Аз още броя дните

21:00

И двамата искаха да кажат нещо, но не знаеха какво. Изострените им от страха сетива долавяха всеки шум — блъскането на реката в основите на моста, шумолящите от вятъра треви, бученето в близката канализационна шахта, ленивият, провлачен лай на куче, отекващият в далечината камбанен звън.

Най-сетне Давор се надигна и каза:

— Върви плътно до мен.

— Добре — отвърна Айда.

И те стъпиха на моста.

Всичко продължаваше да е спокойно. Мостът беше дълъг четиридесет метра. Само четиридесет метра до свободата. Двамата вървяха бавно и внимателно, сякаш бяха боси и стъпваха по натрошени стъкла. Едва се сдържаха да се затичат, но Каро им беше казал в никакъв случай да не бързат. Кой знае защо Давор си спомни любимата „Несаница“ — Idi, idi nesanice da ne vidim tvoje lice — и как я пееше Айда. Стисна още по-силно ръката ѝ. Чуваха се само хрущенето на камъчетата под обувките им и шумът на Миляцка.

И все по-ясно се различаваха очертанията на сградата на другия бряг, където ги очакваха.

„Трите шишета“ тънеше в тишина. Беше онова време на денонощието, когато всичко живо спи. Наближаваше пет часа̀. Очите на Зоран плуваха в червена мъгла, но той се държеше и ме гледаше втренчено. Разказа толкова много, чух повече, отколкото очаквах. И все пак оставаше нещо недоизказано в тази луда нощ. Гледах го и аз и се чудех какво е то. Наляхме отново и отпихме мълчешком. И тогава се сетих. Неговата история. Разказа за всички, но не и своята история.

— Знаеш ли, Зоране, кое няма да забравя никога?

Гледаше ме все така втренчено, но продължаваше да мълчи.

— Онази жена — казах. — Интервюто, дето взехме с теб. Не мога да забравя лицето ѝ и липсата на поне капчица живот в очите ѝ. Никога не съм усещал по-голяма пустота. Сякаш от тия очи вееше леден вятър…

— Преди няколко часа — продума накрая той, — ти ме попита за омразата. Питал съм се и аз хиляди пъти. И нямам отговор. Не знам какво я отключи. Какво ни накара да се колим като изроди, да се насилваме така брутално. На Балканите омразата е повече от всичко. Тук всеки мрази всеки. Вие мразите турците, ние бошняците и хърватите, македонците май мразят всички, гърците не понасят албанците, албанците и хърватите ненавиждат сърбите. И това е един омагьосан кръг. Насилие, лайна, болка. И така ще е вовеки веков. Омразата ще се предава от бащи на синове и от синове на техните синове. А някой ще печели от нея. Толкова е просто.

— Няма ли някога да прекъсне? — попитах, но вече знаех, че е абсолютно прав.

— Няма как. Войната отключва всичкото зло в човека. Войната те превръща в обикновен убиец. И няма никакво значение какъв си бил преди нея. Учител, художник, футболист, монтьор, хуманист, пацифист, човеколюбец. На война ти си просто убиец и нямаш избор.

Тук вече категорично не бях съгласен.

— Стига глупости, Зоране! — повиших тон аз. — Нали не искаш да оправдаеш всички тези изроди с това ами война е, нямали са избор? Винаги имаш избор. Не може да има оправдание за тия, които са убивали, насилвали. Няма значение защо са го правили — за пари, за удоволствие, от глупост. Убиецът си е убиец! Не мога да си представя, че аз или ти някога, при каквито и да е обстоятелства, бихме вдигнали оръжие срещу беззащитни хора, срещу невинни жертви, срещу деца. Да се защитим — да! — да защитим семействата си — да! — но срещу невинни, беззащитни — не. Никога.

— Грешиш! — Сега очите на Зоран излъчваха някаква лудост. — Много грешиш.

— Моля?

Не можех да повярвам, че точно Зоран, след всичко, което е преживял, след всичко, което разказа, ми казва това.

— По време на война човек изпълнява само две роли: на мишена и на убиец. И не можеш да избираш.

Понечих да стана, но Зоран натисна ръката ми върху масата. Гледаше някъде настрани. Вече се чудех какво да направя, когато Зоран се обърна рязко към мен. Очите му излъчваха наистина лудост, но под тази лудост прозираше ужасна болка.

