оттам.

Напивам се. На другия ден се оправям, хващам автобуса за Белград, оттам за Сараево — три дни път с камили. Ама така е на Балканите, не искаме много да се мешаме, макар че сме еднакви до мозъка на костите си. Или както се казваше в онзи стар лаф за разликата между България и Македония: „Море, едно лайно сме, минала кола и го разделила на две“. Тук колата минава често и винаги разделя. Дай ни на нас на Балканите да се цепим и да делим баницата, границите, момите, страданието, самохвалството си.

Специалист съм по етно-религиозни конфликти и ми предстои да издам първата си монография: „Имиграция, конфликти и трансформация на идентичности в ЕС“, в която специално място е отредено на войната в Босна. Не знам защо, но я почувствах като своя. И болката, и страданието, и любовта им бяха като мои. И сълзите, и куршумите, и тишината подир тях…

Зоран е преводачът ми на сръбски. Свърши дяволски добра работа, а сега уреди и тези срещи, за да ги добавя в книгата. Та, ето ме тук, в Сараево. Харесвам Сараево. Няма как да не го обикнеш. Топлина, мистика, балкански кръчми, дух, духове, тъга и отлична ракия. Какво повече му трябва на човек, роден, закърмен и израснал с Балканите.

Направихме всички срещи, чух каквото трябваше. Повече отколкото исках. Остават ми още два дни. Вече нямам работа. Вече не бързам заникъде. Цял живот бързах, сега животът бърза край мен. Аз съм застинал като паметника от книгата на моя приятел Глогов. Ще разгледам Музея на войната. После ще се напия. „Трите шишета“ го предполагат. Не знам какво имаше предвид Зоран с това негово „перфектно е, брато!“, но си е перфектно да се налочим по балкански. Отварям скърцащата врата към централното фоайе на Музея на войната. Вие като ранено животно.

В началото на юни все повече се говореше в техния заселен предимно с бошняци-мюсюлмани квартал, че сърбите провеждали етнически чистки. Влизали по домовете, разделяли мъжете от жените, отвеждали мъжете нанякъде, разстрелвали цели групи. Ужасът бе постоянен.

Една вечер, когато вече почти непрекъснато нямаше ток, от съседната улица изреваха двигателите на мощни камиони. Съвсем наблизо се чуха изстрели, подир тях писъци на жени и силни мъжки гласове. Вече няколко дни Айда и родителите ѝ бяха постоянно нащрек. Още от началото на блокадата брат ѝ Риаз бе останал при баба ѝ, в другата част на града, до която сега нямаха достъп. Щом чуха шумовете, се втурнаха към прозорците.

„Ужас, Сафет — изкрещя майка ѝ. — Идват! В съседния блок са, Сафет, вадят оттам хората. Какво ще правим, Сафет?“

Баща ѝ стоеше вкаменен. Какво можеше да направи? Изстрелите, виковете, гласовете приближаваха.

„Самира, Самира — крещеше и тропаше по вратата им съседката от горния етаж. — Самира, идат, какво да правим, Самира?“

„Сафет — разтърси Самира мъжа си. — Бягай през задния вход. Бягай и Аллах да е с теб. Останеш ли тук, ще те отведат.“

„Как ще ви оставя?“ — отвърна Сафет сякаш насън.

„Нали чу, че жените само ги претърсват и им взимат накити и дрехи, а мъжете ги отвеждат, не знаем какво правят с тях. Трябва да бягаш, Сафете, заради нас, заради Айда и Риаз, чуваш ли? Трябва да бягаш.“

Беше силна жена — успя да го избута навън. Пред вратата им ридаеше съседката, по стълбището тичаха, блъскаха се, падаха и се прескачаха хора. Сафет ги целуна и се спусна по стъпалата. Самира се молеше със сплетени пръсти, а Айда стоеше насред коридора: не можеше да помръдне, мислеше само за Давор. Дори не осъзнаваше, че войниците вече трополят с кубинките по циментовото стълбище.

Но после ги видя. Видя ги да блъскат и ритат жени и деца, да влачат мъжете. От горните етажи се чуваха изстрели.

А накрая и в техния апартамент влезе войник. Високо младо момче с изпотено лице, кръвясали очи. И с калашник, който размахваше във всички посоки.

„Има ли мъже тук?“ — изкрещя.

Айда само поклати глава.

„Мислете му, ако сте ме излъгали, на всички ще ви прережа гърлата.“

Блъсна Айда и изкърти с ритник вратата на спалнята, погледна под леглото и изстреля дълъг откос в гардероба. Надникна и в другите стаи, претършува надве-натри и взе каквото можа: явно бързаше. После се върна при тях.

„Злато?“ — изсъска.

Самира бръкна в джоба на престилката и извади оттам два синджира, едно златно сърце и едно колие. Войникът ги сграбчи и ги напъха в джоба на куртката си. Видя халката ѝ, стисна до посиняване китката ѝ и с грубо движение я изтегли от безименния пръст. После се обърна и погледна към Айда. Усмивка пробягна по прашното му лице.

