Аз още броя дните

20:03

Давор и Айда стояха смълчани в тъмното. Свещта в капачката гаснеше с тихо пращене. Давор вдигна глава и погледна към Айда. Изглеждаше красива и уязвима.

— Айда, скъпа, минава осем. Трябва да се оправяш, остава по-малко от час.

Айда трепна. Прибра нервно един кичур зад ухото си, а сърцето ѝ отново забърза. Стана, отиде при скрина, засъблича домашните си дрехи. После подбра някакви по-официални и ги хвърли на леглото.

Давор я гледаше и си мислеше за риска и колко е опасно онова, което предстоеше. Като тръгнеха по моста, над тях щяха да бъдат дулата на десетки оръжия, а те щяха да са напълно беззащитни. Не се страхуваше за себе си — беше го страх за нея. Каквото и да се случеше, вината щеше да е негова.

Айда облече най-удобните си дрехи: движенията ѝ трябваше да са свободни, когато тръгнеха натам…

После приседна на леглото и обу кафявите боти, които Давор ѝ беше подарил за последната мирна Коледа. Спомни си как мечтаеше за тези боти и как се зарадва, когато ги видя сутринта до леглото им: през нощта беше заваляло и в стаята проникваше тихата светлина на коледния сняг — сякаш времето беше спряло — и тя обу ботите си на бос крак и събуди щастлива Давор.

Тръсна глава и въздъхна: това беше толкова отдавна.

Давор се надигна, отиде при нея и помириса косите ѝ. Миришеха на пролет. Целуна я, а ръката му се плъзна между бедрата ѝ. Бяха две уплашени хлапета, пораснали без време. Забрави страховете, паниката, смъртта, войната. Забрави дори това, което им предстоеше. Сега искаше само нейното тяло.

А не бяха правили секс толкова отдавна. Последния път — преди повече от десет месеца — по средата на акта Айда го отблъсна грубо, изтърколи се в другия край на леглото, сви се на кълбо и зарида. Давор стоеше объркан, изненадан.

„Айда, скъпа, какво става? — попита. — Айда, моля те! Направих ли ти нещо? Кажи какво направих, моля те!“

„Не мога повече, Даворе — изхлипа тя, — не мога.“

„Кое не можеш, Айда?“ — недоумяваше Давор.

„Всеки път виждам голите тела на убитите… Просто не мога.“

А след това започна подготовката за бягството и погълна всичко.

Но сега Айда усети каква нужда има той от нея. Отпусна се на леглото, вдигна ръце към него и притвори очи. Давор започна трескаво да я съблича. Сякаш някаква лудост се беше отключила в него: разкъсваше дрехите ѝ, а си спомняше труповете в прахоляка на сараевските улици и разполовеното на две тяло на Мая Ковачич. Чуваше тихите ѝ стенания, а в ушите му кънтяха воят на сирените и виковете на ранените. Помисли си отчаяно дали някога ще може да прави любов, без да вижда разкъсани тела? Някой горе ги беше създал съвършени, а долу друг някой ги режеше парче по парче.

Проникваше в нея яростно и силно. Искаше да проникне до дъното на душата ѝ, а Айда му се отдаваше с всяка частица на тялото си, сякаш искаше да потъне и да изчезне в него. Поемаше дивата му страст с къси стонове и ѝ се искаше да го освободи от това, дето му тежи. Както беше правила с всичко през тези двадесет години, в които бяха заедно.

После Давор се отпусна върху възглавницата. Протегна ръка и хвана мократа длан на Айда, която лежеше с притворени очи.

— Време е, нали? — попита тя.

— Да, скъпа, време е — каза Давор и погледна часовника на шкафчето до леглото. — След по-малко от двадесет минути трябва да сме тръгнали.

— Добре — въздъхна Айда. — Само ще се измия и съм готова.

Стана, взе една хавлия и излезе от стаята.

Щом чу водата да шурти в банята, Давор също скочи от леглото. Измъкна бутилката с уиски иззад скрина и отпи няколко глътки. Изчака топлината да се разлее в тялото му, после остави бутилката, облече се бързо и отиде в стаята на родителите си. Не можеше да тръгне, без да се сбогува с тях.

— Даворе — изненада се Далибор, — какво става?

— Айда влезе да се къпе и реших да дойда да изпием по една ракия, татко. Няма нищо специално.

