Аз още броя дните

19:30

Давор не усети как хвръкна времето. Трябваше да се връща. Оставаха по-малко от два часа. Тръгна бавно към къщи. Мислеше за Айда. Толкова години бяха минали, а любовта му си оставаше същата. Беше ли възможно? Никога не беше се замислял. Нямаше кога. Времето с нея минаваше неусетно. Не беше ги усетил тези двадесет години. Когато времето лети, значи си щастлив човек. За тези двадесет години се разделиха само веднъж за по-дълго.

Беше през зимата на осемдесет и седма. Студена, сурова зима, една от най-тежките в Босна. Давор го взеха войник. Не се плашеше много от казармата, но и не тръпнеше от особено желание да ходи там. Разбира се, по добра балканска традиция му спретнаха празнично изпращане: на Балканите изпращането на войника се превръща във всенароден празник. Виж, влизането в университета минава тихо и незабележимо.

Далибор малко се поизхвърли. Давор протестираше, но той извади десетина маси пред входа, нареди сланина, луканки, всякакви други мезета. Отвори бурето с деветнайсетгодишна ракия, наречена за това още от раждането на Давор. Събра всички съседи, роднини и квартални пияници и празнуваха под ритмите на Лепа Брена и Весна Змиянац чак до пукването на зората, когато неспалият цяла нощ, умърлушен Давор пое към Сараевската гара, изпращан от Лада и Айда. Когато влакът потегли с тежко пуфтене от гарата, сърцето на Давор се сви. От петгодишен не се беше разделял за по-дълго с Айда. Влакът се отдалечаваше от перона, а лицето ѝ ставаше все по-неразличимо, преди да се разтопи в есенната мараня.

Давор служи в планините на Босна. Мръзнеше зловещо по постове и караули. А отгоре на всичко старите пушки тормозеха и се гавреха с новобранците. Беше здраво момче, но трудно оцеля през онази зима. Не му тежаха тренировките, маршировките или маршовете на скок през дълбоките преспи — то се понасяше. Но да се върнеш в спалното помещение премръзнал и капнал от умора и старите да те изкарат на плаца чисто гол — това вече му идваше много. Беше на косъм от това да скочи и да разцепи кратуната на някого с приклада на автомата. Знаеше, че след това целият му живот ще бъде разбит и унищожен, но на моменти наистина не издържаше. Единственото, което го спаси от полудяване и извършването на някоя голяма глупост, бе Айда. Пак Айда. На всички важни кръстопътища в неговия живот се появяваше Айда.

Пишеше ѝ писма. Постоянно. Никога преди не беше писал, но тогава…

В началото Айда не обърна много внимание на скрития в писмата му гняв, но колкото повече време минаваше — особено през зимата — този гняв се засили и тогава тя усети колко му е тежко и колко е важно да бъде до него сега. А точно през тия месеци тя беше най-силно разколебана за тяхното бъдеще. Някак си усещаше, че ако запазят връзката си точно сега, когато са разделени за толкова дълго, ще я запазят завинаги. И в същото време, използвайки неговото отсъствие, много хора от мюсюлманската общност опитаха всичко, за да ги разделят: непрекъснато ѝ предлагаха разни подходящи кандидати — от подходящата религия, разбира се. Да омъжат Айда за мюсюлманин, се беше превърнало в едва ли не най-важната им мисия. Може би защото Айда беше красиво момиче, а може би и защото тяхната любов бе много странна и заплашваше да се превърне в истински символ. Айда обаче удържа. Колкото повече я притискаха, колкото по-често ѝ водеха подходящи кандидати, толкова по-сигурно тя разбираше, че сърцето ѝ принадлежи на един-единствен човек.

Тези техни писма бележеха резка по резка в паметта на Айда, прогонваха съмненията ѝ, караха сърцето ѝ да се чувства сигурно в любовта си. Още щом изпратеше поредното си писмо, започваше да премисля следващото. Лягаше си вечер, слушаше как печката припуква в тъмнината и редеше наум думите за Давор. Опитваше да си го представи като войник, облечен в кафявия шинел, но вместо това пред очите ѝ неизменно изникваше онова усмихнато лице, което беше целунала за първи път в седми клас.

След Нова година, когато превали половината от службата, Давор започна все по-често да мисли за бъдещето. От камбанарията на осемдесет и осма година то му изглеждаше светло и ясно: ще се уволни, ще се върне в Сараево, ще станат с Айда студенти. Бяха решили тя да го изчака, за да кандидатстват едновременно и после да следват заедно. А после да се оженят. Виждаше само светлата страна на живота и сякаш не забелязваше тъмната му половина.

Пролетта дойде изненадващо. В Сараево всички сезони са хубави, но пролетта е най-красивият. Започват да се топят капчуците, слънцето обещава нов живот, замирисва на жасмин — онзи опияняващ аромат, който се просмуква във всеки дом. Който е бил в Сараево, не може никога да забрави мириса на жасмин в чистите пролетни сутрини. Айда обикаляше улиците на Сараево, слушаше песента на птиците и мечтаеше.

Това писмо го зарадва най-много: за първи път, откакто беше влязъл в казармата, тя му пишеше, че го обича. А и това Твоя Айда.

