Аз още броя дните

17:37

От околните хълмове вече се спускаше здрачът, а заедно с него и чувството за безнадеждност. Докато грее слънцето, можеш поне за малко да забравиш войната. Да повярваш, че няма страшно, и да излезеш навън. Да се разходиш, да изпиеш една бира и да оставиш слънцето да разлива топлина по цялото ти тяло. Но паднеше ли мракът, започваха да присвяткват отдалече изстрелите на снайперистите. Не че през деня не стреляха, но тогава се чуваше само изпищяването на куршумите, понякога дори и това не се чуваше, а само заради поредното свлякло се в калта тяло ставаше ясно, че се стреля. Но вечер беше страшно. Имаха чувството, че снайперистите са зад всеки ъгъл, на всеки балкон, по всички покриви. И този ад нямаше край. Мракът носеше страх. Токът спираше често, така че само светлинките от свещите (и то единствено там, където прозорците не бяха закрити с плътни завеси) издаваха, че в града има живот. През нощта и рано сутрин имаше най-много жертви. Душичките на сараевчани бяха свити от ужас. Смъртта обикаляше от врата на врата и хората не смогваха да прибират труповете от улиците. Молеха се горещо, но Бог оставаше безмълвен: всички са безмълвни и равни пред заредените дула. Давор не вярваше в Бог, всъщност не вярваше в нищо, след като почти всичко му беше отнето от войната.

Всичко в Давор се бунтуваше срещу безумието на тази война. Всеки удар на часовника се забиваше в сърцето му като габърчетата, с които някога майка му закнижваше с оризова хартия прозорците през лятото, за да не влиза слънцето и мебелите да избеляват. Сега имаше нужда от слънце.

Влезе в тоалетната — трябваше да остане за малко насаме. Отпусна се с облекчение на тоалетната чиния. Беше нервен и от няколко дни имаше постоянно разстройство.

— Даворе, Даворе — извика Айда отвън.

— В тоалетната съм, Айда.

— А, добре, исках да те питам нещо.

— След малко излизам.

— Няма проблем, не е толкова спешно.

Обичаше мелодията на гласа ѝ. Още от детската градина беше като омагьосан от тази мелодия. Айда пееше красиво и като запееше — в очите ѝ грейваше пламъче. Можеше да я слуша с часове. Често, като останеха сами, я молеше да му попее. Тогава затваряше очи и сънуваше наяве световете, към които го отвеждаше нейният глас.

Както поеха заедно за първия си ден в детската градина — така тръгнаха заедно и за първия си ден в училището. Щяха да бъдат в един клас и, разбира се, веднага седнаха на един чин. Е, после ги разместиха: нея я настаниха по-назад, тъй като беше висока, но все пак първия учебен ден го изкараха на един и същ чин — заедно, както щяха да бъдат заедно и във всички първи неща в живота си.

Първият им истински път. Лятото на осемдесет и шеста, веднага след световното в Мексико. Давор беше прекарал цял месец пред телевизора — световното беше най-важното събитие за годината. След края му (в който неговата любима Аржентина с гения Диего Марадона спечели титлата) заминаха с Айда при баба му в Покровице. Намираше се на река Неретва, съвсем близо до Мостар. Едно от най-хубавите кътчета в Босна. Щяха да прекарат там две седмици. Дядо му по майчина линия бе починал отдавна, баба му живееше сама. Беше силна жена. Тя първа нареди на семейството да не им се месят на Давор и Айда, когато пораснаха. Вярно, хората живееха заедно, работеха заедно, учеха заедно, заедно пиеха в едни и същи кафани, но разликата в религиите си оставаше. На баба му обаче ѝ трябваше само едно гостуване в Сараево, само час, прекаран с порасналата Айда, за да реши, че това стабилно и умно момиче ще бъде истинска опора за внука ѝ. Още тогава Айда излъчваше сигурност. Затова баба им забрани на всички да се бъркат на младите.

Не така стояха нещата в семейството на Айда. Колкото повече растяха двамата, толкова повече растяха и страховете на родителите ѝ. Като по-млада религия ислямът е по-консервативен, по-фанатичен. Според Корана мюсюлманин може да се ожени за немюсюлманка, тъй като се предполага, че ще наложи религията или най-малко обичаите и традициите на съпругата си. Ала е абсолютно забранено на мюсюлманка да се омъжва за немюсюлманин, тъй като много трудно ще опази религията си. Сякаш религиите са различни! Харесваха Давор и семейството му, но се притесняваха какво ще стане с връзката им и как Аллах ще погледне на това. Нищо че напоследък го бяха позабравили, както и Аллах беше забравил тях. Бог вече Го нямаше на това злокобно място, а заедно с него си заминаха и птиците. Едно от най-страшните неща в обсаденото Сараево — изчезнаха птиците. И когато не стреляха снайперистите, в града се настаняваше неестествена тишина. Нямаше птици. Бяха отлетели сякаш завинаги. Никой не разбра кога си заминаха. В първите месеци се разпръскваха с диви крясъци, когато започваха артилерийските обстрели. А после всичко стана тихо. Много тихо, като в гробище.

А през далечната осемдесет и шеста година всичко беше различно. Птиците си пееха, лятото беше топло и безгрижно. Особено за две осемнадесетгодишни хлапета, за които животът тепърва започва.

Слязоха от влака под жаркото августовско слънце. От нагретите релси струеше топлина и се носеше натрапчивата миризма на траверси. Давор вдиша с пълни гърди. Обичаше си селото. Беше си селско момче, нищо че се роди и израсна в столицата. Само тук, на село, душата му се разсъбличаше и оставяше да съхнат на припек всичките му проблеми, притеснения и ядове, а той отново ставаше едно шестгодишно хлапе, което лети с велосипеда по главната улица и разгонва гъските.

Спуснаха се по тясната пътечка, която водеше от малката гара към първите къщи. Зад гърбовете им под призрачната сянка на водонапорната кула пасяха няколко сиви магарета. Някога Давор си имаше едно любимо магаренце: беше кръстено на него. Прибираше го вечер към къщи и по пътя му разказваше за училището, футболните мачове, отбелязаните голове и градските момичета.

Бутнаха ръждясалата портичка и потънаха под пъстрата сянка на асмата с нейния опияняващ аромат. Давор си помисли, че трябва да оправи портичката: откакто преди десетина години дядо му почина, баба му сама се справяше с всичко — беше наистина корава жена, твърда и спечена като августовска пръст подир седмици жега и безводие.

