Аз още броя дните

20:53

Заобиколиха печатницата. Шумът от пълноводната като всяка пролет Миляцка се усилваше. Далеч зад тях отново отекнаха изстрели — тази вечер наистина само центърът беше във вниманието на снайперистите, а това беше добре за Давор и Айда, защото тук бе тихо и пусто. Сиво-черни облаци пропълзяха по небето, скриха луната и мракът покри като погребален саван града. Вятърът се усили.

Завиха зад последната сграда преди моста: административна сграда, съд или нещо подобно. Колкото повече наближаваха моста, толкова повече растеше страхът в Айда. Дотук бягството им сякаш по нищо не се различаваше от ежедневието ѝ в Сараево през тия две години на блокадата: стрелби, умиращи хора, горящи сгради. И радостта, че си оцелял. Но сега пред тях беше мостът, по който трябваше да преминат след по-малко от десет минути. Мостът между смъртта и живота.

— Айда — каза Давор, — сега се спускаме по стълбището и се прикриваме зад последната колона, тая до лъва. — И посочи с пръст.

— Добре — отвърна тя.

Притичаха през стълбите, стигнаха до края им и приклекнаха зад последната ниска колона. Това щеше да е последното им прикритие, преди да тръгнат към моста. Седнаха на каменните стълби и се опряха на колоната за минутка почивка.

Любимото им заведение се намираше точно отсреща, на другия бряг на реката, където сега ги очакваше свободата. Беше особено приятно място напролет и през лятото, когато нареждаха масите досами реката. Обичаха да идват тук: Давор пиеше по няколко бири, Айда четеше. Сега от заведението не беше останало нищо, защото бе на огневата линия.

Давор се надигна.

— Айда — прошепна, — сега!

— Да…

— Вървим много бавно към оня храст. Там изчакваме минута-две да стане девет и тръгваме по моста.

— Добре — кимна тя.

Давор тръгна надолу по стълбите, но изведнъж спря. Обърна се и каза:

— Обичам те.

— Обичам те — отговори тя и се усмихна.

Слязоха на улицата и продължиха бавно към моста — точно както им беше казал Каро. Потяха се, но вървяха уверено. Отнякъде изскочи малко бяло куче, пресече улицата и се шмугна в тревите по брега. Беше осем и петдесет и седем.

Стигнаха до храста, който ѝ беше посочил Давор. Оставаха още две минути. Щяха да са точни. Беше настъпила някаква абсолютна тишина — Каро си беше изпълнил обещаното. Пред тях от другата страна на моста се виждаше силуетът на сградата, където вече трябваше да ги чакат Туце и Миле. Давор гледаше напрегнато секундарника на часовника си.

Има моменти, в които времето лети, има и такива, в които ти се струва, че е спряло.

ИНТЕРВЮ

Заставата изстъргва бордюра и спира. За сетен път се убеждавам колко лош шофьор е Зоран. „Стигнахме“ — обявява с гръмовен глас. Намирахме се пред стара кооперация отпреди Втората световна война, с каквито е пълен центърът на Сараево. Както повечето центрове на европейските градове. Това щеше да е интервюто, което Зоран уреди да вземем на живо. Чувствах се неловко, макар жената сама да беше изявила желание да говори. Натиснахме звънеца на номер осемнадесет, чу се бръмчене и Зоран бутна вратата. Влязохме. Миришеше на застояло, както в повечето такива кооперации. Нямаше асансьор. Задъхахме се и двамата, докато стигнем тавана, където вече ни чакаха. Не знаех какво да очаквам от тази среща. Как въобще можеш да говориш за това, след като си го преживял? Жената пред нас беше на средна възраст, с меки, хубави черти, семпло облекло. Таванчето се състоеше само от едно просторно помещение. Скромна мебелировка, много чисто, стерилно, без душа. Направи ни чай, макар и двамата със Зоран да бихме предпочели нещо много по-силно. Настанихме се до прозореца. Виждаше се улицата. Включих диктофона. Аз задавах въпросите, Зоран превеждаше.

— Ще ни кажете ли името си? Не е задължително, разбира се.

— Ханде, Ханде Вахидходжич.

— Още един неудобен въпрос: на колко сте години?

— Четиридесет и една.

— Откъде сте, Ханде?

— От Сараево. Тук съм родена и винаги съм живяла тук. Тук, в моето Сараево!

— На колко бяхте по време на обсадата?

— На тридесет и две — тридесет и три.

— Колко трудно беше?

— Много, няма как да се изрази с думи.

— С какво се занимавахте преди войната?

— Лекарка. Бях лекарка, педиатър.

— Обичате децата?