„Я да видим“ — каза и грубо разтвори скръстените ѝ пред гърдите ръце.

С дясната държеше автомата, а с лявата разкъса роклята ѝ. Самира понечи да се хвърли към тях, но без да отмества поглед от Айда, войникът я удари с приклада и тя се строполи на земята.

„Хубава си — каза, — много хубава.“

Айда стоеше вцепенена, а той прокара ръка по натежалите ѝ гърди. Лъхна я тежка миризма на пот и желязо. Войникът бръкна под разкъсаната рокля, ръката му се плъзна надолу. Беше спряла да диша от ужас. Самира понечи да стане, но той само я ритна с кубинките в гърдите и тя отхвърча към стената.

Ръката му вече беше между бедрата на Айда, когато откъм стълбището проехтя вик:

„Горане, Горане, хайде, давай, нямаме много време. Горане, чакат ни.“

Той измъкна ръката си, скъса сребърната ѝ верижка — подарък от Давор — и се завтече навън.

Точно тогава от отсрещния апартамент друг войник измъкна Вая. Беше само на осемнайсет, студентка в първи курс, много красиво момиче. Мъжът я изблъска на стълбището, а тя пищеше. Майка ѝ се хвърли към него, но той не бе толкова милостив като Горан: вдигна автомата и изпразни пълнителя си в нея. После блъсна Вая към перилата и разкъса дрехите ѝ.

Айда затвори очи, но чуваше писъците ѝ. Когато всичко утихна и отново ги отвори, видя Вая да стои прегъната върху перилата на стълбището, по което с големи подскоци идваше Давор.

„Айда, направиха ли ти нещо? — хвана лицето ѝ той. — Направиха ли ти нещо, Айда!“

Айда отстъпи назад и посочи с поглед към стълбището. Давор се обърна и едва сега забеляза полуголата Вая, грабна от закачалката някакво палто, изскочи навън, загърна крехкото ѝ телце и я внесе в апартамента. Тя не издаде звук.

Докато Айда и Самира миеха Вая в банята, Давор затвори вратата на апартамента и се отпусна на пода, опрял глава в коляното си. Не можеше да повярва, че това се случва. На същите тези стълби, по които бяха минавали стотици пъти. Помнеше много добре как тичаха нагоре с Айда като ученици и как той носеше чантата ѝ, защото беше тежка за нея. И как после мама Самира им мажеше големи филии с масло и шипков мармалад. Сякаш това никога не го е имало. Сякаш наистина ставаше въпрос за два различни свята, нямащи нищо общо помежду си. Уж едно и също стълбище, едни и същи хора.

„Батко Даворе, ще се ожениш ли за нея?“ — точно така го беше попитала Вая преди пет години на същото това стълбище. Тогава Давор в официален костюм и с островърхи модни обувки чакаше Айда. Беше деветнадесети май осемдесет и осма година — абитуриентският им бал. Давор пристъпваше нервно от крак на крак, а мъничката Вая излезе от дома си с обръч в ръце. Погледна го с бистрите си сини очи и го попита дали ще се ожени за Айда. Давор целият пламна, а Вая се спусна с леки подскоци надолу. А след това излезе Айда. Дотогава момичетата ходеха със сините ученически престилки и много рядко носеха дори дънки, и когато видя надиплената кремавосиня рокля с дантелени ръкави, Давор онемя. Обувките с високия ток подчертаваха красотата на глезените ѝ, а кестенявите ѝ коси с вплетени в тях сребристи нишки се разпиляваха по голия ѝ гръб.

Плиснаха им менче с вода, както си му е редът, и той я поведе надолу, като държеше високо ръката ѝ, както беше виждал във филмите, че държат кавалерите ръцете на дамите. Помнеше, макар и през някаква синкава като роклята ѝ пелена, слънцето от онзи чуден майски ден. Отвън беше пълно с роднини, съседи, щракаха фотоапарати. Самира и Лада бяха организирали празненството, на Далибор и Сафет оставиха само да се погрижат за автомобила. И те се бяха погрижили чудесно: пред входа блестеше снежнобял кадилак. Не стана ясно откъде го бяха изкопали, но с тази кола Давор наистина удари в земята всичките им съученици. Никога нямаше да забрави с какво вълнение ѝ отвори вратата, как ѝ държа ръката през целия път до училището и как се опияняваше от аромата на парфюма ѝ. Френски, струваше цяло състояние, но той беше пестил шест месеца, за да ѝ го подари за бала.

Пред училището имаше спрели десетки автомобили и на всяка втора или трета застава се падаше по едно лъскаво модерно западно возило — всички бащи се бяха погрижили за специалния ден. Ала техният кадилак очаквано обра най-много възхитени погледи и овации. А когато Давор отвори вратата и изведе принцесата си, за всички стана ясно кои ще са звездите на бала.