Баба му ги посрещна пред широко отворената врата на къщата, отвъд която се носеше апетитната миризма на печено агнешко със зеленчуци. Прегърна ги, целуна ги по челата. Поплака си малко, докато наливаше в три тънкостенни чашки домашна ракия: както си му е редът, още с влизането пиха по няколко глътки за живите и преляха за мъртвите. После изнесоха на двора старата дървена маса, дето не си знаеше годините, и седнаха да обядват под сянката на натежалата от плод слива.

Дните на село се изнизваха като мъниста от молитвена броеница — еднакви и еднакво безгрижни. Давор и Айда, разбира се, спяха в отделни стаи и ставаха късно. Особено Давор — той от малък обичаше да си поспива. Айда ставаше по-рано и отиваше да помага на баба му в шетането. Не че тя се нуждаеше от помощ, но ѝ беше приятно това младо момиче да е до нея. Сякаш животът отново се завръщаше в запустялата след смъртта на дядото къща, с изпопадалите керемиди, прорасла през пукнатините в бетона тревичка и полурухнал сайвант, под чийто наклонен покрив ръждясваха чукове, клещи и лозарски ножици. Сред гонещи се котки и кудкудякане на кокошки двете приготвяха обяда на лятната печка под сайванта или перяха в каменното корито на външната чешма. А докато перяха — пееха. Пееха лудите, топли, пълни с толкова извечна мъка и мъдрост песни на Балканите. Песни, които за няколко минути и в десетина стиха могат да ти разкажат целия живот. За славните юнаци, паднали по бойните полета, без да се предадат, за невъзможната любов, която цял живот нагарча в дъното на изпитите чаши, за гурбета далеч от дома, за либето, което няма да те дочака, за вградените в основите на строежите сенки на младите булки. Давор се будеше от пеенето им, изпружваше доволно крака, ставаше, облягаше се на отворения прозорец и ги слушаше. Привечер риташе футбол с тукашните момчета, а Айда четеше. Тя все четеше. А после се разхождаха покрай изтънелите от жегата води на Неретва, заслушани в надвечерния концерт на щурци и богомолки.

А после се случи онова, което Давор и Айда отлагаха дълго от страх и срам.

… Тримата вечеряха на двора, заслушани в тракащите клюнове на щъркелите и в повея на южняка. Давор беше пийнал малко повече. Не много, но достатъчно, за да паднат преградите. Беше поставил ръката си върху бедрото на Айда под масата. По принцип тя отклоняваше такива жестове — не допускаше повече интимност от целувка. Давор разказваше някакви смешни истории, тримата се заливаха от смях, когато той изведнъж осъзна, че този път Айда не е махнала ръката му от бедрото си. Чак се стресна. Погледите им се срещнаха и той видя в очите ѝ пламъче.

Точно тогава баба му помоли Айда да изпее някоя песен. Айда не обичаше да пее пред хората. Смущаваше се. В хора беше друго, там се сливаше с останалите, но се притесняваше да го прави сама. Давор очакваше, че и сега ще откаже, но Айда само кимна с глава. Стана, приглади роклята си и подхвана „Несаница“. Давор изтръпна, стомахът му се сви от желание. Това беше любимата му песен, най-любимата.

А Айда пееше така, както никога не беше пяла. Сякаш самите думи се раждаха в душата ѝ и излитаха оттам с цялата сила на мелодията в тях.

Na srcu mi lezi jedna stara rana koja nece iz njedara nigdje На сърцето ми лежи една стара рана, която не иска отвътре да излезе pa se srce pita moje bez nje zivjeti kako li je, kako li je и сърцето ми се пита, без нея да живее как ли ще е, как ли ще е pa se srce pita moje bez nje zivjeti kako li je, kako li je и сърцето ми се пита, без нея да живее как ли ще е, как ли ще е idi, idi nesanice da ne vidim tvoje lice da mi zora bol ne stvara idi, pusti me da je odsanjam иди, иди, безсънице, да не виждам твоето лице. Зората болка да не ми причинява. Иди, моля те, иди, пусни ме да я пресънувам. Na srcu mi lezi jedna stara rana daj opusti srce je moli a rekla je daga dugo nece boljeti ali boli, ali boli на сърце ми лежи една стара рана, хайде, пусни ме, сърцето я моли, каза ми, че няма дълго да боли, но боли ме, но боли ме a rekla je da ga dugo nece boljeti ali boli, ali boli, ali boli, ali boli. Каза ми, че няма дълго за нея да боли, но боли ме, но боли ме… но боли ме, но боли ме…

Давор разбра, че това е мигът. Почувства го с цялото си тяло. Стана от стола, пристъпи, обхвана с ръце тънкия ѝ кръст и я поведе към къщата. А зад тях баба му се усмихна, прекръсти се, наля си ракия, отля на земята и отпи.

Давор понечи да каже нещо, но Айда сложи пръст на устните му. Самотна лампа пръскаше сребриста светлина, някъде далече отекваше тропот на влак, петли се обаждаха като за последно, миришеше на вечерна влага и прясно окосена трева. Тръгнаха по стълбите нагоре към втория етаж. Там Айда бутна скърцащата и подута от влагата врата, щракна ключа и светлината от голата крушка огря стаята. Изрисувани цветя пълзяха по някога жълтеникавата, а сега избледняла като живота в селото стена. От старите черно-бели снимки, наредени по нея, гледаха бодри, тъжни, сериозни лица с чертите на Давор. Айда затвори вратата. Отиде при леглото, отметна завивката, а после загаси лампата. Обърна се към Давор и съвсем тихо каза:

„Ела, Даворе.“

Откъм улицата изтрещя мотор, някой пееше и се смееше с пълно гърло. Щурците се надсвирваха, чу се далечен лай. Давор пристъпи към старото легло с металните табли и нарисуваните по тях лебеди, с мириса на нафталин, с плътния грапав чаршаф.

После дълго, много дълго лежаха голи, хванати за ръце и с погледи, приковани в маслената белота на тавана, по който пробягваха светлините от преминаващите по улицата автомобили. Лежаха уморени, щастливи, съучастнически, заслушани в дишането на другия и затихващите шумове откъм улицата.

Давор пусна водата в тоалетната и се върна при Айда в кухнята. Паниката вече я обземаше и тя седеше на края на дървения стол, с ръце, подпъхнати под бедрата.

— Тук съм, слънце — каза. — Какво искаше да ме питаш?

