Бар „Последен шанс“

Глава 16

В понеделник сутрин, когато се събуди, Тара умираше от глад, но бе твърдо решена да не яде. Гладът е мой приятел, повтаряше си тя упорито, докато лежеше в леглото и пиеше черното кафе, което Томас й бе оставил. Гладът е най-добрият ми приятел.

Беше спала лошо през нощта и дори се събуди по някое време, обзета от див страх. Ами ако Томас спре да я обича и я изостави? Ако в събота вечер е осъзнал, че вече не иска да е с нея? Какво щеше да стане тогава? Вече бе на тридесет и една и наистина нямаше време да започва отново. Беше се ужасила, когато Аласдър я заряза, но тогава бе едва на двадесет и девет и дори не подозираше каква късметлийка е. Неженените мъже над тридесетте бяха като златен прах — нужни са години, за да ги намериш. А ако случайно откриеше, щеше да й се наложи да чака търпеливо и да се преструва на несериозна поне първата година. Дотогава щеше да стане на тридесет и четири или тридесет и пет. Господи! Зловеща старост!

Тара се надигна да се облече и се зарадва, че Томас вече е отишъл на работа. Сигурно отново щеше да се ядоса, ако я видеше как се опитва да се натъпче в дрехи, които са й прекалено тесни. Въпреки студеното време тя нервно се потеше и не успяваше да закопчае упоритото копче на полата си.

От известно време носеше четиринадесети размер, уж само временна мярка, докато свали няколко кила и се върне към дванадесети. Всъщност дори дванадесети размер бе само временен, докато отслабне като хората и се върне към любимия десети. Но кошмарно стегнатият колан на полата, който смаза вътрешностите й, подсказваше, че ще е по-разумно да се снабди и с малко дрехи шестнадесети размер. Само временно, разбира се. Докато свали няколко кила и се върне към четиринадесети.

Шестнадесети размер! Каква ужасяваща мисъл! А после осемнадесети и двадесети! Докъде щеше да стигне?

Най-после си закопча и сакото. Цялата бе плувнала в пот, чувствстваше се толкова изтощена, че беше готова да се върне в леглото. Мразеше тялото си. Господи, как силно го мразеше! Имаше чувството, че всички тези сланини не може да са нейни.

Да, не са мои, напомни си тя. Просто неканени гости, които бяха прекалили с гостоприемството й. Дните им бяха преброени.

Тара се насили да се погледне в огледалото, преди да тръгне. Изглеждаше ужасно. Елегантнотой сако бе опънато грозно по издутото й шкембе.

Дебела съм, осъзна ужасено тя. Вече съм официално дебела. Не само закръглена или приятно дебеличка, а направо тлъста. Завладяха я черни мисли. Вече няма да мога да се качвам в автобуса. Ще трябва да си купувам два билета за самолет заради огромния си задник. Малки момченца ще ме замерват с камъни. Ще чупя столовете на хората, когато отида на гости. Ще ме понижат, защото всеки знае, че слабите вършат повече работа от дебелите. Ще ми трябва крик, за излизам от колата си. Хората ще ме смятат за пълна загубенячка, защото излишните килограми говорят за нещастен живот. Ще се наложи да лъжа, че имам хормонални проблеми.

Не заслужавам да изляза от къщи. Трябва да се срамувам от себе си.

Внезапно долови презрителния поглед на кльощавата Берил, която можеше да яде колкото си иска, и изпита непреодолимо желание да я срита. После неохотно излезе от къщи. Отвращението й бе толкова силно, че едва ли не очакваше хората да натиснат клаксоните си и да започнат да викат „Вижте онази дебела крава!“

Валеше проливен дъжд и Тара бе изключително благодарна. Никой не обръщаше внимание на другите в такова време. Колата й бе яркооранжев и шумен Фолксваген, купен на старо. Подвижна кочина, която вонеше на цигари. Подът бе обсипан с касети, стари вестници, опаковки от шоколад, празни кутии от кола. Виждаха се дори и чифт вехти гащи, с които бършеше прозорците, когато се запотяха. Чистачките й не работеха, затова на всеки светофар трябваше да изскача от колата, за да бърше предното стъкло и да се бори с нахалните хлапета, въоръжени с парцали и гъби, които искаха да го измият и дай измъкнат една лира. Пътят до работата й бе доста дълъг и когато най-после пристигна, бе мокра и изтощена.

Влезе в офиса и завари там само Рави, който както винаги ядеше.

— Добро утро, Тара! — поздрави я жизнерадостно той. — Искаш ли малко шоколадов кекс? Двадесет и седем грама мазнини във всяко парче. Превъзходен е!

— Как можеш да ядеш толкова рано сутрин?

Тара обичаше да се преструва, че се храни като нормалните хора.

— Станах в пет — отговори той спокойно. — Гребах двадесет мили и сега умирам от глад.

Рави тренираше като луд. Беше член на отбор по гребане и ходеше на фитнес поне четири пъти седмично. Не си тръгваше, докато компютрите на уредите не му кажеха, че е изгорил поне хиляда калории. Пословичните му тренировки можеха да се сравняват само с пословичното му плюскане. Всяка сутрин пристигаше в офиса с торби, пълни с вкуснотии.

— Ако искаш, можеш да запазиш обвивката и да я оближеш по-късно — предложи той мило и тя прие. — Как е новото червило, което Финтан ти подари? Върши ли работа?

— Не, Рави. Поредното разочарование.

— А, значи търсенето продължава?

— Да, със сигурност.

— Гледа ли „Реална телевизия“ в петък вечер? Някакъв тип излита с балон, но пада през стъкления покрив на къща в банята на хората. Чупи си крака и едва не се дави. Жестоко!