Направиха си много снимки за спомен — с класната, с другите учители. От тях струеше лекота. Мислеха, че всичко най-хубаво им предстои, мислеха, че сега започва истинският живот. Никой не знаеше къде ще бъдат след пет години, а още по-малко пък можеха да знаят тогава, че мнозина от тях след пет години нямаше да са вече между живите.

Празнуваха в най-модерния за времето си ресторант — „Яворите“. Бяха осигурили участието на звездата Неда Украден. Тя започна с култовата „Шуми, шуми, яворе“, откъдето идваше и името на заведението. Всички седяха на една маса и пееха с Неда, преметнали ръце през раменете на съседа. Алкохолът наля сила и безразсъдство в момчетата и заголи гърбовете, гърдите и краката на момичетата. Неда повтаряше ли, повтаряше: Sarajevo, Sarajevo, gdje je moja raja, gdje je moja raja! — а когато тя си тръгна, окупираха дансинга и до края на вечерта редуваха „Сребърни криле“, „Модърн толкинг“, „Металика“, WASP, Си Си Кеч и Сандра. Пиха, пяха и танцуваха с лекотата и невинността на своята младост.

Половината от онези усмихнати, щастливи и влюбени в живота момчета и момичета вече ги нямаше. Преди няколко седмици Давор мина покрай училището. Почти нищо не бе останало от него, откакто го улучи снаряд. Влезе, поразходи се из празните стаи и коридори, изпика се в тоалетната, в която се бе облекчавал години наред. После отиде и в класната си стая на четвъртия етаж, последната врата преди фоайето. Черната дъска, от която изпитваше такъв страх и отвращение, висеше само върху един пирон. Всъщност половината от стаята я нямаше вече: беше пропаднала в небитието, където бе изчезнала и цялата Югославия.

„Даворе, Даворе, ела бързо, моля те, Даворе“ — чу той уплашения глас на Айда откъм банята.

„Идвам“ — викна и скочи.

Изтича през коридора и отвори вратата на банята. Онова, което видя там, го удари в стомаха: слабичката Вая правеше отчаяни опити да си пръсне главата в чугунената мивка, а Самира и Айда едва я удържаха.

Давор грабна закачения зад вратата халат, метна го върху Вая и я грабна в прегръдките си. Дори и в здравите му ръце Вая продължаваше да се мята. Той я вдигна, а тя риташе с босите си крака и се опитваше да се добере до мивката.

„Бързо намерете нещо успокоително“ — кресна Давор и отнесе Вая в спалнята.

Самира дотича с блистер „Валидол“. Давор продължаваше да се бори с Вая и внезапно каза:

„По-добре донеси ракията.“

„Сигурен ли си?“ — рече изненадана Айда.

„Абсолютно е прав“ — потвърди обаче Самира.

Самира донесе еднолитрова бутилка от олио с домашна ракия. Давор с мъка наля няколко капки през стиснатите зъби на Вая, а после тя сама издърпа бутилката от ръцете му и започна да пие на големи глътки. Ракията я замая и тя се отпусна в ръцете му.

Давор срещна Вая отново година по-късно. Не беше я виждал от онзи следобед. Имаше работа в „Каранско“, някога промишлената зона на Сараево. Едва я позна, и то само защото тя го повика по име. Нямаше нищо общо с онова красиво крехко момиче. Носеше пластове грим, къса пола, смърдеше на цигари и тежък парфюм. Беше чул, че проституира и се дрогира.

„Добре ли е Айда?“ — попита го тя.

„Да“ — отвърна Давор.

„Не ѝ казвай, че си ме видял. Заклевам те да не ѝ казваш, чуваш ли?“

„Няма да ѝ кажа, не се безпокой.“

„Но довечера, като я целуваш, целуни я веднъж и от мен.“

Повече не я видя.

Давор изпи две ракии с баща си и се върна при Айда. Видя зачервените ѝ очи и я прегърна, а тя се сгуши в него. На Давор му се искаше този миг да не свършва никога. Кой знае защо, може би от топлината на тялото ѝ или заради аромата на косата ѝ, се сети за един от най-хубавите си детски спомени — зимната олимпиада в Сараево през осемдесет и четвърта.

Снегът тогава не спря да вали няколко дни и покри града, в който обаче всичко дишаше, кипеше, вълнуваше се. Цяла Югославия живееше с мисълта за игрите. Първата зимна олимпиада в Източния блок. Сараево беше неузнаваемо. Бяха хвърлени много сили и пари всичко да бъде организирано перфектно. Подготовката продължи няколко месеца. Излъскаха улиците, измиха прозорците и фасадите, напълниха магазините с дефицитни стоки. На всеки ъгъл стояха униформени, забелязваха се и военни — властта се плашеше от провокации. Но за децата нямаше по-вълнуващо събитие. Все пак щяха да гледат истинска олимпиада на живо, пред очите им, в техния град. Още повече че ги пуснаха във ваканция по време на състезанията.