Това писмо Давор го запази завинаги.

Стигна до входа. Вдиша за последно пролетния въздух, промуши се през откъртената врата и пое нагоре. Беше вече на площадката между третия и четвъртия етаж, когато чу взрива. В първия момент дори не разбра какво точно става. Ударната вълна го хвърли назад и той се блъсна в стълбищния прозорец. Прозорецът се строши и го поръси със ситни стъкълца. Давор се опомни от нахлуващия отвън въздух и хукна отново нагоре. Отвори вратата на апартамента, а там, в коридора, го чакаха Айда, Лада и Далибор.

— Даворе, кретен такъв! — закрещя Айда. — Идиот, какви ги вършиш? Как можа да ме оставиш сама?

Той отстъпи назад, облегна се на вратата, а Айда го заудря с юмруци по гърдите.

— Като чух взрива, бях сигурна, че никога повече няма да те видя. Как можа да ми го причиниш?

Давор се изплаши. Не я беше виждал такава и не знаеше как да реагира.

И сбърка.

— Хайде, Айда, успокой се — каза. — Нали всичко е наред, няма нужда толкова да драматизираме.

И точно тези думи сякаш отключиха цялата ѝ ярост, трупана от началото на войната.

— Аз ли драматизирам? — извика тя. — Как можа да го кажеш. След всичко, което понесох заради теб! Как можа да ме оставиш сама точно днес? Какво повече искаш от мен?

Дори винаги хладнокръвната Лада не знаеше какво да направи. Давор обаче се овладя — прихвана Айда през кръста, вдигна я и я понесе към тяхната стая. Родителите му все още стояха вкаменени в коридора. Преди да влезе там, Давор се обърна и им каза:

— Хайде, прибирайте се! Няма какво да гледате повече. Просто всички сме на предела на силите си.

Затръшна с крак вратата зад себе си, стовари Айда на леглото, а той самият падна върху нея. Лъхна го мирисът на чистата ѝ кожа. Айда се опита да се изскубне, но той беше много здрав. Притискаше я, без да ѝ причинява болка, но и без да ѝ дава възможност да се измъкне от ръцете му. Айда спря да се бори, затихна и се разплака. Давор знаеше, че в нея се е отприщило нещо дълго потискано.

— Тук съм, Айда — прошепна и я притисна още по-силно. — Винаги ще съм тук.

Само това каза, не се сещаше за нищо друго.

Айда продължи да хлипа още няколко минути, след което се отпусна в ръцете му. Давор се надигна внимателно и погледна часовника.

— Колко е часът? — попита Айда.

— Осем без петнайсет — отвърна той.

— Мисля, че няма да мога, Даворе — рече внезапно тя и гласът ѝ прозвуча глухо.

Сякаш не беше нейният глас.

След избухването ѝ Давор очакваше всичко друго, но не и това. Не знаеше как да реагира.

— Чу ли ме? — повтори тя. — Мисля, че няма да имам сили.

— Айда… — започна Давор, но спря: искаше да подбере най-точните думи, а не знаеше кои са те.

— Държах се много дълго, Даворе — продължи Айда. — Държах се и заради теб, но вече съм слаба, не мисля, че ще имам сили да го направя.

Тишината изведнъж се сгъсти. Дори стрелбата остана някъде много далеч и те сякаш бяха сами в целия свят.

Бяха говорили за това още откакто се бяха разбрали с Каро, но не знаеха как ще се почувстват, когато стане време да го направят. Знаеха само, че трябва да са силни. Давор разбираше, че е сбъркал с това излизане навън, но сега нямаха право на слабост.

— Айда — каза внимателно, — вече не можем да се върнем. Това е шансът ни, говорили сме толкова пъти…

— Не е страх, Даворе — прекъсна го Айда. — Уморих се. Всичко в мен крещи да бъда оставена на мира. Дори не можеш да си го представиш. Ти си жив, когато действаш, а аз мисля, че вече съм мъртва. Чувствам го това тяло като чуждо. Дори за най-елементарните действия, като да се измия или ида до тоалетната, нямам сили. Изтощена съм! Имам усещането, че мъкна планина на раменете си. Няма да мога.

Давор не каза нищо.

На черния пазар двамата със Златко работеха за Каро. Трябваше да изкарва отнякъде пари, защото положението вече ставаше нетърпимо. Беше чувал за този пазар зад автогарата, та се разходи няколко пъти дотам и видя, че се продава абсолютно всичко: от батерии и ракия до перални и пистолети. На две съседни сергии можеха да се видят бидони с кисело зеле и заредени пълнители за калашников. Наистина всичко, стига да разполагаш с пари. Тогава срещна Златко, бяха приятели в началните класове. Разговориха се и Златко му каза, че тъкмо се е хванал с някакъв пич — полумутра, полубизнесмен — и че работи за него срещу процент.