Каза така и очите му се наляха със сълзи. Помисли си, че е добре, дето е тъмно, та нямаше как те да видят това.

— Ами, добре — отвърна все така учуден Далибор, — добре си решил.

Стана от леглото и отиде при бюфета, дето държеше ракията. Взе оттам бутилка сливовица и две малки чаши. И тъкмо затваряше вратичката, когато Лада каза твърдо:

— Дай и на мен чаша.

— На теб? — смая се Далибор.

Лада не пиеше. Много рядко по празници си сипваше по чаша вино, но ракия никога не беше опитвала. Някога баща ѝ имаше проблеми с алкохола.

— Лада! Ти ще пиеш ракия? — каза той така, сякаш му беше съобщила, че го напуска.

— Да — отвърна Лада, без да сваля очи от лицето на сина си.

— Ами, добре! — възкликна Далибор. — Явно това ще е вечерта на изненадите. Давор се появява по никое време, ти ще пиеш ракия, какво ли има да става още!

Взе и трета чаша и постави всичко на масата. Наля догоре чашите и още преди да свърши, Лада рече със същия твърд глас:

— Живели! — И изпи ракията на екс.

— Живели — отвърна Давор и също изпи своята на един дъх.

После им пожела лека нощ и бързо си излезе. А след това в тяхната си стая се замисли: лъжеше ли се, или Лада наистина се бе досетила за бягството им?

Защото живели означава наздраве и живот едновременно…

Далибор пусна радиото. Завъртя копчето, заредуваха се испанска, италианска, арабска, руска, българска, френска реч. Там, някъде по света, хората не воюваха, а живееха. Послуша малко коментара на някакъв мач от България и накрая намери радио „Белград“. Предаваха новини от войната в Босна, където всеки воюваше срещу всеки: сърби срещу мюсюлмани и хървати, хървати срещу сърби и мюсюлмани, мюсюлмани срещу сърби и хървати и мюсюлмани срещу мюсюлмани…

— Мамка ви фашистка! — простена Далибор.

Отиде до шкафа и извади оттам ракията, която току-що беше прибрал, отпи направо от бутилката и повтори отново:

— Мамка им фашистка.

— Далиборе, спри да пиеш — каза Лада. — И намали това радио.

— И какво? Да седя и да гледам в стената? Дори ти пи тази вечер, а никога не си пила. Защо го направи, Лада?

— Притеснявам се за децата.

— Какво за децата?

— Нещо не е наред. Изглеждат ми напрегнати. Нещо се случва, усещам го.

— Е, какво да се случва! Просто са уплашени като всички.

— Не, има още нещо. А и Айда… Чувал ли си я някога така да избухва и да се държи по този начин?

— И на нея ѝ идва в повече, нормално е да избухне.

— Не е така, Далиборе. Познавам я от петгодишна. Само нещо извънредно важно може да я извади така от равновесие. За тия двадесет години не съм я чула да каже груба дума. Случва се нещо, Далиборе, но не мога да разбера какво и се плаша.

Далибор се замисли. Тези над тридесет години съвместен живот с Лада го бяха научили, че тя рядко греши в преценката си за хората и ситуациите. Знаеше, че е извадил късмет с нея. Внезапно си спомни как я беше харесал. Тривиална случка, но не и за него. Бяха организирали банкети по случай двайсет и пет години от създаването на Социалистическата федеративна република Югославия. Дори се говореше, че и Тито може да дойде в Сараево. Разпределиха ги по предприятия из ресторантите в града. Техният банкет беше в „Ракета“, заедно с текстилната фабрика. А Лада беше попаднала там случайно. Беше начална учителка, а те не бяха поканени никъде, та една приятелка я взела със себе си. Далибор — наперен, снажен, с русоляв перчем — седеше в центъра на огромната маса. Вече беше ударил две ракии и шумно коментираше текстилките, когато погледът му попадна на Лада. Гледа я повече от минута… и разбра, че това е жена за него. Тя излъчваше две неща, които могат да побъркат всеки мъж: едновременно сила и уязвимост. Следи я с поглед през цялата вечер и най-накрая, когато усети, че тя ще си тръгва, я покани на танц. Лада го изгледа малко сърдито, защото наистина смяташе да си тръгва, но се съгласи. Танцуваха валс, после пуснаха сръбска градска песен и те пак танцуваха. После тя каза, че наистина ще тръгва, и Далибор ѝ предложи да я изпрати. Лада първо отказа, той настоя и накрая тя се съгласи. От притеснение Далибор не спря да дрънка глупости през цялото време, а когато стигнаха до нейната къща, някъде в крайните квартали на Сараево, понечи да я целуне. Тя го отблъсна меко, бутна дървената портичка и влезе в двора. Там се извърна и каза:

„Ако искаш, можем да идем някой път на кино.“

Така започна тази простичка, човешка и нежна сараевска любовна история между Далибор и Лада.

