Аз още броя дните

20:23

Вече нямаше връщане назад. Давор вървеше пред Айда и държеше изпотената ѝ длан. Духаше прохладен ветрец, чуваха се единични изстрели. Стигнаха детската площадка, където, замръзнали като призраци, някак неестествено стърчаха катерушката, пързалката, люлките. Бяха израснали на тази площадка и във всичко тук имаше частица от тях. Айда спря пред пясъчника, пълен сега с бетонни отломки, между които избуяваше трева. Играеше винаги на този пясъчник, защото оттук се виждаше балконът им, а и Самира можеше да я наблюдава отгоре. За Давор детската площадка навяваше само болка. Тук, под пързалката, в ръцете му издъхна Виктор, а само на метри от нея беше разстреляно онова малко момиченце с протегнатата към него бяла ръка.

Заобиколиха площадката и тръгнаха бързо към нейния блок. Нощта на деветнадесети май хиляда деветстотин деветдесет и трета година се случи лунна и градът беше огрян като театрален декор. Това не беше добре за тях — щяха да бъдат лесна мишена за снайперистите. Стигнаха до блока и спряха, за да се огледат и ослушат. Щяха да го правят на всяко по-защитено място. Приплъзнаха се по калкана на сградата. Давор надникна зад ъгъла. Изглеждаше чисто. Дръпна Айда за ръката и двамата притичаха към входа им. Пред тях пустееше мястото, където баща ѝ паркираше заставата си, та да е точно под балкона им: вечер излизаше да изпуши по няколко цигари и си я гледаше с любов. За Давор този вход носеше по-скоро негативни емоции — сякаш всички добри спомени от предвоенното време ги беше затворил в куфарче с кодирана ключалка, на която е забравил кода. Точно до този вход видя първия застрелян човек. Беше още в началото на блокадата. Идваше да вземе Айда, когато изтрещяха изстрели. Клекна зад пейката, запуши си ушите и започна да крещи, а на няколко метра от него се свлече някакъв мъж. Давор го гледаше безпомощно няколко минути как се гърчи, докато устата му не стана синя. Първият убит пред очите се помни до гроб. Но нямаха време за повече спомени.

Давор погледна към Айда. Под блузата гърдите ѝ се надигаха учестено. Нормално — вземаше си довиждане с мястото, където беше израснала. Стисна по-здраво ръката ѝ и посочи с глава към някогашния хранителен магазин, който се намираше на около седемстотин-осемстотин метра от тях. Следващата им спирка. Давор беше нарисувал целия маршрут и няколко вечери подред с Айда го репетираха, за да го запомни и тя наизуст, та да не им се налага да говорят много по пътя. Тя само кимна. Притичаха приведени и стигнаха ламаринения навес на магазина, без да се случи нищо. Вятърът завихри хартии в краката им. Някога пазаруваха често от този магазин, а преди това на същото място имаше родилно отделение. Айда още помнеше как с баща ѝ се мотаеха нещо по терасата, как от родилното изскочи възрастна жена и се провикна: „Сафете, Сафете, имаш наследник, роди ти се син!…“. Сега само няколко щайги с изпочупени, прашасали бутилки напомняха, че някога тук е кипял живот. А Давор си спомни как миналата зима, в най-гладните дни, преди да се захванат със Златко на черния пазар, беше ловил тук плъхове.

Докосна я отново по ръката и ѝ посочи ламаринената будка от другата страна на улицата, точно срещу разрушената сграда на училището им. Тук беше и краят на техния квартал. Приведоха се отново, стигнаха до будката и клекнаха задъхани под металното тезгяхче, дето едно време редяха сутрешната преса. Като ученик Давор едва дочакваше голямото междучасие и докато другите деца се трупаха пред лавката, той хукваше да си купи новия брой на „Спортские новости“: грабваше го нетърпеливо, сядаше на близкото бетонно колче и отваряше на футболната страница. Колчето си стоеше, само че сега беше почерняло от снарядите и куршумите.

Давор ѝ даде знак, после двамата се изправиха и поеха към центъра. Трябваше да пресекат едно открито площадче с кръгла градинка в средата, която някога събираше майките с деца от околните блокове. Сега беше едно потънало в плевели черно петно. По „Логавина“ се зададе камион с изгасени светлини и Давор се стресна: всеки камион можеше да означава само едно — опасност. Спогледаха се тревожно. Имаха две възможности: или да се върнат обратно, или да побягнат напред. Тази нощ обаче връщане назад наистина нямаше да има. Давор огледа площада, блоковете отсреща, някогашния магазин за цветя вляво. Камионът беше на стотина метра от тях и пъплеше с бучене по нанагорнището. Давор стисна ръката ѝ и каза:

— Хайде. Изнасяме се на бегом.