После го заведе при Каро. „Офисът“ му се намираше в гараж на централната, влизаше се направо от улицата. И там видя Каро: седеше на въртящ се кожен стол под единствената жълтеникава крушка, пушеше и зяпаше в един голям телевизор, а наоколо бяха разпръснати в удивителен безпорядък десетки стоки и вещи — от стекове с цигари до бутилки с газ, от порнографски списания до лекарства. Всичко! Каро беше с горнище на син анцуг, бели джинси, маратонки и пушеше трева. На врата му висеше масивен златен кръст, а очите му отдавна бяха потънали в червеникаво блато. Войната го беше превърнала от аутсайдер и дребен бандюга в крал на сараевските улици.

„Я, кого си ми довел бе, Златко, златце мое?“ — каза.

Беше сериозно надрусан. На телевизора пред него вървеше немско порно с двама чернокожи и русо момиче и Каро бе надул звука докрай.

„Това е Давор — извика Златко. — Не го ли помниш?“

Изчака Каро да реагира, но той само издиша сивкав облак дим и леко се разкикоти.

„С Давор бяхме приятели от училище, познаваш го!“

Премреженият поглед на Каро се фокусира малко трудно върху Давор.

„Аааа… — проточи той. — Давор. Ти беше с шала на Звезда и мюсюлманската мацка, нали? Браво, брато, браво, хубава мацка.“

Давор настръхна. Винаги, когато някой споменеше за Айда, настръхваше. Още една дума и щеше да му забие юмрук в мутрата, но Каро въобще не продължи да говори за Айда.

„Брато — каза, — работа ли търсиш?“

„Да — отвърна Давор, — трябва да се яде.“

„Прав си. Ми к’во да ти кажа — ухили се Каро, — нает си“ — каза, след което се изхрачи на бетонния под и дълго гледа храчката си.

„Само така ли?“ — учуди се Давор.

„Що? — изкиска се отново Каро. — Ти договор ли искаш да подпишем? Може и осигуровки да искаш, ама «Личен състав» е в безсрочен отпуск, мамка му!“

„Не, но поне някакво разяснение за условията.“

Каро стана, отиде залитайки до хладилника, отвори го и измъкна оттам бутилка „Джони Уокър“. Развъртя капачката. Правеше това бавно, със солидна доза артистизъм. Отпи яка глътка, след това, без да пуска бутилката, извади от някакъв шкаф две чаши, наля и им ги подаде.

„Условията, пич, са следните — започна. — Обикаляте града и търсите стока. Навсякъде. По мазета и складове, по апартаменти и детски градини. Абсолютно навсякъде и всякаква стока. Мен не ме интересува как сте я придобили. Дали сте я взели от опразнени къщи, или сами сте опразнили къщата, дали сте я купили — това не ме касае. Носите стоката, аз я продавам на черния пазар и трийсет процента за вас. Хайде, наздраве!“

Чукнаха се, отпиха от уискито. Беше истинско.

„Добре де — обади се Давор, — защо да ти даваме стоката на теб, като можем и сами да си я пласираме и тогава ще прибираме сто процента?“

Каро се изсмя.

„Щото, брато, ако се появиш на черния пазар със стока, няма да дочакаш и залеза. Тук всяко място е строго разпределено вече. А също и защото печелите и моята протекция. Каквото и да ви се случи, печелите моята протекция. Каква хубава дума — протекция. А освен това, каквото и да ти потрябва, брато, каквото и да ти потрябва някога, мога да ти го осигуря.“

Давор прокара пръсти през гъстата си коса, Айда нямаше представа какво му се бе налагало да прави през тази година и половина, за да има какво да ядат.

— Айда, трябва да се стегнеш — изправи се той на леглото зад нея. — Няма да те моля, няма да ти обяснявам нищо, ще ти кажа само едно: трябва да се стегнеш. Не те питам какво можеш или не можеш. Просто трябва да го направиш.

— Няма да мога — продължаваше да изтънява гласът ѝ.

— А аз няма да остана тук! — отсече той. — След всичко, което преживяхме, след всичко, което направих!

Давор се изправи рязко. Отиде до прозореца, погледна в тъмнината навън и избухна. Вече не можеше да се контролира.

— Ти знаеш ли какво съм направил, за да бъдем заедно? Знаеш ли от какво съм се отказал? Плюх на всичко, в което съм вярвал. Нямаш идея, Айда. Обичал съм те повече от всичко. Продадох се на дявола, за да бъда с теб, а сега ти ми излизаш с това, че не можеш да тръгнеш. Знаеш ли какво е да мародерстваш от близки и непознати, да пребъркваш джобовете на простреляните, преди да си видял дали още дишат! Да лежиш в мръсните локви между труповете, докато спре стрелбата, а после да прибираш от тях каквото може да се продаде. Да гледаш смъртта в очите всеки божи ден и да се надцаквате кой кого. Да влизаш в домовете на хората и да отнемаш късчета от живота, от спомените им, само и само да оцелееш, да сложиш нещо на масата. Знаеш ли какво е да си затваряш очите, когато пред теб убиват деца, гаврят се със старци, изнасилват жени? Да слугуваш на бандити. Да си до шията в лайна. И всичко това, за да бъда с теб!