— Знаеш ли какво е да си имаш свое същество? — гласът му звучеше различно; бях докоснал нещо скрито дълбоко в него и той вече искаше да го каже. — Твое същество, брат, само твое си. Звучи глупаво, лигаво, романтично, нали? Но то си е твое. Беше слабичка. Никога не съм харесвал слаби жени. Кльощави крачета, сив чорапогащник, кафяви ботушки. Влюбих се в краката ѝ. Качвах се с ескалатора в ГУМ-а, мислех си за нещо… За нещо глупаво и безсмислено. И в един момент осъзнах, че гледам краката на човека пред мен. Крака, обути в сив чорапогащник и кафяви ботушки. И изведнъж ми се прииска още там да клекна и да прокарам език по чорапогащника, а после да сваля ботушките, да смуча пръстите на краката ѝ, премръзнали под памучната материя на чорапогащника. Да го сваля тоя чорапогащник, да помириша кожата ѝ. Тръгнах след нея. Ходеше бавно, зяпаше разсеяно полупразните витрини на ГУМ-а. Стройно телце, кестеняви къдрави коси — нищо особено, но… Обърна се, погледна ме, засмя се, сякаш плисна внезапен дъжд — от ония пролетните, дето миришат на пролет и живот. Заговорих я, а тя се смееше на нескопосаните ми шеги. Исках да я впечатля, а тя само се смееше. Влюбих се в смеха ѝ. Нищо особено, брат, нищо, криви зъбчета, кучешките припокриваха предните… изпръхнали устни… Нищо особено. Но моите устни, моите зъби, моят дъх. Отидохме у нас. Не бях чистил от векове, но тя не се смути, само малко ме понахока. Подреди набързо разхвърляните ми книги, дрехите по пода, вдигна китарата. Направих сангрия. Пийнахме. Пуснах „Сребърни криле“. Говорихме си, танцувахме, дръпнахме малко трева. И после усетих вкуса ѝ. А после… После станах щастлив. Изведнъж. Господи, какво клише! Щастлив! Кой може да е щастлив в тоя шибан свят? Ама аз бях. Бях, брат, бях щастлив. После вечери, утрини, звънтящи будилници, тичане, нерви, кино, приятели, секс, сметки за плащане, назначения, уволнения, планове за бъдещето, купуване на мебели, оправяне на течащи кранове. Понякога смях, понякога сълзи. Нищо особено, нали? И все пак, прибираш се и някой те чака. Някой бърза с хлопане на чехлите да ти отвори. Да те прегърне, да те изслуша, да смъкне от теб цялото напрежение. Да попие влудяващия те страх от безсмислието. Да се гушне в теб и да ти каже, че има нужда от теб. Господи, нищо не може да се сравни с това! Едно същество — твоето същество — да ти каже, че има нужда от теб. Тогава ставаш Херкулес, Аякс, Супермен. Няма нещо, което да ти се опре. Можеш да преобърнеш земята, можеш да направиш и невъзможното, само за да я видиш усмихната. А после тривиалните неща, притеснението, че е оставила червени петънца върху чаршафа в хотела, да я носиш пияна през половин Сараево, докато ти обяснява смисъла на живота, да спи като бебе в скута ти, докато таксито се тресе по „Чемерлина“… Да ѝ готвиш, да я гледаш как примижава, когато пие вино, да я чакаш в миришещи на белина и смърт болнични коридори, да се страхуваш за живота ѝ, да те свива стомахът, когато се смее от сърце, да усещаш познатия ѝ мирис след баня, който няма да забравиш до края на живота си. Всичко друго може, но не и нейния мирис.

Зоран замълча. Знаех, че това е само измамното затишие преди ураганът да удари със страшната си сила. И Зоран наистина продължи с равен, лишен от живот глас.

