Аз още броя дните

18:21

Айда изчака стъпките му да заглъхнат надолу по стълбището. Чувстваше се безкрайно уморена от постоянния страх дали Давор няма да си тръгне и от непрекъснатото усещане за вина, че той остана тук заради нея. Виждаше обвинението в погледа на майка му и баща му, на роднините, на приятелите. Сякаш му беше подписала смъртната присъда. И това усещане, че е сама… Да, силна жена беше, но всяка сила си има предел. При всяко хлопване на вратата умираше от страх, че той си отива, а в същото време тайно в душата си се надяваше наистина да си иде: щеше да свали планината от гърба ѝ.

Напоследък често повръщаше без видима причина. Отначало си помисли, че е бременна, но после разбра, че е от преумората. Трудно спеше, не мигваше по цели нощи. Давор поне пиеше и алкохолът го замъгляваше, та успяваше да заспи, но не и тя. И в тези смразяващи, дълги, безсънни нощи много пъти се беше замисляла за самоубийство. Давор бе устроен по друг, по-простичък начин: никога не се колебаеше — дори когато бъркаше, пак вървеше право към целта. В него нямаше и грам съмнение, че е постъпил правилно, както никога не се беше съмнявал, че я обича и иска да е с нея. Въобще за него светът беше черно-бял. А тя винаги се колебаеше, никога не беше сигурна какво точно желае. Веднъж Давор ѝ каза, че много трудно се живее с такъв човек, защото само тя си знае какво иска, а той трябва да гадае. Само че не беше прав: тя също никога не беше убедена какво точно иска. Така беше и с тяхната връзка: той никога не се съмняваше, тя — винаги. Не че не го обичаше, но мисълта да се обвърже с него завинаги — и то от съвсем млада — я плашеше. За нея светът не беше просто устроен, какъвто беше за Давор.

Чу, че майка му и баща му се карат в стаята си — май за това негово пиене — и точно в този момент иззвъня телефонът. Айда почака да види дали Лада или Далибор ще дойдат да вдигнат, но те явно не го чуваха — продължаваха да се карат. И когато телефонът иззвъня за трети път, Айда пристъпи колебливо към високата кръгла масичка, върху която стоеше старият апарат с шайба. С телефоните беше като с тока — заради постоянната стрелба връзка имаше само от време на време.

Айда запали свещта, която държаха до телефона. Затвори очи, опита се да се концентрира и вдигна слушалката.

— Ало — каза, а гласът ѝ трепереше, както трепереха и ръцете ѝ.

— Айда — беше Самира и на Айда ѝ се сви сърцето. — Айда, слънце, колко се радвам да те чуя, мислех, че телефонът пак е прекъснал.

— Сега работи — отвърна Айда. — Вие как сте? Татко как е?

— Добре сме… колкото може да е добре човек днес. Баща ти тия дни е спокоен, няма проблеми, нали има цигари. Постоянно пуши в кухнята. Станало е лисичарник, едва готвя. Аз обаче…

— Какво ти?

— Не знам, Айда, имам много лоши предчувствия.

— Ох, мамо.

— Недей. Знаеш, че никога не прекалявам с тия неща. Това е нещо ново за мен. Вече близо две седмици се будя от някакъв кошмар и после дълго не мога да заспя, а през деня една постоянна тревога ме притиска в гърдите и не мога въздух да си поема, задъхвам се.

— Мамо, вече втора година сме във война, нормално е.

— Не, не е нормално, Айда, много добре го знам, иначе нямаше да ти го казвам, плюс това…

Настъпи напрегнато мълчание.

— Плюс това какво? — подкани я Айда.

— Кошмарът, дето го сънувам, е все един и същ.

— И какъв е той?

Айда не искаше да го чува — и без него вече беше на предела на силите си — но ако не продължеше разговора, майка ѝ щеше да се усъмни. Мина ѝ през ума да дръпне шнура на телефона, уж, че линията е прекъснала, толкова често се случваше. Но не го направи: може би това беше последният път, в който чуваше гласа на майка си.

— Сънувам — подхвана накрая Самира, — сънувам, че бягам от Сараево. Не се сещам, че е война, но нещо ме кара да бягам. Къщите, улиците, мостовете, уж същите, пък няма никакви хора, пусто е, сякаш всички са умрели или са изчезнали по някаква причина. И всички сгради са сиви, няма нито един цвят, нито едно друго живо същество. И никакви звуци, само някъде в далечината бучи вода.

— Много филми си гледала — опита се да се пошегува Айда.

— Не, няма нищо общо с филмите. Нито е филм, нито е и сън, ами си е направо като наистина. Аз бягам, знам, че нещо ужасно ме гони, но то не се вижда, не се чува. Бягам към моста на Миляцка. Усещам, че стигна ли до него, мина ли го, оттатък ще бъда спасена. И колкото повече го наближавам, толкова повече се усилва бученето на водата. Но и колкото повече наближавам, толкова повече онова нещо ме настига. Не се чува, не се вижда, но усещам дъха му и ме облива студена пот. И накрая правя последния завой — и онемявам. Миляцка я няма. Вместо нея до хоризонта се е проснало едно безкрайно бурно море. Точно такова, каквото го помня, когато ходихме четиримата на Адриатика. Черно, с огромни вълни, с бели пенести върхове. Небето също е тъмно, черно, надвиснало над сами водата. Нямам време да мисля, нямам време да се чудя. Онова ме застига, хвърлям се в морето и тогава чувам гласа ти зад гърба си. Онова нещо те е хванало и ти викаш: „Мамо, мамо, майчице, страх ме е от жъмното, майко, жъмното дойде!“. Точно както го казваше като малка, жъмното. Но аз вече не мога да се върна, защото вълните ме влекат нататък, а гласът ти става все по-далечен и неразпознаваем. Напред има светлини, но като обърна глава, виждам как гъста черна боя се разлива по цялата повърхност до хоризонта и теб те няма, теб вече те няма.

Самира млъкна, тишината се настани задълго от двете страни на линията. А след това Айда чу как майка ѝ изхлипа отсреща и се стресна: Самира никога не си позволяваше да показва чувствата си. Прииска ѝ се да зареже всичко и да хукне към майка си, както правеше като малка, когато беше уплашена, но се овладя.

— Майко, успокой се — каза, — това е само сън. На война всички сънуват кошмари. Нали знаеш, че аз почти не мога да заспя. Нормално е.

— Не е само сън, Айда — възрази Самира. — Усещам го със сърцето си. Вие какво правите, как сте, толкова ми е домъчняло.