А сетне срещи, сладкарници, смях… Кино, изпращания, леки докосвания, много надежди. Разговори до полунощ пред портичката. Накрая Далибор събра смелост и каза: „Обичам те!“. Случи се в една тиха пролетна сараевска нощ, когато последният трамвай още звънтеше по линията и отнасяше към близкото депо спомена за деня. Това „Обичам те!“ Далибор го беше репетирал безброй пъти вкъщи пред огледалото, но все не можеше да се престраши да ѝ го каже. И когато най-сетне го произнесе, Лада просто се усмихна.

Животът им течеше с нормалните лъкатушения нагоре-надолу, но беше хубав. Двамата често благодаряха, че са се срещнали и че Бог е бил с тях. Далибор не беше набожен, но и двамата вярваха, че има някаква сила там горе, която направлява земните ни дела. Едно само им тежеше: нямаха второ дете. Много пъти опитваха, но Лада имаше проблем със зачеването. В края на седемдесетте, когато Давор вече беше навършил единадесет, все пак успяха. Зарадваха се много, само че Лада пометна в шестия месец — падна по едни заледени стълби и — край. След аборта стана друг човек. Затвори се в себе си, рядко се смееше. Но дори и тогава си беше все същият силен и мъдър човек.

Войната докосна и тях. Усмивката изчезна от лицето на Лада, сърцето ѝ беше постоянно свито. Всичко носеше заплаха — гласовете, шумовете — и тя трепваше при всяко по-рязко движение или шум. Лада почти не мигваше, слушаше нощем равното дишане на Далибор и само тогава намираше равновесие. Така беше дишал през всичките нощи на всичките им над тридесет години съвместен живот. Лада усещаше познатия ѝ мирис на одеколон, ракия и тютюн и ѝ ставаше хубаво.

Така живяха Далибор и Лада и сигурно затова Давор израсна такъв позитивен, усмихнат и винаги готов да помогне. Хората го обичаха. Всички казваха: „Нашият Давор!“.

Когато Айда излезе от банята, Давор беше вече напълно готов.

— Време е, нали? — каза тя.

— Да — кимна Давор.

— А писмото до нашите? Златко ще го предаде, нали?

Тежеше ѝ, че не се сбогува с техните… но те сега живееха при баба им, в бошняшката част на Сараево, и беше много рисковано да се опитват да стигнат дотам. Затова решиха Айда да им напише писмо, а Златко да го остави под вратата им.

— Утре сутринта, както говорихме — отвърна той.

В стаята витаеше сподавеният дъх на раздялата. Къщите са като хората, имат памет, чувства, емоции. Свикват с теб, превръщат се в част от теб, носят твоя аромат. Когато много дълго си обитавал една къща, дори стените ѝ помнят твоите усмивки, болките, радостните мигове, въздишките, надеждите. Къщите наистина са като хората: угасват в тиха самота, ако няма кой да ги сгрее с присъствието си.

Давор се наведе, духна свещта и мракът погълна всичко.

— Хайде — каза Давор и я хвана за ръка.

Излязоха тихо, затвориха внимателно вратата. В коридора беше тъмно, само от стаята на Далибор и Лада се процеждаше през разкривения праг снопче жълтеникава светлина. Айда се блъсна в масичката с телефона, нещо падна и двамата замръзнаха… но нищо друго не се случи. Давор извади ключа от джинсите, пъхна го внимателно в ключалката и още по-внимателно го превъртя. Превъртането беше лесно — трудното беше с вратата, защото тя открай време скърцаше: Далибор и Давор все обещаваха да я оправят, но все забравяха и Давор съжали за немарливостта си. Открехна я колкото можа по-внимателно и все пак тя пронизително изскърца.