И се втурнаха напред. Прескочиха буренясалата градинка и свиха бързо зад цветарския магазин. Камионът приближаваше, бученето се усилваше. Хукнаха към най-близкия блок, от който ги деляха трийсетина метра. Изведнъж бученето спря, някой се разкрещя да спрат. Давор буквално влачеше Айда. Оставаха им двайсетина метра до блока, когато чуха изстрели. После силни викове, после пак изстрели. Двамата се заковаха на място и погледнаха назад: от камиона стреляха по други две бягащи сенки. Никой не гледаше към тях. Стрелнаха се към блока, вратата на най-близкия вход беше отворена и те се вмъкнаха там.

— Добре ли си, Айда? — попита задъхано Давор.

— Аха — промълви Айда.

— Трябва да продължаваме.

— Колко стана часът?

— Осем и тридесет и пет. След двадесет и пет минути трябва да сме при моста.

И те отново излязоха навън. Бяха на улица „20-и август“ — оттук започваше спускането към Baščaršija. Беше стръмна улица. Лете хлапетата се спускаха лудешки по нея с велосипеди, а зимно време — с шейни. Сега изглеждаше призрачна под лунната светлина и те щяха да са удобна мишена за снайперистите. Дотук имаха късмет, ако се изключеше онзи камион. Явно Господ беше на тяхна страна.

В края на „20-и август“ имаше фонтан. Някога двамата си определяха срещите тук и после тръгваха към кафенетата на Baščaršija. Айда често сядаше край фонтана и четеше с часове под монотонния ритъм на водата. Сега и фонтанът беше като всичко друго в Сараево — мъртъв, а каменното момченце в средата лежеше покосено от снаряд. Часът беше вече двадесет и четиридесет, оставаха само двадесет минути, но Айда приседна за малко до фонтана и погали камъка под себе си.

На Давор този фонтан навяваше съвсем други спомени. В първите дни на обсадата, когато все още се надяваха, че тази лудост ще спре съвсем скоро, точно тук имаше протестен митинг на студенти и млади хора от всички етноси и религии — един последен опит на младостта да се изправи срещу безумието на оръдията. Бяха се събрали в двора на университета и оттам поеха към централния площад. Отстрани ги охраняваха войници в пълно бойно снаряжение. Това, че бяха толкова много и че бяха единни, им даваше сила. Давор си спомни как наивно вярваше, че ще успеят да променят всичко и ще спрат войната. Стигнаха до централния площад, издигнаха плакатите против войната, шумно свиркаха с уста, организаторите на протеста говореха през мегафоните. А после започна ужасът. Вкарани сред студентите провокатори започнаха да замерят с камъни униформените. Улучиха в главата един офицер и той падна, рукна кръв, военните се разкрещяха. На някои от младежите не им издържаха нервите и се нахвърлиха с юмруци и върху провокаторите, и върху военните. Това отприщи насилието. Войниците откриха безразборно огън срещу невъоръжените протестиращи. Още след първите изстрели няколко души се свлякоха на паважа. Настана паника. Всеки крещеше и гледаше да се измъкне. Давор видя как една от най-добрите му приятелки от випуска падна на колене, закри лицето си с ръце, разтърсвана от плач, а пред нея лежеше тялото на друго младо и хубаво момиче. По красивото лице се стичаше кръв. Безжизненият вече поглед беше забит в чистата синева на сараевското небе — вероятно последното нещо, което бе видяла. Стрелбата продължаваше. Давор се опита да вдигне и измъкне колежката си, но тя не помръдваше от убитата. После Давор побягна оттам. Тичаше на зигзаг с надеждата, че така ще избегне куршумите — поне на това го бяха научили в казармата. Блъскаше се в другите хора, падаше, ставаше, бягаше… Чуваше куршумите, писъците, усещаше ужаса. Вече се измъкваше от площад „Героичен“ и се чудеше в коя посока да продължи, когато го настигна един от най-добрите му приятели — Влад. Бяха заедно още от гимназията, после пак заедно записаха биология в университета. Влад само го стисна за рамото и му посочи фонтана. Давор го разбра: оттук започваше стръмната „20-и август“, ако се вдигнеха по нея, щяха да се измъкнат от куршумите. Втурнаха се заедно към фонтана.