Цапаха си ръцете със Златко, цапаха си и душите. Излизаха сутрин рано и обикаляха града. Започнаха от добре познатите им места, където смятаха, че могат да намерят стока, без да се забъркват в неприятности. Придвижваха се с жигулката на Златко. Почнаха от къщи и апартаменти, за които очакваха да са празни. Мародерстваха. Няколко пъти през тази година и половина се разминаваха на косъм от падащите снаряди, ангелите ли ги пазеха, дяволите ли… Влизаха в живота на хора, някои от които отдавна разстреляни, други избягали и зарязали всичко, но с надеждата да се върнат един ден и да го намерят там. Гледаха да не взимат най-ценните им неща — залагаха повече на електроуреди, някъде на оставена зимнина, одеяла, дрехи. Тъпчеха всичко това в жигулката и право при Каро. Обикаляха с часове и носеха много стока. Каро им даваше процента, както се бяха договорили. Всъщност той бе честен посвоему, имаше си някаква своя представа за честта. Можеше да разстреля човек, без да му мигне окото, само задето е пресякъл улицата пред него, но си им даваше неизменно техните трийсет процента. В началото Давор оставяше всичко на Айда и тя се грижеше за храната на двете семейства. Но после започна да заделя малко пари: криеше ги в един вълнен чорап и ги оставяше на съхранение при Златко. Постепенно пачката започна да се увеличава. Още тогава в него се беше родил планът. А за плана му трябваха пари. Много пари.

В един момент обаче онези изоставени къщи свършиха. Тогава започнаха да тършуват и в домовете на свои роднини, за които също знаеха, че са избягали. Мародерстваха собствените си роднини. Война е! Нямаш избор. Оцеляваш. Но и тези домове свършиха, а нуждата от пари ги притискаше. И тогава преминаха към другите.

Случи се през есента, когато валеше почти непрестанно и влагата се просмукваше отвсякъде. Но така беше по-добре, тъй като тогава снайперистите по-трудно се прицелваха. Някога Давор обичаше дъжда, но това беше някога, преди светът да замре. Решиха да почнат от центъра, може би защото всички на черния пазар мародерстваха в крайните квартали, като смятаха, че там ще е по-лесно. Но според Давор и Златко в центъра живееха предимно възрастни хора и там плячката щеше да е по-лесна. Започнаха първо с мазетата, но там намираха твърде малко неща.

И тогава преминаха към апартаментите.

Стояха пред стабилна кооперация в неокласически стил, с двойни масивни врати. Отвън изглеждаше глуха, сляпа, безлюдна. Беше привечер. На стълбището пишеше с едри черни цифри 1933. Изкачиха се по масивното мраморно стълбище, четяха имената по табелките на вратите и решаваха според тях. Решиха да нахлуят в един апартамент на третия етаж вляво: фамилията им се стори много безлична — Решич. Ако и Господ избираше по имената. Потропаха няколко пъти, но никой не отговори. Накрая Златко извади щангата от сака и двамата напънаха вратата. Чуха мяукане отвътре, но вече нямаше връщане. Вратата се отвори с жаловито скимтене, лъхна ги миризма на застояло, на старост и котешка урина, а в краката им се заувива рижав котарак. Двамата се спогледаха притеснено, притвориха вратата след себе си и светнаха с фенера. Златко държеше пистолет, а Давор — чук. Тръгнаха предпазливо по коридора и колкото по-навътре отиваха, толкова по-остра ставаше миризмата на пикня. Минаха през нещо като вестибюл с тежки, надиплени пердета от плюш и стигнаха до масивна дървена врата. Внимателно я открехнаха и попаднаха в просторен хол. Беше разкошен. С барокови мебели, фотьойли с обърнати надолу резбовани облегалки и лъскава кафеникава дамаска. От тавана висеше кристален полилей, а подът беше постлан с мек персийски килим. Имаше и опаковани наполовина вещи. Чуха странни звуци иззад полуоткрехнатата врата вдясно. Побутнаха я внимателно, насочиха фенерчето и видяха голямо старовремско легло с резбовани табли. А на леглото лежеше и тихо стенеше възрастен човек, свит под пожълтял юрган. Дори не реагира нито на присъствието им, нито на светлината от фенерчето. Миришеше на урина и фекалии и те двамата едва се сдържаха да не повърнат. Осветиха измъченото брадясало лице на стареца. Той не отвори очи, само продължи тихо да стене. Давор за миг си помисли дали не трябва да му помогнат. Но нямаха време за човещина. Оцеляваха.

Прибраха каквото можаха от апартамента и хукнаха навън. На другия ден се обадиха от уличен телефон на социалните, които се грижеха за такива изоставени хора, дадоха им адреса. Само че от това чувството за вина не изчезна. Дадоха обаче стоката на Каро и прибраха своите тридесет процента. А на другия ден се върнаха в центъра.

Болеше го душата заради всичко, което беше извършил. Макар душата да не може да боли. Като се бръснеше, вече не се гледаше в огледалото. Не можеше. Пиеше, за да притъпи болката от спомените, а на сутринта ставаше и продължаваше.

— Знаеш ли какво е, моя Айда, най-страшното? Най-страшното е да посегнеш на най-ценното. Да откраднеш от майка си. Помниш ли ония две хиляди марки, дето не ни стигаха? Помниш ги. А помниш ли златното колие на майка ми от сватбата? Е, няма да го видиш вече! Сигурно някой четник го е дал на курвата си. Затова сега ще станеш. Ще се стегнеш и ще тръгнем!