— Моля те, престани. Подготви ли футболното тото? — попита тя, като включи компютъра си.

— Разбира се — кимна Рави и гъстият черен перчем падна върху челото му.

Рави приличаше на индийска версия на Елвис Пресли. Организираше футболно тото за служителите на фирмата. В началото на сезона всеки класираше отборите в Първа лига. В понеделник Рави нанасяше резултатите, така че можеха да видят кой докъде е стигнал. Някои твърдяха, че това е единственото, което е в състояние да ги изкара от леглото сутринта.

Пристигнаха Евелин и Теди. Двамата бяха женени. Живееха заедно, идваха на работа заедно, работеха един до друг, обядваха заедно и се прибираха у дома заедно.

— Добро утро! — поздравиха едновременно те.

— Подготви ли… — обърна се Евелин към Рави.

— Разбира се — ухили се той.

Евелин и Теди затракаха енергично пред компютрите си и отвориха футболната таблица.

Появи се и Вини, шефът на Тара, симпатичен тип на около четиридесет години, с четири малки деца и оредяваща коса. Вини мечтаеше да е енергичен бизнесмен, който ръси неща от рода на „Заложил съм си кура на тази работа, момчета“, но винаги, когато се опиташе да го направи, всички избухваха в смях и го погалваха по бързо изчезващата коса.

— Добро утро! — извика той. — Добре ли изкарахте уикенда?

— Не — автоматично отговориха всички.

— Готова ли е… — обърна се нетърпеливо той към Рави и след като получи потвърждение, се втурна да включи компютъра си.

Колегите на Тара не бяха кретени, въпреки че работеха в компютърна фирма. Бяха нормални хора, чиито разговори в службата се въртяха основно около почивки и храна. Както и би трябвало да бъде.

Телефонът на Тара звънна. Томас. Сърцето й подскочи от радост и тревога. Той обаче й обясни набързо, че не искал да говори с нея, а само да й напомни да плати кабелната телевизия. Не го приемай толкова навътре, каза си тя. Томас просто си е такъв.

В понеделник на обяд по традиция се ходеше в италианското ресторантче на ъгъла. Смяташе се, че всички страдат от тежък махмурлук, който може да бъде излекуван само от силна и питателна храна. И от десет и половина нататък, веднага щом сандвичите изчезнеха, колегите започваха да обсъждат какво ще си поръчат в италианския ресторант.

— Пържени филийки, бъркани яйца, гъби, домати, наденици, шоколад и кола — каза Теди, без да вдига очи от компютъра си.

— Чипс, две пържени яйца, бекон, боб, хляб с масло и газирана вода — заяви Вини, също омагьосан от екрана си.

— Пържени картофи, две наденици, омлет със сирене и лук, шоколадова пастичка и чаша чай с три бучки захар — обади се кльощавата Шерил.

— Четири наденици, четири пържени яйца, гъби, домати, бекон, двойна порция чипс, шест филии хляб с масло и лимонада — размечта се Рави.

В дванадесет и половина всички делово се отдръпнаха от компютрите, облякоха си палтата и тръгнаха към „Кафола“. Някой трябваше да остане в офиса и да се справя с обажданията на истерични клиенти, чиято компютърна мрежа внезапно се бе скапала. Въртяха се и днес бе ред на Сънливия Стив. Наричаха го така, защото имаше навика да се напива след работа, да заспива във влака и да пропуска спирката си. Стив загледа тъжно изгладнялата компания и помоли измъчено някой да му донесе сандвич.

— Хайде, Тара! — изкомандва Рави с глас на старшина. — Тръгваме!

— Мисля, че не трябва да идвам.

— Глупости! — сгълча я Рави разочаровано. — Заради проклетата ти диета? Много си глупава! Добре, тръгвайте без мен, хора. Ще остана при Тара.

Тара се почувства виновна. Рави може и да не беше най-умният на света, но имаше златно сърце. Не беше честно да го лишава от гигантския му обяд.

А и тя самата не бе хапнала нищичко от снощи, а възнамеряваше да вечеря само зеленчуци. Освен това щеше да ходи на степ след работа и можеше да припадне, ако сега не хапеше нещо.

— Добре — обърна се тя към Рави. — Ще дойда.

Удоволствието от богатия обед с колегите винаги развеселяваше Тара, но не и днес. Томас се бе държал ужасно студено и нетърпеливо по телефона и мрачното предчувствие за надвиснала опасност я обзе отново.

Обикновено след като се нахранеха, мъжете отиваха в съседната кръчма, за да пийнат по халба бира, а дамите оставаха в ресторанта, за да си поръчат десерт. Господин Кафола взе поръчките им, докато разчистваше празните чинии. Евелин поиска ябълков пай, а кльощавата Шерил — шоколадова пастичка.

— А ти, скъпа? — обърна се той към Тара, която упорито мълчеше. — Крем карамел?

Тара потръпна. Проклетото копеле знаеше слабото й място. Не трябваше да поръчва. Така никога нямаше да отслабне. Но не можа да се въздържи.

Докато оглеждаше възхитено жълтия крем, обсипан със счукани орехи, Тара изпита истинско блаженство. Само след секунди обаче, когато кремът вече бе спомен, започна да я измъчва вина. Мразеше се заради слабостта си. Зачуди се дали да не помоли господин Кафола дай даде ключа от тоалетната, за да повърне, но обикновено тази терапия се оказваше неуспешна. А и не си струваше усилията. Не можеше да разбере как се справяха булимиците. Готова бе да им свали шапка. Вероятно имаха някакъв специален трик, който тя не знаеше.