Айда не се вълнуваше особено, но Давор тръпнеше в очакване. Както всяко момче, той бе запален по спорта. А и Югославия се водеше сила в зимните спортове. Чакаше се с особено вълнение техният словенски идол Боян Крижай да спечели черешката на тортата — слалома. Колкото повече наближаваше откриването, толкова повече се увеличаваше вълнението в града. Няколко дни преди началото почнаха да пристигат чужденци.

Самото откриване гледаха по телевизията. Беше пищна феерия от цветове, песни и фойерверки. Разбира се, най-много им се искаше да посетят някоя от спортните прояви, но билети нямаше. Бащата на Давор пусна всичките си връзки, но в онези дни дори всесилните за соца връзки не помагаха. Билети нямаше и нямаше. Давор се примири, че ще гледа всичко по телевизията и ще усети само периферния лъх на олимпиадата. Като някакъв Гаврош, който обикаля без пари около кебапчийниците и попива само с ноздри апетитния аромат.

Ала късметът му се усмихна. Два дни преди откриването мъкнеше тежката си чанта по заснежената стръмна „Поледица“, когато го удари снежна топка. Кипна, пусна чантата си, обърна се да види кой го е замерил и видя до будката за вестници да му се хили Каро. Каро беше от тяхното училище, но две години по-голям от него. Абсолютен пройдоха и хулиган, който смело надигаше бутилката, пушеше демонстративно пред училищния двор и често се замесваше в юмручни схватки. Едно от ония деца, с които разпадащата се соцсистема вече не можеше да се бори. Припечелваше добре от битака, където търгуваше с всички по-дефицитни стоки, най-вече с дънки.

„Хей, Даворе — провикна се той. — Закъде си се забързал? Да не би мама да е сготвила и да очаква любимото си синче?“

Давор почервеня. Вече се бяха сблъсквали с Каро в училищния двор. Най-вече на футболна тематика. Давор беше фен на „Цървена звезда“, а Каро — на гробарите от „Партизан“. Беше го предупредил да не идва с шал на „Звезда“, а когато през лятото го видя пак с него, го спря насред училищния двор и кресна: „Аз нали ти казах да не се размотаваш с тоя шал.“ — след това му смъкна шала и пред очите на всички го наказа: разкъса го по цялата му дължина. Давор обаче не му остана длъжен и веднага се хвърли върху него. Каро беше толкова изненадан, че отнесе няколко юмрука, но после извади джобно ножче и резна ухото на Давор. Шурна кръв, настана суматоха, някой извика учителите и накрая се появи и директорът. Беше строг човек с демодиран сивкав костюм, демодирани балкански мустаци и доста тежка десница, която Каро неведнъж бе опитвал. Разбута насъбралите се, изправи се пред кървящия Давор, хвана го грубо за ръката и кресна: „Кой го направи? Кажи кой го направи?“. Давор понечи да посочи Каро, но после се измъкна от ръката на директора и процеди през зъби: „Никой, сам паднах и се ударих на бордюра“. „Ясно е, че е имало бой, ти само ми кажи кой беше“ — изръмжа директорът, но Давор не отстъпи. „Сам паднах, другарю директор“ — каза твърдо. „Ей, момче, опичай си акъла, знаеш ли какво наказание мога да ти лепна — въсеше се директорът. — Само ми кажи кой беше, останалото е наша работа.“ Давор издържа тежкия заканителен поглед и отсече: „Няма какво да казвам, другарю директор, сам паднах“. Директорът изсумтя и се махна оттам, но Давор вече беше спечелил уважението на цялото училище, защото никой не обича доносниците, а после и самият Каро го взе под закрилата си.

Затова и сега, като го видя, Давор се усмихна.

„Е поне има кой да ми сготви, а не се скитам по улиците.“

Каро също се засмя.

„Разбрах — каза, — че търсиш билети за олимпиадата.“

„Да, защо, да не би да имаш?“

„Може и да имам“ — ухили се Каро.

„И колко им искаш?“

„Що да е колко, може да е какво?“

„Добре де. Какво?“

„Примерно целувка от Айда.“

Давор се наежи, огледа се за по-едра буца лед… но Каро се засмя.

„Кротко, хлапе, кротко — каза, — пошегувах се. Имам нужда от колелото ти за една седмица.“

„Колелото ми?“

„Да, трябва ми за една сделчица в Зеница… Имам два билета за ски скока.“

„Ски скока?“ — Давор направи кисела гримаса.

„Хайде, хайде, по-добре е от нищо, а не ти искам и динар.“

Давор се засмя.

„Дадено, братле“ — отсече.

И двамата си плеснаха ръцете — сделката бе сключена.