— В общи линии все същото — отвърна Айда. — Като всички, борим се да оцелеем. Давор продължава да действа със Златко на черния пазар, аз въртя къщата…

— Свестен човек се оказа Давор, а пък ми се струва, че Господ не обича свестните хора.

— Майко, какви ги…

— Недей — прекъсна я Самира. — Всички виждаме какво става. Омръзна ми да чакам и да търся Господ. Вече не ходя в джамията. Няма смисъл, баща ти ме мъмри за това, но кръвта наоколо е повече от цялата ми вяра и надежда. Толкова ми се иска да те прегърна.

Отвън виеха сирени, много сирени, пожарни или линейки. Странно, не беше чула нови стрелби.

— Айда? — обади се Самира. — Какво става? Плачеш ли?

— Да, плача. Дойде ми много, мамо… А сега и този твой сън, и сълзите ти, а и Давор го няма повече от час.

— Защо, къде е Давор? — попита Самира тревожно.

— Ами, излезе да се разходи преди около час, каза, че не издържал повече затворен и че имал нужда от въздух, и че ще се прибере бързо. А вече мръкна.

— Е, не се притеснявай, може със Златко да са се видели по работа.

— Не, той никога не прави така. Винаги ми казва къде отива и колко горе-долу ще се бави. Знае как се притеснявам.

— Ще си дойде. Лада и Далибор как са, държат ли се?

— Колкото татко… Опитват се, но от време на време и те поддават. Има ли някакви вести от Риаз?

Брат ѝ беше успял да избяга преди няколко месеца — бяха го извели заедно с още няколко момчета; трябваше да стигнат до бошняшка територия и да се включат там в съпротивата.

— Не — отвърна Самира, — след онова писмо миналия месец повече не се е обаждал. Тишина, една безкрайна тишина. Поне ти си тук.

Айда въздъхна тихо.

— Татко спи ли? — попита.

— Не. Слуша новините по радиото и пуши в кухнята. Нали го знаеш как се залепва за радиото, като дойдат вечерните новини, от млад си беше такъв.

Двете отново млъкнаха, сякаш се страхуваха да кажат следващата дума. А не искаха да затварят. Сирените продължаваха да вият. Айда си помисли за Давор и сърцето ѝ се сви.

— Мамо — рече изведнъж Айда, — обичам ръцете ти.

— Ръцете ми? Какво искаш да кажеш с това за ръцете ми?

— Ами, просто ми се прииска да ти го кажа. Няма нищо специално, представих си ги и затова…

— Добре ли си, Айда?

— Да, добре съм, мамо, но трябва да затварям, после може пак да се чуем.

— Нали не се е случило нещо, дъще?

— Всичко е наред, мамо, всичко е наред, не се притеснявай, всичко е наред, целувам те, целуни и татко от мен.

— И аз те обичам, Айда.

Айда затвори бързо и се смъкна на пода — нямаше сили дори да отиде до стаята. Сви краката си, облегна глава на острите си колене и заплака тихо: не искаше Лада и Далибор да я чуят. На всички им беше достатъчно тежко.

Тъмнината ставаше все по-плътна, Давор още го нямаше, сълзите се стичаха по лицето ѝ. Лада и Далибор също бяха млъкнали в стаята си и тя се попита дали не са чули разговора. Надигна се, отиде в тоалетната, запали свещта, седна върху затворената тоалетна чиния и обхвана главата си с ръце.

— Даворе — чу гласа на Лада отвън в коридора. — Даворе, тук ли си? Айда?

— Давор излезе малко да се разходи — отвърна Айда, — а аз съм в тоалетната.

— Че къде ще се разхожда — възкликна Лада. — Нали знаете колко е опасно?

— Да, мамо, но имаше нужда малко от свеж въздух. Наистина е по-добре да се поразходи, ще му олекне. Повярвай ми, всеки момент ще си дойде.

— Добре. Айда, а ти имаш ли нужда от нещо? Пак ли повръщаш?

— Не, не се притеснявай, просто исках малко да се усамотя, скоро ще изляза, ако ви трябва тоалетната.

— Стой си спокойно, Айда, не ни трябва, стой си спокойно.

Чу как хлопна вратата на хола и как продължиха да се карат. А Давор още го нямаше. Помисли си, че може би най-накрая е взел правилното решение и е заминал.

После изведнъж настъпи пълна тишина. Айда вдигна учудено глава. Тишината в Сараево винаги беше зловеща през тези две години.

Айда си помисли дали все пак Давор не е със Златко. Познаваха се още от училище и сега припечелваха заедно на черния пазар: там се продаваше и купуваше всичко. Давор и Златко заеха някаква ниша и изкарваха малко пари, с които Айда се опитваше да намери продукти. В Сараево храната се доставяше през тъй наречения коридор. Говореше се, че при летището е прокопан тунел и оттам ЮНПРОФОР10 вкарват храна и вещи от първа необходимост. Никой не знаеше дали е вярно. По-скоро сърбите вкарваха стоки и въртяха черна търговия, от която печелеха много. Така е на война — всеки оцелява, както може. Айда знаеше няколко места, от които се снабдяваше с храна. Изкараше ли Давор някой динар, Айда тръгваше да напазарува нещо за вкъщи, а и за майка си и баща си. Давор никога не я питаше как точно е похарчила парите, но вечер тя му казваше какво е взела.

И като си помисли за храната, спомни си и за един от най-зловещите за нея дни от цялата блокада. Беше двадесет и втори септември деветдесет и втора година. Тогава Давор се беше върнал с доста пари: със Златко бяха направили някакъв удар, взе да ѝ обяснява за някаква пералня, за някакъв предприемач Каро. Айда го гледаше подозрително, но нямаше как — наистина им трябваха пари. В последните няколко седмици гладуваха. Имаха само зеле. Тя правеше чудеса в кухнята, но само със зеле какво да направиш? Самира ѝ звънна да ѝ каже, че трябва малко по-силна храна за баща ѝ, който имаше диабет, и допълни, че му трябват и цигари. Пушенето беше единственият му порок, но без цигари ставаше нервен и всичко това веднага се отразяваше на диабета. Затова Айда взе парите от Давор, без да го разпитва повече, макар че не ѝ харесваше тази история с Каро: смътно си го спомняше от ученическите години — и тогава не беше стока.