Давор млъкна пак така внезапно, както и избухна. Отново стана тихо.

Тишината обаче сега беше съвсем друга. Беше белязана с жестокия отпечатък на думите му.

Месец преди това Давор беше помолил Златко да му даде онзи чорап. После изчака всички да заспят, затвори се в тоалетната, запали свещта и се зае да брои парите. Бяха германски марки — никой вече не се занимаваше с динари, които отдавна бяха изгубили значение, точно както и самата Югославия. Първо изглади внимателно банкнотите, после ги преброи, преброи ги втори път и пак ги върна в чорапа. Бяха точно десет хиляди триста седемдесет и четири марки.

Няколко дни по-късно, след като закараха поредната стока и си прибраха мангизите, той каза на Каро, че иска да говори с него.

„Но не сега — допълни. — Искам да е насаме.“

Каро повдигна въпросително лявата си вежда и подсвирна.

„Защо? — попита. — Да не си решил да предадеш приятелчето Златко? Все пак война е, всеки трябва да е егоист и да оцелява, ама не ги обичам тия работи, така да знаеш.“

„Не — отвърна Давор. — Ще искам една услуга от теб. Много голяма услуга, по-скоро помощ… срещу заплащане, разбира се. Няма нищо общо със Златко, прекалено е лично и не искам да го замесвам.“

Срещнаха се след два дни в едно от малкото все още отворени кафенета, които пак Каро снабдяваше със стока. Вътре беше одимено, по масите седяха, пиеха бира и мълчаха брадясали мъже, а в очите им имаше и страх, и отчаяние. Каро беше като у дома си: запали едно марлборо, даде и на Давор, поръча две бири и заговори с гласа на Марлон Брандо от „Кръстникът“.

„Е, казвай! За каква услуга искаш да ме питаш?“

Давор се поколеба за миг — дали само да го подпита — но после реши да кара направо:

„Беше ми казал, че можем да разчитаме на всякаква помощ.“

„И?“

„Е, сега имам нужда от такава помощ. Искам да ми кажеш какви са възможностите, колко ще струва и можеш ли да го уредиш да ни измъкнеш с Айда от града?“

Каро чак подсвирна. Изпи на един дъх бирата, поръча втора.

„Това е нещо сериозно — каза накрая. — Много сериозно.“

„Знам — отвърна Давор нетърпеливо. — Нали затова се обръщам към теб.“

„Ти даваш ли си сметка колко много рискуваш?“

„Давам си.“

„А даваш ли си сметка, че теб можем да те изведем без кой знае какви рискове — сърбин си и просто ще намерим правилните хора. Обаче…“

„Не — прекъсна го Давор. — Давам си сметка за всичко, но ще тръгнем двамата.“

„Защо сега бе, човек? Защо не го направихте в началото, когато беше по-възможно?“

„Не можехме да оставим родителите си.“

„А сега можете?“

„Сега се налага.“

„И какво го налага?“

„Айда е бременна.“

Каро издиша голям облак дим.

„Това променя всичко — изпъшка. — Виж к’во, никога не ме е интересувало кой кого ебе. Християни, мюсюлмани, католици — все едни и същи религиозни чекии. Вас двамата обаче винаги съм ви харесвал, още от ученици. Бяхте различни — като мен. Е, по много по-различен начин, но ме кефехте, че не се подчинявате на нормите. Добре — отсече. — Сега ще попитам за последно и внимателно си помисли какво ще ми отговориш.“

Каро се надвеси над масата и като натъртваше всяка дума, каза:

„Сигурен ли си в това, което искаш от мен?“

„Да, сигурен съм.“

„Добре, разбрах — облегна се назад Каро. — Няма нужда от повече приказки. Ще разпитам насам-натам. По принцип е възможно. Извеждат се хора, но е много рисковано. И скъпо.“

„Нищо, имам пари, заделях.“

„И ще направиш това от любов? Още повече за една мюсюлманка… Добре! Ще намеря най-сигурните хора.“

Видяха се отново след няколко дни на същото място, отново си поръчаха бира, чукнаха се, казаха си „Живели!“ и Каро веднага подхвана:

„Проверих всичко, брато. Опциите вече са малко, защото сега положението се е затегнало. Има една възможност обаче. Да ви изведем през моста Връбаня. То всъщност това е и единствената възможност де. Аз ще организирам всичко, но ще струва много.“

„Колко много?“ — изтръпна Давор.

„Реалната цена е двайсет хиляди марки, но аз успях да отбия три. Все пак не съм някой сульо, а съм един от кралете на Сараево. Така че последно — седемнайсет хиляди.“

Давор замълча. Беше се надявал на по-малко.

„Колко имаш?“ — усети го Каро.

„Близо единадесет хиляди марки“ — каза притеснено Давор.