После Давор от вълнение не спа цяла седмица. А Олимпиадата беше в разгара си. В онези дни хората в Сараево забравиха всичко друго: за дребните си битови проблеми, но и за големите — национални — проблеми, които вече се зараждаха в Югославия след смъртта на Тито; за любовите, разделите и неизвинените отсъствия на Бог. Заведенията бяха пълни с репортери, фотографи, спортисти, функционери. Отвсякъде се чуваше различна реч. Дори трамваите потракваха по релсите, празнично украсени, а уличното осветление по цяла нощ обливаше града в призрачна светлина.

Вечерта преди ски скока Давор вдигна температура. Майка му изпадна в паника. Даде му аспирин, аналгин, витамини, не мигна цяла нощ и го заплаши, че няма да ходи на никаква олимпиада. На сутринта разплаканият Давор бе свалил температурата, но майка му продължаваше със заканите, че няма да го пусне. Добре че се намеси баща му. Той рядко оспорваше думата на Лада, но сега знаеше колко е важно за сина му това изживяване и накрая Лада отстъпи. Навлече Давор с няколко пуловера, уви го в шалове и той излетя щастлив от къщи.

До олимпийското градче ги закара бащата на Айда, с новата им застава, с която не пропускаше да се изфука пред целия квартал. По пътя Давор се потеше от вълнение, а Айда скучаеше и си мислеше за книгата, която четеше в момента.

Наложи се да паркират на близо километър преди пистите, защото нагоре се извиваше безкрайна редица от застави и лади. Стигнаха до самата шанца едва в последния момент, пробивайки си трудно път през навалицата. Беше шумно, както никога преди, хората викаха и се блъскаха, надуваха свирки и пищялки — беше весело. Каро беше докопал хубави места: в самия край на пистата, където скачачите се приземяват. Оттук всичко се виждаше идеално. Самото състезание продължи два часа. Два часа подскачаха щастливи и без да разбират нищо, крещяха при всеки скок. Всичко беше като чиста детска магия. По едно време Давор вдигна очи към небето. Снежинките все така танцуваха и умираха красиво, разтопени върху лицата на зрителите. Но над тях облаците се бяха разкъсали, слънчеви лъчи прорязаха снежинките, огряха пистата и тя се превърна в приказен декор — нереален, сякаш нарисуван. Поредният скачач се приземи в това море от светлина, а снежният прах, завихрен от него, се посипа върху зрителите, сякаш разпилян от невидимата божия ръка. Давор прегърна здраво Айда и потърси изпръхналите ѝ от студа устни.

После отидоха да пият чай в една от многобройните дървени къщички, сковани за Олимпиадата. Давор можеше да се закълне, че още помни мириса и вкуса на чая от онзи чуден февруарски ден на осемдесет и четвърта.

Седмица по-късно президентът на Международния олимпийски комитет Хуан Антонио Самаранч закри Олимпийските игри с думите, че Сараево’84 ще остане в паметта на хората като най-позитивната олимпиада в цялата история на игрите. Сега по ски пистите дебнеха в засада снайперисти, в олимпийското село се търкаляха обезглавени трупове, хокейните площадки бяха превърнати в затвори, залите — в секслагери. Колко малко и колко много са десет години от един човешки живот. Между двата свята имаше море от човешка кръв.

Махна с ръка на сервитьора, той дотърча на секундата и Зоран изрева:

— Две сливовици, големи, две мешани, с повечко сирене, и бързо, чу ли ме, веднагически, пресъхнал съм повече от цялото Фиджи — изсумтя и се захили, оголвайки развалените си зъби.

Странно, не усетих лош дъх, може би защото обичам миризмата на джибри. Още от времето, когато с дядо варяхме ракия горе на казана над село. Над Кулата, моето село. Мислите ми отлетяха натам, смесиха се с тежките ракиени па̀ри, които се наслояваха под почернелия тухлен таван на онова богоугодно местенце. Въздъхнах. Беше толкова отдавна.

— Фиджи? — запротестира географският ми дух. — Фиджи е остров в Океания, зелен, влажен, сигурно имаш предвид Фуджи, изгаснал вулкан в Япония.

— Ебем му пичку материну, Фуджи, Фиджи, все тая. И к’во музеят? Война, снимки, разрушения, откъснати крайници. Кеф, а?

За няколкото дни, откакто съм тук, свикнах с преднамерения му цинизъм — странно, но не ме дразни. Приемам го някак си бащински, макар че като гледам, сме набори, нали е преживял блокадата.

— Мда, като в гастроном от соца е: изглежда пусто, празно, тъжно, лъснато и тук-там по някое парче месо.

Разсмя се гърлено и тръсна глава. Челото му се ороси от пот. Често се изпотява без видима причина. Обърна се нервно към бара. Сервитьорът се носи като ладия по тихата Неретва: леко, сякаш ако се забърза и набразди вълните, ще се случи някое голямо нещастие. Примерно земетресение. Никой не бърза тук. Все пак сливовиците пристигат след има-няма десет минути. Заслужават си чакането. И двамата наквасваме гърлата си с тази божия благодат и примижаваме от удоволствие. Златист цвят, пареща топлина, радостна омая. Както казва Чърчил: „Откакто спрях да пия, разбрах колко скучен и сив е животът.“. Макар да не знам Чърчил някога да е спирал.