— Случи се на трети септември хиляда деветстотин деветдесет и втора година, проклетият трети септември! През целия ден имаше бомбардировки, Сараево се тресеше — беше страшно. Закъде ли е била тръгнала? Аз бях тук и се наливах с ракия, за да притъпя страха, който ме влудяваше. И в един момент влита Айда — бяхме от един квартал с нея и приятеля ѝ Давор — разчорлена, запъхтяна. И крещи: „Зоране, бързо, раниха Катя! Давор я занесе в болницата“. Изтрезнях на секундата. Хванах Айда под мишница и я завлачих по стълбите. Навън небето беше притъмняло, прах и отломки по нагорещения от снарядите асфалт. До болницата не чухме нови изстрели. Връхлетях като полудял, а тя лежеше на мръсния чаршаф, с хиляди тръбички, набучени в нея. Но беше жива. Как само благодарях на Господ, в който не вярвам. Лекарят каза, че ще живее. Вече после, когато мина много време, ми разказаха как Давор я е носил на ръце през половин Сарево под снарядите. Само чудото ги е спасило. Такъв си беше Давор, още от малък, добряк.

Зоран преглътна сълзите, пресуши докрай чашата.

— Едва бяхме излезли с Айда оттам, когато се чу експлозия. Отнесе половината болница. Бяха я взривили бошняците. Втурнахме се обратно през отломките в горящите коридори. Тя нямаше и драскотина по себе си. Просто се беше задушила. Беше умряла тихичко. Никога не ми каза лоша дума. Никога не ме обиди — не беше способна на това. Никога не ме нарани. А аз колко съм я ранявал… И пак се усмихваше. Махнах всички тръбички, отръсках отломките от нея, грабнах я на ръце и тръгнах. Не знаех накъде. По улиците ме гледаха странно, макар че такива гледки вече бяха станали ежедневие. Всъщност знаех. Занесох я право у нас. Още беше топла. Още миришеше на мляко. Или на мен така ми се искаше. Оставих я на леглото ни. Лочех ракия направо от бутилката, исках всичко да изгоря. Съблякох я. Гола. Взех легена и някаква нейна блузка и много внимателно я почистих. Цялата: от пръстите на краката до връхчетата на ушите. Имаше толкова бяла кожа. Продължавах да се наливам. Легнах до нея. Прегърнах я, помирисах вратлето ѝ и заспах. Когато се събудих, беше вече изстинала. Толкоз. На другия ден я погребахме. Погребенията ставаха бързо, нямаше време за нищо, а и през септември е топло. Така останах без Катя. Не мога повече да докосна жена. Иска ми се, но не мога. Вися по заведенията, пия, гледам влюбените двойки, представям си как се любят, как се докосват… Понякога усещам нейния парфюм и ми прималява. А нощите са страшни, с това влудяващо безсъние.

Зоран млъква. Не знам какво да кажа, нито какво да направя. Стоя вцепенен и го гледам. Мисля си: това е всичко, край, с тази изповед всичко свърши. Зоран обаче внезапно продължава:

— Не изтрезнях цяла седмица. Денонощно се наливах в „Трите шишета“, не излязох оттук. На седмия ден, беше призори, се измъкнах и право горе на Гръбавица. Записах се при четниците, взех автомата и започнах да стрелям по града.

— Моля? — възкликнах. — Зоране, ти? Невъзможно. Няма как… Бълнуваш… лъжеш ме, нали, от алкохола е, а?

А той поклати тъжно глава:

— Исках да го унищожа този град, който ми взе всичко, който ми отне единственото същество, което някога ме е обичало. Баща ми беше пропаднал пияница, майка ми ни напусна, когато бях на пет. Израснах по улиците, сам като куче. И после се появи тя. А сега вече я нямаше и нищо вече нямаше смисъл. Нищо.

— Убивал ли си?

— Вече ти го казах. В една война можеш да бъдеш само мишена или убиец. Нямаш избор.

— Убивал ли си?

— Просто стрелях напосоки.

— Затова ли оцеля? И какво, до края на войната остана горе и стреляше по същия този град и същите тези хора?

— Не, не до края. До деветнадесети май хиляда деветстотин деветдесет и трета.

— Хайде, момчета, стига толкова, да се прибираме — каза капитанът на стрелковия отряд.

После стана и преметна калашника на рамото си.

— Ама, шефе, имаме още половин час от дежурството — възрази учудено един от лежащите в окопа четници.