„Не е много, но не е и малко — прецени Каро. — Мога да ти друсна някакво заемче.“

„Няма да мога да ти го върна.“

„Ще го върнеш, войната все някога ще свърши, а и животът е странен, все някога пак ще се срещнем. Виж к’во, можем да ги направим петнайсет хиляди. Ще ми дължиш де, но трябва да намериш още към две хиляди. Ще успееш ли?“

„Ще успея — възкликна Давор. — Много ти благодаря, няма да го забравя.“

Каро се засмя гърлено:

„Всичко се забравя в тоя живот! То това май му е и най-хубавото. И доброто, и лошото — всичко се забравя.“

Когато Давор каза на Айда какво е намислил, тя изпадна в паника. Искаше много да се махнат, искаше да напуснат тоя ад, искаше да роди на свобода, но не си го представяше как реално може да стане всичко това. После се заточиха тежки, тревожни седмици. Нямаше с кого да споделят. Трябваше да го преживеят двамата заедно, както бяха преживели толкова много неща в живота.

Айда така и не разбра как Давор намери ония недостигащи две хиляди марки. Нямаше от кого да вземат толкова пари, никой вече нямаше нищо. Просто една вечер той се върна много разстроен и каза, че е намерил липсващите пари. Айда го попита как ги е намерил, но той не пожела да говори. Изглеждаше ужасно, сякаш беше убил човек, и тя не посмя да го разпитва повече. Така или иначе, Давор занесе парите на Каро, а той му каза да чакат: щял да го извести за точната дата.

Каро му се обади след няколко седмици. Определиха си среща не в заведение, а на една от централните улици — на ъгъла на „Франие“ и „Вилсоново“, близо до моста Връбаня. Каро беше определил мястото. Духаше пролетен вятър и оставяше усещане за лекота и надежда. Не се виждаха хора, беше тихо.

Здрависаха се и Каро подхвана по същество:

„Братленце — каза, — виждаш ли моста?“

„Да.“

„Тук ще стане всичко.“

„Как и кога?“

„Дадох парите на когото трябва, сигурни хора са.“

„Някой ден ще ти ги върна.“

„Някой ден… заеби. Слушай ме сега внимателно. Днеска е единайсети май. Работата ще стане след осем дни, на деветнайсети. Трябва да сте точни, ама абсолютно точни с Айда. И не трябва никой да знае — нито вашите, нито техните, нито Златко, никой! Един да се издаде — всичко ще пропадне. А родителите ви непременно ще се издадат от страх за вас.“

„Да.“

„Трябва да сте много внимателни. Точно в девет вечерта, нито минута по-рано, нито минута по-късно, тръгвате по моста. Снайперистите ще мълчат между девет и девет и петнайсет, но не може да си позволите да закъснявате — всичко се случва. Тръгвате точно в девет. Ще вървите бавно: никакви резки движения, никакво бягане. Бавна, умерена крачка, сякаш сте на разходка в парка. Като стигнете края на моста, свивате надясно и се прикривате зад първата къща. Там ще ви чакат Туце и Миле, трябва да ги помниш, били сте в едно училище.“

„Помня ги. И тогава бяха все заедно.“

„Те ще ви чакат и ще ви изведат до безопасната територия отвъд града. От там нататък сте вие.“

„Разбрах, ще бъдем точни. Благодаря ти“ — каза тихо Давор.

Каро смачка с крак поредния фас върху грапавия асфалт, изгледа го продължително и рече:

„Брато, закоравял съм до мозъка на костите си и не ми дреме за нищо и никой. Ей с тия две ръце съм убил над сто души, а такъв съм си и от малък, знаеш ме добре. Но сега много искам да успеете. Не знам защо, по дяволите, симпатични сте ми!“

Вдигна масивния сребърен кръст, който лежеше на гърдите му, и каза сериозно:

„Бог да е с вас, братле!“

И го прекръсти.

Това беше последният път, в който се видяха с Каро.

А на Златко каза, че Айда не е добре и няколко дни ще е покрай нея.

ИНТЕРВЮ

Директорски кабинет, стари тежки соцмебели, плътен поизбелял килим, портрет на Тито, кана с вода, разпилени папки и листове, масивно тъмнокафяво бюро, мъж на около 50, с побелели коси, но запазено, спортно тяло.

— Име?

— Владе Попович.

— Откъде сте?

— От Баня Лука.

— Там ли бяхте, когато започна войната?

— Бях на село, в Топоричане, на двайсетина километра от Баня Лука. Там изкарах първите шест месеца от войната.

— Изненада ли ви?

— Кое?

— Войната.

— Не, то витаеше във въздуха след смъртта на друже Тито и рухването можеше да се предположи.

— Защо не избягахте?

— Къде да избягам? Тук съм роден, тук съм живял, познавам само това тук. Къде да ходя?

— А това, което се случи през войната, изненада ли ви? Та вие сте живели заедно толкова дълги години.

(Мълчание, поглед, бягащ през прозореца, като от местопрестъпление, и после с равен, тъжен глас.)

— Работя с хора и нищо от тях не може да ме изненада. В хората, дори във всеки един човек, живеят едновременно ангелът и демонът. Знаете ли, хирург съм в затвора, виждал съм сериен убиец и изнасилвач да се хвърля в река при минус десет и да спасява дете, пропаднало в леда. Непознато дете.

— И все пак цялото това неоправдано насилие, целият този ужас.