Знаеше една месарница в гараж под Гръбавица. Рядко ходеше там, тъй като беше скъпо, а и беше далече и много рисковано — минаваше се през най-откритите места на града. Но нямаше друг начин. Облече си най-удобните дрехи, джинсов гащеризон, маратонки, шапка с козирка — така се усещаше най-подвижна. В града пак цареше суматоха, няколко снаряда бяха паднали в центъра. Мина покрай разрушената сграда на детската им градина, зави покрай канала. Там имаше дървета и можеше да се прикрива в тяхната сянка. Мина покрай мюсюлманското гробище, което се препълваше с всеки изминал ден, и се спусна към центъра. И точно тогава затрещя стрелбата. Айда веднага се мушна под една застава: не беше кой знае какво прикритие, но поне не можеха да я видят. От всички страни се понесоха писъци, куршумите затрещяха по заставата, а асфалтът около нея заблестя от натрошените стъкла. И изведнъж стана неестествено тихо. Бързо разбра, че не че е тихо, ами че от стрелбата са ѝ заглъхнали ушите. Изчака малко и изпълзя изпод колата. Пое отново към центъра, защото не мислеше да се отказва — семействата им имаха нужда от тази храна. Зави зад ъгъла и замръзна: блокът зад него бе ударен от снаряди и от последните му етажи се издигаше черен пушек. На тротоара отпред хората гледаха нагоре, крещяха, викаха нещо, държаха се за главите, плачеха, молеха се. Айда също погледна натам и видя как няколко мъже и жени се опитват да избягат от сградата. Стълбището обаче го нямаше, а те бяха на осмия етаж, на деветия. И те се спускаха по онова, което беше оцеляло от балконите. Хората долу ги насочваха с викове, те се спускаха по тънките метални парапети, а сградата гореше. Една жена се изпусна и тялото ѝ полетя към земята. Няколко души се хвърлиха да я уловят, но не успяха и жената рухна на плочника, а от устата ѝ изригна гейзер от кръв. Айда се обърна и повърна. После стисна плетената си торбичка в ръце и без повече да се обръща назад, пое към Baščaršija.

Вече виждаше дюкянчетата отсреща, когато безразборната стрелба по централния площад започна отново. Пред нея няколко души се свлякоха на тротоара. Тя се просна по очи и усети мириса на нагретите бетонни плочки. Изчака миг-два, огледа се, скочи и се скри зад метална кофа за боклук. И тогава видя как на двайсетина метра от нея от една жилищна кооперация излезе жена на средна възраст. Бог знае защо беше решила да излезе на улицата точно в този момент. Сякаш не виждаше как хората стоят, долепени до стените на околните сгради, и как дебнат да затихне за миг, за да пресекат. Айда се опита да ѝ извика, но жената вече беше на улицата. Направи няколко крачки и отново затрещяха откоси. Жената се заозърта, понечи да побегне, но веднага я улучиха. Тя изпусна кафявата си кожена чанта, хвана се за хълбока и седна на асфалта. Куршумите продължаваха да пищят около нея, тя крещеше… От другата страна на улицата мъж, прикрит зад червена надупчена отвсякъде застава, ѝ викаше нещо. Жената беше само на десетина метра от колата. Отново я уцелиха, този път в рамото. Мъжът не издържа, измъкна се иззад прикритието си, хвана я за дясната ръка и я задърпа. Стрелбата затихна за миг. Айда също изскочи иззад кофата, притича до тях, хвана жената за раменете и помогна на мъжа да я скрият зад колата. После мъжът я помоли да помогне да завлекат жената до близкия вход. Така и не разбра дали му е близка. Успяха да го направят и едва там тя погледна жената и разбра: нямаше как да оцелее. На хълбока ѝ зееше голяма синкаво-черна дупка, а кръвта пълзеше по мозаечния под. Айда не знаеше какво излъчва лицето ѝ, но когато срещна погледа на жената, я чу да казва тихо: „Умирам, нали?“. После отпусна глава и махна ръката си от хълбока. Вътрешностите ѝ започнаха да се изсипват върху пода и мъжът се разплака.

Отвън стрелбата беше спряла. Айда излезе от входа и се затича с все сила към центъра. Стигна първата дървена будка, където навремето продаваха семки, захарен памук и плюшени играчки; там спря и отново повърна. Опитваше да си поеме въздух, но не можеше. Дробовете ѝ свистяха мъчително.

Все пак продължи.

Месарницата беше отворена. Намираше се в гараж, приличащ на бункер. Айда никога не разбра откъде се снабдяват тия хора с прясно месо. В полутъмното помещение със застоял въздух висяха на куки прясно заклани животни и нямаше нищо друго: нито стелажи, нито хладилни витрини, нито маси. Абсолютно нищо. Месото се разфасоваше направо на грапавия под и се увиваше в стари вестници. Айда взе това, за което беше дошла, и пое обратно.

Мина край някогашния си дом, остави там, каквото беше купила за майка си и баща си, и се прибра тук. Изкъпа се и се зае да сготви. Но когато изсипа месото от вестника върху синкавия плот на мивката, видя сякаш вътрешностите на онази жена. Бяха абсолютно същите, хлъзгави, слузести, кървави.

И миришеха по същия начин.

Проследих с поглед пълзящата към стената ракия. После погледнах нагоре и там, докъдето лампата осветяваше стената, видях рисунка с въглен. Маса и шестима мъже около нея. На масата — бутилка, чаши, свещ. Докато оглеждах лицата на мъжете, чух Зоран да казва зад гърба ми:

— Пикасо. Най-светлата личност между нас. Неразбран. Неразбран и тъжен от малък. Баща му беше монтьор, а той — художник. Нежна душа. От дете му се подиграваха и го тормозеха. Всички смятаха, че е гей. Баща му, собственият му баща, го презираше. Често му подвикваха: „Ей, педал“. Страдаше вътрешно. Страдаше много. Никога не се защити. Не беше в природата му. Неговата самозащита бе рисуването. Не разбирам много от това изкуство, но казваха, че е талантлив. Когато го подиграваха в училище, мълчах. Исках да го защитя, но мълчах, за да не се различавам от масата. Признаха го чак като студент. По-скоро тогава го оставиха на мира. Знаеш как е на Балканите: правим се на мачовци и различните не ги приемаме. Нямаше много приятели, всъщност никакви приятели нямаше. Въобще не се вписваше и в кръга „Трите шишета“. Доведе го Пищялката. Не знам как се бяха сприятелили, но Пикасо някак си пасна сред нас, групата откачалки. Говореше малко, но винаги на място. През повечето време се усмихваше. И рисуваше. Дори и тук. Ние пием. И той пие. Пиеше много. Цигарата не му излизаше от устата. И все скицираше нещо. Седмица преди да почне обсадата, получи някаква голяма международна награда в Швейцария. Конкурсът бил посветен на Пикасо — оттам дойде и прякорът му. Не му се радва дълго. Дотогава всички му викаха педал, ама като замина за Женева да си вземе наградата — всички го признаха. Прослави нашата Босна. Сякаш бяхме спечелили Евровизията: медиите бълваха постоянно новини за него. След това започна блокадата. Пикасо не се беше върнал още. Бяхме сигурни, че никога повече няма да го видим, само от време на време се сещахме за него и толкоз. И един ден в началото на септември — посред бял ден, когато имаше затишие — вратата на „Трите шишета“ се отваря. И се появява Пикасо с един огромен куфар, а в него… Бекони, деликатеси, сирена, бутилки вино, уиски. А ние сме умрели от глад: от месеци сме само на супа от коприва и картофи, в най-добрия случай. Такова пиршество настана, че винаги ще го помня. А Пикасо седеше отстрани, усмихваше се и рисуваше. Така се върна при нас. Един ден го питам: „Абе, Пикасо, защо не си остана там, в Швейцарията?“ — а той клати глава и се усмихва по неговия си отнесен начин. „Не можах, Зоране“ — вика. А аз вдигам вежди. „Как така — викам, — защо не можа? Не знаеше ли какъв ад е тук.“ Спря да се усмихва. „Не можах — вика, — босненец съм. Копнеех за нашето босненско слънце. Там е спокойно, но е студено и чуждо. Аз съм си за тук. Тук съм роден.“ Остана и продължи да прави това, което умееше най-добре: рисуваше. По време на най-ожесточените бомбардировки вземаше скицника и излизаше да рисува. Викам му: „Защо бе, човек? Знаеш ли колко снимки и филми има за тия бомбардировки? За какво са ти тези рисунки?“. „Това — ми вика, — е моят протест, Зоране.“ И пак взема скицника и хайде под снарядите. Така го и убиха. Седнал на едно срутище да рисува. Около него хвърчат куршуми, март месец, пролет, земята тъкмо се събужда. И идва тука някакъв санитар, защото Пикасо повтарял само: „Трите шишета“, „Трите шишета“. Другите ги нямаше тогава, само аз бях тук. Грабнах палтото и след санитаря. Пикасо беше ранен смъртоносно, вече береше душа. Позна ме, усмихна се. Знаеше, че си отива. Взех главата му в ръце и я залюлях. А то едно затишие, едно пролетно слънце — имаш чувството, че животът ще пребъде. По едно време отвори очи и каза нещо. Не го чух. Говореше съвсем тихо. Наведох се и тогава вече го чух да шепне: „Не съм гей, да знаеш. Веднъж само бях влюбен в едно момиче. Обичах я много. Не стана. Съжалявам, че така и не опитах секса.“ Това му бяха последните думи. Така си отиде Пикасо.

Зоран замълча. Стана ми тъжно. Бях чул дотогава толкова тежки истории, но сега очите ми се навлажниха.

— Погледни сега пак — каза Зоран и вдигна запалката нагоре към стената.

Чак сега видях цялата картина. Над главите на пиещите в кръчмата се виждаха руините на храм, явно разрушен от снарядите, над него се вие дим. И този храм имаше купол на катедрала, минаре и фасада със звездата на Давид.

И в дъното се вижда човек, който седи сред руините и свири на виолончело.

Айда взе хавлия и влезе в банята. Съблече се, после топлата вода погали тялото ѝ. Отпусна се, дори се усмихна. Опита се да пропъди мисълта за разговора с майка си и кошмарите ѝ. Приседна на плочките, опря брадичката на коленете си и се остави водата да плющи по гърба ѝ.

EXIT.

Беше надпис в любимото ѝ кафене. Айда не си падаше много по заведенията. Рядко правеше излишни неща и висенето по заведения беше едно от тях. Иначе като всяко нормално югославско момиче от осемдесетте години на двайсети век слушаше рок: дори беше фенка на „Сребърни криле“ и се дереше на песните им, когато се събираха на купони. Но не харесваше задимените кафенета. Рядко ходеше там, освен в това кафене с надписа EXIT срещу любимата ѝ маса. И сега, докато водата и парата я обгръщаха, в съзнанието ѝ изплува точно това EXIT. Може би защото имаше нужда от изход. След всичко, което беше понесла през тази война, наистина имаше нужда от изход. Имаше нужда някой да я хване за ръка, да ѝ каже, че всичко ще се оправи, да я скрие в прегръдката си и да я изведе оттук. Чувстваше се абсолютно сама сред целия този ужас. Беше се държала, беше побрала всичко в душата си, но сега, когато трябваше да е най-силна, рухна: вече беше сигурна, че Давор няма да се върне. Чувстваше се така, сякаш е гола пред целия зяпащ я свят.

Не чу отварянето на вратата, но чу Лада да казва:

— Айда, Айда… Айда, дъще. Успокой се, Айда, ти си си у дома.

Лада я вдигна и Айда се облегна на рамото ѝ.

— Не мога повече, мамо — каза. — Не мога повече, не мога, не мога, не мога! Искам да умра.

Лада завъртя крана на душа. Малкото помещение се бе изпълнило с пара. Останаха няколко минути така прегърнати, после Лада я зави я с хавлията и я поведе към стаята им.

— Какво, по дяволите, става? — пресрещна ги в тъмния коридор бащата на Давор.

— Хайде прибирай се в хола и удари още една ракия — изкомандва го Лада.

— Ама какво става? — настоя той. — Къде е Давор и защо плаче Айда?

— Далиборе — прекъсна го Лада, — това е женска работа, няма да разбереш. То си е между мен и Айда.

— А Давор?

— Давор всеки момент ще се прибере — каза твърдо жената. — Всичко ще бъде наред.

Далибор бе груб човек, шлосер, по-добре се разбираше с флекса, отколкото с хората, но имаше пълно доверие на жена си. Обърна се и тръгна към хола, но преди да хлопне вратата, каза:

— Айда, нали знаеш, че си част от семейството.

Айда отново се разхлипа, а Лада я заведе в стаята, помогна ѝ да легне и я зави с одеялото.

— Айда, какво стана? Давор ли направи нещо? — попита тихо.

— Не — отвърна Айда.

— Какво тогава?

— Не издържам вече.

— Никой не издържа, Айда, война е.

— Не войната…

— А кое?

— Вината.

— Вината?