„Трите шишета“ е одимена дупка под земята. Пуши се, разбира се. Масите са от старо, почти черно на оскъдната светлина, проядено от времето дърво. Дървени столове, голи крушки от зацапания таван, широк дървен барплот, кисели, преди да се напушат, сервитьори, които след това стават лежерни и носещи се като цигарения дим, ефирно, призрачно, никога забързани. Атмосфера, дух, приятна музика, от време на време сръбски рок.

Донесоха и втората сливовица. Разгорещяваме се със Зоран. Отваря се, както се казва, приказка.

— И как реши да се хванеш с българския? — питам.

— Баба ми е българка.

— Верно ли?

— Абе, македонка всъщност, ама то тук сме така омешани, че можеш ли да му хванеш края?

— Моят род е бежански — дошли са от Егейска Македония. Прадядо ми зарязал всичко, къща, имот, покъщнина, гробове и хукнал, щото се чувствал българин. Не е искал да го пишуват грък, както казваше дядо ми.

— Именно. И ние сме някаква странна компилация. Прадядо ми е албанец, горе от Корча, бяга през деветнайсети век с така наречените арнаути, когато някакъв паша почва да дерибейства. Имал билет за кораб, смятал да си опита късмета в Америка. Тръгнали били за Солун. Ама по пътя да вземат да спрат в Битоля. Или в някакво село край Битоля. Сядат в хана, поръчват хапване, пийване, както си му е редът. Вади прадядо ми кесията да плаща и в тоя момент съзира дъщерята на ханджийката. Онемява, влюбва се до полуда и остава. Тя се казвала Мария — казват, че тази Мария била приказна красавица, изваяна. Била като икона. Абе, природата, пичка му материну, кога дава — дава. Всички заминават, а той остава. Ден след ден, жълтица след жълтица, подарък след подарък се молил за любовта ѝ. Ама тя непреклонна, не поддава. Проверява го, значи. Изчаква го да изхарчи всичките си жълтици, да продаде билета за кораба, да продаде дрехите си. И когато остава без нищо и отчаян тръгва да си ходи, тя го настига на края на селото и казва само едно простичко: Да. Разправят, че били много щастливи. Та така се захванах с българския — покрай нея. А и вие, българите, сте ми симпатични, във вас има една извечна мъдрост, която е рядкост тук, на Балканите. Топли хора сте, повече от нужното търпеливи, но топли, хубави хора.

Заслушваме се и двамата в напевния глас на Владо от „Сребърни криле“, който тъкмо обяснява за друга славна любов: Zingarella, Zingarella, tvoja cerga sve je dalja, tko ti pije iz njedara, nagledah se tih bedara, Zingarella, Zingarella…2 Отпиваме от ракията. Зоран се опитва да изглежда груб. Не му се отдава. Циник — да, но груб — не. Беше го бил животът, беше го и ебал, та не беше останало много от него. Усещах го.

— И к’во? — казва, а едното му око постоянно играе. — Защо реши да пишеш за войната? За война, която не си преживял и няма как да разбереш.

— Свързан съм с нея.

Изстрелях го отведнъж. Не мислех да го споделям или споменавам, наистина не исках, болезнено е, но Зоран ме предизвика.

— Свързан си с нея?

— Да.

— И как собствено?

— Бил съм в Сараево и преди.

— Хм… Не знаех, мислех, че ти е за пръв път.

— Не, бил съм тук. Един от най-хубавите спомени в живота ми. Никога няма да го забравя.

— И кога това?

— Осемдесет и четвърта, февруари. За една седмица.

— Аха, олимпиадата, значи. Не знаех.

— Много неща не знаеш за мен. Преди университета бях спортист. Израснал съм в планината. В Родопите. От малък съм луд по ските, но не ми стигна талантът за алпийските дисциплини и се насочих към ски скока. Кефеха ме полетът, рискът, издигането над света, свободата за тези няколко секунди. Само няколко, но си напълно свободен, птица си.

— И беше на олимпиадата? Участва ли?

— Не, не стигнах до националния, но когато разбрах за Сараево’84, осъзнах, че това вероятно ще е единственият ми шанс да гледам зимна олимпиада на живо. А беше мечтата на живота ми. Само на петстотин километра от нас, и то в соцлагера. Знаеш как беше по ония години.

— Знам, да. И аз бях на олимпиадата, и аз се радвах като малко дете на всичко, де да знам какво е имало да става после.

Въздъхна тъжно и отпи. За миг се отнесе някъде, често му се случваше, за минутка, две, после се връщаше в реалността. Върна се и сега.

— И к’во? Заради олимпиадата реши, че си свързан със Сараево, с конфликта, и реши да пишеш. — В гласа му имаше и сарказъм, и недоверие.