— Война е, ако някой мисли, че войната е приключение, да заповяда.

— Вие сте сърбин, а сърбите търпят най-много обвинения в тази война.

— Да, сърбин съм и се гордея с това. Да, нас се опитват сега да ни демонизират, но знаете ли какво ще ви кажа? Няма невинни в една война! Всеки, който си е изцапал ръцете с кръв, е виновен. А с кръв се изцапаха всички, без значение от религия и националност.

— И все пак фактите говорят друго.

— Заеби ги фактите. Знаете ли какво е казал Камю?

— Какво?

— Няма една истина за нищо, всеки си има своята истина и за него тя е най-истинската.

— Как се озовахте в Сараево?

— Мобилизираха ни и ни докараха тук.

— Кога се случи?

— Пролетта на деветдесет и трета.

— Мобилизираха ли ви? Мобилизираха цивилни ли?

— Не, аз съм доброволец. Просто преместиха частта ни от Бръчко към Сараево, имаха нужда от повече хора тук.

— Значи сте доброволец. Но това не е ли странно, не е ли в пълен разрез с всичко, в което сте вярвали и правили преди войната?

— Защо смятате така?

— Та вие сте лекар, полагали сте Хипократовата клетва, спасявали сте хора — и сега спасявате — а през войната със същите тези ръце сте отнемали човешки животи. Убивали сте, нали?

— Да, убивал съм.

(Все същият равен, бездушен глас.)

— Много ли?

— Сигурно.

— Как ще го обясните?

— Няма какво да обяснявам и няма пред кого да се извинявам. Когато започна войната, останах в Топоричане при семейството на брат ми. Няколко месеца по-късно в селото нахлуха бошняци. Доброволци. Стреляха във въздуха, крещяха. После започнаха да убиват. Брат ми го нямаше. Той имаше две деца, две чудесни деца! Момче и момиче, на осем и на дванайсет. Опитах се да ги прикрия, но ме удариха с приклад и съм изпаднал в безсъзнание. Сигурно това ми е спасило и живота — взели са ме за мъртъв. Когато дойдох на себе си, двете деца, на осем и на дванайсет, братчето и сестричката, бяха буквално заклани. Там, на двора, под старата круша, където зиме колим прасето. Кръвта им беше толкова чиста, толкова алена… Като лекар съм виждал много кръв, но никога толкова чиста като тяхната.

(Гласът дори не трепва, остава си все така равен, празен, тъжен, страшно е да гледаш в такива очи, ако надникнеш в тях, можеш да пропаднеш, като кладенец са, но отдавна пресъхнал, кладенец, в който никога повече няма да има вода.)

— А след войната?

— След войната се върнах в Баня Лука и правя това, което цял живот съм правил — лекувам. Жена ми ме напусна, живеят със сина ми в Италия. Аз съм тук, понякога се разхождам извън града, особено есенно време. По цели нощи не мога да спя, взимам почти всички нощни дежурства, слушам джаз на тъмно. Понякога засядам в кръчмата и сутринта ме отнасят у нас. Понякога искам да се усмихна, да се засмея с пълно гърло, както някога. Понякога мечтая всичко да свърши, а дотогава ще съм тук и ще лекувам…

Шумовете откъм бара постепенно утихваха. Най-сетне „Трите шишета“ се опразваше. Часовникът в малкото каменно помещение, дето се намирахме със Зоран, показваше четири.

— Зоране — подвикна барманът отвън, — затваряме!

Но Зоран беше вече пиян. Стана, залюля се.

— Остави ми една бутилка и ключовете. Аз ще затворя — каза и се подпря на стената.

— Твоя воля, приятел — отвърна барманът.

Тишината беше страшна. Само аз и Зоран в празната куха коруба на каменното бомбоубежище. Единственият друг шум долиташе през открехнатата врата към бара: беше задъханото дишане на вентилационната система. Зоран наливаше, пиеше и мълчеше. Аз също мълчах. Бях ли получил това, за което бях дошъл? Не. Получих много повече. Прав беше Зоран. Няма как да го разбереш, ако не си го преживял. Или ако не си го съпреживял в една такава луда нощ. Не става с четене и гледане на филми. Трябва да те лъхне смъртта. Трябва да усетиш студените ѝ пръсти по кожата си. Трябва да погледнеш с техните очи. Хиляда триста деветдесет и пет денонощия да си мишена в стрелбище. Жестоко е. Как да живееш после с тоя товар? Живееш! Човекът е като магарето, може да понесе толкова, колкото го натовариш. Знаеш, че всичко е скапано, безсмислено, безнадеждно — и все пак се надяваш. Чувствах се като непоканен гост на сватба, като някой, който се е натресъл на празненството. Това си е тяхната болка и ще си остане тяхната.

И ракията не помагаше. Има болка, която нищо не може да притъпи.