— Тая вечер е спокойно — отвърна нервно капитанът, — тия след нас ще продължат. Ние свършихме достатъчно за днес. Хайде, гладен съм, пие ми се, ебе ми се. Ще ударим и един белот на вързано. Хайде, ставайте!

Останалите почнаха един по един да се изправят и после капитанът ги поведе към близката сграда. Спря се и попита:

— А Зоран къде е?

— Пак пикае, мехурът му е слаб — каза някой, а после се провикна: — Хайде бе, Зоране! Капитанът ни прибира по-рано.

— Ей сега идвам — отвърна иззад храстите мъжки глас.

Зоран бързаше, нямаше търпение да седне, да удари няколко ракии и да забрави деня. Тръгна по утъпканата между храстите пътека. Останалите момчета вече влизаха в сградата на хълма.

Стигна до траншеята, от която бяха стреляли няколко часа. Изведнъж нещо привлече вниманието му. Някакво движение в далечината. Инстинктивно вдигна автомата.

Видя през окуляра две фигури, които вървяха по моста Връбаня.

Не искаше. Просто инстинктивно натисна спусъка.

Беше на автоматична.

Лада обикаляше къщата като полудяла. Не можеше да си намери място. Отиваше до банята, после до тоалетната, до спалнята, но не влизаше никъде. Въртеше се в кръг. Далибор стоеше вцепенен пред отворената врата на хола. От момента, в който видяха, че Айда и Давор ги няма, вече знаеха, че двамата са побягнали.

Тогава някой затропа по вратата. Лада замръзна. Затропаха още по-силно. Лада изтича, отвори и видя отвън Златко. Изглеждаше ужасно, беше брадясал, мръсен. Лада разбра всичко на мига. Не каза нито дума, не попита нищо. Сякаш докато не бъдеше казано на глас, Давор и Айда щяха да са живи. А Златко се облегна на рамката, прокара ръка през гъстите си черни коси и рече с дрезгав от ужас глас:

— Убиха Давор и Айда на моста над Миляцка.

Лада отстъпи крачка назад.

После писъкът ѝ прониза тишината, блъсна се в прозорците, счупи ги, огласи целия град.

Броеницата в ръцете на Далибор се скъса и малките мънистени топчета изтрополяха по плочките във всички посоки.

Самира се клатеше на стола в кухнята. Държеше в ръце писмото и се клатеше. Когато го прочете, косите ѝ побеляха за няколко минути. Оттогава седеше на стола и само се клатеше. Не отиде нито веднъж до тоалетна, не пи нито глътка вода, не хапна нищо, само седеше, клатеше се на стола и препрочиташе писмото:

Писмото имаше още два реда, но Самира тях не ги четеше. За тия два дни го прочете повече от петстотин пъти и всеки път, щом стигнеше до последните два реда, спираше и започваше отначало. Сякаш докато писмото си стоеше недопрочетено, Айда щеше да бъде жива, щеше да има още какво да им каже. Сафет само пушеше. Не отронваше и дума, само палеше цигара от цигара. Поне излезе да си купи цигари, ходеше до тоалетната, пиеше ракия…

После на входната врата се потропа. Самира спря да се клати и погледна към Сафет, но той не помръдна, обвит в гъстия и сив тютюнев дим. Самира стана и бавно отиде до вратата. Отвори я, а отвън стоеше млад мъж с черно кожено яке. Беше ѝ смътно познат, може би някой приятел на Давор или съученик на Айда. Мъжът пристъпваше нервно от крак на крак и сякаш не смееше да я погледне.

Накрая каза простичко:

— Айда и Давор са убити, телата им лежат на моста над Миляцка.

Самира не издаде никакъв звук, не попита нищо. Затвори бавно вратата и се свлече на пода, а писмото излетя от ръцете ѝ. Люшна се няколко пъти във въздуха и падна върху чифт подпетени обувки.

Някой направи снимки на лежащите вече трети ден на моста тела. Пусна ги в публичното пространство, медиите ги публикуваха и снимките обиколиха света. Надигна се мощна вълна от недоволство. Сякаш хората едва сега разбираха, че в Босна се води война. Отвсякъде се надигнаха гласове — телата им да бъдат прибрани и погребани! Валяха писма от Нова Зеландия, Мароко, Канада, Китай, Индия, Русия, Мексико, Филипините, Сейшелските острови, Вануату, Франция, Алжир, Австрия, Уругвай…

Двете семейства се събраха. Трябваше да приберат телата. Трябваше да сложат край на това безумие. Далибор береше душа в болницата — беше получил инфаркт. Решиха Лада да иде при сръбските паравоенни, а Самира и Сафет — в ЮНПРОФОР.