Тя го погледна и премести с треперещи пръсти един кичур зад ухото си. Предишната ѝ решителност се беше стопила.

— Какво ще трябва да вземем? — попита тя.

— Не знам — отвърна той, — трябва да е съвсем малко.

— Е, поне някаква чанта.

— Чанта?

— Да, пътна чанта. Или сак.

— Не мисля, Айда — каза той меко. — Трябва да са ни свободни ръцете, не знаем какво може да се случи. Каквото и да вземем, трябва да е по джобовете ни, документи, пари, малко бельо, малко храна.

— Само толкова?

— Само толкова. Всичко друго само ще ни пречи.

— Добре, ще ида да видя бельото ни и ще направя сандвичи.

Стана и решително тръгна към тяхната стая: смелостта ѝ се беше върнала. Силна жена бе Айда.

Давор я улови за лакътя, притегли я към себе си и я целуна. Усети мириса ѝ и въпреки ситуацията, това го успокои. Тя отвърна на целувката му, после влезе в стаята.

Стаята им беше скромна: двойно старовремско легло с дървени табли, два стола, малка полирана кафява тоалетка с огледало, скрин, неизменният гоблен на стената, масичка с нейните бижута и лампи от двете страни на леглото. Белите щори бяха плътно спуснати и я скриваха от света навън. Айда отвори скрина. Дрехи, книги, някои от тях още неразопаковани, останали така, още откакто се беше преместила тук. Година преди това родителите ѝ се бяха пренесли при баба ѝ в бошняшката част на града, а тя дойде тук при Давор. Замисли се колко отдавна не бе чела, а това беше едно от най-големите удоволствия в живота ѝ. Книгите бяха другият свят, истинският свят, не измислен като този, в който ѝ се налагаше да живее. Светът, в който имаше морал, чест, доблест, рицари, истинска любов и истинска смърт. А тук всичко бе фалшиво, измислено, купено и продадено. Не и любовта им обаче. Тяхната любов нямаше да я купят. Толкова хора се опитаха да ги разделят, откакто започна войната. Непрекъснато някой убеждаваше Давор да избяга и да се спаси — като сърбин нямаше да има проблеми. Сега можеше да е на хиляди километра оттук, да е с друга жена, да има деца, да е спокоен и щастлив и само някъде в далечината на спомените да е останала тази безчовечна война. Давор можеше, но не го направи. Дори и тя го убеждаваше, когато ежедневието им се превърна в ад. Беше през зимата на деветдесет и втора, студ, глад, мрак и постоянна стрелба откъм околните хълмове. Вече беше ясно, че никой няма да спре това безумие, че никой не се интересува от хората в града — медиите бълваха глупости, а хората умираха всеки ден. В онези дни избухна и най-големият скандал помежду им: скараха се заради религията. Дето уж трябва да събира хората, да ги прави по-добри, по-хуманни, по-близки до съвършенството и до Бога. А същата тая религия вече разделяше семейства, приятели, влюбени и убиваше невинни.

Тогава бяха ходили да видят болната ѝ леля и се прибираха на здрачаване. Улиците на Сараево тънеха в миришещ на разлагаща се плът ноемврийски сумрак. Вече наближаваха блока — трябваше да пресекат само една детска площадка. Разминаха се с някакъв мъж, който водеше за ръка малко момиченце, а то стискаше шарена топка. Човекът буквално влачеше детето и лицето му бе изопнато от страх. Момиченцето изпусна топката и изпищя: „Топката, татко, топката!“. „Майната ѝ на топката, Вера — избухна мъжът. — По дяволите топката! Почти стигнахме.“ Топката отскочи от бордюра и затупка към детската площадка.

После всичко стана за секунди. Детето изписка, отскубна се от баща си и се затича след топката, бащата замръзна, Давор пусна ръката на Айда и понечи да се спусне след момиченцето — и точно тогава отекнаха изстрелите. Първият куршум улучи детето в рамото — то размаха ръце и падна. Давор застина, после отново тръгна натам. Зад гърба му Айда му изкрещя да се връща. Момиченцето плачеше и протягаше ръчичка към него. Никога след това Давор нямаше да забрави тая ръчичка. Следващият куршум беше в корема на детето, после още един в челото, и лицето на момиченцето потъна в кръв. Толкоз. Бащата се хвърли натам, отекнаха още два изстрела и после тишина. Смразяваща вселенска тишина.

После Айда не можа да се успокои часове наред и обвиняваше и него, и неговата религия, и неговите хора. Но негови ли бяха тези хора и негова ли беше тази религия се питаше пък той и дълго след това сънуваше потъналото в кръв дете.

Айда също я притискаха техните. Цялата им мюсюлманска общност я настройваше срещу Давор. Непрекъснато ѝ обясняваха какви са изроди сърбите и как той ще я предаде, или още по-лошо — ще я заколи, докато спи. Единият ѝ чичо, който вече беше загубил и двете си деца, дори я зашлеви и я нарече християнска пачавра. А после стана страшно: баща ѝ скочи да я защити и двете семейства се хванаха за гушите. В буквалния смисъл.

Бяха се събрали уж да отпразнуват годежа на братовчедка ѝ Хатидже. На годеж като на годеж: много ядене, много пиене, а и годеникът не беше случаен — син на имама. Айда много се радваше за Хатидже — тя беше свястно момиче и от малка само за сватба си мислеше. И уж всичко си вървеше нормално, но после алкохолът замая главите на мъжете и те се захванаха с Айда. За връзката им с Давор, разбира се — нищо че всички ги познаваха от деца. Чичо ѝ се развика, че това ще е черно петно върху целия им род. Каза, че ако тя не се вразуми и че ако и баща ѝ не може да я вразуми, ще се наложи някой друг да го стори. И без това вече имали някого предвид за нея, стабилен, свестен и от правата вяра. А имамът нареждаше ли, нареждаше как Пророкът никога няма да прости това предателство, как Айда ще гори в ада, задето е опетнила и предала вярата си, и как такива като нея в арабския свят ги влачели голи из улиците, преди да ги пребият с камъни. И когато брат му просъска, че било по-добре да я ръфат кучетата по Миляцка, отколкото да зачерни целия им род, баща ѝ обърна масата и се нахвърли върху него. Скочи и Риаз. Захвърчаха чаши, чупеха се чинии, сипеха се проклятия, псувни, закани. Някакъв непознат беше хванал Айда и през цялото време ѝ обясняваше, че всичко това е защото се е превърнала в християнска курва, а с такива те знаели как да се разправят. Айда така и не разбра кои са те.