— Да. Давор отдавна можеше да е далеч оттук. Остана заради мен. Благодарна съм ви за всичко, но знам, усещам го, че ме обвинявате. Усещам го по погледите, по недоизказаните думи, по сълзите ти. И как иначе? Вашият Давор сега можеше да е свободен и щастлив някъде далеч от тоя ад, а тук всеки момент могат да го убият. Знам, че си го мислите.

— Мислим го, да — изрече внезапно Лада.

Веднага съжали, но дори и Бог не може да върне казаната дума.

— Знам — простена Айда.

— Нищо не знаеш — изправи се рязко Лада. — Нищо не знаеш, Айда. Проклинала съм десетки, стотици пъти оня миг, когато се срещнахме с теб и майка ти пред детската. Седяла съм пред разпятието и съм молила Господ да върне времето назад. Но дори и Той не може да връща времето. Боли ме, Айда. Боли ме и страдам всеки ден. И знаеш ли къде ме боли? В утробата ме боли. Ако се случи нещо с Давор, тази утроба ще е мъртва. Аз имам само Давор.

Каза го на един дъх.

— Но това, което ти даде на Давор, е любов — продължи бързо. — Гледала съм ви толкова години. Израснахте пред очите ми. Отдавна съм те приела не просто за снаха, приела съм те за своя дъщеря. Но онова е по-силно от мен самата. Ще го изпиташ, Айда, и чак тогава ще ме разбереш. Сякаш вадят сърцето ми с нагорещено желязо, когато си мисля за Давор: и защо остана тук, и какво може да му се случи. Но каквото и да се случи, Айда, аз винаги ще те обичам. Не знам дали ще ти простя, но ще те обичам.

После се наведе, целуна Айда по мокрото от сълзите лице и си излезе.

Айда остана сама в тъмнината. Всяка вечер спускащият се над Сараево мрак носеше някаква невидима заплаха. Беше странно, защото през деня на светло всички бяха много по-лесни мишени. И въпреки това вечерта носеше много повече страх.

Някъде съвсем близо хлопна входна врата. В миговете на затишие всеки шум е едновременно надежда, заплаха, живот или смърт.

Но и този път не беше тяхната врата.

ИНТЕРВЮ

Училищен физкултурен салон. Прясно изциклен, лакиран и лъснат жълтеникав под, в който се отразява пролетното слънце, пусти трибуни, два баскетболни коша, високи витражни прозорци, паяжини по ъглите, усещане за безкрайност, за самота.

— Име?

— Владан. Владан Томич.

— Години?

— Трийсет и пет.

— Откъде си, Владан?

— От Белград.

— И как се озова в Сараево по време на войната?

— (След дълго и мъчително мълчание.) Като доброволец.

— Писал си се доброволец? Доброволно си дошъл да воюваш? Да убиваш?

— Да. (Свежда глава надолу и се заглежда в грубите си зимни обувки.)

— Защо?

— Ами, заради децата ни. (Главата се свежда още по-надолу.)

— Моля?

— Ами, направихме го заради децата ни, да не се налага те да воюват някога.

— Извинявай, но по-голяма глупост не сме чували. Как това, че ще убиваш невинни беззащитни хора, ще осигури по-спокойно бъдеще на децата ти?

— Така ни казваха тогава. Имаше големи агитационни плакати по улиците на Белград. Телевизията и вестниците бълваха новини за сръбщината, за православието, за това как убиват и колят сърби в Хърватска и Босна.

— И вие се вързахте?

— Ами, Слободан Милошевич… Не минаваше ден, без да пуснат някаква пропагандна реч с него. Беше толкова убедителен. Да, вързахме се.

— Защо винаги отговаряш в множествено число? Ние питаме конкретно теб.

— Ами, защото тръгнахме много, само от нашия блок бяхме Саша, Мицу, Дража, Звоно…

— И какво? Това те прави по-малко виновен ли? Като разделиш вината на всички, по-малко ли ви тежи на съвестта?

— Не-е-е… (Объркано заекване.) Исках само да кажа за пропагандата… силна беше. Много се вързахме, а и бяхме толкова млади, наивни, вярвахме…

— В какво вярвахте?

— Във Велика Сърбия, в това, че сме повече от другите, в славната ни история, в княз Лазар, в битката при Косово поле, в Сърбия като естествен лидер на всички славяни и защитник на вярата.

— И това ви даваше право да убивате?

— Нас също ни убиваха.

— Къде? Горе на хълмовете? Стреляха по вас от града ли?

— Да, стреляха… понякога.

— Знаеш ли колко са убитите в Сараево по време на обсадата?

(Дълго мълчание.)

— Единайсет хиляди петстотин четиридесет и един са убитите, от тях хиляда и шестстотин деца. Колко загинаха от вас?

— Беше война, някъде колеха сърби, нали така?

— Да, така е, те също нямат оправдание. Всички, които убиваха и колеха, независимо от религия и етнос, нямат оправдание, но сега говорим с теб. Ти все пак си интелигентен човек, завършил си история, преподаваш.

— Археология.

— Археология. И лично теб как те излъгаха?

— Не знам. (Провлачено, объркано.) Да, вярвахме във Велика Сърбия, вярвахме, че го правим за нашите деца, а и искахме да бъдем герои, да помиришем барут, въобще не си представяхме какво е това война. Представата ни за нея бе по-скоро романтична, от филмите, от кинопрегледите, от книгите.

— Кога дойде в Сараево?

— Есента на деветдесет и втора година.

— А преди това?

— Два месеца обучение в лагер в Източна Сърбия.

— Беше ли идвал преди това в Сараево?

— Да, два пъти, като студент на практика. Босна е пълна със старини, истински рай за археолозите, особено край Мостар.

— Колко време остана този път тук?

— Близо година.

— Сменяхте ли локацията?

— Не, през цялото време бяхме горе на Гръбавица, в бившия пионерски лагер — бяха го пригодили.

— Две години е много време.

— Да.

— Какво точно правехте?

— Ами, дежуряхме, по шест часа дежурство. Стреляхме от окопите.

— От Гръбавица има хубав изглед към града.

— Да, така е, затова бяхме много хора, трябваше да ги държим тия в града под непрекъснат обстрел и напрежение.

— Каква беше целта?

— Крайната ли?

— Да.

— Не знам, да спечелим войната.

— И как щяхте да я спечелите? Като избиете гражданите на Сараево?

— Не знам, просто изпълнявахме своя дълг тук и чакахме победата.

— Как избирахте кога и по кого да стреляте?

— На всеки отряд имаше командващ, разпределяше ни на участъци и периодично даваше заповед за стрелба по големи групи хора, по движещи се цели, по сгради и стратегически обекти.