Лада тръгна заедно с Каро. Той също беше разстроен. Каза ѝ, че е предал парите точно както трябва, точно на когото трябва — на капитана, който е командвал отряда в онази нощ. Организирал беше всичко, от другата страна на моста Туце и Миле ги бяха чакали чак до сутринта, за да ги изведат от зоната на огъня до безопасна територия.

Сърбите категорично отказаха да приберат те телата. Казваха, че не са виновни, че не са стреляли и ако ги приберат, все едно си признават вината. Лада опита всичко. Опита с молби, опита със сълзи, със заплахи, с пари. Даваше им всичките си бижута, които има, златото, дрехите си, всичко, само и само да ѝ помогнат. Каро обеща, че също ще даде пари, но сърбите бяха непреклонни. Лада се опита да се нахвърли върху тях, но Каро успя да я прихване през кръста и да я измъкне оттам.

Сафет и Самира стигнаха при ЮНПРОФОР. Никой не разчиташе на тия. За всички беше ясно, че те само маркират присъствие тук. Пред очите им загиваха постоянно хора, а те не се намесваха. Светът не се намесваше. Това не е техният конфликт, разбира се, независимо дали е в Израел и Палестина, дали в Руанда и Камбоджа, дали в Украйна и Русия — това не е техният конфликт. Хората обичат да стоят настрани, да наблюдават и да цъкат с език.

Малко трудно се намери преводач. Сафет сочеше танковете и показваше с жестове как могат да излязат на моста и да приберат Давор и Айда. Самира също опита с всякакви молби, но офицерите от ЮНПРОФОР учтиво им обясниха, че няма как да го направят, че не са виновни, че не носят отговорност за случващото се. Те са само наблюдатели. Всички само наблюдаваха, всички бяха само неми свидетели и, разбира се, никой не носеше никаква отговорност. Нито сърбите, нито бошняците, нито светът, а телата на Давор и Айда продължаваха да се разлагат под пролетното сараевско слънце. За да направели нещо, им трябвало заповед от центъра, дотогава не можели да се намесват, това си бил конфликт между сърби и бошняци.

Сафет изслуша бръщолевенето им на английски, изслуша и превода, след което махна с ръка и хвърли поредната цигара.

— Абе, пичка ви материна! — каза. — Що не се ебете в шибаните каски. Аз сам ще си прибера децата!

И пред смаяния поглед на войниците тръгна спокойно към моста. Пролетното слънце блесна в сините му очи и го накара да примижи. Запали си нова цигара и продължи да крачи към моста. Камуфлажните миротворци говореха нещо на Самира, сочеха към Сафет, но тя не помръдна: знаеше, че като си науми нещо Сафет — няма отказване. Особено пък сега.

Най-накрая един миротворец все пак хукна подир Сафет. Сафет продължаваше да върви, беше на по-малко от двайсетина метра от моста, вече виждаше телата на Давор и Айда. Усети войника зад гърба си и без да спира и да се обръща, го нацели с лакът. Оня тупна на асфалта. Спуснаха се още неколцина и въпреки псувните на Сафет, успяха да го спрат, преди да стигне моста.

Мостът Връбаня на река Миляцка се обливаше от горещите лъчи на пролетното слънце. Най-хубавото време в годината. Телата на Давор и Айда продължаваха да лежат там. Вече пети ден. Лежаха прегърнати. Телата се разлагаха — плътта е по-слаба от духа. Разлагаха се и миришеха. Всъщност вонята беше почти непоносима. Няколко кучета опитаха да стигнат до тях, но бяха улучени от снайперисти и сега лежаха и също се разлагаха на моста. Мостът Връбаня на река Миляцка в Сараево, дълъг четиридесет метра.