— Не — прекъснах го грубо. — Изживях седемте най-щастливи дни в живота си тук. Още първия ден в хотела се запознах с Мириан, кореспондентка в местното радио. Току-що завършила журналистика, пет години по-голяма от мен. Разкошни златни коси, бели като сняг зъби, големи стегнати гърди, ярък характер и най-невероятната усмивка във Вселената. Влюбих се на секундата. Цяла нощ се правих на клоун, но накрая я склоних да дойде в моята стая. Пазя шала ѝ от онази нощ, откраднах си го и още го пазя.

Бръкнах в раницата и измъкнах оттам тънкия копринен шал, който отдавна вече не пазеше аромата на тялото ѝ.

Зоран пипна шала — изглеждаше стъписан от неочаквания обрат.

— И какво стана?

— Прекарахме заедно тези седем дни. Приказка — така може да си влюбен само веднъж в живота. Обикаляхме кафенетата на Сараево, любехме се непрекъснато. Успя да ме вкара с журналистическата си карта и на едно от състезанията — аз, естествено, нямах никакви билети. И при това ме вкара точно на ски скока. Никога няма да го забравя. Беше мрачно, но точно преди последния скок облаците се разкъсаха за малко. Скачаше някакъв японец. Като се приземи, снегът се посипа като сребърен прашец над нас. Наведох се и дълго се целувахме с Мириан. На другия ден си заминах за България.

Млъкнах, тишината слегна като мъгла върху масата, а Владо Калембер продължаваше да рисува с думи: Zingarella, Zingarella, tesko sam se oprostao, od gitare I od vina, od topline tvoga tijela, Zingarella, Zingarella3…

— И после какво стана? — обади се накрая Зоран.

— Бяхме луди, продължихме да се търсим по телефона, да си пишем, но тогава бе сложно — разстоянията, границите. А и тя беше по-голяма и май реши, че не ѝ се занимава с мен. Само от време на време се появяваше в живота ми. Телефонни обаждания, писма, картички от Адриатика… После се омъжи. Мислех, че никога няма да я видя повече. А спортната ми кариера се прецака. Два дни след като се върнах от Сараево, бях на състезание на Боровец. Цяла нощ си бяхме говорили с нея, та не бях мигнал. Въобще и не погледнах шанцата, като полетях от седемдесетте метра. Загубих равновесие и паднах. Коляното ми се раздроби и дотук със спорта. Насочих се към другата си страст, географията. Станах студент, после докторант, асистент. И веднъж заминах на конференция в Любляна. Докато си взимах ключовете на рецепцията, един глас ме закова на място. „Джорджи, Джорджи, това ти ли си?“ Нейният глас. А и само тя ми викаше Джорджи. Оказа се, че е продължила кариерата си на журналист. Оказа се, че е в Любляна да отразява някакъв баскетболен мач. Оказа се, че се е развела. Не бях правил секс с желание от последния път с нея. Любихме се до сутринта. На другия ден тя се връщаше в Сараево. Обещахме си, че ще се чуем веднага, че ще се видим съвсем скоро, че не всичко е загубено за нас. Че имаме време. Е, нямахме време…

— Защо?

— Защото беше шести април деветдесет и втора. Рожденият ми ден.

Всичко угасна. Спомних си го, а така да не исках да си го спомням. Но Зоран ме беше предизвикал. Вече съжалявах, че го казах.

— Убиха я, нали? — каза Зоран.

— Два месеца по-късно. Чувахме се винаги, когато имаше връзка. Един ден връзката прекъсна. Не можех да го проумея, Зоране. Защо, по дяволите? Защо бе, пичку ви материну, защо се избихте? Коя е тази религия, дето проповядва насилие? И кой е този Бог, който иска да убиваме? Кой бе, Зоране, кой? Убийството в името на Бог е убийство на самия Бог! Ей заради това се захванах с етно-религиозните конфликти, затова я пиша тази книга. Нищо няма да променя, няма да я върна, но поне мога да кажа, да изкрещя какво мисля. Защо бе, Зоране, защо се избихте като изроди? На олимпиадата изглеждахте толкова щастливи всички заедно. И при нас, в Родопите, са християни и мюсюлмани, имам толкова приятели мюсюлмани, най-добрият ми приятел се ожени за мюсюлманка. Има две махали в Родопите, Гудевица и Гоздьовица. Създали са ги двама братя, Гудьо и Гоздьо. Идват турците и единият мюсюлманин, другият християнин, но си остават братя и си помагат до края на живота си. Сега жените от двете махали от малки стават посестрими, за да си помагат цял живот. През тринайсета година някаква потеря нахлува в Родопите и хората от християнската Гудевица тръгват да бягат. Тогава над землището им имало телена ограда. Един баща с бебе я прескача, потерята зад гърба им, стрелят… Заплита се цървулът му в оградата, той изпуска бебето. Опитва се да се прехвърли обратно и да го вземе, но потерята вече е съвсем близо, стреля, ще го убие. И той зарязва детето. Спасява се. После се връща след месец в Гудевица, вече полудял от мъка, и какво да види. От една къща в мюсюлманското Гоздьовица видели как бягат, и като се отдалечила потерята — спуснали се и спасили бебето. Баба Лидка — лично я познавах.