Бяха само на няколко метра от стръмнината, Давор дори си каза наум „Успяхме“ — когато Влад сякаш се препъна. Подпря се на каменния парапет, а после се претърколи и падна във водата. Давор се обърна, видя войника, който го беше застрелял: съвсем младо момче, едва започнало да се бръсне. Видя ужаса в очите му и треперещата му ръка, стиснала калашника. Беше само на десетина метра и следващата му стъпка бе да го застреля. А Давор не можеше да направи нищо. Двамата се гледаха близо минута, после някой извика на войника и Давор много добре си спомняше как той го погледна за последно в очите и се провикна: „Идвам! Тука вече няма никого“ — след това погледна и към Влад и полетя в другата улица. Давор дори не знаеше дали се беше уплашил, докато стоеше пред дулото на автомата. А Влад беше мъртъв. Тялото му плуваше във водите на фонтана с главата надолу и само ръката му продължаваше да стиска каменния парапет. Давор си спомни, че единственото, което си помисли тогава, беше: „Господи, тази ръка никога повече няма да свири“. Наведе се, целуна ръката и се понесе нагоре по „20-и август“.

От фонтана трябваше да стигнат до университета. Отляво беше Baščaršija — тук бяха и най-откритите места по целия им маршрут. Отново се спогледаха и без да си продумат, продължиха надолу към центъра.

Снарядите затрещяха внезапно. Тъкмо пресичаха „Радовиша“. Проснаха се по очи на плочките. Стрелбата продължи повече от пет минути. Давор успя да я предпази, като легна върху нея. Айда беше запушила с длани ушите си, а Давор я прикриваше с тялото си. Надигна глава и видя, че най-близкото прикритие — един безистен — беше на двайсетина метра от тях. Прогърмя оглушителна експлозия и сградата до тях пламна, разнесоха се писъци, стана горещо.

При първото затишие Давор скочи и повлече Айда към безистена и оттам видяха как от улучената сграда изскачат горящи хора.

— Какво ще правим? — запита притеснено Айда.

— Продължаваме — каза той.

— Ами стрелбата?

— Няма значение, на моста ще е тихо.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Обещаваш ли?

— Да.

— С колко време разполагаме?

— С никакво. Тръгваме.

Тази вечер в мерника на снайперистите явно беше центърът на града. Давор и Айда прибягваха приведени покрай мрачните прогорени скелети на четириетажните сгради по „Радовиша“. Трябваше да стигнат до малката, приличаща по-скоро на безистен „Виелица“, откъдето щяха да стигнат до университета. Подминаха любимата си сладкарница „Сахер“. Тук някога правеха най-хубавото капучино в града. Сега прозорците бяха изпочупени, а вътре се валяха осакатени столове и маси. Дори не погледнаха натам. Отново затрещяха изстрели. Куршумите свистяха около тях и се забиваха в панели и прозорци. Двамата се притиснаха плътно до стената на някаква административна сграда. Стрелбата не стихваше. Давор погледна притеснено часовника и дръпна Айда за ръката.

— Даворе, стреля се! — възкликна тя.

— Нямаме време — отвърна задъхано той и отново я завлачи напред.

Гледаха да се придържат плътно до стените на сградите. Това не помагаше, защото безпощадната луна обливаше града в неонова светлина и ги превръщаше в мишени. Стигнаха до уличката, свиха в нея и едва там спряха. Дишаха учестено, а потта се стичаше по челата и гърбовете им. Айда отново приклекна с ръце на кръста. „Виелица“ беше по-скоро проход, притиснат между слепите калкани на две високи сгради. Някои сараевчани не подозираха, че в града им съществува такова място и сякаш дори архитектите на града я бяха забравили. Но от нея се излизаше право на гърба на университета, затова често студентите я използваха: криеха се тук, за да се целуват в тихите пролетни и летни нощи. Давор и Айда също го правеха понякога.

— Хайде — изсъска Давор.

Айда го погледна умолително. Беше уморена и уплашена, но той само протегна ръка и Айда не каза нищо: хвана ръката му и се изправи. Притичаха за секунди през късата „Виелица“, прескочиха ниската метална ограда на университета и огледаха обляната от лунната светлина красива сграда пред себе си. Прекосиха малкото задно дворче и се притаиха зад ъгъла. Оттук до моста оставаше съвсем малко. Предният вход на университета се намираше на уличка, успоредна на реката. Това бяха и най-зорко следените от снайперистите места, защото хората бягаха от града или по моста, или направо през реката. Най-много убити паднаха в този участък, в който от двете му страни дебнеха сръбски и бошняшки паравоенни формирования. Каро им беше обещал, че между девет и девет и петнайсет снайперистите ще мълчат, но те трябваше първо да стигнат до моста. Откъм сградата на университета сякаш се чуваха някакви шумове, но пък не се забелязваше никаква светлина. И все пак шумът обезпокои Давор.