— Да. Обичах ги.

— Върнахте ли се сега към професията си?

— Не. (След дълго мълчание очите ѝ се пълнят със сълзи и размазват грима.) Никога повече няма да лекувам хора.

— Защо?

— Не мога.

— А сега с какво се занимавате?

— Пак ме взеха в болницата. Административна работа.

— Не ви ли е досадно?

— Досадно ми е, но не мога да лекувам. Като взема слушалките в ръце, почвам да треперя. Вече не мога да лекувам.

— Защо? Какво се е случило?

— Посттравматичен стрес. Казаха, че след време ще премине, но не вярвам. Всичко, което съм ползвала преди войната и го докосна сега — почвам да треперя.

— Имате ли сили да ни разкажете какво се случи?

(Дълго, много дълго мълчание, накъсано от хрипове. Всъщност не точно хрипове, а дълбоки и мъчителни напъни да си поеме въздух, който не достига.)

— Сили нямам, но искам светът да разбере. Една съм, само един случай, но това се случва постоянно, случва се и в момента, където има война. Трябва да разкажа.

(Почва да трепери, лицето ѝ се сгърчва от болка. Красивото ѝ лице сега е покрито от сянката на дълбока печал. Има нежни черти. Някога сигурно е имала хубава усмивка.)

— Добре, не бързайте, успокойте се. Не бързаме заникъде. Бързането свърши.

— Да. Бързането свърши, всичко свърши. Времето спря, вече няма часовници.

— Тук ли ви завари блокадата?

— Да.

— Измъкнали сте се все пак? Кога решихте да напуснете Сараево?

— Веднага след началото на обсадата мъжът ми взе решение да се махнем. Тук всичко го влудяваше. Имаше лабилна нервна система, а при война такива не издържат.

— Как се измъкнахте?

— Братовчед му организира всичко. Тръгнахме седмина души.

— Лесно ли се измъкнахте?

— От Сараево — да. Бяха отворили някаква пролука. Но после стана трудно, беше страшно.

— Защо?

— Вървяхме направо през гората. Нямаше път, преспи до коленете, лепкав, мокър сняг. Не си чувствах краката, бяха постоянно мокри и премръзнали.

— Къде спяхте?

— В хижи, в изоставени къщи. Но и там не успявахме да се стоплим. Не палехме огън, та да не ни усети някой.

— Колко време вървяхте?

— Около седмица. След това се разделихме. Нас с мъжа ми и още една двойка ни пое някакъв. Косовар, мисля. Трябваше да ни закара до бошняшка територия, а после да ни преведе в Албания. Двамата със съпруга ми мислехме оттам да тръгнем към Австрия или Германия.

— И планът не успя?

— Не. Не успя.

— Защо, предаде ли ви някой?

— Не знам, нещо се обърка. Не знам дали ни предадоха, или просто нямахме късмет. След като се разделихме на две групи, вървяхме още два дни. Според водача ни оставаше още едно денонощие до бошняшката територия. Тогава попаднахме на засада.

— Засада?

— В едно дере. Беше на мръкване, прескачахме някаква телена ограда, когато откриха огън по нас.

— Какво се случи?

— Изпаднахме в паника. Затъркаляхме се в снега. Нямаше къде да се прикрием хубаво, само някакви храсталаци, а и не виждахме откъде точно се стреля. Раниха мъжа от другата двойка.

— И?

— Косоварят, май се казваше Амир, също откри огън, малко напосоки, натам, откъдето дойдоха изстрелите. Започна престрелка. Ние с мъжа ми лежахме със заврени в снега лица и само се молехме.

— Защо не споменавате името на мъжа си?

— Не искам никога повече да го споменавам.

— Измъкнахте ли се?

— Прекарахме почти цялата нощ в снега, от време на време престрелката се подновяваше, но онези не идваха към нас. Амир каза, че чакат да съмне, за да ни отстрелят като зайци на светло. Малко преди зазоряване даде знак да тръгваме. Опита се да ни прикрива с огън, но тогава раниха и другата жена.

(Спира рязко и раменете ѝ потръпват. Само веднъж.)

— Искаш ли вода?

— Не, трудно преглъщам, като си го спомням.

— Ако искаш, да починем.

— Не. Не, искам да го кажа и да се свършва.

— Плачеш. Какво се сети?

— Оставихме ги и двамата там, в снега. Те бяха живи, молеха се, но Амир каза, че това е сигурна смърт за нас, ако спрем, за да им помогнем.

— Оставихте ги?

— Да. Оставихме ги и продължихме напред. Дълго чувахме писъците им. Но ние се измъкнахме.