Под натиска на международната общност и заради вълнението в Сараево сръбските паравоенни все пак разрешиха телата да бъдат изтеглени. Направиха кордон от снайперисти, които да охраняват моста. Двама млади войници с маски на лицата заради вонята отидоха, затеглиха двете тела по грапавия асфалт, а подир тях оставаше тъмна червеникаво-черна диря като от спукана автомобилна гума. Изтеглиха ги от моста шест дни след като бяха убити. Шест дни.

А единствената причина тяхната история да стане известна на света, да се правят филми за нея, да се пишат книги, да се разказва в университетските аудитории, да се обсъжда по медиите и в социалните мрежи, е цинична: просто онази снимка на прегърнатите им тела стигна до публичното пространство и светът научи за тях, а като Давор и Айда са десетки, стотици, хиляди други жертви на безумните етно-религиозни конфликти по света. Но анонимни жертви.

На гробището Вранеш край Сараево цареше оживление, необичайно дори за война. Особено за война. Обикновено погребенията тук се претупваха набързо и се преминаваше към следващото. А сега хора, медии, камери, войници… Лада беше като изгубено малко момиче сред цялото това множество. Сърбите бяха поканили и Самира, и Сафет — обещаха им коридор от бошняшката територия до гробището и обратно и пълна безопасност — но Сафет отсече, че това е пропаганда, и отказа. Сега двамата със Самира седяха вкъщи и гледаха погребението по телевизията. Не беше ясно на кого му е по-тежко — дали на останалата сама сред всичките онези хора Лада, или на Сафет и Самира. Бяха дръпнали плътно всички завеси, не искаха да влиза светлина, не искаха да виждат светлина. Седяха един до друг на канапето, не се държаха за ръце, не говореха, не се поглеждаха.

После на гробището тълпата се разстъпи и към Лада се насочиха униформени, които носеха два еднакви ковчега. Лада усети как краката ѝ се вледеняват, как сърцето ѝ се стяга и ѝ се вие свят. Над нея закръжиха черни птици, огромните им криле затъмниха слънцето, а плясъкът им заглушаваше всичко. Тя се огледа да се облегне на някого, на нещо, обаче нямаше нито на кого, нито на какво. Беше абсолютно сама. Войниците поставиха двата ковчега върху набързо скована дървена поставка. Встрани зееше дупката. Униформените оставиха ковчезите и се отдръпнаха назад. Не и медиите, разбира се: камерите се навираха буквално в лицето на Лада, изследваха дъното на дупката, снимаха в едър план ковчезите.

Лада си беше обещала, че няма да плаче. Че няма да им достави това удоволствие. Че ще бъде твърда като камък — после щеше да си поплаче вкъщи. А и сълзите ѝ бяха пресъхнали. Застана между двата ковчега. Обикновени, дървени, кафяви, полирани. Единият — с кръст върху капака. Сложи дясната си длан на десния, лявата — на левия. Направи крачка назад и свали шала, който носеше на врата. Синкав копринен шал, с вълнообразни жълтеникави линии по него. Свали го, допря го до устните си много бавно, а след това го постави върху кръста на десния ковчег и прошепна:

— Сбогом, Даворе.

След това свали един по-малък шал, завързан около китката ѝ. Морскосин, със сребристоатлазени нишки, втъкани в него. Допря го до устните си и го постави върху левия ковчег и пророни:

— Сбогом, Айда.

После униформените спуснаха двата ковчега в гроба, плътно допрени един до друг. Всички погледи бяха приковани в Лада, всички камери снимаха само нея. Сега ѝ трябваше цялата сила на света, за да не рухне и тя в правоъгълната дупка пред краката ѝ. Приклекна, взе една буца кафеникава пръст и я хвърли върху единия ковчег, после взе още една и я пусна върху другия.

— Децата ми — прошепна, — моите деца!

Излязох от „Трите шишета“ и утринното слънце ме блъсна в очите. Опрях се на някакъв парапет. Покрай мен — хора, автомобили, клаксони, викове. Изглеждаше ми като паралелна реалност. Не можех да го понеса. Това е повече, отколкото може да понесе едно човешко същество. Тръгнах по улицата. Залитах. Беше ми лошо. Някакви хора ме гледаха странно. Не знаех накъде вървя. Просто трябваше да вървя. Щях да се пръсна иначе. Блъсках се в някакви кофи за боклук. Падах, ставах. Продължавах да вървя. Всъщност много добре знаех накъде вървя. Вървях към моста Връбаня на река Милцяка. Забелязах го отдалече. Стоеше каменен и огрян от слънцето, а по него минаваха хора и коли. Всичко изглеждаше спокойно, делнично, равновесно.