— Айда — прошепна той, — ще мина отпред, за да видя дали всичко е о’кей.

— Идвам с теб — каза бързо Айда.

— Не — спря я той, — тук вече е прекалено опасно. А и аз имам много повече опит от улиците на Сараево.

— Но ти каза, че няма да се разделяме нито за секунда!

— Не се разделяме, Айда. Ще ме виждаш през цялото време. Стой спокойно. Само проверявам дали всичко е чисто и се връщам за теб.

— Но…

— Никакво „но“! Нямаме време за спорове.

Докосна я по ръката и тръгна предпазливо по късата страна на сградата. Последните им учебни занятия тук бяха миналия май: месец след началото на блокадата обявиха, че затварят университета до второ нареждане. Нямаше второ нареждане. Университетът беше бомбардиран и сега на няколко места грозно стърчаха части от изгорели стени, железни греди, прозорци бяха изпотрошени.

Отвътре наистина се долавяха шумове. Не можеше да прецени дали са от мазето или от първия етаж, но ги чуваше съвсем ясно и това го тревожеше. Стигна до края на стената и надникна зад ъгъла. Луната осветяваше идеално парадния вход и площадката пред него. Не се виждаха хора, но имаше паркиран джип. Това го притесни още повече. Колкото пъти беше минавал по маршрута през последния месец, не беше виждал кола в двора на университета. Погледна часовника — беше вече осем и четиридесет и девет. Оставаха единадесет минути и повече не можеше да се колебае. Или трябваше да изтича при джипа и да го провери, или да рискува да се върне, да вземе Айда и да тръгнат заедно. Знаеше, че трябва да провери автомобила, но и не искаше да оставя Айда повече сама. Тя щеше да се паникьоса, ако го изпусне от поглед. Обърна се и се върна при нея. Вече чуваха ясно ромона на Миляцка, но и шумовете откъм тъмната сграда на университета се усилваха: определено се отваряха и затваряха врати, отекваха стъпки — и никаква светлина.

— Какво става, наред ли е всичко? — попита го Айда, а гласът ѝ трепереше.

— Има някакъв джип отпред — прошепна Давор.

— Джип?

— Да — отвърна той. — Преди го нямаше…

— И какво ще правим?

— Тръгваме. Рисковано е, но вече нямаме време.

— Ами тия шумове вътре?

— Не знам кой може да е. Дано да имаме късмет. Давай!

Хвана я пак за ръка и предпазливо я поведе напред. Вече се чуваха и гласове, бяха съвсем близо до тях. Някой звучно изпсува. Айда трепна, а Давор ускори крачката. Джипът си стоеше все така притихнал, но гласовете в сградата вече приближаваха. Давор хвърли последен поглед натам и каза тихо:

— Сега притичваме до оградата, прескачаме я точно на ъгъла, нали се сещаш, там има едно бордюрче и можем да стъпим на него. Оттам свиваме веднага вляво и се скриваме под големия навес на печатницата.

Айда само кимна.

Нямаше нужда от повече думи. Давор направи знак с пръсти, едно, две, три! — и на три я дръпна рязко. Побягнаха с всички сили. До оградата имаше двайсетина метра. Бяха стигнали до средата, когато чуха зад себе си трясък от счупен прозорец и мъжки викове. Айда замръзна, но Давор отново я дръпна. Мъжете вътре се караха помежду си и никой не извика към тях. В страха си да не би да стрелят в гърба им Давор тласна Айда да прескочи първа и тя се подчини мълчешком, а и нямаше време за спорове. Прехвърли се през оградата, но като скочи долу, изохка силно — беше си навехнала крака. Зад тях се счупи и друг прозорец, проехтя самотен изстрел, но и сега не стреляха по тях. Давор също прескочи оградата, хвана здраво ръката на Айда и двамата се затичаха към печатницата.

Спряха под навеса и се почувстваха защитени, но дъхът им се блъскаше в зъбите.

— Какво беше това? — попита притеснено Айда.

— Не знам — сви рамене Давор. — Нямам представа кой може да е в университета по това време, но не ме и интересува. Важното е, че минахме.

Вече виждаха моста.

Оставаха им още само двеста и петдесет метра.