И тогава се намеси майка ѝ. Разкрещя се, както никой не я бе чувал да крещи. Стоеше в средата на стаята и крещеше. Каза, че четиримата сега ще си излязат от тази къща, че повече никога няма да стъпят тук, но че ако някой продължи да хули детето ѝ, е способна да го убие. Излъчваше такава непоколебимост и такава сила, че вцепени всички. Тогава братовчедът Сиркун, братът на Хатидже, извика, че никога нямало да предаде вярата си като някои, но няма да позволи в къщата им да бият и да заплашват роднините му. Помогна на баща ѝ да се изправи, после ги изпроводи до външната врата. Риаз повика такси и докато го чакаха, баща ѝ се разплака. Никога не го бяха виждали да плаче. Това беше най-страшната присъда за Айда.

Да, всички и всичко беше против тях, но те удържаха. Изправиха се срещу целия свят, за да защитят правото си да се обичат. А сега оставаха по-малко от три часа и половина.

Айда приготви малко бельо и чорапи за него и за себе си, поразрови се в сандъчето с бижутата, но не взе нито едно от тях.

ИНТЕРВЮ

Двор на джамия, квадратен, бетонен, сив, безличен, тъжен, Бог отсъства тук, стол, статив, осветление, камера, пустота.

— Име?

— Вахид. Вахид Халилович.

— Възраст?

— Четиридесет и седем.

— Откъде сте?

— Мишковци, на двайсет километра от Сараево.

— Къде бяхте през войната?

— Къде ли не.

— Уточнете все пак?

— Бях известно време в Сараево през обсадата, ужасно време, не искам да си спомням. Бяхме всеки ден като на стрелбище, подвижни мишени, само дето не знаехме кога ще уцелят нас.

— И все пак оцеляхте?

— Да, имах късмет, ако това може да се нарече късмет.

— Защо?

— Белезите ще останат завинаги. Постоянно ги сънувам.

— Кого? Убитите ли?

— Да, бях на пазара, когато падна оня снаряд. Пренасях някакви пихтиести тела с откъснати крака, с пробити черепи, с изтичащи вътрешности. А иначе живи, молят се за помощ. То от него не е останало нищо, а гледа с едни жаловити очи и моли за помощ. Една бременна се случи до мен точно преди да падне снарядът. Парче ръждива арматура се заби в корема ѝ. Всичко в кръв и мръсотия, парчето стърчи от корема ѝ, виждах разполовения плод, тя бере душа, а стиска ръката ми като с клещи и ме заклева да кажа дали е добре детето.

— Колко време останахте в Сараево?

— Малко повече от година.

— Как се измъкнахте?

— Абсолютно случайно. Е тук си беше вече късмет. Обикалях около мостовете на Миляцка. Беше нощ, нямах намерение да правя нищо, само да погледам, да почувствам другия бряг. И тогава някакви младежи хукнаха да бягат. Започна стрелба, те отвърнаха, виждах огневите точки на снайперистите и тръгнах през реката направо. Разчитах, че вниманието на снайперистите е заето с младежите. Така и стана, никой не ме забеляза и се измъкнах. Нямах нищо, нито пари, нито документи, само дрехите на гърба си.

— А нямахте ли близки в Сараево?

— Малко и не толкова близки. Щяха да решат, че са ме убили, както и стана. Близките бяха в Мишковци, ама и те не бяха толкова близки май. Не ми се говори за това.

— Защо?

— Откакто Исмей ме напусна, не остана много за кого да живея.

— А след Сараево? Какво се случи след Сараево?

— Скитах се насам-натам, хранех се с корени и треви, добрах се до бошняшката територия.

— А после?

— После ми дадоха оръжие, храна и дрехи, после се бих.

— Убиваше ли?

— Да, убивах, война е. Или ти тях, или те теб.

— След всичко, което си преживял в Сараево, не мислеше ли за цената на човешкия живот, все пак си бил учител преди войната?

— Човешкият живот ли? Когато смъртта стане ежедневие, свикваш, претръпваш, не мислиш за нищо, освен да доживееш до вечерта, да изпиеш двеста грама сливовица на екс, та да ти се размият реалност и измислица. И да се наядеш. Понякога дори не си миехме и ръцете, толкова бяхме уморени и гладни. Със същите ръце, с които цял ден си убивал, сядаш и ядеш, а ти ме питаш за цената на човешкия живот.

— Защо го правеше? Заради Аллах, заради Мохамед?

— Честно казано — не. Не беше заради религията.

— А тогава защо?

— Насилието ражда насилие. Безсилието също ражда насилие. Това е. Дори не е и жажда за мъст, а е единственият начин да възстановиш част от себеуважението си.

— Бил си в Челебичи?

— (След много дълго мълчание и гледане в мръсносивия асфалт.) Бях.

— Вярно ли е това, което се говори за там?

— Кое?

— За извращенията, за насилието, за убийствата, за масовите гробове.

— (Отново след дълго мълчание.) Вярно е.

— Ти участвал ли си?

— Да.

— Ти? Един учител?

— Вече не бях учител.

— А какво?

— Войник. Хората не се раждат войници. Хубаво го е казал Симонов, но когато станат по принуда, нищо човешко не им остава.

— Какво по-точно правехте?

— Всичко. Пребивахме сърбите с метални тръби, държахме ги будни по цели нощи, ръгахме ги с щиковете, докато ядат. Разстрелвахме ги избирателно.

— Срам ли те е сега?

— Не.

— А гордееш ли се като защитник на мюсюлманската кауза?

— Не, не изпитвам почти нищо… всъщност нищо, по-безчувствен съм от ей тоя асфалт.

— Защо те напусна Исмей?

— Не ме е напускала, просто избра Фарук.

— Знаеш ли къде е сега?

— Не. Знам само, че Фарук са го убили по време на войната.

— А ако Исмей се върне при теб?

— Нищо в тоя живот не се завръща. (Пак след дълго мълчание.) И да се върне, аз вече не съм същият.

— Как живееш със сърбите сега? Как се гледате с тях? Как общувате?

— Много трудно. Нищо не е забравено, нищо няма да бъде забравено. Нито една рана не е зараснала и няма да зарасне. Между нас винаги ще стоят убитите. Във всеки сърбин виждам убиеца на бременната и разсечения на две плод. Идва ми на всеки да изкрещя — ти я уби, нали?

— Тоест нямате общо бъдеще?