Зоран поклати глава, потта отново навлажни челото му.

— Брато — каза тихо, но много твърдо, — ако можехме да направим една Балканска фабрика за производство на енергия от лайна, щяхме вече да сме милионери.

Светлините се приглушават все повече. Напомнят за очите на магистрална курва в ранните часове на деня през зимата. Изцъклени от студа. Отразяващи като огледало фаровете на прелитащите автомобили. Без собствен блясък. Празни светлоотразители. Пускат пак „Сребърни криле“. Още от дете ги харесвам. Зоран също. Оживява се.

— И все пак — казва, — не разбрах защо реши да пишеш за войната, за нашата война?

— Тя не е само ваша. Тя е и наша, Балканска, общочовешка. Исках хората да разберат за страданието, за безумието, за тишината след куршумите, за сухите сърца и погледи на оцелелите. Почувствах я, преживях я, четох за нея, гледах клипове.

— Чете за нея?

— Да.

— Гледа клипове?

— Да.

— И мислиш, че си разбрал нещо?

— Не знам. Всъщност съм уморен…

Допих втората сливовица и оставих чашата на масата. Изведнъж се почувствах тъжен, празен.

— Самотен и отчаян съм, брате. Абсолютен лузър, аутсайдер на средна възраст, без цел, посока, жена, семейство, без смисъл. Просто едно нищо.

Прогърмя една от любимите ми песни на „Сребърни криле“. Гласът на Владо Калембер се спусна като пикираща чайка, зареяна в свободата на безметежния си полет сред облаците, които обрамчват лицето на подранилата луна.

Зоран също пресуши втората чаша. Удари я с яд върху дървената плът на масата. Целият подскочи от стола. И тъкмо когато Владо обясняваше: Ne, nemoj reci da sam drugi, nije vazno to sto nisam prvi, jer ja sam sanjar, jer ja sam sanjar, jer ja sam sanjar4 — той изкрещя:

— Значи ти си отчаян. Ти, ти, ти. Ти, затънал в самодоволството на интелектуалното си недоволство от живота. Знам ги аз тия, знам ги, много добре ги знам. — Скочи и се замята около масата. — Сутрин си пиете кафето в някое луксозно кафене, вечер се наливате с уиски, обикаляте с блеснал поглед ония продавачки на плът, шибаните интелектуалки, дето им се ебе, та две не виждат, ама са стиснали бедрата, сякаш носят торба сребърници между тях. Философствате за живота и сте вечно недоволни. Знам ви аз. Вие нищо, ама нищичко не знаете от живота.

Въпреки целия този цирк, никой не ни обръщаше внимание. Тука хората са свикнали.

— Знаеш ли какво е, брато̀? Знаеш ли какво е да ядеш мишки, да ебеш трупове, да крадеш от майка си? Знаеш ли какво е да живееш всеки ден, все едно си плюшена играчка на стрелбище? Да събираш крайници по канавките, да гледаш смъртта в очите, сякаш ти е любовница, с която вече не ти се чука, но тя не иска да си иде. Да погребваш деца, невидели още нищо. Знаеш ли, а?

Лицата ни бяха на няколко сантиметра едно от друго. Потта се стичаше по набразденото му от бръчки лице, а Владо Калембер се дереше със своя дрезгав глас, дето подлудяваше момичетата при соца: Ja igram na sve, igram na sve, igram na sve ili nista…5

Разплаках се — от ракията ли, от острия му мирис ли, от спомените ли. Пресегнах се и сграбчих с две ръце потния му врат. А гласът на Владо се носеше като повей от ганджа. Jer ja sam sanjar lutalica, lutalica, lutalica, pod ovim nebom luda ptica, luda ptica, sanjar lutalica…6

— Предадох, брато. Не ме боли, че са ме предавали, майната им, но не мога да се понеса, че аз предадох.

— Предаде?

— Единственият човек, който ме е обичал истински.

— Предаде.

Челата ни бяха опрени едно в друго, така както може да е само тук, у нас, у дома, на село. Майната ви на Запада. Запазете си еснафския доволен стерилен самоуют. Само тук можем да сме толкова близки, макар и непознати.

— Ти не знаеш, брато — разплака се и той; разчленяваше не просто думите, разчленяваше буквите, и дори паузите между тях. — Ти не знаеш какво е да предадеш. Не знаеш — и слава Богу, че не знаеш, пичку му материну.

А Владо продължаваше да разпъва задимената коруба на „Трите шишета“: I tebi sam isto rek’o, da si ljepsa no sve druge, I tebi sam isto rek’o, sve sa smijeskom, al’s puno tuge…7