Погледнах към Зоран. Стори ми се, че е задрямал, но той вдигна глава. Погледна ме с мътни очи и продължи внезапно, сякаш никога не е спирал:

— Не съм ти разказал още за Вуча. Вуча лудия. Най-странното същество по време на блокадата в Сараево. Беше от нашето училище. Не беше с всичкия си. Много му се подиграваха. Грубо, хашлашки, а той само се усмихваше. Преминаваше в горния клас по милост. Майка му се молеше на учителите. Беше кротък, но понякога превърташе и налиташе на бой. Тогава се биеше до кръв. Бяха го преместили при нас, защото премазал от бой едно момче в предишното даскало. Не бяхме наясно кога, от какво и защо превърта. Просто се случваше. Обожаваше едно момче от нашето училище, което понякога го защитаваше. Казваше се Давор. Буквално се беше превърнал в негова сянка. Един ден кварталните хулигани притиснали Вуча край трафопоста до училището. Решили да се изгаврят с него. Съблекли го гол, а той се напикал от ужас. Давор минавал оттам и като ги видял — пребил единия. Повече не закачиха Вуча. Давор си беше такъв, добряк и веселяк, всички го харесваха. После се пръснахме, животът ни повлече. Бях изгубил Вуча от поглед. Разправяха, че станал санитар в моргата — възможно е, къде другаде да го вземат? Само при мъртъвците му беше мястото. И един ден, през блокадата вече, хвърчат снаряди, куршуми, ебало си е мамата. Аз съм се заврял под един ЗИЛ и само се моля и тоя път да ме подмине пущината. И гледам — между куршумите хвърчи високата, възслаба фигура на Вуча. Ама тича съвсем на открито! Викам си, нали е луд. Но забелязвам, че помага на ранените, под самите куршуми и снаряди. И от време на време се изправя, поглежда към хълмовете и с високо вдигнати ръце крещи: „Вуча лудия куршум не го лови, Вуча лудия куршум не го лови!“ — и продължава. И вярно, че не го ловеше. После, като попремина пукотевицата, отивам при него и му казвам: „Абе, Вуча, луд, луд, ама ще те отстрелят като заек, бе! Крий се поне по време на стрелбата“. А той с едни блеснали очи ми отвръща: „Ти си луд. За пръв път в живота съм полезен. Знаеш ли какво е това? Вярвал ли си го някога, че Вуча лудия ще бъде полезен за когото и да е?“. И аз веднага го домъкнах в „Трите шишета“. Пасна идеално на откачалската ни сбирщина. Почти никога не говореше, усмихваше се, радваше се, че е с нас. И помагаше. Така си изкара цялата блокада. Хвърчеше между куршумите, дългите му коси се вееха като грива на кон. Разправяха, че спасил над сто души изпод отломките. Сто човешки живота, мамка му! Кой би помислил тогава в училище, че Вуча лудия ще стане герой. Бях сигурен, че ще го застрелят. Никой не можеше да оцелее под дъжда от куршуми. Но оцеля, мамка му, оцеля. Някаква сила го пазеше. Може би като реванш за всичко друго в живота му. През зимата на деветдесет и четвърта зачезна някъде. Бяха убили майка му. Както си спяла, паднал снаряд върху къщата — и на място. Вуча остана сам и оттогава спря да се усмихва. Само седеше и гледаше в една точка. Ала не престана да снове между куршумите и да спасява хора, само дето вече не крещеше към хълмовете: „Вуча лудия куршум не го лови…“. Притеснихме се, когато изчезна. Но къде ти тогава време да мислиш за някой друг, освен за себе си? Видях го отново на двадесети и девети февруари деветдесет и шеста, в края на блокадата. Вече го бяха обявили официално. Които бяхме оцелели, не знаехме да се радваме или да плачем. Бяхме останали някакви лутащи се из руините скелети. И на фона на тези руини, под лъчите на залязващото зад Гръбавица слънце, гледам кльощавата фигура на Вуча. С момиче под ръка. Рекох си, че ми се привижда. Вуча и момиче! А той я прегръща, тя леко залита. Стана ми интересно. И я разпознавам. Казваше се Вая. Бошнячка. Бяха я изнасилили брутално в самото начало на блокадата. После стана проститутка, наркоманка. Нямаше как да преживее иначе. И гледай какво нещо е съдбата! Вуча лудия и Вая. Засичахме се и след войната, разбира се. Разбрах, че Вуча се е оженил за Вая. И Вая се съвзе. Заживя отново — сто и първият живот, дето Вуча спаси. Един ден си пия бирата и се радвам на пролетното слънце и някой сяда на масата ми. Гледам — Вуча! Подхващаме разговор и накрая той се разплаква. „Вая — вика, — е бременна, а аз умирам от страх да не е малоумно като мен.“ „Вуча — му викам, — ти не си малоумен, просто не си като останалите. Помниш ли колко хора спаси?“ А той се обляга на рамото ми и плаче като дете. „Само да не е като мен — вика, — моля те, Господи, само да не е като мен…“

Зоран млъква. Мисля си, че повече не мога да понеса. Толкова много болка. Как ще я отнеса в България цялата? Къде ще я побера? И как ще живея с нея?

Моля се аз на Господ в тоя момент, а Зоран ме поглежда и завършва:

— Детето е нормално, а Вуча е най-гордият баща на света.

Отпиваме и двамата, мълчим. Мисля, че няма нужда от повече приказки. Вентилационната система продължава да диша шумно отвъд открехнатата врата.