— Нямаме. Омразата ще си остане, недоверието също. И ще се предаде на децата ни. А някой сигурно ще ги използва след време.

— Не-е-е, нищо не си разбрал, брат, нищичко.

Зоран въртеше пръст по ръба на чашата. Настроенията му приличаха на кардиограма на човек пред инфаркт: нагоре-надолу, нагоре-надолу… Сега се беше кротнал.

— Няма как. Никой не може да го разбере. Трябва да си врял в собствените си изпражнения, за да го разбереш. В буквалния смисъл. Вървим по моста Шехер — аз и Бобан, заедно сме от деца. По обяд, юли, жега, бързаме. Аз напред, а той зад мене. И му говоря, и му говоря… и по едно време се усещам, че той не ми отговаря. Обръщам се и викам: „Ей, Бобане!“ — и застивам. Бобан лежи на пет метра от мен, устатата му — раззината в някакво подобие на усмивка. Вътре блести железният зъб, дето му го туриха в седми клас, и челото му — сбръчкано от удивление, както когато го изпитваха по математика: нищо не разбираше тогава — и сега не беше разбрал. Над него — войник. Камуфлаж, автомат, насочен надолу, заглушител. Червендалест, потен, мустакът му засукан. Гледа ме и ме преценява. Аз прикляквам от ужас. Не казвам нищо. Само гледам дулото на автомата. Оня ме мери с поглед, все едно се чуди в кой момент да вдигне автомата. Чувам Миляцка и усещам как стомахът ми се обръща. Нищо не мога да направя, в капан съм. А оня почва да се хили. Разкопчава си панталона, държи ме под око… — и почва да пикае върху трупа на Бобан. И се хили, мамка му, хили се като луд. Гледам как струята шурти в раззинатата уста на Бобан, а оня вдига автомата към мен. И аз се насирам, брат. Насирам се, усещам лайната в гащите и как полепват по бедрата ми. Оня си закопчава панталона и сваля предпазителя. Затварям очи и си спомням мама. На село, в Бръчковица, носи тава с домашна баница. И в тоя момент пада снарядът. Отварям очи. Оня лежи разполовен над мокрия труп на Бобан. А Бобан сякаш продължава да се смее. Пада втори снаряд и аз пропадам. Вися наполовина от моста, заклещен между две отломки. И така изкарвам няколко часа. А е юли, жега тропическа. И усещам как лайната възвират в гащите. Усещам го, както сега те усещам теб.

Пресяга се, хваща ме за лакътя и се разревава.

„Трите шишета“ постепенно се пълни с хора. Стели се цигарен дим, потни изпарения, мирис на кюфтета, остър дъх на сливовицата, на дамски парфюми. Лакираните дървени маси блестят, полилеят подрънква от нахлуващия през вратата вятър. Шарен свят — от юпита до обикновени пияници. Вратата е с две блъскащи се крила, като в американските барове. Едната скърца пронизително при всяко блъсване. А гласът на Владо продължава да се носи над главите ни: J nisam prosjak al’ lubav molim, ni zanesenjak svojih poema, zbog jedne zene koju ja volim, zivim taj zivot poput boema8.

— Прав си — казвам. — Прав си. Исках да напиша нещо силно, истинско, нещо против това безумие, но не съм го преживял.

Понечвам да се изправя, но Зоран ме натиска обратно. Сядам, отпускам се на стола. Зоран поръчва третата ракия.

— Ще го напишеш брат — казва, — ще го напишеш, след като го чуеш. Ще го разбереш и напишеш.

Носят ни ракията. Чукваме се, отпиваме, въздъхваме. Хубаво е. Заливат ме топли вълни, отпускам се и си мисля, че животът може да има някакъв смисъл.

— Изпитвал ли си някога страх, ама истински страх? — пита внезапно Зоран.

— Ами да, кой не е, като дете.

— Не те питам за тогава, питам те за сега. Изпитвал ли си оня вледеняващ страх на средната възраст, когато вече си разбрал колко е безсмислено всичко и как ние сме просто поредното нищо незначещо винтче в системата? Оня страх, който свива гнездо в стомаха ти и мъти там пилци след пилци, кое от кое по-страшни и черни?

— Да — отвръщам. — От известно време съм постоянно така. И една тревожност…

— Да, да, да. — Очите на Зоран светват. — Точно това имах предвид. Тревожност! Ей така живяхме четири години. Лягахме и ставахме с тая тревожност. За секунда не можеш да се отпуснеш. Нямаше как. Ядеш, сереш, тичаш и тя е като сянка, плътно до теб. Ебеш, брат, а мисълта ти е в снарядите и дали няма точно сега да почнат да падат. Всичко правиш като за последно: ядене, пиене, ебане. Ама не като за последно в смисъл с кеф и наслада, а като за последно, след което няма нищо друго.

— Не знам какво да кажа — промърморвам объркано.

— Не казвай нищо — казва той. — Всички се опитвахме да живеем. Сякаш за да им покажем на ония, че няма да се дадем. Някои заведения превърнаха мазетата си в бомбоубежища и продължиха да си бачкат. Ние бяхме кръгът „Трите шишета“. Ей на тия същите маси сме седели, докато навън трещят снарядите, и сме спорили за Ницше и Шопенхауер, и сме обсъждали Хесе и Оруел, и сме писали стихове, и сме ги пели с китарите, надвиквайки грохота на оръдията. Само за да покажем, че сме живи, че сме по-силни от тях. Бяхме шестима, аз, Пищялката, Пикасо, рисуваше чудно, имаше вече няколко международни награди преди войната, Чорлавия, абсолютен алкохолик и гений, негови композиции се изпълняваха от Белградската филхармония, Златко, с него сме още от деца заедно. И Вуча. Вуча лудия. Най-странното същество по време на обсадата в Сараево. И знаеш ли колко от нас оцеляха?

Погледна ме косо, а аз процедих:

— Тц.

— Само аз и Вуча лудия. Никой друг.

Айда прибра в една торбичка бельото, взе все пак златната верижка, която Давор ѝ беше подарил, когато за първи път отидоха заедно на почивка.