— А самостоятелно стреляхте ли?

— Самостоятелно?

— Да. Без заповед.

(Дълго мълчание.)

— Случвало се е.

— Не получавахте ли наказание за нарушаване на дисциплината?

— Не, а и ние бяхме доброволци, не редовна армия, пък и това ни беше разрешено. Важното беше да държим хората в Сараево в постоянно напрежение, ден след ден, нощ след нощ.

— Често ли се случваше да стреляте без заповед?

— Да, особено когато се напиехме или когато някой получаваше вести от дома за убит близък. Тогава се вдигахме целия отряд и почвахме безразборна стрелба, като при забава на стрелбище.

— Забава?

— Пиехме и пушехме трева.

— Ти лично стрелял ли си без заповед?

— Да, като се напиех или напушех, или най-често и двете.

— Убивал ли си?

— Да.

(Гласът му почва да трепери.)

— Виждал ли си как падат хората, по които стреляш?

— Да.

(Треперенето се усилва.)

— И как се гърчат недоубитите?

— Да.

— И какво правехте тогава?

— Ами, или ги доубивахме, или ги оставяхме да се гърчат.

— Защо?

— За да усетим силата, че животът им е в нашите ръце.

— А когато близките прибираха труповете или плачеха над тях?

— Понякога се смеехме, понякога ги убивахме и тях.

— Не мога да повярвам, че и ти си го правел. И какво, след стрелби си си мил ръцете, удрял си една сливова, хапвал си със същите тези ръце, сега прегръщаш децата си, галиш бедрата на жена си с тези ръце, с които си убил десетки, които никога няма да правят вече тези неща?

— (Истерично, с хлипове и спазми по цялото тяло.) Да, да, да, да, да, да, да, да!

(Хваща се за главата и заравя пръсти в гъстите си къдрави коси. Няколко минути тишина, после леко се успокоява.)

— До края ли вярвахте в каузата?

— Аз лично не.

— Какво те разколеба?

— Това, за което говорим сега. Като мина време, а нищо не се променяше, само убивахме, изнасилвахме и пиехме. За това, дето питахте преди малко, в един момент губиш представа за реалността, започваш да смяташ, че е нормално да убиваш. А после…

— Какво после?

— После го изтриваш от паметта, веднага щом станеш от огневия рубеж. Сякаш си две различни личности, едната стреля и убива, другата яде, пие и се смее. Пише писма на жената и децата си и гради планове за бъдещето.

— Кога точно реши да напуснеш Сараево и да се върнеш вкъщи?

— Септември деветдесет и трета.

— Защо?

— Вече ми беше ясно, че каузата ни е загубена, че всичко това е безсмислено, че всичко е лудост. Имаше и нещо конкретно, което преля търпението в мен.

— Конкретно?

— Бяха хванали край лагера някакво момче, около единайсетгодишно, горе-долу на възрастта на сина ми. Не беше от Сараево, от селата наоколо. Май се беше загубило, или нещо такова. Вечеряхме в столовата, когато го доведе дневалният, тресеше се от страх. Командващият го накара да се съблече чисто голо, бе хилаво, недохранено — война е. Момчето прикриваше слабините си и продължаваше да трепери. И тогава командващият, както си ядеше супата, извади пистолета и го простреля в коляното. То падна и закрещя от болка. Някои от нас спряха да ядат. Вцепенихме се, но командващият изрева да продължаваме с яденето, а момчето накара да пълзи и да се моли за живота си. После командващият си дояде супата, премина към второто, хапваше с голям апетит, имахме мусака… и периодически вдигаше пистолета и прострелваше момчето, но не смъртоносно. В другото коляно, в раменете, в дланите, в стъпалата и продължаваше да го кара да пълзи и да се моли. По мозаечния под оставаше кървава диря, а писъците му се блъскаха в стените и прозорците. Довърши го със седмия или осмия изстрел, оригна се звучно, допи си ракията и се провикна: „Много вкусно, шефе — така казвахме на готвача, — давай десерта, че ми се присра от вълнение“. Някои не издържахме и се издрайфахме направо на масата или на пода, а той се смееше и казваше, че сме изнежени градски девойки.

(Силни спазми разтърсват тялото му; сълзи, хленч и спазми.)

Самира затвори бавно телефона и остана още няколко минути така. Не можеше да се отърси от мисълта, че има да става нещо. Никога не беше вярвала в сънища, прокоби. Беше земен човек. Дори и вярата ѝ в Аллах бе част от тази земност. Родила си се в мюсюлманско семейство, значи трябва да вярваш в Аллах и толкоз! Изпълняваше всичките си религиозни задължения, но никога не прекаляваше. За нея Аллах беше някаква даденост, която тя бе просто длъжна да почита. Да бъде праведна мюсюлманка, беше част от това да води нормален живот. Никога не се бе молила, никога не бе търсила имама, никога не отгърна Корана. Правеше само толкова, колкото е нужно, за да бъде животът ѝ нормален. В джамията по време на молитва машинално повтаряше думите, а в същото време си мислеше какво да сготви за вечеря и всякакви такива неща. А най-често мислеше за Риаз и Айда. За нея децата ѝ бяха центърът на Вселената и Самира можеше да прегази всяка религиозна догма заради тях.

Така навремето си избра и мъж. Сафет беше хубавец, хубавец си беше и сега, след толкова много години. Дори насред войната се поддържаше. Познаваха се от училище — учиха заедно през последните два класа. Самира нямаше намерение да продължава образованието си и последните две години ги посвети изцяло на това да си избере бъдещия мъж, а след това да го накара той да я избере. Отначало изобщо не хареса Сафет, и то именно защото минаваше за хубавец: висок, строен, с лице на киноартист в ролята на симпатичния гангстер, който убива хора, но винаги печели симпатиите на зрителите. Другите момичета веднага хлътнаха по него, особено след като разбраха, че са го преместили административно, защото се е сбил в предишното училище. Дълго време Сафет се ползваше със славата на лошо момче, което караше девойките да полудяват по него. Сафет обаче беше на светлинни години от този образ и ако знаеше какво си говорят девойките за него, щеше да падне. Беше по-скоро добряк, наивен, не много амбициозен, весел. Да, беше пребил някого в онова училище, който дори беше цяла година по-голям от него, но го преби, защото оня се опита да изтезава едно бездомно улично псе. А Сафет обичаше животните — беше расъл на село, заобиколен от много животни, та затуй просто ги обожаваше. Общо взето беше тройкаджия. Не че изоставаше в училище, обаче по цял ден си мислеше само за футбол: много по-късно Самира щеше да научи, че така се бил научил и да чете на пет години — покрай футбола, като сричал имената на футболистите във вестника.