На стълбите цареше все същата тъмнина, само дето тук от счупените прозорци навяваше хладен пролетен въздух. Хванаха се за ръце и тръгнаха предпазливо надолу. Беше тихо, сякаш всички бяха изчезнали и Давор и Айда бяха последните живи хора. На площадката между първия и втория етаж Давор спря и погледна прозореца. Някога го беше счупил с футболна топка и после цяла седмица примираше от ужас, че техните ще разберат. Спомни си как се криеше под леглото, как не можеше да спи по цели нощи, как накрая събра смелост и докато техните вечеряха, се изправи пред тях и каза: „Аз счупих прозореца на стълбището“ — и как баща му се усмихна. „Даворе — похвали го той, — радвам се за смелостта ти да си признаеш, така постъпват само истинските мъже. А в събота двамата с теб ще идем до стъкларната и с чичо ти Шукер ще направим ново стъкло. То ще е много по-хубаво от старото…“

Стисна ръката на Айда, пое си дълбоко въздух и я поведе към външната врата, а в тишината отекваха само техните стъпки.

Излязоха от входа и застинаха за миг. Зад тях беше целият им познат и любим свят. Пред тях — цялото необятно неизвестно.

Давор я поведе към блока, в който беше израснала тя, отвъд детската площадка. Беше проигравал маршрута им до моста десетки пъти в последните дни: трябваше да минат през най-малко откритите места, където да не срещнат никого. Затова избра не най-прекия, а най-безопасния път. А той минаваше покрай нейния блок.

ИНТЕРВЮ

Огрян от сутрешното слънце университетски двор. Капещи от среднощния дъжд стрехи. Блеснали дъждовни локви. Тъмносив, напоен от влагата асфалт. Лъснати, мокри пейки. Няколко паркирани автомобила. Вдигаща се със скърцане бариера. Сънени портиери, подранили, пушещи мълчаливо студенти. Свеж, кристален въздух.

— Име?

— Мизра Николич.

— Къде беше по време на блокадата?

— Тук, в Сараево, я изкарах цялата. Всичките хиляда триста деветдесет и пет денонощия.

— На колко беше тогава?

— Когато започна — на пет. Когато завърши — на седемдесет и пет.

— Не разбирам…

— Пораснах и остарях за няколко години.

— Осъзнаваше ли какво точно се случва?

— В началото не. Приличаше на игра.

— На игра?

— Ами, да. Нашите не казваха нищо, прозорците бяха затъмнени, чуваха се странни шумове, изстрели като по филмите. Спряхме да ходим на детска градина, не излизахме навън, събираха ни да си играем по къщите.

— Не се ли питахте защо е всичко това?

— Не, възприемахме го като игра. Така каза баща ми: „Сега няколко месеца ще играем на криеница“, а аз му викам: „Ама как така, и вие ли?“, а той отвръща: „Всички, Мизра. Това е специална игра, който издържи най-дълго — печели!“.

— А с другите деца какво си говорихте?

— Обзалагахме се кой ще издържи най-дълго.

— А какво ви обясняваха за изстрелите, за разрушенията, все пак сте излизали, не може да сте стояли все вътре?

— Татко казваше, че това е част от играта, съвсем скоро щял да мине вълшебник да събуди всички заспали по улиците хора, а сградите щели да станат много по-хубави.

— Вярваше ли му?

— Да, колко му трябва на едно дете: един сладолед, една история за вълшебник и голямата топла ръка на татко.

— Кога разбра?

— Когато започнаха да изчезват хора. Първо изчезна дядо, беше през май, а после Саша и Маша, бяха близначки, живееха в апартамента срещу нас.

— Какво ти обясниха?

— Тате каза, че най-добрите играчи ги пускат оттатък граничната линия, където всичко било много по-хубаво. А дядо беше много добър, винаги се усмихваше, а Саша и Маша никога не правеха бели и все ги даваха за пример в детската. Тогава плаках цяла нощ, защото реших, че аз съм лоша, щом не ме пускат през граничната линия. А тате ме успокои, като каза, че накрая всички ги пускат.

— Но кога разбра наистина какво се случва?

— По-натам първо се увеличаваше броят на изчезналите, после баба изчезна през есента, после спря токът, после дойде зимата, а нямаше парно, горяхме някакви клони и части от пейки в една стара, ръждясала печка, която тате домъкна, а тя димеше отвсякъде. А после…

(Спокойният досега момински глас се накъсва, сякаш има смущения по трасето на прякото предаване.)