Тъкмо ги бяха приели в Биологическия факултет на Сараевския университет. Наеха си квартира в Сплит. Искаха в Дубровник, но нямаха толкова пари. Квартирата им беше една таванска стая в къща на края на града. Две влюбени хлапета, които откриваха щастието да бъдат заедно сами. И то в Сплит, една от адриатическите перли на Югославия. Обикаляха, хванати за ръце, тесните улички в центъра, целуваха се по ъглите под уличните лампи с формата на средновековни фенери, вдишваха соления морски въздух, довеян от бриза заедно с миризмата на пържена риба. Понякога се губеха из лабиринта от улици: свърваха, в която им скимне, влетяваха в някакви вътрешни дворове, увиваха се в проснатото там пране, гонеха сбирщината от дворски котки, звъняха по месинговите звънци на семейства с разнообразни фамилии, а после тичаха да се скрият зад най-близкия ъгъл и да гледат оттам как сънени домакини се подават от прозорците и ядосано питат: „Кой звъни?“. Нямаха много пари, но това не им пречеше. Ядяха на крак пържена риба с лимон и лук от многобройните улични сергии около пристанището, купуваха си евтино италианско вино и го пиеха, възкачени върху топлите камъни на старата крепостна стена с изглед към омайния залив на Сплит. Нямаха пари — имаха мечти. Тогава дори и не подозираха, че това ще е най-хубавото им време.

Предпоследният им ден в Сплит съвпадна с рождения им ден. Айда се събуди с приятното усещане на обичан човек и се учуди, че той е станал преди нея. Давор обичаше да се излежава до обяд, та се налагаше тя да го издърпва от леглото, за да излязат навън. А сега седеше във фотьойла с преметнат през облегалките крак и уж четеше спортния вестник, а я гледаше дяволито. Тя се размърда, отметна тънката ленена завивка, посегна да го замери с възглавницата и тогава забеляза нещо да блести около глезена ѝ. Вдигна крака си и видя златната верижка. Скочи от леглото и се хвърли върху него, фотьойлът се прекатури и двамата паднаха върху меката топлина на шарения килим.

А после се спуснаха в нагорещените от слънцето улици на града и празнуваха поредния си рожден ден заедно.

Давор отвори един от шкафовете в кухнята и взе оттам бутилка контрабандно уиски. Наля си една чаша и се изправи до прозореца.

Дали го беше страх, дали съжаляваше за нещо? Не, не съжаляваше, би повторил всичко от живота си. И да, беше го страх. Отпи голяма глътка, примижа и изчака топлината да се разлее по тялото му. Загледа се към квадратната детска площадка долу между карето от блокове, където притичваха някакви хора. В Сараево вече никой не ходеше — всички притичваха. Беше израснал в това каре, целият му живот бе преминал между тези блокове. Помисли си, че някои от тези, които стрелят, също са израснали в тези квартали. И само не разбираше защо стрелят. И как могат да гледат през окуляра града, в който са израснали, и да натискат спусъка.

Отвън изпърпори стара застава със скапан ауспух. Давор я видя да завива зад отсрещния блок и в същия момент започна стрелба. Оттам, където беше завила колата, изригна огън и миг след това иззад ъгъла изскочи горящ човек. Дори и не викаше — само тичаше. После падна и пламъците го погълнаха.

Напоследък Давор все по-често смесваше реалност със спомени и сякаш не знаеше кога е в реалния свят. А кой е реалният свят? Още една глътка, Айда. Давор отпи още веднъж: знаеше, че не бива да прекалява, но имаше страшна нужда да се отпусне. Какво всъщност бе Айда за него? Защо бе готов да жертва дори и живота си за нея? Защо толкова я обичаше?

Изпи и последната глътка, изплакна чашата и пак се приближи до прозореца, зад който се сгъстяваше мракът.

Не чу кога е влязла. Присъствието ѝ понякога беше тихо, незабележимо, почти призрачно, но винаги се долавяше във въздуха.

— Пил ли си? — попита тихо.

— Как пък усети, бе? — засмя се той; рядко можеше тия дни нещо да го накара да се усмихне. — Голямо дяволче си.

Тя също се усмихна.

— Не си затворил шкафа, а кухнята е моя територия и забелязвам всичко. Нали знаеш, че не трябва?

— Знам, но ще се пръсна, трябва да се успокоя.

— Винаги казваш така. Не е добре, Даворе, никога преди не си пил, не и по този начин.

— Никога преди не съм бил в такова положение.

— Заради тази нощ ли?

— Не, заради всички нощи, заради всичко, заради чувството за безпомощност. Ами ако греша?

— Но аз те подкрепих… напълно.

— Само че аз съм мъжът и аз нося отговорност.

Тя пристъпи към него.

— Даворе — каза, — ти все още можеш да се спасиш.

— Знаеш, че няма да го направя. Не мога да живея като страхливец някъде и да се питам какво става с теб, с мама, с татко. Не е за мен тая работа. Не съм най-големият смелчага и сега се насирам от страх, но не мога просто да избягам. Нали помниш Горан?

— Да, дето емигрира, не беше ли в Австрия някъде?

— Швейцария. Онзи ден ми казаха, че се е самоубил. Тръгнал за работа, имаше хубава работа в банка. Носел костюм, вратовръзка, лачени чепици, куфарче. На стотина метра от банката просто свалил вратовръзката, преметнал я през един здрав клон, направил възел и се обесил. Направил го така, сякаш се снима филм. Никой не успял да реагира. Станало е за секунди. Без да предупреди никого. Просто както си вървял, разхлабил възела на вратовръзката и…

— Господи, ужас! И защо? Нали вече се беше устроил там? Доколкото си спомням, избяга още в началото на обсадата.

— На третия ден. Да, беше се устроил, ожени се за млада, хубава швейцарка от албански произход. Последния път, като се чухме, ми каза, че мечтае за деца, по-точно за дъщеря, мечтаеше да има дъщеря.

— Ама защо?

— Някой му разказал за сестра му Мирка.

— Познавам я много добре, бяхме заедно във волейболния отбор на училището. Та, какво за нея?

— Не исках да ти казвам… Знаеш, че тя остана заради гаджето си Амир, той е бошняк. Преди около месец се прибирала от болницата, беше сестра там. Грижеше се за много хора, две трети от тях бошняци. Нямало никакъв транспорт и решила да се прибере пеша. Разстоянието до тях не е малко. От някакъв склад изскочили четирима-петима пияни младежи. Бошняци. Вкарали я в склада. Изнасилвали я часове наред и накрая ѝ прерязали гърлото със счупена бутилка.