— Обаче не стигнахте до бошняшка територия?

— Бяхме на по-малко от час според Амир, когато излязохме от нивите на едно село. Налагаше се да пресечем пътя. Сбъркахме. През оживени и открити места като пътищата минавахме само през нощта, но вече нямахме сили, а и се намирахме толкова близо до целта.

(Изпъва се на стола.)

— И ви заловиха.

— Ако бяхме проявили още съвсем малко търпение, нищо от това нямаше да се случи. Inşallah!

(Очите ѝ отново се пълнят със сълзи.)

— Как ви хванаха?

— Някакъв камион изскочи от нищото. Камион с войници в каросерията, без покривало. Видяха ни, крещяха ни нещо, ние се втурнахме да бягаме и те почнаха да стрелят. Амир отвърна, убиха го. Нас ни хванаха.

— Двамата заедно?

— Да, но веднага ни разделиха. Него го оставиха в селото, а мен ме хвърлиха в камиона. Опитах се да се боря, но те просто ме метнаха като чувал, някакъв войник заби приклада си в лицето ми, друг изкрещя: „Млъквай, мюсюлманска курво, сега ще видиш як сръбски чеп!“. Трети започна да си разкопчава панталона, виждах го като през пелена, кървава пелена, но ми се размина. Тогава.

— Защо?

— Бяха ранена в бедрото и имаше много кръв. През нощта ме втресе, вдигнах температура. Някой предложи да ме изхвърлят още там, но друг каза: „Можем да я изхвърлим и после. Ако оцелее, ще послужи за нещо, яка пичка е!“. Точно това му бяха думите, яка пичка е. Не знаех за какво да се моля. Дали да оцелея, живееше ми се, или всичко да свърши. После сигурно съм се унесла, от болката и от загубата на кръв.

— Кога се събуди?

— Кога, не знам, но знам, че бях в бяла стая, с бели варосани стени и бели чисти чаршафи. Не бях виждала чисти чаршафи от месеци. Бяха превързали и бедрото ми. Няколко дни за мен се грижеше една възрастна дебела госпожа. Не говореше с мен, на всичките ми въпроси отговаряше със знаци — така и не разбрах дали е няма, защото иначе разбираше какво ѝ говоря. Някъде наблизо чувах звуци, смехове, тракане на посуда, изстрели откъм двора. А вечерно време, макар и далеч, сякаш от другия край на сградата — писъци. Женски писъци.

— Кога разбра къде точно се намираш?

— След няколко дни. Вече се бях оправила, накуцвах, но бях добре. Тогава… Тогава. (Гласът се накъсва.) Тогава се появи висок мъж с камуфлажна униформа. Влезе, огледа стаята, не помня точно чертите му, помня само острия мирис на одеколон. „Кучко — рече, — тук няма кой да ти помогне, тук сме само ние. И да цивриш, и да не цивриш, все тая. Ако не слушаш, ще ти пръсна мозъка.“ Отви ме. Стисна ме здраво за китките. Замък-на ме до отворения прозорец и провеси главата ми навън. Усетих хапещия студ. После не помня много. Откъслечни думи: „Преоблечи се, измий се.“

— Какво следваше?

— Виждах само силуета му. Крещеше: „Кучко, отивай в банята, има чисти дрехи там“. Дърпам се и хлипам, той ме влачи по грапавия под, вдига ме, разтърсва ме силно, крещи: „Докато се върна, да си се оправила, инак ще стане страшно“. Излиза. Слушам дълго стъпките му в коридора. Най-дългият час в живота ми. Няма по-страшно от неизвестността. Всъщност оказа се, че има.

— А после разбра?

— Да, после разбрах всичко. Той се върна след около час, както се беше заканил, заедно с един по-млад войник. Младият ме огледа и подсвирна. Изведоха ме. Явно се намирахме в нещо като училище. Коридорите бяха дълги и тесни, и покрити с мозайка. Бяха лъснати и миришеха на белина. Не знаех накъде ме водят, но се приближавахме до някакво място, където имаше жени. Колкото повече наближавахме, толкова повече се усилваха женските гласове. Стигнахме до бяла талашитена врата, войникът я отвори, високият ме хвана за ръката и ме вкара вътре. Беше столова. Двайсетина жени обядваха, а като влязохме — млъкнаха. Замръзнаха и ни загледаха уплашено. Високият каза само: „К’во зяпате. Тая е нова, въведете я в работното ни ежедневие“, и си излезе. Не знаех какво да правя. Жените ме гледаха с ужас и съжаление. Стана една красива госпожа, беше към четиридесетте, хвана ме за ръка и ме поведе към най-близката свободна маса. Попитах я: „Къде съм?“. „Във Фоча“, каза. Не бях го чувала. „Какво е това място?“ Госпожата спря, обърна се към мен, хвана ме леко за раменете и изстреля: „Секс-лагер“. После добави: „Трябва да си много, много силна. Няма да оцелееш иначе“. Припаднах, замъкна ме до стола. Напръска ме с вода. Бутна чиния пред мен. „Яж.“ Останалите ядяха мълчаливо, забили погледи в чиниите си. Тя продължи: „Трябва да го приемеш, иначе си мъртва. Оттук измъкване няма. Имаш два избора. Или се съпротивляваш, или гледаш да мине без насилие. Съпротивлението само ги възбужда“. Замълча, после добави тихо: „Аз се съпротивлявах докрай“.