Самира нямаше никога да си помисли за него, ако не се беше намесила съдбата, в която тя инак не вярваше. По един курсов проект в последния клас класната им ги накара да работят заедно в екип. Две седмици. За тия две седмици, като практична, знаеща точно какво иска девойка, Самира го разбра какъв човек е всъщност той. После използва наивността му и буквално си го свали, свърши цялата работа, така да се каже. Веднага след абитуриентския и няколко месеца преди да го вземат в казармата, Сафет пристигна с родителите си у тях и поиска ръката ѝ.

Той беше идеалният съпруг. Обичаше си семейството, работеше много и скоро успяха да си купят и апартамент, и кола. Самира преглътна двете му слабости — футбола и цигарите — той, от своя страна, вярваше в нея. И за Сафет религията беше същото, каквото и за нея: спуснато отнякъде задължение. Колеше агне на Курбан байрам, раздаваше от него на бедните, както повелява Коранът, постеше от изгрев до залез-слънце през свещения месец Рамазан — и дотам. Никой не можеше да го обвини в нищо, но и никой не можеше да го принуди да направи нещо повече. Може би тъкмо това беше и причината двамата да приемат факта, че Айда се влюби в християнин: имаха си своите съмнения, но никога не застанаха срещу тяхната любов. А инак почти цялата им родà изпадна в ужас, а и в джамията ги притискаха. Югославия беше светска държава и в нея вече имаше много смесени бракове, но имамите гледаха с лошо око на всеки нов. За Самира обаче беше важно само едно: мъжът до Айда да е стабилен човек, да ѝ бъде опора, да я слуша, и въобще, да създадат здраво семейство. И тя видя всичко това в Давор. Отгоре на всичко той ѝ приличаше много на Сафет: хубавец, маниак на тема футбол като него, лошо момче на пръв поглед, наивен и влюбен докрай в Айда, както Сафет беше някога влюбен в нея. Айда пък беше наследила от майка си и твърдостта, и красотата, и нейната земност. Всичко това обещаваше успешен брак, напук на религиозните догми. Само дето Айда в едно беше по-различна от майка си: дали заради добротата, която беше наследила от баща си, дали заради условията, при които израсна, тя избра Давор със сърцето, а не с разума си.

Сафет също го хареса. Когато го питаха за Давор, той винаги повтаряше: „Давор е добро момче“. Това му стигаше.

— Самира — обади се от кухнята Сафет.

— Тук съм — отвърна тя.

— Кой се обади? Айда ли беше?

— Да.

— Как е тя? Всичко наред ли е?

Самира влезе в кухнята, размаха с ръка, за да разсее гъстия дим от цигарите му.

— Ей, човек, тук не се диша.

— Слушах един мач от Испания. Там няма война и хората си живеят като хора. Обзалагам се, че никой от тях дори не подозира, че тук се избиваме като изроди.

Самира приседна на стола срещу него и въздъхна.

— Айда ми прозвуча странно — каза.

— В смисъл? — попита Сафет.

— Ами, сякаш се стараеше да скрие нещо от мен.

— Айда никога не лъже и нищо не крие.

— Точно затова се притесних.

— Защо да крие нещо от нас?

— Не знам, а и тия сънища…

— Хайде престани. Това са бабини деветини.

— Не са бабини деветини! Един и същи сън, Сафет. Един и същи всяка нощ. Не е на добре това. Не мога да си го избия от главата тоя сън.

— Нашата Айда знае какво прави. Винаги е знаела — точно като теб.

Сафет стана, смачка поредната цигара в препълнения пепелник и се приближи до Самира. Прегърна я и я целуна по врата.

Някъде съвсем наблизо изтрещя снаряд и стъклата на прозорците издрънчаха. Изтрещя втори снаряд, а после и трети. И изведнъж тъмната им кухничка се изпълни с ярка светлина: гореше блокът срещу тях. Пламъците вече поглъщаха сивите му стени, а гъстият черен пушек се виеше към горните етажи.

Давор си погледна часовника: наближаваше осем — беше се бавил повече от половин час. Трябваше вече да се връща, но така му се искаше да изпуши още една цигара, да удължи поне малко мига. Отвъд улицата се чернееше скелетът на ударен от снаряд автобус на градския транспорт, зад него момче и момиче се целуваха: уж обичайна пролетна гледка за мирно Сараево, а толкова абсурдна сега.

Давор все пак бръкна в джоба за кибрита и цигарите, но вместо кибрита, напипа сребърния кръст. Стисна го, докато усети как пробива кожата му.

Случи се няколко месеца след като със Златко се бяха захванали с черния пазар. Чуха, че на Маркале от ЮНПРОФОР щели да раздават храна. Отидоха да видят дали не могат да измъкнат нещо. Два камиона бяха паркирани на малкото площадче досами градския пазар, където само празните и покрити със снежец сергии напомняха за отминалите мирни времена. Бяха се струпали много хора, нещо, което никой в Сараево иначе не си позволяваше през тези дни, но явно гладът беше надвил страха от смъртта. Бяха тъжна гледка. Тълпата се струпа около пълните с пакети камиони и настана хаос: хората се блъскаха, ръгаха се с лакти и дори се удряха, за да изпреварят другия. Гладът озлобява човека.

Давор и Златко вече смятаха да си тръгват, когато падна първият снаряд. След него втори, а после започна истинска канонада. Двамата просто имаха късмет, че гледаха отстрани — ударната вълна ги събори, но те бързо станаха и притичаха във входа на някаква стара кооперация.

Оттам видяха всичко. Първият снаряд беше разпилял хората. Откъснати ръце, крака и вътрешности се бяха посипали по асфалта, а оцелелите пълзяха като обезумели към най-близкото прикритие. Стенеха, молеха се за помощ, крещяха. Беше страшно. Давор и Златко гледаха вцепенени и не можеха да помръднат. Тогава падна и вторият снаряд и площадчето се превърна в сюрреалистична картина, в която се търкаляха разкъсани парцалени кукли.