Да, войната няма красиво и героично лице. Войната е черна като смъртта, която носи. Черната ѝ сянка беше надвиснала над Сараево и не се отмести нито веднъж в продължение на 1395 дни и 1395 нощи. Много от онези, които стреляха от хълмовете над града, бяха израснали в него. С тези, по които стреляха, бяха яли филии с лютеница и сирене, с масло и мед. Бяха се обичали с тях. Всеки имаше поне един приятел, поне една любима, останали в обсадения град, но стреляха. Войната е опиат. Когато убиеш първия, е страшно, когато убиеш десетия, е странно, когато убиеш стотния, искаш само още и още, и още. Такава е човешката природа — кървава. В нея се борят две еднакви половини — тъмна и светла. Зависи кой механизъм ще бъде задвижен.

А някой вярваше, че убива заради бъдещето на децата си, че насилва заради справедливата кауза, че се бие в името на правилния Бог. Кучешки пир е всяка война.

— Трябва да изляза за малко, Айда — каза внезапно Давор. — Малко да се разходя.

— Опасно е — отвърна предпазливо тя, — много е опасно, особено днес.

— Не мога, Айда, ще се пръсна. Аз ще внимавам. Малко около блока. Усещам, че почвам да треперя. Нашите ще се усъмнят, ако ме видят в това състояние.

— Ами ако ти се случи нещо?

— Няма, ще внимавам, съвсем плътно до блока, просто да усетя простор, а не все тия затворени стени.

— Добре, но…

Това но увисна във въздуха, както много други неизречени тази вечер неща. Давор отново отвори шкафа, извади бутилката с уиски и отпи голяма глътка. После си наметна якето и излезе в тъмния коридор. Айда се спря на вратата на кухнята, после пристъпи неуверено.

— Даворе, ще се…

Но той просто изхвърча навън. И когато вратата тихо хлопна зад гърба му, страхът сграбчи Айда за гърлото. Не я беше страх от смъртта. Отдавна беше свикнала с мисълта за нея.

Беше я страх той да не си тръгне.

Давор взе стъпалата по няколко наведнъж. Прозорците по стълбището бяха изпотрошени. Входната врата висеше откъртена, но не от снаряд, може би си стоеше така още от първото нахълтване на сръбските войници в блока. Бутна я с крак и излезе навън. Пое дълбоко спарения, но все пак пролетен въздух, усети топлината на отиващия си ден. Спря пред съседния вход, измъкна от джоба смачкана кутия контрабандни цигари и запали. Преди войната не пушеше, дори в казармата не пропуши, но напоследък палеше. Особено привечер, когато страхът се спускаше като вампир откъм хълмовете. Дръпна няколко пъти и се почувства по-добре. Огледа детската площадка. Люлките приличаха на ръждясали скелети, а пързалката беше надупчена от куршуми. Зад тях мястото, където някога ритаха футбол, беше изровено от снаряди. Спомни си как преди месец се прибираше забързан, когато стрелбата го свàри по средата на площадката. Нямаше да може да стигне до входа и бързо се скри под пързалката. И тогава чу някой да стене: на десетина метра от него, точно до металната футболна врата, беше паднал човек. Давор го позна по якето, Виктор. Бяха съседи, учеха в едно училище. Когато навремето направиха това игрище, първо го сефтосаха с мач между седми А клас, в който учеше Виктор, и Даворовия седми Б. Седми Б победи с един хубав гол на Давор и първият, който го поздрави тогава, беше тъкмо Виктор. Същият този Виктор сега лежеше свит до гредата и стенеше, а Давор не можеше да направи нищо. Изкрещя: „Викторе! Скрий се зад гредата“ — само че как да се скрие човек зад едни обикновени метални тръби. Давор се досещаше, че невидимите убийци се целят във Виктор, и отново извика: „Не мърдай, Викторе. Само не мърдай. Преструвай се на умрял“. Само че Виктор или не го чуваше, или болката бе много силна, защото правеше отчаяни опити да се надигне. Куршумите се сипеха наоколо, улучеха ли металните тръби, оттам хвърчаха искри. Виктор успя да се изправи на колене. Щяха да го убият със сигурност и Давор не издържа: изскочи изпод пързалката, притича до Виктор. Събори го на земята и започна да го тегли с пълзене към пързалката. Беше силен — успя да го довлече дотам. После лежаха с лица в прахта, докато стрелбата спря и мракът покри детската площадка. Чак тогава Давор се надигна, обърна Виктор по гръб, но видя само застиналото му в мъртвешки прах лице.

Дръпна още два пъти от цигарата. Наоколо все още бе нереално тихо и спокойно, но миризмата… Трудно може да се опише на какво мирише обсаденият град. Онзи мирис на застояло, на мухъл във влажно мазе, в което никой не е влизал от години.

Давор стана и продължи плътно покрай блока. Толкова неми прозорци. Изпочупени стъкла, ръждясали дограми, откъртена мазилка, останала неприбрана посуда, легени, бидони за зеле, счупени, прашасали бутилки и надупчени като с белези от шарка панелни стени. Балконите висяха тъжно, откъснати наполовина от снарядите… — тези увиснали балкони го плашеха най-много, може би защото от дете обичаше да седи на терасата и да гледа света. Сега кварталът приличаше на изоставено гробище.

Зави зад блока и забърза: тази страна беше открита и тук куршумите поразяваха по-сигурно. Допуши цигарата, хвърли я и я стъпка. Задуха вятър, стана студено.

Студът… Беше в първи клас, когато в последния учебен ден преди коледната ваканция ги закараха на пързалка на хълма над Гръбавица. Дотогава беше ходил само с баща си, но то се случваше рядко. Майка му беше притеснителна жена, трепереше над него и не го пускаше много-много навън през зимата. Само че тогава ги закараха от училище и тя се примири. За Давор всичко през този ден си беше магия. Скоростта, с която се спускаха шейните, падането в преспите, вятърът, който щипеше бузите, хрущящият под гумените ботуши сняг… По едно време учителката си тръгна с другите деца и на пързалката останаха само той, Бошко и Туце. Бошко и Туце обаче живееха в блоковете отсреща, та затова учителката ги остави, а пък Давор тя чисто и просто го забрави. Пързаляха се до мръкнало и тогава дойде бащата на Туце да го прибере. Изненада се, като видя Давор. Попита го къде живее и знае ли как да се прибере и Давор се паникьоса. Първо си помисли колко ще му се карат техните, а после се сети, че си няма представа как да стигне до дома. Издекламира с треперещ глас адреса си и бащата на Туце го откара със заставата до тях. Майка му щеше да го пребие. Беше премръзнал, не си усещаше ръцете и краката — само заради това му се размина. Преоблякоха го, намъкнаха му няколко пуловера, натопиха краката му в леген с гореща вода и морска сол. Стана му хубаво и топло и може би тогава за първи път усети колко уютно е да си си у дома.