(Изведнъж тя млъква. Дотук сякаш бе навила някаква пружина, за да каже всичко, но като стига до този момент, започва отново да трепери.)

— Ако искаш да спрем, може и утре да продължим.

— Не. Ако сега не го кажа, никога няма да го кажа и ще си остане в мен. Но хората трябва да разберат. Светът трябва да разбере. С мен вече нищо не може да се направи, но хората трябва да знаят.

— Добре.

— Играеха си с мен. Войниците идваха по всяко време и измъкваха някоя от другите жени. А когато я връщаха — ако я върнеха — тя беше с разкъсани дрехи, синини, кръв. Не казваше нищо, само се свиваше, треперейки, на леглото. Ние я почиствахме. И това се повтаряше постоянно.

— Говорехте ли с другите момичета?

— Говорехме постоянно. Казаха ми, че някои забременявали и абортирали, в повечето случаи го били направили сами. Някои от ония обичали да се забавляват с бременни. После ги убивали. Често си разказвахме за дома и за семействата — не за друго, а за да може някоя ако оцелее, да разкаже на близките ни. Доста от момичетата взимаха успокоителни. Немалко се дрогираха постоянно, наркотиците ония ги оставяха на лесни места, нямаше проблем.

(Беше се овладяла, но всъщност жената пред нас вече не беше човешко същество. Нямаше дух, не беше нищо повече от говореща кукла.)

— С теб какво стана?

— Не ме закачаха още. Играеха си, за да засилят страха ми. С всеки изминал ден ужасът ми нарастваше, защото не знаех кога ще дойде моят ред и какво ще последва. Чувахме по цяла нощ викове, не можеше да се спи. Минах и аз на успокоителни. Започнаха ме на осмия ден.

(Забива поглед в пода и все пак стои спокойно, тя отдавна не е тук.)

— Всъщност помня само отделни моменти. Тъмен влажен коридор, бутилки с алкохол, мъжки смях, жълтеникава крушка на тавана, някой ме влачи, студен под, гола съм, вече напълно гола, повръщам в ъгъла, някой ме зашлевява, ритам, ритат ме в слабините, няколко пъти, няколко мъже голи до кръста, смеят се, удрям се в стени, падам, пълзя. Опитвам се да стигна вратата, смехове, груби, цинични. Лежа на пода и не чувам нищо, и не чувствам нищо, задушавам се, искам да си поема въздух, не мога, кубинка притиска лицето ми към пода. Пъшкане, размазани лица, смях, алкохол, който ми наливат в устата, повръщам. Пак смях, подхвърлят ме от човек на човек. Някой ме вдига, стена и легло, при всяко докосване треперя и се сривам, вече не съм гола, покрита съм с халат, боли ме навсякъде, най-вече между краката. Някой ми говори тихо и нежно, смях, разкривени физиономии, вода, някой ме е прегърнал внимателно и е пуснал душа, топла вода, опитва се да ме измие навсякъде.

(Настава неестествена тишина. Май се чува смях някъде в далечината. Тя няма да каже нищо повече. Каза всичко, изтече като мръсна вода от запушен канал. Това е всичко. Това е краят: смрад, смях.)

— А след войната?

— След войната ли? Да, доживях края. Върнах се в Сараево, моето Сараево, не че имаше къде другаде да ида. Дойдох си. Не ме приеха. Дори най-близките.

— Мъжът ти?

— Беше оцелял. Търсил ме дълго, но когато му разказах всичко, каза, че трябва да се разделим. Каза, че повече никога няма да може да ме докосне, без да вижда как ме докосват десетки мъже. Десетки сърби! Няколко дни изкарахме заедно, но само като ме погледнеше, и се обръщаше с отвращение. Имах такава нужда от него, исках само да ме прегърне, веднъж дори понечих да се съблека. Обаче той каза, че ако ме види гола, ще ме пребие. Излезе и повече не го видях.