ПОСЛЕДНО ИНТЕРВЮ

Кухня, малка, тясна, просто подредена. Мивка, шкаф, хладилник, куцаща маса, два стола, запотени стъкла, димяща тенджера.

— Самира, какво се случи след това?

— Тишина, зловеща тишина.

— Какво стана с Риаз?

— Оцеля, сега е в Щатите.

— Има ли семейство, добре ли е?

— Има, да, жена, две дъщерички, внучките ми. Да, добре е.

— Ами вие?

— Ние останахме, не можахме да оставим Айда сама.

— Как живеете днес?

— Живеем.

— Виждате ли се с Лада и Далибор?

— Далибор почина, Лада напусна Сараево завинаги.

— Казваш тишина?

— Да, тишина, вече няма звуци, тишината е навсякъде.

— Ще простиш ли някога?

— На кого?

— На тия, които го извършиха.

— Господ, който и да е той, може да прости, аз никога.

— Извинявай за въпроса, но как вървите из тези улици?

— Ние сме призраци. Всички хора сме призраци. Само тишината е истинска.

— Градът се променя, Самира. Нови сгради, чисти улици, слънце по витрините. Животът продължава.

— Може би… може и да продължава за някои, за нас спря там, тогава, на деветнадесети май хиляда деветстотин деветдесет и трета година.

— Самира, ще ни кажеш ли какво пишеше в последните два реда от писмото на Айда?

(Мълчание, дълго мълчание, ужасяващо дълго мълчание. Става, отива до шкафа, отваря едно чекмедже. Вади оттам пожълтял лист хартия. Ръцете ѝ се разтреперват, очите ѝ се навлажняват. Мълчанието е неловко, тънко, като лист оризова хартия. Овладява се. Връща се, сяда отново на стола. Мълчание. Трябва някой да отвори прозореца и целият кислород на света да нахлуе в тази малка тясна кухничка. Държи листа в ръка, но не чете от него, говори тихо, с притворени очи.)

— Мамо, знам, че ти много ще се притесняваш. Знам, че няма да можеш да спиш. Аз ще се върна скоро. Съвсем скоро, повярвай ми. Затова ти предлагам следното: вместо да се притесняваш да броиш дните до моето завръщане.

(Една-единствена сълза прорязва рибарската мрежа, просната върху лицето ѝ, сякаш да съхне.

И след дълга, дълга пауза едно тихо, много тихо.)

— Аз още броя дните.

P.S. Върнах се на моста в Сараево след една година. Всичко, което чух в онази нощ, ме промени завинаги. Завинаги ще нося болката на тези хора в себе си, няма как да я разбера, не съм я преживял, но ще я нося. Разбрах, че Зоран е изчезнал. Едни казваха, че се е самоубил, други — че е избягал на Запад. Никога повече не се видяхме и чухме. Написах романа, мисля, че им го дължах. Името на Зоран е сменено, разбира се, той така или иначе няма никога да намери покой, нито на този, нито на онзи свят. Както аз никога няма да намеря отговора за тази всепомитаща омраза на Балканите. Промених се. Живея с тази болка. Нося си я, като гърбица. И всеки ден гърбицата нараства. Сега ценя живота много повече. Пролетното слънце, шума на вятъра, дъжда, усмивките на хората, плача на децата. Опитвам се да живея честно.

Стигам до моста. Над Сараево се спуска здрач. Минава девет, и отново е май, и отново е пролет и ухае на жасмин. Сядам до металните перила. От време на време минават коли и хора. Някои ме гледат с учудване. Не мога да мисля за нищо. Почвам да плача. Ей така от нищото. Сълзите напират — не ги спирам. Повече не искам да съм лицемерен, да съм удобен за хората. Поне на този мост не мога. Давам воля на болката и сълзите. Единственото, което искам в този момент, е да се върна у дома.

20 февруари 2015 година, 18:46, Кафе Timеless, София

Георги Бърдаров