Точно пред тях беше паднала млада жена. Снарядът беше превърнал тялото ѝ в кървава каша, но лицето ѝ не бе докоснато. Беше чисто, нежно и красиво. Жената гледаше към Давор и в погледа ѝ имаше молба за помощ. Не каза нито дума, не извика, не простена, не вдигна ръка — просто го молеше с очи. Давор обаче не можеше да направи нищо. После стрелбата секна и той веднага изтича при жената. Беше още жива и очите ѝ продължаваха да го молят. Опитваше се да му каже нещо, а той не знаеше какво да стори — вече не можеше да ѝ помогне. Само се наведе и я хвана за ръката. Жената събра всичките останали ѝ сили, надигна се на лакът и най-сетне успя да прошепне: „Мая Ковачич, «Срединска» тринайсет, първи етаж…“.

Опита да каже още нещо, но не успя. Главата ѝ се отпусна върху грапавия асфалт, а душата ѝ отлетя към други измерения, където никой не разкъсва тела и никой не отнема живот, който не той е създал. Дланта ѝ се отвори и Давор видя там сребърен кръст. Така си отиде Мая Ковачич в този леден следобед на двайсети февруари деветдесет и трета година. И повече няма да има Мая Ковачич на този свят, и скоро никой няма да си спомня, че някога я е имало. А площадчето ще се пълни отново с хора, които ще се смеят, целуват и радват на живота на същото това място, където сега Давор държеше бялата безжизнена ръка.

После тръгна като замаян по улиците. Не можеше просто да се прибере, Златко беше изчезнал нанякъде и Давор не знаеше къде да отиде. Всъщност знаеше. Знаеше много добре. Макар да вървеше сякаш без цел по замръзналите от страх улици, той отиваше към „Срединска“.

Познаваше добре улицата, беше минавал много пъти по нея. Със сигурност беше срещал някъде там в навалицата и Мая Ковачич. Може би дори я беше заговарял някога, или тя него. Може да я е блъснал в бързането, а после да ѝ се е извинил. И да си е помислил колко е хубава и как ухае кожата ѝ. Може да са седели на съседни маси, в някое от кафенетата наоколо, може да е пил от чашата, от която е пила преди това тя, може да е седял на стола, на който тя е седяла само преди няколко минути и във въздуха се е долавял все още ароматът на дискретния ѝ парфюм. Може и да е седял срещу нея и отпивайки от чашата с бира, да е плъзгал поглед по леко загорялата кожа на красивите ѝ бедра, докато смехът ѝ е звънял по стъпалата на близкото площадче. Мая Ковачич от улица „Срединска“ тринайсет в Сараево.

Вече беше престанал да се пита кой запали тази война. Загрубялата му душа не задаваше въпроси, не търсеше и отговори — мислеше само как да преживее следващия ден.

Стигна до „Срединска“ и забави крачка. Нещо го сграбчи за гърлото. Не знаеше какво да каже, как да го каже и какво да направи, когато рукне потокът от сълзи и нечий пълен с болка поглед се забие в него с мълчаливия въпрос: „Защо тя? Защо тя, Господи, защо тя?“.

Вече се бе смрачило, когато намери номер тринайсет. Вратата на входа зееше широко отворена, отвътре лъхаше студ. Не светеше нито един прозорец, всички се бяха покрили уплашени от днешната стрелба. Пристъпи вътре, а там миришеше на влага и мухъл. Изкачи се по мръсните стълби (никой не гори от желание да чисти по време на война). Стигна до площадката на първия етаж, запали клечка кибрит и огледа трите врати. На нито една не пишеше Ковачич. За миг си помисли, че е сбъркал адреса или че жената го е объркала. Понечи да се обърне и да се махне оттам, но си спомни погледа ѝ. Някой в тая мразовита вечер все още чакаше Мая Ковачич.

Огледа още веднъж трите врати и кой знае защо, избра средната. Потропа. Няколко пъти. Не се чу нищо, абсолютно нищо. Отново потропа и този път долови забързани стъпки, а отвътре се обади тънко гласче:

„Кого търсите?“

Беше толкова неочакван този явно детски глас, че Давор не знаеше какво да каже.

„Кого търсите?“ — повтори гласчето.

„Ами… търся Ковачич.“

Последва кратко мълчание.

„Ние сме Халилович.“

И стъпките се отдалечиха.

Давор потропа на лявата врата, а оттам след малко чу плътен мъжки глас:

„Кого търсите?“

„Търся Ковачич.“

Отново кратко мълчание.

„Отсреща.“

Мъжът зад вратата не попита нищо: на война няма добри вестоносци.

Давор се обърна, пое си дълбоко въздух и почука на отсрещната врата. Не се наложи да повтаря — тук явно чакаха някого, защото вратата се открехна бързо и отвътре се показа дребна женица.

Не каза нищо, само го погледна. Очите ѝ бяха пълни с такава болка, че той замръзна.

„Жива ли е?“ — попита тя.

Давор не можа да каже нищо, само поклати отрицателно глава. Жената се свлече до прага, Давор понечи да я вдигне, но тя все така тихо му каза:

„Оставете ме, моля ви, оставете ме на мира, оставете ме сама.“

Давор се обърна и излезе оттам. Навън го лъхна студът, но отвътре той целият гореше. Вечерта вдигна много висока температура, близо четиридесет градуса, а около него се щураха Лада и Айда. Няколко дни се лута между този и онзи свят, много пъти пристъпваше до още топлото тяло на Мая Ковачич от улица „Срединска“ в Сараево и всеки път някаква сила го дърпаше назад. Така и не се разбра от какво се разболя. От много време живееше на предела на силите си, но случаят на пазара го срина. Изгуби желание да се бори, да мародерства от живи и мъртви приятели само и само за да оцелее до другия ден. Но ако оцелееш до края на войната, ако останеш жив, как ще ходиш по същите тези улици, как ще гледаш същите тези хора в очите? Давор бе добър човек, всички казваха така за него, и неговите родители, и тези на Айда, и приятели, и роднини, и съседи. Добър човек. Остава ли добър добрият човек, когато извърши някоя подлост — от страх, от нужда, от любов?

Три дни не дойде в съзнание, три дни изгаряше от температура. Лада и Айда се сменяха и постоянно стояха до главата му, налагаха го с компреси. Температурата преминаваше в треска, а треската — в бълнуване. Неясни, несвързани думи, оглозгани кокали, стенания. Нямаше къде да търсят лекар, само се молеха, ден и нощ. И на Иисус, и на Аллах, и на Господ.

Дали молитвите им стигнаха до когото трябва, дали дяволът реши да го пощади, или просто в хаоса от случайности той изтегли дългата клечка, но на третия ден отвори очи. За седмица успя напълно да се възстанови, после просто се свърза със Златко и двамата продължиха работата оттам, откъдето я бяха оставили.