— Родителите?

— Баща ми се отрече от мен, брат ми също. Сякаш бях чумава, сякаш аз бях виновна. Преместих се на това малко таванче в центъра, само майка ми идва да ми носи пари, храна. И да ме вижда.

— А центровете? Нали има центрове за психологическа помощ на жените, преживели насилие?

— Да, ходих.

— Помагат ли?

— Помагат. На тези, които искат да живеят и да започнат отначало, помагат.

— Ти не искаш ли да започнеш отначало?

— Не.

— Какво искаш?

— Да ме чуят. Това искам.

— Работиш ли?

— Работя. Работя и вечер, и събота-неделя. И доброволно, в градската библиотека работя.

— Защо там?

— Има каталог, много книги, информация. Исках да видя дали така е било във всички войни, дали навсякъде са правели така с жените. Писах до библиотеките, изследователските центрове и университетите да ми пращат информация.

— Отговарят ли?

— Отговарят. Оказа се, че винаги е било така, затова поисках да говоря. Казват, че изнасилването се приемало винаги за нормално при война, не било нещо особено, така казват. Вой-ниците — и те били хора, и те имали нужди. Когато Червената армия настъпва в Европа през Втората световна, били изнасилени около сто хиляди жени във Виена и почти триста хиляди в Берлин. Пишеше, че когато питали Сталин за това, той казал абсолютно сериозно: „Вие знаете ли какво преживяха тези войници през войната? В крайна сметка, и те имат право на малко удоволствие, малко забавление!“. Малко забавление. За тях това е просто малко забавление. Разбира се, нацистите са правели същото в Русия. Вероятно и за тях е било малко забавление. Затова искам светът да го чуе.

Спира рязко. Мълчи известно време. Сякаш това е всичко, но изведнъж се усмихва:

— Чух, че за пръв път в историята ще съдят в Хага и изнасилвачите като военнопрестъпници. Искам да съм там и да говоря. Не, не да говоря, знаете ли, искам да крещя. Искам да им изкрещя — така, както крещях във Фоча, ден и нощ, ден и нощ, денонощия наред, искам да им спукам тъпанчетата, искам да ме чуят. Само за това живея. Искам да ме чуят!

(Притихва отново. Цялата трепери; не е останало нищо в това крехко, някога красиво, обичано, желано и усмихващо се тяло, само гняв, само болка.)

Не мога да мисля за нищо друго, освен за това интервю. В Сараево е топло и красиво, есенно, пъстроцветно, около нас млади хора пият бира, смеят се… Градът е празничен. Едва ходя, всяка нейна дума тежи в краката ми. Вие ми се свят. Сега имам нужда от едно питие, от едно голямо питие, за да го преглътна всичко това. Зоран също. Очите му са червени. Не, не е пил, не е плакал. Просто не можем да го преглътнем.

Спираме пред тесен, но романтичен бар. Сядаме на високите столчета в края на дървения барплот, точно пред отворената плъзгаща се врата, през която влизат на вълни денят, есента и смеховете. Поръчваме си по едно голямо уиски. Две ледчета, чакаме да се разтопят, после пием на екс. Не си говорим. Няма нужда. Няма за какво. Топлината се разлива по цялото ми тяло. Главата ми се замайва. Малко по-добре съм. Плащаме, оставяме солиден бакшиш. Тръгваме пак по улиците, спуска се здрач. Някой горе си гледа съвестно работата. Не ми излиза от главата нито една нейна дума. Стигаме брега на Миляцка. Не мога да забравя нито един неин жест, погледа ѝ… — всъщност отсъстващия поглед. Уж човешко същество, хубава жена, а отвътре — пустота. Плача на брега на Миляцка, Зоран ме е прегърнал и също плаче. Иска ни се да си кажем нещо, но в гърлата ни е заседнала буца. Взимаме от денонощния бутилка уиски. Сядаме пак край Миляцка. Подаваме си бутилката мълчаливо и уискито свършва бързо. Издигам се леко над Сараево. Отвисоко градът изглежда още по-красив. Светлинки покриват като рибарска мрежа сградите и хората. Издигам се още по-високо, като ангел съм с разперени крила. Последното, което виждам, са светлините на градската библиотека, някой там продължава да чете. Всъщност само един прозорец свети, слаба жълтеникава светлинка, може би от гола, самотна, нагорещена отвътре крушка. Прибираме се със Зоран у тях. Той вади бутилка сливовица. Пием. Искаме да изгорим всичко. Да забравим. Тръшваме се с все дрехите на две съседни кушетки.

Край, тъмнина. Вселенска тъмнина и пустота.