— После?

— После изчезна батко, беше през зимата. Майка рева цяла седмица, баща ми побеля, а беше само на трийсет и три. Някъде тогава едно от децата каза, че това било война, а не игра, а аз му възразих, че войната също е игра, но той отвърна, че това е истинска война и изчезналите хора всъщност са убити и никога няма да се върнат. После и той изчезна.

— И ти разбра?

— Да. Падна снаряд и отнесе половината ни блок, все по-често се криехме в мазето. Храната ставаше все по-малко и по-лоша. Първо свърши месото, после млякото и сиренето, а пък шоколад въобще нямаше. А аз обичах шоколад. На следващата пролет ядяхме само картофи и супа от коприва или други треви, после и супата взе да свършва.

— Как се чувстваше тогава?

— Не знам. Даже тате вече нищо не обясняваше. Аз го питах, а той само отвръщаше: „Просто трябва да издържим, Мизра, още съвсем мъничко трябва да издържим и всичко ще свърши, Мизра…“. А после изчезна и мама, беше през лятото, в един чудесен горещ ден. Слънцето напичаше така приятно.

— Ти как разбра? Видя ли я?

— Не, просто татко се върна със съвсем хлътнали бузи и под очите му имаше черни кръгове, взе ме в скута си и каза: „Мама повече няма да се върне, никога“. Аз изкрещях „Не“, колкото имам глас, и го заудрях с юмруци, но той вместо да ме успокои, започна да крещи: „Никога, Мизра, чу ли ме, никога повече няма да се върне. Разстреляха я на площада, погребахме я, вече я ядат червеите. Време е да пораснеш, Мизра. Война е! Никой от нас няма да оцелее!“. А после взе една бутилка с ракия, изпи я цялата, бавно, глътка по глътка, без да сваля бутилката от устата си. Падна до радиатора, сви се на кълбо и се разрева, а аз тичах около него, удрях го с юмручета и му крещях, че е лъжец, проклет лъжец и мама ще се върне.

— А после какво стана, Мизра?

— После тате ме водеше с него по улиците. Да търсим вода, да продадем нещо, ако можем, да просим храна, да събираме клони и листа през зимата, които ги горяхме направо на пода в хола, дето той направи огнище върху паркета, оградено с камъни.

— Това ли беше най-лошото?

— Не, най-лошото беше, че не можехме да се къпем. Миришехме. Преди войната мразех да се къпя, а тогава толкова ми се искаше да се изкъпя.

— И все пак доживяхте края на блокадата?

— Не. Татко се разболя. Кашляше лошо, храчеше кръв, припадаше и един ден заспа, без да се събуди повече. Пробвах да го вдигна, плачех и го молех, безуспешно. Качих се при леля Яница от горния етаж. Тя слезе, погледна го, после ме погледна тъжно и ме прегърна. След това го замъкнахме и погребахме криво-ляво в задния двор. Това беше краят.

(Гласът ѝ е глух, като екот в каменно подземие, очите са пълни със сълзи. Вади хартиена кърпичка, бърше ги припряно, после я стиска с пръсти и я разкъсва на лентички.)

— А с теб какво стана?

— Леля Яница ме взе при себе си на горния етаж, беше събрала шест деца от блока и ни гледаше както може, докато един ден, беше през последната зима на блокадата, не изчезна и тя. После се гледахме сами, по-големите гледаха по-малките. Аз вече бях почти на девет и бях от големите. Обикаляхме улиците под снарядите, търсехме някаква храна, вода, дърва. Ядяхме трева. Това е. После най-голямото момиче дойде един ден. Беше студено и каза мрачно: „Е, това е всичко, свърши се, войната приключи“.

— В Сараево ли остана след това?

— Да, дойдоха баба и дядо от Баня Лука. Те ме отгледаха.

— Как живееш сега, Мизра?

— Живея. Старая се да не си спомням и да не мисля. Уча, събирам се с приятели. Влюбвам се, мечтая. Това е.

— За какво мечтаеш, Мизра?

— Мечтая да завърша, мечтая някой да ме обича, да ме накара да забравя, да ме измъкне от този проклет град, да имам отново семейство. Свое семейство. Това е. Няма друго.