Стигна до ъгъла на блока и по някакъв стар навик се облегна на стената. Точно така заставаше, когато играеха на криеница. И очите му отново се наляха със сълзи. Даде си сметка, че истинското щастие се крие в тихото и еднообразно ежедневие, в което сякаш нищо не се случва.

Минава два през нощта, а в „Трите шишета“ е все така пълно и шумно. Не бях очаквал нощ като тази. Но колкото повече слушах Зоран, толкова по-ясно ми ставаше, че от дълго време съм се стремял точно към тази вечер. Аз и Зоран сме от двете страни на лудостта. С всяка изпита чаша аз изтрезнявам от това, което чувам, с всяка изпита чаша Зоран се напива и се разкрива. Сигурно е ужасно да таиш толкова дълго в себе си нещо, а накрая да дойде един непознат и да го отключи. Няма случайни случайности — то е трябвало да бъде отключено. А тази вечер ключът бях аз.

— Да, бяхме шестима — казва Зоран. — Пищялката, ех, Пищялката! Първият човек, когото открих в този свят, след нашите, а може би и преди тях. Това е първият ми спомен въобще. Пълзя, прехвърлям се през прага и се озовавам на балкона. Блъсва ме юнското слънце, на две и половина съм, а на отсрещната тераса — Пищялката… Като поотраснахме, си го спомням как тичаше около блока и вдигаше невъобразим шум с една панаирджийска пищялка. Беше храбрец — въздъхва. — По време на най-ожесточените бомбардировки, когато ние се крием под масата, пием, псуваме и се молим на Господ едновременно, той изскача навън, разгърдва се, надува оная същата панаирджийска пищялка и крещи: „Тук съм бе, идиоти, тук съм, пичку ви материну, шибани идиоти, не можете да ми затворите устата, а?“. Не бяхме кой знае колко близки приятели, но се засичахме все на важни кръстопътища в тоя живот. Като кандидатствахме след седми клас за гимназията, се паднахме на един чин и изкарахме изпита благодарение на пищовите, дето той ги беше натъпкал по всичките си джобове. В казармата пак се засякохме и се бранехме дружно от старите пушки. И тук, в „Трите шишета“. Беше пройдоха, хаймана, но не хулиган. Баща им ги беше изоставил. В ония времена не се говореше много за разводи, та във входа се твърдеше, че уж заминал по работа в Африка, но така и не се върнал. Майка му се ожени втори път и Пищялката го гледаше баба му. Всъщност той си се гледаше сам. Израсна по улиците, с всичко се оправяше. Четеше много, беше любопитен. Искаше да пише, но не знам, май не му стигна времето. А иначе корав, жилав като дрян. Нищо не можеше да го уязви. Имаше само една слабост: обичаше животните. За хората не милееше така, както за животинките. Видеше ли някой да стреля с прашка по врабците или някой да цели котки и кучета със стрелички с карфица на върха, полудяваше. За едно ударено бездомно куче или котка човек пребиваше. Един ден до старата тухларна някакво коте не знам как се беше озовало на върха на една изоставена подир срутването на сградата метална колона. Тънка колона, от двете страни стърчат също толкова ръждиви стъпала, а на върха — плоска платформа. И там котето мяучи жаловито. Отдолу вече се е събрала тълпа. Но никой нищо не смее да направи, защото колоната — висока колкото шестетажна сграда. По едно време се появи Пищялката. Разбута хората и почна да се катери. Като маймунка. Ръка, крак, ръка, крак, метър след метър. Отдолу всички сме затаили дъх от ужас. Едно грешно движение и се размазваше на бетона долу. Той обаче стигна догоре, взе внимателно котето и слезе. Всички избухнахме в аплодисменти. После това коте се привърза към него. Ходеше подире му като куче. Навсякъде бяха заедно. Една сутрин го намериха отзад желязното бунище отровено. Не стана ясно дали някой нарочно го направи, или то беше яло от отровите за плъхове. Пищялката плака часове наред. Не плака така и за майка си, която се спомина година по-рано, но за котето рева няколко часа.

Зоран млъква, отпиваме от ракията. Хората край нас пият, пеят и танцуват. Блъскат се чаши, табли, сервитьори, трака посуда. Уютно, мамицата му, уютно. У дома сме си, а и Владо продължава, сякаш никога няма да спре: Ja sam jedan od mnogih s gitarom9.

— Отиде си съвсем нелепо — подхваща отново Зоран. — На втория месец от блокадата. Взривила се сграда в центъра, бил наблизо, влязъл да помага. Измъкнал и спасил немалко хора. Чул обаче някакво жално кучешко виене откъм мазетата и веднага се спуснал натам. Без да му мисли. Куче. Затиснали го отломките. Почнал да разчиства с голи ръце. Измъкнал го, но кучето от уплаха взело, че го ухапало по крака. Не обърнал внимание. Къде ти внимание за такива дреболии по това време. Разви инфекция, гангрена ли, бяс ли. Беше се изгубил няколко дни. Дойде един негов съсед да ни съобщи. Изгорял през нощта от температура, а на сутринта предал Богу дух.

Отново млъква, после рипва, взема чашата и ме хваща за ръката.

— Ела да ти покажа нещо — казва.

Тръгваме между танцуващите в сумрака двойки. Стигаме бара.

— Пешка — вика Зоран. — Дай ключа.

Пешката тъкмо бърше с бавни, ритуални движения една бирена чаша. Поглежда ме под гъстите рунтави вежди. Не казва нищо. Бърка под барплота и подава един ръждив ключ. Зоран го взима. Води ме. Завиваме зад бара. Отдясно е вратата за тоалетната, отляво друга — дървена и грапава. Зоран пъха ключа, вратата поддава с тежко скърцане. Запалва една слаба, пръскаща немощна светлина крушка. Влизам и аз. Мирише на влага, на застояло, на мокро, на мухлясало дърво. Квадратно помещение, каменен под, много вещи по метални стелажи, малки трикраки дървени столчета.

— Ей това беше убежището — казва, — тук се криехме при най-свирепите удари по града. Колко безпаметни часове съм прекарал тук, ако знаеш.

Млъква, взема нещо от стелажа пред себе си, обръща се рязко към мен.

В каменната утроба писва панаирджийска пищялка.

Изпускам чашата, тя тупва на земята, без да се счупи, а ракията се разлива към стената по наклонения под.